Джоан Рос
Завръщането (30)

30.

Отначало Трей изобщо не искаше да харесва Сакс Дюшет. Първо на първо, той беше „тюлен“. А баща му винаги беше казвал, че „тюлените“ са каубоите в армията. Като беше малък, той си мислеше, че да си каубой е много хубаво нещо. Но после баща му беше обяснил, че това означавало да ти липсва дисциплина.

Дисциплина, каквато морските пехотинци имали в изобилие.

И тъй като искаше да стане морски пехотинец като баща си — един от малцината, смелите и гордите — Трей наистина много се стараеше да си изгради дисциплина.

Понякога объркваше конците, например, когато беше зарязал колелото си на алеята пред къщата и баба му едва не го сгази с колата на прибиране от болницата късно вечерта, но всичките му учители и тук, и в Калифорния винаги бяха казвали, че той е най-добрият в класа.

Затова така се ядоса, когато видя майка си да се усмихва на този каубой от спецсилите. С този особен поглед едно време тя гледаше баща му. Не можеше да гледа други мъже с него.

Но след това „тюленът“ го покани да се качат заедно в колата на парада. А после — и това беше още по-хубаво — му позволи да играе с Велкро на „донеси“. Вярно, кучката невинаги донасяше хвърления предмет, но все пак беше много забавно.

И в строителния магазин беше супер. Особено когато Сакс му купи собствена кутия с инструменти, в която имаше всичко, необходимо за ремонта в „Бон тан“. Даже му показа как да използва чука. Не горе при желязната част, както той отначало правеше. А чак долу, на края на дръжката.

— Остави инструмента сам да върши работата — посъветва го Сакс. И макар отначало Трей да изкривяваше повече пирони, отколкото успяваше да забие, той тъкмо беше започнал да му хваща цаката и Сакс каза, че е време да идат да обядват.

И точно тогава нещата станаха наистина страхотни.

Отвътре залата на Клуба на ветераните беше най-мъжкото място, в което Трей беше стъпвал. Стените бяха облицовани с груби дъски, в които се виждаха огромни чепове, над бара бяха издялани инициалите и символите на различни бойни единици, а най-страхотното нещо бяха препарираните животни. Не като плюшените, а истински.

Дето преди са били живи.

Но сега са мъртви.

Макар че много от тях изглеждаха все едно всеки момент могат да оживеят.

— Това мечка гризли ли е? — попита той, ококорил очи към огромния звяр с отворена паст, който беше точно до джукбокса.

— Че как да не е — отвърна барманът, който му се представи като Пийт. — Аз лично я гръмнах в Аляска след една тежка мисия в Панама.

— Операция „Справедлива кауза“ ли? — попита Трей.

— Браво бе, моето момче! — Пийт погледна към Сакс, който беше седнал на високото столче до Трей. — Виж това дете как знае военната история.

— Татко ми беше морски пехотинец — обяви важно Трей.

— Да, това го прочетох на фланелката ти — отвърна барманът.

— Джаред Конуей беше истински герой — добави Сакс.

— Това да не е детето на Конуей? — попита един глас откъм масата за билярд.

Към тях се доближи мъж с халба бира в ръка. Косата му беше яркочервена, вързана отзад на опашка с велурена връзка, което според Трей баща му би определил като липса на дисциплина, но ако човекът беше на това място, значи трябва да е ветеран! Затова Трей изпъна гръбче в израз на уважение, както го бяха учили.

— Да, сър — отговори той. — Джаред Конуей е татко ми.

— Гадна история се случи с него — каза мъжът. — Името ми е Тим О’Райли. Служихме заедно с баща ти почти по едно и също време. Аз бях от хеликоптерните групи, та пътеките ни не се пресякоха. Обаче беше две-три години преди мен в същото училище и си го спомням като много свястно момче. Истинска легенда от военното обучение.

— И аз ще ходя на военно. Като стана голям. — Трей реши да не споменава, че това беше едно от нещата, за които майка му беше казала, че „ще помислят“, като му дойде времето. Обикновено това не беше много обещаващо. Но той самият вече беше твърдо решил.

Сега беше ред на Тим О’Райли да погледне към Сакс.

— Виж ти, крушката не пада по-далеч от дървото — отбеляза той.

— Явно е така — съгласи се Сакс.

Трей обичаше да говори за баща си, което не можеше да прави с майка си, защото се страхуваше, че ще я разплаче. А винаги когато споменаваше името на баща си пред своята баба, тя го поглеждаше странно, от което той беше заключил, че сигурно не е харесвала татко му много.

Като че ли разбрали мислите му, и други ветерани започнаха да се приближават от масите към бара и да разказват истории за баща му. Истории, които той не беше чувал от родителите си. Например, че татко му е бил скаут или че е спасил едно малко дете, по-малко от Трей сега, което било притиснато от прилива, и после получил медал от пожарната за смела постъпка.

— Твоят татко си беше истински американски герой — каза един мъжага, който носеше черен кожен елек с какви ли не кръпки по него. Посивялата му коса също беше прибрана на тила в опашка. — „Семпер фи“, малкия.

— „Семпер фи“ — повтори Трей заедно с другите морски пехотинци в залата.

И изведнъж, докато гледаше озъбената мечка, главата на планинския лъв, която надвисваше над него от стената, и гърмящата змия, свита на рафта с бутилките зад бара, Трей осъзна, че точно сега и точно тук, на това място, където се събират бивши войници, него не го е страх от тези ужасяващи животни!

Нито пък от вулкани, тайфуни, цунамита или други бедствия, които могат да убият невинни хора, както беше гледал по телевизията.

Защото явно всички тук бяха съгласни с Тим О’Райли и Сакс, че крушата не пада по-далеч от дървото.

„Семпер фи“, тате.

Момчето гордо вдигна чашата си портокалов сок в тост за своя баща герой.