Джоан Рос
Завръщането (34)

34.

След като приключиха обеда в Клуба на ветераните, Сакс се върна в „Бон тан“. Двамата с Коул тъкмо сваляха с лостове и чукове мръсния стар гипсокартон от вътрешните стени, докато Трей отвън се опитваше да учи Велкро как да дава лапа, за да не може кучето да се пречка вътре и да яде всякакви нечистотии от пода.

Макар че добродушната кучка наистина много се стараеше да се научи, вниманието й не се задържаше дълго на едно място. От онова, което Сакс виждаше през прозореца, Велкро май повече лижеше лицето на момчето и преследваше хвърлената пръчка, отколкото да дава лапа.

Докато гледаше безгрижното дете и веселото куче, отново му мина през ума, че Кара определено беше взела правилно решение, като върна сина си в Шелтър Бей. Големият град си има много плюсове, разбира се. Но няма нищо по-опияняващо от свободата в едно малко спокойно градче, когато растеш. Даже и нещо толкова простичко като хамбургер в Клуба на ветераните за Трей беше истинско събитие. Да не говорим за мъжете наоколо, които разказваха истории за баща му. Личицето на Трей Конуей беше грейнало като на дете, което е получило сто подаръка за Коледа.

На Сакс му се прииска да има как да ги снима в момента, за да може и Кара да го види. Тъкмо си мислеше колко ще е хубаво, ако има още много такива моменти, когато мобилният му телефон иззвъня.

Той го извади от джоба на джинсите си и тъй като не позна номера, веднага отговори.

— Дюшет.

— Здрасти, Сакс — каза Джон О’Роарк. От напрежението в гласа му стана ясно, че не се обажда с добри новини. — Слушай сега, имаме много сериозен проблем.

Съливън наистина му беше съперник. Но Сакс се беше надявал да доживее спокойни старини, без никога повече да чува подобни думи.

— Как е Дани? — попита той, готов да чуе най-лошото.

— Той е в кома, макар че според Фейт имал всички шансове да се възстанови. Обаче аз се обаждам за Кара. Тя е в беда, Сакс.

Сакс чу напрежението в гласа му. Паника пропълзя във вените му, докато мъжът от другата страна на линията се опитваше да говори, без гласът да му изневери. Като провери дали Трей още е навън, Сакс пусна телефона на говорител, така че и Коул, който беше спрял да работи, да чуе за какво става дума.

— Тя тъкмо звънеше на майка си, когато някой я нападна в дома й. Обадих се на щатските полицаи и в шерифството, но мисля, че е най-добре да идеш там веднага. — Пауза, този път по-кратка. — Ако имаш пистолет, вземи го със себе си.

Сакс усети как кръвта се оттича от лицето му и го обхваща онази студена, метална паника, която буквално вкусваше в устата си. Беше я изпитал в дивите афганистански планини, когато мислеше, че няма как да оцелее.

За разлика от много други бивши военни той се беше отървал от всичките си оръжия, когато напусна армията. През онези сякаш безкрайни посещения при семействата на загинали другари „Джак Даниълс“ беше станал най-добрият му приятел. Известно време това беше единственият начин да притъпи болката. И чувството за вина.

След това, като изпълни тъжния си дълг, той се беше върнал у дома в най-западната част на страната, където кучето му можеше да тича на воля, започна да се вижда отново със семейството си и нещата лека-полека тръгнаха към по-добре. Което не му попречи да се сбие с Коул — истински юмручен бой — когато брат му дойде в къщата на ръба на скалата, за да му чете „конско“ за пиенето.

Сакс, който точно тогава се беше замаял здравата с половин бутилка уиски, не искаше да слуша думите на брат си.

После, когато и двамата лежаха изнемощели на моравата пред къщата, задъхани, с насинени лица и подпухнали кокалчета на ръцете, Сакс беше почнал да се смее. И не можеше да се спре.

Докато не заплака. Като малко дете.

След това реши да вкара живота си в пътя. И горе-долу го беше постигнал. Ако не се броят призраците, които поне днес милостиво го бяха оставили на мира.

— Имам всичко, което ми трябва. — Пръстите му стиснаха дървената дръжка на петкилограмовия чук. — Кажи на Фейт, че тръгвам.

— Аз ще заведа Трей при мама и татко — каза Коул, след като Сакс затвори телефона. — И кучката.

— Благодаря… Мамка му! — Сакс притеснено прокара длан през косата си. — Какво да кажа на малкия?

— Засега нищо, ти и без това нищо не знаеш. Кажи му, че имаш да свършиш някаква работа, а аз ще поема нещата след това.

— Мерси. — Коленете на Сакс се подкосиха от вълнение. Как, по дяволите, се справят с живота нещастниците, които си нямат братя?

— Ти щеше да направиш същото за мен — каза Коул. — И ако си тръгнал да ме прегръщаш от благодарност, братле, просто забрави и се изпарявай оттука.

Сакс направи точно това, след като даде някакво спокойно и сдържано обяснение на сина на Кара.