Джоан Рос
Завръщането (41)

41.

Кара се събуди от звука на вятъра, който стенеше като духовете на всички удавени в тези води моряци, и плющящия по прозорците дъжд.

Тя се насили да отвори очи, но клепачите й тежаха като слово. Непознатата стая беше съвсем тъмна. Загубила ориентация, тя с мъка се изправи, но веднага съжали, защото даже и най-лекото движение я караше да се чувства все едно в главата й работи бетонобъркачка.

Затова отново се облегна на възглавницата, опитвайки се да се съвземе.

Споменът за нападението я разтърси като електрически удар. Инстинктивно размаха ръце, за да се предпази, но срещна само въздух.

Сърцето й усилено думкаше в ребрата, които я боляха така, все едно я е ударил влак. Тя затвори очи и се опита да се съсредоточи.

Всичко е наред. Намира се в къщата на Сакс на крайбрежната скала. В неговата спалня. В неговото легло. Благодарение на хапчето, което той беше настоял да изпие в болницата, и на естествения срив след такъв прилив на адреналин, тя беше потънала в непробуден син.

Сакс я беше довел тук, след като й помогна да избяга от болницата, беше й дал тениската си, беше й направил чай в една огромна чаша със символа на „тюлените“ — орел, тризъбец и котва, а после й беше помогнал да легне.

Всичко това беше много странно. И то не защото главата й започна да се върти от болкоуспокояващото. А защото не можеше да си спомни някога в живота й друг да се е грижил за нея.

Родителите й, разбира се, я бяха обличали и хранили. А баща й винаги й беше давал кураж. Но веднъж дал й самочувствие, той не беше от хората, които вярват в прекаленото глезене. Нито пък майка й. Вероятно, защото, прекарвайки дните си покрай пациенти с наистина сериозни проблеми, едно ожулено коляно или обикновена настинка не изглеждаха животозастрашаващи. Което си е вярно. И въпреки всичко…

Джаред я беше обичал. Тя никога, нито за миг не се беше съмнявала в това даже и през последния тежък период от брака им. Но той беше войник до мозъка на костите. Даже винаги казваше, че ако го порежат, от вените му ще потекат бойните цветове на морските пехотинци — алено и златно. Наистина звучеше добре на думи. Но единственият цвят, който беше обагрил полицейската му униформа, когато го простреляха, беше обикновеното червено на кръвта.

Той не си падаше по грандиозни жестове и не обичаше да глези, когото и да било. Нито Трей. Нито нея. И то не защото не ги обичаше. Просто не му беше в природата. Вероятно, мислеше си тя сега, ако беше разбрал, че не е лошо понякога да проявиш човешка слабост, сигурно щеше да потърси помощ по-навреме.

И така, още като момиче тя беше поела ролята на грижовницата за цялото семейство — тя правеше сандвичи и претопляше супата за вечеря с баща си, когато майка й беше на работа в болницата. Тя се бореше да облекчи някак стреса на съпруга си, който винаги беше по-тежък, когато Джаред се прибереше у дома, отколкото по време на мисии. При сесиите с психотерапевта научи, че често цивилният живот е по-труден за военните, защото не е толкова подреден. Не всичко е по устав.

Затова се беше опитала да създаде домашен режим, в който да няма изненади. Дотолкова, че накрая сложи точен график на вратата на хладилника. И всичките усилия изглежда бяха започнали да дават плодове. Но тогава…

Не. Няма да мисли за това. Не сега. Сълзите опариха очите й. Кара примигна, отчаяно опитвайки се да ги спре. Синът й е от другата страна на тази дървена врата. Трябва да е силна. Заради него.

Пресегна се да включи нощната лампа, но тя не работеше. Опипом намери фенерче, поставено на масата. Включи го и видя разрязаната на две брачна халка, в която се отразяваше тънък лъч жълта светлина. Преряза я усещане за загуба.

Сакс беше прав — наистина можеше да даде халката на златар, който да я поправи. Но тя се зачуди дали и накипрената Шери все пак не е права, че трябва да затвори тази страница от живота си и да продължи напред.

Беше казала на Сакс, че е преминала всички етапи на жалеенето. И това беше вярно. Но халката беше единственото нещо заедно с кутията медали и спомени, които избледняваха с всеки ден, което още я свързваше с Джаред. И синът й беше увиснал в някакво безвремие, което не беше още страшно. Защото в момента й се бяха събрали доста неща наведнъж. Кара реши, че ще мисли по тези въпроси по-късно, когато не чувства тялото си смазано, все едно я е влачил кон, а главата не я боли така зверски. Накрая успя не без усилия да стане от леглото. Присви я болка в наранените ребра, но успя да изкуцука по дървения под до прозореца.

Мъглата обгръщаше къщата като дебела сива пелена. От време на време призрачно виещият вятър успяваше да раздели мъглата и тогава се виждаха бурните вълни и постоянното присветване на фара на Шелтър Бей, който предупреждаваше корабите, останали в морето заради бурята, да стоят далеч от скалистите брегове.

Завъртя фенерчето из стаята, докато лъчът падна върху пътната й чанта, поставена на стола. Сакс беше донесъл подходящи дрехи, макар че и сега я хвана срам, като си помисли, че е трябвало да рови из чекмеджето с бельото й. И то не заради това, че е бельо, а защото ако не се броят двата сиви спортни сутиена, които носеше, когато тича, всичко останало беше най-вече бяло. И изключително скучно.

Имаше етап в живота й, когато беше насъбрала толкова дантелени и сатенени гащички и комбинезони, че сигурно биха стигнали за цял харем. Джаред й беше купил първата алена нощница в „Нордстрьом“ в Сан Диего точно преди да се качат на влака за Тихуана, където се ожениха. Тогава беше почувствала облекчение, че той още я харесва, макар че е бременна.

В годините след това преди всяко негово връщане от мисия тя седмици наред ходеше по магазините, за да изнамери най-зашеметяващото бельо, което се продава в момента. Понякога чак я хващаше срам, защото неговите вкусове клоняха повече към бельо тип „Плейбой“, отколкото „Виктория сикрет“, но толкова много й харесваше той да я погледне и в очите му да види, че я смята за най-сексапилната жена на света…

Вече към края беше стигнала дотам да се облича в една прелъстително прилепнала униформа на медсестра, в прозрачна бурка, та даже и в костюм на френска прислужница с поличка, която почти нищо не скриваше. Но вече нищо не можеше да помогне. Любенето, което едно време беше такава радост и за двамата, се беше превърнало в занимание безплодно и неприятно като иракската пустиня, от която се връщаше мъжът й.

Затова след смъртта му тя беше събрала всички съблазнителни дрешки, беше ги напъхала в черна найлонова торба и късно една вечер ги хвърли в контейнера на няколко пресечки от дома си.

Минали работи, каза си Кара, а след това взе пликчетата и дебелия хавлиен халат, надявайки се той да скрие липсата на сутиен. Не можеше да носи сутиен с тази болка в гръдния кош.

Тя се върна в банята и включи лампата, която обаче също не проработи. Реши, че сигурно токът е спрял заради бурята, и внимателно насочи лъча на фенерчето по цялото си тяло. То беше покрито с много ожулвания и синини. Доста притеснена от това, което ще види, тя разгледа и лицето си в огледалото. Макар че поне беше чиста след душа, тя все пак изглеждаше като корабокрушенец, когото морето е изхвърлило на брега.

Над окото й се оформяше страхотен оток, а синините вече бяха започнали да стават морави. Под тях лицето й беше призрачно бледо почти като лепенките на бузата и на слепоочието.

Само един поглед към нея и Трей сигурно ще припадне.

Като се надяваше и останалата част от къщата да е толкова тъмна, тя пое дълбоко дъх, от което въпреки лекарствата страшно я заболя, изпъна рамене и излезе от банята, за да говори със сина си.