Джоан Рос
Завръщането (13)

13.

Кара пътуваше към дома, когато по мобилния й звънна Ашли.

— Кайл излезе по повикване за семейна свада — каза тя, имайки предвид един от заместниците на Кара. — А Мод ми е наредила, че никога не трябва да позволявам само един униформен да ходи по такива сигнали. Затова ти се обаждам.

— Правилно си постъпила. — Точно Кара знаеше много добре от горчив личен опит колко опасни могат да бъдат такива „невинни“ скандали. — Този, който се обади, много ли беше уплашен?

— Не. По-скоро беше бясна. Такова… ядосана — поправи се диспечерката. — Направих, каквото сте ми казвали с Мод — слушах внимателно дали на заден план се чува шум от трошене или нещо друго, но ми се стори съвсем тихо.

— Попита ли дали в къщата има оръжие?

— Да, шерифе. Тя каза, че няма.

— Добре. Дай ми адреса, тръгвам нататък. И кажи на Кайл да не приближава вратата, докато не пристигна. Освен ако няма признаци, че нечий живот е директно застрашен.

— Добре, шерифе.

Адресът беше единственият в Шелтър Бей, който имаше висока ограда отвсякъде и портал. Още като спря пред дома, Кара разпозна, че това е къщата на най-богатото семейство в града. Едно време това щеше да я изненада, но сега вече знаеше, че за съжаление домашното насилие не е характерно само за определени прослойки от обществото. Само че богатите често успяваха по-добре да скрият такива случаи.

Джералд Гарднър, търговец на коли, банкер и местен строителен предприемач, отвори входната врата.

— Кара? — Той изглеждаше много изненадан да види нея и Кайл пред прага си. — Какво правите тук?

— Получихме обаждане на деветстотин и единайсет — отвърна тя. — Постъпило е от този адрес.

— Не е възможно. — Той тръсна глава. — Сигурно системата ви не работи както трябва.

— Диспечерката е разговаряла с жена ви, господин Гарднър. — Както Сакс беше казал по-рано през деня, в Шелтър Бей всеки познаваше всеки. Тя беше учила заедно с Джералд, който даже я беше поканил на среща, преди да се ожени миналия месец. Даже й беше странно да го нарича господин Гарднър, но сега не беше дошла като бивша съученичка, а като шериф. Кара погледна над раменете му към фоайето. — Може ли да влезем и да разговаряме с нея?

Той запречи вратата.

— Мисля, че вече е заспала.

— Тогава може би ще я събудите? — Това не беше обикновена молба и те и двамата го знаеха. Кара освен това знаеше, че Джералд по закон може да й откаже достъп до дома си. Но не й се вярваше да иска дотам да изостри нещата.

И беше права.

— Разбира се. — Той отстъпи настрани и с жест ги покани в двуетажното фоайе. Подът беше от бял мрамор, по покритите с копринени тапети стени висяха скъпи картини. — Изчакайте тук — каза им той. — Ще ида да я извикам.

— Леле! — възкликна Кайл, гледайки нагоре към полилея с размер на фолксваген, който висеше от таван, изписан с изгледи от стария Шелтър Бей, където семейството на Джералд беше сред първите заселници. — Хубава къщурка, а.

— Не завиждам на тоя, който трябва да чисти висулките на полилея — отбеляза Кара.

Маргарет Гарднър се появи, облечена в син копринен пеньоар, което потвърждаваше казаното от Джералд, че се е приготвяла да си ляга. Жената държеше чаша червено вино.

Петно от плесница на бузата й ясно показваше, че точно тя е звъняла на 911.

— Госпожо Гарднър. — Бяха се запознали едва миналата седмица, когато жената започна кампания за събиране на средства за пострадали от домашно насилие. Сега Кара се чудеше дали каузата не й е била толкова близка заради собствените й преживявания. — Както вече съобщих на съпруга ви, получихме обаждане за някакво спречкване в дома ви.

— Беше грешка. — Тя пристъпи колебливо със сатенените пантофки, които бяха същият цвят като пеньоара. — С Джералд се сдърпахме малко.

— Мога ли да попитам какъв беше поводът? — внимателно попита Кара.

— Коли — отговори Джералд, преди жена му да успее да си отвори устата.

— Коли?

— Маргарет си е втълпила, че иска беемве кабриолет като сватбен подарък.

— Първата ми кола беше беемве — обясни тя. — Татко ми я купи на шестнайсетия рожден ден. — Тя хвърли остър поглед към съпруга си. — Беше почитател на германското качество.

Джералд се изчерви, при което Кара се зачуди колко ли често му се налага да го сравняват с бащата на жена му. Който, ако не я лъжеше паметта, беше някакъв милионер и борсов брокер в Портланд.

— Опитах се да й обясня, че не е подходящо тя да кара кола от марка, която аз не продавам — каза той. — Особено пък чуждестранна марка.

— Разбирам. — Кара се обърна пак към жената: — И спорът премина във физическа разправа?

— Естествено, че не. — Маргарет вирна упорито брадичка. — Как може дори да си помислите, че ще се сбием заради такова тривиално нещо? Не че има нещо тривиално в това човек да притежава кола, която му отговаря на положението. — Тя не можа да се въздържи да „ухапе“ съпруга си.

— И все пак сте позвънили на 911 — продължи да настоява Кара. — И сте разговаряли с диспечерката.

— О, това ли?! — Тя замахна с ръката, в която държеше чашата, при което част от червеното вино се изля на снежнобелия под. — Това беше глупава грешка.

— Грешка?

— Бях ядосана на Джералд. И да си призная, май бях попрекалила с виното. Затова, когато той ми заяви, че няма да ми купи чуждестранна кола, понеже това щяло да е унизително за него, реших да му покажа какво значи истинско унижение.

— Спешният номер не е измислен с цел съпрузите да се наказват един друг — каза Кара, — а за да осигури защита.

— Да, разбирам това. — Маргарет капризно сви устни. — И се извинявам.

— Още сутринта ще напишем чек като дарение за шерифската служба — увери я Джералд.

— Това не е необходимо. — Подразни я фактът, че той я смята склонна да приеме подкуп. Постара се обаче тонът и изразът на лицето й да останат спокойни. — Имам обаче още един въпрос. — Тя се обърна отново към съпругата: — Мога ли да попитам откъде се появи тази червенина на лицето ви?

— Моето лице? — Жената вдигна ръка, украсена с огромен диамантен пръстен, към бузата си. — А, това ли, чак ме е срам да кажа. Докато се карахме, май не броях чашите вино. И после, като реших да си лягам сама — тя хвърли още един многозначителен поглед към Джералд, — се препънах в раклата до леглото и си ударих лицето в колоната на балдахина.

Кара беше абсолютно сигурна, че това е лъжа. Много често й се беше случвало подлагани на насилие съпруги по най-различни причини да прикриват насилниците си.

Реши да опита още веднъж.

— И сте напълно сигурна, че точно това се случи?

— Абсолютно. — Очите на Маргарет Гарднър се разшириха. — Не ми казвайте, че подозирате Джералд, че ме е ударил!

— Ние сме тук в момента, защото сте позвънили на 911 — отново й напомни Кара. — От червенината на лицето ви личи, че такъв вариант не е изключен.

— Съпругът ми понякога е неразумен, но никога не би посегнал на никого. — И тя тръсна професионално изрусената си коса. — Съжалявам, госпожо шериф. Това обаждане беше недоразумение. Взех си поука и искрено се извинявам, че разкарах вас и заместника ви чак дотук.

Кара нямаше какво повече да направи. Поне този път. Искрено се надяваше да не се налага намесата й и в бъдеще.

— Изментиха ни, нали? — попита я Кайл, когато се върнаха до колите. — Госпожа Гарднър просто искаше да си го върне на мъжа си.

— Може и да е станало както тя каза — предположи Кара.

— Обаче не вярвате, че наистина е така?

— Честно да ти кажа, не съм сигурна.

— Но ще отразите инцидента.

— О, задължително.

Времето, когато полицаите „забравяха“ да впишат такива инциденти, отдавна беше минало, надяваше се тя.

— Така че ако се окаже, че Джералд все пак бие жена си, тя поне ще има официален документ за сигнала тази вечер.

— Гадна история, ако тя наистина излъга, за да го защити.

— Едно от нещата, които научих в полицията — каза тя, — е, че няма как да помогнеш на всички.

— Това го знам. Но пак си е гадно.

Кара нямаше как да не се съгласи.