Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (8)

Осма глава
Двубоят между професора и поета

Точно когато съзнанието напусна Стьопа в Ялта, тоест към единайсет и половина сутринта, то се върна при Иван Николаевич Бездомни, който се събуди след дълбок и продължителен сън. Известно време той се чуди как се е озовал в тази непозната стая с бели стени, със странно нощно шкафче от някакъв светъл метал и с бяло перде, през което се усещаше слънцето.

Тръсна глава, увери се, че тя не го боли, и се сети, че е в клиниката. Тази мисъл повлече след себе си спомена за смъртта на Берлиоз, но днес той не породи у него толкова силни емоции. След като се бе наспал, Иван Николаевич беше вече по-спокоен и мислите му се избистриха. Известно време той полежа неподвижно в чистото, меко и удобно пружинено легло, а после видя до себе си бутон на звънец. Свикнал да пипа където не му е работа, веднага го натисна. Очакваше да чуе някакъв звън или да дойде някой, но се случи съвсем друго. Откъм краката му светна матов цилиндър, на който пишеше: „Жаден съм“. Цилиндърът постоя известно време така, после започна да се върти, докато не изскочи надписът: „Болногледачка“. Естествено, че хитроумният цилиндър направи на Иван много силно впечатление. Надписът „Болногледачка“ се смени с надпис: „Повикайте лекар“.

— Хм… — рече Иван, защото не знаеше какво да прави по-нататък.

Но случайно му провървя: на думата „Фелдшерка“ натисна бутона още веднъж. Цилиндърът иззвъня тихо, спря, угасна и в стаята влезе една закръглена симпатична жена с бяла престилка, която каза:

— Добро утро!

Иван не отговори, защото при дадените условия сметна поздрава за неуместен. Така де, тикнали го здрав и прав в клиниката и се правят, че така трябва!

Междувременно, без да променя добронамерената си физиономия, само с едно натискане на бутона жената вдигна пердето нагоре и през леката решетка с големи отвори, която стигаше чак до пода, в стаята нахлу слънце. Зад решетката се откри балкон, а оттатък — лъкатушещата река с приятна борова гора на отсрещния бряг.

— Заповядайте да си вземете вана — покани го жената, вътрешната стена се отмести под ръцете й и Иван видя банята и прекрасно обзаведената тоалетна.

Макар че бе решил да не разговаря с жената, той не се стърпя и като забеляза как от сияещия кран водата шурти на широка струя във ваната, каза иронично:

— Брей! Като в „Метропол!“

— О, не — с гордост отговори жената, — много по-хубаво е. Такова обзавеждане няма дори в чужбина. Учени и лекари нарочно идват да разглеждат нашата клиника. Всеки ден ни посещават чуждестранни туристи.

При думата „турист“ Иван веднага си спомни вчерашния консултант. Той помръкна, навъси се и рече:

— Туристи… Вие направо ги обожавате! А между другото сред тях има какви ли не. Аз например вчера се запознах с един — майко мила!

И за малко да почне да разказва за Пилат Понтийски, но се въздържа, защото се сети, че тези неща не я интересуват и че тя и бездруго няма да може да му помогне.

На изкъпания Иван Николаевич веднага му дадоха абсолютно всичко, необходимо на един мъж, след като е взел вана: изгладена риза, наполеонки и чорапи. Не стига това, ами като отвори вратата на гардеробчето, жената посочи с пръст и попита:

— Какво ще желаете да си облечете — халат или пижама?

От тази нейна фамилиарност насила настаненият в новото жилище Иван едва не плесна с ръце и мълчаливо посочи яркочервената бархетна пижама.

После го поведоха през празния и беззвучен коридор, докато стигнаха до огромния по размери кабинет. Решил да възприема с ирония всичко в тази приказно обзаведена сграда, той мислено нарече кабинета „фабрика кухня“.

И с право. Тук беше пълно с шкафове и стъклени шкафчета с лъскави никелирани инструменти. Имаше неимоверно сложно конструирани столове, някакви тумбести лампи със сияещи абажури, купища стъкленици и всякакви незнайни уреди.

В кабинета го поеха трима: две жени и един мъж, всичките в бяло. Най-напред отведоха Иван да седне на една масичка в дъното, явно с цел да го разпитват. Той започна да обмисля положението си. Можеше да избира от три варианта. Най го блазнеше първият: да се нахвърли на тия лампи и шантави предмети, да ги изпочупи по дяволите и така да изрази протеста си, задето са го задържали без причина. Но днешният Иван вече значително се различаваше от вчерашния и първият избор му се видя съмнителен, защото вече със сигурност щяха да го сметнат за буен луд. Затова се отказа от него. Имаше и втори: веднага да започне да разказва за консултанта и Пилат Понтийски. Но вчерашният опит му подсказваше, че никой не вярва на тия притчи или ги разбира някак превратно. Той отхвърли и този вариант и реши да предпочете третия: да се затвори в гордо мълчание.

Но не успя да го реализира докрай — ще не ще трябваше да отговори, макар и пестеливо и навъсено, на цяла поредица от въпроси.

Измъкнаха му с ченгел абсолютно всичко относно предишния му живот, включително как преди петнайсетина години е боледувал от скарлатина. След като изписа цяла страница с негови показания, жената в бяло я обърна и премина към разпит за близките му. И се започна надълго и нашироко: кой умрял, от какво умрял, пиел ли е, страдал ли е от венерически болести и така нататък. Накрая го помолиха да разкаже за вчерашната случка на Патриаршеските езера, но не му досаждаха много и не се изненадаха от съобщението за Пилат Понтийски.

Сетне жената отстъпи мястото си на мъжа и той се залови с Иван по друг начин, без вече да го пита за каквото и да било. Премери температурата и пулса му и светейки с някаква лампа, прегледа очите му. После на помощ на мъжа се притече друга жена и двамата започнаха да го боцкат с нещо по гърба, но без много да го боли, с дръжката на чукчето рисуваха някакви знаци по кожата на гърдите му, чукаха го по коленете и краката на Иван подскачаха, боднаха пръста му и му взеха кръв, боднаха го в лявата лакътна свивка, надянаха му някакви гумени гривни…

Иван само се усмихваше тъжно и си мислеше колко глупаво и странно са се наредили нещата. Кой да предполага! Той искаше да предупреди всички колко опасен е непознатият консултант, възнамеряваше да го хване, но в крайна сметка се озова в някакъв тайнствен кабинет, за да разправя разни глупости за чичо си Фьодор, който се напивал във Вологда. Нетърпима глупост!

Най-после го оставиха на мира. Отведоха го обратно в стаята му, където той получи чаша кафе, две рохко сварени яйца и бял хляб с масло.

Иван изяде и изпи всичко предложено и реши да почака да дойде някой главен в това учреждение и от него вече да получи и внимание, и справедливост.

Дочака го, и то много скоро след като закуси. Вратата ненадейно се отвори и в стаята му влязоха много хора с бели престилки. Най-отпред вървеше един гладко, по актьорски избръснат около четиридесет и пет годишен човек с топли, но много проницателни очи и приятни маниери. Цялата свита демонстрираше внимание и уважение към него, затова влизането му изглеждаше много тържествено. „Също като Пилат Понтийски!“ — помисли си Иван.

Да, това безспорно беше главният. Той седна на табуретката, а другите останаха прави.

— Доктор Стравински^[1] — представи му се влезлият и го погледна дружелюбно.

— Ето, Александър Николаевич — тихо каза един човек с добре оформена брадичка и подаде на главния изписания от горе до долу Иванов лист.

„Цяло дело са ми скалъпили!“ — помисли си Иван.

Главният пробяга с навикнал поглед по листа, промърмори „Ъхъ, ъхъ…“ и на някакъв непознат език размени няколко фрази с околните.

„И той като Пилат говори на латински…“ — тъжно си помисли Иван. Изведнъж една дума го накара да трепне и тя беше „шизофрения“, уви, още вчера изречена от проклетия чужденец на Патриаршеските езера, а днес повторена тук от професор Стравински.

„И това е знаел!“ — с тревога си рече Иван.

Главният изглежда спазваше правилото да се съгласява с всичко и да се радва на всичко, което му кажат околните, като го изразява с думите: „Чудесно, чудесно…“

— Чудесно! — каза Стравински, върна листа на някого и се обърна към Иван: — Поет ли сте?

— Поет съм — мрачно отговори той и за първи път почувства някакво необяснимо отвращение към поезията, а собствените му стихове, които си спомни, му се видяха неприятни.

Навъсен, той на свой ред попита:

— Вие професор ли сте?

На което Стравински кимна предпазливо-любезно.

— И сте главният тук? — продължи Иван.

Стравински отново кимна.

— Трябва да говоря с вас — многозначително каза Иван Николаевич.

— Точно за това съм дошъл — отвърна Стравински.

— Вижте за какво става дума — усетил, че сега е моментът, подхвана Иван, — изкараха ме луд и никой не иска да ме чуе!…

— О, не, ще ви изслушаме много внимателно — сериозно и успокояващо каза Стравински — и в никакъв случай няма да допуснем да ви изкарват луд.

— Тогава чуйте ме: снощи на Патриаршеските езера срещнах една тайнствена личност, чужденец ли, не ли, който знаеше предварително, че Берлиоз ще умре, и лично бил виждал Пилат Понтийски.

Свитата слушаше поета безмълвно и неподвижно.

— Пилат ли? Пилат, дето е живял по времето на Иисус Христос? — с присвити очи го изгледа Стравински.

— Същият.

— Аха — каза Стравински, — а въпросният Берлиоз го блъсна трамвай, така ли?

— Точно него снощи на Патриаршеските го смаза трамваят, с очите си го видях, а загадъчният гражданин…

— Дето познавал Пилат Понтийски ли? — попита Стравински, който явно се отличаваше с голяма досетливост.

— Именно той — потвърди Иван, като го гледаше изучаващо — каза, че Анушка щяла да разлее олиото… И той се подхлъзна точно там! Какво мислите? — многозначително попита Бездомни, като се надяваше думите му да предизвикат голям ефект.

Ефект обаче не последва и Стравински просто зададе следващия въпрос:

— И коя е тази Анушка?

Въпросът малко смути Иван и лицето му посърна.

— В случая Анушка няма никакво значение — с раздразнение рече той, — дявол знае коя е. Някоя загубенячка от „Садовая“. Важното е, че той предварително, разбирате ли, предварително е знаел за олиото! Разбирате ли ме?

— Много добре ви разбирам — сериозно отговори Стравински, докосна коляното на поета и допълни: — Спокойно, продължавайте.

— Продължавам — каза Иван, като се стараеше да влезе в тона му, знаейки вече от горчивия си опит, че само спокойствието ще му помогне. — Та този страшен тип… а той лъже, че е консултант, притежава някаква необикновена сила… Хукнеш например да го гониш, а няма как да го стигнеш. С него се движат още двама, ама и тях си ги бива: един дангалак със строшени стъкла и един котарак с невероятни размери, който сам се вози в трамвая. Освен това — никой не го прекъсваше и Иван говореше все по-разпалено и убедено — той лично е бил на терасата на Пилат Понтийски, в което няма никакво съмнение. Ама на какво прилича това! Кажете ми! Трябва веднага да го арестуват, инак ще стори неописуеми пакости.

— Значи настоявате да го арестуват? Правилно ли ви разбирам? — попита Стравински.

„Умен е — помисли си Иван, — трябва да признаем, че сред интелигентите също се намират някои изключително умни. Не бива да го отричаме!“

И отговори:

— Абсолютно вярно! Е, кажете ми, как да не настоявам! А те тук ме държат насила, тикат в очите ми някаква лампа, къпят ме във ваната, питат ме нещо за чичо Федя!… Който отдавна е на оня свят! Настоявам веднага да ме пуснат.

— Ами добре, чудесно, чудесно! — отговори Стравински. — Ето че си изяснихме нещата. Какъв е смисълът наистина да държим в болницата един напълно здрав човек? Добре. Ще ви изпиша незабавно, ако ми кажете, че сте нормален. Не да го докажете, а само да го кажете. И така, нормален ли сте?

Изведнъж настана пълна тишина и закръглената жена, която сутринта се бе грижила за Иван, погледна професора с благоговение, а Иван отново си помисли: „Със сигурност е умен.“

Предложението на професора много му хареса, но преди да отговори, той се замисли дълбоко, сбърчи чело и накрая каза уверено:

— Нормален съм.

— Е, чудесно — с облекчение възкликна Стравински, — щом е тъй, тогава нека разсъдим логично. Да вземем вчерашния ви ден — той се обърна и веднага му дадоха Ивановия лист. — В търсене на непознатия, който ви се представил като приятел на Пилат Понтийски, вчера вие сте извършили следните действия — и той започна да прегъва един по един дългите си пръсти, като поглеждаше ту листа, ту пациента: — закачили сте на гърдите си малката икона. Нали така?

— Така — мрачно се съгласи Иван.

— Паднали сте от оградата и сте охлузили лицето си? Така ли? Влезли сте в ресторанта със запалена свещ в ръката, само по бельо и сте набили някого. Тук са ви докарали вързан. След което сте се обадили в милицията и сте помолили за картечници. После сте се опитали да скочите през прозореца. Така ли? Питам ви: възможно ли е, действайки по този начин, да хванете или да арестувате някого? И ако вие сте един нормален човек, сам ще си отговорите: и дума да не става! Искате да си отидете? Моля. Но нека ви попитам: щом излезете оттук, къде ще отидете?

— В милицията, разбира се — отговори Иван, но вече не така уверено и малко смутен от погледа на професора.

— Направо оттук?

— Ъхъ.

— Няма ли първо да се отбиете до вкъщи? — бързо попита Стравински.

— Нямам никакво време! Докато се разкарвам по къщите, той ще офейка!

— Така. И какво ще кажете в милицията най-напред?

— За Пилат Понтийски — отвърна Иван Николаевич и очите му се забулиха в сумрачна мъгла.

— Чудесно! — много доволен възкликна Стравински, обърна се към онзи с брадичката и нареди: — Фьодор Василиевич, изпишете гражданина Бездомни. Но не настанявайте никого в тази стая и може да не сменяте чаршафите. След два часа гражданинът Бездомни отново ще бъде тук. Е — обърна се той към поета, — няма да ви пожелавам успех, защото нито на йота не вярвам да успеете. До скоро виждане! — и стана, а свитата му се размърда.

— На какво основание ще бъда тук отново? — с тревога попита Иван.

Стравински сякаш бе очаквал въпроса, защото веднага седна и пак заговори:

— На основанието, че щом се явите в милицията по долни гащи и кажете, че сте срещнали един човек, който е познавал лично Пилат Понтийски, моментално ще ви докарат тук и вие отново ще се озовете в тази стая.

— Какво общо имат гащите? — попита Иван и се огледа смутено.

— Най-вече Пилат Понтийски. Но и гащите. Защото ние ще си приберем болничните дрехи и ще ви върнем вашите одежди. А тук са ви докарали по гащи. Нали нямаше да се отбиете до дома си, както ви намекнах. Следва Пилат… И готово!

В този миг с Иван Николаевич се случи нещо странно. Волята му сякаш се прекърши и той почувства, че е слаб, че има нужда от съвет.

— И какво да правя? — попита той, този път плахо.

— Чудесно! — отвърна Стравински. — Напълно основателен въпрос. Сега ще ви кажа какво всъщност ви се е случило. Вчера някой много ви е уплашил и ви е потресъл с разказа си за Пилат Понтийски и останалите неща. И вие, изнервен и изтормозен, сте тръгнали из града да ги разправяте. Съвсем естествено ви вземат за луд. Сега спасението ви е само в едно — пълен покой. Затова непременно трябва да останете тук.

— Но той трябва да бъде хванат! — вече умолително възкликна Иван.

— Добре де, но защо вие да се занимавате? Изложете на хартия всичките си подозрения и обвинения срещу този човек. Няма нищо по-лесно от това да изпратим молбата ви където трябва и ако имаме работа с престъпник, както предполагате, всичко много скоро ще се изясни. Но само при едно условие: не напрягайте главата си и гледайте колкото може по-малко да мислите за Пилат Понтийски. Не бива да вярвате на всичко, което ви казват!

— Разбрах! — решително заяви Иван. — Моля да ми дадете хартия и перодръжка.

— Дайте му хартия и малък молив — заповяда Стравински на пълната жена, а на Иван каза: — Но днес ви съветвам да не пишете.

— Не, не, още днес, непременно днес! — уплашено извика Иван.

— Е, добре. Само не напрягайте мозъка си. Ако не успеете днес, ще успеете утре.

— Той ще изчезне!

— О, не — уверено възрази Стравински, — никъде няма да изчезне, гарантирам ви. И не забравяйте, че тук при нас ще ви помагат всячески, инак изобщо няма да успеете. Чувате ли ме? — изведнъж многозначително попита Стравински и хвана Иван Николаевич с двете си ръце. След което дълго го гледаше право в очите и повтаряше: — Тук ще ви помогнат… Чувате ли ме?… Тук ще ви помогнат… тук ще ви помогнат… Ще ви олекне. Тук е тихо, всичко е спокойно. Тук ще ви помогнат…

Иван Николаевич изведнъж се прозя и изразът на лицето му омекна.

— Да, да — кротко каза той.

— Е, чудесно! — по навик приключи разговора Стравински и стана. — Довиждане! — Той му стисна ръката и преди да излезе, се обърна към онзи с брадичката: — Да, опитайте с кислород… и вана.

След няколко мига пред Иван вече ги нямаше нито Стравински, нито свитата. Зад решетката на прозореца под обедното слънце на отсрещния бряг се ширеше радостната и пролетна борова гора, а отсам блестеше реката.