Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468


Двайсет и шеста глава
Погребението

Може би този здрач беше причината външността на прокуратора внезапно да се промени. Той сякаш изведнъж се състари, прегърби се и го обзе тревога. По едно време се обърна, хвърли поглед към празния стол, на чиято облегалка бе оставил наметалото, и се стресна. Наближаваше празничната нощ, вечерните сенки играеха своя танц и вероятно на уморения прокуратор му се стори, че там е седнал някой. В прилив на уплаха той посегна, но не го взе и започна да снове по балкона, като ту потриваше ръце, ту бързо отиваше до масата и грабваше чашата, ту се спираше и вперваше празен поглед в мозайката на пода, сякаш се опитваше да разчете по нея някакви писмена.

За втори път този ден се почувства някак потиснат. Разтърка слепоочието си, в което от адската сутрешна болка бе останал само тъп, леко натрапчив спомен, и отново, и отново се опита да проумее на какво се дължат душевните му терзания. Бързо разбра, но се помъчи да се самозалъже. Стана му ясно, че днес безвъзвратно е изпуснал нещо и сега чрез някакви дребни, нищожни и най-вече закъснели действия иска да навакса. А самозалъгването се изразяваше в опитите му да си внуши, че тези сегашни, вечерни действия са не по-малко важни от сутрешната присъда. Но трудно успяваше.

В един момент той рязко спря и подсвирна. В отговор от мрака отекна дрезгав лай и от градината до терасата дотича гигантско остроухо куче със сива козина и нашийник с позлатени плочки.

— Банга, Банга! — тихо го повика прокураторът.

Кучето застана на задни лапи, опря предните на раменете му така, че едва не го събори, и го близна по бузата. Прокураторът седна на стола, Банга изплези език и дишайки учестено, легна в нозете на стопанина си, а радостта в очите му означаваше, че бурята е свършила — единственото нещо на този свят, от което то се страхуваше, а също че отново е тук, до човека, когото обичаше, уважаваше и смяташе за най-могъщ в света, благодарение на който кучето се смяташе за привилегировано, висше и особено същество. Но легнало в нозете му и без дори да гледа стопанина си, вперило поглед в свечеряващата се градина, то разбра, че стопанинът му се измъчва от нещо. Затова промени позата си, стана, обиколи го отстрани и сложи предните лапи и главата си в скута му, като изцапа наметалото с мокър пясък. Вероятно действията на Банга би трябвало да означават, че той утешава своя стопанин и е готов да посрещне злините заедно с него. Опитваше се да го изрази и с мимолетните си погледи към него, и с бдително наострените си уши. Така двамата — куче и човек, които се обичаха взаимно, посрещнаха празничната нощ на терасата.

През това време гостът на прокуратора беше потънал в грижи. След като напусна горната площадка на градината пред терасата, той слезе по стълбите на следващата, зави надясно и стигна до казармите, които се намираха в пределите на двореца. Тук бяха разквартирувани двете центурии, дошли заедно с прокуратора за празниците в Иершалаим, а също тайната стража, командвана от самия гост. В казармите той не се бави дълго, най-много десет минути, но след тези десет минути от двора излязоха три каруци, натоварени с шанцови инструменти и буре с вода. Съпровождаха ги петнайсет ездачи със сиви наметала. Всички заедно напуснаха територията на двореца през задната порта[1], поеха на запад, минаха през градската порта и по пътеката се насочиха първо към пътя за Витлеем, а после по него стигнаха на север до разклона пред Хевронската врата и тогава вече поеха по пътя за Яфа, откъдето днес беше минала процесията с осъдените на смърт. Междувременно се стъмни и на хоризонта се показа луната.

Малко след като каруците и съпровождащата ги дружина заминаха, от двореца на кон си тръгна и гостът на прокуратора, преоблечен с тъмен вехт хитон. Той пое не извън града, а към него. По-късно човек можеше да го види как наближава Антониевата крепост съвсем близо до големия храм от северната му страна. Остана в крепостта също за кратко, а сетне следите му поеха из Долния град, из неговите криволичещи улички, по които той яздеше вече муле.

Гостът добре познаваше града и лесно намери уличката, която му трябваше. Наричаха я „Гръцката“, защото там имаше няколко гръцки дюкяна, включително и един за килими. Точно пред него той спря мулето, слезе и го върза за пръстена пред вратата. Беше вече затворено. Гостът мина през малката врата съвсем близо до входа на дюкяна и се озова в квадратно дворче, цялото заето от бараки. Зави зад един ъгъл, стигна до малката каменна тераса на обрасла с бръшлян къща и се огледа. И в нея, и в бараките беше тъмно, още не бяха запалили светилниците. Гостът повика тихо:

— Низа!

На повика му изскърца врата и във вечерния полумрак на терасата се показа млада гологлава жена. Тя се наведе през парапета и загледа с тревога да види кой е дошъл. Позна пришълеца, усмихна му се приветливо, закима с глава и му помаха.

— Сама ли си? — на гръцки попита Афраний.

— Сама съм — прошепна жената от тераската. — Тази сутрин мъжът ми замина за Кесария. — Погледна към вратата и добави шепнешком: — Но слугинята е вкъщи. — Тя му направи знак да влезе.

Афраний се огледа и стъпи на каменните стъпала. После и жената, и той изчезнаха в къщата.

Афраний остана при жената съвсем кратко — не повече от пет минути. После напусна къщата и терасата, още повече смъкна качулката над очите си и излезе навън. През това време в околните къщи вече палеха светилниците, предпразничната навалица беше все още голяма и Афраний с мулето си се изгуби в потока от минувачи и ездачи. По-нататъшният му път не е известен никому.

Щом остана сама, жената, която бе нарекъл Низа, започна да се преоблича, и то доста припряно. Но колкото и трудно да й беше да намира нужните неща в тъмната стая, тя не запали светилника и не повика слугинята. Едва когато се приготви и сложи на главата си тъмната забрадка, в къщата се чу гласът й:

— Ако някой ме търси, кажи му, че съм отишла на гости при Енанта.

В тъмното се чу мърморенето на старата слугиня:

— При Енанта ли? Ах тази Енанта! Мъжът ти нали ти забрани да ходиш при нея! Тя е сводница, тая твоя Енанта! Да знаеш, че ще му кажа…

— Хайде, хайде, млъкни — отвърна Низа и като сянка се измъкна от къщата.

Сандалите й затропаха по каменните плочи на дворчето. Слугинята промърмори нещо и затвори вратата на терасата. Низа напусна къщата си.

През същото време от друга уличка в Долния град, която на чупки криволичеше към едно от градските езерца, през вратичката на невзрачна къща, чийто калкан гледаше към уличката, а прозорците й — към двора, излезе младеж с добре подстригана брада, с бяла чиста кефа, стигаща до раменете му, с нов празничен син талит отдолу с пискюли и с нови скърцащи сандали. Нагизденият за големия празник хубавец с гърбав нос вървеше бодро, подминаваше забързаните към къщи за празничната трапеза минувачи и гледаше как прозорците светват един по един. Младежът вървеше по пътя покрай пазара към двореца на първосвещеника Каифа, който се намираше в подножието на храмовия хълм.

Подир миг човек можеше да го види, че влиза през портата в двора на Каифа. А след още малко време — че излиза оттам. Като се отби до двореца, в който вече грееха светилници и факли и цареше празнична суетня, младежът тръгна още по-бодро, още по-радостно и забърза обратно към Долния град. На ъгъла, където улицата се вливаше в пазарния площад, в кипежа и блъсканицата сякаш с танцова стъпка го задмина леко вървяща жена с черна забрадка, смъкната почти до очите й. Докато го задминаваше, тя за миг повдигна забрадката, хвърли един поглед към младежа, но не забави крачка, а напротив, ускори я, сякаш понечи да се скрие от този, когото беше задминала.

Младежът не само забеляза жената, не, той я позна, а като я позна, трепна, спря се, загледа я с недоумение и тозчас се втурна след нея. Едва не събори някакъв минувач със стомна в ръката, настигна я и тежко задъхан от вълнение, извика:

— Низа!

Тя се обърна, присви очи, при което лицето й изрази хладно отегчение, и сухо отговори на гръцки:

— Ах, ти ли си, Иуда? Не можах веднага да те позная. Впрочем това е на късмет. При нас казват, че ако не познаеш някого, той ще стане богат…

Развълнуван тъй много, че сърцето му под черното покривало запърха като птица, Иуда попита шепнешком и на пресекулки, да не би някой да го чуе:

— Къде отиваш, Низа?

— Защо питаш? — отговори тя, забави крачка и го изгледа надменно.

Тогава в гласа на Иуда прозвучаха детински нотки и той зашепна смутено:

— Но как?… Нали се бяхме разбрали? Щях да дойда у вас. Нали каза, че цяла вечер ще си у дома…

— Ах, не, не — отговори Низа и капризно издаде напред долната си устна, от което на Иуда му се стори, че лицето й, най-красивото лице, което беше виждал през живота си, стана още по-красиво, — доскуча ми. Вие си имате празник, а аз какво да правя? Да седя и да слушам как въздишаш на терасата ли? А на това отгоре да се страхувам, че слугинята ще каже на мъжа ми? Не, не, реших да отида извън града да послушам славеите.

— Как извън града? — смутено попита Иуда. — Сама?

— Сама, разбира се — отговори Низа.

— Нека да дойда с теб — задъхано рече Иуда.

Мислите му се объркаха, той забрави за всичко на света и умоляващо я загледа в сините, но сега сякаш превърнали се в черни очи.

Тя не отговори нищо и забърза напред.

— Но защо мълчиш, Низа? — жално попита Иуда, когато я настигна.

— Няма ли да ми е скучно с теб? — изведнъж попита тя и се спря. Тогава мислите на Иуда съвсем се объркаха. — Е, добре — най-после омекна тя, — ела.

— Къде, къде?

— Чакай… Да влезем в това дворче да се разберем, защото ме е страх, че някой познат ще ме види и после ще кажат, че съм се срещала с любовника си.

Изведнъж Низа и Иуда изчезнаха от пазара. Те си шепнеха зад вратата на някакъв двор.

— Иди в маслиновата горичка — прошепна Низа, смъкна забрадката си и се извърна от някакъв човек, който влизаше в двора с кофа в ръката, — в Гетсимания, оттатък Кедрон, разбра ли?

— Да, да, да.

— Аз ще тръгна първа — продължаваше Низа, но недей да ме следваш по петите, а изостани малко. Ще вървя напред… Когато минеш през потока… знаеш ли къде е пещерата?

— Знам, знам…

— Ще минеш покрай маслобойната нагоре и ще завиеш към пещерата. Аз ще бъда там. Само не тръгвай веднага, имай търпение, изчакай тук. — И с тия думи Низа излезе от двора, сякаш не беше разговаряла с Иуда.

Той остана известно време сам и се помъчи да сложи ред в обърканите си мисли. Чудеше се как ще обясни пред своите близки отсъствието си на празничната трапеза. Стоеше и съчиняваше някаква лъжа, но от вълнение не можа да измисли и да приготви нищо свястно и краката му сами, без неговата воля го понесоха вън от двора.

Той промени своя път, вече не вървеше към Долния град, а зави обратно към двореца на Каифа. Сега Иуда почти не различаваше нищо наоколо. Празникът бе завладял града. В прозорците наоколо не само грееха светлини, но се чуваха и славословия. Последните закъснели пришпорваха своите магарета, шибаха ги и им подвикваха. Краката сами носеха Иуда и той не забеляза как покрай него прелетяха обраслите в мъх кули на Антониевата крепост, той не чу рева на фанфарите в крепостта, не обърна никакво внимание на конния римски патрул с факела, който обля пътя му с тревожна светлина. Щом подмина крепостта, Иуда се обърна и видя, че страшно високо над храма са пламнали два гигантски петосвещника. Дори тях различи смътно, стори му се, че над Иершалаим са грейнали десет невиждани по размери лампади, чиято светлина съперничи на единствената, която се издигаше все повече над Иершалаим — лампадата на луната. Сега не го интересуваше нищо, освен да стигне до Гетсиманската порта и по-скоро да излезе от града. От време на време имаше усещането, че пред него сред гърбовете и лицата на минувачите се мярка танцуващата фигурка, която го води напред. Но това беше измама, Иуда разбираше, че Низа е много по-нататък. Той хукна покрай сарафските дюкяни и накрая стигна до Гетсиманската порта. Там, пламнал от нетърпение, той все пак трябваше да се позабави. В града влизаха камили, а след тях военният сирийски патрул, който Иуда прокле наум…

Но всичко свършва. Нетърпеливият Иуда беше вече зад градската стена. Отляво видя малкото гробище, до него — няколко раирани шатри на богомолци. Прекоси огрения от луната прашен път и пое към Кедронския поток, за да го премине. Водата в краката му ромонеше тихо. Прескачайки от камък на камък, той най-сетне стигна до отсрещния Гетсимански бряг и с огромна радост видя, че тук пътят над градините е пуст. Наблизо вече се открояваха полуразрушените порти на маслиновата плантация.

След задуха в града Иуда се изненада от омайния мирис на пролетната нощ. Откъм градината, от Гетсиманските поляни, през оградата преливаше вълна от ухания на мирта и акации.

Никой не охраняваше портата, там нямаше жива душа и след няколко минути Иуда вече тичаше в потайната сянка на огромните клонести маслини. Пътят водеше нагоре, Иуда се изкачваше тежко задъхан и от време на време от мрака се озоваваше върху пъстри лунни килими като тези, които беше виждал в магазинчето на ревнивия мъж на Низа. След малко на поляната вляво зърна маслобойната с тежкото каменно колело и купчината бурета. В градината беше безлюдно. По залез работата беше свършила. Наоколо нямаше жива душа и сега над Иуда ехтяха и се надпяваха хоровете на славеите.

Беше близо до целта. Той знаеше, че вдясно в тъмното сега ще започне да чува тихия шепот на течащата в пещерата вода. Така и стана, чу го. Захладня.

Тогава той забави крачка и извика тихо:

— Низа!

Но вместо Низа иззад дебелия ствол на маслината се откъсна и изскочи на пътя набита мъжка фигура, в ръката й блесна нещо и тозчас угасна.

Иуда отстъпи и извика тихо:

— Ах!

Втори човек препречи пътя му.

Първият попита:

— Колко ти платиха одеве? Казвай, ако искаш да останеш жив!

В сърцето на Иуда припламна надежда. Той извика отчаяно:

— Трийсет тетрадрахми! Трийсет тетрадрахми. Нося всичко, което ми дадоха. Ето ги парите! Вземете ги, но ми оставете живота!

Човекът отпред мигом грабна кесията от ръцете му. И в същия миг зад гърба на Иуда като мълния блесна нож и удари влюбения между ребрата. Иуда залитна и простря нагоре ръцете си със сгърчени пръсти. Застаналият отпред го посрещна със своя нож и го заби до дръжката в сърцето му.

— Ни… за… — не с присъщия си висок и чист младежки глас, а с нисък и изпълнен с укор тембър продума Иуда и не пророни нито звук повече. Тялото му така силно се удари в земята, че тя изкънтя.

Тогава на пътя излезе трети човек. Беше с наметало с качулка.

— Хайде, побързайте — заповяда той.

Убийците бързо увиха в парче кожа кесията заедно с бележката, която им даде третият, и я вързаха с канап. Вторият прибра малкия пакет в пазвата си, след което двамата убийци се пръснаха на различни страни от пътя и мракът между маслините ги погълна. А третият клекна до убития и го погледна в лицето. В сянката то му се видя бяло като тебешир и някак одухотворено хубаво. След броени секунди на пътя не бе останал ни един от живите. Безжизненото тяло лежеше с разперени ръце. Лявото му ходило бе попаднало в лунно петно, така че се открояваше всяка каишка от сандала.

Цялата Гетсиманска градина ехтеше от песента на славеите. Къде отидоха двамата мъже, заклали Иуда, никой не знае, но пътят на третия с качулката е известен. Той кривна от пътеката и се насочи на юг през гъсталака от маслинови дървета. Прескочи оградата далеч от главната порта, в левия ъгъл, където горните камъни на зидарията бяха опадали. И скоро стигна до брега на Кедрон. Тогава нагази и известно време вървя през водата, докато в далечината не видя силуетите на два коня и човек до тях. Конете също стояха в потока. Водата струеше и миеше копитата им. Чакащият яхна единия, човекът с качулката се метна на другия, двамата бавно тръгнаха през потока и камъните затракаха под конските копита. Скоро ездачите излязоха от водата, стъпиха на Иершалаимския бряг и бавно поеха покрай градската стена. По едно време конярят се откъсна напред и изчезна от поглед, а онзи с качулката спря коня си, слезе на пустеещия път, свали наметалото си, обърна го наопаки, извади един плосък шлем без пера и си го сложи. Сега вече на коня се метна човек с бойна хламида и къс меч на кръста. Той дръпна юздите и буйният кавалерийски кон препусна в тръс, друсайки ездача. Не оставаше много път. Конникът наближаваше южната порта на Иершалаим.

Под нейната арка танцуваше и подскачаше неспокойният пламък на факлите. Войниците от втора центурия на Мълниеносния легион, които бяха на пост, седяха по каменните пейки и играеха на зарове. Като видяха влизащия военен, наскачаха от местата си, той им махна с ръка и влезе в града.

Всичко там бе потънало в празнични светлини. В прозорците грееха пламъците на светилниците и слети в нестроен хор, отвред звучаха славословия. Когато от време на време надникнеше през някой прозорец откъм улицата, ездачът успяваше да види хората на празничната трапеза с ярешко и с чаши вино сред блюдата с пикантни подправки. Той си свирукаше тихо някаква песничка, в умерен тръс се движеше по опустелите улици на Долния град в посока към Антониевата кула и сегиз-тогиз поглеждаше към петосвещниците, невиждани никъде по света и пламтящи над храма, или към луната, която висеше още по-нагоре от тях.

Дворецът на Ирод Велики не вземаше никакво участие в тържественото отбелязване на пасхалната нощ. В допълнителните му покои, обърнати на юг, където бяха настанени офицерите от римската кохорта и легатът на легиона, светеше, там се долавяше някакво движение и живот, но предната, парадната част, която обитаваше единственият и сякаш заточен жител на двореца — прокураторът — с всичките си колонади и златни статуи беше като ослепяла под ярката луна. Тук, вътре в двореца, властваха мракът и тишината. И както беше казал на Афраний, прокураторът не пожела да влезе вътре. Той заповяда да му приготвят постеля на балкона, там, където бе обядвал, а сутринта бе провел разпита. Легна на приготвеното ложе, но сънят бягаше от очите му. Оголената луна висеше високо в чистото небе и в продължение на няколко часа прокураторът не отмести поглед от нея.

Някъде към полунощ сънят се смили над хегемона. Той се прозя конвулсивно, разкопча и свали наметалото си, а също препасващия дрехите му колан с широк стоманен нож в ножницата, сложи го на стола до ложето, събу сандалите и се изтегна. Банга тозчас скочи в леглото му и сложи главата си до неговата, а прокураторът го прегърна през шията и най-после затвори очи. Едва тогава заспа и кучето.

Скрито от луната с колона, ложето тънеше в полумрак, но между стълбите и постелята се бе проточила лунна пътека. И в мига, когато прокураторът загуби връзка с нещата от заобикалящата го действителност, той веднага пое по светлата пътека право нагоре към луната. От щастие дори се засмя насън, тъй прекрасно и неповторимо бе всичко по прозрачния синкав път. Вървеше заедно с Банга, а до него крачеше скитникът философ. Те спореха за нещо много сложно и важно и никой от тях не можеше да наддума другия. Двамата бяха на коренно противоположни мнения, затова спорът им беше особено интересен и безкраен. От само себе си се разбира, че днешната екзекуция е била чисто и просто недоразумение, защото нали философът, измислил тъй невероятното и нелепо нещо, че всички хора са добри, вървеше тук, следователно беше жив. И естествено, напълно ужасна би била дори само мисълта, че такъв човек може да бъде екзекутиран. Не е имало екзекуция! Не е имало! Ето къде се криеше цялата прелест на това пътешествие нагоре по лунната стълба.

Свободно време имаше предостатъчно, бурята щеше да се разрази чак привечер, и малодушието безспорно е един от най-страшните пороци. Така говореше Иешуа Ха-Ноцри. Не, философе, ще ти възразя: то е най-страшният порок.

Ето например сегашният прокуратор на Иудея и бивш трибун на легиона не беше проявил малодушие тогава, в Долината на девите, когато яростните германци едва не прегризаха гърлото на великана Плъходава, нали? Простете, философе! Нима вие, с вашия ум, допускате мисълта, че заради човек, извършил престъпление против кесаря, прокураторът на Иудея ще погуби кариерата си?

— Да, да — стенеше и хлипаше насън Пилат.

Разбира се, че ще я погуби. Сутринта все още не би я погубил, но сега, тази нощ, след като е претеглил нещата, е съгласен да я погуби. Ще направи всичко, за да спаси от екзекуция напълно невинния безумен мечтател и лечител!

— Отсега нататък ние винаги ще бъдем заедно — говореше му насън дрипавият философ скитник, незнайно как озовал се на пътя на ездача със златното копие. — Където е единият, там ще бъде и другият! Споменат ли за мен, веднага ще споменат и за теб. Мен, подхвърленото дете, сина на незнайни родители, и теб — сина на краля звездоброец и дъщерята на мелничаря, хубавицата Пила.

— Да, недей ме забравя, споменавай мен, сина на звездоброеца — молеше насън Пилат.

И получил утвърдително кимане от вървящия до него бедняк от Ен Сарид[2], жестокият прокуратор на Иудея плачеше насън и се смееше от радост.

Всичко това беше добре, но толкова по-ужасно бе събуждането на хегемона. Банга заръмжа срещу луната и лъсналата като намазана с масло синкава пътека пред прокуратора се сгромоляса. Той отвори очи и най-напред се сети, че екзекуция е имало. Първото, което направи, беше по навик да се вкопчи в нашийника на Банга, после с болезнено смъдящи очи затърси луната и видя, че тя се е отместила встрани и е станала сребриста. Нейната светлина се прекъсваше от друга, неприятна, която подскачаше на балкона точно пред него. В ръцете на центуриона Плъходава пламтеше и димеше факел. Той го държеше и със страх и злоба поглеждаше към опасното, готово за скок животно.

— Не, Банга — каза прокураторът с болнав глас и се изкашля. Засенчи с ръка очите си и продължи: — И нощем, и при луна няма покой за мен. О, богове! И вашата длъжност не е лесна, Марк. Да осакатявате войниците…

Марк гледаше прокуратора с огромна почуда и той се сепна. За да заглади казаното под влияние на съня, хегемонът рече:

— Не се сърдете, центурионе, моето положение е още по-лошо. Какво искате?

— Търси ви началникът на тайната стража — спокойно съобщи Марк.

— Поканете го, поканете го — заповяда прокураторът, прокашля се и затърси с боси крака сандалите си.

По колоните заиграха отблясъци и по мозайката затракаха калигите на центуриона. Той излезе в градината.

— И при луна за мен няма покой — скръцна със зъби прокураторът.

Човекът с качулката зае мястото на центуриона на терасата.

— Банга, не! — тихо каза прокураторът и стисна врата на кучето.

Преди да заговори, Афраний както винаги се огледа и се скри в сянката, а като се увери, че освен Банга на терасата няма никого, тихо каза:

— Моля да ме дадете под съд, прокураторе. Бяхте прав. Не успях да опазя Иуда от Кариот, заклаха го. Моля да ме осъдите и да приемете оставката ми.

Афраний имаше чувството, че го гледат два чифта очи — кучешки и вълчи.

Той извади изпод хламидата си вкоравената от кръв кесия, запечатана с два печата.

— Ето тази торбичка с пари убийците подхвърлили в дома на първосвещеника. Кръвта по нея е на Иуда от Кариот.

— Интересно колко има вътре? — попита Пилат и се наведе над торбичката.

— Трийсет тетрадрахми.

Прокураторът се подсмихна и каза:

— Малко са.

Афраний мълчеше.

— Къде е убитият?

— Това не знам — със спокойно достойнство отговори човекът, който никога не се разделяше със своята качулка, — тази сутрин ще започнем разследване.

Прокураторът трепна и остави каишката на сандала, която не искаше да се закопчае.

— Но сте сигурен, че е убит?

Отговорът беше суховат:

— Прокураторе, от петнайсет години работя в Иудея. Започнах службата си по времето на Валерий Грат. За мен не е задължително да видя трупа, за да кажа, че човекът е убит, затова ви докладвам, че преди няколко часа онзи, който се наричаше Иуда от Кариот, беше заклан.

— Простете, Афраний — отговори Пилат, — още не съм се разсънил, затова го казах. Лошо спя — усмихна се той — и непрекъснато сънувам лунен лъч. Представяте ли си колко смешно. И че се разхождам по този лъч. И тъй, бих искал да науча вашите предположения по случая. Къде се каните да го търсите? Седнете, началнико на тайната служба.

Афраний се поклони, премести стола по-близо до леглото и седна, като издрънча с меча.

Мисля да го търся близо до маслобойната в Гетсиманската градина.

— Тъй, тъй. Защо точно там?

— Според мен Иуда е убит не в самия Иершалаим и не някъде далеч от него, хегемоне. Той е убит край Иершалаим.

— Аз ви смятам за един от най-големите познавачи във вашата работа. Не знам всъщност как стоят нещата в Рим, но в колониите нямате равен на себе си. Обяснете ми защо мислите така.

— В никакъв случай не допускам, че Иуда се е оставил в ръцете на някакви съмнителни хора в очертанията на града — тихо каза Афраний. — Човек не може да бъде заклан тайно на улицата. Значи би трябвало да са го примамили в някое мазе. Но службата вече го търси в Долния град и със сигурност би го намерила. В града обаче го няма, гарантирам ви го. Ако са го убили далеч от града, тази кесия с пари не би могла да бъде подхвърлена толкова скоро. Той е убит близо до града. Успели са да го примамят в околностите.

— Не проумявам как е могло да стане.

— Да, прокураторе, това е най-трудният въпрос в цялата работа и аз дори не знам дали ще успея да го реша.

— Наистина загадъчно! Незнайно защо в празничната вечер един вярващ напуска града, оставя пасхалната трапеза и после загива. Кой и с какво е могъл да го примами? Дали не го е сторила жена? — изведнъж вдъхновено попита прокураторът.

Афраний му отговори спокойно и убедително:

— В никакъв случай, прокураторе. Такава възможност е напълно изключена. Нека разсъждаваме логично. Кой е имал интерес от смъртта на Иуда? Някои скитащи фантазьори, някакъв тесен кръг, в който не е имало никакви жени. За да се ожени човек, му трябват пари, прокураторе, за да създаде рожба — също, но за да заколи другиго с помощта на жена, му трябват много, много пари, а никой скитник не разполага с такива. В тази работа не е замесена жена, прокураторе. Нещо повече, подобно тълкувание на убийството може само да ни отклони от следата, да попречи на следствието и да ме обърка.

— Виждам, че сте напълно прав, Афраний — каза Пилат, — само си позволих да изкажа предположение.

— За жалост то е погрешно, прокураторе.

— Но тогава какво, какво тогава? — възкликна прокураторът и с неутолимо любопитство се взря в лицето на Афраний.

— Предполагам, че отново опира до пари.

— Чудесна мисъл! Но кой и за какво е можел да му предложи пари през нощта извън града?

— О, не, прокураторе, не е така. Аз имам едно-единствено предположение и ако то не е вярно, едва ли ще намеря други обяснения — Афраний се наведе по-близо до прокуратора и допълни шепнешком: — Иуда е искал да скрие парите си на някое потайно място, което само той да знае.

— Много изтънчено обяснение. Нещата сигурно са стояли точно така. Сега ви разбирам: примамили са го не хора, а собствената му мисъл. Да, да, така е.

— Така е. Иуда е бил недоверчив. Криел е парите си от хората.

— Да, казахте в Гетсимания. Но защо възнамерявате да го търсите точно там, да ви призная, не разбирам.

— О, прокураторе, много е лесно. Никой не би крил парите си по пътищата, на открито или пустеещо място. Иуда не е бил нито на пътя за Хеврон, нито на пътя за Витания. Той е трябвало да бъде на някое защитено, скришно място с дървета. Толкова е просто. А около Иершалаим няма такива места, освен в Гетсимания. Не е могъл да отиде далеч.

— Напълно ме убедихте. И какво да правим сега?

— Незабавно ще започна да търся убийците, които са проследили Иуда извън града, а аз самият, както вече ви докладвах, ще отида под съд.

— Защо?

— Снощи на пазара, след като той е излязъл от двореца на Каифа, моята охрана го е изгубила. Не знам как е станало. В живота ми не се е случвало подобно нещо. Той беше взет под наблюдение веднага след нашия разговор. Но в района на пазара е тръгнал нанякъде, направил е такава странна криволица, че е изчезнал безследно.

— Така. Заявявам ви, че не смятам за нужно да ви давам под съд. Вие сте направили всичко, което сте могли, и никой на този свят — тук прокураторът се усмихна — не би могъл да стори повече от вас. Потърсете сметка на ония, които е трябвало да проследят Иуда. Но дори и тогава, предупреждавам ви, не бих искал да бъдете прекалено строг. В края на краищата ние направихме всичко, за да се погрижим за тоя негодник! Да, забравих да ви попитам — прокураторът разтърка чело — как са успели да подхвърлят парите на Каифа?

— Вижте, прокураторе… Това не е особено трудно. Отмъстителите са проникнали през задната част на двореца на Каифа, там, където уличката стига до двора. И са хвърлили кесията през оградата.

— С бележката ли?

— Да, точно както предполагахте, прокураторе. Всъщност вижте.

Афраний махна печата от вързопа и показа на Пилат какво има вътре.

— Но моля ви, какво правите, Афраний, печатите сигурно са храмови!

— Прокураторът не бива да се безпокои по този въпрос — отговори Афраний и затвори вързопа.

— Нима разполагате с всички печати? — засмя се Пилат.

— Няма как, прокураторе — без сянка от шега и много хладно отвърна Афраний.

— Представям си какво е станало у Каифа!

— Да, прокураторе, случката е предизвикала силно вълнение. Веднага ме повикаха.

Дори в полумрака се виждаше как блестят очите на Пилат.

— Интересно, интересно…

— Осмелявам се да възразя, прокураторе, не беше интересно. Много скучна и уморителна работа. На въпроса ми дали в двореца на Каифа на някого са били платени пари, ми отговориха категорично, че не е имало такова нещо.

— А, така ли? Е, щом не са били платени, значи не са били платени. Толкова по-трудно ще бъдат намерени убийците.

— Съвършено вярно, прокураторе.

— Да, Афраний, внезапно ми хрумна ето какво: дали той сам не е посегнал на живота си?

— О, не, прокураторе — отговори Афраний и от изненада чак се облегна назад, — извинете ме, но това е абсолютно невъзможно!

— Ах, в този град всичко е възможно! Готов съм да се обзаложа, че след съвсем малко време слуховете ще плъзнат из целия град.

Афраний стрелна прокуратора с поглед, помисли и отговори:

— Възможно е, прокураторе.

На прокуратора явно не му даваше мира въпросът за убийството на човека от Кариот, макар че всичко беше ясно, и той попита дори с известна мечтателност:

— Бих искал да съм видял как го убиват.

— Убит е с извънредна вещина, прокураторе — отговори Афраний и го погледна с известна ирония.

— Откъде знаете?

— Благоволете да обърнете внимание на вързопа, прокураторе — отговори Афраний, — гарантирам ви, че кръвта на Иуда е бликнала като фонтан. Виждал съм убити през живота си, прокураторе!

— Значи е сигурно, че няма да оживее?

— Не, прокураторе, ще оживее — с философска усмивка отговори Афраний, — когато над него прозвучи тръбата на месията, когото очакват тук. Но не преди това!

— Достатъчно, Афраний. Нещата са ясни. Да минем към погребението.

— Екзекутираните са погребани, прокураторе.

— О, Афраний, би било престъпление да ви дадем под съд. Вие заслужавате най-висока награда. Как стана всичко?

Афраний започна разказа с това, че докато той се занимавал с Иуда, отрядът от тайната стража, ръководен от неговия помощник, стигнал до хълма привечер. Там едното тяло го нямало. Пилат трепна и каза дрезгаво:

— Ах, как можах да не го предвидя!

— Не се безпокойте, прокураторе — каза Афраний и продължи: — Телата на Дисмас и Гестас с изкълвани от хищните птици очи са били вдигнати и тозчас е започнало търсенето на третото тяло. Намерили са го много скоро. Един човек…

— Левий Матей — не въпросително, а по-скоро с увереност каза Пилат.

— Да, прокураторе…

— Левий Матей се криел в пещерата на северния склон на Плешивия връх и чакал да се мръкне. Голото тяло на Иешуа Ха-Ноцри било при него. Когато стражата влязла в пещерата с факли, Левий изпаднал в отчаяние и озлобление. Той крещял, че не е извършил никакво престъпление и че според закона всеки, който пожелае, има право да погребе екзекутиран престъпник. Казал, че не иска да се разделя с това тяло. Бил възбуден, викал нещо несвързано, ту молел, ту заплашвал и проклинал…

— Трябвало е да го хванат ли? — мрачно попита Пилат.

— Не, прокураторе, не — успокоително отговори Афраний, — успели са да усмирят дръзкия безумец, като му обяснили, че тялото ще бъде погребано.

— Като схванал какво му казват, Левий мирясал, но заявил, че никъде няма да ходи и желае да участва в погребението. Нямало да си иде дори да тръгнат да го убиват и за целта даже им предложил фурнаджийския си нож, който носел.

— Пропъдили ли са го? — сподавено попита Пилат.

— Не, прокураторе, не. Моят помощник му разрешил да участва в погребението.

— Кой от вашите помощници е ръководел това? — попита Пилат.

— Толмай — отговори Афраний и допълни с тревога: — Да не би да е допуснал грешка?

— Продължавайте — отговори Пилат, — не е допусната грешка. Изобщо започвам малко да се смущавам, че имам работа с човек, който никога не греши. Този човек сте вие.

— Левий Матей бил качен в каруцата заедно с телата на екзекутираните и след около два часа стигнали до пустинната клисура на север от Иершалаим. Там отрядът работил на смени, за няколко часа изкопал дълбок ров и в него погребали и тримата екзекутирани.

— Голи ли?

— Не, прокураторе, за целта отрядът носел хитони. На пръстите на погребаните сложили пръстени. За Иешуа — с една резка, за Дисмас — с две и за Гестас — с три. Ямата е заровена и затрупана с камъни. Толмай знае какъв е знакът за разпознаване.

— Ех, ако можех да го предвидя! — навъсено рече Пилат. — Трябваше да се видя с този Левий Матей…

— Той е тук, прокураторе!

Пилат впери широко отворените си очи в Афраний, а после каза:

— Благодаря ви за всичко, което сте направили по случая. Моля ви утре да ми изпратите Толмай, като преди това му кажете, че съм доволен от него, а вас, Афраний — той извади от джобчето на колана си, оставен на масата, един пръстен и го подаде на началника на тайната служба, — моля да приемете това за спомен.

Афраний си поклони и продума:

— Голяма чест, прокураторе.

— На отряда, който е извършил погребението, моля да раздадете награди. Да порицаете тези, които са изпуснали Иуда. А Левий Матей веднага при мен. Искам подробности по случая с Иешуа.

— Слушам, прокураторе — отговори Афраний и заотстъпва с поклони, а прокураторът плесна с ръце и извика:

— При мен! Донесете светилник в колонадата!

Докато Афраний се отдалечаваше, в ръцете на слугите зад гърба на Пилат вече проблясваха светлини. Сложиха на масата пред прокуратора три светилника и лунната нощ веднага отстъпи към градината, сякаш Афраний я отведе със себе си. На негово място на балкона се появи един дребен и мършав човек, воден от гиганта центурион, който улови погледа на прокуратора, тозчас се оттегли в градината и изчезна.

Прокураторът изучаваше новодошлия с жаден и малко уплашен поглед. Така човек гледа някого, за когото е чувал много, за когото той самият е мислил и когото най-после е видял.

Доведеният беше към четиридесетгодишен, черен, дрипав, покрит със засъхнала кал и гледаше като вълк, изпод вежди. Беше много неугледен и приличаше повече на градски просяк от тия, дето се тълпят по терасите на храма или по пазарите на шумния и мръсен Долен град.

Мълчанието продължи дълго и бе нарушено от странното поведение на доведения мъж. Лицето му се промени, той залитна и ако не беше се хванал за стола, щеше да падне.

— Какво ти е? — попита го Пилат.

— Нищо — отговори Левий Матей и сякаш мъчително преглътна нещо. Мършавата му, гола и мръсна шия се изду и отново изтъня.

— Какво ти е, отговаряй — повтори Пилат.

— Уморен съм — каза Левий и мрачно сведе очи.

— Седни — рече Пилат и му посочи стола.

Левий го погледна с недоверие, тръгна към стола, уплашено стрелна позлатените дръжки и седна не на стола, а до него, на пода.

— Обясни ми защо не седна на стола — попита Пилат.

— Мръсен съм, ще го изцапам — със сведени очи каза Левий.

— Сега ще ти донесат да ядеш.

— Не искам да ям — отговори Левий.

— Защо трябва да ме лъжеш? — тихо попита Пилат. — Та ти не си ял цял ден, а може и повече. Е, добре, недей да ядеш. Извиках те да ми покажеш ножа, който си носил.

— Войниците ми го отнеха, когато ме доведоха тук — каза Левий и мрачно добави: — Дайте ми го, трябва да го върна на човека, откраднах му го.

— Защо?

— За да прережа въжетата — отговори Левий.

— Марк! — извика прокураторът и центурионът се яви под колоните. — Дайте ми ножа му.

Центурионът извади от единия от двата калъфа на кръста си мръсния нож за хляб и го подаде на прокуратора, след което се оттегли.

— От кого си го взел?

— От хлебарницата до Хевронската порта, на влизане в града веднага вляво.

Пилат погледна широкото острие, опита с пръст дали е наточено и каза:

— За ножа не се безпокой, ще го върнат в хлебарницата. А сега да видя другото: покажи ми пергамента, който носиш със себе си, където са записани думите на Иешуа.

Левий го погледна с омраза и се усмихна така злобно, че лицето му напълно се разкриви.

— Всичко искате да ми вземете, нали? И последното, което имам? — попита той.

— Не казах „дай“ — отговори Пилат, — казах „покажи ми го“.

Левий бръкна в пазвата си и извади свитък пергамент. Пилат го взе, разгърна го, разстла го между светилниците, присви очи и започна да изучава трудно четливите мастилени знаци. Едва успяваше да разбере тези криволици, въсеше се, навеждаше се до самия пергамент и движеше пръст по редовете. Все пак успя да схване, че написаното представлява несвързана верига от някакви изречения, някакви дати, домакински бележки и поетични откъси. Някои неща прочете: „Смърт няма… Вчера ядохме сладки пролетни бакуроти[3]…“

С разкривено от напрежението лице и присвити очи Пилат продължаваше да чете: „Ще видим чистата река на водите на живота… Човечеството ще гледа слънцето през прозрачен кристал…“

Изведнъж той трепна. В последните редове на пергамента разчете думите „… голям порок… малодушието“.

Сви пергамента и с рязко движение го подаде на Левий.

— Вземи — каза той, помълча малко и добави: — Ти, както виждам, си книжовник и няма защо да ходиш самотен, облечен като просяк и без подслон. В Кесария имам голяма библиотека, аз съм много богат и искам да те взема на служба. Ще се грижиш за папирусите, ще бъдеш нахранен и облечен.

Левий стана и отговори:

— Не, не искам.

— Защо? — мрачно попита прокураторът. — Неприятен ли съм ти, страх ли те е от мен?

Лицето на Левий се разкриви от същата злобна усмивка и той каза:

— Не, защото теб ще те е страх от мен. След като си го убил, няма да ти е много лесно да ме гледаш в очите.

— Млъкни — отговори Пилат, — вземи пари.

Левий отрицателно поклати глава, а прокураторът продължи:

— Знам, смяташ се за ученик на Иешуа, но ще ти кажа, че не си възприел нищо от това, на което той те е учил. Защото ако беше така, непременно щеше да вземеш нещо от мен. Имай предвид, че преди да умре, той казал, че не вини никого. — Пилат многозначително вдигна пръст, лицето му играеше. — И той самият непременно щеше да вземе нещо. Ти си жесток, а той не беше жесток. Къде ще ходиш?

Левий изведнъж се приближи до масата, подпря се с две ръце на нея и вперил пламнал поглед в прокуратора, зашепна:

— Хегемоне, да знаеш, че в Иершалаим ще заколя един човек. Много ми се ще да ти кажа, за да знаеш, че ще има още кръв.

— Знам, че ще има — отговори Пилат, — не ме изненадваш с думите си. Ти, разбира се, искаш да убиеш мен, нали?

— Теб няма да успея да убия — отговори Левий и се озъби в усмивка, — не съм толкова глупав да го вярвам, но ще заколя Иуда от Кариот, ще посветя остатъка от живота си на това.

Тогава очите на прокуратора плувнаха в наслада, той му направи с пръст знак да се приближи и каза:

— Няма да успееш да го сториш, не се безпокой. Тази нощ Иуда е бил заклан.

Левий отскочи от стола, озърна се налудничаво и извика:

— Кой го направи?

— Не бъди ревнив — ухили се Пилат и потри ръце — опасявам се, че освен теб е имало и други желаещи.

— Кой го направи? — шепнешком повтори Левий.

Пилат му отговори:

— Аз го направих.

Левий зяпна, погледна го слисано, а прокураторът продължи:

— Стореното, разбира се, не е достатъчно, но все пак аз го направих — и добави: — Е, сега ще вземеш ли нещо?

Левий помисли малко, поомекна и накрая каза:

— Заповядай да ми дадат парченце чист пергамент.

Измина час. Левий го нямаше в двореца. Сега тишината на утрото се нарушаваше само от тихите стъпки на часовите в градината. Луната бързо избледняваше, а в другия край на небето се виждаше белезникавото петънце на зорницата. Светилниците отдавна бяха угаснали. Прокураторът лежеше на ложето. С ръка под бузата той спеше и дишаше беззвучно. До него спеше Банга.

Така посрещна разсъмването на петнайсети нисан петият прокуратор на Иудея Пилат Понтийски.

Бележки

[1] Задната стена на двореца на Ирод е всъщност западната стена на града и на запад от двореца е нямало как да се тръгне, така че каруците вероятно първо са тръгнали на юг.

[2] Ен Сарид е арабското название на Назарет.

[3] В статията си „Иершалаим и неговите околности в романа на Михаил Булгаков «Майстора и Маргарита»“ И. Л. Галинска пише, че по всяка вероятност писателят е бил добре запознат с творбата на А. Едершайм „Животът и епохата на Иисус Месията“ в превод на свещеника Михаил Тивейски. В книгата на А. Едершайм четем: „От Сирия в Йерусалим са се карали пресни плодове, бикурим.“

Така че тези плодове не са измислени от Михаил Булгаков. От книгата на Ф. У. Фарар „Животът на Иисус Христос“ обаче можем да съдим, че в Близкия изток „бакуроти“ биват наричани младите смокинови издънки.