Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (2)

Втора глава
Пилат Понтийски

В бяла мантия с кървавочервена подплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранното утро на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан на покритата колонада между двете крила на двореца^[1] на Ирод Велики^[2] излезе прокураторът^[3] на Иудея Пилат Понтийски^[4].

За него най-омразното нещо на света бе мирисът на розово масло и сега всичко предвещаваше денят да е лош, понеже тая миризма бе започнала да го преследва още от зори. Той имаше чувството, че кипарисите и палмите в градините миришат на рози и проклетият розов мирис струи и се смесва дори с мириса на кожа и пот от конвоя. Откъм пристройките в задната част на двореца, където бе настанена пристигналата заедно с него в Иершалаим първа кохорта^[5] на легион XII Фулмината (Мълниеносния), през горната градинска тераса към колонадата долиташе тънък дим и към възгорчивия пушек, свидетелстващ, че готвачите в центуриите^[6] са започнали да правят обеда, се примесваше все същият мазен розов дъх.

„О, богове, богове, за какво ме наказвате…? Да, няма съмнение! Пак тя, пак тази непобедима, ужасна болест хемикранията, от която човек го боли половината глава. За нея няма лек, няма спасение. Ще се опитам да не движа главата си.“

На мозаечния под пред фонтана вече беше приготвен стол. Без да поглежда никого, прокураторът седна и протегна ръка настрани. Секретарят почтително сложи в нея един пергаментов свитък. Прокураторът не успя да прикрие болезнената си гримаса, бегло, изпод вежди прегледа написаното, върна свитъка на секретаря и едва продума:

— Следственият от Галилея ли? Тетрархът^[7] запознат ли е с делото?

— Да, прокураторе — отговори секретарят.

— И какво каза?

— Отказа да даде заключение и нареди вие да потвърдите смъртната присъда на Синедриона^[8] — обясни секретарят.

Бузата на прокуратора трепна и той каза тихо:

— Доведете обвиняемия.

Двамата легионери от градинската тераса веднага доведоха под колоните на балкона и изправиха пред стола на прокуратора един човек на около двайсет и седем години. Той бе облечен с вехт и дрипав светлосин хитон. Главата му бе покрита с парче бял плат с каишка на челото, а ръцете — вързани на гърба. Под лявото му око имаше голяма синина, а в ъгъла на устата — рана със спечена кръв. Доведеният гледаше прокуратора с тревожно любопитство.

Пилат изчака малко, а после тихо попита на арамейски:

— Значи ти си подстрекавал народа да разруши Иершалаимския храм?

Той седеше като вкаменен и докато изричаше думите, едва помръдваше само устните си. Прокураторът бе като вкаменен, защото не смееше да помръдне пламналата си от адската болка глава.

Мъжът с вързаните ръце пристъпи леко напред и подхвана:

— Добри човече! Повярвай ми…

Прокураторът обаче, отново без да помръдва и без изобщо да повишава тон, веднага го прекъсна:

— Мен ли наричаш „добри човече“? Грешиш. Според мълвата в Иершалаим аз съм свирепо чудовище и това е самата истина.

После също тъй монотонно допълни:

— Изпратете ми центурион^[9] Плъходава.

Когато командващият специалната центурия Марк, по прякор Плъходава, застана пред прокуратора, на всички им се стори, че на терасата притъмня. Той беше с една глава по-висок и от най-високите войници в легиона и тъй широкоплещест, че напълно засенчи едва подалото се слънце.

Прокураторът се обърна към него на латински:

— Този престъпник ме нарича „добри човече“. Отведете го за малко и му обяснете как да разговаря с мен. Но без да го осакатявате.

И всички — освен неподвижния прокуратор — изпроводиха с поглед Марк Плъходава, който махна с ръка към арестувания да го последва.

Всъщност където и да се появеше, всички го изпровождаха с поглед заради високия му ръст, а който го видеше за първи път — и заради обезобразеното му лице, преди години носът му бе счупен от удар с германски боздуган.

Тежките стъпки на Марк изкънтяха по мозайката, вързаният го последва безшумно и под колонадата се възцари пълно мълчание. Чуваше се само как на градинската тераса гукат гълъбите и как водата във фонтана пее някаква приятна, загадъчна песен.

На прокуратора му идеше да стане, да подложи слепоочието си под струята и да не мръдне оттам. Но той знаеше, че и това няма да му помогне.

Плъходава изведе арестувания в градината, дръпна бича от ръцете на легионера, който стоеше в подножието на една бронзова статуя, и със слаб замах шибна пленника по раменете. Движението му беше небрежно и леко, но вързаният мигом рухна като покосен, дъхът му спря, лицето му побеля и очите му се изцъклиха. Само с лявата си ръка Марк леко вдигна във въздуха падналия, сякаш беше празен чувал, изправи го на крака и загъгна, зле изговаряйки арамейските думи:

— Ще наричаш римския прокуратор „хегемоне“. Няма да казваш други думи. Ще стоиш мирно. Разбра ли ме, или да те ударя?

Арестуваният залитна, но се овладя, цветът на лицето му се върна, той си пое дъх и отвърна пресипнало:

— Разбрах те. Не ме бий.

Подир малко той отново стоеше пред прокуратора.

Прозвуча безжизнен страдалчески глас:

— Име?

— Моето ли? — побърза да се отзове арестуваният, с цялото си същество изразявайки готовност да отговаря ясно и повече да не го гневи.

Прокураторът каза тихо:

— Моето го знам. Не се прави на по-глупав, отколкото си. Твоето.

— Иешуа — веднага отвърна арестантът.

— Как ти викат?

— Ха-Ноцри^[10].

— Откъде си родом?

— От град Гамала^[11] — отговори арестантът и кимна да покаже, че там някъде далеч, вдясно от него, на север, има един град, наречен Гамала.

— Каква кръв тече в жилите ти?

— Не съм сигурен — живо отговори арестуваният, — не помня родителите си. Казват, че баща ми бил сириец…

— Къде живееш постоянно?

— Нямам постоянно жилище — стеснително отговори арестантът — пътувам от град на град.

— Можеше и по-кратко, с една дума — скитник — каза прокураторът и попита: — Имаш ли роднини?

— Нямам. Сам съм на тоя свят.

— Знаеш ли да четеш и да пишеш?

— Да.

— Знаеш ли друг език освен арамейски?

— Знам. Гръцки.

Подпухналият клепач се повдигна и премреженото от страдание око се вторачи в арестувания. Другото око остана затворено.

Пилат заговори на гръцки:

— Значи си се канил да разрушиш храма и си призовавал народа към същото?

Тогава арестуваният отново се оживи, очите му престанаха да излъчват уплаха и той заговори на гръцки:

— Аз, доб… — но в погледа му се мерна ужас, че едва не се е изтървал — аз никога в живота си не съм се канил да руша храма и никого не съм подстрекавал към подобно безсмислено действие, хегемоне.

По лицето на секретаря, който се бе привел над ниската маса и записваше показанията, се изписа почуда. Той повдигна глава, но тутакси отново я сведе над пергамента.

— В този град за празника се стичат какви ли не хора. Сред тях има магове, астролози, оракули, убийци — монотонно говореше прокураторът, — намират се и лъжци. Ти например си лъжец. Записано е ясно, че си приканвал да се разруши храмът. Така свидетелстват хората.

— Тия добри хора — заговори арестантът, побърза да допълни — хегемоне, — и продължи: — са неуки и са объркали всичко, което съм казал. Започвам да се опасявам, че тази бъркотия ще продължи твърде дълго. И то само защото той записва невярно каквото съм казал.

Настъпи мълчание. Сега вече и двете болни очи гледаха арестанта тежко.

— Повтарям ти, но за последен път: престани да се правиш на смахнат, разбойнико — меко и монотонно изрече Пилат, — от всичко, което си казал, е записано малко, но и то стига, за да бъдеш обесен.

— Не, не, хегемоне — цял напрегнат в желанието си да го убеди, заговори арестуваният, — има… навърта се тук един с кози пергамент, който непрекъснато пише. Но веднъж надникнах в неговия пергамент и се ужасих. Не съм казвал нищичко от това, което пише там. Умолявал съм го: изгори, за Бога, този пергамент! Но той го грабна от ръцете ми и избяга.

— Кой е той? — с погнуса попита Пилат и докосна слепоочието си.

— Левий Матей^[12] — веднага обясни арестантът, — беше бирник, за първи път го срещнах на пътя за Витфагия, на ъгъла на смокиновата градина^[13] и се заговорихме. Отначало той се отнесе към мен с неприязън и дори ме оскърби, тоест помисли, че ме оскърбява, като ме нарече куче — арестантът се усмихна, — аз лично не виждам нищо лошо в това животно, че да се обиждам от думата…

Секретарят спря да записва и крадешком хвърли учуден поглед, но не към арестувания, а към прокуратора.

— … ала след като ме изслуша, той започна да омеква — продължи Иешуа, — накрая захвърли парите на пътя и каза, че ще тръгне да странства заедно с мен…

Пилат се подсмихна само с буза, като оголи жълтите си зъби, и изцяло обърнат към секретаря, продума:

— О, този град Иершалаим! Тук човек може да чуе какво ли не. Бирникът, видите ли, захвърлил парите на пътя!

Понеже не знаеше как да отвърне на това, секретарят сметна за нужно да повтори усмивката на Пилат.

— Но той каза, че в този ден е намразил парите — обясни Иешуа странните действия на Левий Матей и допълни: — И оттогава стана мой спътник.

Все още ухилен, прокураторът погледна арестувания, после слънцето, което неотклонно се издигаше над конните статуи на хиподрума далече долу вдясно, и изведнъж с някаква непоносима мъка си помисли, че най-лесно би било да прогони от терасата този странен разбойник, като каже само две думи: „Обесете го.“ Да изгони и конвоя, да се махне от колонадата, да влезе в двореца, да заповяда да затъмнят стаята, да се изтегне в ложето, да поиска студена вода, с тъжен глас да повика кучето Банга и да му се оплаче от хемикранията си. И в болната глава на прокуратора изведнъж се прокрадна изкушаващата мисъл за отрова.

Той гледаше арестувания с размътен поглед, мълчеше и се мъчеше да проумее защо в този сутрешен безмилостен Иершалаимски слънчев пек пред него стои някакъв арестант с обезобразено от побоищата лице, на когото трябва да задава какви ли не излишни въпроси.

— Левий Матей? — пресипнало попита болният и затвори очи.

— Да, Левий Матей — стигна до него високият дразнещ го глас.

— Добре де, какво все пак си казал за храма пред тълпата на пазара?

Гласът на отговарящия, който сякаш пробиваше слепоочието на Пилат, беше неописуемо мъчителен и този глас изрече:

— Аз, хегемоне, казах, че ще рухне храмът на предишната вяра и ще се изгради нов храм — на истината. Казах го така, че да ме разберат.

— Защо си бунил народа на пазара, скитнико, като си му говорил за истината, за която нямаш представа? Що е истина?

В този миг прокураторът си помисли: „О, богове мои! Питам го нещо ненужно за пред съд… Моят ум вече не ми служи…“ И отново му се привидя чаша с тъмна течност. „Отрова искам, отрова!“

И отново чу гласа:

— Истина е най-вече, че те боли главата, и то тъй силно, че малодушно си помисляш за смърт. Ти не само нямаш сили да разговаряш с мен, но ти е трудно дори да ме гледаш. И сега аз неволно съм твой палач, което ме огорчава. Ти дори не можеш да мислиш за каквото и да било и мечтаеш само да дойде кучето ти, явно единственото същество, към което си привързан. Но мъките ти сега ще свършат и главата ще ти мине.

Секретарят се изблещи срещу арестувания и не дописа думите му.

Пилат вдигна мъченически поглед и видя, че слънцето е вече високо над хиподрума в далечината вдясно, че един лъч се е прокраднал в колонадата и леко пълзи към стъпканите сандали на Иешуа, а той се отдръпва от него.

Тогава стана от стола, стисна главата си с ръце и по жълтеникавото му избръснато лице се изписа ужас. Но той побърза да го потисне с волята си и отново седна.

Междувременно арестантът продължаваше да говори, но секретарят вече не записваше нищо, а само — проточил шия като гъсок — се мъчеше да не изтърве нито една негова дума.

— Ето че всичко свърши — каза арестуваният и благо погледна Пилат — и това извънредно много ме радва. Бих те посъветвал за известно време да излезеш от двореца, хегемоне, и да се разходиш пеш някъде в околностите, поне в градините на Елеонския хълм^[14]. Ще има буря… — арестантът се обърна и присви очи към слънцето — по-късно, привечер. Разходката ще ти е от голяма полза и аз с удоволствие бих те придружил. Хрумнаха ми някои нови мисли, които, струва ми се, ще ти се видят интересни, и с радост бих ги споделил с теб, защото ми изглеждаш много умен човек.

Секретарят пребледня като мъртвец и изтърва свитъка на пода.

— Лошото е — неспиран от никого продължи вързаният, — че си прекалено затворен в себе си и окончателно си изгубил вяра в хората. Защото, съгласи се, не може да насочиш цялата си привързаност само към едно куче. Животът ти е твърде ограничен, хегемоне — и говорещият си позволи да се усмихне.

Сега секретарят си мислеше само за едно — дали да вярва на ушите си, или да не вярва. Трябваше да вярва. Тогава той се помъчи да си представи в каква ли странна форма ще се излее гневът на избухливия прокуратор заради нечуваната дързост на арестувания. Но макар да го познаваше добре, не можа да си го представи.

Тогава се раздаде пресекливият дрезгав глас на прокуратора, който каза на латински:

— Развържете ръцете му.

Един от конвоиращите легионери удари копието си в земята и го предаде на другия, после се приближи и свали въжетата от арестувания. Секретарят вдигна свитъка и реши засега нищо да не записва и от нищо да не се изненадва.

— Признай си — тихо на гръцки попита Пилат, — ти си голям лечител, нали?

— Не, прокураторе, не съм лечител — отвърна арестуваният, който с наслада разтърка охлузената си, подпухнала и зачервена китка.

Втренчено, изпод вежди Пилат го пронизваше с очи и в тях вече нямаше мътилка, а се бяха появили познатите на всички искри.

— Не те попитах, ти може би знаеш и латински? — рече той.

— Да, знам.

По жълтеникавите бузи на Пилат изби руменина и той попита на латински:

— Как разбра, че исках да повикам кучето си?

— Много просто — отвърна арестуваният на латински, — ти движеше ръката си във въздуха — и повтори жеста му, — сякаш да го погалиш, и устните ти…

— Да — рече Пилат.

Помълчаха малко, после попита на гръцки:

— И тъй, лечител ли си?

— Не, не — бързо отговори арестуваният, — повярвай ми, не съм лечител.

— Е, добре. Щом искаш да го държиш в тайна, дръж го. Това няма пряко отношение към делото. Значи, казваш, че не си призовавал храмът да бъде разрушен… или опожарен, или унищожен по някакъв друг начин?

— Никого не съм призовавал към подобни действия, хегемоне, повтарям го. Нима приличам на слабоумен?

— О, не, ти не приличаш на слабоумен — тихо отговори прокураторът и се усмихна някак страховито. — Тогава закълни се, че не е имало такова нещо.

— В какво искаш да ти се закълна? — много оживено попита развързаният.

— Ако щеш в живота си — отговори прокураторът. — Сега е моментът да се закълнеш в него, защото виси на косъм, да знаеш!

— Да не мислиш, че ти си го окачил, хегемоне? — попита арестуваният. — Ако е така, много се лъжеш.

Пилат трепна и отвърна през зъби:

— Аз мога да прережа този косъм.

— И тук се лъжеш — със светла усмивка и прикрит с ръка срещу слънцето възрази арестантът, — съгласи се, че със сигурност може да го пререже само онзи, който го е окачил?

— Тъй, тъй — с усмивка каза Пилат. — Сега вече не се съмнявам, че безделниците в Иершалаим са те следвали по петите. Не знам кой какво би могъл, но тебе човек трудно може да те наддума. Впрочем, я ми кажи, вярно ли е, че си дошъл в Иершалаим през Сузката порта^[15], яхнал осел и съпровождан от тълпа дрипльовци, които са те приветствали като пророк? — и прокураторът посочи пергаментовия свитък.

Арестантът го погледна с недоумение.

— Аз нямам никакъв осел, хегемоне — рече той. — Наистина влязох в Иершалаим през Сузката порта, но пеш, съпровождан само от Левий Матей, и никой не ме е приветствал, защото тогава в Иершалаим никой не ме познаваше.

— А познаваш ли някой си Дисмас, друг един — Гестас и трети на име Вар-раван? — продължи Пилат, без да отмества поглед от арестувания.

— Не познавам тези добри хора.

— Наистина ли?

— Наистина.

— А сега ми кажи защо непрекъснато употребяваш думите „добри хора“? Всички ли наричаш така?

— Всички — отговори арестантът, — на света няма лоши хора.

— За първи път го чувам — каза Пилат и се подсмихна, — но сигурно не познавам добре живота! По-нататък можете да не записвате — обърна се той към секретаря, който и бездруго не записваше нищо, и отново попита арестанта: — Това в някоя гръцка книга ли го прочете?

— Не, сам стигнах до тази мисъл.

— И я проповядваш?

— Да.

— Ами центурионът Марк например, наричан Плъходава, и той ли е добър?

— Да — отговори арестантът. — Е, той е нещастен човек. Откакто някои добри хора са го обезобразили, е станал жесток и коравосърдечен. Много ми е интересно кой го е осакатил.

— Веднага ще ти кажа — обади се Пилат, — защото бях свидетел. Добрите хора му се нахвърлиха като кучета на мечка. Германците се впиха в шията, в ръцете и в краката му. Пехотната манипула^[16] беше обкръжена и ако кавалерийската турма^[17] под мое командване не беше нападнала откъм фланга, ти, философе, нямаше да разговаряш с Плъходава. Това стана по време на битката край Идиставизо^[18], в долината на Девите.

— Да можех да си поговоря с него — изведнъж мечтателно каза арестантът, — сигурен съм, че той би се променил коренно.

— Мисля, че легатът на легиона едва ли би се зарадвал, ако решиш да разговаряш с някой от неговите офицери или войници — рече Пилат. — Което всъщност, за щастие на всички ни, няма и да се случи, защото първият, който ще се погрижи за това, ще бъда аз.

Изведнъж в колонадата стремително долетя една лястовица, описа кръг под позлатения таван, сниши се, едва не докосна с острото си крило лицето на бронзовата статуя в нишата и се скри зад капитела на колоната. Дали не беше й хрумнало да свие там гнездо?

Докато тя летеше, формулировката във вече просветналата и облекчена глава на прокуратора съзря. Тя бе следната: хегемонът бе решил делото на скитника философ Иешуа, по прякор Ха-Ноцри, и не бе открил в него състав на престъпление. Не беше открил ни най-малка връзка между действията на Иешуа и неотдавнашните безредици в Иершалаим. Скитащият философ явно беше душевно болен. Вследствие на което прокураторът нямаше да утвърди смъртната присъда срещу Ха-Ноцри, изнесена от Малкия Синедрион^[19]. Но предвид вероятността безумните, утопични приказки на Ха-Ноцри да причинят вълнения в Иершалаим, прокураторът щеше да го изсели от града и да го изпрати в затвора в Кесария Стратонова на Средиземно море, тоест точно там, където е прокураторската резиденция.

Оставаше да го продиктува на секретаря.

Крилата на лястовицата прошумоляха точно над главата на хегемона, птицата се стрелна към чашата на шадравана и излетя на воля. Прокураторът вдигна очи и видя, че около арестанта е пламнал стълб от прах.

— Приключихме ли с него? — попита Пилат секретаря.

— За жалост, не — неочаквано му отговори той и му подаде друг пергамент.

— Още ли има? — попита Пилат и се навъси.

Щом прочете поднесения свитък, изражението му още повече се промени. Дали тъмна кръв нахлу към шията и лицето му, или се случи друго, но кожата му изгуби жълтеникавия си оттенък, стана кафеникава, а очите му сякаш хлътнаха.

Вероятно пак кръвта беше виновна — тя плисна към слепоочията и заблъска в тях, само че със зрението на прокуратора стана нещо. Стори му се например, че главата на арестувания отплува нанякъде и на нейно място се появи друга. Върху тази плешива глава имаше златен венец с редки зъбци; на челото зееше кръгла, прояла кожата язва, намазана с мехлем; долната капризна устна на хлътналата беззъба уста бе провиснала. На Пилат му се стори, че розовите колони от терасата и покривите на Иершалаим долу в далечината, оттатък градината, изчезнаха и всичко наоколо потъна в гъстата зеленина на Капрейските градини. Със слуха му също се случи нещо много странно, сякаш някъде отдалеч тихо и застрашително отекнаха тръбни звуци и се чу как един ясен носов глас надменно и дума по дума изрича: „Законът за накърняване на величието…“

Мислите му се понесоха кратки, несвързани и особени: „Обречен!“ после „Обречени!“… А сред тях една много неясна — за някакво неизбежно и задължително безсмъртие, — но чие?! — и това безсмъртие необяснимо защо му причини мъчително терзание.

Пилат се овладя, прокуди видението, погледът му се върна на терасата и отново се насочи към очите на арестанта.

— Виж какво, Ха-Ноцри — заговори той и загледа Иешуа някак странно: лицето му беше застрашително, но очите излъчваха тревога, — някога казвал ли си нещо за великия кесар? Отговаряй! Казвал ли си?… Или… не си… казвал? — Пилат наблегна на думите „не си“ малко повече, отколкото се полага в съда, и с взора си прати към арестанта някаква мисъл, която би искал да му внуши.

— Винаги е лесно и приятно да се казва истината — забеляза арестантът.

— Не искам да знам дали ти е приятно, или неприятно да казваш истината — със сподавен яд в гласа рече Пилат. — Но ще трябва да я кажеш. Докато я казваш обаче, мери всяка своя дума, ако не искаш да те сполети не само неизбежна, но и мъчителна смърт.

Никой не знаеше какво се бе случило с прокуратора на Иудея, но той си позволи да вдигне ръка, сякаш да се предпази от слънчевия лъч, и зад нея, като зад щит, с поглед да изпрати към арестанта някакъв намек.

— И тъй — рече той, — отговори, познаваш ли някой си Иуда^[20] от Кариот^[21] и ако си говорил за кесаря, какво точно си му казал?

— Ето какво се случи — с въодушевление подхвана разказа си арестантът. — Онзи ден вечерта се запознах пред храма с един младеж, който се нарече Иуда от град Кариот. Той ме покани у дома си в Долния град^[22] и ме почерпи…

— Добър човек, нали? — попита Пилат и в очите му проблесна дяволита искра.

— Много добър и любознателен човек — потвърди арестантът, — той изрази много жив интерес към моите мисли и ме прие доста радушно…

— Запали светилниците^[23]… — през зъби, но в тона на арестанта продума Пилат с блеснали очи.

— Да — леко учуден от неговата осведоменост продължи Иешуа, — помоли ме да изложа възгледа си за държавната власт. Този въпрос извънредно много го интересувал.

— И ти какво каза? — попита Пилат. — Или ще ми отговориш, че си забравил какво си казал? — но от тона му вече се долавяше, че е изгубил надежда.

— Между всичко останало му казах — продължи арестантът, — че всяка власт е насилие над хората и че ще дойде ден, когато няма да има власт нито на кесарите, нито каквато и да било друга. Че човек ще премине в царството на истината и справедливостта, където няма нужда от никаква власт.

— И после?

— После нищо — каза арестантът, — изведнъж нахлуха някакви хора, вързаха ме и ме поведоха към затвора.

Секретарят се мъчеше да не изтърве нито дума и бързо пишеше върху пергамента.

— На света не е имало, няма и никога няма да има по-велика и прекрасна власт за хората от властта на император Тиберий!^[24] — екна пресекливият и болнав глас на Пилат.

Прокураторът гледаше секретаря и конвоя някак с омраза.

— И не ти, безумни престъпнико, можеш да разсъждаваш за нея — изведнъж извика той. — Махнете конвоя от терасата! — И като се обърна към секретаря, допълни: — Оставете ме насаме с престъпника, въпросът е от държавна важност.

Войниците от конвоя вдигнаха копията си и тракайки отмерено с подкованите си калиги^[25], излязоха в градината, а след тях излезе и секретарят.

Известно време мълчанието на терасата се нарушаваше само от песента на водата в шадравана. Пилат виждаше как водната чиния се издува над тръбичката, как краищата й се пречупват и падат на струйки.

Пръв заговори арестантът:

— Виждам, че става нещо лошо заради това, че съм говорил с младежа от Кариот. Имам предчувствието, хегемоне, че ще го сполети нещастие, и много ми е мъчно за него.

— Аз мисля, че на света има друг някой, за когото би трябвало да жалиш повече, отколкото за Иуда от Кариот, и който ще си изпати много повече от него — странно усмихнат отвърна прокураторът. — И така, Марк Плъходава, хладнокръвният и безскрупулен палач, хората, които, доколкото виждам — прокураторът посочи обезобразеното лице на Иешуа, — са те били заради твоите проповеди, разбойниците Дисмас и Гестас, които заедно с други съучастници са убили четирима войници, и накрая мръсният предател Иуда — всички те са добри хора, така ли?

— Да — отвърна арестантът.

— И ще настане царството на истината?

— Ще настане, хегемоне — убедено отговори Иешуа.

— То никога няма да настане! — изведнъж с толкова страшен глас извика Пилат, че Иешуа залитна. Така преди много години в долината на Девите Пилат бе викал на своите конници: „Сечи ги! Сечи ги! Хванали са великана Плъходава!“ Той още повече извиси пресипналия си от командите глас и изкрещя думите си така, че да ги чуят в градината: — Престъпник! Престъпник! Престъпник!

А после го сниши и попита:

— Иешуа Ха-Ноцри, вярваш ли в някакви богове?

— Бог е един — отговори Иешуа — и аз вярвам в него.

— Тогава помоли му се! Хубавичко му се помоли! Всъщност — изведнъж гласът на Пилат се изгуби — това няма да ти помогне. Имаш ли жена? — някак тъжно попита той, без да разбира какво му става.

— Не, сам съм.

— Омразен град — странно защо изведнъж промърмори прокураторът, потръпна като че ли от студ и потри ръце, сякаш ги миеше, — ако те бяха заклали, преди да срещнеш Иуда от Кариот, щеше да е по-добре.

— Да беше ме пуснал, хегемоне? — ненадейно се примоли арестантът и гласът му стана тревожен. — Виждам, че искат да ме убият.

Лицето на Пилат болезнено се изкриви, той обърна към Иешуа възпалените си, с червеникави жилки белтъци на очите и каза:

— Да не мислиш, нещастнико, че римският прокуратор би пуснал някого, който е казал неща, каквито си казал ти? О, богове, богове! Или си мислиш, че съм готов да заема твоето място? Не споделям твоите мисли! Чуй ме: ако от този миг нататък изречеш само още една дума, ако заговориш с някого, пази се от мен! Повтарям ти: пази се.

— Хегемоне…

— Млък! — кресна Пилат и вбесено изпроводи с поглед лястовицата, която отново влетя на терасата. — При мен! — извика той.

А когато секретарят и конвоят се върнаха по местата си, обяви, че утвърждава смъртната присъда, произнесена в събранието на Малкия Синедрион срещу престъпника Иешуа Ха-Ноцри, и секретарят записа казаното от Пилат. След миг пред прокуратора стоеше Марк Плъходава. На него той нареди да предаде престъпника на началника на тайната служба и да му съобщи, че прокураторът е заповядал Иешуа Ха-Ноцри да бъде отделен от другите осъдени, а също, че под заплаха от тежко наказание на отряда на тайните служби е строго забранено да разговаря с Иешуа или да отговоря на каквито и да било негови въпроси.

По знак от Марк конвоят наобиколи Иешуа и го отведе от терасата.

После пред прокуратора застана строен хубавец със светла брада, бляскави лъвски глави на гърдите, орлови пера на гребена на шлема, със златни плочки по амуницията на меча, с обувки с тройна подметка и каишки до коленете и с преметнато през лявото рамо пурпурно наметало. Това беше легатът, който командваше легиона. Прокураторът го попита къде се намира сега себастийската кохорта. Легатът му съобщи, че себастийците са образували кордон на площада пред хиподрума, където пред народа щяла да бъде изнесена присъдата над престъпниците.

Тогава прокураторът му нареди да задели две центурии от римската кохорта. Едната от тях под командването на Плъходава да охранява престъпниците, талигите с приспособленията за екзекуцията и палачите до Плешивия връх^[26], а щом стигне до него — да се включи в горната охрана. А другата веднага да бъде изпратена на Плешивия връх и незабавно да образува кордон около него. За същата цел, тоест за охраняването на върха, прокураторът нареди на легата да изпрати спомагателен кавалерийски полк — сирийската ала.

Когато легатът напусна терасата, прокураторът заповяда на секретаря да покани в двореца председателя и двама членове на Синедриона, а също и началника на храмовата стража на Иершалаим, но го помоли да направи така, че преди съвещанието с всички тези хора той да може да си поговори насаме с председателя.

Заповедите му бяха изпълнени бързо и точно и преди още слънцето, което тези дни изгаряше Иершалаим с някаква необикновена ярост, да стигне до най-високата си точка, прокураторът и изпълняващият длъжността председател на Синедриона, иудейският първосвещеник Иосиф Каифа^[27], се срещнаха на горната тераса на градината до двата мраморни бели лъва, които пазеха стълбището.

В градината беше тихо. Но щом излезе изпод колонадата на огряната от слънцето горна площадка на градината с палмите с чудовищни слонски крака — площадката, от която пред очите му се разгърна целият омразен му Иершалаим с неговите висящи мостове, крепости и най-вече с неописуемата камара от мрамор и златни драконови люспи вместо покрив — Иершалаимския храм,^[28] — с острия си слух прокураторът долови далеч отдолу, оттам, където каменната стена отделяше долните тераси на дворцовата градина от градския площад, глух ропот, над който от време на време се извисяваха слаби и пискливи стонове или може би викове.

Разбра, че там, на площада, вече се е събрала несметна тълпа развълнувани от последните безредици жители на Иершалаим, че тя с нетърпение очаква произнасянето на присъдата и че сред нея се надвикват припрените продавачи на вода.

Той първо покани първосвещеника на балкона, за да се скрие от безмилостния зной, но Каифа любезно се извини и обясни, че в навечерието на празника не може да го стори. Пилат наметна качулката върху пооплешивялата си глава и заговори пръв. Разговорът се водеше на гръцки.

Пилат каза, че е разгледал делото на Иешуа Ха-Ноцри и е потвърдил смъртната присъда. Така че на екзекуция, която трябвало да се извърши днес, били осъдени тримата разбойници: Дисмас, Гестас, Вар-раван, а освен това и този Иешуа Ха-Ноцри. Първите двама, тръгнали да подстрекават народа към бунт срещу кесаря, били заловени в бой от римските власти, водели се на прокуратора и следователно за тях нямало защо да разговарят. Докато последните — Вар-раван и Ха-Ноцри, били хванати от местната власт и осъдени от Синедриона. Според закона и обичая в чест на настъпващия велик празник Пасха^[29] единият от двамата престъпници трябвало да бъде пуснат на свобода.

И тъй, прокураторът би желал да знае кого от двамата престъпници възнамерява да освободи Синедрионът: Вар-раван или Ха-Ноцри. Каифа сведе глава в знак, че въпросът му е ясен, и отговори:

— Синедрионът иска да бъде пуснат Вар-раван.

Прокураторът много добре знаеше, че първосвещеникът щеше да му отговори точно така, но целта му бе да покаже, че този отговор го озадачава.

И го стори доста умело. Веждите на надменното му лице се повдигнаха и той с почуда погледна първосвещеника право в очите.

— Да си призная, този отговор ме изненадва — меко подхвана прокураторът — и се опасявам да няма някакво недоразумение.

Пилат обясни, че както добре знаел първосвещеникът, римската власт изобщо не искала да посяга на правата на духовната местна власт, но в случая изглежда е станала някаква грешка. И римската власт, разбира се, е заинтересована тя да бъде поправена.

Е, да, престъпленията на Вар-раван и Ха-Ноцри били напълно несравними по тежест. Ако вторият, явно смахнат човек, бил виновен, че говорел абсурдни неща, които всявали смут сред народа на Иершалаим и по някои други места, то първият носел доста по-тежка отговорност. Не стига, че си позволил направо да призовава към метеж, но на това отгоре при опита да го хванат убил един човек от стражата. Вар-раван бил много по-опасен от Ха-Ноцри.

Поради казаното прокураторът моли първосвещеника да преразгледа решението и да пусне на свобода онзи от двамата осъдени, който е по-малко опасен, а такъв несъмнено бил Ха-Ноцри. И така?

Каифа погледна Пилат право в очите и с тих, но твърд глас каза, че Синедрионът внимателно се е запознал с делото и повторно съобщава, че възнамерява да освободи Вар-раван.

— Как? Дори след моето ходатайство? Ходатайството на човека, който говори от името на римската власт? Първосвещенико, кажи го за трети път.

— И за трети път съобщаваме, че освобождаваме Вар-раван — тихо каза Каифа.

Всичко беше свършило и нямаше за какво повече да си говорят. Ха-Ноцри си отиваше завинаги и нямаше кой да излекува страшните, жестоки болки на прокуратора; от тях нямаше какво да го спаси, освен смъртта. Но сега не тази мисъл бе смазала Пилат. Цялото му същество бе пронизано от все същата неясна мъка, която вече го бе споходила на терасата. Той веднага се опита да си я обясни и обяснението бе странно: смътно му се стори, че нещо не се е доизказал пред осъдения или че за нещо не го е доизслушал.

Пилат пропъди тази мисъл и тя отлетя в миг, както и бе долетяла. Тя отлетя, но мъката остана необяснена, защото не успя да я обясни проблесналата като мълния и тутакси угаснала друга кратка мисъл: „Безсмъртието… дойде безсмъртието…“ Чие безсмъртие бе дошло? Прокурорът не го разбра, но мисълта за загадъчното безсмъртие го накара да потръпне в жегата.

— Добре — каза Пилат, — така да бъде.

Той се озърна, обходи с поглед света, който виждаше, и се изненада от настъпилата промяна. Отрупаният с рози храст бе изчезнал, изчезнали бяха и кипарисите, обрамчващи горната тераса, и наровото дърво, и бялата статуя в зеленината, пък и самата зеленина. На тяхно място плуваше някаква пурпурна каша, в нея се залюляха водорасли, които се понесоха нанякъде, а заедно с тях се понесе и самият Пилат. Сега, смазващ и парещ, го беше завладял най-страшният гняв — гневът на безсилието.

— Задушавам се — пророни той, — задушавам се!

Със студена влажна десница дръпна закопчалката на наметалото си и тя падна върху пясъка.

— Днес е задушно, някъде има буря — обади се Каифа, който не сваляше очи от почервенялото лице на прокуратора и предусещаше всички мъки, които тепърва предстояха. „О, колко страшен е месец нисан тази година!“

— Не — каза Пилат, — не защото е задушно, от теб се задушавам, Каифа. — После присви очи, усмихна се и добави: — Пази се, първосвещенико.

Тъмните очи на първосвещеника блеснаха и той — не по-зле от прокуратора одеве — се направи на изненадан.

— Какво чувам, прокураторе? — надменно и спокойно отвърна Каифа. — Ти ме заплашваш, след като е произнесена присъдата, утвърдена от теб самия? Нима е възможно? Свикнали сме, преди да каже нещо, римският прокуратор да подбира думите си. Дано не ни е чул някой, хегемоне.

Пилат мъртвешки изгледа първосвещеника и се усмихна озъбено.

— Какво говориш, първосвещенико! Кой може да ни чуе тук и сега? Нима ти приличам на младия смахнат скитник, когото ще екзекутират днес? Да не съм хлапак, Каифа? Аз знам какво говоря и къде го говоря. Градината се охранява, дворецът също се охранява, така че и мишка не може да проникне през никоя дупка! Не само мишка, тук не може да проникне дори този, как се казваше… от град Кариот. Между другото, ти познаваш ли го, първосвещенико? Та… ако той бе проникнал тук, тежко му и горко, за това поне ще ми повярваш, нали? Е, да знаеш, първосвещенико, че от днес нататък за теб няма да има покой! Нито за теб, нито за твоя народ^[30] — и Пилат посочи към далечината вдясно, там, където високо горе пламенееше храмът, — казвам ти го аз, Пилат Понтийски, ездачът Златното Копие!

— Знам, знам — смело отговори чернобрадият Каифа и очите му блеснаха. Той вдигна ръка нагоре и продължи: — Народът иудейски знае, че го мразиш люто и че ще му причиниш много страдания, но няма да успееш да го погубиш! Бог ще го защити! Ще ни чуе, ще ни чуе всемогъщият кесар и ще ни опази от злодея Пилат!

— О, не! — възкликна Пилат и с всяка дума започна все повече да му олеква: вече нямаше защо да се преструва. Нямаше защо да подбира думите си. — Ти твърде много си се оплаквал на кесаря от мен, сега удари моят час, Каифа. Сега ще литне вест от мен, и то не до наместника в Антиохия^[31] и не до Рим, а право за Капрея, до самия император, вест за това как вие в Иершалаим закриляте от смърт отявлените метежници. И тогава аз ще напоя Иершалаим не с вода от Соломоновия извор, както исках за ваше добро! Не, не с вода! Спомни си, че заради вас трябваше да свалям от стените щитовете с монограмите на императора, че трябваше да местя войските, че се наложи, както виждаш, лично да дойда и да видя какви ги вършите тук! Помни ми думата, първосвещенико. В Иершалаим ще видиш не една кохорта, не! Край стените на града ще заприижда целият легион XII Фулмината, ще дойде арабската конница и тогава ще чуеш безутешен плач и стенания. Тогава ще си спомниш за спасения Вар-раван и ще съжалиш, че си изпратил на смърт философа, проповядващ мир!

По лицето на първосвещеника избиха петна, очите му пламнаха. Подобно на прокуратора той се усмихна озъбено и отвърна:

— Прокураторе, вярваш ли в това, което говориш? Не, не вярваш! Не мир, не мир ни донесе прелъстителят на народа в Иершалаим и ти, коннико, много добре го разбираш^[32]. Ти искаше да го пуснеш, за да може той да разбуни народа, да се подиграе с вярата и да поведе хората срещу римските мечове! Но докато съм жив, аз, иудейският първосвещеник, няма да оставя вярата ни на поругание и ще защитя народа! Чуваш ли, Пилате? — и тогава Каифа застрашително вдигна ръка: — Заслушай се, прокураторе!

Каифа млъкна и прокураторът отново чу сякаш шум от море, който прииждаше към самите стени на градината на Ирод Велики. Този шум се издигаше отдолу към нозете и към лицето на прокуратора. А зад гърба му, там, отвъд крилата на двореца, се чуваха тревожни тръбни звуци, тежко хрущене на стотици нозе, звън на желязо — и тогава той разбра, че римската пехота вече излиза по негова заповед, устремена към страшния за бунтарите и разбойниците предсмъртен парад.

— Чуваш ли, прокураторе? — тихо повтори първосвещеникът. — Нима ще кажеш, че всичко това — той вдигна двете си ръце и тъмната качулка падна от главата му — е заради жалкия разбойник Вар-раван?

С опакото на ръката си прокураторът отри мокрото си студено чело, погледна към земята, после присви очи към небето, видя, че нажеженото кълбо е почти над главата му, а сянката на Каифа се е свила до опашката на лъва, и каза тихо и равнодушно:

— Наближава пладне. Заприказвахме се, а трябва да продължим.

С изискани фрази той се извини пред първосвещеника, помоли го да седне за малко на пейката в сянката на магнолията и да го изчака да повика хората, необходими за последното кратко съвещание, и да даде още едно разпореждане във връзка с екзекуцията.

Каифа се поклони любезно, като положи ръка на сърцето си, и остана в градината, а Пилат се върна на терасата. Там заповяда на очакващия го секретар да покани в градината легата на легиона, трибуна на кохортата, а също двамата членове на Синедриона и началника на храмовата стража, които чакаха да бъдат повикани в кръглата беседка с фонтана на по-долната тераса. Пилат добави също, че веднага ще дойде и той, и се оттегли навътре в двореца.

Докато секретарят събираше съвещанието, в засенчената от слънцето с тъмни завеси стая прокураторът се срещна с някакъв човек, чието лице беше наполовина скрито от качулка, макар в стаята слънчевите лъчи да не можеха да му пречат. Срещата бе извънредно кратка. Прокураторът тихо му каза няколко думи, след което той се оттегли, а Пилат излезе през колонадата в градината.

Там пред всички, които бе пожелал да види, той тържествено и сухо заяви, че утвърждава смъртната присъда на Иешуа Ха-Ноцри, и официално попита членовете на Синедриона кой от престъпниците предпочитат да остане жив. След като получи отговор, че това е Вар-раван, прокураторът каза:

— Много добре — и нареди на секретаря веднага да го впише в протокола, стисна в ръката закопчалката, която секретарят бе вдигнал от пясъка, и тържествено каза: — Време е!

Тогава всички присъстващи тръгнаха по широката мраморна стълба между стените от рози, излъчващи омаен аромат, заслизаха все по-надолу и по-надолу към стената на двореца и портите към големия, застлан с гладки плочи площад, в края на който се виждаха колоните и статуите на Иершалаимския хиподрум.

Щом групата излезе вън от градината и стъпи на широкия, извисен над площада каменен подиум, Пилат се огледа с присвити очи и се ориентира в обстановката. Пространството между стената на двореца и подиума, което току-що бе извървял, беше празно, но пък напред площад вече не се виждаше — тълпата го бе изпълнила. Тя щеше да залее и подиума, и освободеното пространство, ако тройната редица от себастийски войници вляво и от войниците на итурейската спомагателна кохорта вдясно от Пилат не я удържаше.

И тъй, несъзнателно стиснал в юмрука си ненужната закопчалка и присвил очи, Пилат се качи на подиума. Присвиваше ги не защото слънцето го заслепяваше, не! Той не искаше да вижда групата осъдени, които, както много добре знаеше, сега качваха на подиума.

Щом бялата мантия с кървавочервена подплата се появи върху каменната канара над морето от хора, в ушите на сякаш ослепелия Пилат се блъсна звукова вълна: „Ааа…“ Тя започна тихо, родена някъде далеч край хиподрума, после стана гръмовна и след няколко секунди започна да стихва. „Видяха ме“ — помисли си прокураторът. Преди да стигне до най-ниската си точка, вълната ненадейно отново започна да се усилва и разлюляна, се издигна по-високо от първата, а по нея като кипнала пяна по морски талази се понесоха подсвирквания и отделни, долавяни през ехтежа женски стонове. „Качили са ги на подиума — помисли си Пилат, — а стонове се чуват, защото няколко жени са били премазани от напора на тълпата“.

Той изчака малко, защото знаеше, че по никакъв начин не може да накара тълпата да замълчи, докато тя не излее всичко насъбрано и не млъкне сама.

И когато този миг настъпи, прокураторът изстреля нагоре дясната си ръка и от тълпата изчезна и сетният шум.

Тогава Пилат пое колкото можа от горещия въздух и дрезгавият му глас екна над хилядите глави:

— В името на кесаря император!

Този път в ушите на няколко пъти го блъсна железен отсечен вик — високо вдигнали копия и отличителни знаци^[33], войниците в кохортите изреваха страшно:

— Да живее кесарят!

Пилат вдигна глава право срещу слънцето. Под клепачите му блесна зеленикав огън, от него мозъкът му се запали и над тълпата полетяха дрезгавите арамейски думи:

— Четиримата престъпници, арестувани в Иершалаим за убийства, подстрекателство към метеж и оскърбление на законите и вярата, са осъдени на позорна смърт — окачване на стълб! Екзекуцията ще бъде извършена сега на Плешивия връх! Имената на престъпниците са: Дисмас, Гестас, Вар-раван и Ха-Ноцри. Ето ги пред вас!

Пилат посочи с ръката си надясно, без да вижда никакви престъпници, но той знаеше, че те са там, на мястото, където трябва да бъдат.

Тълпата отвърна с продължителен тътен като от почуда или облекчение. А когато той стихна, Пилат продължи:

— Но ще бъдат екзекутирани само трима, защото според закона и обичая в чест на празника Пасха на единия от осъдените по избор на Малкия Синедрион и с потвърждение на римската власт великодушният кесар император връща неговия презрян живот!

Пилат извикваше думите и същевременно слушаше как тътенът се сменя с всеобхватна тишина. Сега до ушите му не стигаше нито въздишка, нито шепот и дори настана един миг, когато му се стори, че изобщо всичко наоколо е изчезнало. Че градът, който мрази, е умрял, той стои сам, изгарян от отвесните лъчи, забил лице в небето. Пилат задържа тишината още малко, а после започна да извиква:

— Името на човека, когото сега пред вас ще пуснат на свобода, е…

Направи още една пауза, забави се, за да се убеди дали е казал всичко, защото знаеше, че щом научи името на щастливеца, мъртвият град ще възкръсне и после вече няма да се чуе нито дума.

„Това ли е всичко? — беззвучно си прошепна Пилат. — Това е. Името!“

И като разтегли звука „р“, извика над смълчания град:

— Вар-раван!

В този миг му се стори, че слънцето над него се пръсна със звън и изпълни ушите му с огън. В този огън бушуваха рев, писъци, стонове, смях и подсвирквания.

Пилат се обърна и тръгна по подиума назад към стъпалата, без да гледа нищо, освен пъстроцветните плочки под нозете си, за да не се препъне. Той знаеше, че сега зад него към подиума като град се сипят бронзови монети и фурми, че във виещата тълпа хората се блъскат, качват се по раменете едни на други, за да видят с очите си чудото — как един човек, който вече е бил в ръцете на смъртта, се е изкопчил от тях! Как легионерите му свалят въжетата, като неволно му причиняват парлива болка в навехнатите при разпита стави, как той се мръщи и пъшка, но въпреки това се усмихва безсмислено налудничаво.

Той знаеше, че същевременно конвоят води към страничните стъпала тримата с вързани ръце, за да ги отведе до пътя на запад, към покрайнините, към Плешивия връх. Едва когато се озова оттатък подиума, в неговата задна част, Пилат отвори очи, защото знаеше, че вече е в безопасност, че няма как да види осъдените.

Към стона на вече стихващата тълпа сега се примесваха и се различаваха отсечените викове на глашатаите, които — някои на арамейски, а други на гръцки — повтаряха онова, което бе извикал от подиума прокураторът. До слуха му долетя и барабанното, непрекъснато и приближаващо чаткане на конски копита, и тръба, която весело и припряно оповести нещо. На тези звуци отвърнаха пронизващите изсвирвания на момчетата по покривите на улицата, която извеждаше от пазара към площада на хиподрума, и виковете „Пази се!“.

Един войник със знак в ръката, който стоеше самотен на опустелия площад, им махна тревожно и прокураторът, легатът на легиона, секретарят и конвоят спряха.

Кавалерийската ала, която препускаше все по-бързо, излетя на площада, за да го прекоси отстрани, да подмине хорското стълпотворение, и през уличката под каменната стена, по която се виеха лози, да поеме по най-краткия път към Плешивия връх.

Щом се изравни с Пилат, прелитащият в тръс, дребен като момче и тъмен като мулат сириец, командирът на алата, високо му извика нещо и извади меча от ножницата. Враният му кон, потен и зъл, се метна встрани и се изправи на задните си крака. Командирът го шибна с камшика по шията, укроти го, рязко прибра меча в ножницата и в галоп препусна към уличката. По трима в редица, в облак прах след него полетяха ездачите, заподскачаха връхчетата на леките бамбукови пики и край прокуратора се понесоха някак прекалено мургавите им под белите тюрбани лица с весело оголени лъскави зъби.

Вдигнала пушилка до небето, алата нахлу в уличката и покрай Пилат последен прелетя един войник с пламенееща на слънцето тръба на гърба.

Вдигнал ръка да се предпази от праха и недоволно смръщен, Пилат продължи нататък, към портите на дворцовата градина, а след него поеха легатът, секретарят и конвоят.

Беше около десет часът сутринта.