Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Епилог

Добре, но какво все пак стана в Москва, след като по залез в събота вечер Воланд напусна столицата и изчезна заедно със свитата си от Воробьовите хълмове?

Няма да говорим, че дълго време из столицата се носеше тежкият тътен на най-невероятни слухове, много бързо прелетели и до далечната затънтена провинция, и дори е неприятно да ги повтаряме.

Във влака на път за Феодосия пишещият тези правдиви редове лично чу да разправят как в Москва две хиляди души излезли от театъра в буквалния смисъл на думата голи и така се качили в такситата, за да се приберат у дома.

Шепотът „нечиста сила…“ се чуваше по опашките пред млекарниците, в трамваите, в магазините, в жилищата, в кухните, в пътническите и бързите влакове, по гари и спирки, по вили и плажове.

Най-интелигентните и културни хора, естествено, подминаваха с равнодушие приказките за нечистата сила, посетила столицата, дори им се надсмиваха и се опитваха да вразумят разказвачите. Но фактът, че някой бе навестил столицата, все пак си е факт й човек не може да го подмине без никакво обяснение. Най-красноречиво го потвърждаваха не само въглените, останали от Грибоедов, но и много други неща.

Културните хора застанаха на страната на следствието: че е действала банда хипнотизатори и вентрилоци, майстори в своя занаят.

Разбира се, че както в Москва, така и далеч отвъд нейните предели бяха взети незабавни и енергични мерки за залавянето им, но за голямо съжаление те не дадоха резултат. Нареклият се Воланд бе изчезнал заедно с приближените си, повече не се върна в Москва и изобщо никъде не се появи, нито се чу нещо за него. Напълно естествено възникна предположението, че е избягал в чужбина, но и там не се прояви с нищо.

Следствието по делото му продължи дълго. Защото малко или много то си беше чудовищно! Да не говорим за четирите подпалени къщи и за стотиците полудели хора, а имаше и убити. За двама можем да го кажем със сигурност: Берлиоз и онзи нещастен служител от бюрото по запознаване на чужденците със забележителностите на Москва, бившият барон Майгел. Защото те наистина бяха убити. Обгорелите кости на втория бяха открити в петдесети апартамент на улица „Садовая“ след потушаването на пожара. Да, жертви имаше и това налагаше да се води следствие.

Но след като Воланд напусна столицата, имаше и други жертви и колкото и да е тъжно, това бяха черните котки.

На различни места в страната бяха застреляни или избити по друг начин поне стотина от тия кротки, предани и полезни за човека животни. Двайсетина котки, понякога в доста осакатен вид, бяха донесени в милиционерските управления в различни градове. В Армавир например някакъв гражданин довел в милицията един абсолютно невинен котарак с вързани предни лапи.

Гражданинът издебнал котарака в мига, когато животното с лукаво изражение (Какво да правят, като такова им е изражението? То не е защото са порочни, а защото ги е страх някое по-силно от тях същество — куче или човек — да не им стори нещо лошо. Което изобщо не е трудно, но никому не прави никаква чест. Да, никаква!)… та с лукаво изражение котаракът се канел да скочи за нещо в шубраците.

Гражданинът нападнал котарака, бързо свалил вратовръзката си, за да го върже, и промърморил заплашително:

— Аха! Значи, сега сте ни дошли на гости в Армавир, господин хипнотизаторе, така ли? Я не се правете на ням. Знаем що за стока сте!

Той повлякъл към милицията клетото животно за вързаните със зелената вратовръзка предни лапи и за да го накара непременно да ходи на задните, от време на време леко го подритвал.

— Хайде стига, стига преструвки! — викал гражданинът, съпровождан от подсвиркващи хлапаци. — Стига с тия номера! Ще вървите като хората!

Черният котарак само се блещел мъченически. По природа лишен от дар слово, той по никакъв начин не можел да се оправдае. Горкото животно дължи спасението си най-вече на милицията и на своята стопанка, една почтена стара вдовица. Щом котаракът бил доведен в районното, там се убедили, че гражданинът направо смърди на бъчва, в резултат на което веднага се усъмнили в показанията му. А междувременно, като научила от съседите, че са отмъкнали котарака й, старата жена се втурнала към районното и успяла да стигне навреме. Тя дала най-ласкави отзиви за котарака, като обяснила, че го познава от пет години, от малко коте, че гарантира за него като за себе си, и доказала, че нито някога е правил нещо лошо, нито е ходил в Москва. Откакто се родил в Армавир, там отраснал и се научил да лови мишки.

Развързали котарака и го върнали на стопанката му, но в интерес на истината, той доста си бил изпатил и разбрал на практика какво нещо са грешката и клеветата.

Освен котараците, незначителни неприятности споходили и някои хора. Имало няколко ареста. Между другите за кратко задържани били: в Ленинград — гражданите Волман и Вол пер, в Саратов, Киев и Харков — трима Володини, в Казан — един Волох, а в Пенза, абсолютно необяснимо защо — кандидатът на химическите науки Ветчинкевич… Вярно че той бил огромен на ръст и много мургав брюнет.

Освен това на различни места били хванати деветима Коровини, четирима Коровкини и двама Караваеви.

На гара Белгород вързали и свалили от севастополския влак някакъв гражданин, на който му хрумнало да забавлява пътниците с фокуси с карти.

В един ресторант в Ярославъл точно през обедната почивка влязъл някакъв гражданин с примус в ръцете, който току-що бил взел от поправка. Щом го видели, двамата портиери зарязали поста си в гардероба и хукнали да бягат, а след тях се завтекли всички клиенти и служители в ресторанта. А пък на касиерката по най-необясним начин й изчезнал целият оборот.

Имаше какво ли още не, човек не може да запомни всичко. Беше голямо брожение на умовете.

И отново, и отново нека отдадем дължимото на следствието. То правеше всичко възможно, за да залови престъпниците, но и за да обясни каква са я свършили. Всичко беше обяснено и няма как да не приемем тези обяснения и за разумни, и за неопровержими.

Представителите на следствието и опитните психиатри установиха, че членовете на престъпната банда или поне един от тях (подозренията падаха най-вече върху Коровиев) са били неимоверно силни хипнотизатори, които са можели да се появяват на места, където всъщност ги е нямало, на мними, отдалечени в пространството позиции. Освен това безпроблемно са внушавали на сблъскалите се с тях, че някои неща или хора се намират там, където всъщност ги няма и обратно — премахвали са от полезрението им неща или хора, които в действителност са били в това полезрение.

В светлината на подобни аргументи всичко става напълно обяснимо, дори наглед абсолютно мистериозната неуязвимост на котарака, обстрелван при опита за залавянето му в петдесети апартамент, която вълнуваше гражданите най-много.

Естествено, че на полилея не е имало никакъв котарак, който да се е опитвал да се брани, стреляли са в празно пространство, докато в същото време Коровиев, който е внушавал, че котаракът върши безобразия на полилея, е можел спокойно да се намира зад гърба на стрелящите, да прави номера и да се наслаждава на огромната си, но използвана за престъпни цели способност да внушава. Разбира се, че пак той е разлял бензина и е запалил апартамента.

Не ще и дума, че Стьопа Лиходеев не е ходил до никаква Ялта (подобно нещо не е по силите дори на Коровиев) и не е изпращал телеграми оттам. След като припаднал в апартамента на бижутершата, уплашен от номера на Коровиев, който му показал котарак с маринована гъба на вилицата, той останал така, докато Коровиев най-издевателски не му нахлупил шапката и не го изпратил на московското летище, като предварително внушил на посрещналите го представители на криминална милиция, че Стьопа ще слезе от Севастополския аероплан.

Вярно, криминалната в Ялта твърдеше, че е приела босия Стьопа и е изпращала до Москва телеграми за него, но в папките не се намери нито едно копие от тия телеграми, от което последва тъжният, но напълно неопровержим извод, че бандата хипнотизатори притежава огромната способност да хипнотизира на много далечни разстояния, и то не само отделни хора, но и цели групи лица. Така че престъпниците са могли да лишат от разсъдък дори хора с най-здрава психика.

Да не говорим за дреболии като тестето карти в джоба на някого в партера или за изчезналите дамски рокли, или за мяукащата барета и така нататък от този род! Такива номера може да направи всеки професионален хипнотизатор от средна величина, включително елементарния фокус с откъснатата глава на конферансието. Говорещият котарак също е пълна измишльотина. За да покаже на хората подобен котарак, достатъчно е човек да владее основите на вентрилогията, а едва ли някой би се усъмнил, че майсторството на Коровиев е било далеч над тези основи.

Да, нещата изобщо не опираха нито до колодите карти, нито до фалшивите писма в чантата на Никанор Иванович. Това е нищо. Точно Коровиев е тласнал Берлиоз към сигурна смърт под трамвая. Той е побъркал бедния поет Иван Бездомни, той го е карал да мечтае и мъчително да сънува древния Иершалаим и изпепеления от слънцето безводен Плешив връх с тримата окачени на стълбовете. Той и неговата банда са накарали Маргарита Николаевна и нейната прислужница Наташа да изчезнат от Москва. Между другото, с този случай следствието се занима особено внимателно. Трябваше да се установи дали двете жени са били отвлечени от бандата убийци и подпалвачи, или доброволно са избягали с престъпната компания. На базата на нелепите и объркани показания на Николай Иванович и предвид странната и безумна бележка на Маргарита Николаевна за мъжа й, бележката, в която тя му пишеше, че ще води живот на вещица, предвид факта, че Наташа бе изчезнала, като бе оставила всичките си дрехи, следствието стигна до извода, че както и мнозината други, стопанката и нейната прислужница са били хипнотизирани и така са били отвлечени от бандата. Възникваше и вероятно напълно правилната теза, че престъпниците са били привлечени от хубостта на двете жени.

Но за следствието остана напълно необяснимо кое е накарало бандата да отвлече от психиатричната клиника душевноболния, който е наричал себе си Майстора? Това не можа да се установи, както не можа да се установи и името на отвлечения болен. Той завинаги си остана под мъртвото име „Номер сто и осемнайсети от първи корпус“.

И тъй, почти всичко се изясни и следствието свърши, както свършва изобщо всичко.

Минаха няколко години и гражданите започнаха да забравят и за Воланд, и за Коровиев, и за останалите. В живота на онези, които пострадаха от Воланд и неговата клика, много неща се промениха, но колкото и малки и незначителни да бяха тия промени, все пак трябва да се спрем на тях.

Жорж Бенгалски например прекара четири месеца в болницата, накрая оздравя и го изписаха, но трябваше да напусне работата си във „Вариете“, и то в най-бурното време, когато публиката идваше на тълпи за билети — споменът за черната магия и разкриването на номера се оказа много траен. Бенгалски напусна „Вариете“, защото разбираше, че ще бъде твърде мъчително да се явява всяка вечер пред две хиляди души, всеки път да го познават и непрекъснато да го подлагат на глумливия въпрос как е по-добре: с глава или без глава?

Пък и освен това конферансието изгуби голяма част от своята закачливост, тъй необходима за неговата професия. Остана му неприятният, тягостен навик всяка пролет по пълнолуние да изпада в състояние на тревога, внезапно да се хваща за шията, да се озърта уплашено и да плаче. Тези припадъци му минаваха, но все пак при тяхното съществуване нямаше как да се занимава с предишната си работа, затова конферансието се оттегли на спокойствие и започна да живее от спестяванията си, които според скромните му пресмятания би трябвало да му стигнат за петнайсет години.

Той напусна и никога повече не се срещна с Варенуха, спечелил всеобща популярност и обич заради невероятната си дори и сред театралните администратори отзивчивост и вежливост. Гратисчиите например не го наричаха другояче, освен баща благодетел. Който и когато и да се обадеше във „Вариете“, винаги чуваше в слушалката мекия, но тъжен глас „Слушам ви“, а на молбата да повикат на телефона Варенуха, същият глас веднага отговаряше: „Аз съм на вашите услуги.“ Но пък какви страдания му причиняваше на Иван Савелиевич неговата любезност!

На Стьопа Лиходеев повече не му се случи да разговаря по телефона във „Вариете“. Веднага след като излезе от болницата, където прекара осем дни, той се премести в Ростов и беше назначен на длъжността управител на голям гастроном. Според слуховете напълно престанал да пие портвайн и пие само водка, в която са киснати пъпки от касис, поради което здравето му много се подобрило. Станал мълчалив и избягвал жените.

Отстраняването на Степан Богданович от „Вариете“ не донесе на Римски радостта, за която в продължение на няколко години той така ненаситно бе мечтал. След като прекара известно време в болница и ходи до Кисловодск, много старият и с разтреперана глава финансов директор подаде молба за напускане. Интересното е, че във „Вариете“ я донесе жена му. Самият Григорий Данилович не намери в себе си сили дори денем да се отбие в сградата, където бе видял огряното от луната спукано стъкло на прозореца и дългата ръка, посягаща към долното резе.

Напусналият „Вариете“ финансов директор започна работа в детския куклен театър в Замоскворечие. Там повече никога не се сблъска по акустичните въпроси с почитаемия Аркадий Аполонович Семплеяров. Той на бърза ръка беше прехвърлен в Брянск и назначен за началник на гъбарски пункт. Сега московчани хапват туршия от рижики и мариновани манатарки, много са доволни и извънредно се радват на неговото преместване. Това са отминали неща, можем да кажем, че Аркадий Аполонович никак не се справяше с акустичната работа, и колкото и да се мъчеше да я подобри, тя си остана такава, каквато си беше.

Към другите лица, скъсали с театъра, освен Аркадий Аполонович трябва да отнесем и Никанор Иванович Босой, макар той по никакъв начин да не бе свързан с театъра, освен че обичаше да му подаряват билети. Никанор Иванович не само че не ходи на никакви представления нито срещу пари, нито безплатно, но щом стане дума за театър, дори физиономията му се променя. В не в по-малка, а дори в по-голяма степен той намрази и поета Пушкин, и талантливия артист Сава Потапович Куролесов. Дотолкова, че миналата година, като видя във вестника обрамчения в черно некролог на Сава Потапович, починал в разцвета на кариерата си от удар, Никанор Иванович така пламна, че едва не го последва, и изрева: „Пада му се!“ Нещо повече, същата вечер Никанор Иванович, комуто смъртта на популярния артист навя куп тягостни спомени, сам, в компанията единствено на пълната луна, осветила „Садовая“, се напи ужасяващо. И с всяка следваща чаша пред него се удължаваше проклетата верига от омразни фигури, сред които бяха и Сергей Герардович Дунчил, и хубавката Ида Херкулановна, и онзи червенокос собственик на бойните гъсоци, и откровеният Николай Канавкин.

Но с тях какво се случи? Ами какво! Абсолютно нищо не им се случи, пък и не би могло, защото те всъщност никога не са съществували, както не е съществувал и симпатичният артист конферансие, и самият театър, и дъртата скъперница, лелята на Пороховников, криеща валута в мазето, нито златните фанфари, разбира се, нито наглите готвачи. Под влияние на негодника Коровиев Никанор Иванович само ги беше сънувал. Единственият жив, долетял в този сън, беше именно Сава Потапович, артистът, и той се беше натрапил тук само защото благодарение на честите си изпълнения по радиото се беше врязал в паметта на Никанор Иванович. Той съществуваше, но останалите — не.

Тогава може би го е нямало и Алоизий Могарич? О, не! Него не само че го имаше, но и сега си съществува, и то точно на длъжността, от която се отказа Римски, тоест длъжността финансов директор на „Вариете“.

Като се съвзе във влака, някъде близо до Вятка, ден-два след посещението си при Воланд, Алоизий се убеди, че е заминал от Москва в някакво умопомрачение, че е забравил да си обуе панталоните, но кой знае защо е откраднал напълно ненужната му домова книга на предприемача. Алоизий плати на шафнера колосална сума пари, за да купи стария му и омазнен чифт панталони, и от Вятка пое обратно. Но уви, не намери вече къщата на предприемача. Тая вехтория беше напълно погълната от огъня. Алоизий обаче беше извънредно предприемчив човек и след две седмици вече живееше в една прекрасна стая на улица „Брюсов“, а след няколко месеца седеше в кабинета на Римски. И както Римски някога бе страдал заради Стьопа, така сега Варенуха се измъчва заради Алоизий. Иван Савелиевич мечтае само за едно — тоя Алоизий да го махнат от „Вариете“ колкото може по-надалеч. Понякога в интимна компания Варенуха шепне, че такъв мръсник като тоя Алоизий не е виждал никога в живота си и че от тоя Алоизий може да се очаква всичко.

Всъщност администраторът вероятно проявява мнителност. Няма признаци Алоизий да е вършил някакви деяния, както и изобщо да е вършил каквото и да било, ако не броим, разбира се, че на мястото на бюфетчията Соков беше назначен друг човек. А Андрей Фокич умря от рак на черния дроб в клиниката на Първи МДУ около девет месеца след появата на Воланд в Москва…

Да, минаха няколко години, правдиво описаните в тази книга произшествия се покриха с пепел и угаснаха в спомените. Но не на всички, не на всички.

Всяка година, щом настане пролетното празнично пълнолуние, привечер под липите на Патриаршеските езера идва един човек на трийсет — трийсет и нещо години. Червенокос, зеленоок, скромно облечен. Това е служителят от института по история и философия професор Иван Николаевич Понирьов.

Той идва под липите и винаги сяда на същата пейка, на която бе седял онази вечер, когато отдавна забравеният от всички Берлиоз за последен път в живота си видя пръсналата се на парчета луна.

Сега тя, цяла-целеничка, в началото на вечерта бяла, а сетне златиста, с тъмното конче дракон на нея, плува над бившия поет Иван Николаевич и същевременно не помръдва от мястото си във висините.

На Иван Николаевич всичко му е известно, той всичко знае и разбира. Той знае, че на младини е станал жертва на престъпни хипнотизатори, че после се е лекувал и е оздравял. Но той знае също, че с някои неща не може да се пребори. Не може да се пребори с това пролетно пълнолуние. Щом то започне да наближава, щом светилото, висяло някога над двата петосвещника, започне да се разраства и да се изпълва със злато, Иван Николаевич става неспокоен, нервен, губи апетит и сън и чака луната да узрее. А когато пълнолунието настъпи, нищо не може да го задържи у дома. Привечер той излиза и отива на Патриаршеските езера.

Иван Николаевич сяда на пейката и съвсем откровено разговаря сам със себе си, пуши и се взира ту в луната, ту в незабравимия турникет.

Така прекарва час или два. После става от мястото си и винаги по един и същи маршрут, през „Спиридоновка“, с празни и невиждащи очи отива до арбатските улички.

Минава покрай дюкяна за газ, завива там, където виси изкривената стара газена лампа, и се прокрадва до оградата, отвъд която вижда буйна, но още нераззеленила се градина, а в нея — готическа къща, обагрена от луната откъм издадения еркер с трикрилия прозорец и тъмна от другата страна.

Професорът не знае какво го влече към тази ограда и кой живее в тази къща, но знае, че при пълнолуние не може да се бори със себе си. Освен това знае, че в градината зад оградата неизбежно ще види все същото.

Той ще види седналия на пейката възрастен и внушителен човек с брадичка, с пенсне и с леко свински черти на лицето. Иван Николаевич всеки път намира този обитател на къщата в една и съща мечтателна поза, с взор, обърнат към луната. На Иван Николаевич му е известно, че след като се порадва на луната, седналият непременно ще отмести очи към прозореца на еркера и ще ги впери в него, сякаш очаква той ей сега да се отвори и на перваза да се покаже нещо необикновено.

Иван Николаевич знае наизуст всичко, което се случва по-нататък. Сега трябва непременно много добре да се скрие зад оградата, защото седналият ще започне неспокойно да върти глава и с блуждаещ поглед да се опитва да улови нещо във въздуха, непременно ще се усмихне смутено, а после, изпаднал в някаква сладостна горест, изведнъж ще плесне с ръце, след което вече просто и твърде високо ще замърмори:

— Венера! Венера!… Ех, че съм глупак!…

— Богове, богове! — ще зашепне Иван Николаевич, скрит зад оградата и вперил погледа на пламналите си очи в тайнствения непознат. — Ето още една жертва на луната. Да, той също е жертва като мен.

А седналият ще продължи да нарежда:

— Ех, че съм глупак! Защо, защо не отлетях с нея? От какво се уплаши, дърто магаре! Издействах си бележка! Ами търпи сега, дърт кретен!

Така ще продължава, докато откъм тъмната част на къщата не тракне прозорец, на него не се покаже нещо белезникаво и не се чуе един неприятен женски глас:

— Николай Иванович, къде сте? Какви са тия фантазии? Малария ли искате да хванете? Елате да пием чай!

Тогава, разбира се, седналият ще се сепне и ще отвърне престорено:

— Въздух, въздух исках да подишам, душичке моя! Толкова е хубав въздухът тук!

След което ще стане от пейката, крадешком ще се закани с юмрук на затварящия се долу прозорец и бавно ще тръгне да се прибира.

— Той лъже, лъже! О, богове, как лъже! — мърмори Иван Николаевич, докато се отдалечава от оградата. — Изобщо не му е за въздуха, той вижда нещо по тази пролетна пълна луна, в градината и във висините. О, бих дал мило и драго да мога да проникна в неговата тайна, да разбера що за Венера е изгубил и сега напусто посяга да я хване!

И професорът се прибира у дома напълно болен. Жена му се прави, че не забелязва състоянието му, и го приканва да си легне. Но тя самата не ляга, седи с книга до лампата и с тъжни очи гледа заспалия. Тя знае, че призори Иван Николаевич ще се събуди с мъчителен вик, ще започне да плаче и да се мята. Затова на покривката под лампата вече има приготвена в спирт спринцовка и ампула с течност в тъмночаен цвят.

Клетата жена, обвързана с тежко болния, вече ще е свободна и спокойно ще може да си легне. До сутринта Иван Николаевич ще спи с щастлива физиономия и ще сънува кой знае какви, но възвишени и щастливи сънища.

В нощта при пълнолуние ученият се буди и започва да вика жално заради едно и също нещо. Той сънува някакъв неестествен палач без нос, който изведнъж подскача, надава странен възглас и пробожда с копие в сърцето вързания за стълба и изгубил разсъдъка си Гестас. Но палачът не е толкова страшен, колкото неестественото осветление в съня, пораждано от някакъв облак, чиито краища кипят и връхлитат земята, както става само при световни катастрофи.

След инжекцията всичко пред заспалия се променя. Между леглото и прозореца се проточва широка лунна пътека и на нея стъпва един човек в бяла наметка с кървавочервена подплата, който тръгва към луната. До него върви младеж с дрипав хитон и обезобразено лице. Двамата разпалено разговарят, спорят и се опитват да се споразумеят.

— Богове, богове — казва човекът с наметалото и обръща надменното си лице към своя спътник, — каква пошла екзекуция! Но кажи ми, моля те — и лицето му от надменно става умоляващо, — нали я е нямало! Много те моля, кажи, че я е нямало?

— Разбира се, че я е нямало — с дрезгав глас отговаря спътникът му, — сторило ти се е.

— И можеш да ми се закълнеш? — примолва се човекът с наметалото.

— Заклевам се — отговаря спътникът и незнайно защо очите му се усмихват.

— Това ми стига! — пресипнало извиква човекът с наметалото и се изкачва все по-нагоре към луната, повел другия до себе си. След него спокойно и величествено пристъпя гигантско остроухо куче.

После изведнъж лунната пътека кипва, от нея руква лунна река, която се разлива навред. Луната властва и играе, луната танцува и лудува. Тогава потокът ражда една неимоверно хубава жена, която води за ръката към Иван плахо озъртащ се брадясал човек. Иван Николаевич веднага го познава. Това е номер сто и осемнайсет, неговият нощен гост. Насън Иван Николаевич протяга ръце към него и го пита нетърпеливо:

— Значи така свършва всичко?

— Така свършва, ученико мой — отговаря номер сто и осемнайсет, а жената се приближава до Иван и му казва:

— Разбира се, че така. Всичко свърши и всичко свършва… Сега ще ви целуна по челото и за вас нещата ще се наредят.

Тя се навежда към Иван и го целува по челото, а той се устремява към нея и се взира в очите й, но тя отстъпва, отстъпва и заедно със спътника си се отдалечава към луната.

Тогава луната започва да вилнее, тя лее потоци светлина право върху Иван, пръска светлина навред, в стаята започва лунно наводнение, светлината се люлее, надига се все повече и залива леглото. Ето тогава Иван Николаевич спи с щастлива физиономия.

На другата сутрин той се събужда умислен, но напълно спокоен и здрав. Неговата изранена памет утихва и до следващото пълнолуние никой вече не безпокои професора. Нито безносият убиец на Гестас, нито жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски.

1929–1940

Край