Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (20)

Двайсета глава
Кремът на Азазело

Пълната луна, увиснала в чистото вечерно небе, прозираше през клоните на клена. Липите и акациите бяха изрисували по земята в градината сложни шарки от петна. Трикрилият прозорец в еркера, отворен, но със спусната завеса, грееше с бясна електрическа светлина. Всички лампи в спалнята на Маргарита Николаевна бяха запалени и осветяваха пълния хаос в стаята. По леглото върху юргана бяха пръснати комбинезони, чорапи и бельо, по пода също имаше захвърлени дрехи и една смачкана от вълнение цигарена кутия. На нощното шкафче до недопитата чаша кафе и пепелника, в който димеше угарка, стояха чифт обувки, на облегалката на стола беше метната официална черна рокля. В стаята миришеше на парфюм, а отнякъде долиташе и мирис на сгорещена ютия.

Маргарита Николаевна седеше до тоалетката, облечена само по хавлия и с черни велурени обувки. Златният й часовник беше сложен до кутийката, която й бе дал Азазело, и Маргарита не сваляше очи от циферблата. Понякога имаше чувството, че часовникът не работи и стрелките не помръдват. Но макар и много бавно, като залепнали, те се движеха и най-сетне голямата стигна до двайсет и деветата минута след девет. Сърцето на Маргарита блъсна така страшно, че тя дори не успя веднага да хване кутийката. Но се овладя, отвори я и видя, че вътре има мазен жълтеникав крем. Стори й се, че мирише на блатна тиня. С върха на пръста тя сложи малко от него в дланта си, от което силно замириса на блатни треви и гора, после започна да втрива крема в челото и лицето си. Кремът се нанасяше лесно и й се стори, че веднага попива. След няколко втривания Маргарита се погледна в огледалото, изтърва кутийката право върху часовника и цялото му стъкло се напука. Тя затвори очи, после се погледна още веднъж и избухна в буен смях.

Оскубаните по краищата вежди се бяха сгъстили и бяха легнали като тъмни дъги над позеленелите й очи. Тънката отвесна бръчица, която прорязваше челото й над носа и се беше появила тогава, през октомври, когато се изгуби Майстора, изчезна без следа. Изчезнаха и жълтеникавите сенки по слепоочията, и двете едва забележими мрежички в ъгъла на очите. Кожата на лицето й се покри с равномерен розов цвят, челото побеля и се изчисти, а фризираните къдрици се отпуснаха.

Трийсетгодишната Маргарита видя в огледалото една естествено къдрава чернокоса жена на около двайсет, която широко усмихната, се смееше неудържимо.

Като се посмя до насита, бързо се освободи от хавлията, гребна щедро от лекия мазен крем и започна силно да го втрива в кожата по тялото си. То веднага пламна и порозовя. Изведнъж сякаш някой изтръгна шиша от мозъка й, болката в слепоочието, която я тормозеше цялата вечер след срещата в Александровската градина, стихна, мускулите на ръцете и краката й укрепнаха, а тялото й стана безтегловно.

Тя подскочи и увисна във въздуха малко над килима, сетне бавно се спусна надолу и стъпи на земята.

— Ех, че крем! Ех, че крем! — извика Маргарита и се тръшна във фотьойла.

Кремът я промени не само външно. Сега в цялата нея, във всяка нейна фибра кипеше радост, усещаше я като мехурчета, които я боцкат навсякъде. Почувства се свободна, свободна от всичко. И съвсем ясно разбра, че се е случило точно каквото сутринта й бе подсказало предчувствието и че напуска този дом и предишния си живот завинаги. Но от предишния й живот все пак я застигна мисълта, че преди да започне новото, необикновеното нещо, което я тегли нагоре, във въздуха, трябва да изпълни още само един, последен дълг. Гола и безтегловна, тя изтича от спалнята до кабинета на мъжа си, запали лампите и се устреми към бюрото. Откъсна един лист от бележника и бързо, без поправки, с едри букви написа с молив следната бележка:

ПРОСТИ МИ КОЛКОТО МОЖЕШ ПО-СКОРО МЕ ЗАБРАВИ. НАПУСКАМ ТЕ ЗАВИНАГИ. НЕ МЕ ТЪРСИ, НЯМА СМИСЪЛ. ОТ МЪКАТА И ЗЛИНИТЕ, КОИТО МЕ СПОЛЕТЯХА, АЗ СЕ ПРЕВЪРНАХ ВЪВ ВЕЩИЦА ВРЕМЕ Е ДА ТРЪГВАМ.

СБОГОМ. МАРГАРИТА

С напълно олекнала душа тя долетя до спалнята и след нея тутакси дотича Наташа, понесла куп неща. Но всички те — дървени закачалки с рокли, дантелени шалове, сини атлазени обувки с калъпи и някакво коланче — изведнъж изпопадаха на пода и Наташа плесна с освободените си ръце.

— Е, хубава ли съм? — високо и дрезгаво извика Маргарита Николаевна.

— Но как? — прошепна Наташа и отстъпи. — Как го правите?

— От крема е. Кремът, кремът — отговори Маргарита, посочи блестящата златна кутийка и се завъртя пред огледалото.

Забравила за разпилените по пода омачкани дрехи, Наташа изтича до тоалетката и впери алчен пламнал поглед в остатъците от крема. Устните й шепнеха нещо. Тя отново се обърна към Маргарита и с някакво благоговение каза:

— А кожата ви! Кожата! Маргарита Николаевна, кожата ви направо сияе. — Но изведнъж се опомни, изтича до роклята, вдигна я и започна да я тръска.

— Оставете я! Оставете я! — викаше й Маргарита. — По дяволите роклята, оставете всичко! Впрочем не, вземете я за спомен. Казвам ви да я вземете за спомен. Вземете всичко в тази стая.

Наташа се вцепени, известно време я погледа като в несвяст, после се хвърли на врата й, започна да я целува и да вика:

— Атлазена! Сияеща! Атлазена! А веждите ви, веждите!

— Вземете тия парцалки, вземете парфюмите и ги занесете в раклата си, скрийте ги — викаше Маргарита, — само не пипайте бижутата, да не ви обвинят в кражба.

Наташа събра в един вързоп всичко, което намери — рокли, обувки, чорапи, бельо — и изскочи от спалнята.

През това време откъм отсрещната уличка екна и се понесе виртуозен валс, който нахлу през отворения прозорец, а после се чу и пухтенето на спираща пред портата кола.

— Всеки момент ще се обади Азазело! — възкликна Маргарита, заслушана в леещия се по уличката валс. — Ще се обади! А чужденецът не е опасен. Да, сега разбирам, че не е опасен!

Колата избуча и се отдалечи. Портата тракна и по плочника се чуха стъпки.

„Това е Николай Иванович, по стъпките го познавам — помисли си Маргарита, — на сбогуване трябва да направя нещо много смешно и интересно.“

Тя дръпна пердето, седна странично върху перваза и с две ръце обгърна коляното си. Лунната светлина я близна по дясната страна. Маргарита вдигна глава към луната и направи замислена и поетична физиономия. Стъпките тракнаха още два-три пъти, а после внезапно стихнаха. Маргарита се порадва още малко на луната, въздъхна от приличие, обърна глава към градината и наистина видя Николай Иванович, който живееше на долния етаж в същата къща. Луната го обливаше с ярка светлина. Явно бе седнал на пейката внезапно. Пенснето на носа му се беше кривнало и той стискаше чантата си в ръце.

— А, здравейте, Николай Иванович! — тъжно каза Маргарита. — Добър вечер! От заседание ли се връщате?

На което Николай Иванович не отговори нищо.

— Пък аз, както виждате, си седя тук, скучая, гледам луната и слушам валс — продължи тя и се подаде още малко навън.

Прокара лявата ръка по слепоочието си, оправи един кичур коса, а после каза ядосано:

— Много неучтиво, Николай Иванович! Аз съм дама в края на краищата! Грубо е да мълчите така, когато някой ви говори!

Николай Иванович, който в лунната светлина се виждаше до последното копче на сивата жилетка, до последния косъм в светлата заострена брадичка, изведнъж се усмихна налудничаво, стана от пейката и явно загубил ума и дума от смущение, вместо да свали шапката си, размаха чантата встрани и приклекна, сякаш да заиграе.

— Ах, колко сте скучен, Николай Иванович — продължи Маргарита, — изобщо всички така сте ми дотегнали, че думи нямам, и съм толкова щастлива, че ви напускам! Я вървете по дяволите!

В този миг в спалнята зад нея издрънча телефонът. Маргарита бързо слезе от перваза и забравила за Николай Иванович, грабна слушалката.

— Обажда се Азазело — чу се отсреща.

— Мили, мили Азазело! — извика Маргарита.

— Хайде! Излитайте — занарежда Азазело в слушалката и от тона му личеше, че искреният, радостен порив на Маргарита му е приятен. — Когато минавате над портата, извикайте „Невидима!“. Полетете малко над града да посвикнете, а сетне на юг — право към реката. Чакат ви!

Маргарита затвори слушалката и изведнъж в съседната стая нещо изтрака дървено и заблъска по вратата. Тя отвори широко. Поклащайки се насам-натам, в спалнята влезе четката за метене с космите нагоре. Чаткаше с дръжката по пода, подскачаше и напираше към прозореца. Маргарита изпищя от възторг и я яхна. Чак тогава ездачката се сети, че в суматохата е забравила да се облече. В галоп се втурна към леглото и грабна първото, което й падна — някаква синя нощница. Развя я като байрак и излетя през прозореца. А валсът над градината екна още по-силно.

От перваза Маргарита се плъзна надолу и видя на пейката Николай Иванович. Той беше като замръзнал и напълно потресен се вслушваше във виковете и тупурдията, долитащи от осветената спалня на горните наематели.

— Сбогом, Николай Иванович! — извика Маргарита и се завъртя пред него.

Той изохка, запълзя по пейката, посегна към нея и събори чантата.

— Сбогом завинаги! Аз отлитам — надвикваше валса Маргарита. Изведнъж се сети, че нощницата не й трябва, изкикоти се зловещо и я метна върху главата му. Забуленият Николай Иванович се сгромоляса от пейката върху плочника.

Маргарита се обърна да види за последен път къщата, където тъй дълго бе страдала, и в грейналата светлина зърна неузнаваемото от почуда лице на Наташа.

— Сбогом, Наташа! — викна Маргарита и вирна четката. — Невидима, невидима — още по-силно извика тя, прелетя над портата през клоните на дървото, които я шибнаха в лицето, и се понесе над уличката.

След нея полетя и напълно обезумелият валс.