Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава
Появата на героя

И така, непознатият вдигна пръст и прошепна: „Шшшт!“

Иван седна на леглото и впери очи в мрака. От балкона в стаята предпазливо надничаше един човек на около трийсет и осем — гладко избръснат, тъмнокос, с остър нос, тревожни очи и паднал на челото кичур коса.

Като се увери, че няма други, тайнственият посетител се ослуша, престраши се и влезе. Тогава Иван видя, че гостът му е с болнични дрехи. По бельо, обут на босо и наметнат с кафяв халат.

Влезлият му намигна, прибра връзката ключове в джоба си, после попита шепнешком „Може ли да седна?“ и след утвърдителното кимане се настани на стола.

— Но как влязохте? — шепнешком, заради мършавия заканителен пръст, попита Иван. — Нали решетката на балкона е заключена.

— Тя може да е заключена — съгласи се гостът, — само че Прасковя Фьодоровна, макар и много мила, е уви, доста разсеяна. Преди месец й задигнах връзката ключове и сега вече мога да излизам на общия балкон, който обикаля целия етаж, и понякога да ходя на гости при някой съсед.

— Щом можете да излезете на балкона, значи можете и да избягате. Или е високо? — поинтересува се Иван.

— Не — категорично отговори гостът, — не мога да избягам, но не защото е високо, а защото няма къде да избягам. — И след кратка пауза допълни: — Е, лежим ли?

— Лежим — отговори Иван, вперил поглед в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.

— Да… — изведнъж гостът се сепна, — но се надявам да не сте от буйните? Защото, да ви кажа, аз не понасям шума, разправиите, насилието и всичко от този род. Особено мразя някой да вика, независимо дали от страдание, ярост, или нещо друго. Хайде, успокойте ме, кажете ми, че не сте буен?

— Снощи в ресторанта фраснах един по мутрата — доблестно си призна преобразеният поет.

— Основание? — строго попита гостът.

— Честно казано, без основание — гузно отговори Иван.

— Безобразие! — отсъди гостът и допълни: — И как можете да се изразявате така: фраснах го по мутрата. Защото не се знае какво точно има човек — дали мутра, или лице. Според мен все пак е лице. Така че да ви кажа, с юмруци… Не, не го правете. Никога повече.

След като смъмри Иван, гостът попита:

— Професия?

— Поет — някак неохотно си призна Иван.

Дошлият остана разочарован.

— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се сепна, извини се и попита: — Как се казвате?

— Бездомни.

— Ех, ех… — навъсено рече гостът.

— Защо, не харесвате ли стиховете ми? — полюбопитства Иван.

— Никак.

— Кое сте чели?

— Изобщо не съм чел вашите стихове! — нервно възкликна посетителят.

— Тогава защо го казвате?

— Какво толкова — отговори гостът, — да не би да не съм чел други? Освен… ако не сте някое чудо? Добре, готов съм да ви повярвам. Кажете ми вашите стихове хубави ли са?

— Чудовищни са! — изведнъж смело и откровено рече Иван.

— Тогава не пишете повече! — примоли му се гостът.

— Обещавам и се заклевам! — тържествено продума Иван.

Скрепиха клетвата с ръкостискане и в този миг от коридора се чуха леки стъпки и гласове.

— Шшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и затвори решетката.

Прасковя Фьодоровна надникна в стаята, попита Иван как е и дали иска да спи на тъмно, или на светло. Иван я помоли да остави лампата да свети и тя излезе, като му пожела лека нощ. И когато всичко утихна, гостът се върна отново.

Той шепнешком съобщи, че в 119-а стая са докарали нов пациент, някакъв шишко с червена физиономия, който непрекъснато мърмори нещо за някаква валута в отдушника и се кълне, че при тях на „Садовая“ се е заселила нечиста сила.

— Непрекъснато проклина Пушкин и не спира да вика „Куролесов[1], бис, бис!“ — говореше гостът и потръпваше тревожно. Накрая се успокои, седна и каза: — Впрочем както и да е — и продължи да разговаря с Иван: — Та защо сте тук?

— Заради Пилат Понтийски — навъсено свел поглед, отговори Иван.

— Какво? — без да иска, извика гостът и сам затисна устата си. — Невероятно съвпадение! Моля ви, много ви моля, разкажете ми!

Изпълнен с необяснимо доверие към непознатия, отначало със запъване и плахо, а после все по-смело Иван започна да разказва снощната история от Патриаршеските езера. Не ще и дума, че в лицето на тайнствения крадец на ключове той имаше благодарен слушател! Гостът не го смяташе за луд, прояви изключителен интерес към разказа му и накрая остана във възторг от чутото. Час по час го прекъсваше и възкликваше:

— И? Продължавайте, продължавайте, много ви моля! Само, в името на всичко свято, не пропускайте нищо!

Иван и бездруго не пропускаше нищо, на него самия така му беше по-лесно и постепенно стигна до мига, когато в бяла мантия с кървавочервена подплата Пилат Понтийски излязъл на балкона.

Тогава гостът събра длани като за молитва и прошепна:

— О, как съм познал! О, как всичко съм познал!

Той коментира описанието на ужасната смърт на Берлиоз със загадъчна забележка, при което очите му пламнаха злобно:

— За едно само ме е яд, че на мястото на Берлиоз не е бил критикът Латунски или писателят Мстислав Лаврович — след което неудържимо, но тихо възкликна: — И после?

Котаракът, който платил на кондукторката, много развесели госта, и като видя как развълнуван от успеха на повествованието си, Иван леко подскача на четири крака, правейки се на котарак с монета между мустаците, той се задави от беззвучен смях.

— И така се озовах тук — тъжно и с покруса завърши Иван, след като разказа за случката в Грибоедов.

Гостът състрадателно обхвана раменете на клетия поет и каза:

— Бедни ми поете! Но сам сте си виновен, драги. Не е трябвало да се държите с него толкова пренебрежително и дори малко нахално. Затова сте си изпатили. Благодарете се, че пак леко сте се отървали.

— Но кой е той в края на краищата? — възбудено размаха юмруци Иван.

Гостът го изгледа и му отговори с въпрос:

— Нали няма да ви обземе безпокойство? Всичките тук сме лабилни хора… Да няма после викане на лекар, инжекции и прочее разправии?

— Не, не! — възкликна Иван. — Кажете ми кой е.

— Е, добре — отговори гостът, а после натъртено и отчетливо каза: — Снощи на Патриаршеските сте срещнали сатаната.

Както беше обещал, Иван не изпадна в безпокойство, но все пак остана крайно сащисан.

— Не може да бъде! Той не съществува.

— И таз добра! Това може да го каже всеки друг, само не и вие. Явно сте били един от първите пострадали. Както виждате, лежите в психиатрията, а продължавате да твърдите, че той не съществува! Много странно наистина!

Напълно объркан, Иван млъкна.

— Още щом започнахте да ми го описвате — продължи гостът, — веднага се сетих с кого сте имали удоволствието да разговаряте снощи. Честно казано, чудя се на Берлиоз! Хайде, вие сте човек неизкушен — гостът отново се извини, — но той, доколкото съм чувал, все нещо е прочел! Още след първите думи на професора в мен не останаха никакви съмнения. Него няма как да не го познаем, приятелю! Впрочем, вие… извинете ме отново, нали не греша, вие сте неосведомен?

— Безспорно — съгласи се неузнаваемият Иван.

— А така… защото дори лицето, което ми описахте… различните очи, веждите! Извинете, но и операта „Фауст“ ли не сте слушали?

Иван някак ужасно се смути и с пламнало лице замърмори нещо за някаква почивка в Ялта…

— Е, да, да… нищо чудно! А Берлиоз, пак повтарям, ме смайва. Той е не само начетен, но и много хитър. Макар че в негова защита трябва да кажа, че Воланд може да хвърля прах в очите и на по-големи хитреци, естествено.

— Какво?! — на свой ред извика Иван.

— Тихо!

Иван замахна, плесна се по челото и зашушна:

— Ами да, ами да. На визитката му беше изписана буквата „В“. Олеле, олеле, ама че работа! — Той направи кратка пауза, загледа луната, която плуваше зад решетката, и заговори отново: — Значи наистина е можел да бъде у Пилат Понтийски? Тогава е бил вече роден, нали? А мен изкарват луд! — допълни Иван и в яда си посочи вратата.

Скръбна бръчка се вряза около устните на госта.

— Нека погледнем истината в очите — обърна той лицето си към нощното светило, което се движеше зад един облак. — И вие, и аз сме луди, защо да го отричаме! Вижте, той ви е взел акъла, защото във вас явно има благодатна почва за това. Но разказаното несъмнено се е случило. Само че е толкова невероятно, че дори Стравински, този гениален психиатър, естествено, не ви е повярвал. Той прегледа ли ви? (Иван кимна.) Вашият събеседник е бил и у Пилат, и на закуска при Кант, а сега е пристигнал в Москва.

— Но той ще направи тук дявол знае какви поразии! Не трябва ли да го хванат някак? — колебливо, но все пак надигна глава предишният, още недоубит Иван в Иван новия.

— Вие вече сте се опитали, стига толкова — иронично отвърна гостът, — не съветвам и другите да го правят. А че ще напакости, можете да сте напълно сигурен. Ах, ах! Колко ме е яд, че с него сте се срещнали вие, а не аз! Макар всичко да е вече свършило и въглените да са покрити с пепел, все пак кълна се, че за такава среща бих дал връзката ключове от Прасковя Фьодоровна, защото нямам какво друго да дам. Аз съм бедняк!

— За какво ви е дотрябвал?

Гостът задълго остана тъжен и потръпващ, но накрая продума:

— Знаете ли, много е странно, но аз съм тук заради същото, заради което сте и вие — Пилат Понтийски. — Той плахо се огледа и продължи: — Защото миналата година написах роман за Пилат.

— Писател ли сте? — с интерес попита поетът.

Лицето на госта помръкна, той се закани с юмрук, а после каза:

— Аз съм майстор[2] — вече със сериозно изражение той извади от джоба на халата си една много омазнена черна шапчица с избродирана с коприна буква „М“, сложи си я и за да му докаже, че е майстор, застана към Иван в профил, а сетне и анфас. — Тя ми я уши — допълни тайнствено.

— Как е фамилното ви име?

— Аз вече нямам фамилно име — с мрачно презрение отговори странният гост, — отказах се от него, както и изобщо от всичко в живота. Нека го забравим.

— Добре де, разкажете ми поне за романа — деликатно помоли Иван.

— С удоволствие. Историята ми наистина е малко по-особена — започна гостът.

… Като историк по образование допреди две години работел в един от московските музеи, а освен това се занимавал с превод.

— От какъв език? — с интерес попита Иван.

— Освен майчиния си аз знам още пет езика — отговори гостът: — английски, френски, немски, латински и гръцки. Е, мога да чета и малко италиански.

— Виж ти! — завистливо прошепна Иван.

Историкът живеел сам, нямал никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И не щеш ли, веднъж спечелил сто хиляди рубли.

— Представете си изненадата ми — прошепна гостът с черната шапчица, — когато бръкнах в панера с мръсните дрехи и видях същия номер като във вестника! Върху облигацията — поясни той, — бяха ми я дали в музея.

Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван направил следното: купил си книги, напуснал стаята си на „Мясницкая“…

— Уу, проклета дупка! — изръмжа той.

… и си наел от един строителен предприемач в една уличка близо до Арбат…

— Знаете ли какво представляват строителните предприемачи? — попита гостът и веднага обясни: — Те са една малка група тарикати, които незнайно как са оцелели в Москва…

Наел две стаи в сутерена на малка къща с градинка. Зарязал работата в музея и започнал да пише роман за Пилат Понтийски.

— Ах, златно време беше — с блеснал поглед шепнеше разказвачът, — напълно самостоятелно малко жилище, че и с антре, където имаше мивка, — с някаква особена гордост подчерта той, — с малки прозорчета над самия плочник между портичката и двора. Отсреща, на четири крачки, до оградата — люляк, липа и клен. Ах, ах, ах! Зиме много рядко виждах през прозорчето нечии черни нозе и чувах скърцането на снега под тях. В камината ми винаги гореше огън! Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях първите, отначало голи; а после покрити със зеленина люлякови храсти. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо много по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, са много пари!

— Така е — призна внимателно слушащият Иван.

— Бях отворил прозорчетата и седях в другата, съвсем миниатюрна стая — гостът започна да отмерва с ръце, — така… тук е диванът, а отсреща е другият диван и помежду им има масичка, а на нея прекрасна нощна лампа, близо до прозорчето са книгите, тук е малкото бюро, а в първата стая — огромната, четиринайсет метра стая — книги, книги и камината. Ах, какво обзавеждане имах! Люлякът ухае невероятно! И главата ми олекваше от умора, и Пилат отиваше към края.

— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възкликна Иван.

— Точно така! Пилат отиваше към края, към края, и вече знаех, че последните думи в романа ще бъдат: „петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски“. Естествено, излизах да се разхождам. Сто хиляди са огромна сума и аз имах прекрасен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше чудесен ресторант, не знам дали още съществува.

Изведнъж очите на госта се отвориха широко и загледан в луната, той продължи да шепне:

— Тя държеше в ръцете си отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол знае как се казват, но необяснимо защо първи се появяват в Москва. И тези цветя много ясно се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Неприятен цвят. Дойде откъм „Тверская“, зави в пресечката и изведнъж се обърна. Е, „Тверская“ я знаете, нали? По „Тверская“ вървяха хиляди хора, но ви гарантирам, че тя видя само мен и ме погледна тревожно не, а някак с болка. И аз останах изненадан не толкова от нейната хубост, колкото от неимоверната, невиждана самота в очите й!

Последвах жълтия знак, също завих в пресечката и тръгнах след нея. Двамата безмълвно вървяхме по кривата неугледна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. И представяте ли си, наоколо нямаше жива душа. Аз се терзаех, защото имах чувството, че трябва да й кажа нещо, но се страхувах, че няма да продумам нито дума, а тя ще си отиде и никога повече няма да я видя…

И представяте ли си, изведнъж тя ме заговори:

— Харесват ли ви моите цветя?

Много добре си спомням как прозвуча гласът й, беше доста нисък, но на пресекулки и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото се блъсна и отскочи от жълтата мръсна стена. Бързо прекосих улицата, приближих се до нея и отговорих:

— Не.

Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж най-неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал точно тази жена. Невероятно, нали? Сигурно ще кажете, че съм луд?

— Не казвам нищо — възкликна Иван и добави: — Моля ви, продължавайте!

И гостът продължи:

— Да, тя ме погледна учудено, а след като ме погледна попита:

— Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, като гледах да съм в крак, и за моя изненада изобщо не се чувствах притеснен.

— Не, обичам цветя, само че други — казах.

— Какви?

— Обичам рози.

И веднага съжалих, че й го казах, защото тя се усмихна гузно и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах и й ги подадох, но тя се усмихна, отблъсна ги и аз продължих да ги нося.

Известно време вървяхме така мълчаливо, докато тя не дръпна цветята от ръцете ми, не ги хвърли на паважа, а след това провря ръката си с дълга черна ръкавица под моята и ние продължихме един до друг.

— И после? — каза Иван. — Моля ви, не пропускайте нищо.

— После ли? — попита гостът. — Ами после можете да се досетите и сам. — Той изведнъж избърса с десния ръкав ненадейните си сълзи и продължи: — Любовта изскочи пред нас, както изпод земята в някоя уличка изскача убиец, и ни порази внезапно и двамата!

Така поразява мълния, така поразява кама!

Впрочем впоследствие тя казваше, че не било така, че всъщност сме се обичали много отдавна, без да се познаваме, без да сме се виждали, и че тя живеела с друг, а аз тогава там… с тази, как се казваше…

— С коя? — попита Бездомни.

— С тази… ами… тази… абе… — отговори гостът и щракна с пръсти.

— Бил сте женен?

— Да, нали затова щракам… тази… Варенка, Манечка… не, Варенка… с раираната рокля… музеят… всъщност не помня.

Та тя каза, че този ден излязла с жълтите цветя в ръка, за да мога най-после да я намеря, и че ако това не се случело, щяла да се отрови, защото животът й нямал смисъл.

Да, любовта ни порази изведнъж. Разбрах го още същия ден, още след час, когато, без да виждаме града, се озовахме на крайбрежната улица до кремълската стена.

Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се видим на другия ден пак там, до Москва река, и се срещнахме. Майското слънце светеше за нас. И скоро, скоро тази жена стана моя тайна съпруга.

Тя идваше у нас всеки ден и аз започвах да я чакам от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че размествах предметите по масата. Десет минути по-рано сядах до прозорчето и започвах да се вслушвам кога ще тракне старата портичка. И какъв куриоз: преди да се срещнем, в дворчето ни много рядко влизаше някой, направо никой не влизаше, а сега имах чувството, че към него се е устремил целият град. Тракне портичката, сърцето ми подскочи и представете си, на нивото на очите си зад прозорчето току видя нечии кални ботуши. Точиларят. Че на кого му е дотрябвал точилар в нашата къща? Какво да наточи? Какви ножове?

Тя влизаше през портичката само по веднъж, а преди това поне по десет пъти усещах, че сърцето ми подскача. Не лъжа. А после, когато настъпеше нейният час и стрелката покажеше дванайсет, то дори не спираше да подскача до мига, когато без нищо да тракне, почти съвсем безшумно на прозорчето не се покажеха обувките с черни велурени панделки отгоре, стегнати с метални токи.

Понякога тя се опитваше да ме подразни, спираше до второто прозорче и почукваше по стъклото с върха на обувката си. Аз на секундата изтичвах до това прозорче, но обувката изчезваше, черната коприна, която затулваше светлината, изчезваше и аз отивах да отворя.

Никой не знаеше за връзката ни, уверявам ви, макар никога да не стават такива неща. Нито мъжът й знаеше, нито познатите. В малката стара къща, където наемах сутерена, знаеха, разбира се, виждаха, че у нас идва някаква жена, но не знаеха как се казва.

— А тя коя е? — неимоверно заинтригуван от любовната история, попита Иван.

Гостът направи жест, който означаваше, че никога и на никого няма да каже, и продължи да разказва.

Иван научи, че майсторът и непознатата се влюбили толкова силно, че станали напълно неразделни. Иван вече си представяше и двете стаи в сутерена на къщата, където заради люляците край оградата винаги е царял сумрак. Вехтите махагонови мебели, бюрото, часовника на него, който звъни на всеки половин час, безбройните книги от боядисания под чак до опушения таван, камината.

Иван научи, че още от първите дни на своята връзка гостът и неговата тайна съпруга разбрали, че на ъгъла на „Тверская“ и пресечката ги е срещнала самата съдба и че те били създадени да бъдат навеки заедно.

От разказа на госта той научи как двамата влюбени прекарвали дните си. Тя идвала, най-напред си слагала престилката, палела примуса на дървената маса в малкото антре с мивката, с което необяснимо защо се гордееше клетият болен, правела закуска и после я сервирала на овалната маса в първата стая. Когато бушували майските бури, когато водата от улицата шумно се стичала покрай замъглените прозорци и аха да наводни сетния им приют, влюбените палели камината и печели в жарта й картофи. Картофите вдигали пара, черните обелки цапали пръстите им. В малкия сутерен ехтял смях, дърветата в градината отръсквали скършени от дъжда вейки и бели цветчета. Когато бурите отминали и дошло душното лято, във вазата се появили любимите им дългоочаквани рози.

Човекът, който нарече себе си майстор, работел, а тя, заровила в косата си своите тънки пръсти със заострени нокти, четяла написаното, а след като го прочетяла, шиела ето тази шапчица. Понякога клечала пред най-долните полици или се качвала на стола до най-горните и бършела от прах стотиците книги. Тя му вещаела слава, тя го подканяла и точно тогава го нарекла Майстора. С нетърпение чакала обещаните вече последни думи за петия прокуратор на Иудея, мелодично и високо повтаряла отделните фрази, които харесвала, и казвала, че в този роман е нейният живот.

Той бил завършен през август, бил даден на някаква машинописка, която го преписала в пет екземпляра. И най-сетне настанал часът, когато Майстора трябвало да напусне тайното си убежище и да навлезе в живота.

— Аз влязох в живота с романа в ръце и тогава животът ми свърши — прошепна майсторът, оброни глава и тъжната черна шапчица с жълтата буква „М“ още дълго продължи да се поклаща.

После той поднови своя разказ, но някак несвързано. Можеше да се разбере само, че по онова време Ивановият гост е бил сполетян от някаква катастрофа.

— За първи път се озовах в света на литературата, но сега, когато всичко е свършило и аз съм погубен, си спомням за него с ужас! — тържествено прошепна майсторът и вдигна ръка. — Да, той ми нанесе страшен удар, ах, какъв удар!

— Кой? — едва чуто прошепна Иван от страх да не прекъсне развълнувания разказвач.

— Ами редакторът, нали ви казах, редакторът. Да, той го прочете. Гледаше ме така, сякаш се бях издул от зъбобол, някак гузно, дори се позасмя с неудобство. Мачкаше ръкописа и пухтеше. Въпросите, които ми зададе, ми се видяха налудничави. Без да казва нищо за самия роман, взе да ме разпитва кой съм и откъде съм, отдавна ли пиша и защо никой не ме знае, дори ме попита нещо, което ми се стори направо идиотско: кой ме е накарал да пиша роман на толкова странна тема?

Накрая ми дотегна и аз без заобикалки го попитах ще публикува ли романа, или не.

Той взе да го увърта, замънка и смотолеви, че не можел да реши въпроса сам, че с творбата ми трябвало да се запознаят и останалите членове на редакционната колегия, по-специално критиците Латунски и Ариман, а така също писателят Мстислав Лаврович. И каза да отида след две седмици.

Отидох след две седмици и бях посрещнат от някаква госпожица с изкривен от непрекъснатото лъготене поглед.

— Лапшенникова, секретарката на редакцията — подсмихна се Иван, който добре познаваше света, тъй гневно описван от госта му.

— Може — прекъсна го той, — та тя ми върна романа вече доста омазнен и опърпан. Като се мъчеше да не ме гледа в очите, ми заяви, че редакцията е натрупала материали за публикуване за две години напред и затова въпросът за моя, както се изрази, отпада. Какво си спомням после ли? — промърмори майсторът и разтърка слепоочието си. — Ами окапалите червени листенца върху титулния лист и очите на моята любима. Да, тези очи си спомням.

Разказът на Ивановия гост ставаше все по-несвързан и се изпълваше с все повече недомлъвки. Той говореше как го шибал дъждът, говореше за отчаянието в малкото им убежище и че ходил още някъде. Тихо възкликваше, че ни най-малко не вини нея, която го тласкала на борба, о не, не я вини!

— Помня, помня този проклет подлистник във вестника — мърмореше гостът, като рисуваше във въздуха вестникарския лист, и от последвалите му объркани фрази Иван се досети, че някой друг редактор е публикувал голям откъс от романа на човека, който наричаше себе си Майстора.

Според думите му минали ден-два и в друг вестник излязла статията на критика Ариман „Враг под крилото на редактора“, в която се казвало, че, възползвайки се от безхаберието и неосведомеността на редактора, гостът на Иван се опитал да прокара в печата апология на Иисус Христос.

— Да, помня, помня! — извика Иван. — Но съм забравил фамилното ви име!

— Пак повтарям, фамилното ми име е без значение, то повече не съществува — отговори гостът. — Не става дума за него. Подир ден в друг един вестник излезе още една статия, подписана вече от Мстислав Лаврович, в която авторът предлагаше да се нанесе удар, и то сериозен удар по пилатщината и онзи нескопосан иконописец, който решил да я прокара (пак тази проклета дума!) в печата.

— Поразен от думата „пилатщина“, отворих трети вестник. Тук имаше две статии: една от Латунски и друга, подписана с инициалите „Н.Е.“ Трябва да ви кажа, че творбите на Ариман и Лавровия бледнееха пред написаното от Латунски. Достатъчно е да спомена, че статията му се наричаше „Войнстващият староверец“[3]. Бях потънал в четенето на статиите за себе си и не забелязах, че тя е дошла (бях забравил да заключа вратата) и е застанала пред мен с мокрия чадър в ръката и със също толкова мокри вестници. Очите й мятаха пламъци, ръцете й трепереха и бяха ледени. Най-напред се впусна да ме целува, а после заудря по масата и дрезгаво каза, че ще отрови Латунски.

Иван изпъшка някак смутено, но си замълча.

— Занизаха се много тъжни дни. Романът беше завършен, нямах с какво да се занимавам и това, което правехме, бе да седим на постелката пред камината и да гледаме огъня. Впрочем сега вече се разделяхме по-често от преди. Тя започна да излиза. А на мен, както често е ставало в моя живот, ми се случи нещо невероятно… Изведнъж се сприятелих с един човек. Да, да представяте ли си, аз съм общо взето неконтактен, имам дяволската особеност да се сприятелявам трудно, защото съм недоверчив и подозрителен. И представяте ли си, вечно става така, че в душата ми нахлува някой непредвиден, неочакван, наглед нищо и никакъв, който дявол знае защо вземе, че ми хареса.

Та точно в онези проклети дни портичката на нашата градинка се отвори, помня също, че денят беше есенен и толкова приятен. Нея я нямаше. И влезе един човек. Той се отби по някаква работа при моя предприемач, после дойде в градинката и някак много бързо се запозна с мен. Представи се за журналист. Знаете ли, толкова ми допадна, че и до днес понякога си го спомням и ми е мъчно за него. А после започна да идва у нас. Научих, че бил ерген, че живеел наблизо в подобно жилище, но то му било отесняло и така нататък. Не знам защо не ме канеше. Жена ми никак не го хареса. Опитах се да го защитя. Но тя каза:

— Каквото щеш прави, но да знаеш, че този човек ми е много неприятен.

Засмях се. Да, но с какво всъщност ми допадна? Човек, който не крие вътре в себе си изненади, не е интересен. Докато Алоизий (а, забравих да кажа, че новият ми познат се казваше Алоизий Могарич[4]) криеше в себе си изненади. Наистина, никога преди, а съм сигурен, че и никога повече няма да срещна човек с такъв ум, какъвто притежаваше Алоизий. Ако не проумявах смисъла на някоя бележка във вестника, той ми го обясняваше буквално за миг и същевременно личеше, че обяснението изобщо не го затруднява. По същия начин стояха нещата с житейските проблеми и въпроси. Но това е нищо. Алоизий ме плени със страстта си към литературата. Докато не ме накара да му прочета творбата си от кора до кора, той не миряса и се изказа много ласкаво за нея, но с неимоверна точност, сякаш бе присъствал на разговора, изреди всички забележки на редактора относно романа. Улучваше на сто процента право в десетката. Освен това напълно точно ми обясни, пък и аз се досещах, че е безпогрешен, защо романът ми не може да бъде публикуван. Казваше направо: еди-коя си глава няма как да мине…

Статиите не спираха. Първите ме разсмиваха. Но колкото повече излизаха, толкова повече отношението ми към тях се променяше. Вторият етап беше етапът на почудата. Във всеки ред от тия статии, въпреки техния заплашителен и уверен тон, се долавяше нещо неимоверно фалшиво и несигурно. Все ми се струваше и не можех да го игнорирам, че авторите казват не каквото искат да кажат и че точно това ги вбесява. А сетне, представете си, дойде третият етап — на страха. Не, не страха от тези статии, разберете ме правилно, а страха от други неща, които нямаха нищо общо с тях или с романа. Така например започнах да се страхувам от тъмното. С други думи, дойде етапът на психичното ми заболяване. Щом загасях лампата в малката стая, имах чувството, че през прозорчето, макар то да беше затворено, ще влезе някой октопод с много дълги и студени пипала. Затова предпочитах да спя на запалена лампа.

Моята любима много се промени (разбира се, аз не й казвах нищо за октопода, но тя виждаше, че не съм добре), отслабна и побледня, престана да се смее и все ме молеше да й простя, че ме посъветвала да публикувам откъса. Каза да зарежа всичко и да замина на юг, на Черно море, да похарча за това пътуване всичко, което ми е останало от стоте хиляди.

Тя много настояваше, а аз, за да не й противореча (нещо ми подсказваше, че няма да мога да отида на Черно море), й обещах да го направя до няколко дни. Но тя каза, че сама ще ми купи билет. Тогава извадих всичките си пари, тоест около десет хиляди рубли, и й ги дадох.

— Защо толкова много? — учуди се тя.

Казах й нещо в смисъл, че ме е страх да не ме оберат и я моля да запази парите, докато замина. Тя ги взе, прибра ги в чантичката си, започна да ме целува и да ми говори, че по-скоро би умряла, отколкото да ме остави сам в това състояние, но че я чакат, че трябва да тръгва и че ще дойде утре. Молеше ме от нищо да не се страхувам.

Беше по здрач, в средата на октомври. И тя си тръгна. Легнах на дивана и заспах, без да паля лампата. Събудих се от усещането, че октоподът е тук. Пипнешком в тъмното едва успях да запаля лампата. Джобният ми часовник показваше два през нощта. Бях си легнал неразположен, но се събудих болен. Изведнъж ми се стори, че есенната тъмнина ще избие прозорците, ще нахлуе в стаята и аз ще се удавя в нея като в мастило. Бях се превърнал в човек, който вече не можеше да се владее. Извиках, хрумна ми да избягам при някого, макар и при моя предприемач. Борех се със себе си като обезумял. Силите ми стигнаха колкото да отида до камината и да я запаля. Когато дървата започнаха да пукат и вратичката й да потраква, сякаш ми поолекна. Изтичах в преддверието и запалих лампата, намерих бутилка бяло вино, отворих я и започнах да пия направо от нея. Страхът ми се поуталожи поне дотолкова, че да не се втурна при хазяина, а да се върна при камината. Отворих вратичката й, така че горещината започна да пари лицето и ръцете ми, и зашепнах:

— Искам да се досетиш, че не ми е добре. Ела, ела, ела!

Но никой не идваше. Огънят в камината ревеше, по прозорците плющеше дъждът. Тогава се случи последното. Извадих от чекмеджето тежките преписи на романа и черновите тетрадки и започнах да ги горя. Страшно е трудно, защото изписаната хартия не иска да гори. Докато ги късах, си изпочупих ноктите, слагах тетрадките изправени между дървата и ги разбутвах с ръжена. Понякога пепелта надвиваше, гасеше пламъка, но аз се борех с него, и макар с упорита съпротива, романът все пак загиваше. Познатите думи се мяркаха пред очите ми, кафявото неудържимо се издигаше отдолу нагоре по страниците, но въпреки всичко думите се очертаваха и в него. Едва когато хартията почернееше, те изчезваха и аз яростно ги доубивах с ръжена.

През това време някой тихо започна да драска по прозореца. Сърцето ми подскочи, хвърлих и последната тетрадка в огъня и изтичах да отворя. Тухлените стълби водеха от сутерена до вратата за към двора. Препъвайки се, стигнах до нея и попитах тихо:

— Кой е?

И гласът й, нейният глас, ми отговори:

— Аз съм.

Не помня как се оправих с верижката и ключалката. Щом прекрачи прага, тя, цялата мокра, с мокро лице, провиснала коса и разтреперана, ме прегърна. Успях да кажа само:

— Ти… Ти?

Гласът ми секна и ние се завтекохме надолу. В преддверието тя се освободи от палтото си и двамата бързо влязохме в първата стая. Тя извика тихо и с голи ръце извади от печката и хвърли на пода последното, което бе останало там, едно пламнало отдолу топче листа. Стаята веднага се изпълни с дим. Аз стъпках огъня, а тя падна на дивана и неудържимо, конвулсивно се разрида.

Когато се успокои, казах:

— Намразих този роман и се страхувам. Аз съм болен. Страх ме е.

Тя се изправи и заговори:

— Боже, колко си болен! С какво, с какво си го заслужил? Аз обаче ще те спася, ще те спася. Бива ли така!

Виждах подпухналите й от дима и сълзите очи, чувствах, че студените й ръце ме галят по челото.

— Аз ще те излекувам, ще те излекувам — нареждаше тя и стискаше раменете ми, — ти ще го възстановиш. Защо, защо не си запазих един екземпляр!

Озъби се от ярост и продължи да говори нещо нечленоразделно. После стисна устни и започна да събира и да разглажда обгорелите листи. Беше някаква глава от средата на романа, не помня коя. Внимателно подреди обгорелите страници, уви ги в хартия и ги върза с една лентичка. Всичките й действия говореха, че е изпълнена с решимост и че се е овладяла. Поиска да й налея вино, изпи го и заговори по-спокойно.

— Ето как си плащаме за лъжата — каза тя, — затова не искам повече да лъжа. Бих останала при теб и сега, но не бива да го правя по този начин. Не искам той да запомни, че съм го напуснала посред нощ. Не ми е сторил нищо лошо. Извикаха го внезапно, в завода им избухнал пожар. Но скоро ще се прибере. Утре ще му обясня всичко, ще му кажа, че обичам друг, и ще се върна при теб завинаги. Или може би не го искаш? Отговори ми.

— Бедна, бедна моя — казах аз, — няма да допусна да го сториш. Мен не ме чака нищо добро и не искам ти да се жертваш.

— Само това ли е причината? — попита тя и доближи очите си до моите.

— Само това.

Тя страшно се оживи, прегърна ме силно и каза:

— Ще се жертвам за теб. Утре сутринта ще бъда тук.

Последното, което помня от живота си, е ивицата светлина от моето преддверие и в тази ивица светлина кичура от косата й, нейната барета и очите й, пълни с непоколебимост. Помня и черния силует пред прага на външната врата, и белия свитък.

— Бих те изпратил, но няма да имам сили да се върна, страх ме е.

— Не бой се. Потърпи няколко часа. Утре сутринта ще дойда. — Това бяха последните й думи в моя живот… Шшшт! — изведнъж сам се прекъсна болният и вдигна пръст. — Тази лунна нощ е много тревожна.

Той изчезна през балкона. Иван чу, че в коридора прошумоляха колелца, че някой изхлипа или тихо извика.

Когато всичко стихна, гостът се върна и съобщи, че в 120-а стая са настанили някого, който молел да му върнат главата. Обзети от безпокойство, двамата събеседници помълчаха малко, но когато се успокоиха, се върнаха на прекъснатия разказ. Гостът понечи да продума, но нощта наистина беше тревожна. От коридора продължаваха да се долавят гласове и гостът зашепна в ухото на Иван толкова тихо, че само поетът успя да чуе какво му говори, с изключение на първата фраза:

— Четвърт час след като тя ме напусна, на прозорците ми се почука.

Това, което разказваше болният, явно много го вълнуваше. По лицето му пробягваха конвулсии. В очите му плуваха и се мятаха страх и ярост. Разказвачът сочеше с ръка някъде към луната, която отдавна вече се беше изместила от балкона. Едва когато спряха да долитат всички звуци отвън, гостът се отдалечи от Иван и заговори по-високо.

— Та в средата на януари, посред нощ, със същото палто, но със скъсани копчета, аз стоях в своето дворче и треперех от студ. Зад мен се издигаха преспите, скрили люляковите храсти, а пред мен долу — моите прозорчета, бледо осветени и със спуснати перденца. Доближих се до първото и се заслушах — вътре свиреше грамофон. Това беше всичко, което успях да чуя. Но нищо не успях да видя. Постоях малко и излязох през портичката навън. Из уличката шеташе виелица. В краката ми се метна куче, стресна ме и аз избягах от него на отсрещния тротоар. Студът и страхът, които бяха станали мои неразделни спътници, ме влудяваха. Нямаше къде да отида и щеше да е най-лесно да се хвърля под трамвая на улицата, до която стигаше моята пресечка. Виждах отдалеч тези грейнали в светлина, обледенели сандъци и чувах отвратителното им скърцане в студа. Но скъпи ми съседе, цялата работа беше, че страхът владееше всяка клетка от моето тяло. И от трамвая ме беше страх също толкова, колкото от кучето. Да, в тази сграда няма по-лошо заболяване от моето, уверявам ви.

— Но вие сте могли да й дадете знак — изпълнен със съчувствие към клетия болен, каза Иван, — пък и парите ви са останали у нея? Тя сигурно ги е запазила?

— Не се съмнявайте, естествено, че ги е запазила. Но вие явно не ме разбирате. Или по-точно аз съм загубил предишната си способност да описвам нещата. Всъщност не съжалявам, вече няма да ми потрябват. А тя — гостът с благоговение погледна към нощната тъма — щеше да получи писмо от лудницата. Бива ли да се изпращат писма от подобен адрес? Душевноболен? Шегувате се, приятелю! Да я направя нещастна? Не, не съм способен на такова нещо.

Иван нямаше какво да възрази, мълчаливо съчувстваше, изпитваше състрадание към госта си. А той от мъката на спомените си поклащаше глава с черната шапчица и нареждаше:

— Горката жена. Впрочем много се надявам да ме е забравила!

— Но вие може да оздравеете… — плахо каза Иван.

— Аз съм неизлечим — спокойно отговори гостът, — когато Стравински казва, че ще ме върне към живота, не му вярвам. Той е човечен и просто иска да ме утеши. Между другото, не отричам, че сега съм много по-добре. Да, та докъде бях стигнал? До студа и прелитащите трамваи. Знаех, че тази клиника е вече открита, и тръгнах към нея пеш през целия град. Безумие! Извън града сигурно щях да измръзна, но случайността ме спаси. Някакъв камион се беше повредил, отидох при шофьора, беше на три-четири километра зад заставата, и за моя почуда той ме съжали. Камионът пътуваше насам. И ме докара. Отървах се само с това, че измръзнаха пръстите на левия ми крак. Но ги излекуваха. И ето че четвърти месец вече съм тук. И да ви кажа, намирам, че е доста приятно. Не бива да кроим грандиозни планове, драги съседе, наистина! Аз например исках да обиколя цялото земно кълбо. Обаче явно не ми е писано. Виждам само едно незначително късче от него. Е, не е най-доброто, което съществува, но пак повтарям, не е чак толкова лошо. Скоро ще дойде лятото, както обещава Прасковя Фьодоровна, по балкона ще плъзне бръшлян. Ключовете ми откриват нови възможности. Нощем ще грее луната. Ах, тя вече се е скрила! Захладнява. Минава полунощ. Трябва да си ходя.

— Кажете ми какво е станало после с Иешуа и Пилат — попита Иван, — много ви моля, искам да знам.

— Ах, не, не — с болезнен тик отговори гостът, — не мога без горест да си спомням за своя роман. Вашият познат от Патриаршеските би го направил по-добре от мен. Благодаря за разговора. Довиждане.

И преди още Иван да се усети, решетката звънна тихо, затвори се и гостът изчезна.

Бележки

[1] В епилога Сава Потапович Куролесов се споменава отново. Ето една от версиите за неговия прототип. „Сава“ означава „несвобода, плен“, а „Потап“ (от гръцкото „Потапи“) е „владетел, властващ, властелин“. Следователно Сава Потапович е пленник на властта, раб на властващите. Куролесов може да се свърже с „накуролеситъ“ (рус.) — „да напакостя“. Кой е този талантлив и напакостил пленник на съветската власт? Най-вероятно тук става дума за В. В. Маяковски — точно него в маската на Сава Потапович Куролесов Булгаков е извел на сцената в театралната програма.

[2] Майстора е до голяма степен автобиографичен герой. В момента на действието на романа неговата възраст (в болницата Иван Бездомни вижда един „човек на около трийсет и осем“) е точно възрастта на Булгаков през май 1929 г. (той навършва 38 години на 15-и, 10 дни след като Майстора и неговата любима напускат Москва).

[3] Старообрядчество (рус.) — староверие, древно православие — съвкупност от религиозни течения и организации в руската православна традиция, които отричат приетата през 1650–1660 г. от патриарх Никон и цар Алексей Михайлович църковна реформа, чиято цел е да се унифицира богослужебната йерархия на руската църква с тази на гръцката и най-вече с Константинополската църква. Богослужебната реформа води до разкол в руската църква.

[4] Прототип на Алоизий Могарич е приятелят на Булгаков, драматургът Сергей Александрович Ермолински (1900–1984). През 1929 г. Ермолински се запознава с Мария Артьомиевна Чимишкиан (1904–1997), която по същото време поддържа връзки с Булгаков и втората му съпруга Л. Е. Белозерская. След известно време двамата сключват брак и наемат стая на ул. Мансуровскй переулок №9, собственост на театралния художник Сергей Сергеевич Топленинов, един от прототипите на Майстора. Дървената къща става праобраз на жилището на Майстора и Маргарита.

Интересното е, че в момента на запознанството си с Булгаков Ермолински още не е женен. Според спомените на М. А. Чимишкиан авторът на „Майстора и Маргарита“ я увещава: „Омъжи се, омъжи се за Ермолински, той е много добро момче“. За разлика от самия Булгаков жена му Л. Е. Белозерская не изпитва симпатия към Ермолински, което не крие и в публикуваните си мемоари. Тя пише: „Преминавам към една от най-неприятните страници от моите спомени — личността на Сергей Ермолински, за когото от материалите му в печата (имам предвид сп. «Театър», бр. 9/1966 г. за Михаил Булгаков) човек може да добие превратна представа.

През лятото на 1929 година той се запозна с нашата Марика (М. А. Чимишкиан) и се влюби в нея. Една вечер дойде да я вземе. Тя събра малкото си багаж. Беше ми тъжно. Застанала до прозореца, Маруся плачеше.

Ермолински живя с Марика 27 години, което не му попречи в същите тези спомени между другото да я спомене като «много мило момиче от Тбилиси», без да благоволи (и то след двайсет и седем години съвместен живот!) дори да я нарече «своя бивша съпруга».

Жалко, че мемоаристите нямат специален тест, който да определя доколко правдив и искрен е авторът. Пред такъв детектор на лъжата Ермолински сигурно щеше да се провали. Ще оставя настрана всичките му психологически отклонения, за много неща той дори не подозира, макар да претендира за ролята на конфидент на М. А. Булгаков, който, между другото, никога не беше кой знае колко благоразположен към Ермолински, а другаруваше с Марика. Когато човек прочете този «опус» в списание «Театър», написан за жалост доста претенциозно, човек се изненадва от безпринципността на автора. Нямам намерение да опровергавам точка по точка всички инсинуации и преиначавания на Ермолински, но все пак трябва да кажа някои неща. Макар спомените му да са изпълнени с цитати (Манделщам, два — от Херцен, от М. Пришвин, от Хемингуей, Заболоцки, П. Вяземски, Гогол, Пушкин, Грибоедов), все пак ще добавя още един цитат от «От ума си тегли»: «Тук има всичко, ако няма я лъжата». Има лъжа! И то каква. Да започнем от авторовата подредба. Първо място заема самият Ермолински, второ — е, добре — умиращият Булгаков, а трето — както и да е — Фадеев, който на литературния хоризонт е значителна фигура.“

По мнението на Л. Е. Белозерская „заради двуличието си Ермолински забравя това, което няма интерес да помни“.

Както и Алоизий Могарич — с майстора, така и Ермолински се запознава с Булгаков през 1929 година, когато разгърнатата в печата кампания против писателя е стигнала апогея си и всичките му пиеси са свалени от сцената.

Спомените на Ермолински, изобилстващи с цитати, доказват, че техният автор, както и Алоизий Могарич, е доста вещ в литературата. Подобно на Алоизий Могарич и въпреки твърденията на Л. Е. Белозерская, мемоаристът поне през втората половина на 30-те години наистина е станал „конфидент“ на Булгаков.

Това се доказва от записките в дневника на третата съпруга на писателя Е. С. Булгакова от 5 декември 1938 г.: „Вчера М.А. се отби при Сергей Ермолински да поиграят шах, а освен това Сергей Ермолински благодарение на това, че се върти в средите на кинематографистите, чува много и знае какви ли не неща, слухове, клюки и новини. Той е нещо като посредник между М.А. и външния свят.“

От интонацията в тези и други записки личи, че Е. С. Булгакова се отнася към Ермолински доста сдържано, но естествено, без омразата на Л. Е. Белозерская. В „Майстора и Маргарита“ в отношението на главната героиня към Алоизий Могарич авторът предава предимно отношението към Ермолински на Л. Е. Белозерская, която е съпруга на Булгаков през 1929 г., годината, когато се разгръща действието в московските сцени от романа и когато всъщност Булгаков се запознава с Ермолински. Когато научава за предателството на Алоизий Могарич, Маргарита едва не му изважда очите.

Много е възможно авторът на „Майстора и Маргарита“ да има предвид тъкмо Ермолински, когато на 24 март 1937 г. съобщава на приятеля си — философа и литературовед П. С. Попов: „Някои мои доброжелатели са избрали доста странен начин да ме утешават. Неведнъж вече чух подозрително елейни гласове: «Нищо, след смъртта ви ще издадат всичките ви творби!» Много съм им благодарен, разбира се!“ (според записките в дневника на Е. С. Булгакова Ермолински ги посещават преди това, на 22 март).

Точно по същия начин Алоизий Могарич говори на Майстора, че романът му не може да бъде публикуван приживе. На 16 май 1939 г. Булгаков подарява на жена си своя снимка с надпис: „Ето как може да изглежда един човек, който няколко години се занимава с Алоизий Могарич, Никанор Иванич и прочее“. Тук писателят намеква не само за умората от десетгодишния си труд над романа, но и за продължителното си общуване с фурнаджийски лопати от типа на Алоизий Могарич, чийто образ по онова време все още има общ и събирателен характер, без конкретни подробности.

Историята на запознанството на Майстора с Алоизий Могарич е написана през зимата на 1939–1940 г., когато авторът е вече тежко болен. На 5 март 1940 г. Е. С. Булгакова отбелязва в дневника си: „Дойде Фадеев. Разговорът продължи колкото можа. На мен: «Той ми е приятел».“ На Сергей Ермолински: „Дали ме е предал, или не? Не, не ме е предал? Не, не ме е предал!“

Думите на Булгаков безспорно се отнасят за Ермолински, който наистина му е приятел, а не за Александър Александрович Фадеев (Булига) (1901–1956), първия секретар на Съюза на съветските писатели, запознал се с Булгаков едва на 11 ноември 1939 г., когато той прави служебно посещение при заболелия член на Съюза. Фадеев не е бил приятел на Булгаков и колкото и да е искал, не е можел да го предаде.

Авторът на „Майстора и Маргарита“, който подозира Ермолински в предателство, както виждаме от цитирания по-горе разговор, отхвърля подозренията си пет дни преди да почине. Вероятно във връзка с това разказът на Майстора за запознанството му с Алоизий Могарич е задраскан от Булгаков, но той вече не успява да напише нов вариант (възможно е също текстът да е задраскан от Е. С. Булгакова). Като повод за подозренията служи отзивът на Ермолински за пиесата „Батум“, след като тя вече е забранена, фиксиран от Е. С. Булгакова на 18 август 1939 г.: „Днес Сергей Ермолински, едва ли не във влака, с който пристигна от Одеса, научи (че «Батум» е забранена). Помоли Миша да му прочете пиесата. Накрая го целуна звучно. Според него пиесата е изключителна. Казва, че образът на героя е изграден така, че когато той напуска сцената, човек няма търпение да го види отново. Изобщо говори много и остана възхитен като професионалист, който разбира всички трудности на задачата и виртуозното им решение.“

Булгаков не се самозалъгва относно художествените качества на пиесата за Сталин и усеща лицемерието, макар и породено от добри намерения — да утешат смазания от катастрофата с „Батум“ драматург, повален от страшната болест, която го изпраща в гроба.

Вероятно авторът на „Майстора и Маргарита“ преценява, че щом Ермолински лицемерничи сега, той може да е лицемерничил и преди. В съзнанието на болния Булгаков възниква подозрението, че приятелят му може да е доносничил за него пред НКВД, и това подозрение се материализира в образа на Алоизий Могарич. Поведението на Ермолински през последните седмици от живота на писателя, това, че той самоотвержено прекарва около постелята му часове наред, явно разсейва подозренията му, но Булгаков вече няма сили да пренапише текста.