Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (21)

Двайсет и първа глава
Полетът

Невидима и свободна! Невидима и свободна! Маргарита прелетя през своята уличка и се озова в друга, пресичаща първата под прав ъгъл. Тя за миг прекоси тази неугледна, сякаш кърпена, криволичеща и дълга уличка с разнебитената врата на дюкянчето за наливна газ, където в шишенца продаваха и течност против паразити, и изведнъж разбра, че дори напълно свободна и невидима, все пак и в насладата трябва да бъде поне малко благоразумна. Едва не връхлетя старата килната улична лампа на ъгъла, успя да спре като по чудо. Здраво стиснала четката, Маргарита я заобиколи и се понесе по-бавно, като внимаваше за жиците и табелите, които висяха напряко на тротоара.

Третата уличка водеше право към Арбат. Сега вече Маргарита посвикна да управлява четката, разбра, че тя се подчинява и на най-малкото докосване на ръцете и краката й и че докато лети над града, трябва хубавичко да си отваря очите и да не лудува. Освен това още в уличката й стана ясно, че минувачите не забелязват полета й. Никой не вдигаше глава, не викаше „Виж, виж!“, не се дръпваше встрани, не пищеше и не припадаше, нито се кикотеше като луд.

Маргарита летеше беззвучно, много бавно и ниско, някъде на нивото на втори етаж. Но макар да летеше полека, точно преди да стигне до ослепително осветения Арбат, не улучи и удари рамото си в някакъв осветен диск с нарисувана на него стрела. Това я ядоса. Тя пришпори послушната четка, отхвръкна встрани, после внезапно се втурна към диска и с дръжката го направи на сол. Парчетата издрънчаха, минувачите се разбягаха, някой наду свирка, а Маргарита се разсмя на тази своя напълно ненужна постъпка. „На Арбат трябва да внимавам още повече — помисли си тя, — там такива са ги наоплели, че човек не може да се оправи.“ И започна да се провира между жиците. Под нея плуваха покривите на тролеите, автобусите и леките коли, а по тротоарите се носеха сякаш реки от шапки. Отделни поточета от тях се отклоняваха към светналите гърла на нощните магазини. „Ама че гъмжило! — ядно си помисли Маргарита. — Човек няма къде да се обърне.“ Тя прекоси Арбат, издигна се по-нависоко, докъм четвъртите етажи, и покрай ослепително сияещите неонови светлини на театъра зави в една тясна пресечка с високи къщи. Всички прозорци бяха отворени и отвред се чуваше да свири радио. От любопитство Маргарита надникна през един от тях. Видя кухня. Върху печката бучаха два примуса, до тях с лъжици в ръцете стояха две жени и се дърлеха.

— Като излизате от клозета, ще гасите лампата, това искам да ви кажа, Пелагея Петровна — говореше жената пред вдигналата пара тенджера с някаква манджа, — инак ще подадем молба да ви преместят другаде!

— Вие пък сте една стока… — отговори другата.

— И двете сте една стока — звучно каза Маргарита, прехвърли се през перваза и влезе в кухнята.

Двете скандалджийки се обърнаха натам, откъдето идваше гласът, и се вцепениха с мръсните лъжици в ръцете. Маргарита внимателно посегна помежду им, затвори вентилите на примусите и ги угаси. Жените ахнаха и зяпнаха. Но в кухнята на нея бързо й дотегна и тя излетя навън.

В края на улицата забеляза огромните очертания на луксозна, явно наскоро построена осеметажна сграда. Маргарита тръгна да се снишава, и когато се приземи, видя, че фасадата е облицована с черен мрамор, че входната врата е голяма, че зад стъклата се мержелее фуражка със златен галун и копчета на портиер и че отгоре се кипри надпис: „Дом на Драмлит“.

Маргарита се загледа в надписа и се зачуди какво ли може да означава думата „Драмлит“. Тя хвана четката под мишница, влезе във входа, блъсна с вратата изненадания портиер и до асансьора на стената видя голяма черна табела, по която с бели букви бяха изписани номерата на апартаментите и имената на наемателите. Надписът „Дом на драматурга и литератора“, който увенчаваше списъка, я накара да нададе хищен сподавен вопъл. Тя се издигна във въздуха малко по-нагоре и стръвно започна да чете: Хустов, Двубратски, Квант, Бескудников, Латунски…

— Латунски! — изпищя Маргарита. — Латунски! Но това е той! Дето погуби Майстора.

Портиерът на вратата се изблещи и чак подскочи от изненада. Гледаше черната дъска и се мъчеше да разбере какво е това чудо, защо списъкът на наемателите изведнъж е започнал да пищи. А през това време Маргарита вече летеше стремително нагоре по стълбите и си повтаряше в някакъв унес:

— Латунски, осемдесет и четвърти! Латунски, осемдесет и четвърти…

Ето го отляво 82, отдясно 83, още по-нагоре, отляво 84. Ето я табелката: „С. Латунски“.

Маргарита скочи от четката и пламналите й ходила усетиха приятния хлад на каменната площадка. Тя позвъни, после пак. Но никой не отвори. Започна още по-силно да натиска бутона и чу как в апартамента на Латунски звънецът ехти. Да, обитателят на осемдесет и четвърти апартамент на осмия етаж трябва да е благодарен до гроб на покойния председател на Массолит Берлиоз, че трамваят го беше блъснал и че траурното заседание беше насрочено точно за тази вечер. Критикът Латунски бе роден под щастлива звезда. Тя го бе спасила от срещата му с Маргарита, която този петък се бе превърнала във вещица!

Никой не отваряше. Тогава Маргарита с всичка сила полетя обратно, преброи етажите, стигна до вратата, изскочи навън, погледна нагоре и тук отново провери и преброи етажите, за да разбере кои точно са прозорците на Латунски. Нямаше съмнение, че са онези пет на ъгъла на сградата, на осмия етаж, които не светеха. Като се увери в това, тя се вдигна във въздуха и след няколко секунди влезе през единия от тях, отворения, в тъмната стая, където сребрееше само тясната лунна пътека. Маргарита претича по нея и намери ключа за лампите. След малко целият апартамент светеше. Четката стоеше в ъгъла. Като се убеди, че в жилището няма никого, Маргарита отвори външната врата и провери табелката. Да, беше влязла където трябва.

Казват, че критикът Латунски и до днес пребледнявал при спомена за онази страшна нощ, и до днес с благоговение изричал името на Берлиоз. Изобщо не се знае какво страшно и чудовищно престъпление щеше да бележи тази вечер, защото когато се върна от кухнята, Маргарита държеше в ръцете си огромен чук.

Голата и невидима летяща жена се възпираше и сама се увещаваше, а ръцете й трепереха от нетърпение. Премерено, така че да уцели, Маргарита удари клавишите на рояла и навред из апартамента проехтя първият жален вой. Напълно невинният салонен инструмент „Бекер“ нададе неудържим вопъл. Клавишите му хлътнаха, пластинките от слонова кост се разхвърчаха на всички страни. Горната полирана дека изтрещя от удара на чука като пистолетен изстрел. Тежко задъхана, Маргарита започна да къса струните и да ги блъска с чука. Накрая се тръшна уморена в един фотьойл да си поеме дъх.

Водата в банята шуртеше страховито, в кухнята също. „Ваната сигурно вече е преляла“ — помисли си Маргарита и допълни на глас:

— Но стига сме седели със скръстени ръце.

От кухнята към антрето вече се лееше поток. Шляпайки с босите си нозе, Маргарита започна да носи с кофи вода от кухнята в кабинета на критика и да я излива в чекмеджетата на бюрото му. После счупи с чука шкафа в същия кабинет и се втурна към спалнята. Строши гардероба с огледалото, измъкна отвътре костюма на критика и го удави във ваната. Изля пълната догоре мастилница, която бе намерила в кабинета, върху меките завивки на спалнята. Погромът, който вършеше, й доставяше неописуема наслада, но същевременно тя непрекъснато имаше чувството, че резултатите са направо нищожни. Затова започна да прави каквото й скимне. Взе да троши саксиите с фикусите в стаята с рояла. Преди да е свършила с тях, се върна в спалнята, накълца чаршафите с кухненския нож и счупи стъклата по снимките. Не чувстваше никаква умора, само дето беше плувнала в пот.

През това време в 82-ри апартамент, под този на Латунски, прислужницата на драматурга Квант пиеше в кухнята чай и се чудеше каква е тази тупурдия, шумотевица и трясък горе. Като вдигна глава, видя, че таванът пред очите й променя белия си цвят и става някак мъртвешки-синкав. Петното растеше и изведнъж по него взеха да се образуват капки. Недоумяваща какво става, прислужницата поседя така две-три минути, докато накрая от тавана не заваля истински дъжд, който започна да трополи по пода. Тогава тя скочи и сложи един леген под струята, но това изобщо не помогна, защото дъждът се разпростря и започна да залива и газовия котлон, и масата със съдовете. Тогава прислужницата на Квант извика, изскочи навън и след миг в апартамента на Латунски отекна звънецът.

— Е, почнаха да звънят, време е да се махам — каза Маргарита.

Тя яхна четката и чу как един женски глас крещи през ключалката:

— Отворете, отворете! Дуся, отвори! У вас ли тече! У нас се наводнява.

Маргарита се издигна метър по-нагоре и удари полилея. Две от крушките се пръснаха и на всички страни се разхвърчаха висулки. Виковете през ключалката спряха и на стълбището се чу трополене. Маргарита бавно излетя през прозореца, озова се навън, леко замахна с чука и удари стъклото. То изхлипа и парчетата от него на каскада се посипаха по мраморната облицовка на стената. Маргарита се насочи към следващия прозорец. Далече долу по тротоара хората се разбягаха, едната от двете спрели пред входа коли забръмча и замина. Като приключи с прозорците на Латунски, Маргарита долетя до съседния апартамент. Ударите зачестиха, улицата се изпълни със звън и трясък. Портиерът от първия вход изскочи, погледна нагоре, поколеба се какво да предприеме и накрая с всичка сила наду свирката. Под нейния съпровод Маргарита с особена ярост строши и последния прозорец на осмия етаж, спусна се към седмия и започна да троши стъклата и там.

Безкрайно отегчен от продължителното бездействие зад огледалните врати на входа, портиерът влагаше в свиркането цялата си душа и с акомпанимента си сякаш следваше Маргарита. През паузите, докато тя прелиташе от прозорец към прозорец, той си поемаше дълбоко въздух и при всеки неин удар издуваше бузи и свиреше така силно, че цепеше нощния въздух чак до небето.

Неговите усилия съвместно с усилията на разярената Маргарита дадоха много добри резултати. В сградата се възцари паника. Все още здравите прозорци се отваряха, хората надникваха през тях и бързо се скриваха, а отворените, напротив, се затваряха. На фона на осветените прозорци в отсрещните къщи се появяваха тъмни силуети на хора, които се чудеха защо стъклата в новата сграда на Драмлит се пръскат без никаква причина.

Народът от улицата тичаше към дома на Драмлит, а вътре в него всички трополяха и като обезумели се щураха по цялото стълбище. Прислужницата на Квант викаше, че у тях има наводнение, а скоро към нея се присъедини и прислужницата на Хустов от осемдесети апартамент — под този на Квант. У Хустови водата шурна от тавана и в кухнята, и в тоалетната. Накрая в кухнята на Квантови от тавана се откърти огромно парче мазилка, което изпочупи всички мръсни съдове, а после се изля същински порой: през отворите на провисналия мокър гредоред рукна като из ведро. Тогава стълбището на първи вход се огласи от писъци. Когато прелиташе край предпоследния прозорец на четвърти етаж, Маргарита надникна и видя, че в паниката един човек си беше нахлузил противогаз. Тя удари с чука и неговия прозорец, стресна го и той изчезна от стаята.

Изведнъж бесният погром секна. Маргарита се беше спуснала към третия етаж и беше надникнала през лекото тъмно перденце на крайния прозорец. В стаята светеше слаба крушка с абажур. В детската кошарка седеше едно три-четири годишно момченце, което се ослушваше уплашено. В стаята нямаше никой от родителите му. Явно всички бяха избягали от апартамента.

— Чупят прозорците — каза момченцето и повика: — Мамо!

Никой не се обади и тогава то каза:

— Мамо, страх ме е!

Маргарита дръпна пердето и влетя през прозореца.

— Страх ме е — разтреперано повтори момченцето.

— Не бой се, не бой се, мъниче — каза Маргарита, като се помъчи да смекчи пресипналия си от вятъра порочен глас, — едни лоши момчета ги чупеха.

— С прашка ли? — попита детето и спря да трепери.

— Да, с прашка — потвърди Маргарита, — хайде, заспивай.

— Ситник е — каза момченцето, — той има прашка.

— Разбира се, че е той!

Момченцето се поогледа лукаво и попита:

— А ти къде си, лельо?

— Няма ме — отвърна Маргарита, — само ме сънуваш.

— И аз така си помислих — каза момченцето.

— Хайде, лягай — заповяда Маргарита, — мушни си ръчичката под бузата и ме сънувай.

— Добре, ще те сънувам, ще те сънувам — съгласи се момченцето, веднага легна и мушна ръката си под бузата.

— Ще ти разкажа една приказка — започна Маргарита и сложи пламналата си длан върху подстриганата му главица, — имало едно време една леличка… Тя си нямала деца и никак не била щастлива. Отначало много плакала, а после станала лоша… — Маргарита млъкна и махна ръката си — момченцето спеше.

Тя внимателно остави чука върху перваза и излетя през прозореца. Пред къщата цареше суматоха. Хората тичаха по асфалтирания, обсипан с натрошени стъкла тротоар и викаха нещо. Сред тях вече сновяха милиционери. Изведнъж се чу камбанка и в уличката откъм Арбат се зададе червена пожарникарска кола със стълба.

Но това, което щеше да става тук, вече не интересуваше Маргарита. Внимателно, да не закачи някоя жица, тя здраво стисна четката и след миг беше вече високо над злополучната сграда. Улицата под нея се килна встрани и потъна дълбоко. Вместо само нея, Маргарита започна да вижда долу купища покриви, прорязани от светещи пътечки. Всички те изведнъж полетяха от едната й страна, а точките на уличните лампи престанаха да се открояват и се сляха.

Маргарита се засили още малко и тогава купищата покриви сякаш потънаха под земята, на тяхно място долу се появи езеро от трепкащи електрически светлини, то внезапно застана вертикално, после — над главата й и под нея блесна луната. Маргарита разбра, че лети преобърната, затова зае нормално положение, а когато се огледа, видя, че езерото вече го няма и че там, на хоризонта, е останало само розово сияние. След миг изчезна и то и Маргарита разбра, че е сама с луната, която летеше над нея от лявата й страна. Косата й отдавна стърчеше нагоре, а лунната светлина със свистене обливаше цялото й тяло. По това, че двата реда редки светлини долу се сляха в две непрекъснати огнени линии и след миг изчезнаха зад нея, Маргарита се разбра, че лети с чудовищна скорост, но се изненада, че дъхът й не секва.

Минаха още няколко секунди и далече долу, в земната чернилка, пламна друго езеро от електрически светлини, то се разстла в краката на летящата, но после бързо се завъртя като вихрушка и потъна вдън земя. Още няколко секунди — и отново същото явление.

— Градовете! Градовете! — извика Маргарита.

Сетне на два или три пъти видя долу матово да сияят някакви ятагани в отворени черни калъфи и се сети, че са реки.

Летящата обърна глава нагоре и наляво да се порадва как луната под нея се носи като луда обратно към Москва и същевременно някак необяснимо продължава да стои на едно място, така че по нея да се вижда загадъчният тъмен дракон или може би кон вихрогон, насочил острата си муцуна към напуснатия град.

Тогава Маргарита си помисли, че всъщност е глупаво да препуска тъй лудешки с четката. Че така се лишава от възможността хубаво да огледа всичко и да се наслади на полета. Нещо й подсказваше, че там, където отива, ще я почакат и че тази безумна скорост и височина са безсмислени.

Тя насочи четката надолу така, че дръжката й се вирна, и съвсем бавно се спусна почти до земята. Това плъзгане като с въздушна шейна й направи огромно удоволствие. Земята се вдигна към нея и в безформената й допреди миг чернилка започнаха да се разкриват тайните и прелестите й в лунна нощ. Земята се приближаваше и Маргарита вече долавяше дъха на разлистени гори. Летеше точно над мъглата, забулила росните ливади, после над малко езеро. Отдолу се чуваше жабешки хор и шум отдалечен влак, който накара сърцето й да се развълнува. Скоро Маргарита го видя. Той пъплеше като гъсеница и сипеше във въздуха искри. Маргарита го изпревари, прелетя над друго водно огледало, където под нозете й плуваше втора луна, сниши се още и се понесе, почти докосвайки с краката си върхарите на огромни борове.

Отзад се чу мощен приближаващ шум от нещо летящо като снаряд, което цепеше въздуха. Постепенно той се допълни от ехтящ на километри женски смях. Маргарита се обърна и видя, че я настига някакъв много особен тъмен предмет. Той наближаваше и започваше да се откроява все по-ясно — някой летеше, яхнал нещо. Най-накрая се разбра какво е. Намалявайки скоростта, с Маргарита се изравни Наташа.

Съвсем гола, с разпиляна от вятъра разрошена коса, тя яздеше дебел шопар, който стискаше в предните си копитца чанта, а със задните яростно риташе във въздуха. Пенснето му, което току проблясваше в лунната светлина, бе паднало от носа му и летеше на ширита си до него, а шапката непрекъснато се смъкваше над очите му. Маргарита се позагледа, разпозна в шопара Николай Иванович и тогава буйният й смях екна над гората и се сля със смеха на Наташа.

— Наташка! — колкото й глас държи извика Маргарита: — С крема ли си се намазала?

— Душичке! — будейки с възгласите си заспалата борова гора, отвърна Наташа. — Моя френска кралице, аз и на него му намазах плешивото теме, и на него!

— Принцесо! — плачливо прорева шопарът, който галопираше с ездачката си.

— Душичке! Маргарита Николаевна! — викаше Наташа и препускаше до Маргарита. — Признавам си, взех крема. Но нали и ние искаме да живеем и да летим! Простете ми, повелителко, но няма да се върна, никога няма да се върна! Ах, колко е хубаво, Маргарита Николаевна! А тоя пък ми направи предложение — Наташа забучи пръст във врата на засрамено пухтящия шопар. — Предложение! — После се наведе над ухото му и извика: — Кажи как ме нарече, а?

— Богиньо — квичеше той, — не мога да летя толкова бързо! Ще загубя важните си книжа. Наталия Прокофиевна, протестирам.

— Я върви по дяволите с твоите книжа! — с дързък смях му отговори Наташа.

— Недейте, Наталия Прокофиевна! Някой ще ни чуе! — умоляващо врещеше шопарът.

Наташа галопираше до Маргарита и й разказваше какво се случило в къщата, след като тя излетяла над портата.

Призна й, че дори не докоснала подарените й неща, ами се съблякла, грабнала крема и веднага се намазала. С нея станало същото, каквото и с господарката й. Докато се кикотела от радост и се опиянявала пред огледалото от вълшебната си хубост, вратата се отворила и дошъл Николай Иванович. Той бил развълнуван, в ръцете си държал нощницата на Маргарита Николаевна, шапката и чантата си. Като я видял, направо му прималяло. После се посъвзел, изчервил се като рак и заявил, че е сметнал за свой дълг да вдигне нощницата и да я донесе лично…

— А какви неща говореше негодникът! — пищеше и се кикотеше Наташа. — Какви неща говореше, какво обещаваше само! За какви пари споменаваше! Клавдия Петровна нищо нямало да научи. Да не би да лъжа, а? — викаше Наташа на шопара, който само се извръщаше засрамено.

Лудувайки из спалнята, Наташа мацнала Николай Иванович с крема и се втрещила от изненада. Лицето на почитаемия наемател от долния етаж се източило в зурла, а ръцете и краката му се превърнали в копитца. Щом се погледнал в огледалото, той надал отчаян и див вой, но… късно. След няколко секунди вече летял оседлан някъде по дяволите, далеч от Москва, и ридаел от мъка.

— Настоявам да ми върнете нормалния облик! — истерично и същевременно умолително изгрухтя и изквича шопарът. — Нямам намерение да летя за никакво незаконно сборище! Маргарита Николаевна, вие сте длъжна да озаптите прислужницата си.

— Така значи, сега за теб съм прислужница? Домашна прислужница? — развика се Наташа и му изви ухото. — Нали бях богиня? Как ме наричаше, а?

— Венера! — проплака шопарът, докато прелиташе над едно поточе, което ромонеше между камъните, и копитцата му с шум закачиха клоните на лещака.

— Венера! Венера! — победоносно възкликна Наташа, сложи едната си ръка на кръста, а другата протегна към луната. — Маргарита! Кралице! Помолете ги да ме оставят вещица. Те ще направят за вас всичко, на вас ви е дадена власт!

Тогава Маргарита отговори:

— Добре, обещавам!

— Благодаря! — извика Наташа, а после рязко и някак жално подхвана: — Хайде! Хайде! Бързо! Бързо! Дай още!

Тя заби пети в отмалелите от безумното препускане хълбоци на шопара и той така се понесе, че отново зацепи въздуха. След миг Наташа вече едва се различаваше като черна точка някъде напред, а после напълно изчезна и шумът от полета й секна.

Маргарита продължи да лети бавно над пустинна и непозната местност, над осеяни тук-там с обли камъни хълмове между огромни самотни борове. Летеше и си мислеше, че сигурно е някъде много далеч от Москва. Четката се носеше не над върхарите на боровете, а вече между дърветата, които луната посребряваше от едната страна. Леката сянка на летящата се плъзгаше по земята пред нея, защото сега луната светеше откъм гърба на Маргарита.

Тя усещаше, че е някъде до вода, и разбираше, че е близо до целта си. Боровете се раздалечиха и Маргарита полека прилетя до варовиков скат. Долу, в сянката му, лъкатушеше река. Вкопчени в храстите в подножието на ската, се влачеха мъгли, а отсрещният бряг беше плосък, равнинен. Там, под самотна група от клонести дървета трепкаше накладен огън и се мержелееха няколко фигурки. На Маргарита й се стори, че долавя натрапчива весела музика. По-нататък из посребрената равнина, докъдето стигаше погледът й, нямаше и помен от къщи или хора.

Маргарита скочи от високото и се завтече към водата. След въздушното препускане тя я мамеше. Захвърли четката, затича се и се гмурна с главата надолу. Лекото й тяло се заби като стрела и фонтанът от пръски стигна почти до луната. Водата беше топла като във вана и когато изскочи от бездната, Маргарита се наплува до насита в тази пълна среднощна самота.

Наоколо беше безлюдно, но малко по-нататък, зад храстите, се чуваше плисък и пръхтене. Там също се къпеше някой.

Тя изтича обратно на брега. След плуването тялото й пареше. Не усещаше никаква умора и радостно затанцува по влажната трева. Изведнъж спря и се заслуша. Пръхтенето приближаваше и от ракитака изскочи някакъв гол шишко с килнат на темето черен копринен цилиндър. Ходилата му бяха в тиня, като в черни обувки. По пръхтенето и хълцането му личеше, че е доста пийнал, и между другото, за потвърждение откъм реката също замириса на коняк.

Като видя Маргарита, шишкото се позагледа в нея, а после извика възторжено:

— Я! Кого виждам? Клодина, веселата вдовица? И ти ли си дошла? — и тръгна към нея да се здрависва.

Маргарита отстъпи назад и отвърна с достойнство:

— Я върви по дяволите. Каква Клодина съм ти аз? Внимавай с кого разговаряш!

После се позамисли и завърши с дълга и нецензурна ругатня. Всичко това подейства отрезвяващо на лекомисления дебеланко.

— Ох! — тихо възкликна той и трепна. — Простете ми великодушно, светла кралице Марго! Припознал съм се. Заради коняка е, проклет да бъде!

Шишкото коленичи, вдигна цилиндъра встрани, поклони се и като заоплита руските думи с френски, занарежда някакви дивотии за кървавата сватба на своя парижки приятел Гесар^[1], за коняка и за това, че много съжалява за печалната си грешка.

— Да беше си обул панталоните, кучи сине — смекчи тона си Маргарита.

Шишкото се ухили от радост, че тя не му се сърди, и с възторг заяви, че в момента бил без панталони, защото от разсеяност ги забравил на река Енисей, където се къпал одеве, но сега щял да прехвръкне дотам, добре че било наблизо, а после заяви, че се оставя на нейно разположение и покровителство, заотстъпва заднишком и отстъпва така, докато не се подхлъзна и не пльосна във водата. Но дори при падането запази на обрамченото си с малки бакенбарди лице усмивката на възторг и преданост.

А Маргарита изсвири с всичка сила, яхна долетялата четка и се пренесе до отсрещната страна на реката. Сянката от варовиковия скат не стигаше дотук и целият бряг беше облян в лунна светлина.

Щом тя докосна влажната трева, музиката под върбите засвири още по-силно и от огъня изхвръкна още по-палав сноп искри. Под върбовите вейки, отрупани с нежни, огрени от луната пухкави обечки, бяха наклякали две редици жаби, които раздуваха дебелите си, сякаш гумени бузи и с дудучета свиреха възторжен марш. По върбовите вейки пред музикантите висяха гнилушки, които осветяваха нотите им, а по бузите на жабите играеха трепетни отблясъци от огъня.

Маршът беше в чест на Маргарита. Беше й оказан най-тържествен прием. Прозрачните русалки спряха да танцуват над реката и й замахаха с водорасли, а техните приветствия простенаха надалеч над пустинния зеленикав бряг. Иззад върбите изскочиха голи вещици, застанаха в редица и започнаха да правят реверанси и придворни поклони. Дотича един с кози крака и й целуна ръката, после разстла коприна върху тревата, попита дали кралицата е доволна от къпането и й предложи да легне да си почине.

Маргарита така и направи. Козоногият й поднесе чаша шампанско, тя го изпи и сърцето й веднага се стопли. Попита къде е Наташа и й отговориха, че Наташа вече се е изкъпала и е отлетяла с шопара си за Москва да предупреди, че Маргарита Николаевна скоро ще дойде, и да помогне в приготвянето на тоалета й.

Отбиването под върбите бе ознаменувано с една случка. Във въздуха се чу силно свистене и някакво черно тяло, което явно не улучи в целта, пльосна във водата. След малко пред Маргарита застана същият онзи шишко с бакенбардите, който така глупашки й се беше представил на отсрещния бряг. Той явно бе успял да прескочи до Енисей, защото беше с фрак, обаче вир-вода. Пак се изложи заради коняка, защото при кацането цопна в реката. Но дори в този конфузен случай остана усмихнат и засмяната Маргарита му позволи да й целуне ръка.

После всички започнаха да се стягат. Русалките спряха да танцуват в лунната светлина и се стопиха в нея. Козоногият почтително попита Маргарита как е стигнала до реката и като разбра, че е долетяла с четка, каза:

— О, но защо, така е неудобно!

Той за миг измайстори от две клечки някакъв съмнителен телефон и настоя пред някого незабавно да изпрати лека кола, което бе изпълнено наистина веднага. На острова се стовари светложълт кабриолет, само че вместо обикновен наглед шофьор го караше черен гарван с дълга човка, мушамено кепе и ръкавици с големи маншети. Малкият остров опустя. Отлетелите вещици изчезнаха в сиянието на луната. Огънят догаряше и въглените се покриваха със сивкава пепел.

Човекът с бакенбардите и козоногият настаниха Маргарита и тя се отпусна върху широката задна седалка. Колата изрева, подскочи и се вдигна почти до луната, островът изчезна, изчезна и реката и Маргарита се понесе към Москва.