Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468


Част втора

Деветнайсета глава
Маргарита

След мен, читателю мой. Кой ти е казал, че на света няма истинска, вярна и вечна любов? Нека отрежат на клеветника гнусния му език!

След мен, читателю, ела да ти покажа една такава любов!

Не! Майстора грешеше, когато в болницата късно след полунощ с тъга каза на Иванушка, че тя го е забравила. Такова нещо не можеше да се случи. Разбира се, че не беше го забравила.

Най-напред ще разкрием тайната, която той не пожела да разкрие пред Иванушка. Любимата му се казваше Маргарита[1] Николаевна. Всичко, което бе казал за нея, бе самата истина. Описа я правдиво. Тя беше хубава и умна. Тук трябва да добавим и още нещо: със сигурност много жени биха дали мило и драго, за да заменят живота си за този на Маргарита Николаевна. Бездетна, трийсетгодишна, тя бе съпруга на голям специалист, и то направил важно откритие от държавно значение. Мъжът й бе млад, хубав, добър, честен и я обожаваше. Двамата наемаха целия горен етаж в прекрасна къща с градина на една малка уличка близо до Арбат.

Мястото беше очарователно! Всеки може да се увери, ако реши да отиде в тази градина. Нека ме потърси, ще му кажа адреса и как да стигне — къщата и днес е там.

Маргарита Николаевна не страдаше от безпаричие. Можеше да си купи каквото й хареса. Сред познатите на мъжа й се срещаха интересни хора. Тя никога не бе докосвала примус. Маргарита Николаевна не познаваше ужасите на съжителството с чужди хора. С две думи… Беше щастлива? Нито миг! Откакто деветнайсетгодишна се омъжи и заживя в тази къща, не разбра какво е щастие. О, богове, богове мои! Какво искаше тя?! Какво й липсваше на тази жена, в чийто поглед винаги гореше някакво необяснимо пламъче, какво търсеше тази вещица, едното око на която бе леко дръпнато, и която онази пролет се бе накичила с мимози? Не знам. Не ми е ясно. Явно е казала истината, че се е нуждаела от него, от Майстора, а не от готическа къща и не от отделна градина, и не от пари. Тя го е обичала, казала му е истината. Дори на мен, правдивия повествовател, макар и страничен човек, сърцето ми се къса, като си помисля какво ли е почувствала Маргарита, когато — за щастие без да е успяла да се разбере с мъжа си, който не се е прибрал навреме — е дошла на другия ден в малкия дом на Майстора и е видяла, че вече го няма.

Тя направи всичко, за да научи поне нещо за него и естествено, не научи нищичко. Тогава се върна в своя дом и отново заживя там.

Но щом само мръсният сняг от тротоарите и платната изчезна, щом само през горните прозорчета лъхна тръпчивият неспокоен пролетен вятър, Маргарита Николаевна започна да се терзае още повече, отколкото през зимата. Често и тайно тя горчиво плачеше. Не знаеше какъв човек обича — жив ли, мъртъв ли. И с всеки изминал ден на отчаяние все по-често, особено по здрач, я спохождаше мисълта, че е свързана с мъртъв.

Трябваше или да го забрави, или тя самата да умре. Защото не можеше да продължава да живее така. Не биваше! Да го забрави, каквото и да й струва — да го забрави! Но той не можеше да бъде забравен, това е най-ужасното.

— Да, да, да, съвсем същата грешка! — казваше си Маргарита през зимата, когато седеше пред камината и гледаше огъня, който беше запален в памет на онзи огън, който гореше, когато той пишеше „Пилат Понтийски“. — Защо си тръгнах онази нощ? Защо? Какво безумие! На другия ден честно, както бях обещала, се върнах, но беше вече късно. Да, върнах се твърде късно, като нещастния Левий Матей!

Всички тия думи бяха нелепи, разбира се, защото какво би се променило наистина, ако онази нощ тя бе останала при Майстора? Щеше ли да го спаси? Глупости! — бихме възкликнали ние, но няма да го направим пред тази изпаднала в отчаяние жена.

В такива мъки Маргарита Николаевна бе живяла цяла зима и бе доживяла до пролетта. В деня, когато заради появата на черния маг в Москва започнаха да се случват какви ли не странни неразбории, в петък, когато чичото на Берлиоз бе изгонен обратно в Киев, когато арестуваха счетоводителя и станаха още куп други глупави и необясними неща, около пладне Маргарита се събуди в спалнята си в еркера на къщата.

Но като се събуди, не се разплака, както често напоследък, а с предчувствието, че днес най-после ще се случи нещо. Доловила това предчувствие, тя започна да го подклажда и да го подхранва в душата си, защото се страхуваше то да не я напусне.

— Вярвам! — тържествено прошепна Маргарита. — Вярвам! Нещо ще се случи! Не може да не се случи, защото с какво съм заслужила това безкрайно страдание наистина? Признавам, че съм лъгала и мамила, че съм водила двойствен, невидим за другите живот, но все пак не бива наказанието да е толкова жестоко. Непременно ще се случи нещо, защото нищо не може да трае вечно. Пък и сънят ми беше пророчески, сигурна съм.

Така шепнеше Маргарита Николаевна, докато гледаше пурпурните пердета, обагряни от слънцето, докато трескаво се обличаше и разресваше късата си навита коса пред тройното огледало.

Сънят, който я бе споходил тази нощ, наистина беше особен. Защото в мъчителните зимни нощи никога не бе сънувала Майстора. Вечер той я напускаше и тя се терзаеше само денем. А сега изведнъж й се бе явил насън.

Маргарита сънува непозната местност — безнадеждна, унила, под натежало от облаци небе на ранна пролет. Сънува това движещо се дрипаво сиво небе, а под него — беззвучно ято врани. Някакво разкривено мостче. Отдолу мътен пролетен поток, скръбни, жалки, полуголи дървета, самотна трепетлика[2], а в далечината, между дърветата, дървена постройка — лятна кухня ли, баня ли, или дявол знае какво. Всичко наоколо — някак помъртвяло и толкова потискащо, че ти иде да се обесиш на трепетликата до малкия мост. Ни полъх от ветрец, ни помръдване на облак, ни една душа. За жив човек — същински ад!

И изведнъж, представете си, вратата на дървената постройка се отваря и оттам излиза той. Доста е далеч, но се вижда ясно. Дрипав, облечен в кой знае какво. Разчорлен, брадясал. Очите му трескави, тревожни. Маха й с ръка, зове я. Останала без дъх в мъртвешкия въздух, Маргарита се затича към него по бабуните и се събуди.

„Този сън може да означава само едно от двете — разсъждаваше Маргарита Николаевна. — Или е мъртъв и ме зове, дошъл е да ме вземе и скоро ще умра… което е много добре, защото мъките ми най-после ще свършат. Или е жив и тогава сънят може да означава само едно — че ми напомня за себе си! Иска да каже, че ще се срещнем. Да, много скоро ние ще се срещнем.“

В това трескаво състояние Маргарита се облече и започна да си внушава, че всъщност всичко се нарежда много добре, а човек трябва да може да улавя подобни хубави мигове и да се възползва от тях. Мъжът й бе заминал в командировка за цели три дни. Тя щеше да разполага с всичкото това време, никой нямаше да й пречи да мисли за каквото си иска, да мечтае за каквото й харесва. И петте стаи на горния етаж на къщата, целият този апартамент, за който в Москва биха й завидели десетки хиляди хора, беше на нейно разположение.

Но макар да имаше свобода за цели три дни, Маргарита избра далеч не най-доброто място в разкошния апартамент. Щом изпи чая си, тя влезе в тъмния дрешник без прозорци, където в два големи гардероба стояха куфарите и различните вехтории. Клекна, отвори най-долното чекмедже и изпод камарата копринени парцали извади единствените ценни за нея неща. Подвързания с кафява кожа стар албум, където държеше снимката на Майстора, спестовната книжка с десетте хиляди на негово име, изсушените в цигарена хартия листенца от роза и листовете от тетрадка голям формат, изписани на машина и с обгорял долен край.

Маргарита Николаевна занесе тези скъпоценности в спалнята си, сложи снимката пред огледалото на тоалетката и близо час седя така, с обгорения ръкопис в скута си, който прелистваше и препрочиташе и в който след пламъците нямаше нито начало, нито край: „… Мракът, който се спусна от Средиземно море, забули омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула[3], нахлулата от небето бездна заля крилатите богове над хиподрума, Хасмонейския дворец[4] с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките, малките езера… Великият град Иершалаим изчезна, сякаш никога не беше съществувал…“

Маргарита искаше да продължи да чете, но нататък нямаше нищо, освен обгорени неравни краища.

Тя избърса сълзите си, остави тетрадката, подпря лакти на тоалетката и дълго остана така, отразена в огледалото, без да откъсва очи от снимката. После сълзите й изсъхнаха. Тя внимателно събра нещата, след няколко минути те отново бяха погребани под копринените парцали и ключалката на тъмния дрешник тракна.

В антрето Маргарита Николаевна се облече за разходка. Нейната прислужница, хубавицата Наташа, я попита какво да сготви, и като получи отговор, че няма значение, за да се позабавлява, подхвана разговор с господарката си и започна да й разправя Бог знае какви неща — снощи в театъра правили такива фокуси, че всички ахнали, на жените раздали по два флакона френски парфюм и безплатно чорапи, а после, когато сеансът свършил и публиката излязла навън, всички били голи!

Маргарита Николаевна се тръшна на стола пред огледалото в антрето и избухна в смях.

— Наташа! Срамота е — каза тя, — уж сте образовано, умно момиче; по опашките разправят дявол знае какво, а вие го повтаряте!

Наташа се изчерви и много разпалено възрази, че нищо не лъжат и че днес в гастронома на Арбат лично видяла как една гражданка дошла да пазарува по обувки, но щом отишла да плаща на касата, обувките изчезнали от краката й и тя останала само по чорапи! Очите й изблещени! На петата й — дупка. А обувките били магически, от същия сеанс.

— И така ли си тръгна?

— Така си тръгна! — все по-изчервена, задето не й вярват, възкликна Наташа. — А пък снощи, Маргарита Николаевна, милицията прибрала поне сто човека. След сеанса гражданките тичали по „Тверская“ само по бельо.

— Е, да, това ти го е разправила Даря — каза Маргарита Николаевна, — отдавна съм забелязала, че е страшна лъжкиня.

Смешният разговор завърши с приятна изненада за Наташа.

Маргарита Николаевна отиде до спалнята и донесе чифт чорапи и едно шише одеколон. Каза, че и тя иска да й покаже един фокус, и й подари чорапите и шишето, като я помоли нещо — да не ходи по „Тверская“ само по чорапи и да не слуша Даря. Господарката и прислужницата се целунаха и се разделиха.

Облегната на удобната мека облегалка в тролея, Маргарита Николаевна пътуваше по Арбат и ту се замисляше, ту се опитваше да чуе какво си шепнат двамата граждани отпред.

Те пък от време на време се озъртаха плахо да не би някой да ги чуе и си говореха някакви глупости. Якият месест мъж с неспокойни свински очички, който седеше до прозореца, тихо говореше на дребния си съсед, че трябвало да покрият ковчега с черен саван…

— Стига бе! — смаяно шепнеше дребният. — Това е нечувано… И Желдибин какво?

Сред равномерното бучене на тролея откъм прозореца се чуваха думите:

— Криминалната… скандал… направо мистерия!

От тези откъслечни думи Маргарита Николаевна си изгради нещо свързано. Гражданите си шушнеха, че на някакъв покойник, кой обаче — не споменаха, тази сутрин му откраднали главата от ковчега! И затова сега Желдибин се чуди какво да прави. А тия, дето си говореха в тролея, също имаха някакво отношение към починалия.

— Дали ще успеем да купим цветя? — безпокоеше се дребният. — Кремацията е в два, така ли?

Накрая на Маргарита Николаевна й омръзна да слуша тия тайнствени приказки за откраднатата от ковчега глава и тя се зарадва, че скоро ще слиза.

След няколко минути вече седеше на една пейка до кремълската стена, така че да вижда Манежа.

Маргарита мижеше заради яркото слънце и си припомняше снощния сън, припомняше си как точно преди година, на същата дата и в същия час, на същата тази пейка бе седяла до него. И черната й чанта бе стояла тук на пейката точно по същия начин. Днес него го нямаше, но все пак Маргарита Николаевна мислено му говореше: „Ако си заточен, защо не ми даваш никакъв знак? Другите го правят, нали? Не ме ли обичаш вече? Не, не знам защо, но не го вярвам. Значи си бил заточен и си умрял. Тогава, моля те, пусни ме, дай ми най-после свободата да живея и да дишам спокойно“. И сама си отговаряше: „Ти си свободна… Нима те спирам?“ После му възразяваше: „Не, това не е отговор! Не, махни се от спомените ми, тогава ще бъда свободна.“

Край нея минаваха хора. Впечатлен от нейната хубост и от това, че е сама, някакъв мъж изгледа изпод вежди добре облечената жена. Изкашля се тихо и приседна на крайчеца на пейката, където седеше Маргарита Николаевна. Събра кураж и каза:

— Днес времето определено е хубаво…

Но Маргарита го изгледа толкова мрачно, че той стана и си тръгна.

„Ето един пример — мислено каза тя на мъжа, който я притежаваше, — защо всъщност прогоних човека? На мен ми е скучно, а в този ухажор нямаше нищо лошо, освен глупавата дума «определено». Защо седя сама като кукумявка до тази стена? Защо съм изхвърлена от живота?“

Тя съвсем се натъжи и помръкна. Но изведнъж тазсутрешната вълна на очакване и възбуда я блъсна в гърдите. „Да, ще се случи!“ Вълната я блъсна повторно и тя разбра, че е звукова. През градския шум все по-ясно се чуваха приближаващи удари на барабан и звуци на нестройна духова музика.

Пръв покрай оградата се появи конен милиционер, следван от трима пеши. После — бавно движещ се камион с музиканти. Нататък пъплеше нова открита катафалка с отрупан в цветя ковчег и с четирима души изправени в ъглите: трима мъже и една жена. Дори от разстояние Маргарита забеляза, че лицата на застаналите в катафалката хора, които изпращаха покойника в сетния му път, са някак странно смутени. Особено й личеше на гражданката в левия заден ъгъл на колата. Дебелите й бузи сякаш се издуваха още повече от някаква пикантна тайна, в малките й очи подскачаха двусмислени искрици. Сякаш ей сега нямаше да издържи, щеше да намигне на покойника и да каже: „Де се е чуло и видяло? Същинска мистерия!“ Лицата на хората от процесията, които бяха към триста души и бавно вървяха след катафалката, също бяха смутени.

Маргарита изпращаше шествието с поглед, слушаше как унилият тъпан, който повтаряше „Бум, бум, бум“, затихва в далечината и си мислеше: „Колко странно погребение… И колко е тъжно това бумтене! Ах, бих дала душата си на дявола, само за да разбера дали той е жив! Интересно кого ли погребват, та лицата им са толкова странни?“

— Михаил Александрович Берлиоз — чу тя до себе си малко носов мъжки глас, — председателя на Массолит.

От изненада Маргарита Николаевна се обърна и видя на пейката до себе си някакъв гражданин, който явно беше седнал неусетно, докато тя бе гледала процесията и вероятно от разсеяност е задала последния си въпрос на глас.

Междувременно процесията започна да поспира, сигурно заради светофарите.

— Да — продължи непознатият гражданин, — настроението им е много особено. Карат покойника, а се чудят къде ли се е дянала главата му!

— Каква глава? — попита Маргарита и се вторачи в неочаквания си съсед. Той беше дребен на ръст, с огненочервена коса, с щръкнал кучешки зъб, с колосана риза, луксозен раиран костюм, лачени обувки и бомбе на главата. Вратовръзката му беше ярка. Интересното бе, че от джобчето на гражданина, където мъжете обикновено слагат кърпичка или писалка, стърчеше оглозгано кокалче от кокошка.

— Как да ви кажа — обясни рижият, — тази сутрин в Грибоедовската зала от ковчега на покойника са задигнали главата му.

— Но как е възможно? — неволно попита Маргарита и изведнъж си спомни за шепота в тролея.

— Дявол знае как! — невъзпитано отговори рижия. — Впрочем мисля, че няма да е лошо да попитаме Бегемот. Ужасно майсторски са я задигнали. Ама че скандална работа! Не мога да разбера обаче на кого е дотрябвала тая глава!

Колкото и да беше угрижена, Маргарита Николаевна все пак се почуди на странните измишльотини на непознатия гражданин.

— Чакайте малко! — изведнъж възкликна тя. — Кой Берлиоз? Дето днес във вестниците…

— Да бе, да…

— Значи след ковчега му вървят писатели, така ли? — попита тя и изведнъж се озъби.

— Естествено!

— Вие познавате ли ги?

— До един — отговори рижият.

— Я ми кажете — каза Маргарита и гласът й заглъхна, — критикът Латунски там ли е?

— Разбира се, че е там — отговори рижият, — отсамният в четвъртата редица.

— Онзи русият ли? — присви очи Маргарита.

— Пепеляворусият… Дето е вдигнал очи към небето.

— И прилича на католически свещеник?

— Точно така!

Маргарита не попита нищо повече и се загледа в Латунски.

— Струва ми се — подхвана рижият, — че тоя Латунски май го мразите.

— Аз мразя още някои хора — през зъби отговори Маргарита, — но това едва ли ви интересува.

През това време процесията продължи напред, като след вървящите се точеха предимно празни коли.

— Да, разбира се, Маргарита Николаевна, кое може да е интересно в случая?

Маргарита се изненада:

— Познавате ли ме?

Вместо да отговори, рижият свали бомбето и го доближи до гърдите си.

„Каква бандитска физиономия!“ — помисли си Маргарита и впери поглед в своя уличен събеседник.

— Аз не ви познавам — хладно каза тя.

— Че откъде ще ме познавате! Между другото, изпратиха ме при вас по една работа.

Маргарита пребледня и се дръпна назад.

— С това трябваше да започнете — каза тя, — а не да ми дрънкате врели-некипели за отрязаната глава! Искате да ме арестувате ли?

— Нищо подобно — възкликна рижият, — ама какво става: щом съм ви заговорил, значи непременно трябва да ви арестувам! Просто съм дошъл по работа.

— Нищо не разбирам, каква работа?

Рижият се огледа и каза тайнствено:

— Изпратен съм да ви поканя довечера на гости.

— Бълнувате ли, какви гости?

— При един доста знатен чужденец — многозначително каза рижият и леко намигна.

Маргарита много се ядоса.

— Ново двайсет, вече имало улични сводници, — стана тя и понечи да си тръгне.

— Много благодаря за характеристиката! — докачено възкликна рижият и измърмори след нея: — Тъпачка!

— Мерзавец! — отговори му тя, обърна се и изведнъж го чу да казва:

— Мракът, който се спусна от Средиземно море, забули омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула… Великият град Иершалаим изчезна, сякаш никога не беше съществувал… Я изчезвайте и вие с вашата обгоряла тетрадка и изсушена роза! Стойте си тук на пейката сама и го молете да ви пусне на свобода, да ви остави да дишате и да се махне от спомените ви!

Бледа като платно, Маргарита се върна до пейката. Рижият я гледаше с присвити очи.

— Нищо не разбирам — каза тя, — да речем, че за ръкописа можете да научите… да ме издебнете и да го видите… Подкупили сте Наташка? Нали? Но откъде знаете какво мисля? — тя се намръщи горестно и продължи: — Кажете ми, кой сте вие? От коя институция?

— Ама че скука — промърмори рижият и заговори по-високо: — Извинете, но нали ви казах, че не съм от никаква институция! Седнете, моля ви.

Маргарита се подчини без възражения, но докато сядаше, все пак още веднъж попита:

— Кой сте вие?

— Добре де, името ми е Азазело, но това и бездруго нищо не ви говори.

— А ще ми кажете ли как научихте за ръкописа и за мислите ми?

— Няма да ви кажа — хладно отвърна Азазело.

— Но сигурно знаете нещо за него, нали? — умолително прошепна Маргарита.

— Да речем, че знам.

— Много ви моля, кажете ми само едно, жив ли е? Не ме измъчвайте.

— Добре де, жив е, жив е — с нежелание отвърна Азазело.

— Боже!

— Моля, без вълнения и възгласи — навъси се Азазело.

— Извинете, извинете — вече покорно промърмори Маргарита, — е, да, ядосах ви се. Но съгласете се, че когато на улицата канят една жена на гости… Аз не страдам от предразсъдъци, уверявам ви — тя се усмихна тъжно, — но никога не се срещам с чужденци и нямам никакво желание да се виждам с тях… пък и мъжът ми… Драмата ми е, че живея с човек, когото не обичам, но смятам, че е недостойно да му създавам проблеми. Той не ми е сторил нищо, освен добрини…

Азазело с видимо отегчение изслуша тези несвързани думи и каза строго:

— Моля ви да млъкнете за малко.

Маргарита покорно млъкна.

— Каня ви при един напълно безопасен чужденец. И никоя душа няма да научи за това посещение. Напълно ви го гарантирам.

— И за какво съм му? — предпазливо попита Маргарита.

— По-късно ще научите.

— Разбирам… Ще трябва да му се отдам — замислено каза тя.

От това Азазело изхъмка някак надменно и отговори:

— Трябва да ви уверя, че всяка жена на света може само да мечтае за това — физиономията му се разкриви в усмивка, — но уви, ще ви разочаровам, няма да има такова нещо.

— Какъв е този чужденец!? — тъй високо и изумено възкликна Маргарита, че минувачите край пейката се обърнаха. — И какъв интерес имам да ходя при него?

Азазело се наведе към нея и многозначително й прошепна:

— Ами твърде голям интерес… Ще се възползвате от случая…

— Какво? — с широко отворени очи възкликна Маргарита. — Ако съм ви разбрала правилно, намеквате, че там ще мога да науча нещо за него?

Азазело кимна, без да отговаря.

— Идвам! — едва не извика Маргарита и го хвана за ръката. — Идвам, ако ще накрай света!

Азазело с облекчение си пое дъх и се облегна на пейката, като скри с гърба си издълбаната с едри букви дума „Нюра“, след което поде иронично:

— Трудни хора сте това жените! — той бръкна в джобовете и изпружи краката си напред. — Защо ли възложиха тая работа на мен? Да бяха пратили Бегемот, той е обаятелен…

Маргарита накриво и малко тъжно се усмихна и рече:

— Стига сте ме измъчвали с вашите недомлъвки и гатанки… Виждате, че съм нещастна, и се възползвате. Сега се забърквам в някаква странна история, но се заклевам, че е само защото ме примамихте с думи за него! Свят ми се вие от всички тия неясноти…

— Без драми, без драми — с гримаса се обади Азазело, — и вие трябва да ми влезете в положението. Да смачкам фасона на някой чиновник, да изпъдя някой от къщи, да гръмна някого или да свърша някоя друга подобна дреболия е точно по специалността ми, но да разговарям с влюбени жени — покорно благодаря. От половин час ви увещавам. Значи идвате?

— Идвам — просто отговори Маргарита Николаевна.

— Тогава, моля заповядайте — каза Азазело, извади от джоба си една златна кутийка и й я подаде с думите: — Скрийте я де, хората ви гледат. Тя ще ви потрябва, Маргарита Николаевна. През последните шест месеца доста сте се състарили от мъка. (Маргарита се изчерви, но не каза нищо). Довечера точно в девет и половина ви моля да се съблечете гола и да намажете с това нещо лицето и цялото си тяло. После правете каквото искате, но стойте до телефона. В десет ще ви се обадя и ще ви кажа каквото трябва. Няма да се грижите за нищо, ще ви откарат където е необходимо и няма да ви създадат никакви проблеми. Разбрахте ли ме?

Маргарита помълча малко, а после отговори:

— Разбрах. Кутийката явно е от чисто злато, защото тежи. Е, много добре разбирам, че ме подкупват и ме завличат в някаква тъмна история, за която скъпо ще си платя.

— Ама бива ли такова нещо! — почти изсъска Азазело. — Пак ли започвате?

— Не, чакайте малко!

— Върнете ми мазилото.

Маргарита още по-здраво стисна кутийката и продължи:

— Не, чакайте малко… Знам какво правя. Но е само защото нямам никаква друга надежда в света. Искам да ви кажа, че ако ме погубите, ще се срамувате! Да, ще се срамувате! Аз се жертвам за любовта! — тя се тупна в гърдите и погледна към слънцето.

— Върнете ми я — ядно изсъска Азазело, — върнете ми я и всичко да върви по дяволите. Да пратят Бегемот.

— О, не! — възкликна Маргарита за почуда на минувачите. — Съгласна съм на всичко, съгласна съм да разиграя тази комедия с мазането, съгласна съм да отида ако ще и в ада. Няма да ви я дам!

— Я! — изведнъж извика Азазело, впери поглед в оградата и посочи нещо с пръст.

Маргарита погледна нататък, но не видя нищо особено. Тогава се обърна, за да го попита какво означава нелепото му „Я!“. Но нямаше кой да й го обясни: тайнственият събеседник на Маргарита Николаевна беше изчезнал. Тя бързо бръкна в чантата, където преди този възглас беше прибрала кутийката, и се увери, че е на мястото си. Тогава без много да му мисли, тичешком напусна Александровската градина.

Бележки

[1] За главен прототип на Маргарита служи третата съпруга на писателя Е. С. Булгакова. Чрез нея Маргарита е свързана с героинята в пиесата от началото на 30-те години „Адам и Ева“ — Ева Войкевич. На 28 февруари 1938 г. Е. С. Булгакова отбелязва: „М.А. ми прочете първо действие от пиесата си «Адам и Ева», написана през 1931 година… В нея е нашият триъгълник — М.А., Е. А. (вторият съпруг на Е. С. Булгакова, военачалникът Е. А. Шиловски) и аз“. В тази пиеса Булгаков е прототип на академик Александър Иполитович Ефросимов, а Шиловски — на мъжа на Ева, инженер Адам Николаевич Красовски. Вероятно затова в романа мъжът на Маргарита е инженер.

В литературен план Маргарита се асоциира с Маргарита от „Фауст“ на Йохан Волфганг Гьоте. Някои подробности от образа на Маргарита могат да се намерят също в романа на Емилий Миндлин „Завръщането на доктор Фауст“.

[2] Според древноруски народни поверия трепетликата е прокълнато дърво — от него бил направен кръстът, на който бил разпнат Христос; на трепетлика се обесил Юда Искариотски; това дърво било врата към света на мъртвите.

[3] За висящите мостове на Храма вече стана дума: единият запазил се мост над Стената на плача, който вече не е висящ, но някога се е извисявал над долината Серапион; вторият, останки от който още се виждат, в десния ъгъл, ако човек застане с лице към стената (арката на Робинсън), и третият, чиито останки са арката на Уилсън. Но никой от тях не е свързвал Храма с Антониевата кула, макар да е логично да се предположи, че между Храма и Кулата е имало мостове. Антониевата кула е представлявала един от затворите, от север е граничела със стената на храма и е била архитектурна част от Антониевата крепост — първия дворец на Ирод. В древността се е наричала Варис. В тази кула загиват много хора, включително и царски особи (виж Йосиф Флавий „Иудейската война“).

[4] Хасмонейският дворец, споменат по-нататък, се е намирал приблизително там, където днес е „Ешиват а Котел“, тоест на площада до Стената на Плача, срещу Храма. Наречен е на името на царската династия Хасмонеи (Хашмонаим), произхождаща от Макавеите, чийто последен представител е една от съпругите на Ирод — Мириам. Флавий нарича този дворец „дворецът на Макавеите“. Логично е да предположим, че пазарите в града са били в южната му част, в най-бедните квартали, там, където днес се намира Еврейският квартал на Стария град.

Според сведения на Йосиф Флавий в града е имало няколко както частни, така и обществени, градски водоизточника, включително прочутите басейни на Витесда (Бетесда). Разбира се, в Йерусалим е имало странноприемници и ханове, но те са изглеждали съвсем различно.