Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (18)

Осемнайсета глава
Посетители без късмет

Докато старателният счетоводител летеше с таксито, за да се натъкне на пишещия костюм, от спален вагон № 9 на пристигналия в Москва киевски влак заедно с останалите слезе и един пътник с малък мукавен куфар в ръката. Той беше не друг, а чичото на покойния Берлиоз, Максимилиан Андреевич Поплавски, икономист плановик, който живееше в Киев на бившата улица „Институтская“. Причината за пристигането му в Москва бе, че завчера, късно вечерта беше получил телеграма със следното съдържание: „Преди малко на Патриаршеските ме блъсна трамвай. Погребението петък, три следобед. Ела. Берлиоз“.

Максимилиан Андреевич съвсем заслужено се смяташе за един от най-умните хора в Киев. Но подобна телеграма може да озадачи и най-умния. Щом човекът телеграфира, че го е блъснал трамвай, значи не е загинал. Но защо тогава става дума за погребение? Може да е много зле и да усеща, че ще умре? Да, може, но в такъв случай е много странна тази точност — от къде на къде знае, че погребението му ще бъде в петък в три следобед? Доста особена телеграма! Умните хора обаче затова са умни, защото намират изход от безизходицата. Много просто. Станала е грешка, при написването на депешата са сбъркали нещо. Думата „ме“ сигурно е от някоя друга телеграма и тук е трябвало да стои „Берлиоз го“, а самото „Берлиоз“ е отишло в края. При такава една поправка смисълът ставаше ясен, но за жалост трагичен.

Когато взривът от мъка, който връхлетя съпругата на Максимилиан Андреевич, се поуталожи, той незабавно започна да се стяга за Москва.

Тук трябва да разкрием една тайна на Максимилиан Андреевич. Няма спор, мъчно му беше за загиналия в разцвета на силите си племенник на жена му. Но като практичен човек той разбираше, че не е чак толкова наложително да присъства на погребението. Въпреки това обаче Максимилиан Андреевич много бързаше да замине за Москва. Ала защо? Заради едно — апартамента. Апартамент в Москва? Това не е шега работа. По необясними причини Максимилиан Андреевич не харесваше Киев и напоследък мисълта да се премести да живее в Москва така го глождеше, че чак сън не го ловеше. Пролетното пълноводие на Днепър, когато реката залива островите край ниския бряг и се слива с хоризонта, не го радваше. Не го радваше смайващата въображението красива гледка от подножието на паметника на княз Владимир. Не го очароваха слънчевите зайчета по тухлените пътечки на Владимирския хълм напролет. Друго искаше той — да се премести в Москва.

Обявите във вестника за замяна на апартамент на улица „Институтская“ в Киев срещу по-малка квадратура в Москва не даваха никакъв резултат. Не се намираха желаещи, а дори и да се намираха, предложенията им бяха съмнителни.

Максимилиан Андреевич страшно се впечатли от телеграмата. Това беше моментът, който щеше да е грехота да изпусне. Практичните хора знаят, че такива моменти не се повтарят.

С две думи, независимо от трудностите, трябваше да успее да наследи апартамента на племенника си на „Садовая“. Да, нямаше да е лесно, никак даже, но задължително трябваше да преодолее трудностите. Максимилиан Андреевич от опит знаеше, че за целта първата му и задължителна стъпка трябва да бъде следната: на всяка цена, макар и временно, да се регистрира адресно в трите стаи на покойния си племенник.

В петък следобед той влезе в помещението на управата на „Садовая“ №302-бис в Москва.

В малката стая с окачен на стената стар плакат с няколко картинки как се свестяват удавници в река, пред дървеното бюро, напълно сам, седеше един брадясал човек на средна възраст и с тревожен поглед.

— Може ли да се видя с председателя на домсъвета? — учтиво попита икономистът плановик, свали шапката си и сложи куфарчето на стола.

Изведнъж този наглед елементарен въпрос така стресна седналия, че чак лицето му се промени. Той го погледна изпод вежди и смотолеви, че председателя го нямало.

— У дома ли си е? — попита Поплавски. — Дошъл съм по спешност.

Седналият отново отговори нещо нечленоразделно. Но все пак човек можеше да се досети, че председателят не си е вкъщи.

— А кога ще се прибере?

Седналият не отговори и някак тъжно погледна през прозореца.

„Аха!“ — рече си умният Поплавски и попита за секретаря.

Странният човек зад бюрото чак пламна от напрежение и отново смотолеви, че секретаря също го няма… не се знае кога ще се прибере и… бил болен…

„Аха!…“ — рече си Поплавски и попита:

— Но в този домсъвет все има някой, нали?

— Аз — с отпаднал глас отговори човекът.

— Вижте — внушително заговори Поплавски, — аз съм единственият наследник на покойния Берлиоз, моя племенник, който загина, както знаете, на Патриаршеските, и според закона съм длъжен да приема наследството, изразяващо се в нашия апартамент номер петдесет…

— Нищо не знам, другарю — угрижено го прекъсна човекът.

— Извинете — звучно каза Поплавски, — но вие сте член на домсъвета и сте длъжен…

Точно тогава в стаята влезе някакъв гражданин. Като го видя, седналият зад бюрото пребледня.

— Членът на домсъвета Пятнажко? — попита го влезлият.

— Аз — едва чуто отговори той.

Влезлият му прошепна нещо и напълно озадачен, човекът стана от стола си. След няколко секунди Поплавски беше вече сам в празната стая на домсъвета.

„Ама че работа! Как може всичките…“ — с яд си мислеше той, докато прекосяваше асфалтирания двор и бързаше към петдесети апартамент.

Още щом икономистът плановик позвъни, вратата се отвори и Максимилиан Андреевич влезе в слабо осветеното антре. Малко се изненада, че не разбра кой му е отворил: вътре нямаше никого, освен огромния черен котарак на стола.

Максимилиан Андреевич се изкашля, пристъпи шумно и когато в антрето излезе Коровиев, му се поклони учтиво, но с достойнство и рече:

— Казвам се Поплавски. Аз съм чичо на…

Преди още да е свършил, Коровиев измъкна от джоба си мръсна кърпа, заби нос в нея и се разплака.

— … на покойния Берлиоз…

— О, да, о, да — прекъсна го Коровиев и махна кърпата от лицето си. — Щом ви погледнах, разбрах, че сте вие! — после се затресе от плач и започна да подвиква: — Ах, какво нещастие! Как можа? Как?

— Трамваят ли го блъсна? — шепнешком попита Поплавски.

— Смаза го — извика Коровиев и сълзите под пенснето му рукнаха на потоци, — смаза го! Аз бях свидетел. Ще ми повярвате ли, прас! И главата му я няма! Десният крак — храс на две! Левият — храс на две! Това са те трамваите! — и явно неспособен да се овладее, той заби нос в стената до огледалото и се затресе от ридания.

Чичото на Берлиоз бе искрено слисан от поведението на непознатия. „Пък казват, че в наше време нямало състрадателни хора!“ — помисли си той и усети, че и него го засърбяват очите. Но същевременно едно неприятно облаче засенчи душата му и като змийче се прокрадна мисълта дали този състрадателен човек не се е регистрирал вече в апартамента на починалия, защото ставаха такива неща.

— Извинете, да не би с покойния Миша да сте били приятели? — попита той, забърса с ръкав сухото си ляво око, а дясното впери в смазания от мъка Коровиев.

Но той така се беше разридал, че нищо не му се разбираше освен повтаряните думи „храс на две!“ След като се нарида до насита, Коровиев най-после се дръпна от стената и продума:

— Не, не мога повече! Ще ида да изпия триста капки валериан! — после обърна към Поплавски мокрото си от сълзи лице и добави: — Такива са те трамваите!

— Много се извинявам, вие ли ми изпратихте телеграмата? — попита Максимилиан Андреевич, страшно озадачен кой ли е този странен ревльо.

— Той! — отговори Коровиев и посочи котарака.

Поплавски се изблещи и си помисли, че не е чул добре.

— Не, сили нямам вече, сили нямам! — заподсмърча Коровиев. — Само като се сетя: това колело през крака му… само колелото тежи към десет пуда^[1]… Храс! Ще ида да си легна, дано заспя — и изчезна от вестибюла.

А котаракът се размърда, скочи от стола, изправи се на задните си лапи, тури предните на кръста, зина и каза:

— Добре де, аз телеграфирах! И какво сега?

На Максимилиан Андреевич изведнъж му притъмня, ръцете и краката му отмаляха, той изтърва куфара и седна на стола срещу котарака.

— Мисля, че на чист руски ви попитах — строго каза котаракът — какво сега?

Поплавски обаче не отговори.

— Дай си паспорта! — джафна котаракът и протегна едрата си лапа.

Без да разбира какво става и без да вижда нищо, освен двете искри в очите му, Поплавски измъкна от джоба паспорта си, сякаш беше кама. Котаракът взе от шкафчето под огледалото чифт очила с дебели черни рамки, тури ги на носа си, от което стана още по-внушителен, и дръпна паспорта от разтрепераната му ръка.

„Интересно дали ще припадна, или не?“ — помисли си Поплавски. Някъде отдалеч долитаха хлипанията на Коровиев, целият вестибюл се беше изпълнил с мирис на етер, валериан и още някаква гадост.

— В кое районно са ви издали документа? — вторачен в страницата, попита котаракът.

Отговор не последва.

— В четиристотин и дванайсет — сам си отговори той и плъзна лапа по паспорта, който държеше наопаки, — ами да! Знам го аз това районно! Там раздават паспорти наляво и надясно! Аз например не бих го издал на такъв като вас! Само като ви погледнех, щях да ви откажа! — котаракът така се ядоса, че захвърли паспорта на пода. — Присъствието ви на погребението се отменя — с официален тон продължи той. — Направете си труда да се върнете по местоживеене — и кресна към вратата: — Азазело!

На повика му се отзова дребен накуцващ човек с прилепнало черно трико, с нож, затъкнат в колана, червенокос, с щръкнал жълтеникав кучешки зъб и перде на лявото око.

Поплавски почувства, че въздухът не му стига, стана от стола, хвана се за сърцето и заотстъпва.

— Азазело, изпрати го! — заповяда котаракът и напусна вестибюла.

— Поплавски — тихо и гъгниво рече влезлият, — надявам се, че сега вече всичко ти е ясно?

Поплавски кимна.

— Връщай се веднага в Киев — продължи Азазело, — стой там, кротувай и недей да мечтаеш за никакви апартаменти в Москва, разбра ли?

Този дребосък, който го плашеше до смърт със своя зъб, нож и белезникавото си око, му стигаше едва до рамото, но действаше енергично, отмерено и организирано.

Най-напред вдигна паспорта и го подаде на Максимилиан Андреевич, който пое документа с безчувствена десница. После с едната си ръка така нареченият Азазело вдигна куфара, с другата отвори вратата, хвана чичото на Берлиоз и го изведе на стълбищната площадка. Поплавски се облегна на стената. Без никакъв ключ Азазело отвори куфара, извади от него огромна, увита в омазнен вестник печена кокошка без една кълка и я сложи на площадката. Сетне измъкна двата ката бельо, каиша за точене на бръсначи, някаква книга, някакъв калъф и изрита през парапета всичко това, с изключение на кокошката. Надолу литна и празният куфар. Чу се как той се сгромоляса и по звука пролича, че капакът му е отхвръкнал.

После рижият разбойник сграбчи кокошката за кълката и с всичка сила тъй страшно я фрасна във врата на Поплавски, че тялото й се откъсна, а кълката остана в ръката на Азазело. Всичко в дома на Облонские се обърка, както правдиво се изразява знаменитият писател Лев Толстой. Точно така би го казал и в случая. Да! Всичко пред очите на Поплавски се обърка. Пред погледа му прехвръкна една дълга искра, после я смени някаква траурна змия, която мигом угаси майския ден, и с паспорта в ръка Поплавски полетя надолу по стълбите. Когато се претърколи до завоя, той изби с крак прозорчето на площадката и седна на едно от стъпалата. Покрай него заподскача безкраката кокошка, която падна зад парапета. Останалият горе Азазело за миг оглозга кълката и мушна кокалчето в горното джобче на трикото си, след което се върна в апартамента и тресна вратата. В това време се чуха предпазливите стъпки на някого, който се качваше.

Поплавски изтича един етаж по-надолу и седна да си поеме дъх на малката дървена кушетка на площадката.

Нагоре по стълбите се качваше някакъв дребничък възрастен човек с неимоверно тъжно лице, шантунгов костюм от памтивека и корава сламена шапка със зелена лента. Той се спря пред Поплавски.

— Гражданино, може ли да ви попитам къде е петдесети апартамент? — жално се поинтересува човечецът с шантунга.

— По-нагоре! — отсечено отговори Поплавски.

— Много ви благодаря, гражданино — все така тъжно каза онзи и продължи нагоре, а Поплавски стана и се завтече надолу.

Възниква въпросът дали Максимилиан Андреевич не се запъти към милицията да се оплаква от разбойниците, които посред бял ден бяха упражнили над него такова чудовищно насилие? Не, в никакъв случай, можем да го кажем със сигурност. Да влезе в милицията и да заяви, че одеве някакъв котарак с очила чел паспорта му, а после един човек с трико и с нож… Не, граждани, Максимилиан Андреевич наистина беше умен човек!

Стигна до долу и точно до входа видя врата към някаква стаичка. Стъклото й беше строшено. Поплавски прибра паспорта в джоба и се огледа за изхвърлените си вещи. Но от тях нямаше и следа. Сам се изненада, че е тъй малко разочарован. Занимаваше го друга интересна и съблазнителна мисъл — чрез онзи човечец още веднъж да провери проклетия апартамент. Ами да, щом питаше къде се намира, значи за първи път отиваше там. Следователно сега се бе насочил право в ръчичките на компанията, дето се бе настанила вътре. Нещо му подсказваше, че много скоро ще излезе оттам. Естествено, Максимилиан Андреевич вече нямаше никакво намерение да ходи на никакви погребения, а до заминаването на влака за Киев имаше достатъчно време. Икономистът се огледа и се шмугна в стаичката. През това време далече горе тракна врата. „Влязъл е!“ — със свито сърце си помисли Поплавски. В стаичката беше хладно, миришеше на мишки и на ботуши. Максимилиан Андреевич се настани върху някакво парче дърво и зачака. Позицията му беше удобна, от стаичката се виждаше точно вратата на шести вход.

Но се наложи киевчанинът да чака повече, отколкото бе предполагал. Странно защо, но през цялото време стълбището остана безлюдно. Чуваше се добре и накрая на петия етаж тракна врата. Поплавски се стаи. Да, онзи ситнеше по стъпалата. „Слиза“. Един етаж по-надолу също се отвори врата. Стъпките стихнаха. Женски глас. Гласът на тъжния човек… да, неговият глас. Каза нещо като „Оставете ме, за Бога…“ Ухото на Поплавски се подаваше през строшеното стъкло. И долови женски смях. Бързи и бодри стъпки надолу; и ето че се мерна гърбът на жена. През входа тя излезе на двора, носеше зелена мушамена чанта. А стъпките на онзи човечец се чуха отново. „Странно, връща се в апартамента! Дали пък и той не е от оная банда? Да, връща се. Горе пак отвориха вратата. Е, добре, ще почакаме още малко.“

Този път не се наложи да чака дълго. Звук от врата. Стъпчици. Стъпчиците стихват. Отчаян вик. Котешко мяукане. Стъпчиците се забързват, тракат, надолу, надолу, надолу!

Поплавски го дочака. Кръстейки се и мърморейки, тъжният човек профуча без шапка, с обезумяла физиономия, издраскано плешиво теме и измокрени панталони. Той задърпа дръжката на вратата, без да може от страх да разбере накъде се отваря, но накрая се оправи и изхвръкна навън, на слънце.

Проверката на апартамента беше извършена; без да мисли повече нито за покойния си племенник, нито за жилището, изтръпнал само от мисълта за риска, на който се беше подложил, Максимилиан Андреевич зашепна само две думи „Всичко е ясно! Всичко е ясно!“ — и изскочи на двора. След няколко минути тролейбусът караше икономиста плановик към Киевската гара.

А докато той бе седял в стаичката долу, с дребното човече се случи много неприятна история. Това беше бюфетчията от „Вариете“ Андрей Фокич Соков. По време на следствието във „Вариете“ Андрей Фокич стоеше настрана от всичко и се забеляза само едно нещо: че той стана още по-тъжен от преди, а освен това попита куриера Карпов къде е отседнал чуждестранният маг.

И тъй, след като се размина на площадката с икономиста, бюфетчията стигна до петия етаж и позвъни на петдесети апартамент.

Моментално му отвориха, но той се стресна, отстъпи и не влезе веднага. Което беше обяснимо. Беше му отворила млада девица, която не носеше на себе си нищо, освен кокетна дантелена престилчица и бяла касинка на главата. Всъщност беше обута и със златни обувчици. Госпожицата се отличаваше с перфектно телосложение и за единствен неин дефект можеше да се приеме тъмният белег на шията.

— Ами заповядайте, щом звъните! — каза тя и впери в бюфетчията зелените си порочни очи.

Андрей Фокич изохка, запримига, влезе в антрето и свали шапката си. Точно тогава телефонът иззвъня. Безсрамната камериерка стъпи с единия крак на стола, вдигна слушалката и каза:

— Ало!

Бюфетчията не знаеше накъде да гледа, пристъпваше от крак на крак и си мислеше: „Ама че прислужница си има тоя чужденец! Пфу, че гадост!“ И за да се отърве от тая гадост, взе да се оглежда.

Целият голям и полутъмен вестибюл беше претъпкан с необичайни предмети и одежди. Тук върху облегалката на един стол беше метната траурна пелерина с огненочервена подплата, на тоалетката имаше дълга шпага с блестяща златна ръкохватка. Три шпаги със сребърни ръкохватки бяха оставени в ъгъла така, сякаш бяха обикновени чадъри или бастунчета. А по еленовите рога висяха барети с орлови пера.

— Да — каза прислужницата в слушалката, — кой? Барон Майгел^[2]? Слушам ви. Да! Господин артистът днес е у дома. Да, ще се радва да ви види. Да, гости… Фрак или черен смокинг. Моля? Към полунощ. — Тя свърши разговора, затвори телефона и се обърна към бюфетчията: — Какво ще обичате?

— Трябва да се видя с гражданина артист.

— Моля? Лично с него ли?

— С него — тъжно отвърна бюфетчията.

— Сега ще попитам — явно с колебание каза прислужницата, открехна вратата към кабинета на покойния Берлиоз и докладва: — Рицарю, тук е дошло едно малко човече, което казва, че иска да говори с месир.

— Ами да влезе — долетя отвътре пресипналият глас на Коровиев.

— Заповядайте в гостната — така непринудено, сякаш беше облечена като хората, каза девицата, отвори вратата към стаята и излезе от вестибюла.

Щом се озова там, където го поканиха, бюфетчията направо забрави защо е дошъл — толкова смаян остана от обзавеждането. През цветните стъкла на големите прозорци (фантазия на безследно изчезналата бижутерша) се лееше необикновена светлина като в черква. Въпреки топлия пролетен ден в огромната старинна камина пламтяха дърва. В стаята обаче изобщо не беше горещо, дори напротив, усещаше се някаква влага като в зимник. Пред камината върху една тигрова кожа блажено се изтягаше огромен черен котарак. Имаше маса и щом я видя, богобоязливият бюфетчия изтръпна: тя беше застлана с църковен брокат. Върху брокатената покривка стояха безчет бутилки — тумбести, мухлясали и прашни. Сред тях лъщеше поднос, който явно беше от чисто злато. Пред камината дребният червенокос с нож на кръста печеше парчета месо, нанизани на дълга стоманена шпага, в огъня капеше сок и димът излиташе през комина. Миришеше не само на печено, но и на някакъв много силен парфюм, и на тамян, затова бюфетчията, който вече знаеше от вестниците за смъртта на Берлиоз и за адреса му, за миг си помисли, че може на Берлиоз да му отслужват църковна панихида, която мисъл, впрочем, той веднага отпъди като явно абсурдна.

Ненадейно слисаният бюфетчия чу тежък бас:

— Е, с какво мога да ви бъда полезен?

И видя в тъмния ъгъл онзи, когото търсеше.

Черният маг се беше изтегнал върху някакъв необятен диван, нисък и с разхвърляни по него възглавници. На бюфетчията му се стори, че артистът е само по черно бельо и черни обувки с остри върхове.

— Аз съм завеждащ бюфета на театър „Вариете“… — с покруса подхвана той.

Сякаш да му затули устата, артистът протегна ръка, по чиито пръсти блестяха скъпоценни камъни, и заговори разпалено:

— Не, не, не! Нито дума повече! В никакъв случай и никога! Няма да вкуся нищо от вашия бюфет! Вчера, почитаеми, се отбих там и още не мога да забравя нито есетрата, нито сиренето. Скъпоценни мой! Сиренето не може да бъде зелено, някой ви е излъгал. То трябва да бъде бяло. Да. Ами чаят? Същинска помия! С очите си видях как една мърла доливаше с кофа непреварена вода във вашия огромен самовар, а междувременно продължаваха да сервират чай. Не, мили, така не се прави!

— Извинявам се — стъписан от внезапната атака, каза Андрей Фокич, — не съм дошъл по този въпрос и в случая есетрата няма нищо общо.

— Как да няма, щом е развалена!

— Изпратиха ни я второ качество — съобщи бюфетчията.

— Това са глупости, драги!

— Кое е глупости?

— Второто качество! Есетрата може да бъде само първо качество, което е и последно. А щом е второ, значи е вмирисана!

— Извинявам се — отново подхвана бюфетчията, защото не знаеше как да избегне заяжданията на артиста.

— Не мога да ви извиня — категорично отвърна той.

— Дошъл съм по друг въпрос — напълно смутен рече бюфетчията.

— По друг ли? — изненада се чуждестранният маг. — Че какъв друг въпрос може да ви води при мен? Ако не ме лъже паметта, от лицата с професия, близка до вашата, познавах само една маркитанка^[3], и то отдавна, когато вие още не сте бил роден. Впрочем, много се радвам. Азазело! Табуретка за господин завеждащия бюфета!

Онзи, който печеше месото, се обърна, при което ужаси бюфетчията с кучешките си зъби, и сръчно му подаде една от тъмните ниски дъбови табуретки. В стаята нямаше нищо друго за сядане.

Бюфетчията продума:

— Покорно благодаря — и приседна.

Задното й краче веднага се счупи, той тупна по задник на пода и изохка от болка. Докато падаше, закачи с крак другата табуретка отпред и разля върху панталона си сложената отгоре чаша, пълна с червено вино.

Артистът възкликна:

— Ах! Да не се ударихте?

Азазело помогна на бюфетчията да стане и му подаде друга табуретка. С тон на дълбоко страдание бюфетчията се отказа от предложението на домакина да свали панталона си и да го изсуши пред огъня, почувства се страшно неудобно с измокрените дрехи и предпазливо седна на другата табуретка.

— Аз обичам да седя на ниско — каза артистът, — рискът да паднеш е по-малък. Та ставаше дума за есетрата. Драги мой! Прясно, прясно и само прясно, такъв трябва да бъде девизът на всеки бюфетчия. А, искате ли да опитате…

Тогава шпагата блесна в пурпурната светлина на камината, Азазело сложи върху златното блюдо цвърчащо парче месо, поля го с малко лимонов сок и подаде на бюфетчията златна двузъба вилица.

— Най-покорно… аз…

— Не, не, опитайте!

Бюфетчията хапна от учтивост и веднага разбра, че наистина е нещо много прясно и най-вече неимоверно вкусно. Но докато дъвчеше ароматното сочно месо, едва не се задави и не падна повторно. От съседната стая долетя голяма тъмна птица и леко закачи с крило плешивото му теме. Когато кацна до часовника върху плота на камината, той разбра, че е сова. „Господи, Боже мой! — помисли си нервният като всички бюфетчии Андрей Фокич. — Ама че жилище!“

— Чаша вино? Бяло или червено? Вино от коя страна предпочитате по това време на деня?

— Благодаря, но… не пия…

— Грешите! Тогава, ако желаете, да хвърлим едни зарове? Или предпочитате някакви други игри? Домино, карти?

— Не играя — вече уморено отвърна бюфетчията.

— Много лошо — заключи домакинът, — е, ваша воля, но има нещо съмнително в мъжете, които избягват виното, игрите, компанията на хубави жени и разговорите на трапеза. Такива хора са или тежко болни, или тайно мразят околните. Е, възможни са и изключения. Сред лицата, които са сядали да пируват с мен, са попадали удивителни подлеци. И тъй, слушам ви.

— Снощи вие благоволихте да правите фокуси…

— Аз? — изумено възкликна магът. — Но моля ви се! Това изобщо не е в моя стил!

— Извинете — смутено каза бюфетчията, — но този сеанс с черна магия…

— Ах, да, да! Скъпи мой! Ще ви разкрия една тайна: аз изобщо не съм артист, просто исках да видя московчани накуп, а най-удобно щеше да е в театъра. Така че моята свита — той кимна към котарака — проведе сеанса, а аз само седях и наблюдавах московчаните. Но недейте пребледнява, а ми кажете кое във връзка с този сеанс ви води при мен?

— Ами освен всичко останало по едно време от тавана са падали банкноти — бюфетчията сниши глас и се огледа гузно — и хората са ги събрали. Та идва при мен в бюфета един младеж и ми дава десетачка, а аз му връщам ресто осем и петдесет… После втори.

— Пак ли младеж?

— Не, възрастен. Трети, четвърти. И аз непрекъснато връщам ресто. Днес обаче като взех да проверявам касата, що да видя? Вместо пари — нарязани хартийки. Начетоха касата за сто и девет рубли.

— Оле-оле-оле! — възкликна артистът. — За истински ли са ги помислили? Не допускам да са го направили нарочно.

Бюфетчията се огледа някак сконфузено и мъченически, но нищо не отговори.

— Нима са били мошеници? — попита госта си магът. — Мошеници сред московчани?

В отговор бюфетчията само така тъжно се усмихна, че отпаднаха всички съмнения: да, сред московчани има мошеници.

— Това е долно! — възмути се Воланд. — Та вие сте един беден човек… нали сте беден?

Бюфетчията прибра главата си в раменете и стана ясно, че е беден човек.

— Колко спестени имате?

Въпросът бе зададен с тон на съчувствие, но все пак можеше да се приеме за нетактичен. Бюфетчията се смути.

— Двеста четиридесет и девет хиляди рубли в пет спестовни каси — обади се дрезгав глас от съседната стая — и вкъщи под дюшемето двеста на златни монети по десет.

Бюфетчията сякаш залепна за табуретката.

— Е, това не са много пари — снизходително каза Воланд на госта си, — макар че всъщност и те не са ви нужни. Вие кога ще умрете?

Тогава вече бюфетчията кипна.

— Никой не знае и това не засяга никого — отговори той.

— Да бе, не знае — чу се същият отвратителен глас от кабинета, — сякаш става дума за бинома на Нютон! Ще умре след девет месеца, през февруари догодина, от рак на черния дроб в клиниката на Първи Московски държавен университет, четвърта стая.

Лицето на бюфетчията прежълтя.

— Девет месеца — замислено пресмяташе Воланд, — двеста четиридесет и девет хиляди… Излизат по около двайсет и седем хиляди на месец? Не е много, но при един скромен начин на живот ще стигнат. А и десетачките в злато.

— Тях няма да успее да реализира — натрапи се пак онзи глас, от който сърцето на бюфетчията се вледеняваше, — след смъртта на Андрей Фокич веднага ще съборят къщата и ще предадат парите в държавната банка.

— Пък и не ви съветвам да влизате в болница — продължаваше артистът. — Какъв е смисълът да умирате там сред стоновете и хриповете на безнадеждно болните? Не е ли по-добре с тия двайсет и седем хиляди да вдигнете пир, да вземете отрова и да си отидете сред звуците на струни, в компанията на замаяни от виното хубавици и буйни приятели?

Бюфетчията седеше, без да помръдва и много посърнал. Очите му тънеха в тъмни кръгове, бузите бяха повехнали, а долната челюст — провиснала.

— Всъщност замечтахме се — възкликна домакинът. — Да се върнем на въпроса. Покажете ми нарязаните си хартийки.

Бюфетчията трескаво извади от джоба една пачка, разгърна я и се вцепени. В парчето вестник имаше десетачки.

— Скъпи мой, наистина не сте добре — каза Воланд и сви рамене.

Бюфетчията се усмихна налудничаво и стана от табуретката.

— Ами… — запъна се той, — ами ако отново станат такова…

— Хм… — замисли се артистът, — тогава елате пак. Много ще ни бъде драго! Беше ми приятно.

В този миг от кабинета долетя Коровиев, вкопчи се в ръката на бюфетчията, започна да я друса и да моли Андрей Фокич да носи много, много поздрави на всички. Без да разбира какво става, бюфетчията тръгна към вестибюла.

— Хела^[4], изпрати го! — извика Коровиев.

Пак тая разголена червенокоса във вестибюла! Бюфетчията се шмугна през вратата, писукна „довиждане“ и си тръгна като замаян. Слезе малко по-надолу, спря се, седна на стълбите, извади пакета и провери — парите бяха там.

Тогава от апартамента на същата площадка излезе жената със зелената чанта. Като го видя седнал на стъпалата и загледан в десетачките, се усмихна и каза замислено:

— Ама че в къща живеем! И тоя се е напил от сутринта. Пак са строшили прозореца на стълбището — после изгледа бюфетчията по-внимателно и допълни: — О, гражданино, май си червив с пари. Защо не ми дадеш малко?

— Оставете ме, за Бога! — уплаши се бюфетчията и бързо прибра парите.

Жената прихна:

— Я върви по дяволите, скръндзо! Шегувам се — и заслиза надолу.

Бюфетчията стана бавно, вдигна ръка да си оправи шапката, но откри, че я няма на главата му. Никак не му се връщаше, но му досвидя. Поколеба се, ала се върна и позвъни.

— Какво пак? — попита го проклетата Хела.

— Забравих си шапката — прошепна бюфетчията и посочи с пръст плешивото си теме.

Хела се обърна, а той плю наум и стисна очи. Когато ги отвори, тя му подаваше шапката и една шпага с тъмна ръкохватка.

— Не е моя — прошепна бюфетчията, побутна шпагата и бързо си нахлупи шапката.

— Ама вие без шпага ли дойдохте? — изненада се Хела.

Бюфетчията промърмори нещо и бързо заслиза надолу. Шапката му беше някак неудобна и прекалено топла; той я свали, подскочи от страх и едва не извика. В ръката си държеше кадифена барета с проскубано петльово перо. Той се прекръсти. Тогава баретата изведнъж измяука, превърна се в черно коте, скочи и заби всичките си нокти в плешивото му теме. С вик на отчаяние бюфетчията се завтече надолу, а котето падна от главата му и драсна нагоре по стълбите.

Щом се озова навън, бюфетчията затича в тръс към портата и завинаги напусна адската къща № 302-бис.

Какво му се случи по-нататък е много добре известно. Той изскочи на улицата и се огледа налудничаво, сякаш търсеше нещо. След миг беше в отсрещната аптека. Едва успя да продума „Бихте ли ми казали…“, когато жената зад щанда възкликна:

— Гражданино, цялата ви глава е издрана!…

След пет-шест минути той бе превързан с марля, научи, че най-добрите специалисти по чернодробни болести са Бернадски и Кузмин, попита кой от тях живее по-наблизо, засия от радост, като му казаха, че Кузмин живеел на две крачки, в малката бяла къща, и след две минути беше вече там. Жилището беше от стари времена, но много, много приятно. Бюфетчията запомни, че първият човек, когото срещна, беше старата прислужница, която посегна да вземе шапката му, но понеже той беше без шапка, тя млясна с беззъбата си уста и изчезна някъде.

На нейно място пред огледалото и май под някаква арка той видя жена на средна възраст, която му каза, че може да се запише чак за деветнайсети, не по-рано. Бюфетчията веднага се сети къде е спасението. Надникна с гаснещ поглед оттатък арката, където в нещо като чакалня седяха трима души, и прошепна:

— Умирам…

Жената погледна с недоумение бинтованата му глава, поколеба се и рече:

— Е, щом е тъй… — и го пусна да влезе под арката.

В този миг отсрещната врата се отвори, там блесна златно пенсне и жената с престилката каза:

— Граждани, този болен ще влезе с предимство.

Преди още бюфетчията да разбере какво става, той се озова в кабинета на професор Кузмин. В продълговатата стая нямаше нищо страшно, тържествено и медицинско.

— От какво се оплаквате? — с приятен глас попита професор Кузмин и с лека тревога погледна бинтованата му глава.

— Току-що от достоверен източник научих — отговори бюфетчията и разсеяно погледна снимката на група хора в една остъклена рамка, — че през февруари догодина ще умра от рак на черния дроб. Моля ви да го спрете.

Както си седеше, професор Кузмин опря гръб в кожената готическа облегалка на стола.

— Извинете, но не ви разбирам… на лекар ли сте били? Защо главата ви е бинтована?

— Какъв ти лекар?… Да бяхте го видели тоя лекар! — Зъбите му изведнъж затракаха. — Оставете главата, тя няма нищо общо — отговори бюфетчията, — не й обръщайте внимание, става дума за друго. Моля ви да спрете рака на черния ми дроб.

— Но кой ви го каза, ако смея да попитам?

— Повярвайте — пламенно помоли бюфетчията, — той със сигурност го знае.

— Нищо не разбирам — сви рамене професорът и се отмести със стола си от бюрото. — Откъде може да знае кога ще умрете? Още повече щом не е лекар!

— В четвърта стая — отговори бюфетчията.

Тогава професорът погледна пациента си, главата му, мокрите му панталони и си помисли: „Само това ми липсваше! Луд!“ После попита:

— Пиете ли?

— Никога не съм близвал водка — отговори бюфетчията.

След малко той беше съблечен, лежеше на студената мушамена кушетка и професорът мачкаше корема му. Трябва да кажем, че бюфетчията вече доста се беше съвзел. Професорът категорично каза, че засега, поне в момента, не намира никакви признаци на рак у него. Но щом е така… щом го е страх и някой шарлатанин го е уплашил, ще трябва да си направи пълни изследвания… Той драскаше по листовете хартия и му обясняваше къде да отиде и какво да занесе. Освен това му даде направление за професора по невропатология Бусе, като обясни на бюфетчията, че нервите му са твърде разклатени.

— Колко ви дължа, професоре? — с нежен и разтреперан глас попита бюфетчията и извади дебелия си портфейл.

— Колкото обичате — отсечено и хладно отговори професорът.

Бюфетчията извади трийсет рубли и ги сложи върху бюрото, а после неочаквано меко, като с котешка лапа, постави и едно фишече златни десетрублеви монети, увити в парче вестник, които звъннаха.

— Това пък какво е? — попита Кузмин и засука мустак.

— Моля ви да ги приемете, гражданино професор — прошепна бюфетчията, — умолявам ви да спрете рака.

— Веднага си вземете златото — горд от себе си, каза професорът, — по-добре се погрижете за нервите си. Още утре занесете урина за изследване, не пийте много чай и яжте всичко напълно безсолно.

— Дори супата ли? — попита бюфетчията.

— Всичко безсолно — заповяда Кузмин.

— Ееех! — разочаровано възкликна бюфетчията, погледна професора с умиление, прибра фишечето и заднишком се насочи към вратата.

Тази вечер нямаше много пациенти и последният си тръгна с падането на здрача. Професорът свали престилката си и погледна мястото, където бюфетчията беше оставил парите, но видя, че там има само три етикета от „Абрау-Дюрсо“.^[5]

— По дяволите! — промърмори Кузмин, като влачеше престилката си по пода и опипваше хартийките. — Той значи бил не само шизофреник, ами и мошеник! Не мога да разбера обаче какво искаше? Направление за изследване на урина ли? О! Задигнал е някое палто! — и се втурна към антрето с ръка в единия ръкав на престилката. — Ксения Никитишна — извика високо към антрето, — вижте там ли са палтата?

Всичките били там. Но когато професорът се върна до бюрото, впери поглед в него и най-после свали престилката си, той сякаш се срасна с паркета. Там, където стояха етикетите, седеше едно черно изоставено коте с нещастна муцунка, което мяукаше над паничка с мляко.

— Това пък какво е, моля ви се?! Това вече… — той почувства, че вратът му изстива.

Чула тихия му жален вик, Ксения Никитишна дотича и напълно го успокои, като веднага му каза, че сигурно някой от пациентите е подхвърлил котето и че при професорите често се случват такива неща.

— Сигурно са бедни хора — обясни тя, — а при вас, нали разбирате…

Започнаха да умуват кой ли може да го е подхвърлил. Подозренията им паднаха върху бабата със стомашната язва.

— Сигурно е тя — каза Ксения Никитишна, — вероятно си е рекла: „Аз така или иначе ще умра, ама жалко за горкото котенце.“

— Добре — извика Кузмин, — ами млякото? Пак тя ли го е донесла? Ами паничката?!

— Донесла го е в шишенце и тук го е наляла в паничката — поясни Ксения Никитишна.

— Както и да е, махнете и котето, и паничката — каза Кузмин и лично изпрати Ксения Никитишна до вратата. Когато се върна, нещата се бяха променили.

Докато окачваше престилката си на пирона, професорът чу отвън смях, надникна и направо изтръпна. През двора към отсрещната пристройка тичаше някаква дама само по риза. Професорът дори знаеше как се казва — Маря Александровна. А се смееше някакво момче.

— И таз добра! — презрително каза Кузмин.

Изведнъж оттатък, в стаята на дъщеря му, грамофонът засвири фокстрота „Алилуя“ и в същия миг той чу зад гърба си чирикане. Обърна се и видя, че по бюрото му подскача едър врабец.^[6]

„Хм… спокойно… — помисли си професорът, долетял е, докато съм се махал от прозореца. Всичко е наред“ — заповяда си той, защото почувства, че нищо не е наред, естествено, и то най-вече заради врабеца. Като го позагледа, веднага установи, че не е обикновен врабец. Гнусното птиче накуцваше с левия крак, явно се кълчеше, провлачваше го на синкопи и с две думи — танцуваше фокстрот под звуците на грамофона като някой пиян пред бара. Държеше се колкото може нахално и го поглеждаше нагло. Ръката на Кузмин посегна към телефона — той понечи да се обади на колегата си Буре, за да го попита какво означава да ти се явят на шейсет години подобни врабци, и то когато изведнъж започва да ти се вие свят?

През това време врабчето кацна върху сувенирната мастилница, изцвъка се в нея (не се шегувам), после подхвръкна нагоре, увисна във въздуха, след което като със стоманена човка клъвна стъклото със снимката на университетски випуск 94-а година, направи го на сол и накрая изхвръкна през прозореца. Професорът набра друг телефонен номер и вместо да се обади на Буре, се свърза с пункта за пиявици, каза, че се обажда професор Кузмин и моли веднага да му доставят няколко у дома.

После затвори телефона, обърна се към бюрото и нададе вопъл. До същото това бюро седеше някаква милосърдна сестра с касинка и чантичка с надпис „Пиявици“. Той нададе вопъл, защото видя устата й — мъжка, разкривена до ушите и с щръкнал кучешки зъб. Очите на сестрата бяха безжизнени.

— Тия парички ще ги взема — с мъжки бас каза тя, — няма защо да се валят тук.

После сгреба с костеливи пръсти етикетите и започна да се топи във въздуха.

Минаха два часа. Професор Кузмин седеше на леглото в спалнята и по слепоочията, ушите и шията му висяха пиявици. В краката му върху копринения юрган седеше професор Буре с побелелите мустаци, гледаше го със съчувствие и го утешаваше, че всичко това са глупости. Навън беше вече нощ.

Какви други странни неща се случиха в Москва същата вечер не знаем и естествено, няма да питаме, още повече че е време да преминем към втората част на нашата правдива повест. След мен, читателю!