Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (29)

Двайсет и девета глава
Съдбата на Майстора и Маргарита е отредена

По залез-слънце високо над града, на каменната тераса на една от най-красивите сгради в Москва, сграда, строена преди около сто и петдесет години, бяха застанали двама: Воланд и Азазело. Те не се виждаха отдолу, от улицата, защото отчуждите погледи ги скриваше парапетът от гипсови вази и цветя. Но те самите виждаха града почти от край до край.

Воланд седеше на едно сгъваемо столче, облечен в черното си наметало. Дългата му широка шпага беше забита отвесно между две пропукани плочи на терасата и сякаш служеше за слънчев часовник. Сянката й бавно и неотклонно се издължаваше и пълзеше към черните обувки на сатаната. Опрял остра брадичка на юмрука си, превил гръб на столчето и подвил единия си крак, Воланд не откъсваше очи от необятното множество дворци, гигантски сгради и малки, обречени на събаряне къщурки. Азазело, изоставил модерните си дрехи, тоест сакото, бомбето и лачените обувки, и облечен в черно като Воланд, стоеше неподвижно близо до своя повелител и също не снемаше очи от града.

Воланд заговори пръв:

— Колко интересен град, нали?

Азазело помръдна и отвърна почтително:

— Рим ми харесва повече, месир!

— Да, въпрос на вкус — отговори Воланд.

След известно време гласът му прозвуча отново:

— Какъв е онзи дим там, на булеварда?

— Грибоедов се е запалил — отговори Азазело.

— Там вероятно са се отбили неразделните Коровиев и Бегемот?

— В това няма никакво съмнение, месир.

Отново настана мълчание и двамата на терасата загледаха как в западните прозорци по горните етажи на сградите започва да пламва отразеното ослепително слънце. Очите на Воланд пламтяха като един от тези прозорци, макар той да стоеше с гръб към залеза.

Изведнъж нещо го накара да се извърне от града и да насочи вниманието си към кръглата кула зад него. От стената й излезе дрипав, чернобрад, изцапан с кал мрачен човек с хитон и с ръчно направени сандали.

— Я! — възкликна Воланд и го погледна присмехулно. — Най-малко теб съм очаквал да видя тук! Какво те носи, неканен, но предвиден гостенино?

— Дошъл съм при теб, дух на злото и повелителю на сенките — отговори дошлият и го погледна враждебно.

— Щом си дошъл при мен, защо не ме поздравяваш, бивши бирнико? — студено попита Воланд.

— Защото не ти желая здраве — дръзко отговори дошлият.

— Но ще трябва да се примириш — възрази Воланд и устата му се разкриви в усмивка. — Дошъл-недошъл на тоя покрив и веднага започваш с глупост, и ще ти кажа в какво се изразява тя — в тона ти. Изрече думите си тъй, сякаш не признаваш сенките, нито злото. Ще бъдеш ли така добър да помислиш върху въпроса какво щеше да прави твоето добро, ако го нямаше злото, и как щеше да изглежда земята, ако сенките изчезнеха от нея? Нали сенките са от предметите и хората? Виж сянката от моята шпага. Но има сенки и от дървета, и от живи същества. Да не искаш да разчистиш цялото земно кълбо, като махнеш от него всички дървета и всичко живо заради фантазията си да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав.

— Няма да споря с теб, стари софисте — отговори Левий Матей.

— Ти и не можеш да спориш с мен поради причината, която вече ти споменах: защото си глупав — отвърна Воланд и попита: — Хайде, казвай накратко, не ме отегчавай, защо си дошъл?

— Той ме изпрати.

— И какво ти каза да ми предадеш, рабе?

— Аз не съм раб — още по-озлобено отговори Левий Матей, — аз съм негов ученик.

— Както винаги двамата с теб говорим на различни езици — отвърна Воланд, — но от това нещата, за които говорим, не се променят. И тъй…

— Той прочете творбата на майстора — каза Левий Матей — и моли да вземеш майстора със себе си и да го възнаградиш с покой. Толкова ли ти е трудно да го направиш, дух на злото?

— На мен не ми е трудно да направя каквото и да било — отговори Воланд — и ти много добре го знаеш. — После помълча малко и добави: — А защо вие не го вземете при себе си, в светлината?

— Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой^[1] — печално рече Левий.

— Предай му, че ще го сторя — отговори Воланд. Окото му припламна и той допълни: — И незабавно се махни от мен.

— Той моли да вземете и жената, която го е обичала и е страдала за него — за първи път се примоли Левий.

— Без теб никак нямаше да се сетим за това. Махай се.

След което Левий Матей изчезна, а Воланд повика Азазело и му заповяда:

— Лети при тях и уреди всичко.

Азазело напусна терасата и Воланд остана сам. Но самотата му не продължи дълго. По плочите се чуха стъпки и оживени гласове и тук застанаха Коровиев и Бегемот. Сега обаче шишкото не носеше примус, а бе натоварен с други неща. Така например под мишницата си той стискаше малък пейзаж в златна рамка, на ръката си бе преметнал готварска, наполовина изгоряла престилка, а в другата ръка държеше цяла сьомга с кожата и опашката. Двамата смърдяха на пушек, муцуната на Бегемот беше в сажди, а каскетът му — обгорял.

— Салют, месир — провикнаха се двамата пакостници и Бегемот размаха сьомгата.

— Браво на вас — каза Воланд.

— Месир, представяте ли си — възбудено и радостно извика Бегемот, — помислиха ме за мародер!

— Като гледам нещата, които си донесъл — отговори Воланд и кимна към пейзажчето, — наистина си мародер.

— Ще ми повярвате ли, месир… — с дружелюбен тон подхвана Бегемот.

— Не, не ти вярвам — отсече Воланд.

— Месир, кълна се, направих героични опити да спася всичко, което можеше, и успях да отърва само това.

— По-добре ми кажи защо Грибоедов се е запалил? — попита Воланд.

Двамата — и Коровиев, и Бегемот — разпериха ръце и вдигнаха очи, а Бегемот извика:

— Понятие нямам! Седяхме си съвсем мирно и тихо, хапвахме си…

— И изведнъж — бум, тряс! — поде Коровиев, — изстрели! Обезумели от страх, двамата с Бегемот хукнахме към булеварда, преследвачите — след нас и ние се завтекохме към Тимирязев!

— Но чувството за дълг — намеси се Бегемот — надви позорния ни страх и ние се върнахме!

— Ах, върнали сте се значи? — каза Воланд. — Е, тогава, естествено, сградата е изгоряла до основи.

— До основи! — горестно потвърди Коровиев. — Тоест буквално до основи, както благоволихте да се изразите съвсем точно. Останаха само въглени!

— Аз се завтекох към заседателната зала — разказваше Бегемот, — дето е с колоните, месир, като се надявах да измъкна нещо ценно. Ах, месир, жена ми, ако я имах, двайсет пъти щеше да бъде подложена на риска да остане вдовица! Но за щастие, месир, аз не съм женен. Ах, месир, кой би заменил ергенската свобода за тягостен ярем!

— Пак дрънкаш глупости — забеляза Воланд.

— Слушам и продължавам — отговори котаракът, — да, само това пейзажче. Нищо повече не можех да изнеса от залата, пламъците ме блъснаха в лицето. Изтичах до склада и спасих тази сьомга. После до кухнята и спасих престилката. Смятам, месир, че каквото можах, направих, и не знам как да си обясня скептичния израз на лицето ви.

— А докато ти плячкосваше, Коровиев какво правеше? — попита Воланд.

— Помагах на пожарникарите, месир — отговори Коровиев и показа съдраните си панталони.

— Ах, щом е така, ще трябва да се строи нова сграда.

— Тя ще бъде построена, месир — обади се Коровиев, — смея да ви уверя.

— Е, не ни остава нищо друго, освен да си пожелаем да бъде по-добра от предишната — рече Воланд.

— Така ще бъде, месир — каза Коровиев.

— На мен можете да вярвате — добави котаракът, — аз съм истински пророк.

— Във всеки случай дойдохме, месир — докладва Коровиев, — и чакаме вашите разпореждания.

Воланд стана от столчето си, отиде до парапета и дълго, смълчан и сам, обърнал гръб на свитата си, гледа към далечината. После се върна, седна отново и каза:

— Няма да има никакви разпореждания, вие изпълнихте всичко, което можахте, и засега не се нуждая повече от вашите услуги. Можете да си почивате. Скоро ще дойде буря, последната буря, тя ще довърши каквото трябва да се довърши и ние ще поемем на път.

— Много добре, месир — отговориха двамата шутове и изчезнаха някъде зад кръглата централна кула в средата на терасата.

Бурята, за която спомена Воланд, вече се трупаше на хоризонта. Черният облак се издигна на запад и отряза слънцето до средата. После го затули изцяло. На терасата лъхна хлад. Малко след това притъмня.

Този мрак, нахлул от запад, забули огромния град. Изчезнаха мостовете и дворците. Изчезна всичко, сякаш никога не го е имало на този свят. През цялото небе пробяга огнена нишка. После градът се разтърси от удар. Той се повтори и бурята започна. Воланд изчезна в мъглата.