Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Какво се случи в „Грибоедов“

Старинната двуетажна, кремава на цвят къща се намираше на булевардния пръстен[1] в дъното на посърнала градина, отделена от тротоара с вита чугунена ограда. Малката площадка пред къщата беше асфалтирана и зиме там стърчеше голяма преспа сняг със забита в нея лопата, а лете се превръщаше в най-великолепната част на ресторант-градината под брезентовия навес.

Наричаха я „Къщата на Грибоедов“, защото някога принадлежала на лелята на писателя Александър Сергеевич Грибоедов. Е, дали тя е била собственичката, или не, не знаем. Грибоедов дори май не е имал никаква леля собственичка… Но къщата се наричаше така. Нещо повече, един московски зевзек разправяше, че на втория етаж в овалния салон с колоните прочутият писател четял откъси от пиесата си „От ума си тегли“ на същата тази леля, която се изтягала на кушетката. Впрочем, дявол го знае, може и да е четял, няма значение!

По-важното е, че понастоящем къщата беше собственост на същия онзи Массолит, чийто ръководител беше клетият Михаил Александрович Берлиоз, преди да отиде на Патриаршеските езера.

Също както членовете на Массолит никой не наричаше сградата „Къщата на Грибоедов“, всички казваха просто „Грибоедов“: „Вчера два часа се мотах в Грибоедов.“, „И какво?“, „Издействах си един месец в Ялта“, „Браво!“. Или: „Иди при Берлиоз, днес от четири до пет той приема в Грибоедов…“ И други такива.

Массолит се беше настанил в Грибоедов донемайкъде удобно. Всеки, който влезеше там, най-напред неволно се запознаваше със съобщенията на различните спортни кръжоци и с груповите, а също и с персоналните снимки на членовете на Массолит, които (снимки) висяха навред по стените на стълбището към втория етаж.

На първата врата на горния етаж се четеше голям надпис: „Риболовно-почивна секция“, а точно до него беше нарисуван хванат на въдица костур.

На вратата на стая №2 пишеше нещо не много ясно: „Еднодневна творческа карта за почивка. Търсете М. В. Подложная[2].“

Следващата врата носеше краткия, но вече съвсем неясен надпис: „Перелигино“. После пред погледа на случайния посетител в Грибоедов започваха да се мержелеят какви ли не надписи, изпъстрили ореховите лелини врати: „Запазване на ред за хартия при Покльовкина“, „Каса“, „Лични сметки на скечистите“…

Проправеше ли си път през дългата опашка, започваща още долу, в портиерната, човек можеше да види и надписа на вратата, към която непрекъснато напираха хора — „Жилищен въпрос“.

До жилищния въпрос се разкриваше разкошен плакат, на който беше нарисувана скала, по ръба й се движеше конник с бурка[3] и пушка на рамо. По-надолу имаше палми и балкон, а на балкона седеше един младеж с перчем, който с много, ама много възторжени очи гледаше някъде нагоре и държеше в ръката си автоматична писалка. Надписът под него гласеше: „Творчески отпуски на пълен пансион от две седмици (разказ — новела) до една година (роман, трилогия). Ялта, Суук-Су, Боровое, Цихидзири, Махиндаури, Ленинград (Зимният дворец)“ Пред тази врата също имаше опашка, но не прекалено голяма, само стотина-двеста души.

Нататък, следвайки засуканите извивки, изкачвания и слизания в къщата на Грибоедов, се редяха: „Ръководство на Массолит“, „Каси № 2, 3, 4, 5“, „Редакционна колегия“, „Председател на Массолит“, „Билярдна зала“, различни помощни учреждения и накрая онзи овален салон с колонадата, където лелята се е наслаждавала на комедията на гениалния си племенник.

Ако беше достатъчно прозорлив, всеки посетител, който се озоваваше в Грибоедов, от първия миг разбираше колко добре си живеят късметлиите членове на Массолит, и незабавно започваше да го гложди черна завист. Той веднага отправяше към небесата тежки упреци, че не са го дарили с писателски талант по рождение, без който, естествено, нямаше смисъл дори да мечтае да получи членската карта на Массолит — кафява, ухаеща на скъпа кожа, с широк златен кант, картата, известна в цяла Москва.

Кой би казал нещо в подкрепа на завистта? Тя е едно от най-долнопробните чувства, но все пак трябва да влезем в положението на посетителя. Защото онова, което той виждаше на горния етаж, не беше всичко, далеч не беше всичко. Целият долен етаж на лелината къща беше ресторант — и то какъв ресторант! С основание го смятаха за най-добрия в Москва. И не само защото заемаше две големи зали със сводести тавани, зографисани с лилави коне с асирийски гриви, не само защото на всяка маса имаше лампа, покрита с воал, не само защото там не можеше да проникне никой случаен от улицата, но и защото по качество на продуктите си Грибоедов биеше всеки московски ресторант, както си искаше, и защото тези продукти се доставяха на най-достъпни, съвсем поносими цени.

Затова нямаше нищо чудно да речем в следния разговор, който авторът на тези най-правдиви редове беше чул край чугунената ограда на Грибоедов:

— Къде ще вечеряш днес, Амвросий?

— Що за въпрос, тук, разбира се, скъпи Фока. Арчибалд Арчибалдович[4] ми пошушна, че днес ще има дребна бяла риба а натюрел. Виртуозна работа!

— Знаеш как да живееш, Амвросий! — отговори с въздишка мършавият, неугледен, с пришка на шията Фока на гиганта с румени устни, златовласия и едробузест поет Амвросий.

— Нищо особено не знам — възрази му Амвросий, — просто имам най-обикновеното желание да живея човешки. Искаш да ми кажеш, Фока, че дребна бяла риба се среща и в „Колизеума“. Но там порцията струва тринайсет рубли и петнайсет копейки, докато тук е пет и петдесет! Освен това в „Колизеума“ бялата риба е от преди три дни, пък и нищо не ти гарантира, че там някой младеж, нахлул от улицата пред театъра, няма да те замери с чепка грозде. Не, аз съм категорично против „Колизеума“ — ехтеше из целия булевард гласът на чревоугодника Амвросий. — Не ме увещавай, Фока!

— Не те увещавам, Амвросий — пискливо рече Фока. — Човек може да вечеря и вкъщи.

— Ааа, мерси — изгъгна Амвросий, — представям си как жена ти се опитва да сготви в тенджерка в общата кухня дребна бяла риба а натюрел! Хи-хи-хи!… Оревоар, Фока!

И Амвросий с тананикане пое към верандата под навеса.

Ееех, какви времена!… Кореняците московчани помнят прочутия Грибоедов! Какво са белите рибки на пара! Пет пари не струват, Амвросий! Виж, чигата, чигата в сребриста купа, парченцата чига, гарнирани с опашки от раци и пресен хайвер! Ами яйцата „кокот“ с пюре от печурки в чашки? Ами филенцата от косове, какво ще кажете? С трюфели? Ами пъдпъдъците по генуезки? Десет и петдесет! Че и джаз, и любезно обслужване! Ами през юли, когато цялото семейство е на вилата, а вие сте в града заради спешни литературни ангажименти, на верандата, в сянката на асмите, в златистото петно върху чистата покривка — чинията със супа прентаниер? Помните ли, Амвросий? Но защо ли ви питам? По устните ви познавам, че помните. Какво са вашите чиги и бели риби? Кажете за големите и малките бекасини, за горските бекаси, когато им е сезонът, за пъдпъдъците и дъждосвирците! И за мехурчетата от нарзана, които гъделичкат гърлото! Но стига си се разсейвал, читателю! След мен!…

В десет и половина същата вечер, когато Берлиоз загина на Патриаршеските, на горния етаж в Грибоедов светеше само една от стаите и там дванайсет писатели, събрали се за заседанието, с отегчение чакаха Михаил Александрович.

Насядалите по столовете и по масите, дори по двата перваза в стаята на ръководството на Массолит ужасно страдаха от задух. През отворените прозорци не проникваше никакъв свеж полъх. Москва бълваше акумулираната в асфалта горещина и нищо не обещаваше нощта да донесе облекчение. От мазето на лелината къща, където се намираше кухнята на ресторанта, миришеше на запръжка и всички бяха жадни, изнервени и ядосани.

Белетристът Бескудников — кротък и прилично облечен човек с внимателен и същевременно неуловим поглед — извади часовника си. Стрелката пълзеше към единайсет. Бескудников почука с пръст циферблата и го показа на поета Двубратски, който седеше до него на масата и от скука си клатеше краката в жълти обувки с гумени подметки.

— Няма що! — измърмори Двубратски.

— Това момче сигурно се е запиляло по Клязма — с плътен глас се обади Настасия Лукинична Непременова, московско сираче от семейство на търговец, станала писателка и съчиняваща морски батални разкази под псевдонима Щурман Жорж.

— Извинявайте! — смело подхвана авторът на популярни скечове Загривов. — И аз самият с удоволствие бих пийнал чай на терасата, вместо да се потя тук. Заседанието трябваше да започне в десет, нали така?

— Колко ли е хубаво сега на Клязма! — подстрекателски рече Щурман Жорж, защото знаеше, че писателското вилно селище Перелигино на Клязма е болното място на всички. — Сигурно вече и славеите пеят. Извън града работата винаги ми спори повече, особено пролетно време.

— Трета година събирам парици да заведа в този рай болната си от базедова болест жена, но засега нищо не се очертава — ядно и с болка каза новелистът Йероним Поприхин.

— Зависи от късмета — изгъгна от перваза критикът Абабков. В малките очички на Щурман Жорж припламна радост и смекчила своя контраалт, тя каза:

— Недейте да завиждате, другари. Вилите са само двайсет и две и засега се строят само още осем, а в Массолит сме три хиляди човека.

— Три хиляди сто и единайсет — обади се някой от ъгъла.

— Ето, виждате ли — продума Щурмана, — какво да правим? Естествено, че вилите се дават на най-талантливите от нас…

— На генералите! — директно се намеси в свадата сценаристът Глухарьов.

Бескудников се прозя престорено и излезе от стаята.

— Той сам се шири в петстайна в Перелигино — каза подире му Глухарьов.

— Лаврович е сам в шестстайна — подвикна Денискин — и трапезарията му е с дъбова ламперия!

— Е, сега не става дума за това — басово вметна Абабков, — а че е вече единайсет и половина.

Вдигна се шум, взе да назрява нещо като бунт. Започнаха да се обаждат в омразното Перелигино, без да искат, сбъркаха и се свързаха с вилата на Лаврович, разбраха, че отишъл на реката, и още повече ги доядя. Напосоки се обадиха в комисията по изящна словесност на вътрешен 930 и естествено, не намериха никого.

— Можеше поне да се обади! — викаха Денискин, Глухарьов и Квант.

Ах, излишно беше да викат: Михаил Александрович нямаше как да се обади. Далече, далече от Грибоедов, в една огромна зала, осветена от мощни лампи, върху три поцинковани маси беше проснато това, което доскоро беше Михаил Александрович.

Върху първата — разсъблеченото, цялото в засъхнала кръв тяло със счупена ръка и смазан гръден кош, на другата — главата с избити предни зъби и помътнели отворени очи, които не реагираха на силната светлина, а на третата — купчината изкаляни дрипи.

До обезглавения стояха професорът по съдебна медицина, патологоанатомът със своя просектор, представителите на следствието и повиканият по телефона и оставил болната си жена заместник на Михаил Александрович Берлиоз в Массолит, писателят Желдибин.

Колата се отби да вземе Желдибин и заедно със следователите (това стана някъде към полунощ) най-напред го откара в жилището на убития, където запечатаха книжата му, а сетне вече всички заминаха за моргата.

Та сега застаналите пред останките на покойника се съвещаваха как е най-добре: дали да зашият отрязаната глава за шията, или да изложат тялото в Грибоедовската зала, като просто покрият загиналия с черен креп чак до брадичката.

Да, Михаил Александрович нямаше как да се обади и беше напълно излишно Денискин, Глухарьов, Квант и Бескудников да викат. Точно в полунощ и дванайсетте писатели напуснаха горния етаж и слязоха в ресторанта. Тук отново споменаха наум и не с добро Михаил Александрович: всички маси на верандата, естествено, бяха вече заети и те трябваше да отидат да вечерят в красивите, но задушни салони.

И точно в полунощ в първия от тях нещо изтрещя, звънна, пръсна се и заподскача. Тозчас един тънък мъжки глас в музикален съпровод отчаяно се провикна „Алилуя!“ — и екна прочутият Грибоедовски джазов оркестър. Облените в пот лица грейнаха, нарисуваните по таваните коне като че ли оживяха, светлината в лампите сякаш се засили и изведнъж двата салона затанцуваха като отвързани, а след тях заигра и верандата.

Затанцува Глухарьов с поетесата Тамара Полумесяц, затанцува Квант, затанцува романистът Жуколов с някаква киноактриса с жълта рокля. Танцуваха: Драгунски, Чердакчи, малкият Денискин с гигантската Щурман Джордж, танцуваше красивата архитектка Семейкина-Гал, хваната здраво от някакъв непознат с бял конопен панталон. Танцуваха и свои, и гости, московчани и провинциалисти, писателят Йохан от Кронщад, някой си Витя Куфтик от Ростов, май режисьор, с морав лишей по цялата буза, играеха изтъкнатите представители на поетичната секция на Массолит, тоест Павианов, Богохулски, Сладки, Шпичкин и Аделфина Буздяк, танцуваха младежи с незнайни професии, подстригани като боксьори, с подплънки на раменете, танцуваше един много възрастен човек с брада, в която се бе оплело стръкче зелен лук, а с него танцуваше и една застаряваща, изпита от анемията девойка с омачкана оранжева копринена рокличка.

Плувнали в пот, сервитьорите носеха над главите си изпотени халби бира и викаха с омраза: „Пардон, гражданино!“ Някъде един глас командваше през рупор: „Един карски! Две зубровки! Фляки[5] по господарски!“. Тънкият глас вече не пееше, а виеше: „Алилуя!“ Дрънченето на златните чинели от джаза понякога заглушаваше дрънченето на съдовете, които миячките спускаха по наклонената плоскост към кухнята. С една дума — ад.

И в полунощ в ада се яви видение. На верандата излезе черноок хубавец със заострена брадичка и с фрак, който с царствен взор огледа своите владения. Мистиците разправяха, да, разправяха, че някога хубавецът не носел фрак, ами бил препасан с широк кожен колан, от който се подавали ръкохватките на пистолети, а гарвановочерната му коса била покрита с алена коприна и под негово командване в Карибско море плавал бриг с гробовно черен флаг с мъртвешки череп.

Но не, не! Мистиците само ни омайват, на света няма никакви Карибски морета и в тях не плават отчаяни флибустиери[6], гонени от корвета, над вълните не се носи барутен дим. Няма нищо такова и никога не го е имало! Виж, хилавата липа я има, има я чугунената ограда и булевардът оттатък… Ледът в купичката се топи и на съседната маса се виждат нечии кървясали бичи очи, и е страшно, страшно… О, богове, богове мои, отрова искам, отрова!…

Изведнъж над една от масите изпърха думата „Берлиоз!!!“. Джазът в миг се разпадна и стихна, сякаш някой го удари с юмрук. „Какво, какво, какво, какво?!!“ — „Берлиоз!!!“ И всички се заизправяха, наскачаха.

Да, страшната вест за Михаил Александрович надигна вълна от страдание. Някой се засуети и взе да вика, че трябва веднага, още сега, още тук, без да мръдват от мястото си, да изготвят някаква колективна телеграма, която да изпратят незабавно.

Но каква телеграма, ще попитаме, и до кого? И защо да я изпращат? До кого наистина? За какво му е някаква си телеграма на онзи, чийто смазан череп сега е стиснат в гумените ръце на просектора, чиято шия сега професорът боде с кривите игли? Той е мъртъв и няма нужда от никаква телеграма. Край, нека да не претоварваме телеграфа.

Да, мъртъв е, мъртъв… Но ние сме живи, нали!

Да, вълната от страдание се надигна, но полека-лека взе да спада, и този-онзи вече се върна на масата си — първо крадешком, после открито — пийна малко водка и хапна от мезето. Така де, защо да зарязваме пилешките котлети де воляй! С какво ще помогнем на Михаил Александрович? С това, че ще останем гладни ли? Та ние сме живи!

Естествено, заключиха рояла, джазът се разотиде и неколцина журналисти заминаха за редакциите си да пишат некролози. Чу се, че Желдибин се върнал от моргата. Настанил се горе в кабинета на починалия и веднага плъзна слух, че той щял да замести Берлиоз. Желдибин извика от ресторанта всичките дванайсет членове на ръководството и на спешното заседание в кабинета на Берлиоз започнаха да обсъждат неотложните въпроси за украсата на колонната зала в Грибоедов, за докарването на тялото от моргата, за свободния достъп до залата и за останалите неща, свързани със скръбното събитие.

А ресторантът продължи обичайния си нощен живот и щеше да си го живее до затварянето, тоест до четири часа сутринта, ако не се беше случило нещо съвсем необяснимо, което стъписа посетителите много повече от новината за смъртта на Берлиоз.

Оживлението обхвана най-напред файтонджиите, които чакаха пред портите на Грибоедов. Един от тях се изправи на капрата и извика:

— Я! Вижте, вижте!

После, не щеш ли, до чугунената ограда блесна светлинка, която се насочи към верандата. Насядалите около масите започнаха да се надигат, да се взират и да виждат, че заедно със светлинката към ресторанта се движи бяло привидение. Когато то стигна чак до асмата, всички се вкамениха с парченца чига на вилиците и с изблещени очи. Портиерът, който в този миг бе излязъл на двора от гардероба на ресторанта, за да изпуши една цигара, я стъпка с крак и понечи да отиде до привидението с явната цел да не му позволи да влезе вътре, но необяснимо защо не го стори, ами с глуповата усмивка остана на мястото си.

Привидението мина под свода на асмата и безпрепятствено стъпи на верандата. Чак тогава всички видяха, че не е никакво привидение, а небезизвестният поет Иван Николаевич Бездомни.

Беше бос, с раздрана белезникава риза, върху която на гърдите с безопасна игла беше закрепена малка книжна икона с позаличеното изображение на незнаен светец, и с рипсени бели наполеонки. В ръката си Иван Николаевич носеше запалена венчална свещ. Дясната му буза беше скоро охлузена. Трудно можеше да се измери дълбочината на мълчанието, което се възцари на верандата. Виждаше се как бирата от наведената халба в ръцете на един от сервитьорите се излива на пода.

Поетът вдигна свещта високо и се провикна:

— Здрасти, приятелчета! — след което надникна под най-близката маса и рече тъжно: — Не, няма го тук!

Чуха се два гласа. Басовият каза жестоко:

— А така. Делириум.

Другият, женски, уплашено изрече думите:

— Но как милицията по улиците не го е спряла?

Иван Николаевич я чу и отвърна:

— На два пъти понечиха да ме спрат, на „Скатертная“ и тук, на „Бронная“, обаче аз прескочих оградата и вижте как си издрах бузата! — изведнъж Иван Николаевич вдигна свещта и извика: — Братя по литература! — Пресипналият му глас стана по-уверен и пламенен. — Чуйте ме всички! Той дойде! Трябва веднага да го хванете, инак ще стори неописуеми злини!

— Какво? Какво? Какво каза? Кой дошъл? — разнесоха се гласове отвред.

— Консултантът! — отговори Иван. — И преди малко на Патриаршеските този консултант уби Миша Берлиоз.

Тогава от вътрешната зала хората се завтекоха към пламъка на Иван и го наобиколиха.

— Моля, моля, кажете по-точно — чу се тих и любезен глас над ухото му, — как така го е убил? Кой го е убил?

— Чужденецът консултант, професорът шпионин! — отговори Иван и се огледа наоколо.

— И как се казва? — чу да го питат тихо.

— Е, това е! — тъжно извика Иван. — Че не знам как се казва! Не можах да разчета името му върху визитката… Помня само първата буква „В“, фамилията му започва с „В“! Коя ли започва с „В“? — запита се Иван, хвана се за челото и изведнъж замърмори: — В, в, в! Ва… Во… Вашнер? Вагнер? Вайнер? Вегнер? Винтер? — от напрежение чак скалпът му замърда.

— Вулф? — жално възкликна някаква жена.

Иван се ядоса.

— Глупачка! — извика той и я потърси с очи. — Какво общо има Вулф? Вулф няма никаква вина![7] В, в… Не! Няма да се сетя! Вижте какво граждани: веднага се обадете в милицията да изпратят пет мотоциклета с картечници, за да заловят професора. И да не забравите да им кажете, че с него има още двама: някакъв дългуч, на карета… с пукнато пенсне… и един черен котарак, тлъст. А аз през това време ще претърся Грибоедов… Усещам го, че е тук!

Иван се разбуйства, разбута околните, взе да размахва свещта, да се капе с восък и да наднича под масите. Тогава се чуха думите „Повикайте лекар!“ и пред него изникна едно добродушно месесто лице, избръснато и охранено, с рогови очила.

— Другарю Бездомни — с юбилеен глас каза лицето, — успокойте се! Вие сте покъртен от смъртта на обичания от всички нас Михаил Александрович… не, просто Миша Берлиоз. Всички много добре ви разбираме. Имате нужда от почивка. Сега другарите ще ви заведат да си легнете и вие ще поспите…

— Ти разбираш ли — озъби му се Иван, — че трябва да хванем професора! Стига глупости! Кретен!

— Прощавайте, другарю Бездомни — отговори лицето, изчерви се, съжали, че се е забъркало в цялата тая работа, и заотстъпва.

— Точно пък за теб прошка няма да има! — с тиха омраза рече Иван Николаевич.

Физиономията му се сгърчи, той премести свещта от дясната в лявата си ръка, замахна и халоса състрадателното лице по ухото.

Чак тогава се сетиха да озаптят Иван и… го озаптиха. Свещта угасна и роговите очила, паднали от лицето, мигом бяха стъпкани. Иван нададе страшен боен рев, който за всеобщо удоволствие се чу чак на булеварда, и започна да се брани. Задрънчаха падащи от масите чинии, жените се развикаха.

Докато сервитьорите връзваха поета с кърпи, командирът на брига и портиерът разговаряха в гардероба.

— Не го ли видя, че е по гащи? — студено попита пиратът.

— Но, Арчибалд Арчибалдович — плахо отвърна портиерът, — как можех да го спра, щом е член на Массолит?

— Не го ли видя, че е по гащи? — повтори пиратът.

— Ама моля ви се, Арчибалд Арчибалдович — червеше се портиерът, — какво можех да направя? Разбирам, че на верандата имаше дами.

— Дамите нямат нищо общо, на тях им е все едно — отговори пиратът, буквално пронизвайки го с огнен поглед, — но на милицията не й е все едно! Човек може да върви из московските улици по бельо в един-единствен случай: ако е придружаван от милиция, и само ако го водят на едно определено място — в районното! А ти, щом си портиер, трябва да знаеш, че като видиш такъв човек, си длъжен незабавно, на мига, да надуеш свирката. Чуваш ли? Чуваш ли какво става на верандата?

Слисаният портиер чу трясъците откъм верандата, чупенето на чинии и женските викове.

— Кажи ми какво да те правя? — попита флибустиерът.

Кожата по лицето на портиера доби тифозен оттенък, а очите му помръкнаха. Стори му се, че черната коса, сресана сега на път, се покри с огнена свила. Пластронът и фракът изчезнаха и от колана се подаде дръжка на пистолет. Портиерът си представи как виси обесен на формарс реята. С очите си видя собствения си изплезен език и безжизнено отпуснатата си на рамото глава, дори чу как вълните се плискат зад борда. Коленете му омекнаха. Но в този миг флибустиерът се смили над него и угаси пронизващия си взор.

— Внимавай, Николай! Това да ти е за последно. Нямаме нужда от такива портиери в ресторанта. Върви да се цаниш пазач в някоя черква. — Като изрече това, командирът заповяда точно, ясно и бързо: — Пантелей от бюфета. Милиционер. Протокол. Кола. Право в психиатрията. — И допълни: — Надуй свирката!

След четвърт час извънредно смаяната публика не само в ресторанта, но и по самия булевард, и по прозорците на къщите, които гледаха към градината на ресторанта, видя как от портите на Грибоедов Пантелей, портиерът, един милиционер, един сервитьор и поетът Рюхин[8] изнасят повития като кукла младеж, който се обливаше в сълзи, плюеше, като се опитваше да улучи точно Рюхин[9], давеше се от плач и викаше:

— Гад мръсен!

С яростна физиономия шофьорът на камиона палеше двигателя. Файтонджията до него шибаше коня с лилавите юзди и викаше:

— Давай да те видим! Аз съм карал за психиатрията!

Тълпата наоколо шумеше и коментираше невижданата случка; с две думи, беше се вдигнал гаден, гнусен, мръснишки, отвратителен скандал, който свърши чак когато камионът откара през портата на Грибоедов клетия Иван Николаевич, милиционера, Пантелей и Рюхин.

Бележки

[1] Булварное колцо са десет булеварда в центъра на Москва, свързани помежду си. Въпреки названието им „колцо“ (пръстен) този пръстен не е затворен, от юг той се прекъсва от Москва река. На запад Булварное колцо свършва до площад „Пречистенские ворота“, а на изток — до Големия Устински мост. Дължината му е около 9 километра.

[2] Подлог (рус.) — фалшификация, измама, подправка (на документ).

[3] Бурка (рус.) — кавказки ямурлук.

[4] Прототип на Арчибалд Арчибалдович е Яков Данилович Розентал (1893–1966) (по прякор „Борода“ — „Брадата“), който през 1925–1931 г. е бил директор на ресторантите в Дома на Херцен (пародиран в романа като Дома на Грибоедов), в Дома на Съюза на писателите и Дома на печата.

За прототипа на Арчибалд Арчибалдович са запазени колоритните спомени на създателя на Клуба на театралните дейци Б. М. Филипов: „Ресторантът към клуба на театралните дейци се ръководеше от ентусиаста на заведението, любимеца на всички музи Я. Д. Розентал, наречен от актьорите «Брадата», заради изобилната растителност по лицето му с ориенталски черти. Според спомените на приятелите и познатите на легендарния несменяем директор, който работи в ресторанта десет години, чак до войната, той е бил внушителен на ръст, с представителна външност, гъста черна асирийска брада, конусовидна и дълга до гърдите“.

За Я. Д. Розентал с топлота се споменава в мемоарите на известния певец и един от пионерите на съветския джаз Леонид Утьосов: „Спомням си Брадата — така наричахме незабравимия Я. Д. Розентал. Казвахме «отиваме при Брадата», защото при този щедър домакин се чувствахме желани гости. Той не само познаваше целия ни театрален свят, но и вкусовете на всекиго, умееше да ни внуши, че само тук си почиваме, а не работим по реализиране на план, свързан с вина и мезета. И така от края на двайсетте. Но и през шейсетте елегантната фигура на Брадата беше позната на посетителите на ВТО: през последните години от живота си той работеше там и беше добрата душа на дома.“

През Първата световна война Я. Д. Розентал служи като интендантски офицер, после работи в Киев, а в Москва се премества в края на 1921 г., по едно и също време с Булгаков. Описанието на поведението му в романа вероятно е намек за военната му служба, изпълнена с невероятни приключения.

А мистичните черти в облика на Арчибалд Арчибалдович сигурно до голяма степен се дължат на литературния му прототип — инферналния персонаж от романа на А. Бели „Московският особняк“ Едуард Едуардович фон-Мандро, човек с неопределен, загадъчен произход, в крайна сметка оказал се евреин, някога — подхвърлено дете. Я. Д. Розентал е потомък на испански евреи сефаради. С името на героя от творбата на Бели е свързано и името на персонажа от „Майстора и Маргарита“ — английското Арчибалд по аналогия пак с английското Едуард (Мандро се представя за шотландец) и също като при Бели има еднакво повторение в презимето.

В дневника на Е. С. Булгакова се е запазила записка от 11 август 1939 г. посветена на Я. Д. Розентал:

„Днес срещнах един познат… «Чух, че М.А. написал прекрасна пиеса»(«Батум»). Чух го не в Москва, а някъде на юг. Много беше забавно: Бюрото за поръчки на Елисеев.

Същото съобщение — Фанин Ник. — Кой ви каза? — Яков Данилич. Каза, че била великолепна пиеса. Яков Данилич е управител на ресторанта в «Жургаз». Е, той го е чул от посетителите. Но е много интересно: управителят на ресторанта поръчва продукти от гастронома и разговаря за пиесата, и то така, сякаш лично я е чул.“

Под влияние на този епизод и последвалата трагична за драматурга забрана на „Батум“ Булгаков малко занижава образа на Арчибалд Арчибалдович в окончателния текст на „Майстора и Маргарита“. Ако във варианта от 1934 година Арчибалд Арчибалдович бяга от Дома на Грибоедов непосредствено преди пожара с празни ръце, в последната редакция директорът на ресторанта отмъква две бели риби.

[5] Фляки — приготвена по специален начин чорба от виме (или шкембе).

[6] Пиратска общност, първоначално основана на Карибите от французи.

[7] В статията си „По следите на «Дванайсетте стола»“ Лариса Черкашина пише следното. „Какво общо има Вулф? Вулф изобщо не е виновен!“ — точно тези думи изрича един от героите на Булгаков в „Майстора и Маргарита“. И наистина, не само не е виновен, напротив, Дмитрий Алексеевич Вулф е човекът, чийто 95-годишен юбилей остава почти незабелязан.

Всичко започва от столовете — великолепните столове „Гамбс“ с извити крачета, които изобщо не се вписват в демократичната обстановка на редакцията на вестник „Гудок“ и на които седели младите напористи литературни сътрудници Михаил Булгаков, Валентин Катаев, Иля Илф и Евгени Петров. Но ето че веднъж Катаев на шега предложил на приятелите си да направят столовете… „герои“ на бъдещ роман. Самите столове си имат своя не по-малко интересна и изпълнена с приключения биография.

Всичко започва от Александър Сергеевич. Не, столовете на Гамбс нямат никакво отношение към Пушкин, а към съименника му и поетичен събрат Александър Сергеевич Грибоедов. Гарнитурата от черен дъб, изработена от известния майстор на мебели Гамбс, е красяла кабинета и гостната в смоленското имение на безсмъртния създател на „От ума си тегли“ и радвала притежателя си с изящната си форма. Столовете така и щели да си стоят в гостната на фамилното имение, ако не били задкулисните интриги в двореца на персийския шах и на поданиците на английската корона, стигнали до кървава развръзка в Техеран през януари 1829 година, когато руският поет и посланик Александър Грибоедов става жертва на фанатична омраза.

Осиротялото имение Хмелита започва да сменя собствениците си, като минава от ръка на ръка, докато в началото на двайсети век негов притежател става един търговец на име Сипягин. Старинната гарнитура „Гамбс“ (двете библиотеки, резбованото бюро, диванът и столовете) не се вписват в еснафската обстановка на имението му и биват преместени под дъсчения навес в изоставената конюшня.

През 1914 година във Вязма е изпратен полковник Алексей Вулф, който трябва да формира там кавалерийски части и да се погрижи за решаването на някои други фронтови въпроси. Скоро от Москва идва да го навести красивата му съпруга Наталия Сергеевна (моминска фамилия Головина), която се пада внучка на прочутия мореплавател и адмирал Василий Головин.

Там, във Вязма, тя чува за разпродажбата на антикварните вещи, притежавани някога от славния поет. Без много да се замисля, заминава за Хмелита, и като вижда гарнитурата на Грибоедов в доста плачевно състояние, цялата „украсена“ с „печати“ от гълъби, я купува от безхаберния й притежател. С колата, която й дава мъжът й, Наталия Вулф откарва мебелите във Вязма, където войниците им придават приличен вид, и после ги откарва в Москва, в къщата близо до Болшая Никитская.

Там, на втория етаж, който е собственост на семейство Вулф, Наталия Сергеевна създава свой домашен музей, включващ наистина богата колекция от царски грамоти, старинни книги, уникални карти, японски гравюри, портрети на прочути личности.

Всяка от деветте стаи в огромното жилище представя историята на някой от родовите фамилни клонове: Ржевски, Вулф, Пукин, Головини. След пътуването на Наталия Сергеевна до Вязма се ражда и новата експозиция, посветена на поета и дипломат Грибоедов.

През 1922 година на втория етаж на тази къща идва един болшевишки комисар и връчва на Вулф постановлението до двайсет и четири часа да освободят заеманото помещение за нуждите на пролетариите на умствения труд, тоест за пишещото братство на любимия на народните маси вестник „Гудок“.

По каприз на съдбата потомците на славните исторически фамилии са принудени да се преместят на „Пречистенка“ в сутеренната стая на голямата къща, притежавана някога от поета хусар Денис Давидов. Те успяват да вземат със себе си само най-скъпите семейни реликви. Всичко друго, включително и великолепните столове, остават в предишната къща.

Годините минават и ето не почти половин век след онези тежки събития московчанинът Дмитрий Алексеевич Вулф решава да намери изгубената семейна реликва — столовете, изиграли толкова важна роля в руската литература. Пък имало и повод — откривал се мемориален музей на Грибоедов в Хмелита.

Дмитрий Вулф най-напред отива в редакцията на „Гудок“. Но служителите там нищо не могат да му отговорят, а през военните години инвентарните книги са се изгубили. Вярно, по-старите сътрудници си спомнят, че още преди Отечествената война дошло предписание старите мебели да бъдат откарани някъде. Тогавашният главен редактор казал, че богаташките столове пречат за активната творческа дейност в редакцията. Докарали един камион с брезентово платнище, натоварили в него столовете от редакцията и той заминал незнайно закъде.

Все пак проникновеният разказ на Дмитрий Алексеевич за спасените от майка му столове на Грибоедов подействал: старият пазач, който мълчаливо слушал Вулф, изведнъж крадешком избърсал бликналите си сълзи и се покаял за греха си отреди петдесетина години. В деня, когато товарели старинните столове в злощастния камион, той отнесъл един от тях в гардеробиерната и го претапицирал, за да не го разпознаят.

„Толкова удобен стол беше, седнеш си, подремнеш си и такива сладки сънища сънуваш!“ — с носталгия въздишал редакционният страж.

Простили на стареца и шефовете дори го похвалили, че се е сетил да го стори. После върнали стола на законния му притежател.

Също като в прочутия роман Дмитрий Алексеевич намерил този единствено необходим изгубен стол. И със стария си москвич Вулф го закарал в московския си апартамент близо до Патриаршеските езера. Но столът не останал дълго там. Скоро след това Вулф предал семейната реликва в имението Хмелита, в открития там музей на Александър Сергеевич Грибоедов.

Без да крие под дамаската си нито диамантена диадема, нито златни гривни във вид на змии с изумрудени очи, нито рубинени обеци, нито перли, старинният стол сам по себе си бил скъпоценен.

По мнение на Л. Паршин тази реплика в романа не е случайна. Директорът на ленинградския „Красний театър“, който се казвал Вулф, бил арестуван, а ръководеният от него театър изгорял.

[8] Прототип на Рюхин е поетът Владимир Маяковски (1893–1930), с когото Булгаков често е играел билярд.

[9] Във варианта на романа от 1929–1930 г. Булгаков иронично дава да се разбере, че Рюхин, както и Маяковски, е „ляв“ поет: „Иванушка вървеше и плачеше, като се опитваше да ухапе по ръката ту десния Пантелей, ту левия поет Рюхин…“