Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (30)

Трийсета глава
Време е! Време е!

— Знаеш ли, снощи, когато ти заспа, четох за мрака, който нахлул откъм Средиземно море… И тия идоли, ах, златните идоли. Не знам защо не ми дават мира. Струва ми се, че сега ще завали. Чувстваш ли, че става хладно?

— Всичко това е много хубаво и мило — отговори Майстора, докато пушеше и разпръсваше дима с ръка. — Тези идоли са без значение, но изобщо не се знае какво ще стане по-нататък!

Разговорът се водеше по залез-слънце, точно когато на терасата при Воланд дойде Левий Матей. Прозорчето на сутерена беше отворено и ако някой надникнеше през него, щеше да се изненада колко странно изглеждат разговарящите. Маргарита бе с наметната на голо черна пелерина, а Майстора — с болничните си дрехи. Защото Маргарита изобщо нямаше какво да облече, нещата й бяха останали вкъщи и макар тази къща да беше съвсем наблизо, и дума не можеше да става тя да отиде дотам и да си ги вземе. А Майстора, чиито дрехи намериха в гардероба непокътнати, просто не желаеше да се преоблече и развиваше пред Маргарита мисълта, че всеки момент ще започне някаква пълна неразбория. Вярно, че от онази есенна нощ насам за първи път беше избръснат (в клиниката подстригваха брадичката му с машинка).

Стаята също изглеждаше странно и беше много трудно човек да се ориентира в нейния хаос. По килима бяха пръснати ръкописи, по дивана — също. Някаква книга беше захвърлена на стола с гръбчето нагоре. А кръглата маса беше сервирана за обяд и сред блюдата имаше няколко бутилки. Нито Маргарита, нито Майстора знаеха откъде се бяха взели всички тия ястия и напитки. Намериха ги тук, когато се събудиха.

След като бяха спали до съботния залез, Майстора и неговата любима се чувстваха напълно отпочинали и само едно нещо им напомняше за снощните приключения — леката болка в лявото слепоочие. Колкото до психиката, и у двамата промените бяха много големи, както би се убедил всеки, ако подслушаше разговора им в сутеренното жилище. Само че нямаше кой да го подслуша. Точно това му беше хубаво на дворчето — че винаги пустееше. С всеки изминал ден раззеленяващите се липи и върбата отвън все по-силно ухаеха на пролет и прииждащият ветрец довяваше мириса им в сутерена.

— Уф, по дяволите — ненадейно възкликна Майстора, — умът ми не го побира… — Той загаси цигарата в пепелника и стисна главата си. — Чакай малко, ти си умен човек и никога не си била луда. Сериозно ли си сигурна, че снощи бяхме у сатаната?

— Напълно сериозно — отговори Маргарита.

— Разбира се, разбира се — иронизира я той, — значи сега вместо един сме двама луди! И мъжът, и жената. — После вдигна ръце и възкликна: — Не, дявол знае какво става, дявол, дявол, дявол!

Вместо да отговори, Маргарита се просна на дивана, избухна в смях и зарита с босите си крака, а накрая извика:

— Ох, не мога! Ох, не мога! Погледни се само на какво приличаш!

Докато Майстора ядосано подръпваше нагоре болничните си наполеонки тя се посмя донасита, след което рече сериозно:

— Току-що, без да искаш, ти каза истината, дявол знае какво става и повярвай ми, дяволът всичко ще уреди! — Очите й изведнъж пламнаха, тя стана рязко, заподскача и взе да подвиква: — Толкова съм щастлива, толкова съм щастлива, толкова съм щастлива, че сключих сделка с него! О, дявол, дявол! Сега, мили мой, ще трябва да живееш с вещица.

После се втурна към Майстора, прегърна го и започна да го целува по устните, по носа, по бузите. Вихрушката от разпилени черни къдрици вилнееше около него, а бузите и челото му пламваха от целувките.

— Ама ти наистина си заприличала на вещица.

— Да, не го отричам — отговори Маргарита, — вещица съм и съм много доволна, че е така!

— Е, добре — каза Майстора, — бъди си вещица. Чудесно, прекрасно! Значи са ме отвлекли от болницата! И това е много мило. Да допуснем и че са ме върнали тук… Да предположим дори, че никой няма да ни търси, но в името на всичко свято кажи ми от какво и как ще живеем? Питам от грижа най-вече за теб, повярвай ми.

В този миг на прозореца се показаха чифт обувки с тъпи върхове и долната част на панталони на тънко райе. После панталоните се сгънаха в коленете и един масивен задник засенчи дневната светлина.

— Алоизий, там ли си? — попита нечий глас някъде над панталоните, отвън.

— Ето, започва се — каза Майстора.

— Алоизий ли? — рече Маргарита и се приближи до прозореца. — Вчера го арестуваха. Кой сте вие? Как се казвате?

Коленете и задникът мигом изчезнаха и се чу как портичката тракна, след което всичко си стана както преди. Маргарита падна на дивана и така се разсмя, че сълзи потекоха от очите й. Но когато млъкна, лицето й изведнъж се преобрази, тя заговори сериозно, смъкна се от дивана, допълзя до коленете на Майстора, загледа го в очите и започна да го гали по главата.

— Как си страдал, как си страдал, бедни мой. Само аз го знам. Виж, имаш сиви нишки в косата и завинаги бръчка край устните. Единствен мой, мили мой, не мисли за нищо. Ти трябваше да мислиш прекалено много, но сега аз ще мисля вместо теб! И ти обещавам, обещавам ти, че всичко ще бъде ослепително хубаво.

— Не, не ме е страх, Марго — изведнъж й отговори Майстора, вдигна глава и й се видя като по времето, когато съчиняваше неща, дето никога не беше виждал, но бе сигурен, че са се случили. — Не ме е страх, защото преживях вече всичко. Твърде много ме плашиха и няма с какво повече да ме уплашат. Но ми е мъчно за теб, Марго, разбираш ли, затова ти повтарям едно и също. Опомни се! Защо да погубваш живота си заради един болен и беден човек? Прибери се у дома! Мъчно ми е за теб, затова ти го казвам.

— Ах ти, ти — шепнеше Маргарита и клатеше разчорлената си глава, — ах, ти, обезверени, нещастни човече. Заради теб вчера цяла нощ треперех гола, аз изгубих естеството си и го смених с ново, няколко месеца седях в тъмния килер и мислех само за едно — за бурята над Иершалаим, очите си изплаках, а сега, когато щастието ни връхлетя, ти ме гониш? Е, добре, ще си ида, ще си ида, но да знаеш, че ти си жесток човек! Те са опустошили душата ти!

Горчива нежност се надигна в сърцето на Майстора и заровил лице в косата на Маргарита, той се разплака. И тя му шепнеше разплакана, и пръстите й трепкаха по неговите слепоочия.

— Да, нишки, нишки, виждам как главата ти се покрива със сняг, ах тази многострадална глава. Виж какви са очите ти! В тях е пустиня… А раменете, раменете ти са понесли бреме… Съсипали, съсипали са те…

Думите й ставаха несвързани, разтърсваха я ридания.

Тогава Майстора избърса очите си, вдигна коленичилата Маргарита, изправи се и той и каза непоколебимо:

— Стига! Ти ме засрами. Никога повече няма да проявявам мекушавост и да се връщам към този въпрос, бъди спокойна. Знам, че и двамата сме жертва на душевната си болест, която може би съм ти предал… Какво пък, ще я понесем заедно.

Маргарита доближи устни до ухото му и прошепна:

— Кълна се в живота си, кълна се в разпознатия от теб син на звездоброеца, че всичко ще се нареди.

— Е, добре, добре — отвърна Майстора, засмя се и добави: — Естествено, когато хората са напълно ограбени като теб и мен, те търсят спасение в отвъдната сила! Съгласен съм да го търсим там.

— Ето, ето, сега си предишният, ти се смееш — отговори Маргарита, — я върви по дяволите с твоите учени думи. Отвъдно — неотвъдно, какво значение има? Аз съм гладна.

И задърпа Майстора към масата.

— Не съм сигурен дали тази храна няма сега да потъне вдън земя, или да излети през прозореца — окончателно успокоен, каза той.

— Няма да отлети!

И точно тогава откъм прозорчето се чу гъгнив глас:

— Мир вам.

Майстора се стресна, а Маргарита, която беше свикнала вече с необикновените неща, извика:

— Та това е Азазело! Ах, колко мило, колко хубаво! — и като пошепна на Майстора: — Ето, виждаш ли, виждаш ли, не са ни забравили! — се втурна да отвори.

— Поне се загърни — извика й той.

— Пет пари не давам — отговори от антренцето Маргарита.

И ето че Азазело вече се кланяше, ръкуваше се с Майстора, белезникавото му око проблясваше, а Маргарита възкликваше:

— Ах, колко се радвам! Никога през живота си не съм се радвала толкова! Но извинете, че съм гола, Азазело!

Той й каза да не се притеснява и че е виждал не само голи, но и жени с напълно одрана кожа, после бързо седна до масата, като преди това остави в ъгъла до печката нещо, увито в тъмен брокат.

Маргарита му наля коняк и той с удоволствие го изпи. Майстора не сваляше очи от него и само от време на време леко пощипваше лявата си ръка под масата. Но пощипванията не помагаха. Азазело не се изпаряваше, пък и честно казано, нямаше никаква нужда да го прави. В червенокосия дребен на ръст човек нямаше нищо страшно, освен окото с пердето, но такива неща има и без магия, само дето дрехите му бяха не съвсем обикновени — някакво расо или наметало, и пак, ако се замислим, срещат се и такива. И коняка си пиеше с вещина, обръщаше чашките, без да замезва — като всички добри хора. От същия този коняк на Майстора му се замая главата и той се замисли: „Не, Маргарита е права! Разбира се, че срещу мен седи пратеник на дявола. Та нали съвсем наскоро, преди две вечери, аз самият доказвах на Иван, че на Патриаршеските е срещнал тъкмо сатаната, защо сега се плаша от тази мисъл и започвам да дрънкам за хипнотизатори и халюцинации? Какви хипнотизатори, по дяволите!“

Започна да се взира в Азазело и се увери, че в очите му се долавя нещо потайно, някаква мисъл, която той засега не споделя. „Не е дошъл просто да ни види, дошъл е с някаква задача“ — помисли си Майстора.

Неговата наблюдателност не му беше изневерила.

Посетителят изпи третата чаша коняк, която изобщо не му подейства, и каза:

— А, уютно сутеренче, да ме вземат дяволите! Само че възниква един въпрос: за какво човек да се свира в него?

— Същото казвам и аз — засмя се Майстора.

— Защо ме карате да се притеснявам, Азазело? — попита Маргарита. — Ще се оправим някак!

— Но моля ви, моля ви — извика Азазело — и през ум не ми е минавало да ви притеснявам. И аз казвам — някак! Да! И да не забравя, месир ви изпраща много поздрави и заповяда да ви съобщя, че ви кани на малка разходка, ако пожелаете, разбира се. Е, какво ще кажете?

Маргарита леко ритна Майстора под масата.

— С голямо удоволствие — отговори той и продължи да наблюдава Азазело, който попита:

— Надяваме се, че Маргарита Николаевна също няма да откаже?

— Аз със сигурност няма да откажа — каза Маргарита и кракът й отново се блъсна в крака на Майстора.

— Чудесно! — възкликна Азазело. — Така обичам. Раз-два и готово! А не като онзи път в Александровската градина.

— Ах, не ми припомняйте, Азазело! Тогава бях голяма глупачка. Да, всъщност не бива да ме вините прекалено строго, човек не се среща с нечисти сили всеки ден, нали!

— Безспорно! — потвърди Азазело. — Ако ставаше всеки ден, щеше да е приятно!

— И на мен ми харесва бързината — възбудено говореше Маргарита, — харесва ми бързината и голотата. Като с маузера — бам! Ах, как стреля той — извика тя и погледна Майстора. — Седмицата е под възглавницата и независимо кой знак…

Беше започнала да се напива и очите й пламтяха.

— За малко да забравя — извика Азазело и се плесна по челото, — съвсем се отнесох. Месир ви изпраща подарък — и този път се обърна директно към Майстора, — бутилка вино. Моля, забележете, че е от същото, каквото е пиел прокураторът на Иудея. Вино от Фалерно.

Съвсем естествено, подобно уникално нещо не можеше да не предизвика вниманието и на Маргарита, и на Майстора. Азазело разви парчето тъмен погребален брокат и извади глинен съд с дръжка, целият покрит с плесен. Усетиха аромата на виното, наляха в чашите и погледнаха през него гаснещата преди бурята светлина в прозореца. Видяха как всичко се обагря в кървав цвят.

— За здравето на Воланд! — възкликна Маргарита и вдигна чашата си.

Тримата допряха устни до чашите и отпиха по една голяма глътка. Тозчас дрезгавеещата пред бурята светлина започна да гасне в очите на Майстора, дъхът му секна и той почувства, че идва краят. Успя да види как мъртвешки пребледнялата Маргарита безпомощно протяга ръце към него, обронва глава на масата и накрая се свлича на пода.

— Отровител — успя да извика той.

Посегна да грабне ножа, за да прободе Азазело, но ръката му безпомощно се плъзна от покривката, всичко в сутерена наоколо се обагри в червено, а после изчезна. Майстора падна възнак и докато падаше, раздра кожата на слепоочието си в ръба на бюрото.

Когато отровените стихнаха, Азазело започна да действа. Най-напред излетя през прозореца и след няколко мига беше вече в къщата, където живееше Маргарита Николаевна. Винаги стриктен, искаше да провери дали нещата вървят както трябва. И всичко се оказа наред. Той видя как мрачната, очакваща завръщането на мъжа си жена излезе от спалнята, внезапно пребледня, хвана се за сърцето, и като извика безпомощно:

— Наташа! Има ли някой… ела! — падна на пода в гостната, преди да стигне до кабинета.

— Всичко е наред — каза Азазело.

След миг беше вече при повалените влюбени. Маргарита лежеше по очи на килима. С железните си ръце той я обърна като кукла и я загледа. Лицето на отровената се променяше пред очите му. Дори в падналия преди бурята здрач се виждаше как изчезват временното й вещерско кривогледство, изражението на жестокост и необузданост. Лицето на покойната просветля, накрая се отпусна и от хищна устата й стана просто женствено мъченическа. Тогава той разтвори белите й зъби и наля няколко капки от същото вино, с което я беше отровил. Маргарита въздъхна, започна да се изправя без негова помощ, седна и го попита:

— Защо, Азазело, защо? Какво ми сторихте?

Тя видя бездиханния майстор, потръпна и прошепна:

— Не съм предполагала… Убиец!

— Не, не, чакайте малко — отговори Азазело, — сега ще се съвземе. Ах, защо сте толкова припряна!

Маргарита веднага му повярва — толкова убедителен беше тонът на червенокосия демон. Тя скочи, силна и жива, и му помогна да сипе вино в устата на падналия. Когато отвори очи, той мрачно ги погледна и с омраза повтори последното, което беше казал:

— Отровител…

— Ех! Оскърблението е обичайната награда за добре свършената работа — отговори Азазело, — нима сте сляп? Хайде, прозрете най-после.

Тогава Майстора стана, огледа се с жив и светъл взор и попита:

— Какво означава това ново положение?

— Означава, че ви е време — отговори Азазело. — Бурята вече тътне, чувате ли? Притъмнява. Конете рият земята, малката градина се разтърсва. Сбогувайте се с това мазе, сбогувайте се бързо.

— А, разбирам — каза Майстора и се огледа, — вие сте ни убили, ние сме мъртви! Ах, колко умно! Колко навреме! Сега разбирам всичко.

— Но моля ви се — отговори Азазело, — вие ли ми го казвате? Вашата любима ви нарича майстор, та нали мислите, как можете да сте мъртви? Нима, за да се смятате за живи, трябва непременно да седите в някое мазе по риза и болнично бельо? Не ме разсмивайте!

— Разбрах всичко, което ми казвате — извика Майстора, — не продължавайте! Вие сте хиляда пъти прав.

— Великият Воланд! — започна да му приглася Маргарита. — Великият Воланд! Намислил го е много по-добре от мен. Само романа, романа — викаше тя на Майстора, — вземи романа със себе си, независимо къде отлиташ.

— Няма нужда — отговори той, — помня го наизуст.

— Но нито дума… нали няма да забравиш нито дума от него? — питаше Маргарита, прегръщаше любимия си и бършеше кръвта от нараненото му слепоочие.

— Не се безпокой! Сега вече никога нищо няма да забравя — отговори той.

— Тогава огън! — извика Азазело. — Огън, от който е започнало всичко и с който слагаме край на всичко.

— Огън! — зловещо се провикна Маргарита.

Прозорчето на сутерена се хлопна, вятърът избута пердето встрани. В небето екна весел и кратък гръм. Азазело завря ръката си с дълги нокти в камината, извади от там една димяща главня и запали покривката на масата. После възпламени пачката стари вестници върху дивана, а след нея — ръкописа и пердето на прозореца. Вече опиянен от предстоящото препускане, Майстора захвърли на масата някаква книга от полицата, разгърна я върху пламналата покривка и книгата лумна весело.

— Гори, гори, предишен живот!

— Гори, страдание! — викаше Маргарита.

Стаята се люшкаше в алени стълбове и заедно с дима през вратата изскочиха тримата, които изтичаха по каменните стъпала нагоре и се озоваха в дворчето. Първото, което видяха там, беше тръшналата се на земята готвачка на предприемача, до която се търкаляха разсипани картофи и няколко стръка лук. Състоянието й беше обяснимо. Три черни коня пръхтяха до бараката, потръпваха и риеха фонтани пръст. Маргарита първа яхна единия, след нея — Азазело и накрая Майстора. Готвачката простена, понечи да се прекръсти, но Азазело застрашително й подвикна от седлото:

— Ще ти отрежа ръката!

После изсвири и кършейки клоните на липите, конете се издигнаха като вихър и влетяха в ниския черен облак. Тозчас от прозорчето на сутерена заизлиза дим. Отдолу долетя слабият, жалък вик на готвачката:

— Пожар!…

Конете вече се носеха над московските покриви.

— Искам да се сбогувам с града — извика Майстора на Азазело, който препускаше най-отпред.

Гръмотевицата погълна последните му думи. Азазело кимна и препусна в галоп. Срещу летящите стремително прииждаше облак, но той все още не сипеше дъжд.

Те летяха над булеварда и виждаха как фигурките на хората тичат да се скрият от дъжда. Падаха първите капки. Прелетяха над кълбета дим — всичко, което бе останало от Грибоедов. Летяха над града, вече обгръщан от мрака. Отгоре проблясваха светкавици. После покривите се смениха със зеленина. Едва тогава дъждът рукна и превърна летящите в три огромни мехура сред водата.

Маргарита вече познаваше усещането за полет, а Майстора — не, затова се изненада колко бързо стигнаха целта си, при човека, с когото той искаше да се сбогува, защото нямаше с кого другиго да се прости. В пелената на дъжда веднага забеляза болницата на Стравински, реката и добре познатата борова гора на отсрещния бряг. Спуснаха се на поляната сред дърветата близо до клиниката.

— Ще ви изчакам тук — свил ръцете си на фуния, извика Азазело, ту осветяван от мълниите, ту изчезващ в сивата завеса, — вземете си сбогом, но побързайте.

Майстора и Маргарита скочиха от седлата и полетяха като размити водни сенки през градината на клиниката. След още миг Майстора отмести както винаги решетката на балкона пред стая 117 и Маргарита го последва. Невидими и неусетени сред тътена и воя на бурята, те влязоха при Иванушка. Майстора спря до леглото му.

Иванушка лежеше неподвижно, както и тогава, когато за първи път бе наблюдавал бурята в дома на своя покой. Но сега не плачеше. Когато хубавичко се вгледа в тъмния силует, който се промъкна при него от балкона, той се понадигна, протегна ръце и каза зарадван:

— А, това сте вие! Да знаете само откога ви чакам. Ето ви, мой съседе.

На което Майстора отвърна:

— Тук съм! Но за жалост, не мога повече да ви бъда съсед. Отлитам завинаги и дойдох само да се сбогувам.

— Знаех го, досетих се — тихо отговори Иван и попита: — Срещнахте ли го?

— Да — каза Майстора, — дойдох да се сбогувам, защото вие бяхте единственият човек, с когото съм разговарял напоследък.

Лицето на Иванушка грейна и той каза:

— Добре е, че се отбихте. Аз наистина ще удържа на думата си и повече няма да пиша стихчета. Но сега ме интересува друго — той се усмихна и впери безумен поглед някъде встрани от Майстора, — друго искам да напиша. Знаете ли, докато лежах тук, разбрах много неща.

Майстора се развълнува от тия думи и приседна на ръба на леглото му:

— Ами много добре. Напишете продължението за него!

Очите на Иванушка блеснаха.

— Няма ли вие да го напишете? — но изведнъж се смути и допълни замислено: — Ах, да… Какво ли ви питам — сведе очи, а после го погледна с уплаха.

— Да — каза Майстора и гласът му се стори на Иванушка непознат и глух, — аз повече няма да пиша за него. Ще бъда зает с друго.

Далечно изсвирване разцепи шума на бурята.

— Чувате ли? — попита Майстора.

— Бурята шуми…

— Не, викат ме, време ми е — поясни Майстора и стана от леглото.

— Чакайте! Още само една дума — помоли Иван, — успяхте ли да я намерите? Беше ли ви останала вярна?

— Ето я — отговори Майстора и посочи стената.

Тъмната Маргарита се отдели от бялата стена и се приближи до леглото. Тя гледаше легналия младеж и в очите й се четеше скръб.

— Бедни, бедни — сведена над него, беззвучно шепнеше тя.

— Колко е хубава — без завист, но тъжно и с някакво тихо умиление продума Иван, — виж ти, как добре се е наредило при вас. А с мен не е така… — той помисли малко и добави: — впрочем може и така да е…

— Така е, така е — прошепна Маргарита и още повече се наведе над младежа, — сега ще ви целуна по челото и всичко ще бъде наред… Можете да ми вярвате, аз вече всичко съм видяла, всичко знам.

Лежащият младеж я прегърна и тя го целуна.

— Сбогом, ученико! — едва чуто каза Майстора и започна да се топи във въздуха.

Той изчезна, а заедно с него изчезна и Маргарита. Решетката на балкона се затвори.

Безпокойство обзе Иванушка. Той седна в леглото, огледа се тревожно, дори простена, заломоти нещо, после стана. Бурята вилнееше все по-силно и изглежда бе разбунила душата му. Вълнуваше го и това, че със слуха си, който беше вече свикнал с постоянната тишина, бе доловил зад вратата припрени стъпки и глухи гласове.

— Прасковя Фьодоровна!

Прасковя Фьодоровна вече влизаше в стаята и го загледа въпросително и тревожно.

— Какво? Какво има? — попита тя. — Бурята ли ви плаши? Няма нищо, няма нищо… Сега ще ви помогнем. Ей сега ще извикам доктора.

— Не, Прасковя Фьодоровна, недейте го вика — каза Иванушка и с безпокойство погледна не нея, а стената, — добре съм. Вече разбирам какво ми е, не бойте се. По-добре ми кажете — приятелски я помоли той — какво се случи сега там, в сто и осемнайсета?

— В осемнайсета ли? — попита Прасковя Фьодоровна и очите й зашариха. — Ами нищо не се е случило.

Но тонът й беше фалшив. Иванушка веднага го забеляза и рече:

— Ех, Прасковя Фьодоровна! Вие сте толкова правдив човек… Сигурно си мислите, че ще започна да буйствам, нали? Не, Прасковя Фьодоровна, няма. По-добре ми кажете истината. Защото през стената аз усещам всичко.

— Вашият съсед току-що почина — прошепна Прасковя Фьодоровна, неспособна да сдържи собствената си правдивост и доброта, и цялата обляна в светлината на светкавиците, уплашено погледна Иванушка.

Но с него не се случи нищо страшно. Той само многозначително вдигна пръст и каза:

— Знаех си! Уверявам ви, Прасковя Фьодоровна, че току-що в града е починал още един човек. Дори знам кой — и се усмихна тайнствено, — една жена.