Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (28)

Двайсет и осма глава
Последните похождения на Коровиев и Бегемот

Не можем да кажем със сигурност дали това бяха силуети, или на стъписаните от страх обитатели на злощастната кооперация на „Садовая“ само така им се беше сторило. И ако са били, кой знае къде точно са отишли. Не можем да кажем и къде са се разделили, но знаем, че около четвърт час след избухването на пожара на „Садовая“ пред огледалните врати на валутния магазин на Смоленския пазар дойдоха един върлинест гражданин с кариран костюм и един едър черен котарак.

Гражданинът ловко се провря между минувачите и отвори външната врата на магазина. Не щеш ли обаче дребният, костелив и крайно враждебен портиер му препречи пътя и каза ядно:

— С котки е забранено.

— Много се извинявам — закаканиза върлинестият и сложи ръка до ухото си, сякаш не чуваше добре, — с котки ли казахте? Но къде виждате котка?

Портиерът се изблещи и имаше защо: в краката на гражданина не се виждаше никаква котка, но пък зад рамото му вече надничаше и напираше към магазина шишко с оръфан каскет, чиято физиономия наистина малко приличаше на котешка. В ръцете си шишкото държеше примус.

Кой знае защо портиерът мизантроп никак не хареса тази двойка.

— При нас се пазарува само с валута — прохърка той и ги изгледа ядосано изпод рунтавите си, сякаш проядени от молци сиви вежди.

— Скъпи — заломоти върлинестият и го стрелна през пукнатото си пенсне, — откъде знаете дали нямам? По дрехите ли съдите? Никога не го правете, скъпоценни страже! Можете да сбъркате, и то доста. Прочетете още веднъж поне историята на прочутия халиф Харун ал Рашид^[1]. Но в случая оставям временно тази история настрана и ви казвам, че ще се оплача на управителя и ще му разкажа такива неща за вас, че може да ви се наложи да напуснете поста си между лъскавите огледални врати.

— Аз пък може да нося цял примус валута — заядливо се обади котаракоподобният шишко, който напираше да влезе.

Навалицата зад него вече се буташе и се караше. Портиерът с омраза и подозрение изгледа странната двойка, дръпна се и нашите познати, Коровиев и Бегемот, се озоваха в магазина.

Тук те най-напред се огледаха, а после толкова силно, че го чуха в абсолютно всички кътчета, Коровиев заяви:

— Прекрасен магазин! Много, много хубав магазин!

Клиентите се извърнаха от щандовете и с недоумение погледнаха говорещия, въпреки че той имаше всички основания да хареса магазина.

По рафтовете бяха наредени стотици топове басма в какви ли не десени. До тях се трупаха хасета, шифони и сукна за фракове. Докъдето поглед стига, се редяха колони от кутии с обувки и няколко гражданки седяха на ниските столчета със старата си, износена обувка на десния крак и с новата, лъскава на левия, с който угрижено потрепваха върху постелката. Някъде в далечината зад завоя пееха и свиреха грамофони.

Коровиев и Бегемот обаче минаха покрай тия прелести и се насочиха към мястото, където се събираха гастрономическият и сладкарският щанд. Тук беше много просторно и гражданките със забрадки и баретки не напираха така, както към щанда за басми.

Един нисък, съвсем квадратен човек, избръснат до синьо, с рогови очила, с нова, а не омачкана и с петна по лентичката шапка, с гълъбовосиньо палто и кафеникави ръкавици от фин велур, стоеше пред тезгяха и гъгнеше повелително. Продавачът с чиста бяла престилка и синя шапчица обслужваше синкавия клиент. С много остър нож, който приличаше досущ на ножа, откраднат от Левий Матей, той снемаше от месестата сочна розова сьомга нейната сребристолъскава кожа, приличаща на змийска.

— Този щанд също е великолепен — тържествено призна Коровиев. — Какъв симпатичен чужденец — той добродушно посочи с пръст синкавия гръб.

— Не, Фагот, не — замислено отговори Бегемот, — грешиш, приятелче. Мисля, че в лицето на синкавия джентълмен липсва нещо.

Синкавият гръб трепна, но сигурно случайно, защото не можеше един чужденец да разбере какво си говорят на руски Коровиев и неговият спътник.

— Хубав? — строго попита синкавият купувач.

— Екстра е — отговори продавачът и майсторски промуши острието на ножа под кожата.

— Хубав обича, лош — не — студено каза чужденецът.

— Естествено! — възторжено отвърна продавачът.

Нашите познайници отминаха чужденеца с неговата сьомга и се приближиха до сладкарския щанд.

— Днес е много горещо — обърна се Коровиев към младата румена продавачка, но тя изобщо не му отговори. — Мандарините по колко са? — попита я тогава той.

— Трийсет копейки килото — отвърна тя.

— Соленко — с въздишка рече Коровиев, — ех, ех… — Той помисли още малко и подкани спътника си: — Хапни си, Бегемот.

Шишкото хвана примуса под мишница, грабна най-горната мандарина от купчината, погълна я с кората и веднага посегна за втора^[2].

Продавачката само дето не умря от ужас.

— Да не сте полудели? — извика тя и руменината от бузите й изчезна. — Къде ви е касовата бележка? Бележката! — и изтърва щипката за бонбони.

— Душичке, миличка, хубавице — закаканиза Коровиев, наведе се през щанда и й намигна, — днес не разполагаме с валута… Добре де, какво толкова? Но, кълна ви се, следващия път, най-късно в понеделник, ще ви се издължим в злато. Ние живеем тук наблизо, на „Садовая“, където избухна пожарът.

Бегемот глътна третата мандарина, провря лапа в сложното съоръжение от блокчета шоколад, измъкна най-долното, поради което, естествено, всичко рухна, и го погълна заедно със златното фолио. Продавачите на щанда за риба направо замръзнаха с ножовете в ръце, чужденецът се обърна към обирджиите и веднага стана ясно, че Бегемот не е бил прав: в лицето на синкавия не че не достигаше, а напротив, имаше нещо в повече — провиснали бузи и шарещи очи.

Съвсем прежълтяла, продавачката жално се провикна през целия магазин:

— Палосич! Палосич!

Клиентите от щанда за басми се втурнаха да видят кой вика, а Бегемот се отдалечи от сладкарските съблазни и завря лапа в бурето с надпис „Селда керчинска екстра качество“, измъкна две риби, глътна ги и изплю опашките.

— Палосич! — повтори се отчаяният вик от сладкарския щанд, а на рибния ревна продавачът с острата брадичка:

— Ти какво правиш тук бе, гадино?!

Павел Йосифович вече бързаше към местопроизшествието. Той беше представителен мъж с чиста, бяла като на хирург престилка и с молив, който се подаваше от джоба й. Явно беше човек с опит. Като видя третата опашка от сельодка в устата на Бегемот, за миг прецени ситуацията, разбра всичко и без да влиза в никакви пререкания с нахалниците, махна с ръка към някого в далечината и се разпореди:

— Свири!

Портиерът изскочи през огледалната врата на ъгъла на Смоленския и зловещо наду свирката. Клиентите взеха да наобикалят негодниците и тогава Коровиев започна да действа.

— Граждани — с вибриращ тънък глас извика той, — какво става! А? Бихте ли ми казали! Този беден човек — Коровиев накара гласа си да трепне и посочи Бегемот, който незабавно направи почти разплакана физиономия, — този беден човек по цял ден поправя примуси; той е гладен… но откъде да вземе валута?

Павел Йосифович, който обикновено беше въздържан и спокоен, реагира с леден вик:

— Я стига! — и вече с нетърпение махна към далечината.

Тогава трелите пред вратата екнаха още по-напористо.

Без обаче да се смущава от изпълненията на Павел Йосифович, Коровиев продължи:

— Откъде! Питам ви! Той е изнемощял от глад и жажда! На него му е горещо. Добре де, взел да опита една мандарина, горкият. Някаква си мандарина за три копейки! И тия вече се надсвирват като горски славеи напролет, безпокоят милицията, разсейват я. А той може, така ли — и Коровиев посочи синкавия шишко, по лицето на който пробяга много голяма тревога, — че кой е той? А? Откъде е? За какво е дошъл? Да не би да ни е липсвал? Да не би да сме го канили? Е, да — саркастично разкривил устни, вече с цяло гърло викаше бившият диригент, — той, видите ли, е с официален синкав костюм, напращял е от ядене на сьомга, тъпкан е с валута, а нашият какво, какво да прави нашият?! Горчиво ми е! Горчиво! Горчиво! — захленчи Коровиев като шафер на старовремска сватба.

Цялата тази глупашка, грубиянска и вероятно политически вредна тирада накара Павел Йосифович да се разтрепери, но колкото и да е странно, по лицата на струпалата се публика личеше, че тя е предизвикала съчувствие у мнозина. А когато Бегемот вдигна до очите си своя мръсен и съдран ръкав и възкликна трагично:

— Благодаря ти, верни приятелю, че се застъпи за мен, клетия! — стана чудо.

Много приятното и кротко старче, облечено бедно, но чисто, старче, което си беше купило три бадемови пасти от сладкарския щанд, изведнъж се преобрази. Очите му блеснаха бойно, то пламна, захвърли пакетчето с пасти на пода и с тънък детски глас извика:

— Така е!

После грабна таблата, изсипа от нея останките на унищожената от Бегемот шоколадова Айфелова кула, размаха я, с лявата ръка махна шапката от главата на чужденеца, а с дясната с всичка сила го цапардоса с таблата по плешивото теме. Отекна звук, сякаш от някой камион разтовариха лист дебела ламарина. Шишкото пребледня, залитна и пльосна в качето с керчинска селда, като изхвърли от нея фонтан саламура. Веднага се случи и второ чудо. Явно в резултат на силната уплаха, овладял непознатия му дотогава език, без никакъв акцент, цопналият в кацата извика на чист руски:

— Убийци! Милиция! Тия бандити ме убиват!

Тогава портиерът престана да свири и сред тълпата от развълнувани купувачи се замяркаха две приближаващи милиционерски каски. Но коварният Бегемот заля сладкарския щанд с бензин, както в банята човек облива с таса седалката, и щандът изведнъж лумна. Пламъкът се вдигна нагоре, устреми се нататък и взе да поглъща красивите хартиени панделки по кошниците с плодове. Продавачките изскочиха с писък и щом се отдалечиха, платнените завеси по прозорците пламнаха и бензинът по пода се запали. Всички клиенти изведнъж нададоха отчаян вик, завтекоха се към изхода и изблъскаха вече ненужния Павел Йосифович, а продавачите от рибния със своите наточени ножове хукнаха към задния изход. Цял в разкашкана сельодка, синкавият гражданин се измъкна от качето, прекатури се през сьомгата на тезгяха и ги последва. Избити от спасяващите се хора, огледалните стъкла на входната врата звъннаха и се пръснаха, а двамата негодници — Коровиев и ненаситникът Бегемот, изчезнаха кой знае къде. После вече очевидците, присъствали в началото на пожара във валутния магазин на Смоленския пазар, разказваха, че двамата хулигани излетели нагоре до тавана и там се спукали като детски балончета. Едва ли е било точно така, разбира се, но каквото не знаем, не го знаем.

Знаем обаче, че точно минута след случката на Смоленския и Бегемот, и Коровиев вече бяха на тротоара на булеварда, точно срещу дома на лелята на Грибоедов. Коровиев спря пред оградата и рече:

— Я! Писателската къща! Знаеш ли Бегемот, чувал съм за нея много хубави и похвални неща. Забележи тази къща, драги! Толкова е приятно човек да съзнава, че под покрива й са се подслонили и съзряват цяла бездна таланти.

— Като ананаси в оранжерия — каза Бегемот и се покатери върху бетонната основа на чугунената ограда да се порадва на кремавата къща с колоните.

— Съвършено вярно — съгласи се с неразделния си спътник Коровиев, — и като си помисли човек, че тук сега се формира бъдещият автор на някой „Дон Кихот“ или „Фауст“, или, дявол да ме вземе — на „Мъртви души“, сърцето му се изпълва с ужасяваща сладост! Нали?

— Тръпки да те побият — потвърди Бегемот.

— Да — продължи Коровиев, — много особени неща можем да очакваме да се случат в парниците на този дом, обединил под стряхата си няколко хиляди подвижници^[3], готови да се жертват в името на Мелпомена, Полихимния и Талия. Представяш ли си каква шумотевица ще се вдигне, ако някой от тях изведнъж поднесе на читателите някой „Ревизор“ или в краен случай „Евгений Онегин“!

— Колко му е — отново се съгласи Бегемот.

— Така е — продължи Коровиев и угрижено вдигна пръст, — но! Но, казвам и отново повтарям: но! Само ако тези крехки оранжерийни растения не бъдат нападнати от някой микроорганизъм, който да прояде корените им, и те не загният! А на ананасите им се случват такива неща! Олеле, олеле, случват им се и още как!

— Между другото какво правят ония там на верандата? — поинтересува се Бегемот и провря кръглата си глава през отвора в оградата.

— Обядват — обясни Коровиев, — бих добавил още, че тукашният ресторант, приятелю, е много добър и никак не е скъп. А аз, между другото, като всеки турист, преди да продължи пътешествието си, изпитвам желание да похапна и да изпия една голяма ледена халба бира.

— Аз също — отговори Бегемот и двамата негодници поеха по асфалтираната алея под липите право към верандата на нищо неподозиращия ресторант.

На един виенски стол до ъгловия вход, където в зеленината на живия плет имаше специален отвор, седеше една бледа и отегчена гражданка с бели чорапки и също бяла барета с опашчица. Пред нея върху обикновена кухненска маса стоеше дебела деловодителска книга, в която гражданката незнайно по какви причини записваше кой влиза в ресторанта. Та въпросната гражданка спря Коровиев и Бегемот.

— Картите ви?

Тя с почуда погледна пенснето на Коровиев, а също примуса на Бегемот и съдрания на лакътя му ръкав.

— Поднасям ви хиляди извинения, какви карти? — изненадано попита Коровиев.

— Писатели ли сте? — на свой ред попита гражданката.

— Безспорно — с достойнство отговори Коровиев.

— Картите ви? — повтори гражданката.

— Прелест моя… — нежно подхвана Коровиев.

— Аз не съм прелест — прекъсна го гражданката.

— О, колко жалко — с разочарование каза Коровиев и продължи: — Добре де, щом не желаете да сте прелест, което щеше да е доста приятно, можете да не бъдете. Вижте, нима е задължително да искате от Достоевски картата му, за да се уверите, че е писател? Които и пет страници от негов роман да прочетете, без никаква карта ще се убедите, че имате насреща си писател. Пък и той едва ли е имал карта. Как мислиш? — обърна се Коровиев към Бегемот.

— Бас държа, че не е имал — отговори му той, сложи примуса до книгата на масата и отри с ръка потта от опушеното си чело.

— Вие не сте Достоевски — каза гражданката на Коровиев, който се опитваше да я обърка.

— Е, не се знае, не се знае — отвърна той.

— Достоевски е умрял — каза гражданката, но някак колебливо.

— Протестирам! — разпалено извика Бегемот. — Достоевски е безсмъртен!

— Картите ви, граждани! — каза жената.

— Ама чакайте, това са смешни работи — не се предаваше Коровиев. — Писателят не се определя от картата, а от нещата, които пише! Откъде знаете какви идеи се въртят в главата ми? Или в неговата? — посочи той главата на Бегемот и бързо свали каскета от нея, сякаш за да може гражданката да я види по-добре.

— Я се дръпнете, граждани — вече нервно каза тя.

Коровиев и Бегемот се дръпнаха, за да сторят път на някакъв писател с вестник под мишницата, сив костюм без вратовръзка и с бяла риза, чиято широка яка лежеше върху яката на сакото. Писателят приветливо кимна на гражданката, набързо драсна в подложената му книга някаква завъртулка и тръгна към верандата.

— Уви, не нам, не нам^[4], а нему ще се падне онази ледена халба бира — тъжно подхвана Коровиев, — за която ние с теб, клетите скитници, така си мечтаехме. Положението ни е тъжно и окаяно и не знам какво ще правим.

Бегемот само разочаровано разпери ръце и нахлупи каскета върху кръглата си глава, обрасла с гъста коса, която много приличаше на котешка козина. И в този миг над гражданката прозвуча един не много силен, но властен глас:

— Пуснете ги, София Павловна.

Гражданката с книгата се слиса; в зеленината на живия плет се появиха белият нагръдник и клиновидната брада на пирата. Той приветливо гледаше двамата съмнителни дрипльовци и дори нещо повече — отправяше им приканващи жестове. Авторитетът на Арчибалд Арчибалдович имаше сериозна тежест в управлявания от него ресторант и София Павловна покорно попита Коровиев:

— Вашето име?

— Панаев — любезно отговори той.

Гражданката го записа и вдигна въпросителен поглед към Бегемот.

— Скабичевски — изписука той и незнайно защо посочи примуса си.

София Павловна записа и него и побутна книгата към посетителите да се подпишат. Срещу „Панаев“ Коровиев написа „Скабичевски“, а срещу „Скабичевски“ Бегемот написа „Панаев“. За неимоверна почуда на София Павловна Арчибалд Арчибалдович се усмихна прелъстително и поведе гостите към най-добрата маса в отсрещния край на верандата, където сянката беше най-дебела, към масата, около която слънцето надничаше весело през един от отворите в живия плет. А София Павловна запримигва от изумление и дълго се взира в книгата със странните подписи на ненадейните посетители.

Арчибалд Арчибалдович изненада сервитьорите не по-малко, отколкото София Павловна. Той лично отмести стола, за да настани Коровиев, намигна на единия, пошепна нещо на другия и двамата сервитьори се засуетиха около новите гости, единият от които сложи примуса си на земята до своя прашен чепик. Старата покривка на жълти петна незабавно изчезна от масата, във въздуха със свистене се преметна друга, колосана и бяла като бедуински бурнус, и наведен до самото ухо на Коровиев, Арчибалд Арчибалдович зашепна тихо, но много изразително:

— С какво да ви гостя? Имам специална бяла риба… успях да отмъкна малко от конгреса на архитектите…

— Ами… ъъъ… дайте ни нещо за хапване… ъъъ — благодушно измънка Коровиев и се разположи на стола.

— Разбирам — многозначително отговори Арчибалд Арчибалдович и притвори очи.

Като видяха как управителят на ресторанта се държи с доста съмнителните посетители, сервитьорите проумяха, че работата е сериозна. Първият вече поднасяше запалена клечка кибрит на Бегемот, който бе извадил една угарка от джоба си и се канеше да пуши, вторият дотича, зазвънтя със зеленикавото стъкло, занарежда до приборите чашите за водка, за вино и високите тънкостенни, от които е толкова приятно човек да пие нарзан под навеса… не, изпреварвайки събитията, ще кажем… беше толкова приятно да пие нарзан под навеса на незабравимата Грибоедовска веранда.

— Мога да ви гостя с филенца от лещарка — напевно мъркаше Арчибалд Арчибалдович.

Гостът с пукнатото пенсне напълно одобри предложението на командира на брига и го погледна благосклонно през безполезното стъкло.

На съседната маса заедно със съпругата си, която дояждаше своя свински шницел натюр, се хранеше белетристът Петраков-Суховей. С присъщата на всички писатели наблюдателност той забеляза ухажванията на Арчибалд Арчибалдович и много се учуди. А съпругата му, твърде почтена дама, чак изревнува пирата от Коровиев и дори почука с лъжичка… В смисъл: „Защо ни бавят, защо не ни носят сладоледа! Какво става?“

Арчибалд Арчибалдович обаче я дари с прелъстителна усмивка и изпрати при нея един от сервитьорите, но не остави скъпите си гости. Ах, умен човек беше той! Пък и не по-малко наблюдателен от самите писатели. Арчибалд Арчибалдович знаеше за сеанса във „Вариете“ и за многото други неща, случили се през последните дни, беше чувал за тях, но за разлика от останалите, не беше пропуснал покрай ушите си нито думата „кариран“, нито думата „котарак“. Той веднага се беше досетил кои са неговите клиенти. И естествено, реши да не си разваля отношенията с тях. Докато София Павловна… И таз добра: да им пречи да стигнат до верандата! Всъщност какво друго да очаква човек от нея!

Петракова надменно ровеше с лъжичка в омекващия сметанов сладолед и с недоволство гледаше как масата пред двамата шутовски облечени клиенти по някакъв чудодеен начин се отрупва с блюда. Измитите до блясък листа от салата вече стърчаха от купичката с пресен хайвер… миг — и върху допълнително поставената масичка се появи запотена сребърна кофичка…

Едва когато се убеди, че всичко е наред, когато в ръцете на сервитьорите долетя захлупеният тиган, в който цвърчеше нещо, Арчибалд Арчибалдович си позволи да остави двамата загадъчни посетители, и то след като им прошепна:

— Извинете ме за момент! Ще отида лично да нагледам филенцата.

Той бързо се отдалечи от масата и изчезна през вътрешната врата на ресторанта. Ако някой страничен наблюдател можеше да види по-нататъшните му действия, те сигурно щяха да му се сторят загадъчни.

Управителят изобщо не влезе в кухнята да нагледа филенцата, ами отиде в склада. Отвори го с личния си ключ, затвори се вътре, предпазливо, да не изцапа маншетите си, извади от контейнера с лед две едри бели риби, уви ги във вестник, внимателно ги върза с канап и ги остави настрана. После провери дали в съседната стая лятното му пардесю с копринена подплата и шапката са на мястото си и чак тогава отиде в кухнята, където готвачът старателно подготвяше обещаните от пирата филенца за гостите.

Трябва да кажем, че във всички тия действия на Арчибалд Арчибалдович нямаше нищо странно и те можеха да се сторят такива само на някой повърхностен наблюдател, Постъпките му напълно логично произтичаха от всичко, станало преди това. Познаването на последните събития, а най-вече феноменалната му интуиция подсказваха на шефа на Грибоедовския ресторант, че обедът на двамата му клиенти, макар обилен и разкошен, ще бъде изключително кратък. Усетът, който никога не бе лъгал бившия флибустиер, и този път не го излъга.

Докато Коровиев и Бегемот вдигаха втора чаша от прекрасната, студена, двойно дестилирана московска водка, на верандата, потен и развълнуван, се появи известният с неимоверната си осведоменост московски хроникьор Боба Кандалупски, който веднага седна при Петракови. Той сложи на масата набъбналата си чанта и незабавно завря устни в ухото на Петраков да му шепне някакви много интригуващи неща. Изгаряща от любопитство, мадам Петракова също доближи ухото си до пълните сочни устни на Боба, който от време на време се оглеждаше крадешком и продължаваше да шепне, и от всичко можеха да се доловят някои отделни думи като тези:

— Кълна се в честта си! На „Садовая“, на „Садовая“ — Боба още повече сниши глас, — куршум не ги лови. Куршуми… куршуми… бензин, пожар… куршуми…

— Ето тия лъжци, дето разпространяват подобни гадни слухове — с негодувание и малко по-високо, отколкото би му се искало на Боба, загъгна с контраалта си мадам Петракова, — тях трябва да ги турят на място! Но нищо, и това ще стане, ще видят те! Ама че долни клевети!

— Но какви клевети, Антонида Порфириевна! — разочарован от неверието на писателската съпруга, възкликна Боба и отново засвистя: — Казвам ви, куршум не ги лови… А сега и пожар… Те по въздуха… по въздуха — съскаше той, без дори да подозира, че тези, за които говори, седят до него и се наслаждават на свистенето му.

Всъщност това наслаждаване не трая дълго. От вътрешната врата на ресторанта на верандата стремително излязоха трима мъже със стегнати на кръста колани, с гамаши и с револвери в ръцете. Предният извика силно и страшно:

— Никой да не мърда! — и тримата тозчас откриха стрелба на верандата, като се прицелваха в главите на Коровиев и Бегемот.

Двамата обстрелвани веднага се изпариха, а от примуса право към навеса лумна огнен стълб. В навеса се образува нещо като зейнала паст с черни краища, която започна да се разширява на всички страни. Преминал през нея, огънят се вдигна чак до покрива на Грибоедовския дом. Папките с книжа, оставени на перваза в стаята на редакцията на втория етаж, изведнъж лумнаха, а след тях и — и пердето, и тогава вече огънят с бучене, като раздухван от някого, плъзна на талази из вътрешността на лелината къща.

След няколко секунди по асфалтираните алеи към чугунената ограда на булеварда, откъдето в сряда вечерта бе дошъл останалият неразбран от никого първи вестител на нещастието — Иванушка, вече тичаха недовършилите обяда си писатели, сервитьорите, София Павловна, Боба, Петракова и Петраков.

Предвидливо излязъл през страничния вход, без да тича и без да бърза, като капитан, който е длъжен да напусне горящия бриг последен, облечен в пардесюто си с копринен хастар, Арчибалд Арчибалдович стоеше спокойно с двете големи като греди риби под мишница.