Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (16)

Шестнайсета глава
Екзекуцията

Над Плешивия връх, опасан с двоен кордон, слънцето вече се снишаваше.

Кавалерийската ала, която по пладне пресрещна прокуратора, стигна в тръс до Хевронската градска порта^[1]. Пътят й беше вече разчистен. Пехотинците от кападокийската кохорта бяха избутали встрани навалицата от хора, мулета и камили и вдигнала бели стълбове от прах чак до небето, препускащата ала стигна до мястото, където се събираха двата друма: южният, водещ към Витлеем, и северозападният — за Яфа. Тя пое по северозападния. Тук също сновяха кападокийци, които предвидливо бяха разпъдили от пътя всички кервани, бързащи за празника в Иершалаим. Зад тях се трупаха тълпи от богомолци, наизлезли от временните си раирани шатри, опънати направо върху тревата. Алата измина около километър, изпревари втората кохорта от Мълниеносния легион и на още километър по-нататък първа стигна до подножието на Плешивия връх. Тук се спеши. Командирът я раздели на взводове, които опасаха цялото подножие на ниския хълм, и оставиха свободен само един подстъп — откъм пътя за Яфа.

След известно време подир алата до хълма стигна втората кохорта, изкачи се малко по-високо и го опаса като венец.

Накрая пристигна центурията, командвана от Марк Плъходава. Тя се движеше в две колони покрай пътя, а помежду им, охранявани от тайната стража, в една каруца пътуваха тримата осъдени с окачени на вратовете им бели дъски, на всяка от които на два езика — арамейски и гръцки — пишеше „Разбойник и метежник“. След каруцата на осъдените вървяха други, натоварени с наскоро одялани греди с напречници, въжета, лопати, кофи и брадви. В тия каруци пътуваха шестимата палачи. След тях яздеха центурионът Марк, началникът на храмовата стража в Иершалаим и човекът с качулката, с когото Пилат бе разменил няколко думи в затъмнената стая в двореца. В края на процесията се точеше верига от войници, а вече след тях — около две хиляди зяпачи, които не се бяха уплашили от адската жега и искаха да присъстват на интересното зрелище.

Към тия зяпачи сега се бяха присъединили и любопитни богомолци, пускани безпрепятствено до опашката на процесията. Тя запъпли по хълма, съпровождана от високите подвиквания на глашатаите, придружаващи колоната и оповестяващи това, което по пладне бе извикал Пилат.

Алата ги остави да стигнат до другия кордон, а втората центурия пусна нагоре само тези, които бяха свързани с екзекуцията, след което с бързи маневри разпръсна тълпата околовръст целия хълм, така че тя се озова между пехотния кордон горе и кавалерийския долу. Сега екзекуцията можеше да се наблюдава през рехавата верига от пехотинци.

И тъй, откакто процесията се бе изкачила на Плешивия връх, бяха минали повече от три часа и слънцето над него вече се снишаваше, но зноят все още беше нетърпим и войниците и в двата кордона страдаха от него, измъчваха се от отегчение, проклинаха в душата си тримата разбойници и искрено им пожелаваха колкото може по-скорошна смърт.

С плувнало чело и потъмняла от пот на гърба бяла риза, дребният командир на алата, който се намираше до открития подстъп в подножието на хълма, от време на време отиваше до кожената кофа в първи взвод, гребваше с шепи вода от нея, пиеше и мокреше тюрбана си. От това му поолекваше, той се отдалечаваше и отново започваше да крачи напред-назад по прашния път към върха. Дългият меч почукваше по пристегнатия му с върви кожен ботуш. Командирът искаше да даде на кавалеристите си пример за издръжливост, но от състрадание към войниците им разреши да направят пирамиди, като забият копията си в земята и хвърлят върху тях белите си наметки. В тези шатри сирийците можеха да се крият от жестокото слънце. Кофите се опразваха бързо и кавалеристите от различните взводове се редуваха да ходят за вода в деренцето под хълма, където в жалката сянка на хилави черници едно мътно поточе доизживяваше дните си в адската жега. Също тук, едва притулени в рядката сянка, скучаеха конярите, които пазеха умърлушените коне.

Отегчението на войниците и техните ругатни по адрес на разбойниците бяха обясними. Добре че опасенията на прокуратора относно безредиците, които можеха да станат по време на екзекуцията в омразния му град Иершалаим, не се оправдаха. И когато започна да тече четвъртият й час, въпреки всички очаквания между двата кордона — горния пехотен и кавалерийския в подножието — не остана нито един човек. Слънцето изпепели тълпата и я прогони обратно в Иершалаим. Отвъд веригата от двете римски центурии бяха останали само две незнайно чии и защо озовали се на хълма псета. Но и те бяха изнемощели от жега и лежаха с изплезени езици, дишаха тежко и дори не забелязваха зелените гущери, единствените същества, които не се плашеха от слънцето и сновяха сред нажежените камъни и някакви пълзящи растения с големи бодли.

Никой не дръзна да отърве осъдените нито в гъмжащия от войски Иершалаим, нито тук, на обкръжения хълм, и тълпата се върна в града, защото в тази екзекуция наистина нямаше нищо интересно, а там, в града, вече се готвеха за настъпващия довечера голям празник Пасха^[2].

Римската пехота от втория кордон страдаше повече от кавалеристите. Центурионът Плъходава беше разрешил на войниците единствено да свалят шлемовете и да покрият главите си с мокри бели кърпи, но ги държеше прави и с копия в ръцете. Той самият също с кърпа, но не мокра, а суха, крачеше близо до групата палачи, без дори да е свалил от дрехата си апликираните сребърни лъвски глави, нито наколенниците, меча и ножницата. Всеки лъч биеше право в центуриона, но изобщо не му пречеше, а лъвските глави не можеха да се гледат, защото блясъкът на сякаш кипналото от слънцето сребро беше ослепителен до болка.

Обезобразеното лице на Плъходава не изразяваше нито умора, нито неприятни усещания — великанът центурион сякаш можеше да се разхожда тук цял ден, цяла нощ и на другия ден отново, изобщо — колкото е необходимо. Все така да обикаля с ръце, опрени на тежкия колан с бронзови плочки, все така строго да поглежда ту гредите с осъдените, ту войниците от кордона, все така равнодушно да подритва с мекия си ботуш избелелите от времето, пръснати тук-там човешки кости или дребни камъчета.

Човекът с качулката се беше настанил върху трикрако столче близо до гредите, кротуваше неподвижен и само от време на време от скука ровеше в пясъка с една пръчка.

Че отвъд кордона от легионери нямаше никой, не беше съвсем вярно. Все пак имаше един човек, но не всеки го виждаше. Той се беше стаил не от страната, където подстъпът към хълма бе открит и откъдето екзекуцията можеше да се наблюдава най-удобно, а от север, там, където хълмът не беше полегат и достъпен, а неравен, с издутини и процепи, там, където вкопчена в малкия овраг на прокълнатата от небето безводна земя се опитваше да оцелее една хилава смокиня.

Тя не хвърляше никаква сянка и този единствен зрител, а не участник в екзекуцията още от самото начало, тоест вече повече от три часа, се бе стаил на камъка точно под нея. Да, за да вижда екзекуцията, той бе избрал не най-добрата, а най-лошата позиция. Но все пак оттук се виждаха и стълбовете, и двете бляскави петна върху гърдите на центуриона зад веригата от войници, а това явно беше напълно достатъчно за човека, който желаеше да остане незабелязан и необезпокояван от никого.

Но преди четири часа, в началото на екзекуцията, той се бе държал съвсем различно и спокойно можеше да бъде забелязан, вероятно затова сега бе променил поведението си и се беше уединил.

Появи се за първи път точно когато процесията се беше изкачила на самия връх оттатък кордона, при това като човек, който явно е закъснял. Дишаше тежко и не вървеше, ами тичаше нагоре, буташе се, а щом видя, че пред него и пред останалите веригата се затвори, се престори, че не чува гневните викове, и направи наивен опит да се промъкне между войниците до самото място на екзекуцията, където вече сваляха осъдените от каруцата. Но получи за това тежък удар в гърдите с тъпия край на копието, дръпна се от войниците и извика, но не от болка, а от отчаяние. И измери ударилия го легионер с размътен и напълно безразличен към всичко поглед, като човек, който не усеща физическа болка.

Закашля се, хвана се задъхан за гърдите и тръгна да заобиколи хълма, та да намери от север поне някаква пролука във веригата, през която да се промъкне. Но беше закъснял. Тя се бе затворила. С разкривено от мъка лице човекът трябваше да се откаже от опитите си да стигне до каруците, от които вече бяха стоварили стълбовете. Тези опити нямаше да доведат до нищо, само дето можеше да го хванат, а в плана му изобщо не влизаше да бъде задържан точно днес.

Затова се отдалечи към оврага, където беше спокойно и никой не му пречеше.

Сега човекът с черната брада и сълзящи от слънцето и безсънието очи седеше върху камъка и сърцето му се късаше. Той ту въздишаше и разтваряше своя талит^[3], овехтял от скитанията и от син превърнал се в мръсносив, като разкриваше ударената си с копието гръд, по която се стичаше мръсна пот, ту с неутолима мъка вдигаше очи към небето и се заглеждаше в трите лешояда, които отдавна вече се рееха във висините, описвайки големи кръгове в предчувствие за скорошен пир, ту вперваше безнадежден взор в жълтеникавата пръст, където около един полуразложен кучешки череп сновяха гущери.

Мъката му бе тъй голяма, че от време на време започваше да си говори сам.

— О, какъв глупак съм! — мърмореше той, с болка в душата се поклащаше върху камъка и дереше с нокти мургавата си гръд. — Глупак, баба, страхливец! Не съм човек, а мърша!

После млъкваше, посърваше, а щом пийнеше малко топла вода от дървената си манерка, отново се съвземаше и посягаше ту към ножа, скрит на гърдите му под талита, ту към парчето пергамент до пръчицата и шишенцето с туш на камъка пред него.

На пергамента вече бяха нахвърляни няколко думи:

„Времето минава, аз, Левий Матей, съм на Плешивия връх, а смъртта все не идва!“

По-нататък:

„Слънцето преваля, а смъртта я няма.“

Сега, останал без надежда, с острата пръчица Левий Матей започна да пише:

„Господи! Защо му се гневиш? Прати му смърт.“

Когато свърши, изхлипа с болка и отново раздра с нокти гърдите си.

Причината за отчаянието му се криеше в злощастието, сполетяло Иешуа и него, а и в голямата грешка, която Левий смяташе, че е допуснал. Преди два дни заедно отидоха във Витания^[4] близо до Иершалаим на гости при един градинар, който много бе харесал проповедите на Иешуа. Цяла сутрин гостите работиха в градината да помогнат на стопанина, а привечер се канеха да се приберат по хлад в Иершалаим. Но Иешуа изведнъж се разбърза, каза, че имал някаква спешна работа в града, и по пладне си тръгна. Точно тук се криеше първата грешка на Левий Матей. Защо, защо го остави да тръгне сам!

Вечерта Матей не се върна в Иершалаим. Повали го някаква внезапна и ужасна болест. Втресе го, тялото му гореше в огън, зъбите му тракаха и той непрекъснато молеше за вода. Никъде не можеше да иде. Рухна върху чула в бараката на градинаря и остана да лежи така до петък призори, когато болестта го напусна също тъй внезапно, както го бе споходила. Макар да нямаше сили и краката да не го държаха, измъчван от някакво лошо предчувствие, Левий се сбогува с домакина си и тръгна за Иершалаим. Там научи, че предчувствието не го е излъгало. Лошото се беше случило. Левий бе сред тълпата и чу как прокураторът произнесе присъдата.

Когато поведоха осъдените към хълма, Левий Матей тичаше покрай войниците в тълпата от зяпачи и как ли не се мъчеше незабелязано да даде поне знак на Иешуа, че той, Левий, е тук, до него, че не го е изоставил в сетния му път и че се моли смъртта да го споходи час по-скоро. Но Иешуа гледаше напред, в далечината, закъдето го караха, и естествено, не го видя.

Едва когато процесията измина близо километър от пътя, притиснат от тълпата почти до веригата, Матей бе осенен от една простичка, но гениална мисъл и вбесен, веднага започна да се проклина, че не се е сетил по-рано. Войниците вървяха в рехава верига. Помежду им имаше пролуки. С малко повече ловкост и голяма точност можеше да се провре между двама от легионерите, да стигне до каруцата и да се качи в нея. Тогава Иешуа щеше да бъде спасен от мъките.

Един миг щеше да е достатъчен, за да го промуши с нож в гърба и да извика: „Иешуа! Спасявам те и си отивам заедно с теб! Аз, Матей, твоят верен и единствен ученик!“

И ако Бог го благословеше с още един свободен миг, щеше да успее да прониже и себе си и да избегне смъртта на стълба. Всъщност последното почти не вълнуваше бившия бирник Левий. Беше му безразлично как ще умре. Той искаше само едно — Иешуа, който през целия си живот не бе причинил никому нищичко лошо, да избегне изтезанията.

Планът беше много добър, но за жалост Левий не носеше нож. Нямаше и пукната пара.

Вбесен на себе си, той се измъкна от тълпата и се втурна обратно към града. В пламналата му глава се блъскаше само една пареща мисъл — как веднага, независимо по какъв начин, да намери там нож и да успее да настигне процесията.

Дотича до градската порта и лавирайки в потока от нахлуващи кервани, някъде вляво видя отворената врата на дюкянче за хляб. Тежко задъхан от тичането по знойния път, Левий се овладя, достолепно влезе вътре, поздрави продавачката зад тезгяха, помоли я да му свали от горната полица самуна, който изведнъж му бе харесал повече от всички, а когато тя се обърна, той тихо и бързо грабна от тезгяха възможно най-доброто нещо — наточения като бръснач дълъг фурнаджийски нож — и веднага изхвръкна навън. След няколко минути отново беше на пътя за Яфа. Но процесията вече не се виждаше. Той се втурна напред. От време на време направо се строполяваше в прахоляка и оставаше да лежи неподвижно, за да си поеме дъх. И лежеше така за почуда на преминаващите хора, запътили се към Иершалаим на мулета или пеш. Лежеше и слушаше как сърцето му блъска не само в гърдите, но и в главата, и в ушите му. Щом се посъвземеше, скачаше и отново тичаше напред, но все по-бавно и по-бавно. Когато най-сетне видя дългата прашна процесия, тя беше вече в подножието на хълма.

— О, Боже… — разбрал, че закъснява, простена Левий.

И закъсня.

След четвъртия час от екзекуцията мъките му стигнаха своя предел и той изпадна в ярост. Стана от камъка, захвърли на земята ненужния — както си мислеше сега — краден нож, стъпка манерката, като се лиши от вода, смъкна от главата си кипата, заскуба рядката си коса и започна да се проклина.

Проклинаше се, като подвикваше несвързани думи, ръмжеше, плюеше и хулеше баща си и майка си, създали на този свят такъв глупец.

Като видя, че клетвите и хулите не помагат и под палещото слънце нищо не се променя, той стисна сухите си юмруци, замижа, вдигна ги към небето, към слънцето, което все повече се снишаваше, удължаваше сенките и си отиваше, за да потъне в Средиземно море, и настоя пред Бог за незабавно чудо. Настоя Бог веднага да изпрати смърт на Иешуа.

После отвори очи и се увери, че на хълма всичко е като преди, освен че пламтящите на гърдите на центуриона петна са помръкнали. Слънцето изпращаше лъчите си към гърбовете на смъртниците, обърнати с лице към Иершалаим. Тогава Левий извика:

— Проклинам те, Господи!

С пресипнал глас той викаше, че се е убедил в несправедливостта му и не възнамерява повече да вярва в него.

— Ти си глух! — ръмжеше Левий. — Ако не беше глух, щеше да ме чуеш и веднага да го убиеш.

Стиснал очи, Левий очакваше върху него да се изсипе огън и да го унищожи. Но това не стана и без да отваря клепачи, той продължи да вика към небето язвителни и обидни слова. Крещеше, че е останал напълно разочарован и че има и други богове и религии. Да, никой друг бог не би допуснал, никога не би допуснал човек като Иешуа да изгаря на стълба от слънцето.

— Лъгал съм се — останал без глас викаше Левий, — ти си бог на злото! Или може би очите ти са съвсем заслепени от дима на кадилниците в храмовете, а ушите ти вече не чуват нищо, освен свещеническите славословия? Ти не си всемогъщ бог. Ти си черен бог. Проклинам те, боже на разбойниците, техен покровител и душа!

Изведнъж нещо лъхна в лицето на бившия бирник и прошумоля в краката му. Лъхна още веднъж и тогава Левий отвори очи и видя, че всичко в този свят, дали заради неговите проклятия, или по някакви други причини, се е променило. Слънцето бе изчезнало, но без да стигне до морето, в което потъваше всяка вечер. След като го беше погълнал, по небето от запад страховито и неотклонно пъплеше буреносен облак. По краищата му вече бе кипнала бяла пяна, а черното му димящо туловище проблясваше в жълто. Облакът тътнеше и мяташе огнени нишки. По пътя за Яфа, по безплодната Гионска долина^[5], над шатрите на богомолците летяха прашни вихрушки, подгонени от внезапния вятър. Левий млъкна и се помъчи да разбере дали бурята, която сега щеше да връхлети Иершалаим, ще донесе някаква промяна в съдбата на клетия Иешуа. И загледан в огнените нишки, разсичащи облака, започна да моли мълния да порази неговия стълб. Вперил разкаян поглед в чистото, още не погълнато от облака небе, където лешоядите променяха посоката на полета си, за да избягат от бурята, Левий си помисли, че е проявил безумие, като е избързал с проклятията си. Сега вече Бог нямаше да го послуша.

Той обърна взор към подножието на хълма, прикова го към мястото, където стоеше разпръснатият кавалерийски полк, и забеляза, че там нещата доста са се променили. От високото Левий успя много добре да види как войниците се суетят, изтръгват копията си от земята, загръщат се с наметките и как конярите тичат към пътя, повели враните коне. Ясно беше, че полкът си тръгва. Левий се бранеше с ръце от праха, който го шибаше в лицето, плюеше и се мъчеше да разбере какво означава това, че кавалерията се кани да си тръгне. Той отмести поглед нагоре и забеляза една малка фигура с пурпурна хламида, която се изкачваше към мястото на екзекуцията. Тогава изведнъж сърцето на бившия бирник се сви от предчувствието за щастливия край.

Качващият се по хълма след четирите часа страдания на разбойниците беше командирът на кохортата, пристигнал на кон от Иершалаим и придружаван от ординареца му. По знак на Плъходава веригата от войници се отвори и центурионът отдаде чест на трибуна, който учтиво дръпна Плъходава настрани и му пошепна нещо. Центурионът отново отдаде чест и тръгна към групата палачи, насядали по камъните в подножието на стълбовете. А трибунът пое към човека, който седеше на трикракото столче, и той вежливо стана да го посрещне. Трибунът каза нещо и на него и сподиряни от началника на храмовата стража, двамата се запътиха към стълбовете.

Плъходава с погнуса изгледа мръсните дрипи — доскорошни дрехи на престъпниците, които палачите се бяха отказали да вземат, извика двама от тях и им заповяда:

— Последвайте ме!

От първия стълб се чуваше някакво дрезгаво напяване. Към края на третия час от екзекуцията окаченият на него Гестас беше обезумял от мухите и слънцето и сега тихо си пееше нещо за гроздето, като от време на време поклащаше главата си, покрита с чалма, и тогава мухите за малко се вдигаха от лицето му, но после се връщаха отново.

Дисмас на втория стълб страдаше най-много, защото не губеше съзнание и клатеше главата си често и отмерено, ту надясно, ту наляво, за да удря ухото си в рамото.

Най-щастлив беше Иешуа. Още през първия час той започна да припада, а после потъна в забрава и оброни главата си с размотана чалма. Бяха го накацали толкова мухи и стършели, че под черната им движеща се маса лицето му се беше скрило. В слабините, по корема и под мишниците му се бяха впили тлъсти стършели, които смучеха жълтата му разголена плът.

Подчинявайки се на жестовете на човека с качулката, един от палачите взе копието, а другият занесе до стълба кофа и сюнгер. Първият вдигна копието и почука с него едната, а после и другата ръка на Иешуа, изпънати и вързани с въжета за напречната греда. Тялото с изпъкнали ребра трепна. Палачът прокара върха на копието по корема му. Тогава Иешуа вдигна глава, мухите се разхвърчаха с бръмчене и лицето на осъдения се разкри — подуто от ухапванията, с подпухнали очи, неузнаваемо.

Ха-Ноцри разтвори клепачи и погледна надолу. Очите му, обикновено ясни, сега бяха размътени.

— Ха-Ноцри! — каза палачът.

Ха-Ноцри помръдна подутите си устни и отвърна с дрезгав разбойнически глас:

— Какво искаш? Защо си дошъл?

— Пий! — каза палачът и напоеният с вода сюнгер на върха на копието се вдигна до устата на Иешуа.

В очите му проблесна радост, той впи устни в сюнгера и жадно започна да поема от влагата. От съседния стълб се чу гласът на Дисмас:

— Не е справедливо! И аз съм разбойник като него.

Той се напрегна, но не успя да помръдне, ръцете му бяха вързани с въжета за гредата на три места. Прибра корема си и се вкопчи в краищата й, обърна глава към стълба на Иешуа и в очите му пламна злоба.

Облак от прах връхлетя площадката и наоколо притъмня. Когато прахът се уталожи, центурионът извика:

— Ти на втория стълб да мълчиш!

Дисмас млъкна, Иешуа откъсна устни от сюнгера и като се помъчи гласът му да прозвучи добронамерено и убедително, но без да успее да го постигне, дрезгаво помоли палача:

— Дайте му да пие.

Наоколо притъмняваше все повече. Белите кипнали облаци летяха пред устремената към Иершалаим тежка черна мъгла, напоена с влага и огън, която беше заляла вече половината небе. Над самия хълм блесна светкавица и отекна гръм. Палачът свали сюнгера от копието.

— Прославяй великодушния хегемон! — прошепна тържествено и леко прониза Иешуа в сърцето.

Той трепна и промълви:

— Хегемоне…

Кръвта потече по корема му, долната му челюст подскочи конвулсивно и главата му се отпусна.

При втория гръмотевичен удар палачът вече даваше на Дисмас да пие и със същите думи „Прославяй хегемона!“ го уби.

Щом палачът се озова до него, умопобърканият Гестас уплашено извика, но когато сюнгерът докосна устните му, изръмжа нещо и впи зъби в него. След няколко секунди и неговото тяло се отпусна, доколкото му позволяваха въжетата.

Човекът с качулката вървеше по следите на палача и центуриона, следван от началника на храмовата стража. Той спря пред първия стълб, внимателно огледа окървавения Иешуа, докосна с бялата си ръка стъпалото му и каза на придружителите си:

— Мъртъв е.

Същото се повтори и пред другите два стълба.

След това трибунът направи знак на центуриона, обърна се и заедно с началника на храмовата стража и човека с качулката си тръгна от върха. Спусна се тъма, светкавиците прорязаха черното небе. От него изведнъж блъвна огън и викът на центуриона „Вдигай кордона!“ се сля с грохота. Зарадвани, войниците наложиха шлемовете и се втурнаха да бягат. Иершалаим се забули в мрак.

Пороят рукна внезапно и застигна центуриите насред пътя от хълма. Водата се сгромоляса тъй страшно, че когато войниците стигнаха долу, към тях вече летяха бурни потоци. Мъжете се хлъзгаха и падаха по размекнатата глина и бързаха да стигнат до равния път, по който вече, едва видима в пелената от вода, към Иершалаим се оттегляше измокрената до кости конница. След няколко минути в мътното зарево от буря, вода и огън на хълма остана само един човек. Здраво хванал откраднатия нож, който сега вече имаше за какво да му послужи, той се препъваше в хлъзгавите издатини, вкопчваше се в каквото му падне, понякога пълзеше на колене, но напредваше към стълбовете. Ту изчезваше в непрогледния мрак, ту се открояваше в проблясъците.

Когато се изкатери, водата вече стигаше до глезените му, той смъкна от себе си натежалия, прогизнал талит, остана само по риза и коленичи пред нозете на Иешуа. Преряза вървите на коленете, качи се на долния напречник, прегърна го и освободи ръцете му от горните въжета. Голото мокро тяло на Иешуа се стовари върху него и го събори на земята. Левий понечи веднага да го преметне през рамо, но някаква мисъл го спря. Той остави във водата тялото с отметнатата глава и разперените ръце и по хлъзгавата кал се завтече към другите стълбове. Преряза и техните въжета и двете тела рухнаха на земята.

След няколко минути на върха бяха останали само трите празни стълба и тези две тела, блъскани и търкаляни от водата.

На хълма вече ги нямаше нито Левий, нито тялото на Иешуа.