Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (3)

Трета глава
Седмото доказателство

— Да, беше около десет сутринта, достопочтени Иван Николаевич — каза професорът.

Поетът прокара ръка по лицето си като човек, който току-що се е събудил, и видя, че на Патриаршеските се е свечерило.

Водата в езерото бе почерняла и по нея вече се плъзгаше лека лодка, чуваше се плясъкът на греблата и смехът на някаква гражданка в лодката. Сега по пейките в алеите имаше хора, но те бяха по другите три страни на квадрата, а не там, където се намираха нашите събеседници.

Небето над Москва бе сякаш безцветно и високо горе много ясно се виждаше пълната луна, но още не златиста, а бяла. Вече се дишаше по-леко и под липите гласовете звучаха смекчено, някак вечерно.

„Как тъй не разбрах кога успя да наниже цял разказ! — с почуда си помисли Бездомни. — И ето че се свечери! Или може би не е разказвал, ами просто съм заспал и съм сънувал?“

Но все пак професорът сигурно бе разказвал, инак трябва да приемем, че същото е сънувал и Берлиоз, понеже той внимателно се вгледа в лицето на чужденеца и рече:

— Вашият разказ е извънредно интересен, професоре, макар изобщо да не отговаря на писаното в евангелията.

— Но моля ви се — снизходително усмихнат отвърна професорът, — кой друг, ако не вие, би трябвало да знае, че нищо от писаното в евангелията в действителност никога не се е случвало, и ако започнем да се позоваваме на тях като на исторически източник… — той отново се усмихна и Берлиоз се запъна, защото буквално същото беше казал на Бездомни, докато вървяха по „Бронная“ към Патриаршеските езера.

— Така е — забеляза Берлиоз, — но се опасявам, че няма кой да потвърди дали и това, което вие ни разказахте, се е случило в действителност.

— О, не! Има кой да го потвърди! — извънредно уверено каза професорът, като започна да говори с акцент, и изведнъж тайнствено помами с пръст двамата приятели да се приближат.

Те се наведоха от двете му страни и той вече без никакъв акцент, който при него, дявол знае защо, ту изчезваше, ту се появяваше, каза:

— Понеже… — професорът плахо се озърна и зашепна — аз лично присъствах на всичко. Бях и на терасата при Пилат Понтийски, и в градината, когато той разговаряше с Каифа, и на подиума, само че тайно, инкогнито така да се каже, затова ви моля: никому нито дума и пълна тайна!… Шшшт!

Настана мълчание и Берлиоз пребледня.

— Вие… вие от колко време сте в Москва? — с треперещ глас попита той.

— Ами пристигнах ей сега, преди малко — смутено отговори професорът, а приятелите чак тогава се сетиха хубавичко да го погледнат в очите и откриха, че лявото, зеленото, е напълно безумно, а дясното — пусто, черно и мъртво.

„Ето ти го обяснението! — смутено си помисли Берлиоз. — Или е някакъв смахнат германец, или току-що се е побъркал край Патриаршеските. Ама че история!“

Да, наистина, сега всичко получи обяснение: и много странната закуска при покойния философ Кант, и шантавите приказки за олиото и Анушка, и пророкуването, че щял да бъде обезглавен, и всичко останало — професорът беше луд.

Берлиоз веднага разбра какво трябва да прави. Той се облегна силно назад и зад гърба на професора взе да намига на Бездомни в смисъл да не му възразява, но обърканият поет не схвана.

— Да, да, да — възбудено каза Берлиоз, — всъщност всичко е възможно! Много даже е възможно: и Пилат Понтийски, и терасата, и така нататък… Вие сам ли пристигнахте или със съпругата си?

— Сам, сам, аз винаги съм сам — с покруса отвърна професорът.

— А къде е багажът ви, професоре? — внимателно заподпитва Берлиоз. — В „Метропол“ ли? Къде отседнахте?

— Аз ли? Никъде — отговори смахнатият германец, чието зелено око тъжно и безнадеждно блуждаеше над езерото.

— Как? Ами… къде ще живеете?

— Във вашия апартамент — изведнъж нехайно отговори побърканият и му намигна.

— Аз… аз много се радвам — замърмори Берлиоз, — но честно казано, у нас ще ви е неудобно… Докато в „Метропол“ стаите са чудесни, той е първокласен хотел…

— И дяволът ли не съществува? — изведнъж закачливо попита болният, като се обърна към Иван Николаевич.

— И дяволът…

— Не му възразявай! — само с устни пошепна Берлиоз, като се изпъна зад гърба на професора и направи гримаса.

— Няма никакъв дявол! — смутен от цялата тая дивотия, най-неблагоразумно извика Иван Николаевич. — До гуша ми дойде! Стига глупости.

Тогава безумецът така прихна, че от липата над главите им изхвръкна един врабец.

— Е, това вече наистина е интересно — разтърсван от смях, каза професорът, — ами че то у вас за каквото и да попиташ, все го няма! — Той внезапно спря да се смее и както е напълно естествено при душевните заболявания, след смеха изпадна в другата крайност — избухна и извика гневно: — Няма го значи, така ли?

— Спокойно, спокойно, спокойно, професоре — мърмореше Берлиоз да не би да ядоса с нещо болния, — изчакайте ме тук с другаря Бездомни, аз ще изтичам до ъгъла да звънна по телефона, после ще ви заведем където поискате. Защото не познавате града…

Трябва да признаем, че планът на Берлиоз беше правилен: той трябваше да стигне до най-близкия уличен телефон и да съобщи в бюро „Чужденци“, че на Патриаршеските езера има един чуждестранен консултант, който явно е в ненормално състояние. Та да вземат необходимите мерки, защото инак става някаква пълна бъркотия.

— Да се обадите? Е, добре, обадете се — тъжно се съгласи болният и изведнъж помоли страстно: — Но на сбогуване ви умолявам, повярвайте поне, че дяволът съществува! Нищо повече не искам от вас. Имайте предвид, че за това служи седмото доказателство, най-сигурното! И сега то ще ви бъде представено.

— Добре, добре — престорено мило каза Берлиоз, намигна на посърналия поет, на когото идеята да варди откачилия германец никак не му допадаше, и се устреми към изхода от Патриаршеските, дето е на ъгъла на „Бронная“ и „Ермолаевски“.

Професорът пък сякаш изведнъж оздравя и се разведри.

— Михаил Александрович! — извика той след Берлиоз.

Онзи трепна, обърна се, но се утеши с мисълта, че професорът знае името и презимето му също от някои вестници. А професорът сви шепите си на фуния и извика:

— Искате ли да се разпоредя да изпратят телеграма до чичо ви в Киев?

Берлиоз отново настръхна. Откъде този луд ще знае за съществуването на киевския му чичо? Защото във вестниците със сигурност не пишеше такива неща. Охо, дали пък Бездомни не е прав? Ами ако тия документи наистина са фалшиви? Ама че странен субект. Да се обади! Веднага да се обади! Там много бързо ще го проучат!

И без да слуша нищо повече, Берлиоз се завтече нататък.

В този миг от пейката точно преди изхода към „Бронная“ срещу редактора се възправи същият онзи гражданин, който по-рано под слънчевата светлина се бе изваял от лепкавия зной. Само че сега не беше въздушен, а обикновен, от плът, и в падащия здрач Берлиоз ясно видя, че мустачките му приличат на кокоши перца, очите му са малки, иронични и като на пиянде, а панталоните — карирани и толкова високо повдигнати, че се виждаха нечистите му бели чорапи.

Михаил Александрович направо се слиса, но си каза, че това е някакво глупаво съвпадение и че сега няма никакво време да се разсейва с подобни неща.

— Турникета ли търсите, гражданино? — с пресипнал тенор попита карираният тип. — Заповядайте насам! Оттук, направо и ще стигнете. Би трябвало за упътването да ви поискам колкото за четвъртинка… да се посъвзема… като бивш диригент на църковен хор^[1]! — и кълчейки се, субектът рязко свали жокейското си кепе.

Берлиоз реши да не обръща внимание на молбите и хленча на диригента, изтича до турникета и го хвана. Завъртя го и тъкмо да стъпи на релсите, в лицето му плисна червена и бяла светлина: в стъкленото сандъче светна надписът „Внимание, трамвай!“.

И този трамвай, който завиваше по новоположената линия от „Ермолаевски“ към „Бронная“, тозчас връхлетя. Зави, пое по правата, внезапно грейна в електрическа светлина отвътре, нададе вой и се втурна напред.

Макар да стоеше на безопасно място, Берлиоз реши за всеки случай да се върне зад оградата, хвана дръжката с другата ръка и направи крачка назад. Тогава обаче ръката му се изплесна и отскочи, единият му крак неудържимо, като върху лед, се хлъзна надолу по паветата, другият отхвръкна и той се просна на релсите.

В опит да се хване за нещо, Берлиоз падна по гръб, леко удари главата си в паветата и високо горе, но дали отдясно, или отляво — не можа да разбере — съгледа позлатената луна. Успя да се обърне настрани, конвулсивно прибра краката си към корема и тогава зърна понеслото се с неудържима сила към него напълно побеляло от ужас лице на ватманката и алената лента на ръката й. Берлиоз не извика, но около него с отчаяни женски гласове писна цялата улица. Ватманката рязко дръпна електрическата спирачка, вагонът заби нос в земята, мигновено подскочи и стъклата на прозорците му се пръснаха с трясък и звън. В този миг в мозъка на Берлиоз някой отчаяно извика: „Нима?…“ Още веднъж, за последен път, му се мярна луната, но вече разпадаща се на парчета, и после стана тъмно.

Трамваят го връхлетя и под оградата върху павирания участък от Патриаршеската алея изхвръкна някакъв кръгъл тъмен предмет. После се търколи оттам и заподскача по паветата на „Бронная“.

Беше отрязаната глава на Берлиоз.