Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (10)

Десета глава
Вести от Ялта

Докато на Никанор Иванович му се случваше цялото това нещастие, на същата „Садовая“, близо до № 302-бис, в кабинета на финансовия директор на „Вариете“ Римски седяха двама души: самият Римски и администраторът на театъра Варенуха.

Два от прозорците в големия кабинет на втория етаж гледаха към „Садовая“, а третият, точно зад гърба на директора, който седеше на бюрото — към лятната градина на „Вариете“ с павилионите за разхладителни напитки, стрелбището и откритата естрада. Освен бюрото обзавеждането на кабинета включваше: окачен на стената свитък стари афиши, малка масичка с гарафа за вода, четири стола и в ъгъла една поставка с прашен стар макет на някаква изложба. Е, да, в кабинета, вляво от бюрото на Римски имаше и малка, стара и очукана огнеупорна каса.

Още от сутринта той беше в лошо настроение, докато Варенуха, напротив, бе оживен и сякаш гореше от желание да върши нещо. Обаче нямаше какво.

Сега в кабинета на финансовия директор Варенуха се криеше от гратисчиите, които му тровеха живота, особено в дните, когато програмата се сменя. А днес беше точно такъв ден.

Щом телефонът зазвънеше, той вдигаше слушалката и започваше да лъже:

— Кой? Варенуха ли? Няма го. Извън театъра е.

— Хайде, моля те, обади се пак на Лиходеев — нервно му каза Римски.

— Абе няма го. Вече изпращах Карпов. В апартамента няма никого.

— Какво става по дяволите? — съскаше Римски и тракаше със сметачната машина.

Вратата се отвори и разпоредителят домъкна дебел пакет прясно отпечатани допълнителни афиши. Върху зелените листове с големи червени букви пишеше:

Днес и всеки ден в театър „Вариете“

след редовната програма:

професор Воланд

сеанс с черна магия,

която ще бъде напълно разобличена

Варенуха се отдалечи от афиша, който бе метнал върху макета, порадва му се и каза на разпоредителя веднага да пусне всички екземпляри за разлепване.

— Добре е, грабва окото — вметна Варенуха, когато разпоредителят излезе.

— На мен пък цялата тая идея никак не ми харесва — промърмори Римски и злобно погледна афиша през роговите си очила, — изобщо много ми е чудно как са му разрешили такава постановка!

— Не, Григорий Данилович, не си прав, много хитър ход. Точно в разкриването на номера се крие най-интересното.

— Не знам, не знам, не виждам нищо интересно, той вечно измисля нещо такова! Поне да ми беше показал тоя магьосник. Ти виждал ли си го? Дявол знае откъде го е изнамерил!

Варенуха, както и Римски, не бил го виждал. Вчера Стьопа долетял („като луд“ според израза на Римски) с вече подготвения проектодоговор, наредил веднага да го препишат и да платят. Магьосникът изчезнал и никой — освен Стьопа — не го бил виждал.

Римски извади часовника си, видя, че е вече два и пет и окончателно се вбеси. На нищо не прилича! Лиходеев се обади към единайсет, каза, че ще дойде след около половин час, и не само не дойде, ами изчезна и от дома си!

— Мен ме чака работа! — вече ръмжеше Римски и сочеше купчината неподписани книжа.

— Да не би и него като Берлиоз да го е сгазил трамвай? — попита Варенуха, долепил ухо до слушалката, от която се чуваха ясни, продължителни и напълно безнадеждни сигнали.

— Де да беше така… — едва чуто, през зъби каза Римски.

В същия миг в кабинета влезе една жена с униформено яке, фуражка, черна пола и гуменки. Тя извади от малката си чанта на кръста бяло листче и тетрадка и попита:

— Кой тук е Варенуха? Имате светкавична телеграма. Подпишете.

Варенуха сложи няколко драскулки в тетрадката на жената и щом вратата след нея се хлопна, разгъна листчето.

Прочете телеграмата, примигна и я подаде на Римски.

Там пишеше следното: „Ялта Москва. Вариете. Днес единайсет половина криминална дойде кестеняв пижама панталони бос психичноболен представи се Лиходеев директор Вариете. Телеграфирайте криминална Ялта къде директор Лиходеев“.

— Ново двайсет! — възкликна Римски и добави: — Пак изненада!

— Лъжедмитрий^[1] — каза Варенуха и заговори в телефонната слушалка: — Телеграфът ли е? За сметка на „Вариете“. Приемете светкавична… Слушате ли ме? „Ялта криминална. Лиходеев Москва. Финансов директор Римски“…

Независимо от съобщението за ялтенския самозванец Варенуха отново започна да издирва Стьопа по телефона, но естествено, не го откри никъде. И тъкмо когато със слушалката в ръка се чудеше къде още да се обади, влезе същата жена, която одеве донесе първата светкавица, и му подаде ново листче. Варенуха го разгъна трескаво, прочете написаното и подсвирна.

— Какво пак? — нервно потръпна Римски.

Варенуха мълчаливо му даде телеграмата и в нея финансовият директор видя думите: „Умолявам повярвате захвърлен Ялта хипноза Воланд. Телеграфирайте криминална потвърдете самоличността. Лиходеев“.

Доближили глави, Римски и Варенуха препрочетоха телеграмата, а след като я препрочетоха, мълчаливо се вторачиха един в друг.

— Граждани! — изведнъж се ядоса жената. — Подпишете, пък после мълчете колкото си искате! Имам да разнасям светкавици.

Без да сваля очи от телеграмата, Варенуха се подписа надве-натри в тетрадката и жената изчезна.

— Нали към единайсет ти разговаря с него по телефона? — в пълно недоумение попита администраторът.

— Пълни глупости! — високо извика Римски. — Няма значение дали съм разговарял, или не, той сега не може да е в Ялта! Това са глупости!

— Сигурно е пиян… — каза Варенуха.

— Кой е пиян? — попита Римски и двамата отново се вторачиха един в друг.

Нямаше никакво съмнение, че от Ялта им телеграфира някой самозванец или луд; странното обаче беше откъде ялтенският мистификатор познава Воланд, който бе пристигнал в Москва едва вчера? Откъде знае за връзката между Лиходеев и Воланд?

— „Хипноза…“ — повтаряше Варенуха думата от телеграмата, — но откъде знае за Воланд? — Той примигна и изведнъж непоколебимо извика: — Не, не, глупости, глупости, глупости!

— Къде е отседнал тоя Воланд, дявол да го вземе? — попита Римски.

Варенуха веднага се свърза с бюро „Чужденци“ и за пълна изненада на Римски съобщи, че Воланд е отседнал в апартамента на Лиходеев. После набра тамошния номер и дълго слуша плътните сигнали в слушалката. Сред тия сигнали някъде отдалеч се чу тежък, мрачен глас, който пропя: „… скали, о, мой приют…“ — и Варенуха си помисли, че е станало преплитане с линията на радиотеатъра.

— Апартаментът не отговаря — каза той и затвори, — дали да не опитаме да се обадим и…

Но не довърши. Онази жена пак се появи на вратата и двамата с Римски станаха да я посрещнат, а тя извади от чантата си вече не бяла, а някаква тъмна хартийка.

— Започва да става интересно — процеди през зъби Варенуха и изпрати с поглед бързо излязлата жена.

Римски пръв грабна листчето.

Върху тъмния фон на фотографската хартия ясно личаха черни ръкописни редове:

„Доказателство моят почерк моят подпис. Телеграфирайте потвърждение. Издействайте тайно наблюдение Воланд. Лиходеев.“

За двайсетте си години дейност в театрите Варенуха беше виждал какво ли не, но сега усети, че умът му е като замъглен, и не успя да продума нищо, освен баналната и напълно неуместна фраза:

— Не може да бъде!

Докато Римски направи друго. Той стана, отвори вратата, кресна на куриерката, която седеше на едно столче:

— Не пускайте никого освен пощальоните! — и заключи кабинета.

Сетне извади от бюрото куп книжа и започна внимателно да сравнява дебелите, с наклон наляво букви от фотограмата с буквите в резолюциите на Стьопа и с подписите му със завъртулки. Надвесен над бюрото, Варенуха пареше с дъха си бузата на Римски.

— Почеркът е неговият — уверено каза накрая финансовият директор, а Варенуха се обади като ехо:

— Неговият е.

Администраторът се загледа в лицето на Римски и се изненада колко се е променило. И бездруго слабият финансов директор сякаш беше отслабнал още повече и дори се беше състарил, а очите му в роговите рамки бяха изгубили своята проницателност — в тях се четеше не само тревога, но дори някаква тъга.

Варенуха направи всичко, което прави човек, когато е безкрайно изумен. Обиколи кабинета, на два пъти разпери ръце като разпнат, изпи цяла чаша от жълтеникавата вода в гарафата и възкликна:

— Нищо не разбирам! Ни-щич-ко!

През това време Римски гледаше през прозореца и трескаво мислеше. Положението му беше много деликатно. Трябваше веднага, ей сега, да измисли някакво обикновено обяснение за необикновени неща.

Присви очи и си представи Стьопа по пижама и бос как днес към единайсет и половина се качва на някакъв невиждан свръхбърз самолет, а после как същият този Стьопа, също в единайсет и половина е застанал по чорапи на летището в Ялта… Какво става, по дяволите?!

Може пък човекът, който му се обади днес по телефона от апартамента, да не е бил Стьопа? Не, Стьопа беше! Той ли не познава гласа му! Но дори да не му се е обаждал Стьопа, нали вчера следобед той дойде от кабинета си тук, донесе тоя идиотски договор и ядоса финансовия директор с лекомислието си. Как би могъл да замине с влак или самолет, без да каже на никого в театъра? Дори да беше отлетял снощи, до днес по обед нямаше да е стигнал. Или щеше?

— Колко километра са до Ялта? — попита Римски.

Варенуха спря да снове и извика:

— Мислил съм го! Вече съм го мислил! С железницата до Севастопол са повече от хиляда и петстотин километра. До Ялта сложете още осемдесет. Е, по въздух са по-малко.

Хм… Да… И дума не можеше да става за никакъв влак. Тогава какво? Изтребител? Че кой ще качи Стьопа бос в изтребител? Защо? Може, щом е пристигнал в Ялта, да си е събул ботушите? И пак: защо? Но дори и с ботуши нямаше да го качат на изтребител! И какво общо има изтребителят? Нали пише, че е дошъл в криминалната в единайсет и половина, а в Москва по телефона е разговарял… чакайте малко… изведнъж пред очите на Римски се появи циферблатът на часовника му… Той започна да си припомня къде се намираха стрелките. Ужас! На единайсет и двайсет. Какво излиза тогава? Ако допуснем, че веднага след разговора Стьопа се е втурнал към летището и е стигнал там, да речем, за пет минути, което между другото също е немислимо, излиза, че самолетът, който е тръгнал незабавно, за пет минути е прелетял повече от хиляда километра? Значи лети със скорост повече от дванайсет хиляди километра в час!!! Това не може да бъде, следователно той не е в Ялта.

Какво остава? Хипноза? На света няма такава хипноза, дето да запрати някого на хиляда километра! Значи си въобразява, че е в Ялта! Добре де, той като си въобразява, и ялтенската криминална ли си въобразява? О, не, извинете, такива неща не се случват!… Но нали телеграфират оттам?

Лицето на финансовия директор беше страшно за гледане. През това време отвън някой натискаше и дърпаше дръжката на вратата и се чуваше как оттатък куриерката вика отчаяно:

— Не може! Не ви пускам! Ако щете, убийте ме!! Заседание!

Римски се поовладя колкото можа, вдигна телефона и каза:

— Експресна поръчка за Ялта.

„Умно!“ — мислено възкликна Варенуха.

Но разговорът с Ялта не се проведе. Римски затвори слушалката и каза:

— Като напук линията е повредена.

Личеше, че повредата на линията доста го е озадачила и дори го е накарала да се замисли. Той се почуди малко, с едната ръка отново взе слушалката, а с другата започна да записва какво казва:

— Приемете светкавична телеграма. Вариете. Да. Ялта. Криминална милиция. Да. „Днес към единайсет и половина Лиходеев разговаря мен телефона Москва, точка. След това не дойде на работа и не можем да го намерим по телефоните, точка. Почерка потвърждавам, точка. Мерки за наблюдаване посочения артист взети. Финансов директор Римски“.

„Много умно!“ — рече си Варенуха, но преди да го доизрече, в главата му се мернаха думите: „Глупости! Той не може да е в Ялта!“

През това време Римски направи следното: старателно сгъна всички получени телеграми и копието от своята, пъхна ги в един плик, залепи го, написа отгоре няколко думи, даде го на Варенуха и каза:

— Иван Савелиевич, занеси ги лично още сега. Пък те да се оправят.

„Виж, това наистина е умно“ — помисли си Варенуха и мушна плика в чантата си. После още веднъж за всеки случай набра телефонния номер в апартамента на Стьопа, заслуша се, радостно и тайнствено запримигва и започна да прави гримаси. Римски проточи врат.

— Бихте ли повикали артиста Воланд — мазнишки помоли Варенуха.

— Той е зает — с треперлив глас отговори слушалката, — кой го търси?

— Администраторът от „Вариете“ Варенуха.

— Иван Савелиевич? — радостно извика слушалката. — Страшно се радвам да ви чуя! Как сте?

— Мерси — слисано отвърна Варенуха, — с кого разговарям?

— С помощника, с помощника му и преводач Коровиев — нареждаше слушалката, — изцяло на вашите услуги, мили Иван Савелиевич! Разпореждайте се с мен както пожелаете. Е?

— Извинете, Степан Богданович Лиходеев там ли е в момента?

— Уви, няма го! Няма го! — викаше слушалката. — Замина.

— Къде?

— Извън града да се повози с колата.

— К-как… д-да се повози? И кога ще се прибере?

— Ами каза: „Ще подишам малко чист въздух и се прибирам!“

— Ясно… — смутено рече Варенуха, — мерси. Ако обичате, предайте на мосю Воланд, че представлението му днес е в трета част.

— Слушам. Разбира се. Непременно. Веднага. На всяка цена. Ще му предам — отсечено нареждаше слушалката.

— Всичко хубаво! — с почуда каза Варенуха.

— Моля да приемете моите най-добри, най-топли поздрави и пожелания! — продължаваше слушалката. — Успех! Късмет! Много щастие! Всичко най-добро!

— Ами да, разбира се! Нали ти казах! — възбудено викаше администраторът. — Няма никаква Ялта, заминал е извън града!

— Е, ако е тъй — пребледнял от яд, занарежда финансовият директор, — това наистина е същинско безобразие, думи нямам!

Изведнъж администраторът подскочи и така завика, че Римски се стресна:

— Сетих се! Сетих се! В Пушкино наскоро откриха закусвалня „Ялта“! Всичко е ясно! Отишъл е там, напил се е и сега ни телеграфира!

— Направо прекалява — отговори Римски, бузата му заигра и в очите му пламна страхотен гняв. — Скъпо ще му струва тая разходка. — Но изведнъж се запъна и допълни колебливо: — Добре де, ами криминалната…

— Няма такива работи! Негови измишльотини — прекъсна го експанзивният администратор и попита: — Да занеса ли пакета?

— На всяка цена! — отвърна Римски.

Вратата отново се отвори и влезе пак същата… „Тя!“ — някак мъченически си помисли Римски. Двамата застанаха срещу пощальонката.

Този път в телеграмата пишеше:

„Благодаря потвърждението спешно петстотин криминална мен утре излитам Москва Лиходеев.“

— Той е полудял… — тихо каза Варенуха.

А Римски раздрънка ключовете, извади от чекмеджето на огнеупорната каса пари, отброи петстотин рубли, позвъни, даде парите на куриерката и я изпрати до телеграфа.

— Ама Григорий Данилович — не повярва на очите си Варенуха, — мисля, че не биваше да изпращаш пари.

— Те ще се върнат — тихо отговори Римски, — на него обаче тоя пикник ще му излезе през носа — после посочи чантата на Варенуха и добави: — Тръгвай, Иван Савелиевич, не се мотай.

И с чантата в ръка Варенуха изскочи от кабинета.

Той слезе на долния етаж, видя дългата опашка пред касата, касиерката му каза, че очаква след около час билетите да свършат, защото щом видяла допълнителния афиш, публиката заприиждала на тълпи, той й нареди да скрие и да не продава трийсетте най-добри места в ложите и в партера, изскочи от касата, пътьом се отърва от досадните гратисчии и се шмугна в малкия си кабинет, за да си вземе кепето. В този миг телефонът издрънча.

— Да! — викна Варенуха.

— Иван Савелиевич? — попита слушалката с ужасно гаден носов глас.

— Няма го в театъра! — понечи да отговори Варенуха, но слушалката веднага го прекъсна:

— Не ме будалкайте, Иван Савелиевич, а ме чуйте. Никъде няма да носите тия телеграми и на никого няма да ги показвате.

— Кой се обажда? — изрева Варенуха. — Стига шегички, гражданино! Веднага ще ви разкрият! Вашият номер?

— Варенуха — повтори същият гаден глас, — ти руски разбираш ли? Никъде няма да носиш телеграмите.

— А, не мирясвате значи? — с ярост кресна администраторът. — Правете му сметка! Ще ми платите за това! — той извика още някаква заплаха, но млъкна, защото усети, че никой вече не го слуша.

Изведнъж в кабинета започна някак много бързо да притъмнява. Варенуха излезе, хлопна вратата след себе си и през страничния вход се втурна към лятната градина.

Администраторът беше възбуден и изпълнен с енергия. След наглото обаждане беше убеден, че някаква шайка хулигани прави мръсни номера и че тия номера са свързани с изчезването на Лиходеев. Желанието да разобличи злодеите го задушаваше и колкото и да е странно, администраторът започна да предвкусва нещо приятно. Така става, когато човек се мъчи да привлече вниманието на околните и да съобщи някъде сензационна новина.

В градината вятърът духна право срещу него и хвърли в очите му пясък, сякаш да го спре, да го предупреди. На втория етаж едно черчеве така издрънча, че стъклото му едва не изхвръкна, върхарите на кленовете и липите зашумяха тревожно, наоколо притъмня и захладня. Администраторът разтърка очи и видя, че един буреносен облак влачи жълтия си корем ниско над Москва. В далечината затътна.

Колкото и да бързаше, Варенуха не можа да устои на изкушението да се отбие в летния клозет, за да провери дали техникът е сложил мрежа на лампата.

Той претича край стрелбището и се озова в гъсталака от люляци, където се намираше синкавата постройка на тоалетната. Техникът си беше свършил работата, лампата под козирката на мъжката част вече имаше метална мрежа, но администраторът остана разочарован, защото дори в предбуреносния здрач личеше, че по стените вече има надписи с въглен и молив.

— Ама че безоб… — понечи да каже администраторът, когато изведнъж чу зад гърба си глас, който измърка:

— Вие ли сте, Иван Савелиевич?

Варенуха се стресна, обърна се и видя някакъв дребен шишко със сякаш котешка физиономия.

— Аз съм, и какво? — с неприязън отвърна Варенуха.

— Много, много ми е приятно — пискливо се обади приличащият на котарак шишко, изведнъж замахна и така го халоса по ухото, че кепето хвръкна от главата на администратора и изчезна безследно в отвора на клекалото.

От удара на шишкото цялата тоалетна за миг грейна в трепкаща светлина и в небето отекна гръм. После светна още веднъж и пред администратора се появи втори човек — дребен, но с атлетични рамене, с огненочервена коса, с перде в едното око и издаден кучешки зъб в устата. Този вторият, явно левичар, го халоса по другото ухо. В отговор горе отново екна гръм и върху дървения покрив на тоалетната рукна порой.

— Ама чакайте бе, друга… — прошепна слисаният администратор, но веднага се сети, че думата „другари“ никак не подхожда на бандити, дето нападат хората в обществената тоалетна, затова изхърка: — гражда… — Осъзна, че те не заслужават и такова обръщение, и получи трети страшен удар незнайно от кого от двамата така, че от носа му право върху ризата шурна кръв.

— Какво носиш в чантата, гнидо? — оглушително извика котаракоподобният. — Телеграмите ли? Нали по телефона те предупредиха никъде да не ги носиш? Предупредиха ли те, питам?

— Предупредих… дите… диха ме… — задъхано отговори администраторът.

— И въпреки това си тръгнал? Дай тука чантата, гадино! — със същия носов глас, какъвто бе прозвучал по телефона, извика вторият и изтръгна чантата от разтрепераните ръце на Варенуха.

Двамата подхванаха администратора под мишници, измъкнаха го от градината и се втурнаха с него по „Садовая“. Бурята бушуваше с всичка сила, водата с тътен и вой се изливаше в канализацията, навред бълбукаха и се плискаха вълни, от покривите шуртеше покрай улуците, по тротоарите се носеха пенливи потоци. Всичко живо се беше оттекло от „Садовая“ и нямаше кой да спаси Иван Савелиевич. Подскачайки в мътните реки и осветявани от светкавиците, бандитите за миг довлякоха администратора ни жив, ни умрял до № 302-бис и заедно с него се вмъкнаха в безистена, където до стената се бяха сгушили две босоноги жени, стиснали обувките и чорапите си в ръце. После се втурнаха към шести вход, качиха Варенуха, който бе на косъм от полудяването, до петия етаж и го хвърлиха на пода в добре познатия му полутъмен вестибюл у Стьопа Лиходеев. Тогава двамата разбойници изчезнаха и на тяхно място се появи една чисто гола девица — червенокоса и с фосфоресциращи очи.

Варенуха разбра, че това е най-страшното от всичко, което бе преживял до този миг, простена и отстъпи към стената. А жената се приближи плътно до него и сложи длани на раменете му. Косата на Варенуха настръхна, защото дори през студената прогизнала риза той усети, че ръцете й са още по-студени, че са леденостудени.

— Я дай да те целуна — нежно каза девицата и той видя светещите й очи съвсем отблизо.

Тогава изгуби съзнание и не можа да усети целувката.