Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (1)

Първа глава
Никога не разговаряйте с непознати

По залез в горещия пролетен следобед край Патриаршеските езера^[1] вървяха двама граждани. Единият, облечен в сивкав летен костюм, бе набит, плешив, държеше хубавата си мека шапка в ръка и върху гладко избръснатото му лице се мъдреха неимоверно големи очила с черна рогова рамка. Другият — широкоплещест младеж, с щръкнала червеникава коса, спортна риза и килнат на тила кариран каскет, носеше омачкани бели панталони и черни гуменки.

Първият беше небезизвестният Михаил Александрович Берлиоз — председател на едно от най-големите московски писателски сдружения, наричано съкратено Массолит, и редактор на дебело литературно списание, а младият му спътник — поетът Иван Николаевич Понирьов, който се подписваше с псевдонима Бездомни^[2].

Щом стигнаха до сянката на едва разлистилите се липи, писателите най-напред се насочиха към пъстро оцветения малък павилион с надпис „Бира и безалкохолни напитки“.

Но да не забравим да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска вечер. Не само около павилиона, но и по цялата алея, успоредна на улица „Малая Бронная“ нямаше никого. Точно когато човек направо се задъхваше, когато слънцето, нажежило Москва, се спускаше в сухата мараня нейде оттатък Садовое колцо, под липите нямаше жива душа, по пейките не седеше никой и алеята пустееше.

— Дайте ми нарзан — помоли Берлиоз.

— Нарзан няма — отговори жената в павилиона и необяснимо защо се докачи.

— А бира? — дрезгаво се поинтересува Бездомни.

— Ще я докарат привечер.

— Какво имате тогава? — попита Берлиоз.

— Кайсиев сок, само че е топъл — каза жената.

— Добре де, давайте, давайте!…

Кайсиевият сок шупна в обилна жълта пяна и наоколо се размириса на бръснарница. Писателите изпиха чашите си, веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на пейката с лице към езерото и с гръб към „Бронная“.

Тогава се случи второто странно нещо, което засягаше само Берлиоз. Той внезапно спря да хълца, сърцето му подскочи и за миг сякаш се сгромоляса някъде, после се върна, но със заседнал в него тъп шиш. Освен това го обзе някакъв безпричинен, но толкова голям страх, че му идеше мигом да избяга от това място. Той се озърна плахо, но не можа да си обясни от какво го е дострашало. Пребледня, изтри челото си с кърпа и си помисли: „Какво ми става? Никога не ми се е случвало… сърцето ми се обажда… преуморен съм. Май е време да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск…“

Тогава изведнъж знойният въздух пред очите му се сгъсти и от този въздух се извая някакъв прозрачен и много странен наглед гражданин. С жокейско кепе върху малката глава, с карирано, възкъсо и също въздушно сакенце… Беше почти двуметров, но с тесни рамене, неимоверно слаб и забележете — с глумлива физиономия.

Берлиоз не беше свикнал в живота му да се случват необикновени неща. Пребледня още повече, изблещи се и си рече слисан: „Не може да бъде!…“

Уви, обаче, беше. И длъгнестият прозрачен гражданин пред него се поклащаше наляво-надясно, без да докосва земята.

Тогава Берлиоз изпадна в такъв ужас, че чак стисна очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило — миражът се беше разсеял, карираният го нямаше и тъпият шиш бе изскочил от сърцето му.

— Уф, дявол да го вземе! — възкликна редакторът. — Знаеш ли, Иване, за малко да получа удар от тая жега. Даже имах нещо като халюцинация.

Той опита да се поусмихне, но в очите му все още блуждаеше тревога и ръцете му трепереха.

Постепенно обаче се съвзе, повя си с кърпата, доста бодро рече „Та, значи…“ и продължи темата, прекъсната от пиенето на кайсиевия сок.

Както се разбра по-късно, ставало дума за Иисус Христос. Защото редакторът поръчал на поета голяма антирелигиозна поема за следващия брой на списанието. Иван Николаевич я съчинил, и то доста бързо, но за съжаление редакторът никак не я харесал. Бездомни обрисувал главното действащо лице в поемата си, тоест Иисус, в твърде мрачни черни краски, но въпреки това според редактора тя трябвало да се преработи изцяло. Та сега, за да подчертае основната грешка на поета, той изнасяше нещо като лекция за Иисус. Трудно е да се каже на какво точно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич — дали на изобразителната сила на таланта му, или на пълната му некомпетентност по въпроса, по който бе седнал да пише — но обрисуваният от него Иисус бе направо като жив, макар и не особено приятен персонаж. Докато Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус — дали лош, или добър, а че въпросният Иисус изобщо не е съществувал като личност на тоя свят и че всички приказки за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.

Трябва да отбележим, че редакторът бе начетен човек и много умело цитираше древните историци, например прочутия Филон Александрийски и блестящо образования Йосиф Флавий, които никога не са споменавали нито дума за съществуването на Иисус. Михаил Александрович демонстрираше сериозна ерудиция и между другото съобщи на поета, че мястото в 15-а книга, глава 44-а от известните „Анали“ на Тацит, където се разказва за разпъването на Иисус, не е нищо повече от по-късно добавено фалшиво допълнение.

Поетът, за когото всичко изтъкнато от редактора бе ново и непознато, слушаше Михаил Александрович с вперени в него ококорени зелени очи и току хълцаше, като шепнешком ругаеше кайсиевия сок.

— Няма нито една източна религия — продължаваше Берлиоз, — в която някоя непорочна дева да не е родила бог. И точно по същия начин християните, които не са измислили нищо ново, са създали своя Иисус, който в действителност никога не е съществувал. Трябва да се акцентира най-вече върху това…

Високият тенор на Берлиоз ехтеше из пустеещата алея и с навлизането на Михаил Александрович в дебрите, където без риск да си счупи врата може да навлиза само някой много образован човек, поетът научаваше все повече и повече интересни и полезни неща и за египетския Озирис, благ бог и син на Небето и Земята, и за финикийския Тамуз, и за Мардук, и дори за по-малко известния бог страшилище Уицлипуцли, твърде почитан някога от ацтеките в Мексико.

Михаил Александрович тъкмо разказваше на поета как ацтеките правели от тесто фигурки на Уицлипуцли и ето че на алеята се появи първият човек.

После, когато — откровено казано — беше вече късно, различните учреждения изготвиха доклади с описанието на този човек. Разликите не могат да не предизвикат почуда. Така например в първия пишеше, че бил дребен на ръст, имал златни зъби и куцал с десния крак. Във втория — че бил огромен на ръст, с платинови коронки и куцал с левия крак. Третият съобщаваше лаконично, че човекът нямал особени белези.

Трябва да признаем, че никой от тия доклади не струва пукната пара.

Първо, описваният не куцаше с никой крак, не беше нито дребен, нито огромен, а просто висок. Колкото до зъбите, отляво имаше платинови коронки, а отдясно — златни. Беше облечен в скъп сив костюм и носеше чуждестранни обувки в тон с костюма. Беше килнал сивата си барета на ухото, а под мишница носеше бастунче с черен накрайник с форма на глава на пудел. Наглед беше малко над четиридесетте. Устата му — някак крива. Гладко избръснат. Тъмнокос. Дясното му око — черно, лявото — незнайно защо зелено. Веждите — черни, но едната по-висока от другата. С една дума — чужденец.

Докато минаваше покрай пейката, на която се бяха настанили редакторът и поетът, чужденецът ги изгледа, спря се и изведнъж седна на съседната, на две крачки от приятелите.

„Германец“ — помисли си Берлиоз.

„Англичанин — рече си Бездомни. — Чудно как не му е топло с тия ръкавици?“

Чужденецът пък огледа високите сгради, обрамчили езерото в квадрат — явно виждаше мястото за първи път и то му изглеждаше интересно.

Той спря своя взор на горните етажи, които ослепително отразяваха в стъклата си начупеното и завинаги изчезващо за Михаил Александрович слънце, после го плъзна надолу, където в падащия здрач стъклата бяха започнали да тъмнеят, подсмихна се някак снизходително, присви очи, сложи ръце върху накрайника на бастунчето и подпря брадичката си върху тях.

— Много добре и сатирично си изобразил например раждането на Иисус, сина божи — каза Берлиоз, — но там е цялата работа, Иване, че преди Иисус са се родили още редица синове божии, като да речем финикийският Адонис, фригийският Атис и персийският Митра. Но накратко казано, никой от тях не се е раждал и не е съществувал, включително и Иисус, и вместо на раждането му и примерно на поклонението на влъхвите, би трябвало да наблегнеш колко нелепи са били слуховете за това поклонение. Защото иначе според твоя разказ излиза, че той наистина се е родил…

В този миг Бездомни направи опит да спре дотегналото му хълцане, престана да диша, но хлъцна още по-мъчително и силно и тогава Берлиоз млъкна, защото чужденецът изведнъж се изправи и тръгна към писателите.

Те го изгледаха с почуда.

— Моля да ме извините, че макар да не съм запознат, си позволявам… — подхвана приближилият се с чужд акцент, без обаче да преиначава думите, — но предметът на научния ви разговор е толкова интересен, че…

Сетне любезно свали баретата си и на приятелите не им остана нищо друго, освен да станат и да кимнат.

„Не, по-скоро е французин“ — рече си Берлиоз.

„Поляк?“ — помисли си Бездомни.

Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, докато на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами… как да кажем… може би го заинтригува.

— Ще ми позволите ли да поседна? — любезно попита чужденецът и приятелите като че ли неволно му сториха място; той бързо седна помежду им и тутакси подхвана: — Ако добре съм чул, май споменахте, че Иисус не е съществувал? — попита странникът и обърна към Берлиоз лявото си зелено око.

— Добре сте чули — учтиво отвърна Берлиоз, — точно това казах.

— Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.

„Какво иска, по дяволите?“ — помисли си Бездомни и свъси вежди.

— А вие съгласихте ли се със събеседника си? — поинтересува се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.

— На сто процента! — потвърди той, защото обичаше да се изразява образно и високопарно.

— Невероятно! — възкликна натрапникът, странно защо се огледа крадешком и сниши плътния си глас. — Извинете, че ви досаждам, но доколкото разбрах, освен всичко не вярвате и в бога, нали? — Той се ококори уплашено и допълни: — На никого няма да кажа, кълна ви се.

— Да, ние не вярваме в бога — леко усмихнат от уплахата на чуждестранния турист отвърна Берлиоз. — Но за това можем да говорим напълно свободно.

Чужденецът се облегна назад и попита, като чак изквича от любопитство:

— Да не би да сте атеисти?!

— Да, атеисти сме — с усмивка отговори Берлиоз, а Бездомни си помисли ядно: „Тоя чуждестранен гъсок защо ли не си гледа работата!“

— Ах, колко хубаво! — извика странният чужденец и завъртя глава първо към единия, после към другия писател.

— У нас атеизмът не изненадва никого — дипломатично вежливо каза Берлиоз. — Мнозинството от нашето население съзнателно и отдавна вече не вярва в приказките за бога.

Тогава чужденецът си направи следната шега: стана, стисна ръка на смаяния редактор и каза:

— Позволете ми от все сърце да ви благодаря!

— Че защо му благодарите? — поинтересува се Бездомни и замига на парцали.

— За много важното сведение, което за мен като пътешественик е извънредно интересно — поясни чуждестранният особняк и многозначително вдигна пръст.

Важното сведение явно му беше направило много голямо впечатление, защото той уплашено огледа къщите, сякаш се опасяваше, че във всеки прозорец може да види по някой атеист.

„Не, не е англичанин…“ — помисли си Берлиоз, а Бездомни си рече „Много ми е интересно къде ли е учил руски!“ — и отново свъси вежди.

— Позволете обаче да ви попитам — след трескав размисъл отново подхвана чуждестранният гост — какво ще кажете за доказателствата относно битието божие, които, както знаем, са точно пет?

— Уви! — със съжаление отвърна Берлиоз. — Нито едно от тях не струва и човечеството отдавна ги е пратило в архива. Защото, съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.

— Браво! — извика чужденецът. — Браво! Вие изцяло повторихте мисълта на непримиримия старец Имануил по този повод. Но куриозното е следното: че той изцяло разруши и петте доказателства, след което, сякаш за да се присмее на себе си, изгради свое собствено, шесто доказателство!^[3]

— Доказателството на Кант също не е убедително — с тънка усмивка възрази образованият редактор. — Затова Шилер неслучайно казва, че разсъжденията на Кант по този въпрос могат да задоволят само роби^[4], а Щраус направо се е изсмял на това доказателство.

Докато говореше, Берлиоз си мислеше: „Но кой ли е той все пак и защо така добре говори руски?“

— Тоя Кант да го хване човек и за доказателствата му да го прати за три години право в Соловки^[5]! — ненадейно изтърси Иван Николаевич.

— Иване! — смутено прошепна Берлиоз.

От предложението Кант да бъде изпратен в Соловки обаче чужденецът не само не се изненада, а дори изпадна във възторг.

— Точно така, точно така!^[6] — извика той и лявото му, обърнато към Берлиоз око, блесна. — Там му е мястото! Казах му аз онзи път, когато закусвахме заедно: „Професоре, ваша воля, но май сте измислили нещо твърде мъгляво! Може да е умно, но е доста объркано. Ще ви се смеят.“

Берлиоз се опули: „Закусвали заедно… С Кант… Какви ги дрънка?“ — помисли си той.

— Но — продължи странникът, без да се смущава от неговата почуда, и се обърна към поета — той няма как да бъде изпратен в Соловки по простата причина, че повече от сто години се намира на доста по-отдалечено място и по никакъв начин не може да бъде доведен от там, уверявам ви!

— Колко жалко! — обади се заядливият поет.

— Жалко наистина! — подкрепи го непознатият с блеснало око и продължи: — Но ето кое ме притеснява: щом няма бог, кой тогава се разпорежда с човешкия живот и изобщо с всичко на земята?

— Ами човек си се разпорежда — ядно побърза да отговори Бездомни на този, честно казано, не много ясен въпрос.

— Извинете — меко възрази непознатият, — но за да се разпорежда, все пак трябва да има точен план за поне някакъв приличен срок. Позволете ми все пак да ви попитам как може човек да се разпорежда, щом не само няма възможност да си изгради някакъв план дори за смехотворно кратък срок, да речем за някакви си хиляда години, но и да гарантира даже за собствения си утрешен ден? Така де — непознатият се обърна към Берлиоз, — представете си, че вие например започнете да управлявате, да се разпореждате и с другите, и със себе си, изобщо, да речем, ви хареса и не щеш ли, ви открият… кхъ… кхъ… саркома на белия дроб… — Чужденецът се усмихна сладко, сякаш мисълта за саркомата на белия дроб му достави удоволствие. — Да, саркома — присвил очи като котарак, повтори звучната дума той, — и край на вашето управление! Ничия съдба, освен вашата собствена, вече не ви интересува. Близките започват да ви лъжат, вие усещате, че става нещо, и хуквате да търсите именити лекари, после шарлатани, може дори и врачки. Както първото и второто, така и третото е напълно безсмислено, нали разбирате. И всичко свършва трагично: онзи, който доскоро си е мислел, че се разпорежда с нещо, изведнъж е проснат неподвижно в дървения сандък и разбрали, че от него вече няма никаква полза, околните го изгарят в пещта. А се случва и по-лошо: човек тъкмо реши да замине за Кисловодск — чужденецът изведнъж присви очи към Берлиоз, — уж нищо и никаква работа, но ето че не може да го направи, защото не щеш ли, вземе, че се подхлъзне и го блъсне трамваят! Нима ще кажете, че сам се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да си помислим, че с него се е разпоредил някой съвсем друг? — и чужденецът избухна в странен смях.

Берлиоз много внимателно изслуша неприятния разказ за саркомата и трамвая и започна да се терзае от мрачни мисли. „Не е чужденец! Не е чужденец! — помисли си той. — Много странен субект… Добре де, кой е все пак?“

— Май ви се допуши? — ненадейно се обърна непознатият към Бездомни. — Какви предпочитате?

— Да не би да имате различни? — мрачно го попита поетът, който беше свършил цигарите.

— Какви предпочитате? — повтори непознатият.

— Да речем, „Наша марка“ — жлъчно отвърна Бездомни.

Странникът веднага извади от джоба си табакера и му предложи:

— „Наша марка“.

Както редакторът, така и поетът се слисаха не толкова от факта, че вътре имаше точно „Наша марка“, колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от злато с висок карат и при отварянето върху капака й със синкавобели искри блесна диамантен триъгълник^[7].

Тогава вече двамата писатели си помислиха различни неща. Берлиоз — „Не, чужденец е!“, а Бездомни — „Я, дявол да го вземе!“

Поетът и притежателят на табакерата запалиха, а непушачът Берлиоз отказа.

„Ще трябва да му възразя така — рече си той: — да, човек е смъртен, никой не го отрича. Само че…“

Но преди да го е изрекъл, чужденецът се обади:

— Да, човек е смъртен, само че не това е най-голямото зло. Лошото е, че понякога той умира внезапно, там е цялата работа! И изобщо не може да каже какво ще прави довечера.

„Ама че нелепа постановка на въпроса“ — рече си Берлиоз и възрази:

— Е, пресилено казано. На мен днешната вечер ми е що-годе ясна. Естествено, ако на „Бронная“ ми падне някоя тухла на главата…

— Тухлата не пада на главата на някого просто ей така — внушително го прекъсна непознатият. — Във всеки случай уверявам ви, че вие не сте изложен на подобен риск. Вие ще умрете от друго.

— Да не би да знаете от какво точно? — с напълно естествена ирония, подхванал някакъв наистина нелеп диалог, се поинтересува Берлиоз. — Бихте ли ми казали?

— Защо не? — отвърна непознатият. Той го измери с поглед, сякаш се канеше да му скрои костюм, измърмори през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий е във втори дом… луната се е скрила… шест — нещастие… вечер — седем…“, след което високо и възторжено съобщи: — Ще бъдете обезглавен!

Бездомни смаяно и ядно се вторачи в безпардонния непознат, а Берлиоз се подсмихна накриво и попита:

— И кой по-точно ще го направи? Враговете? Или интервентите?

— Не — отговори събеседникът му, — една рускиня, комсомолка.

— Хм — изгъгна подразненият от шегата на непознатия Берлиоз, — извинявайте, но едва ли.

— Моля и вие да ме извините, но е така. Между другото, бих искал да ви попитам какво ще правите довечера, ако не е тайна?

— Никаква тайна не е. Сега ще се отбия у дома на „Садовая“, а после в десет вечерта в Массолит ще има заседание, на което ще бъда председател.

— Не, това е напълно невъзможно — убедено възрази чужденецът.

— Че защо?

Странникът присви очи към небето, където в предчувствие за вечерен хлад безшумно се рееха черни птици, и отговори:

— Защото Анушка вече е купила олиото. И не само го е купила, но дори го е разляла. Така че заседанието няма да се проведе.

В този миг, то е ясно, под липите се възцари мълчание.

— Простете — след кратка пауза се обади Берлиоз и погледна дрънкащия глупости чужденец, — какво общо има олиото… и каква е тая Анушка?

— Олиото е, защото… — изведнъж се обади Бездомни, явно решил да обяви война на натрапника. — Гражданино, случвало ли ви се е някога да влизате в клиника за душевно болни?

— Иване! — тихо възкликна Михаил Александрович.

Чужденецът обаче изобщо не се докачи, ами прихна.

— Случвало ми се е, и то неведнъж! — изсмя се той, но без да сваля мрачен поглед от поета. — Бил съм къде ли не! Жалко само, че не успях да попитам професора какво значи шизофрения. Така че попитайте го вие, Иван Николаевич!

— Откъде знаете как се казвам?

— Но моля ви се, Иван Николаевич, та кой не ви познава? — и чужденецът измъкна от джоба си вчерашния брой на „Литературная газета“^[8], където Иван Николаевич видя на първа страница снимката си, а под нея — собствените си стихове. Само че зарадвалото го вчера доказателство за слава и популярност този път изобщо не му хареса.

— Извинявам се — каза той и лицето му потъмня, — бихте ли изчакали? Искам да разменя две думи с приятеля си.

— О, с удоволствие! — възкликна непознатият. — Тук под липите е тъй хубаво, пък и за никъде не бързам.

— Виж какво, Миша — зашепна поетът, като дръпна Берлиоз настрана, — той не е турист, а шпионин. Руски емигрант, който се е прехвърлил у нас. Искай му документите, че ще се измъкне…

— Мислиш ли? — с тревога прошепна Берлиоз, а наум си рече: „Ами да, прав е!“

— Повярвай ми — засъска в ухото му поетът, — прави се на ударен, за да научи някои неща. Нали го чуваш как говори руски — продължаваше той и изпод вежди дебнеше непознатия да не избяга, — да идем да го задържим, че ще се измъкне…

После хвана Берлиоз за ръката и го помъкна към пейката.

Непознатият не седеше, а стоеше до нея и държеше в ръцете си някаква книжка в тъмносива подвързия, плътен плик от хубава хартия и визитка.

— Извинявайте, но поради разгорелия се спор забравих да ви се представя. Ето визитката ми, паспорта и поканата да посетя Москва за консултации — безапелационно каза непознатият и впери проницателен поглед в двамата писатели.

Те се смутиха. „Дявол неден, чул е всичко“ — помисли си Берлиоз и направи вежлив жест в смисъл, че няма нужда да му показва документи. Докато чужденецът ги тикаше в ръцете на редактора, поетът успя да зърне върху визитката отпечатаната на латиница дума „професор“ и първата буква от фамилното име — „W“^[9].

— Много ми е приятно — промърмори междувременно редакторът и чужденецът прибра документите си в джоба.

Контактът беше възобновен и тримата отново се настаниха на пейката.

— Значи сте поканен у нас като консултант, така ли, професоре? — попита Берлиоз.

— Да, като консултант.

— Германец ли сте? — поинтересува се Бездомни.

— Аз ли? — попита професорът и изведнъж се замисли. — Да, най-вероятно съм германец — рече той.

— Много добре говорите руски — отбеляза Бездомни.

— Аз общо взето съм полиглот и знам много езици — отвърна професорът.

— А каква е специалността ви? — поинтересува се Берлиоз.

— Специалист съм по черна магия.

„А така!“ — отекна в главата на Михаил Александрович.

— И… и са ви поканили у нас по тази специалност? — запъна се той.

— Да, по нея съм поканен — потвърди професорът и поясни: — Тук в държавната библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски^[10], от десети век, и трябва да ги разтълкувам. Аз съм единственият специалист в света.

— Ааа! Вие сте историк? — с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз.

— Историк съм — потвърди ученият и ни в клин, ни в ръкав добави: — Довечера на Патриаршеските езера ще се случи една много интересна история!

Редакторът и поетът отново се стъписаха, а професорът с жест ги прикани да се наведат към него и прошепна:

— Имайте предвид, че Иисус е съществувал.

— Знаете ли, професоре — пресилено се усмихна Берлиоз, — много уважаваме големите ви познания, но по дадения въпрос сме на друго становище.

— Няма нужда от становища! — отговори странният професор. — Той просто е съществувал и толкоз.

— Но все пак трябва да има някакво доказателство — понечи да каже Берлиоз.

— От никакви доказателства няма нужда — отвърна професорът, след което заговори тихо, и то без никакъв акцент: — Всичко е много просто: в бяла мантия с кървавочервена подплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранното утро на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан…