Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (9)

Девета глава
Номерата на Коровиев

Още от предишната вечер — сряда срещу четвъртък, Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на „Садовая“ № 302-бис в Москва, където бе живял покойният Берлиоз, береше ядове.

Както вече знаем, в полунощ в къщата дойдоха от комисията, в която участваше Желдибин, повикаха Никанор Иванович, съобщиха му за смъртта на Берлиоз и всички заедно се качиха до петдесети апартамент.

Там запечатаха ръкописите и нещата на починалия. По това време в апартамента ги нямаше нито приходящата прислужница Груня, нито лекомисления Степан Богданович. От комисията заявиха на Никанор Иванович, че ръкописите на починалия ще бъдат взети за проучване, че заеманата от него част от жилището, тоест трите стаи (бившите кабинет, гостна и трапезария на бижутершата) минават на разпореждане на домсъвета, а докато се намерят наследници, вещите на починалия трябва да останат на съхранение в посочената част от жилището.

Новината, че Берлиоз е починал, се пръсна из цялата кооперация с някаква свръхестествена бързина и от седем сутринта в четвъртък при Босой започнаха да се обаждат по телефона, а после да идват и лично с молби, съдържащи претенции за жилищната площ на починалия. За два часа Никанор Иванович събра цели трийсет и две такива молби.

В тях се съдържаха и настоявания, и заплахи, и клаузи, и донесения, и обещания за ремонт за лична сметка, оплаквания от недостиг на квадратура и от невъзможност за съжителство с бандити. Между всичко останало имаше неимоверно по художественост описание на кражба на пелмени от трийсет и първи апартамент, които били сложени направо в джоба на сакото, две обещания за самоубийство и едно признание за тайна бременност.

Срещаха се с Никанор Иванович в неговия вестибюл, дърпаха го за ръкава, шушнеха му нещо, намигаха му и обещаваха да се реваншират.

Тази мъка продължи докъм дванайсет на обяд, когато той просто избяга от жилището си и се скри в стаичката на домсъвета до входната врата, но като видя, че го причакват, избяга и оттам. Отървал се криво-ляво от всички, които го бяха гонили по петите през асфалтирания двор, той се шмугна в шести вход и се качи на петия етаж, където именно се намираше въпросният кошмарен петдесети апартамент.

На площадката дебелият Никанор Иванович си пое дъх, позвъни, но никой не му отвори. Позвъни още и още веднъж, измърмори нещо и тихо изруга. Но пак не му отвориха. Търпението му се изчерпа, той извади от джоба си връзката дубликати от ключове, оставени на разположение на домсъвета, отвори с властна ръка и влезе.

— Ей, прислужнице! — извика Никанор Иванович в полутъмното антре. — Как ти беше името! Груня ли? Тук ли си?

Никой не се обади.

Тогава Никанор Иванович счупи печата на кабинета, извади от чантата си дърводелския метър и влезе.

Че влезе — влезе, но още на прага се спря изумен и дори се стресна.

На бюрото на починалия седеше някакъв непознат, мършав и дълъг гражданин с тясно карирано сако, жокейска шапка и пенсне… с други думи — онзи.

— Кой сте вие, гражданино? — уплашено попита Никанор Иванович.

— Ооо! Никанор Иванович — с дрънчащ тенор извика ненадейният гражданин, скочи от мястото си и с насилствено и внезапно ръкостискане приветства председателя. Приветствието никак не зарадва Никанор Иванович.

— Много се извинявам — подозрително каза той, — но кой сте вие? Официално лице ли сте?

— Ех, Никанор Иванович! — приятелски възкликна непознатият. — Какво значи дали съм официално лице, или неофициално? Всичко зависи от гледната точка, всичко е толкова условно и нетрайно. Днес съм неофициално лице, а утре току-виж съм станал официално! Но се случва и обратното, Никанор Иванович. И още как се случва!

Това обяснение ни най-малко не задоволи председателя на домсъвета. По природа подозрителен, той си направи извода, че бъбривият гражданин е наистина неофициално лице и може би дори е най-обикновен безделник.

— Кажете ми кой сте? Как се казвате? — все по-строго започна да пита председателят и да пристъпва към непознатия.

— Да речем, че се казвам… Коровиев^[1] — без никак да се смущава от строгостта му отговори гражданинът. — Искате ли да похапнете, Никанор Иванович? Просто ей така?

— Извинете — негодуваше вече Никанор Иванович, — какво похапване! — (Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че той си беше малко груб). — Забранено е да се настанявате в стаята на починалия! Какво правите тук?

— Ама заповядайте, Никанор Иванович — невъзмутимо викаше гражданинът и се суетеше из стаята да донесе стол на председателя.

Напълно освирепял, Никанор Иванович бутна стола и се развика:

— Казвайте кой сте?

— Ами вижте, аз съм преводач на една чуждестранна личност, чиято резиденция е в този апартамент — представи му се така нареклият се Коровиев и тракна токовете на мръсните си кафеникави обувки.

Никанор Иванович зяпна. Присъствието тук на някакъв си чужденец, и то с преводача му, бе огромна изненада за него и той настоя за обяснение.

Преводачът с готовност му обясни. Чуждестранният артист господин Воланд бил любезно поканен от директора на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев да живее по време на гастролите си, за около седмица, в неговия апартамент, за което вчера писал на Никанор Иванович молба да регистрира чужденеца временно, докато самият Лиходеев прескочи до Ялта.

— Нищо не ми е писал — изумено каза председателят.

— Я потърсете в чантата си, Никанор Иванович — мазнишки му предложи Коровиев.

Никанор Иванович сви рамене, отвори чантата и вътре намери писмо от Лиходеев.

— Но как съм го забравил? — промърмори той и с недоумение се вторачи в отворения плик.

— Стават такива неща, Никанор Иванович, стават! — занарежда Коровиев. — Разсеяност, разсеяност, преумора, високо кръвно, скъпи приятелю! Аз самият съм ужасно разсеян. Някой път на чашка ще ви разкажа такива случки от своя живот, че направо ще си умрете от смях!

— Лиходеев кога заминава за Ялта?!

— Ами той вече замина, замина! — извика преводачът. — Знаете ли, той вече е на път! Дявол знае къде е! — и размаха ръце като крила на вятърна мелница.

Никанор Иванович заяви, че трябва лично да се види с чужденеца, но преводачът категорично му отказа: било абсолютно невъзможно. Зает бил. Дресирал котарака.

— Но ако искате, мога да ви покажа котарака — предложи Коровиев.

От което на свой ред пък се отказа Никанор Иванович, а преводачът изведнъж направи на председателя ненадейно, но твърде интересно предложение.

Предвид това, че господин Воланд изобщо не желае да живее на хотел, а е свикнал да живее нашироко, дали домсъветът не би се съгласил, докато траят гастролите му в Москва, да му предоставят целия апартамент, тоест и стаите на починалия?

— Защото на починалия му е все едно — зашушна Коровиев, — съгласете се, Никанор Иванович, на него този апартамент вече не му трябва.

С известно недоумение Никанор Иванович възрази, че чужденците трябва да се настаняват в „Метропол“, а не в частни жилища…

— Казвам ви, капризен е донемайкъде! — шепнеше Коровиев, — не иска и туйто! Не харесва хотелите! Дотук ми е дошло от тия чужденци! — фамилиарно се оплака Коровиев и посегна към жилестото си гърло. — Душата ми извадиха, повярвайте ми! Пристигне и… или почне да шпионира като последен кучи син, или ми скъса нервите с капризите си: това не му харесвало, онова не му харесвало! А вашият домсъвет ще извлече изгода и очевидна печалба. Той няма да се пазари — Коровиев се огледа, после прошепна в ухото на председателя: — Милионер е!

Преводачът бе направил предложение, което криеше ясен прагматичен смисъл, много сериозно предложение, но и в начина, по който говореше, и в дрехите му, и в това отвратително, напълно ненужно пенсне имаше нещо невероятно несериозно. Така че в душата на председателя се загнезди някаква неяснота, но той все пак реши да приеме. Защото за жалост домсъветът изпитваше огромна нужда от пари. Есента трябваше да купят гориво за парното, а с какво — не се знаеше. Докато с парите на чужденеца вероятно щяха да се оправят. Деловият и предпазлив Никанор Иванович обаче заяви, че трябва да съгласува въпроса с бюро „Чужденци“.

— Разбирам — извика Коровиев, — как няма да го съгласувате, задължително! Ето ви телефона, Никанор Иванович, съгласувайте го веднага. Колкото до парите, не се притеснявайте — допълни той и помъкна председателя към телефона в антрето, — от кого ще вземете, ако не от него! Да знаете само каква вила има в Ница^[2]. Догодина през лятото, като ходите в чужбина, непременно се отбийте да я видите, очите ви ще останат!

Работата с бюро „Чужденци“ се уреди по телефона с необичайна, изненадваща за председателя бързина. Там вече знаели за намерението на господин Воланд да се настани в частната квартира на Лиходеев и ни най-малко не възразявали.

— Ами чудесно! — провикна се Коровиев.

Леко стъписан от неговата бъбривост, председателят заяви, че домсъветът е съгласен петдесети апартамент да бъде даден за една седмица под наем на артиста Воланд на цена по… — Никанор Иванович се позапъна и каза:

— Петстотин рубли на ден.

Тогава Коровиев окончателно го смая. Той му намигна шмекерски към спалнята, откъдето се чуваха меките подскоци на тежкия котарак, и попита дрезгаво:

— За една седмица значи излизат три хиляди и петстотин?

Никанор Иванович си помисли, че той ще допълни „Ама че апетити имате, Никанор Иванович!“, но Коровиев каза съвсем друго:

— Че това пари ли са? Искайте му пет, ще ги даде.

Смутено усмихнат, Никанор Иванович сам не разбра как се озова до бюрото, където Коровиев с неимоверна бързина и ловкост изготви договора в два екземпляра. След това отърча до спалнята и се върна, като и двата екземпляра вече носеха артистичния подпис на чужденеца. Председателят също подписа. Тогава Коровиев помоли за квитанция за пет…

— С думи, Никанор Иванович, с думи!… „Хиляди рубли“ — и с изрази, които някак не подхождаха за сериозен разговор: — Айн, цвай, драй! — отброи на председателя пет чисто нови пачки от банката.

Последва броене, примесено със закачките и шегите на Коровиев: „око да види, ръка да пипне“, „бели пари за черни дни“ и прочее от тоя род.

След като ги преброи, председателят взе от Коровиев паспорта на чужденеца, за да извърши временната адресна регистрация, сложи в чантата и него, и договора, и парите, но някак не се въздържа и свенливо помоли за гратис…

— Ама разбира се! — викна Коровиев. — Колко билета искате, Никанор Иванович, дванайсет, петнайсет?

Сащисаният председател поясни, че му трябват само два — за него и за жена му Пелагея Антоновна.

Коровиев веднага извади кочана и бързо написа два гратиса за Никанор Иванович на първия ред. После преводачът ловко му ги връчи с лявата си ръка, а с дясната му тикна една дебела шумоляща пачка. Никанор Иванович я погледна, изчерви се силно и започна да я побутва.

— Това не може… — мърмореше той.

— Не желая да ви слушам — засъска в ухото му Коровиев, — у нас не може, но при чужденците е редно. Ще го обидите, Никанор Иванович, не бива така. Направихте си труда…

— Това е много строго наказуемо — почти нечуто прошепна председателят и се озърна.

— Че къде са свидетелите? — пошушна в другото му ухо Коровиев. — Питам ви къде са? Я стига!

Тогава, както каза впоследствие председателят, се случило чудото: пачката сама влязла в чантата му. След това той — изнемощял, направо смазан — се озова на стълбището. В главата му бушуваше буря от мисли. Там се въртеше и вилата в Ница, и дресираният котарак, и че наистина нямаше свидетели, и че Пелагея Антоновна ще се зарадва на гратиса. Бяха несвързани, но общо взето приятни мисли. И все пак дълбоко в душата му някаква игличка боцкаше председателя. Игличката на безпокойството. Овен това, вече на стълбите, като удар го споходи мисълта: „Но как преводачът е влязъл в кабинета, щом на вратата имаше печат?! И как така той самият не го попита?“ Известно време председателят гледа стъпалата като овен, но после реши да не си задава повече сложни въпроси.

Щом той излезе от апартамента, от спалнята се чу нисък глас:

— Този Никанор Иванович не ми хареса. Долен мошеник и шмекер. Можем ли да направим така, че повече да не идва?

— Достатъчно е да заповядате, месир — обади се отнякъде Коровиев, но не с треперливия си, а с много чист и звучен глас.

И проклетият преводач тутакси се озова в антрето, набра някакъв номер и някак много плачливо занарежда в слушалката:

— Ало! Смятам за свой дълг да ви съобщя, че нашият председател на домсъвета на „Садовая“ номер триста и две бис Никанор Иванович Босой спекулира с валута. В момента в жилището му номер трийсет и пет, в отдушника на тоалетната, има четиристотин долара, завити във вестник. Обажда се един от наемателите, от единайсети апартамент, Тимофей Квасцов. Но ви заклевам да пазите името ми в тайна. Страхувам се горепосоченият председател да не ми отмъсти.

И затвори слушалката мръсникът.

Какво е станало после в петдесети апартамент не се знае, но се знае какво стана у Никанор Иванович. Той затвори райбера в тоалетната, извади от чантата си пачката, пробутана му от преводача, и се увери, че в нея има четиристотин рубли. Никанор Иванович зави пачката в парче вестник и я тикна в отдушника.

След пет минути председателят седеше на масата в малката си трапезария. Съпругата му донесе от кухнята старателно нарязана сельодка, обилно наръсена със зелен лук. Никанор Иванович си наля една чаша, изпи я, наля си втора, изпи я, набоде с вилицата три парченца сельодка… и тогава се позвъни, а Пелагея Антоновна донесе димящата тенджера, която само да я погледнеше човек, веднага щеше да се сети, че вътре, в гъстия огнен борш се крие най-вкусното нещо на света: тлъст кокал.

Никанор Иванович преглътна и изръмжа като куче:

— Да пукнете дано! От вас човек не може да се нахрани. Никого не пускай, няма ме. Ако питат за апартамента, кажи им да престанат да ме занимават. Другата седмица ще има заседание…

Жена му се втурна към антрето, а Никанор Иванович заизважда с черпака от огнедишащото езеро онова нещо — пропукания по дължината кокал. В този миг в трапезарията влязоха двама граждани, а с тях — странно пребледнялата Пелагея Антоновна. Щом погледна гражданите, Никанор Иванович също пребледня и стана.

— Къде е клозетът? — угрижено попита първият, който беше с бяла риза без яка.

Нещо на масата изтрака (Никанор Иванович изтърва лъжицата върху мушамата).

— Тука, тука — бързо отговори Пелагея Антоновна.

И дошлите веднага се устремиха към коридора.

— Защо, какво? — тихо попита Никанор Иванович и ги последва. — Тук, у нас не може да има нищо такова… А може ли да видя документите ви… с извинение…

Първият, без да се спира, му показа документа, а вторият в същия този миг вече стоеше върху табуретката в тоалетната и бъркаше в отдушника. На Никанор Иванович му притъмня, развиха вестника, но в пачката имаше не рубли, а непознати пари, сини ли, зелени ли, с портрета на някакъв старец. Всъщност Никанор Иванович не можа да види много добре, защото пред очите му се мержелееха цветни петна.

— Долари в отдушника — замислено каза първият, а после тихо и любезно попита: — Този пакет ваш ли е?

— Не! — със зловещ глас отговори Никанор Иванович. — Враговете са го подхвърлили!

— Случва се — съгласи се онзи, първият, и пак така тихо допълни: — Е, ще трябва да предадете останалите.

— Нямам! Кълна се в Бога, че нямам, никога не съм докосвал! — отчаяно извика председателят.

Той се втурна към скрина, с трясък отвори чекмеджето, извади чантата и извика несвързано:

— Ето го договора… тоя гад преводачът ги е подхвърлил… Коровиев… с пенснето!

Отвори я, надникна, бръкна в нея, лицето му посиня и той изтърва чантата в борша. Вътре ги нямаше нито писмото от Стьопа, нито договора, нито паспорта на чужденеца, нито парите, нито гратисите. С две думи — нищо, освен дърводелския метър.

— Другари — провикна се председателят, — хванете ги! В къщата ни има нечиста сила!

Кой знае какво я прихвана Пелагея Антоновна, но тя плесна с ръце и извика:

— Покай се, Иванич! Ще ти намалят присъдата!

С кървясали очи Никанор Иванович вдигна пестник над главата й и изръмжа:

— У, тъпа проклетнице!

Изведнъж изгуби сили и явно решил да се примири, се отпусна върху стола.

През това време на стълбището отвън Тимофей Кондратиевич Квасцов долепяше до ключалката на вратата на председателя ту ухото, ту окото си и умираше от любопитство.

След малко наемателите, които бяха по двора, видяха, че придружаван от двама души, председателят върви към портата. Те разказваха, че бил блед като платно, олюлявал се като пиян и нещо си мърморел.

А час по-късно в единайсети апартамент дойде някакъв непознат гражданин и точно когато Тимофей Кондратиевич в захлас разправяше на останалите наематели как прибрали председателя, го повика с пръст да излезе от кухнята в антрето, каза му нещо и изчезна заедно с него.