Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (4)

Четвърта глава
Преследването

Истеричните женски викове бяха стихнали, пронизващите милиционерски свирки бяха млъкнали, едната от двете линейки беше откарала обезглавеното тяло и отрязаната глава в моргата, а другата — порязаната от стъклата хубава ватманка. Метачите с бели престилки бяха измели натрошените стъкла и бяха посипали с пясък локвите кръв, а Иван Николаевич, както се беше тръшнал на пейката, преди да стигне до турникета, все още продължаваше да седи на нея.

Той на няколко пъти се опита да стане, но краката не го слушаха — Бездомни беше като парализиран.

Щом чу първия вопъл и видя главата да подскача по паважа, поетът се втурна към турникета. Той така обезумя от тая гледка, че като тупна на пейката, захапа ръката си до кръв. Естествено, бе забравил за смахнатия германец и се мъчеше да разбере само едно: как е възможно допреди миг да е разговарял с Берлиоз, а сега — главата му…

Развълнуваните хора по алеята бързо минаваха покрай поета, възкликваха нещо, но Иван Николаевич не проумяваше какво казват.

Не щеш ли обаче до него се сблъскаха две жени и едната от тях — остроноса и гологлава, току над ухото му извика на другата:

— Анушка, нашата Анушка! От „Садовая“! Тя е виновна! Купила си в бакалницата слънчогледово олио и да вземе да счупи шишето във въртележката! Цялата пола си беше оляла… Така я беше яд, ама така я беше яд! А той, клетият, сигурно се е подхлъзнал и се е изтърсил на релсите…

От всичко, което извика жената, в потресения мозък на Иван Николаевич се впи само една дума: „Анушка“…

— Анушка… Анушка ли?… — замърмори поетът и се огледа тревожно. — Чакайте, чакайте…

За думата „Анушка“ се навързаха думите „слънчогледово олио“, а после незнайно защо и „Пилат Понтийски“. Поетът отхвърли Пилат и взе да разплита кълбото, като се хвана за думата „Анушка“. Кълбото много бързо започна да се размотава и тозчас го отведе до смахнатия професор.

Пардон! Нали той беше казал, че заседанието няма да се проведе, защото Анушка е разляла олиото? И както виждате, то няма да се проведе! Нещо повече: той направо каза, че Берлиоз ще бъде обезглавен от жена?! Да, да, да! Ватманката наистина беше жена! Но какво става?! Какво?

Нямаше и капка съмнение, че тайнственият консултант предварително и със сигурност е знаел цялата картина на ужасната смърт на Берлиоз. В този миг две мисли пронизаха мозъка на поета. Първата бе „Глупости! Изобщо не е луд!“ и втората: „Дали пък той не е натъкмил всичко?!“

Но разрешете да попитаме — как?!

— О, не! Ще видим ний тая работа!

С голямо усилие на волята Иван Николаевич стана от пейката и се втурна обратно натам, където бе разговарял с професора. И откри, че за щастие той още не си е тръгнал.

Уличните лампи на „Бронная“ вече светваха, над Патриаршеските грееше златна луна и в лунния, винаги измамен здрач на Иван Николаевич му се стори, че онзи стои и държи под мишницата си не бастунче, а шпага.

Досадникът бивш диригент беше седнал там, където доскоро бе седял самият Иван Николаевич. Сега на носа му се мъдреше явно ненужно пенсне, едното стъкло на което изобщо липсваше, а другото бе пукнато. С него карираният гражданин изглеждаше още по-гаден от преди, когато упътваше Берлиоз как да стигне до релсите.

Със свито сърце Иван се приближи до професора, погледна го в лицето и разбра, че по него няма и не е имало никакви признаци на лудост.

— Я казвайте, кой сте вие? — глухо попита Иван.

Чужденецът се навъси, погледна поета така, сякаш го виждаше за първи път, и отговори с неприязън:

— Не разбира… руски говори…

— Той не разбира! — обади се от пейката диригентът, макар никой да не го беше молил да обяснява думите на чужденеца.

— Не ме будалкайте! — застрашително рече Иван и усети хлад под лъжичката, — до одеве много добре говорехте руски. Вие не сте германец и не сте професор! Вие сте убиец и шпионин! Документите! — яростно извика Иван.

Загадъчният професор презрително изкриви и бездруго кривите си устни и сви рамене.

— Гражданино — отново се намеси отвратителният диригент, — защо притеснявате чуждия турист? Да знаете, че ще ви бъде потърсена най-строга отговорност за това!

А подозрителният професор направи надменна физиономия, обърна се и тръгна да се отдалечава.

Иван усети, че губи самообладание, и задъхано се обърна към диригента:

— Ей, гражданино, помогнете ми да задържим този престъпник! Длъжен сте!

Диригентът скочи с неимоверна готовност и се провикна:

— Къде е тоя престъпник! Къде е? Чуждестранният престъпник ли? — Очите му засвяткаха от радост. — Този ли? Ако е престъпник, първата ни работа е да викаме „Стража!“. Инак ще се измъкне. Хайде двамата! Заедно! — и зина.

Обърканият Иван послуша шегаджията диригент и извика „Стража!“, но онзи го преметна и не извика нищо.

Самотният, пресипнал вик обаче не даде добър резултат. Минаващите наблизо две девойки заобиколиха Бездомни отдалеч и той чу думата „пиян“.

— А, значи сте комбина? — вече гневно извика Иван. — Ще ме разиграваш, така ли? Я ме пусни!

Той понечи да мине отдясно, но и диригентът му застана отдясно. Иван наляво и мерзавецът нататък.

— Нарочно ли ми се мотаеш в краката? — започна да озверява Иван. — Теб самия ще те предам в ръцете на милицията!

Опита се да хване негодника за ръкава, но не улучи и нищичко не хвана. Диригентът бе изчезнал яко дим.

Иван ахна, впери поглед в далечината и видя омразния непознат. Той наближаваше „Патриарший“ и не беше сам, а вече в компанията на повече от съмнителния диригент. Но нещата не свършваха дотук: с тях имаше и трети — един незнайно откъде взел се котарак, огромен като прасе, черен като въглен или гарван и с натопорчени кавалерийски мустаци. Тримата свърнаха в „Патриарший“, котаракът — на задните си лапи.

Иван се завтече след злодеите, но бързо се убеди, че ще му е много трудно да ги настигне.

Те мигом минаха по уличката и се озоваха на „Спиридоновка“. Колкото и да се силеше Иван, разстоянието между преследваните и него изобщо не намаляваше. И още преди да разбере какво става, след тихата „Спиридоновка“ поетът се озова до „Никитские ворота“^[1], където положението му се влоши още повече. Тук беше пълно с хора, той връхлетя върху някакъв минувач и бе наруган. А шайката злодеи изведнъж реши да използва любимия похват на бандитите — да се пръсне в различни посоки.

Много умело диригентът се метна в движение в един автобус, който летеше към Арбатския площад, и се измъкна. Като загуби единия от преследваните, Иван насочи вниманието си към странния котарак и го видя как стигна до стъпалото на спрялата на спирката мотриса „А“, нагло избута една жена, тя изпищя, а той се вкопчи в дръжката и дори направи опит през отворения заради жегата прозорец да подаде на кондукторката десет копейки.

Поведението на котарака така слиса Иван, че той замръзна на мястото си до ъгловата бакалница и повторно, но този път много по-силно, се смая от поведението на кондукторката. В мига, когато видя качващия се в трамвая котарак, направо разтреперана от яд, тя извика:

— За котки е забранено! С котки е забранено! Пет! Слизай, че ще повикам милиция!

Нито на кондукторката, нито на пътниците им направи впечатление най-същественото: не че котаракът се опитва да се качи в трамвая, което не беше най-лошото, а че се кани да плати!

Котаракът се оказа не само платежоспособно, но и дисциплинирано животно. Още след първото подвикване на кондукторката той спря настъплението си, слезе от стъпалото, седна на спирката и разтърка мустаците си с монетата. Но когато кондукторката дръпна въженцето на звънеца и трамваят потегли, постъпи като всеки друг, когото свалят, но който все пак трябва да пътува. Той изчака да отминат и трите вагона, скочи на задния буфер на последния, вкопчи лапа в някакво черво, което се подаваше навън, и замина, като същевременно си спести десетте копейки.

Залисан с противния котарак, Иван едва не изгуби най-важния от тримата — професора. Но за късмет той не беше успял да се измъкне. Иван видя сивата му барета в навалицата в началото на „Болшая Никитская“ или „Херцен“. И мигом също се озова там. Но без успех. Колкото и да ускоряваше крачка, да се затичваше и да разбутваше минувачите, поетът нито на сантиметър не се приближаваше до професора.

Макар и да се ядосваше, Иван все пак не спираше да се чуди на свръхестествената скорост, с която вървеше преследването. Не бяха минали и двайсет секунди и след „Никитские ворота“ той беше вече на ослепително осветения Арбатски площад. Още няколко секунди и ето го на някаква тъмна уличка с разбити тротоари, където падна и си удари коляното. Отново осветена магистрала — улица „Кропоткин“, пак уличка, после „Остоженка“ и пак пресечка — унила, гадна и слабо осветена. Тук вече окончателно изгуби онзи, който толкова му трябваше. Професорът беше изчезнал.

Иван Николаевич се посмути, но за кратко, защото изведнъж се сети, че професорът непременно трябва да е влязъл в кооперация № 13, и то задължително в 47-и апартамент.

Бързо се вмъкна във входа, излетя до втория етаж, веднага намери апартамента и припряно позвъни. Не му се наложи да чака: вратата му отвори пет-шест годишно момиченце и без нищо да го пита, тутакси отиде някъде.

В огромното, неимоверно занемарено антре, бледо осветено от малка лампа, в ъгъла, под високия опушен таван, на стената висеше велосипед без гуми, имаше огромен обкован сандък, а на полицата над закачалката — зимна шапка с провесени дълги уши. През една от вратите някакъв еклив мъжки глас ядосано крещеше по радиото нещо в стихове.

Иван Николаевич изобщо не се обърка в непознатата обстановка и се насочи право към коридора, като разсъждаваше така: „Скрил се е в банята, разбира се“. В коридора беше тъмно. Той се поблъска в стените, но после видя тънка ивица светлина под вратата, напипа дръжката и я дръпна с всичка сила. Райберът отхвръкна, Иван се озова точно в банята и си помисли, че му е провървяло.

Но не колкото би трябвало! Лъхна го на топла влага и в светлината на въглените, тлеещи в кюмбето, той видя увесени по стените големи корита и ваната, цялата на страшни черни петна от очукания емайл. Та в тази вана беше застанала една гола гражданка, цялата насапунисана и с тривка в ръката. Тя присви към нахълталия Иван късогледите си очи, на тази светлина като в ада изглежда го помисли за друг и каза тихо и весело:

— Кирюшка! Стига глупости! Да не сте откачили?… Фьодор Иванич ей сега ще се прибере. Марш веднага оттука! — и замахна с тривката към него.

Явно беше станало някакво недоразумение и виновен за него бе Иван Николаевич, естествено. Той обаче не пожела да си го признае и като възкликна укорително „Ах ти, развратнице!“, внезапно се озова в кухнята. Там нямаше никого, само върху печката в полумрака стояха десетина безмълвни загасени примуса. Един лунен лъч, проникнал през прашния, с години немит прозорец, бледо осветяваше ъгъла, където сред прах и паяжини висеше забравена икона, а иззад иконостаса се подаваха върховете на две венчални свещи. Под голямата икона беше закачена друга, по-малка, хартиена.

Кой знае каква мисъл бе хрумнала на Иван, та преди да изскочи през задния вход, да задигне едната от свещите, а също и книжната иконка. С тези предмети в ръка той напусна непознатото жилище, замърмори си нещо и се засрами от мисълта какво бе преживял току-що в банята, като неволно се помъчи да отгатне кой ли ще да е този нагъл Кирюша и дали отвратителната ушанка не е негова.

В пустеещата унила уличка поетът се огледа да потърси беглеца, но никъде не го видя. Тогава Иван си рече:

— На река Москва е, разбира се! Напред!

Добре би било някой да попита Иван Николаевич защо си мисли, че професорът е точно пък на река Москва, а не другаде. Лошото е обаче, че нямаше кой да го попита. Противната уличка беше абсолютно пуста.

След съвсем кратко време Иван Николаевич можеше да бъде видян на гранитните амфитеатрални стъпала към река Москва.

Той се съблече, повери дрехите си на някакъв приятен брадат човек, който си беше свил цигара и пушеше до дрипава бяла риза и чифт развързани смачкани обувки. Иван поразмаха ръце, да се охлади малко, и скочи във водата. Тя беше толкова студена, та чак дъхът му спря, и той си помисли, че може и да не изплува. Но все пак успя да изплува, взе да пръхти, да плюе и да се блещи от ужас и после заплува във вмирисаната на нафта черна вода сред начупените зигзагообразни отблясъци на крайбрежните лампи.

Когато, целият мокър, Иван доподскача по стъпалата до мястото, където бе поверил на брадатия дрехите си, той видя, че са задигнати не само вторите, но и първият, тоест брадатият. Точно там, където ги бе струпал, стояха чифт рипсени наполеонки, скъсаната риза, свещта, иконката и кутийка кибрит. С безсилна злоба Иван се закани с юмрук на някого в далечината и облече каквото намери.

Тогава започнаха да го глождят две мисли: първо, че е изчезнала картата му за Массолит, с която той никога не се разделяше, и второ, дали в този вид ще успее безпрепятствено да мине през Москва. По наполеонки все пак… Вярно, кой го интересува, но да не вземе някой да се заяде или да го спре.

Иван откъсна копчетата на наполеонките там, където те се закопчаваха на глезените, с идеята, че така могат да минат за летни панталони, взе иконката, свещта и кибрита и тръгна, като си рече:

— В Грибоедов!^[2] Със сигурност е там.

Градът вече се бе отдал на нощния живот. В прахоляка прелитаха и дрънчаха с веригите си камиони, в чиито каросерии, проснати по гръб върху чувалите, се возеха някакви мъже. Навсякъде прозорците зееха. Във всеки от тях светеха лампи под оранжеви абажури и от всички прозорци, всички врати, от всички входове, покриви, тавани, от мазета и дворове напираше дрезгавият рев на полонезата от операта „Евгений Онегин“.

Опасенията на Иван Николаевич се оправдаха напълно: минувачите го забелязваха и се обръщаха след него. Затова той реши да остави големите улици и да мине по малките, където хората не са толкова досадни и има по-малко шансове да се заядат с босия човек, като го измъчват с въпроси за наполеонките, които тъй упорито не пожелаха да заприличат на панталони.

Така и стори и потъна в тайнствената мрежа от арбатски улички, започна да се прокрадва покрай стените, плахо да се озърта, час по час да поглежда назад, понякога да се крие във входовете, да избягва кръстовищата със светофари и луксозните врати на посланическите резиденции.

И през целия път необяснимо защо му късаше нервите вездесъщият оркестър, под чийто акомпанимент един тежък бас пееше за любовта си към Татяна.