Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (14)

Четиринайсета глава
Слава на петела!

Както се казва, нервите му не издържаха, Римски не можа да дочака да изготвят протокола докрай и избяга в кабинета си. Седна на бюрото и впери уморени очи в сложените пред него магични банкноти. Финансовият директор се чудеше какво да прави. Отвън долиташе равномерен шум. Публиката на талази излизаше от сградата на „Вариете“. До неимоверно изострения слух на финансовия директор изведнъж долетя звучно милиционерско изсвирване. То поначало никога не вещае нищо добро. Но когато се повтори и на помощ му се притече още едно, по-властно и продължително, а сетне се чу и ясно доловим кикот и дори някакви дюдюкания, финансовият директор веднага разбра, че навън става нещо скандално и непристойно. И че колкото и да му се искаше да го игнорира, всичко е свързано непосредствено с отвратителния сеанс на черния маг и неговите помощници. Прозорливият финансов директор никак не се лъжеше.

Щом погледна през прозореца към „Садовая“, лицето му се изкриви и той прошепна не, ами изсъска:

— Знаех си аз!

Долу на тротоара, под ярката светлина на силните улични лампи забеляза една дама по комбинезон и лилави кюлоти. Вярно, че беше с шапка и държеше чадър. Край дамата, която явно се беше видяла в чудо и ту приклякаше, ту понечваше да хукне нанякъде, се трупаше тълпата, надаваща въпросния кикот, от който по гърба на финансовия директор пролазваха ледени тръпки. Около дамата се въртеше някакъв гражданин, който смъкваше лятното си манто, но от вълнение беше заплел ръката си в ръкава и не можеше да я измъкне.

Викове и неудържим смях долитаха и от друго място — от левия вход, и като обърна глава нататък, Григорий Данилович видя друга дама, по розово бельо. Тя скочи от платното на тротоара и се помъчи да се скрие във входа, но прииждащата публика й препречваше пътя и нещастната жертва на своето лекомислие и страст към тоалетите, измамена от фирмата на проклетия Фагот, мечтаеше само за едно — да потъне вдън земя. Милиционерът се беше устремил към несретницата и пронизваше въздуха със свиркането си, а след него бързаха някакви веселяци с каскети. Точно те се кикотеха и вдигаха олелията.

Един слаб мустакат файтонджия долетя до първата разсъблечена и рязко спря дръгливия си изнемощял кон. Лицето на мустакатия грееше в усмивка.

Римски се удари с юмрук по главата, плю и се махна от прозореца.

Заслушан към улицата, поседя известно време до бюрото. Дюдюканията от различни места стигнаха до апогея си, а после започнаха да намаляват. За изненада на Римски скандалът стихна някак изведнъж.

Време беше да действа, трябваше да изпие горчивата чаша на отговорността. Докато траеше третата част на спектакъла, телефоните бяха поправени, трябваше да се обади, да съобщи за случая, да моли за помощ, да увърта, за всичко да накисне Лиходеев, да се оправдава и така нататък! По дяволите! Директорът се ядоса, на два пъти посегна към телефона, но и двата пъти се отказа. Не щеш ли, в гробната тишина на кабинета телефонът сам задрънча право в лицето му, от което директорът се стресна и го полазиха тръпки. „Нервите ми здравата са се разклатили“ — помисли си той и вдигна слушалката. Но веднага се дръпна и пребледня като платно. Един тих и същевременно лъстив и порочен женски глас му прошепна от нея:

— Римски, не се обаждай никъде, че лошо ще стане.

Слушалката мигом онемя. Финансовият директор усети, че настръхва, затвори и необяснимо защо се обърна към прозореца зад гърба си. През редките и още едва раззеленили се клони на клена видя луната, която плуваше в едно прозрачно облаче. Приковал очи в клоните, Римски ги гледаше и колкото повече ги гледаше, толкова повече го дострашаваше.

Накрая с неимоверно усилие се извърна от лунния прозорец и се изправи. И дума не можеше да става да се обажда повече където и да било и сега той мислеше само за едно — как по-скоро да се махне от театъра.

Заслуша се: сградата мълчеше. Римски разбра, че отдавна е сам на целия втори етаж, и това го изпълни с непреодолим детински страх. Мисълта, че ще трябва да извърви безлюдните коридори и да слезе по стълбите, го ужасяваше. Той трескаво грабна от бюрото банкнотите на хипнотизатора, прибра ги в чантата си и се изкашля, та поне малко да се окуражи. Кашлянето прозвуча пресипнало и тихо.

И тогава изведнъж му се стори, че изпод вратата на кабинета лъхва на блатна влага. Полазиха го тръпки. В същия миг часовникът започна да бие полунощ. Дори от този звук директорът настръхна. Но сърцето му изстина още повече, когато чу, че секретът в бравата леко се завърта. Финансовият директор вкопчи влажните си ледени ръце в чантата и почувства, че ако това шумолене продължи още малко, няма да издържи и ще закрещи неистово.

Накрая вратата се поддаде на нечий натиск, отвори се и в кабинета безшумно влезе Варенуха. Както стоеше прав, Римски се тръшна на стола, защото краката му се подкосиха. Той си пое дъх, усмихна се някак угоднически и тихо продума:

— Божичко, как ме уплаши!

Да, тази внезапна поява можеше да уплаши всеки, но все пак донесе голямо облекчение. В кълбото от заплетени събития се беше подала поне някаква нишка.

— Хайде, казвай бързо! Казвай де, казвай! — вкопчен в нея, изхриптя Римски. — Какво означава всичко?

— Прости ми, моля те — глухо отвърна влезлият и затвори вратата, — мислех, че си си тръгнал.

Без да сваля каскета си, Варенуха се насочи към стола и седна от другата страна на бюрото.

Трябва да кажем, че в отговора му се долавяше някаква особеност, която веднага направи впечатление на финансовия директор, а неговата чувствителност можеше да съперничи на сеизмографа от най-добрата лаборатория в света. Ами да! Защо Варенуха ще влиза в кабинета му, щом предполага, че го няма? Нали си има свой? Това първо. И второ: от който и вход да беше влязъл в сградата, неизбежно щеше да срещне някой от нощните дежурни, а всички те бяха уведомени, че Григорий Данилович ще се позабави в кабинета си.

Но финансовият директор не можеше дълго да размишлява за тази особеност. Не му беше до това.

— Защо не ми се обади? Какво означава цялата тая история с Ялта?

— Ами каквото ти казах — примлясна администраторът така, сякаш го наболяваше зъб, — намериха го в кръчмата в Пушкино.

— Как в Пушкино?! Дето е в Подмосковието? Ами телеграмата от Ялта?

— Каква Ялта по дяволите! Напил пушкинския телеграфист и двамата започнали да вършат безобразия, включително да изпращат телеграми с надпис „Ялта“.

— Ъхъ… Ъхъ… Добре де, както и да е… — каза не, ами сякаш го изтананика Римски. Очите му блеснаха с жълтеникава светлина. В главата му се обрисува радостната картина с уволняването на Стьопа. Свобода! Дългоочакваното освобождаване на финансовия директор от това бедствие Лиходеев. Степан Богданович можеше да си изкара и нещо по-лошо от уволнение. — Подробностите! — каза Римски и удари преспапието в бюрото.

Тогава Варенуха започна да разказва подробностите. Щом отишъл, където го бил изпратил финансовият директор, незабавно го приели и най-внимателно го изслушали. Естествено, на никого и през ум не му минавало, че Стьопа може да е в Ялта. Всички веднага приели предположението на Варенуха, че Лиходеев е в пушкинската „Ялта“.

— Той сега къде е? — прекъсна го развълнуваният директор.

— Че къде да е? — накриво усмихнат, отговори администраторът. — В изтрезвителното, разбира се.

— А така! Е, благодаря ти!

А Варенуха продължи да разказва. И колкото повече разказваше, толкова по-ярко пред финансовия директор се разкриваше дългата верига от лиходеевски безчинства и безобразия, и всяка следваща брънка беше по-лоша от предишната. Достатъчно е да споменем пиянските танци с телеграфиста под звуците на някаква скитаща се хармоника. Преследването на някакви гражданки, които пищели от ужас! Опитът за сбиване с бюфетчията в самата „Ялта“! Разпиляването на зелен лук по пода на същата „Ялта“. Счупването на осем бутилки сухо бяло вино „Ай Данил“. Повреждането на брояча в таксито, чийто шофьор не пожелал да качи Стьопа. Заплахите за арест на гражданите, опитали се да сложат край на зулумите му. С други думи — мрачен ужас!

Стьопа беше добре познат в московските театрални среди и всички знаеха, че не е цвете за мирисане. Но все пак това, което разказа администраторът, беше прекалено дори за него. Да, прекалено. Много даже прекалено…

Проницателните очи на Римски се взираха в лицето на Варенуха от другата страна на бюрото и колкото повече той говореше, толкова по-мрачни ставаха. Колкото по-живи и колоритни бяха гнусните подробности, с които украсяваше разказа си администраторът, толкова по-малко им вярваше финансовият директор. А когато Варенуха заяви, че Стьопа до такава степен му пуснал края, че се опитал да окаже съпротива на хората, които дошли да го приберат и да го върнат в Москва, финансовият директор беше вече сигурен, че всички приказки на завърналия се посред нощ администратор са чиста лъжа! Лъжа от първата до последната дума.

Варенуха не беше ходил до Пушкино и самият Стьопа също не е бил там. Нямало е нито пиян телеграфист, нито счупено стъкло в кръчмата, Стьопа не е бил връзван с въжета… не се е случвало нищо такова.

Щом финансовият директор се убеди, че Варенуха го лъже, той усети, че страхът запълзява по тялото му, като започва от краката, и на два пъти му се стори, че от пода го лъхва на блатна маларийна влага. Без нито за миг да отмества очи от администратора, който се въртеше на стола някак странно, непрекъснато избягваше да се подаде от синкавата сянка на настолната лампа и някак особено се прикриваше с вестник от светлината, финансовият директор започна да се чуди само за едно: на какво ли се дължи всичко това? Защо твърде късно върналият се при него администратор така нагло го лъже в празната и смълчана сграда? И съзнанието за опасност, незнайна, но страшна опасност, започна да терзае душата на финансовия директор. Правейки се, че не забелязва увъртанията на Варенуха и фокусите му с вестника, той го гледаше в лицето и вече почти не слушаше какви му ги дрънка. Имаше нещо, което изглеждаше още по-необяснимо от странно защо измисления клеветнически разказ за похожденията в Пушкино, и то се криеше в променената външност и жестове на администратора.

Колкото и Варенуха да се опитваше да нахлупи патешката козирка на каскета, за да засенчи лицето си, както и да въртеше вестника, финансовият директор успя да забележи огромната синина вдясно от носа му. Пък и обикновено червендалестият администратор сега беше нездраво, тебеширено блед, а на шията му в тази задушна нощ беше омотан някакъв вехт раиран шал. Като добавим и междувременно придобития му отвратителен навик да си смуче езика и да примлясва, рязката промяна в гласа, който бе станал глух и груб, гузния и плашлив поглед, смело можем да кажем, че Иван Савелиевич Варенуха бе станал неузнаваем.

Колкото и да напрягаше уморения си мозък и колкото и да се взираше в него, финансовият директор беше силно обезпокоен от нещо, но от какво точно — не разбираше. Той можеше да каже само, че в общото цяло между администратора и добре познатия стол съществува нещо невиждано, нещо неестествено.

— Е, накрая го надвиха и го качиха в колата — гъгнеше Варенуха, надничаше иззад листа и прикриваше синината си с длан.

Изведнъж, уж машинално барабанейки с пръсти по бюрото, Римски се пресегна, натисна бутона на електрическия звънец и се стаи.

В празната сграда резкият сигнал непременно щеше да се чуе. Но сигнал не последва и бутонът безжизнено потъна в плота на бюрото. Беше мъртво, звънецът не работеше.

Хитростта на финансовия директор не убягна на Варенуха, който потръпна и с припламнал за миг злобен огън в очите попита:

— Какво звъниш?

— Без да искам — глухо отговори директорът, дръпна ръката си и на свой ред попита плахо: — Какво ти е на лицето?

— Колата поднесе и се ударих в дръжката на вратата — отговори Варенуха и сведе поглед.

„Лъже!“ — мислено възкликна финансовият директор. Изведнъж очите му се изблещиха, станаха напълно безумни и той се вторачи в облегалката на стола.

На пода зад него имаше две кръстосани сенки — едната по-тъмна и черна, другата лека и сива. Ясно се виждаше сянката от облегалката и от заострените крачета, но над нея липсваше сянката от главата на Варенуха, също както под крачетата липсваха краката на администратора. „Той не хвърля сянка!“ — наум отчаяно извика Римски и се разтресе.

Варенуха се огледа гузно, проследи обезумелия поглед на Римски и разбра, че е разкрит.

Стана от мястото си (същото направи и директорът), стисна чантата и пристъпи назад от бюрото.

— Сети се, проклетнико! Винаги си бил досетлив — злобно ухилен, право в лицето му каза Варенуха, ненадейно отскочи от стола към вратата и бързо натисна бутона на секретната брава. Финансовият директор се озърна отчаяно, отстъпи до прозореца, който гледаше към градината, и в този облян в лунна светлина прозорец видя долепеното до стъклото лице на гола госпожица и нейната гола ръка, провряна през малкото прозорче, с която тя се мъчеше се да стигне до долното резе. Горното беше вече отворено.

На Римски му се стори, че светлината на настолната лампа гасне и че бюрото се накланя. Обля го ледена вълна, но за късмет той се овладя и не падна. Силите му стигнаха колкото да прошепне, но не и да извика:

— Помощ…

Варенуха вардеше на вратата, подскачаше пред нея, задълго оставаше да виси и да се поклаща във въздуха. Със сгърчени пръсти той махаше към Римски, съскаше, примлясваше и намигаше на госпожицата в прозореца.

Тя забърза, провря червенокосата си глава през горното прозорче, пресегна се колкото може, започна да драска с нокти долното резе и да блъска черчевето. Ръката й взе да се разтяга като гумена и стана мъртвешки зеленикава. Най-накрая зелените пръсти на мъртвата хванаха главичката на резето, дръпнаха го и рамката започна да се отваря. Римски извика тихо, облегна се на стената и протегна чантата си напред като щит. Ясно му беше, че с него е свършено.

Прозорецът се отвори широко, но вместо нощния хлад и аромата на липи в стаята нахлу миризма на зимник. Мъртвата стъпи на перваза. Римски ясно видя петната от тлен по гърдите й.

В този миг откъм градината, откъм ниската постройка зад стрелбището, където държаха птиците, участващи в програмите, ненадейно изкукурига петел. Гласовитият дресиран петел възвестяваше, че от изток към Москва се задава изгревът.

Лицето на госпожицата се сгърчи от дива ярост, тя дрезгаво изруга, а Варенуха изскимтя и се сгромоляса на пода пред вратата.

Кукуригането се повтори, госпожицата скръцна със зъби и рижата й коса щръкна нагоре. След третия вик на петела тя се обърна и изхвръкна навън. Варенуха подскочи, изпъна се хоризонтално във въздуха като летящ купидон, бавно мина над бюрото и отлетя след нея.

Старецът със снежнобяла коса без нито един черен косъм, доскорошният Римски, изтича до вратата, дръпна резето, отвори и се втурна през тъмния коридор. На завоя на стълбите той тихо простена от страх, напипа ключа и лампите светнаха. Докато слизаше, разтрепераният старец падна, защото му се стори, че върху него меко се стоварва Варенуха.

Като се озова долу, Римски видя дежурния, който спеше на стола до касата във фоайето. Мина край него на пръсти и се измъкна през главния вход. Навън му поолекна. Дотолкова се съвзе, че като се пипна за главата, успя да се сети, че си е забравил шапката в кабинета.

Естествено, че не се върна да я вземе, а задъхан се завтече през широката улица към отсрещния ъгъл пред киното, където се мержелееше бледа червеникава светлинка. След миг беше вече там. Никой не успя да го изпревари за таксито.

— Гоня бързия за Ленинград, ще ти дам бакшиш — тежко задъхан и с ръка на гърдите продума старецът.

— За гараж съм — с омраза отговори шофьорът и се извърна.

Тогава Римски откопча чантата, измъкна оттам петдесет рубли и през отвореното предно стъкло ги подаде на шофьора.

След няколко секунди раздрънканата кола летеше по „Садовая“ като вихър. Пътникът подскачаше на седалката и в счупеното огледало, окачено пред шофьора, Римски виждаше ту неговите радостни очи, ту своите безумни.

Пред гарата изскочи от колата и извика на първия човек с бяла престилка и значка, когото зърна:

— Първа класа, един, плащам трийсет — и заизважда омачканите десетачки от чантата си, — ако няма за първа, втора, ако не — вземи за трета.

Човекът със значката погледна светещия часовник и грабна банкнотите от ръцете му.

След пет минути изпод стъкления покрив на гарата бързият изчезна и окончателно потъна в мрака. Заедно с него изчезна и Римски.