Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (24)

Двайсет и четвърта глава
Измъкването на Майстора

В спалнята на Воланд всичко си беше както преди бала. Той седеше по нощница на леглото, само че Хела не разтриваше коляното му, а сервираше вечеря на масата, където бяха играли шах. Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете си и седяха, а до тях, естествено, се бе настанил котаракът, който не пожела да се раздели с папийонката, макар тя да се бе превърнала в истински мръсен парцал. Залитайки, Маргарита се приближи и се подпря на масата. Тогава Воланд я повика с пръст както преди малко и й направи знак да седне до него.

— Е, много ли ви измъчиха? — попита той.

— О, не, месир — отговори тя, но едва чуто.

— Ноблес оближ^[1] — обади се котаракът и й наля някаква прозрачна течност в една чаша за вино.

— Това водка ли е? — отпаднало попита Маргарита.

От обида котаракът чак подскочи на стола.

— Но моля ви се, кралице — изръмжа той, — как бих могъл да си позволя да налея водка на една дама? Това е чист спирт!

Маргарита се усмихна и се опита да отмести чашата.

— Пийте смело — каза Воланд и тя веднага я взе. — Хела, седни — заповяда той и й обясни: — Нощта на пълнолунието е празнична нощ и аз вечерям в тесен кръг от приближени и слуги. И така, как сте? Как мина този уморителен бал?

— Страхотно! — занарежда Коровиев. — Всички са очаровани, влюбени, разбити, колко такт, колко изящество, обаяние и чар!

Воланд мълчаливо вдигна чашата си и се чукна с Маргарита. Тя безропотно изпи своята с мисълта, че от спирта ей сега ще умре. Но не се случи нищо лошо. В корема й се разля жива топлина, нещо меко я удари в тила, силите й се върнаха, сякаш току-що се беше събудила от освежаващ сън, и се почувства гладна като вълк. А като си спомни, че от вчера сутринта не е яла нищо, огладня още повече. И лакомо започна да нагъва от хайвера.

Бегемот си отряза парче ананас, посоли го, наръси го с черен пипер, изяде го и така юнашки гаврътна втората чаша спирт, че всички изръкопляскаха.

Когато Маргарита изпи още една чаша, свещите пламнаха по-ярко, а огънят в камината лумна по-буйно. Тя не чувстваше никакво замайване, впиваше белите си зъби в месото, наслаждаваше се на изтичащия от него сок и гледаше как Бегемот маже една стрида с горчица.

— Да беше си турил и грозде отгоре — каза му Хела и го ръгна в хълбока.

— Без наставления, ако обичате — отговори Бегемот, — не ми е за първи път да седя на трапеза!

— Ах, колко е приятно човек да вечеря ей така, пред камината, непринудено — дрънкаше Коровиев, — в тесен кръг…

— Не, Фагот — възрази му котаракът, — балът си има своята прелест и размах.

— Няма никаква прелест, нито размах, а тия идиотски мечки и тигри в бара с техния рев едва не ме докараха до мигрена — каза Воланд.

— Слушам, месир — каза котаракът, — щом намирате, че няма размах, незабавно ще започна да споделям същото мнение.

— Внимавай! — отговори му Воланд.

— Шегувам се — смирено каза котаракът, — а колкото до тигрите, ще наредя да ги опекат.

— Тигрите не са за ядене — каза Хела.

— Така ли мислите? Тогава, моля, чуйте — отвърна котаракът, примижа от удоволствие и заразказва как веднъж в продължение на деветнайсет дни се скитал през пустинята и единственото, с което се хранел, било месото на убития от него тигър. Всички с интерес изслушаха забавната му повест, а когато той свърши, възкликнаха в хор:

— Измишльотини!

— Най-интересното във всички тия измишльотини е, че са измишльотини от първата до последната дума — каза Воланд.

— А, така ли? Измишльотини, значи? — възкликна котаракът и всички си помислиха, че ще започне да протестира, но той само каза тихо: — Историята ще отсъди.

— Я ми кажете — обърна се оживената от алкохола Марго към Азазело — застреляхте ли онзи бивш барон?

— Естествено — отвърна той, — как да не го застрелям? Задължително трябваше да го застрелям.

— Така се притесних! — възкликна Маргарита. — Беше толкова ненадейно.

— Няма нищо ненадейно — възрази Азазело, а Коровиев взе да стене и да хленчи:

— Как да не се притесни човек? На мен самия ми омекнаха коленете! Бам! Бум! И баронът тупва!

— За малко да изпадна в истерия — добави котаракът и облиза лъжицата с хайвер.

— Знаете ли кое ми е чудно — каза Маргарита и от кристалните чаши в очите й заподскачаха златни искрици, — музиката и изобщо целият грандиозен шум от този бал наистина ли не са се чували отвън?

— Разбира се, че не са се чували, кралице — обясни Коровиев, — тия неща трябва да се правят така, че да не се чуват. Да се правят много внимателно.

— Сигурно, сигурно… Защото иначе онзи човек на стълбите… Когато минавахме с Азазело… И другият, на входа… Мисля, че той наблюдаваше вашия апартамент…

— Точно така, точно така! — викаше Коровиев. — Права сте, скъпа Маргарита Николаевна! Вие потвърждавате моите подозрения. Да, той е наблюдавал апартамента. Аз за малко да го помисля за разсеян приват доцент или за влюбен, който чака на стълбището, но не, не! Нещо ме глождеше отвътре! Ах! Той е наблюдавал апартамента. И другият на входа също! Онзи в безистена — и той!

— Интересно ми е обаче, ами ако дойдат да ви арестуват? — попита Маргарита.

— Непременно ще дойдат, очарователна кралице, непременно! — отговори Коровиев. — Сърцето ми подсказва, че ще дойдат, е, не сега, разбира се, но по някое време непременно. Предполагам обаче, че няма да се случи нищо интересно.

— Ах, колко се развълнувах, когато баронът падна! — продължаваше Маргарита, тя явно все още преживяваше убийството, виждаше такова нещо за първи път в живота си. — Вие сигурно стреляте добре?

— Сносно — отговори Азазело.

— А от колко крачки? — зададе му Маргарита не много ясния си въпрос.

— Зависи по какво — с основание отговори Азазело, — едно е да улучиш с чук прозореца на критика Латунски, а съвсем друго — сърцето му.

— Сърцето! — възкликна Маргарита и се хвана за своето. — Сърцето! — глухо повтори тя.

— Какъв е този критик Латунски? — попита Воланд и я изгледа с присвити очи.

Азазело, Коровиев и Бегемот някак свенливо сведоха очи, а тя се изчерви и отговори:

— Има един такъв критик. Тази вечер направих апартамента му на пух и прах.

— И таз добра! Но защо?

— Месир, той погуби един майстор — обясни Маргарита.

— И защо е трябвало сама да си правите труда? — попита Воланд.

— Позволете на мен, месир — радостно извика котаракът и подскочи.

— Я сядай — ядно рече Азазело и стана, — аз сам сега ще прескоча…

— Не! — възкликна Маргарита — Не, умолявам ви, месир, недейте.

— Ваша воля, ваша воля — отговори Воланд, а Азазело седна на мястото си.

— Та на какво се спряхме, скъпоценна кралице Марго? — попита Коровиев. — А, да, сърцето. Улучва право в сърцето. — Той изпъна дългия си пръст към Азазело. — По избор, в което искате предсърдие или камера.

Маргарита не можа да разбере веднага, а като разбра, възкликна с почуда:

— Но те са скрити!

— Скъпа — не спираше Коровиев, — там е цялата работа, че са скрити! Това е същината на въпроса! Всеки може да улучи открит предмет!

Той извади от чекмеджето на масата една седмица пика, подаде я на Маргарита и я помоли да отбележи с нокът един от знаците. Тя отбеляза този в горния десен ъгъл. Хела скри картата под възглавницата и извика:

— Готово!

Азазело, който седеше с гръб към възглавницата, извади от джоба на официалния си панталон автоматичен пистолет, подпря дулото му на рамото си и без да се обръща към леглото, стреля, което предизвика у Маргарита весела уплаха. Извадиха седмицата изпод простреляната възглавница. Отбелязаният от Маргарита знак беше пробит.

— Не бих искала да ви срещам, когато държите револвер — каза тя и го погледна кокетно. Имаше страст към всички, които си вършат работата перфектно.

— Скъпоценна кралице — изписка Коровиев, — аз не бих посъветвал никого да се среща с него, дори и да не държи револвер в ръцете си! Повярвайте в честната ми дума на бивш диригент и човек, който дава тон за песен, че ако го срещне, никой не би го поздравил.

Котаракът, който докато се правеше опитът със стрелбата седеше намусен, изведнъж заяви:

— Готов съм да подобря рекорда със седмицата.

В отговор Азазело само изръмжа. Но котаракът прояви инат и настоя не за един, а за два револвера. От другия джоб на панталона си Азазело извади втори револвер и заедно с първия с презрителна гримаса го подаде на самохвалкото. Върху седмицата отбелязаха два знака. Котаракът дълго се готви, извърнат с гръб към възглавницата. Маргарита седеше със запушени уши и гледаше совата, която дремеше на плота върху камината. Котаракът стреля с двата револвера, след което Хела писна, убитата сова падна от камината и счупеният часовник спря. Хела, чиято ръка беше окървавена, с вой се вкопчи в козината на котарака, той — в косата й и двамата на кълбо се затъркаляха по пода. Една от чашите падна от масата и се счупи.

— Отървете ме от тая побесняла вещица! — виеше котаракът и се мъчеше да се откопчи от Хела, която го беше яхнала.

Разтърваха ги. Коровиев духна простреляния пръст на Хела и той зарасна.

— Не мога да стрелям, когато ми приказват на главата! — викаше Бегемот и се опитваше да върне на място отскубнатия от гърба му огромен кичур козина.

— Обзалагам се, че нарочно направи този номер — каза Воланд и се усмихна на Маргарита. — Той стреля безупречно.

Хела и котаракът се сдобриха и в знак на това сдобряване се целунаха. Извадиха картата изпод възглавницата и я провериха. Нито един знак, освен простреляния от Азазело, не беше улучен.

— Не може да бъде! — инатеше се котаракът и през дупката в картата гледаше светлината на свещника.

Веселата вечеря продължаваше. Свещите в свещниците се топяха, из стаята се носеше суха ароматна топлина от камината. След като се нахрани, Маргарита потъна в блаженство. Гледаше как синкавите пръстени дим от пурата на Азазело отплуват към камината и как котаракът ги нанизва на върха на шпагата. Не й се тръгваше, макар да съзнаваше, че вече е късно. Сигурно наближаваше шест сутринта. Тя използва паузата, обърна се към Воланд и каза плахо:

— Мисля, че е време да си тръгвам… Късно е.

— Закъде бързате? — любезно, но малко хладно я попита той.

Останалите си замълчаха, направиха се, че са се заплеснали по пръстените дим от пурата.

— Да, време е — съвсем смутена от това повтори Маргарита и се огледа като за наметка или пелерина.

Голотата изведнъж започна да я притеснява. Тя стана от масата. Воланд мълчаливо дръпна от леглото своя протрит и омазнен халат и Коровиев наметна Маргарита с него.

— Благодаря ви, месир — едва чуто каза тя и погледна Воланд въпросително.

Той също й се усмихна — любезно и равнодушно. В сърцето й изведнъж се прокрадна някаква черна мъка. Почувства се измамена. Явно никой не възнамеряваше да й предложи никаква награда за услугите й на бала, нито пък да я спре. При това й беше напълно ясно, че няма къде да отиде. Мимолетната мисъл, че трябва да се върне вкъщи, предизвика у нея взрив от отчаяние. Дали да не помоли сама, както изкусително я беше посъветвал Азазело в Александровската градина? „Не, никога“ — рече си тя.

— Всичко хубаво, месир — каза на глас и същевременно си помисли: „Само да се измъкна оттук, а стигна ли до реката, ще се удавя.“

— Я седнете — рязко заповяда Воланд. Лицето на Маргарита се промени и тя седна. — Дали не искате да ни кажете нещо на сбогуване?

— Не, месир, нищо — с гордост отговори Маргарита, — освен че ако още ви трябвам, с удоволствие съм готова да изпълня всяко ваше желание. Никак не съм уморена и на бала много се забавлявах. Така че, ако той все още продължаваше, с удоволствие щях да предоставя коляното си, за да могат да го целуват хилядите обесници и убийци.

Маргарита гледаше Воланд като през мъгла, очите й се пълнеха със сълзи.

— Точно така! Напълно сте права — гръмогласно и страшно извика той, — така трябва!

— Така трябва! — като ехо повтори неговата свита.

— Ние ви изпитвахме — продължи Воланд. — Никога и за нищо не молете! Никога и за нищо, особено хора, които са по-силни от вас. Те сами ще ви предложат и сами ще ви дадат всичко! Седнете, горда жено! — Воланд дръпна тежкия халат от раменете й и тя отново се озова седнала на леглото до него. — И така, Марго — продължи той с поомекнал глас, — какво искате за това, че днес бяхте домакиня на моя бал? Какво искате за това, че на този бал бяхте гола? На колко оценявате коляното си? Какви са щетите от моите гости, които нарекохте обесници? Кажете! Сега вече кажете, без да се притеснявате, защото аз го предлагам.

Сърцето на Маргарита заби, тя въздъхна тежко и дълбоко се замисли.

— Хайде, по-смело! — окуражи я Воланд. — Пробудете фантазията си, пришпорете я! Дори само заради присъствието си при сцената с убийството на този отявлен негодник барона човек заслужава да бъде възнаграден, особено ако е жена. Е?

Дъхът й спря и Маргарита понечи да изрече заветните и приготвени в душата й думи, когато изведнъж пребледня, отвори уста и се втрещи. „Фрида! Фрида! Фрида! — извика в ушите й нечий натрапчив, молещ глас. — Казвам се Фрида!“ — И запъвайки се, тя изрече:

— Значи мога да ви помоля за едно нещо?

— Да поискате, да поискате, моя дона — отговори Воланд и се усмихна с разбиране, — да поискате едно нещо!

Ах, колко умело и ясно го подчерта Воланд, като повтори собствените й думи „едно нещо“!

Маргарита въздъхна още веднъж и каза:

— Искам да престанат да дават на Фрида кърпата, с която е задушила детето си.

Котаракът вдигна очи нагоре и въздъхна тежко, но не каза нищо, явно беше запомнил как му извиха ухото на бала.

— Предвид това — рече Воланд и се подсмихна, — че вероятността да получите подкуп от тая глупачка Фрида е напълно изключена, защото би било в разрез с кралското ви достойнство, направо не знам какво да правя. Остава ми само едно — да си набавя парцали и да затъкна всички процепи в своята спалня!

— Какво имате предвид, месир? — изненада се Маргарита, като изслуша тези наистина необясними думи.

— Напълно съм съгласен с вас, месир — намеси се котаракът, — именно парцали.

И от яд удари с лапа по масата.

— Имам предвид милосърдието — обясни думите си Воланд, без да сваля от Маргарита огненото си око. — Понякога най-неочаквано и коварно то се прокрадва и през най-тесните процепи. Затова споменавам парцалите.

— И аз имам предвид същото! — възкликна котаракът и за всеки случай се отдалечи от Маргарита, като затули острите си уши с изпоцапаните си с розов крем лапи.

— Я се махай — каза му Воланд.

— Още не съм си изпил кафето — отговори котаракът, — как тъй да се махам? Нима в празничната нощ гостите на трапезата се делят на две различни качества, месир? Едните — първо, а другите, както се изрази тъжният скъперник бюфетчията — второ?

— Млъквай — заповяда му Воланд, обърна се към Маргарита и попита: — Вие явно сте изключително добър човек? Човек с висок морал?

— Не — пряко сили отвърна тя, — знам, че с вас може да се говори само откровено и ви казвам откровено: аз съм човек лекомислен. Помолих ви за Фрида само защото имах неблагоразумието да й дам твърдо обещание. Тя чака, месир, тя вярва в моето могъщество. И ако остане измамена, аз ще изпадна в ужасно положение. Цял живот няма да намеря покой. Какво да правя! Така стана.

— Аха — каза Воланд, — ясно.

— Ще го изпълните ли? — тихо попита Маргарита.

— В никакъв случай — отговори той. — Защото тук нещата малко се объркват, скъпа кралице. Всяко ведомство трябва да си гледа своята работа. Не споря, нашите възможности са доста големи, много по-големи, отколкото си мислят някои не много бдителни хора…

— Да, доста по-големи — не се стърпя да се обади котаракът, който явно се гордееше с тези възможности.

— Млъкни, дявол да те вземе! — каза му Воланд и отново се обърна към Маргарита: — Но чисто и просто какъв е смисълът да правя нещо, което е длъжно да направи друго, както се изразих, ведомство? И тъй, аз няма да го сторя, направете го вие.

— А по моя воля дали ще се изпълни?

С белезникавото си око Азазело я погледна иронично, изпод вежди, врътна незабележимо червенокосата си глава и изпръхтя.

— Хайде направете го де, ама че мъка! — промърмори Воланд, завъртя глобуса и се загледа в нещо там, защото докато разговаряше с Маргарита, явно се занимаваше и с друго.

— Хайде. „Фрида“ — подсказа Коровиев.

— Фрида! — с всичка сила извика Маргарита.

Вратата се отвори и разрошената гола жена с трескавите очи, вече без никакви признаци на опиянение, бързо влезе в стаята и простря ръце към Маргарита, която й каза величествено:

— Простено ти е. Повече няма да ти дават кърпата.

Чу се вопълът на Фрида и тя се просна ничком на пода пред нея като разпъната. Воланд махна с ръка и Фрида изчезна.

— Благодаря ви, сбогом — каза Маргарита и стана.

— Е, Бегемот — каза Воланд, — да не спекулираме с постъпките на един непрактичен човек в празничната нощ. — После се обърна към Маргарита: — И така, това не се брои, защото нищо не съм направил. Какво искате за себе си?

— Елмазна дона, този път ви съветвам да проявите благоразумие! Защото Фортуна може и да ви се изплъзне!

— Искам сега, на секундата, да ми върнете моя любим, Майстора — каза Маргарита и по лицето й пробяга тръпка.

Тогава в стаята нахлу вятър, от който пламъкът на свещите се люшна, тежката завеса на прозореца се отмести, той се отвори широко и високо в далечината се разкри пълната, но не утринна, а среднощна луна. От перваза върху пода легна зеленикавата кърпа на вечерната светлина и в нея се появи снощният гост на Иван, нарекъл себе си Майстора. Беше с болничните си дрехи — по халат, с чехли и с черната шапчица, с която не се разделяше. Брадясалото му лице бе разкривено в гримаса, той налудничаво и уплашено гледаше запалените свещи, а около него кипеше поток от лунна светлина.

Маргарита веднага го позна, простена, плесна с ръце и изтича при него. Започна да го целува по челото, по устните, да се притиска в бодливата му буза и лицето й се обливаше в дълго възпираните сълзи. Тя произнасяше и безсмислено повтаряше една-единствена дума:

— Ти… ти… ти…

Майстора се дръпна от нея и каза глухо:

— Не плачи, Марго, не ме измъчвай. Аз съм тежко болен — после се хвана за перваза, сякаш се канеше да скочи върху него и да побегне, озъби се, впери поглед в останалите и извика: — Страх ме е, Марго! Отново имам халюцинации.

Маргарита се задушаваше от ридания и шепнеше на пресекулки:

— Не, не, не, не се страхувай от нищо! Аз съм с теб! С теб съм!

Коровиев бързо и незабелязано прибута към него един стол, Майстора седна, а Маргарита се свлече на колене, силно прегърна болния и замря така. От вълнение не забеляза, че голото й тяло вече е покрито с черна копринена наметка. Болният сведе глава и с мрачни трескави очи загледа в пода.

— Да — след кратко мълчание каза Воланд, — добре са го наредили. — После заповяда на Коровиев: — Рицарю, дай на този човек да пийне нещо.

С разтреперан глас Маргарита започна да увещава Майстора:

— Пийни, пийни. Страх ли те е? Не, не, повярвай ми, те ще ти помогнат.

Болният взе чашата и изпи това, което беше в нея, но ръката му трепна и празната чаша се строши в нозете му.

— На късмет е! На късмет! — зашепна Коровиев на Маргарита. — Вижте го, той вече се съвзема.

И наистина погледът на болния не беше вече така трескав и тревожен.

— Но това ти ли си, Марго? — попита лунният гост.

— Не се съмнявай, аз съм — отговори Маргарита.

— Още! — заповяда Воланд.

Майстора пресуши и втората чаша и погледът му стана жив и буден.

— Е, това е вече друго нещо — каза Воланд и присви очи, — сега да си поговорим. Кой сте вие?

— Вече съм никой — отговори Майстора и лицето му се изкриви в усмивка.

— Откъде идвате?

— От дома на скръбта. Аз съм душевноболен — отвърна пришълецът.

Маргарита не можа да понесе тия думи и отново се разплака. После избърса сълзите си и скочи:

— Ужасни думи! Ужасни думи! Той е майстор, месир, казвам ви. Излекувайте го, той го заслужава.

— Знаете ли с кого разговаряте сега — попита госта Воланд. — При кого сте?

— Знам — отговори Майстора, — в лудницата съсед ми беше онзи хлапак, Иван Бездомни. Той ми разказа за вас.

— Тъй, тъй — отвърна Воланд, — имах удоволствието да се срещна с този младеж на Патриаршеските езера. Той едва не подлуди самия мен да ми доказва, че ме нямало! Но вие вярвате, че наистина съм аз, нали?

— Няма как да не го вярвам — каза пришълецът, — но щеше да ми бъде много по-спокойно, ако ви смятах за плод на халюцинации. Извинете ме — сепна се Майстора.

— Е, щом ще ви е по-спокойно, смятайте ме — любезно отговори Воланд.

— Не, не — уплашено каза Маргарита и разтърси рамото на Майстора. — Опомни се! Пред теб наистина е той!

Котаракът пак се намеси:

— Аз пък наистина приличам на халюцинация. Вижте профила ми на лунната светлина. — Той се изтъпани в лунната пътека и понечи да каже още нещо, но го помолиха да млъкне и като рече: — Добре де, добре, готов съм да мълча. Ще бъда мълчалива халюцинация — млъкна.

— Кажете ми защо Маргарита ви нарича майстор? — попита Воланд.

Гостът му се усмихна и каза:

— Простима слабост. Тя има твърде високо мнение за романа, който написах.

— За какво се разказва в него?

— За Пилат Понтийски.

Изведнъж пламъчетата на свещите отново се люшнаха и заподскачаха, а чашите по масата задрънчаха — Воланд беше избухнал в гръмогласен смях, но с него нито уплаши, нито учуди някого. Бегемот пък изръкопляска.

— За какво, за какво? За кого? — попита Воланд и спря да се смее. — В наше време? Невероятно! Не можахте ли да намерите друга тема? Дайте да го видя — протегна ръката си той с дланта нагоре.

— За жалост не мога — отговори майсторът, — изгорих го в печката.

— Извинете, но не вярвам — отговори Воланд. — Не е възможно. Ръкописите не горят. — Той се обърна към котарака и каза: — Хайде, Бегемот, дай ми романа.

Котаракът мигом скочи от стола и всички видяха, че е седял върху дебела пачка ръкописи. Той се поклони и подаде на Воланд първия екземпляр. Маргарита се разтрепери и отново развълнувана до сълзи, извика:

— Ето го ръкописа! Ето го!

Тя се втурна към Воланд и с възхищение добави:

— Всесилен, всесилен!

Воланд пое в ръцете си подадения му екземпляр, обърна го, сложи го настрана и мълчаливо, без да се усмихва, впери очи в Майстора. Но необяснимо защо натъжен и неспокоен, той стана от стола, вдигна ръце, обърна се към далечната луна и потръпвайки, замърмори:

— И в лунна нощ не намирам покой, защо не ме оставиха на мира? О, богове, богове…

Маргарита се вкопчи в болничния му халат, прегърна го и тъжна и просълзена също занарежда:

— Боже, защо лекарството не ти помага?

— Спокойно, спокойно, спокойно — шепнеше Коровиев, който се навърташе около Майстора, — спокойно, спокойно… Още една чаша, ще ви правя компания.

И ето че чашата намигна, блесна в лунната светлина и този път помогна. Сложиха Майстора да седне и лицето му се поотпусна.

— Е, сега вече всичко е ясно — каза Воланд и почука с дългия си пръст по ръкописа.

— Напълно ясно — потвърди котаракът, забравил за обещанието си да бъде мълчалива халюцинация. — Сега вече основната линия на този опус ми е пределно ясна. Какво казваш, Азазело? — обърна се той към смълчания Азазело.

— Казвам, че би било добре да те удавим — изгъгна той.

— Бъди милосърден, Азазело — отговори му котаракът, — и не подхвърляй на моя повелител подобна мисъл. Повярвай ми, всяка нощ ще ти се явявам в лунни одежди като клетия майстор, ще ти кимам и ще те викам да ме последваш. Как ще се чувстваш, о, Азазело?

— Е, Маргарита — отново подхвана разговора Воланд, — кажете всичко, от каквото се нуждаете.

Очите на Маргарита блеснаха и тя отговори молитвено:

— Позволете ми да разменя няколко думи с него.

Воланд кимна и тогава Маргарита долепи устни до ухото на Майстора и му прошепна нещо. Чу се как той й отвърна:

— Не, късно е. Не искам нищо повече в живота. Освен да те виждам. Но пак те съветвам, остави ме. С мен си загубена.

— Не, няма да те оставя — каза Маргарита и се обърна към Воланд: — Моля ви отново да ни върнете в сутерена на онази уличка до Арбат и лампите да светят, и всичко да бъде както преди.

Тогава Майстора се засмя, обгърна с ръце главата на Маргарита с отдавна вече провисналите къдрици и каза:

— Ах, не слушайте клетата жена, месир. В този сутерен живее друг човек и изобщо нищо не може да бъде както преди. — Той долепи буза до главата на любимата си, прегърна я и зашепна: — Бедна моя, бедна…

— Не може, казвате? — отговори Воланд. — Така е. Но ние ще опитаме — и извика: — Азазело!

Изведнъж от тавана се сгромоляса един объркан, на ръба на полудяването гражданин само по бельо, но пък с куфар и каскет. От страх човекът цял се тресеше и чак приклякаше.

— Могарич? — попита Азазело падналия от небето.

— Алоизий Могарич — разтреперан отвърна той.

— Вие ли, след като прочетохте статията на Латунски за романа на този човек, написахте срещу него донос, че държи у себе си нелегална литература? — попита Азазело.

Новодошлият гражданин посиня и се обля в сълзи на разкаяние.

— За да се настаните в неговото жилище, нали? — колкото може по-приятелски изгъгна Азазело.

В стаята се чу фучене на разярена котка и с вой:

— Сега ще си имаш работа с вещица, сега! — Маргарита впи нокти в лицето на Алоизий Могарич.

Настана суматоха.

— Какво правиш? — мъченически извика Майстора. — Марго, срамота е!

— Протестирам, не е срамота — крещеше котаракът.

Коровиев успя да дръпне Маргарита.

— Аз достроих баня — тракаше със зъби и викаше разкървавеният Могарич и от ужас занарежда какви ли не глупости: — само белосването… варта…

— Много добре, че сте достроили баня — похвали го Азазело, — той трябва да взема вани, — и кресна: — Вън!

Тогава, преобърнат нагоре с краката, Могарич излетя през отворения прозорец от спалнята на Воланд.

Майстора се втрещи и прошепна:

— О, нещата стояли доста по-сериозно, отколкото ми ги разправи Иван! — После, напълно смаян, се огледа наоколо и накрая каза на котарака: — Извинете, вие ли… ти ли… — но се запъна, защото не знаеше как да се обърне към него, дали на „ти“, или на „вие“, — вие ли сте котаракът, дето се возил в трамвая?

— Аз съм — поласкан потвърди той и добави: — Приятно ми е да чуя, че така възпитано се обръщате към един котарак. На котараците обикновено човек им говори на „ти“, макар никой от тях никога да не е пил брудершафт с никого.

— Не знам защо ми се струва, че вие не сте съвсем котарак — плахо отговори Майстора и се обърна към Воланд: — В болницата обаче ще открият, че ме няма.

— Какво като открият? — успокои го Коровиев и той видя в ръцете му някакви листове и книга. — Тази епикриза ваша ли е?

— Да.

Коровиев я хвърли в камината.

— Няма ли го документа, няма го и човека — със задоволство каза Коровиев. — А това домовата книга на вашия строителен предприемач ли е?

— Дааа…

— Кой е регистриран в нея? Алоизий Могарич ли? — Коровиев духна страницата на домовата книга, — хоп, няма го и моля, забележете, никога не го е имало. Ако се зачуди, кажете му, че само е сънувал Алоизий. Могарич ли? Какъв Могарич? Не е имало никакъв Могарич. — И прошнурованата книга се изпари от ръцете на Коровиев. — Готово, вече е в чекмеджето на предприемача.

— Прав сте, че няма ли го документа, няма го и човека — каза Майстора, смаян от безупречните действия на Коровиев. — Така че и мен ме няма, защото съм без документ.

— Моля, моля! — извика Коровиев. — Това вече наистина е халюцинация, ето го вашия документ — и подаде на Майстора един документ. После премрежи поглед и прошепна сладникаво: — А ето го и вашето имущество, Маргарита Николаевна — и й подаде тетрадката с обгорелите краища, изсушената роза, снимката и особено внимателно — спестовната книжка. — Десет хиляди, колкото сте благоволили да внесете, Маргарита Николаевна. Ний за чуждо не ламтим.

— По-скоро ще ми изсъхнат лапите, отколкото да посегна на чуждо — изпъчен възкликна котаракът, който подскачаше върху куфара, за да побере в него всички екземпляри на злополучния роман.

— Ето го и вашия документ — продължи Коровиев и подаде нещо на Маргарита. После се обърна към Воланд и почтително му докладва: — Това е, месир.

— Не, има още — отговори Воланд и се откъсна от глобуса. — Къде ще заповядате да дяна вашата свита, скъпа дона? Лично на мен тя не ми трябва.

В този миг през отворената врата долетя Наташа, както си беше гола, плесна с ръце и извика:

— Бъдете щастлива, Маргарита Николаевна! — Тя кимна на Майстора и отново се обърна към Маргарита: — Знаех си аз къде ходите.

— Прислужниците знаят всичко — забеляза котаракът и многозначително вдигна лапа, — грешка е да си мислим, че са слепи.

— Какво искаш, Наташа? — попита Маргарита. — Върни се вкъщи.

— Душичке, Маргарита Николаевна — молитвено рече Наташа и застана на колене, — измолете от тях — тя погледна бегло към Воланд — да ме оставят вещица. Не искам повече в онази къща! Няма да се омъжа нито за инженер, нито за техник! Снощи на бала господин Жак ми направи предложение. — Тя отвори шепата си и показа някакви златни монети.

Маргарита обърна въпросителен поглед към Воланд и той кимна. Тогава Наташа се хвърли на врата й, разцелува я звучно и като извика победоносно, отлетя през прозореца.

На нейно място се появи Николай Иванович. В предишния си, човешки облик, но извънредно мрачен, дори ядосан.

— Ето кого ще отпратя с особено удоволствие — каза Воланд и го изгледа с отвращение, — с изключително удоволствие, защото мястото му не е тук.

Николай Иванович се озърташе налудничаво, но доста настойчиво каза:

— Много моля да ми издадете удостоверение къде съм прекарал предишната нощ.

— За къде? — строго попита котаракът.

— За пред милицията и съпругата ми — самоуверено рече Николай Иванович.

— Ние обикновено не издаваме удостоверения — намусено отвърна котаракът, — но щом е за вас, ще направим изключение.

И преди още Николай Иванович да се е съвзел, голата Хела вече седеше пред пишещата машина, а котаракът й диктуваше:

— С настоящото удостоверявам, че приносителят му Николай Иванович е прекарал упоменатата нощ на бала при сатаната в качеството си на возило… Хела, отвори скоба! В скобите напиши „шопар“. Подпис — Бегемот.

— Ами дата? — писукна Николай Иванович.

— Ние дати не поставяме, с дата документът става невалиден — отвърна котаракът, размаха листа, извади отнякъде някакъв печат, дъхна му по всички правила, постави клеймото „платено“ и го подаде. После Николай Иванович изчезна безследно, а на негово място се появи нов неочакван човек.

— Този пък кой е? — пренебрежително попита Воланд и засенчи очите си от светлината на свещите.

Варенуха сведе глава, въздъхна и каза тихо:

— Пуснете ме да си ходя. Не мога да бъда вампир. Онзи път двамата с Хела едва не затрихме Римски! Аз не съм кръвопиец. Пуснете ме.

— Що за брътвежи? — попита Воланд и се намръщи. — Какъв Римски? Що за глупости?

— Не се безпокойте, месир — обади се Азазело и се обърна към Варенуха: — Няма да нагрубяваш по телефона. Няма да лъжеш по телефона. Ясно ли е? Няма повече да го правиш, нали?

Варенуха само дето не се побърка от радост и със засияло лицето, без да съзнава какво говори, занарежда:

— Честен… тоест искам да кажа, ваше ве… още днес след обед — той притискаше ръка към гърдите си и гледаше Азазело умолително.

— Добре, прибирай се — отговори му той и Варенуха се изпари.

— Сега ме оставете насаме с тях — заповяда Воланд, като посочи Майстора и Маргарита.

Заповедта му беше изпълнена на мига. След кратка пауза той се обърна към Майстора:

— Значи в арбатския сутерен? А кой ще пише? Ами мечтите, вдъхновението?

— Аз нямам вече никакви мечти, нито вдъхновение — отговори Майстора, — нищо наоколо не ме интересува освен нея. — Той отново сложи ръка върху главата на Маргарита. — Аз съм пречупен, отегчен, искам да се върна в сутерена.

— Ами романът ви, ами Пилат?

— Мразя този роман — отговори Майстора, — през твърде много изпитания минах заради него.

— Умолявам те — жално се примоли Маргарита, — не говори така. Защо ме измъчваш? Нали знаеш, че заради тази твоя творба пожертвах целия си живот. — После се обърна към Воланд и добави: — Не го слушайте, месир, твърде много е изстрадал.

— Но нали все нещо трябва да описвате — каза Воланд. — Щом сте изчерпали темата с прокуратора, започнете да описвате поне този Алоизий.

Майстора се усмихна.

— Лапшенникова няма да го публикува, пък и не е интересно.

— А от какво ще живеете? Ще просите ли?

— Защо не, защо не? — отговори Майстора, придърпа Маргарита, прегърна я през раменете и допълни: — Тя ще се вразуми и ще ме напусне…

— Едва ли — през зъби каза Воланд и продължи: — И тъй, човекът, съчинил историята за Пилат Понтийски, се връща в сутерена с намерението да седне там до лампата и да мизерства?

Маргарита се отдръпна от Майстора и каза разпалено:

— Аз направих всичко, което можах, и му прошепнах най-примамливото. Но той се отказа.

— Това, което сте му прошепнали, го знам — възрази Воланд, — но то не е най-примамливото. А на вас ще кажа — усмихнат се обърна той към Майстора, — че вашият роман тепърва ще ви поднася изненади.

— Много тъжно — отговори Майстора.

— Не, не, не е тъжно — каза Воланд, — вече няма да се случва нищо страшно. Е, Маргарита Николаевна, това е. Имате ли към мен някакви претенции?

— Какво говорите, месир!

— Тогава вземете нещо за спомен — каза Воланд и извади изпод възглавницата малка златна подкова^[2], обсипана с диаманти.

— Не, не, от къде на къде?

— Искате да ми се противите? — с усмивка попита Воланд.

Понеже по наметалото й нямаше джобове, Маргарита уви подковата в една салфетка, която върза на възел. А после, учудена от нещо, погледна към прозореца, където сияеше луната, и каза:

— Знаете ли какво не проумявам… Защо продължава да е полунощ, отдавна трябваше да се е съмнало?

— Приятно е празничната полунощ да продължи малко повече — отговори Воланд. — Е, желая ви щастие.

Маргарита молитвено протегна двете си ръце към него, но не дръзна да се приближи и възкликна тихо:

— Сбогом! Сбогом!

— Довиждане — каза Воланд.

Маргарита с черното наметало и Майстора с болничния халат излязоха в антрето на бижутершата, където гореше свещ и където ги очакваше свитата на Воланд. Докато вървяха, Хела носеше куфара с романа и малкото имущество на Маргарита Николаевна, а котаракът й помагаше. Пред вратата на апартамента Коровиев се поклони и изчезна, а останалите тръгнаха да ги изпращат по стълбите. Те пустееха. Когато минаваха през площадката на третия етаж, нещо тупна меко, но никой не му обърна внимание. Точно на вратата на шести вход Азазело духна нагоре, а щом се озоваха навън, където луната още не беше залязла, видяха заспалия на стълбите и явно потънал в мъртвешки сън човек с ботуши и каскет, а също спрялата наблизо голяма черна кола със загасени фарове. През предното стъкло смътно се очертаваше силуетът на гарван.

Тъкмо се канеха да се качат, когато Маргарита тихо и отчаяно възкликна:

— Боже, загубила съм подковата!

— Качвайте се в колата и ме почакайте — каза Азазело. — Връщам се веднага, само да видя какво става. — И влезе във входа.

А работата беше следната: малко преди Маргарита и Майстора заедно с придружаващите ги да излязат, от 48-и апартамент, който се намираше под този на бижутершата, на стълбите се показа една слабичка жена с бидон и чанта в ръцете. Това беше същата онази Анушка, която в сряда за зла участ на Берлиоз беше разляла олиото до турникета.

Никой не знаеше и сигурно никога нямаше да научи с какво се е занимавала в Москва тази жена и от какво се е издържала. За нея се знаеше само, че човек всеки ден можеше да я види ту с бидона, ту с чантата, ту с чантата и бидона заедно или в дюкяна за газ, или на пазара, или пред вратата на къщата, или на стълбището, а най-често в кухнята на 48-и апартамент, където живееше тя. Освен това най-вече се знаеше, че където и да се намираше или където и да се появеше, там веднага се вдигаше скандал, а също, че прякорът й е Чумата.

Необяснимо защо Анушка Чумата ставаше извънредно рано, а днес нещо я бе събудило още в тъмни зори, малко след полунощ. Ключът се завъртя, носът на Анушка се подаде, после се подаде и тя самата, затвори след себе си и тъкмо да тръгне нанякъде, вратата на горната площадка издумка, някой се устреми надолу, връхлетя я и така я отхвърли встрани, че Анушка удари тила си в стената.

— Къде си хукнал по дяволите само по гащи? — писна тя и се хвана за темето.

Човекът по бельо с куфар в ръката, каскет и със затворени очи й отговори с дивашки сънен глас:

— Пръскачка! Вар! Само белосването колко ми излезе! — после се разплака и изрева: — Вън!

И изведнъж се втурна не надолу по стълбите, а обратно, натам, където икономистът беше избил стъклото на прозореца, и нагоре с краката излетя през този прозорец навън. Анушка чак забрави за ударената си глава, изохка и също се втурна към прозореца. Тя легна по корем на площадката и подаде главата си с очакването да види на осветения от дворната лампа асфалт човека с куфара, който да се е пребил. Но на асфалта в двора нямаше нищичко.

Оставаше й да предположи, че странната сънена личност е излетяла от къщата като птица, без никаква следа. Анушка се прекръсти и си помисли: „Да, бива си го тоя петдесети апартамент! Хората не приказват току-тъй! Бива си го!“

Но още докато си го мислеше, вратата отново хлопна и някой пак се понесе надолу. Анушка се долепи до стената и видя някакъв доста почтен гражданин с брадичка, но с леко свинско, както й се стори, лице, който се шмугна покрай нея и също като първия напусна къщата през прозореца, пак без никакво намерение да се пребие на асфалта. Анушка чак забрави закъде е тръгнала и остана на стълбището да се кръсти, да охка и сама да си говори.

Малко след това изскочи трети — без брадичка, с кръгло избръснато лице, по дълга долна риза — и точно по същия начин изхвръкна през прозореца.

В интерес на Анушка трябва да кажем, че тя беше любознателна и реши да изчака да види дали няма да се случат някакви други чудеса. Вратата горе отново се отвори и този път заслиза цяла компания, но не тичешком, а нормално, като хората. Анушка се дръпна от прозореца, слезе до вратата си, бързичко я отвори, скри се зад нея и през оставената пролука загледа само втораченото й от любопитство око.

С неуверена стъпка надолу слизаше някакъв човек — ни болен, ни здрав, някак странен, блед, брадясал, с черна шапчица и по халат. Подръка внимателно го водеше някаква дама с черно расо, както се стори на Анушка в тъмното. Дамата беше май боса или по-скоро с някакви прозрачни, явно вносни, станали на парцал обувки. Пфу! Обувки ли! Та тя си беше направо гола! Ами да, беше се наметнала с расото на голо! „Бива си го тоя апартаментец!“ От предвкусването какво ще разправя на съседите утре душата на Анушка пееше.

След странно облечената дама вървеше друга, съвсем гола, с куфарче в ръка, а край куфарчето се навърташе огромен черен котарак. Анушка разтърка очи и едва не писукна на глас.

Последен вървеше дребен на ръст накуцващ кьорав чужденец без сако, с бяла жилетка от фрак и с папийонка. Цялата тази компания мина покрай Анушка и продължи надолу. Тогава на площадката нещо тракна. Щом чу, че стъпките стихват, Анушка като змия се измъкна иззад вратата, остави бидона до стената, залази по корем по площадката и затърси. Напипа малка салфетка с нещо тежко в нея. А когато разгърна вързопчето, се изблещи. Тя вдигна скъпоценния предмет чак до очите си и в тях припламна истински вълчи блясък. В главата на Анушка се вдигна вихрушка: „Нищо не знам! Нищичко не съм видяла!… При племенника ли да ида? Или да я разрежа на парченца… Може да изчопля камъчетата… И после едно по едно: едно на Петровка, друго на Смоленския… Но нищичко не знам, нищичко не съм видяла!“

Анушка скри находката в пазвата си, грабна бидона и тъкмо да се шмугне в жилището и да отложи пътешествието си до града, пред нея, дявол знае откъде, изскочи същият онзи с белите гърди, дето беше без сако, и тихо прошепна:

— Дай подковката и салфетката.

— Каква салфетка подковка? — попита Анушка, преструвайки се много умело. — Не знам нищо за никаква салфетка. Какво искате, гражданино, да не сте пиян?

Без повече да продума, белогръдият с корави като дръжки в автобус и също толкова студени пръсти така стисна Анушка за гърлото, че абсолютно прекрати всякакъв достъп на въздух до гърдите й. Бидонът падна от ръцете й. След като я подържа известно време без въздух, чужденецът с жилетката я пусна. Тя си пое дъх и се усмихна:

— Ах, подковичката ли — каза, — ей сегичка! Ама ваша ли била тая подковичка? Абе гледам я, завита в салфетчица… Нарочно я прибрах, да не би някой да я намери, та после иди го гони!

Като получи подковката и салфетката, чужденецът взе да се кланя пред Анушка, да й стиска ръката и горещо да й благодари с чуждестранен акцент и със следните изрази:

— Най-дълбоко съм ви признателен, мадам. Тази подковка ми е скъп спомен. И за това, че я опазихте, позволете да ви дам двеста рубли. — После извади от джоба на жилетката си парите и й ги подаде.

Анушка се усмихваше отчаяно и само подвикваше:

— Ах, най-покорно благодаря! Мерси! Мерси!

Щедрият чужденец на един скок стигна до долната площадка, но преди да изчезне окончателно, извика отдолу, вече без акцент:

— Ти, дърта вещице, ако още веднъж намериш чужда вещ, не я крий в пазвата си, ами я занеси в милицията!

Все още със звън и суматоха в главата от всички тия произшествия на стълбището, Анушка продължи да вика по инерция:

— Мерси! Мерси! Мерси! — докато чужденецът отдавна вече го нямаше.

Колата отвън също я нямаше. Азазело върна на Маргарита подаръка й от Воланд, сбогува се с нея, попита я дали е седнала удобно, Хела я млясна по бузата, а котаракът й целуна ръка. Изпращачите махнаха на безжизнено и неподвижно отпуснатия в ъгъла на седалката Майстор, махнаха и на гарвана и тозчас се изпариха, без да си правят труда да се качват по стълбите. Гарванът запали фаровете и мина през портата покрай мъртвешки заспалия човек в безистена. И светлините на голямата черна кола се изгубиха сред другите светлини по вечно будната и шумна „Садовая“.

Подир час в сутерена на малката къща в една от арбатските пресечки, в първата стая, където всичко си беше както преди страшната есенна нощ миналата година, на масата, застлана с плюшена покривка, под лампата с абажура, до която стоеше вазичка с момини сълзи, седеше Маргарита и тихо плачеше от преживените вълнения и от щастие. Обезобразената от огъня тетрадка стоеше пред нея, а наблизо се издигаше купчината непокътнати други. Къщата се беше смълчала. На дивана в съседната малка стая, завит с болничния халат, Майстора беше потънал в дълбок сън. Равномерното му дишане беше беззвучно.

След като се наплака, Маргарита посегна към непокътнатите тетрадки и намери мястото, което бе препрочела, преди да се види с Азазело край кремълската стена. Не й се спеше. Тя нежно галеше ръкописа, както се гали любима котка, въртеше го в ръцете си, оглеждаше го от всички страни и ту се спираше на титулния лист, ту отваряше края. Изведнъж я споходи ужасната мисъл, че всичко това е магия, че сега тетрадките ще изчезнат от очите й, че тя ще се озове в спалнята си у дома и че като се събуди, ще трябва да отиде да се удави. Но тази страшна мисъл беше отзвук от дълго преживяваните й страдания. Нищо не изчезваше, всесилният Воланд наистина беше всесилен и Маргарита можеше да разлиства тетрадките колкото си иска, чак до зори, да ги оглежда, да ги целува и да препрочита думите:

Мракът, нахлул откъм Средиземно море, забули омразния на прокуратора град… Да, мракът…