Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (27)

Двайсет и седма глава
Краят на петдесети апартамент

Когато Маргарита стигна до последните думи от главата: „… Така посрещна разсъмването на петнайсети нисан петият прокуратор на Иудея Пилат Понтийски“, утрото беше настанало.

Чуваше се как в дворчето, в клоните на върбата и липата врабците си говорят някак сутрешно, весело и възбудено.

Маргарита стана от стола, протегна се и едва сега почувства, че цялото тяло я боли и че много й се спи. Интересно е да отбележим, че в душата й цареше мир. Мислите й не бяха разпилени и тя изобщо не се терзаеше, че е прекарала нощта по свръхестествен начин. Не я вълнуваха спомените, че е била на бал у сатаната, че по някакво чудо Майстора й е върнат, че романът се е възродил от пепелта, че всичко отново си е на мястото в сутерена на уличката, откъдето бе прогонен доносникът Алоизий Могарич. С две думи, запознанството с Воланд не й беше донесло никаква психическа вреда. Всичко беше така, както май би трябвало да бъде. Тя отиде до съседната стая, убеди се, че Майстора спи дълбоко и спокойно, загаси излишната настолна лампа и се изтегна на малкия диван до отсрещната стена, застлан със стар, изпокъсан чаршаф. Подир миг вече спеше и онази сутрин не сънува нищо. Мълчаха стаите в сутерена, мълчеше цялата малка къщичка на предприемача и в глухата уличка беше тихо.

Но по същото време, тоест призори в събота, не спеше цял етаж в едно от московските учреждения и прозорците му, обърнати към големия асфалтиран площад, който пъплещите специални коли, бучейки, почистваха с четки, светеха с всичка сила и надвиваха блясъка на изгряващото слънце.

Целият етаж бе зает със следствието по случая с Воланд и лампите в десетте кабинета останаха запалени през цялата нощ.

Всъщност нещата се изясниха още предния ден, в петък, когато заради изчезването на ръководството и различните безобразия, случили се преди това по време на прочутия сеанс с черна магия, трябваше да затворят „Вариете“. Само че на будния етаж през цялото време непрекъснато идваше нов и нов материал.

Сега следствието по странния случай с привкус на абсолютно явен сатанизъм, и то с примес на някакви хипнотични фокуси и направо несъмнен криминален оттенък трябваше да събере в едно всички разностранни и объркани събития на различни места в Москва.

Първият, на когото се наложи да посети обления в електричество буден етаж, беше Аркадий Аполонович Семплеяров, председателят на Акустичната комисия.

Следобед в петък в апартамента му в кооперацията до каменния мост отекна звън и един мъжки глас поиска да извикат Аркадий Аполонович на телефона. Съпругата на Семплеяров, която бе вдигнала слушалката, отговори мрачно, че Аркадий Аполонович не е добре, че си е легнал и не може да дойде до апарата. Той обаче все пак трябваше да го направи. На въпроса откъде му се обаждат, гласът в телефона отговори много накратко.

— Ей сегичка… секунда… веднага… — изломоти иначе доста надменната съпруга на председателя на Акустичната комисия и като стрела полетя към спалнята да вдигне Аркадий Аполонович от ложето, където той лежеше, отдаден на адски терзания при спомена за вчерашния сеанс и снощния скандал, последван от прогонването на саратовската му племенничка от жилището.

Е, не след секунда, но не и след минута, а само след четвърт минута Аркадий Аполонович по един пантоф на левия крак и само по бельо беше вече до телефона и мънкаше:

— Да, аз съм… Кажете, кажете…

Забравила през тези мигове всички отвратителни престъпления против верността, в които бе уличен нещастният Аркадий Аполонович, съпругата му надничаше с уплашена физиономия през вратата на антрето, размахваше другия пантоф и шепнеше:

— Пантофа, обуй си пантофа… Краката ти ще настинат — на което Аркадий Аполонович риташе към нея с босия си крак, правеше й зловещи физиономии и мърмореше в телефона:

— Да, да, да, естествено, разбирам… Тръгвам веднага.

Той прекара цялата вечер на етажа, където се водеше следствието. Разговорът беше тягостен и много неприятен за него, защото трябваше да говори напълно откровено не само за вулгарния сеанс и за сбиването в ложата, но също така (понеже наистина се налагаше) и за Милица Андреевна Покобатко от улица „Елоховская“, и за саратовската си племенничка, и за много други неща, разказът за които му причиняваше неописуеми страдания.

Естествено, че показанията на Аркадий Аполонович — човек интелигентен и културен, станал свидетел на безобразния сеанс, свидетел разумен и квалифициран, който много добре описа и самия тайнствен маг с маската, и двамата му долнопробни помощници и който много добре помнеше, че магът се казва именно Воланд — помогнаха значително за напредъка на следствието. А сравняването на неговите показания с тези на останалите свидетели — между които бяха и някои дами, пострадали след сеанса (онази с лилавото бельо, дето слиса Римски, и уви, много други), и куриерът Карпов, изпратен до петдесети апартамент на улица „Садовая“ — всъщност веднага спомогна да се установи мястото, където да се търсят виновниците за всички тия приключения.

Ходиха до петдесети апартамент, и то неведнъж, и не само го проучваха извънредно внимателно, но чукаха и по стените му, оглеждаха комините, търсиха тайници. Но всички тези мероприятия не дадоха никакъв резултат и при никое посещение в жилището не успяваха да намерят никого, макар да беше напълно ясно, че вътре има някой, независимо че всички лица, които по един или друг начин трябваше да отговарят за пристигналите в Москва чуждестранни артисти, решително и категорично казваха, че в Москва няма и не може да има никакъв черен маг на име Воланд.

Абсолютно никъде не се бил регистрирал след пристигането си, на никого не бил представял паспорта си или каквито и да било други документи, контракти и договори и никой не бил чувал нищо за него! Завеждащият програмния отдел на зрелищната комисия Китайцев се кълнеше и се кръстеше, че Стьопа Лиходеев не му е изпращал никаква програма за представлението на Воланд и че не му е телефонирал за пристигането на такъв Воланд. Така че Китайцев изобщо не можеше да си обясни и не знаеше как Стьопа е могъл да допусне във „Вариете“ да се проведе подобен сеанс. А когато казваха, че на сеанса Аркадий Аполонович лично е видял въпросния маг, Китайцев само разперваше ръце и поглеждаше нагоре. И дори само по очите му личеше и смело можеше да се каже, че е чист като кристал.

Колкото до онзи Прохор Петрович, председателя на главната зрелищна комисия…

А, да, за безумна радост на Анна Ричардовна и за огромна изненада на извиканата за нищо милиция, щом милиционерите влязоха в кабинета му, той веднага се върна в костюма си. И още нещо: след като се върна на мястото си, в своя сив раиран костюм, Прохор Петрович напълно одобри всички резолюции, поставени от костюма през време на краткото му отсъствие.

… Та въпросният Прохор Петрович не знаеше нищичко за никакъв Воланд.

Извинете, но излизаше нещо напълно невъобразимо: че хиляди зрители, целият състав на „Вариете“, дори Аркадий Аполонович Семплеяров, този изключително образован човек, бяха видели мага, както и проклетите му асистенти, а същевременно нямаше никаква възможност той да бъде намерен където и да било. Добре де, да ви попитаме тогава: вдън земя ли бе изчезнал след отвратителния си сеанс, или, както казват някои, изобщо не бе идвал в Москва? Но ако допуснем първото, няма съмнение, че когато е изчезнал, е отвел със себе си цялото ръководство на „Вариете“, а ако е второто, тогава излиза, че самото ръководство на злочестия театър най-напред е сторило куп поразии (припомнете си само счупения прозорец в кабинета и поведението на Аскаро!) и после е изчезнало безследно от Москва, нали?

Трябва да отдадем дължимото на ръководителя на следствието. Изчезналият Римски бе открит неимоверно бързо. Достатъчно беше поведението на Аскаро на таксиметровия паркинг пред киното да се свърже с някои дати и часове като края на сеанса и времето, през което е могъл да изчезне Римски, за да може веднага да се изпрати телеграма в Ленинград. Подир час (в петък привечер) дойде отговор, че Римски бил намерен в стая четиристотин и дванайсет на хотел „Астория“, на четвъртия етаж, до стаята, където бил настанен завеждащият репертоара на един от московските театри, гастролиращи по същото време в Ленинград, в стаята, където както знаем, мебелите са гълъбовосини с позлата и има чудесна баня.

Щом намериха Римски скрит в гардероба на стая четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“ веднага го арестуваха и още в Ленинград го разпитаха. После в Москва пристигна телеграма, известяваща, че финансовият директор на „Вариете“ бил в състояние на невменяемост, че отговарял на въпросите мъгляво или не желаел да отговаря и молел само да го заключат в някоя бронирана килия и да му сложат въоръжена охрана. С телеграма заповядаха да докарат Римски в Москва с охрана, в резултат на което в петък той замина така с нощния влак.

Същата привечер откриха следите и на Лиходеев. До всички градове бяха разпратени телеграми със запитване за него и от Ялта пристигна отговор, че той е бил там, но е заминал с аероплан за Москва.

Единственият, чиито следи се губеха, беше Варенуха. Известният на абсолютно цяла Москва прочут театрален администратор бе изчезнал яко дим.

Същевременно разследващите трябваше да се занимават с произшествията на други места, извън театър „Вариете“. Трябваше да изяснят странния случай със служителите, пеещи „Славно море“ (между другото професор Стравински за два часа успя с някакви подкожни инжекции да ги оправи), с лицата, плащали на други лица или учреждения с дявол знае какво във вид на пари, а също с лицата, пострадали от тия плащания.

Установиха, че най-скандален и нерешим от всички остана случаят с открадването на главата на покойния писател Берлиоз посред бял ден, направо от ковчега му в Грибоедовската зала.

Дванайсет души се занимаваха със следствието и нижеха като на игла проклетите, пръснати по цяла Москва, бримки на това заплетено дело.

Един от следователите пристигна в клиниката при професор Стравински и най-напред го помоли да му даде списъка на лицата, постъпили за лечение през последните три дни. Така откриха Никанор Иванович Босой и нещастния конферансие, на когото бяха откъснали главата. С тях обаче се занимаваха кратко. Сега вече беше лесно да се установи, че двамата са станали жертва на една и съща шайка, оглавявана от тайнствения маг. Но пък Иван Николаевич Бездомни извънредно много заинтересува следователя.

В петък вечер вратата на неговата сто и седемнайсета стая се отвори и вътре влезе един млад човек с обло лице, спокоен и деликатен, който изобщо не приличаше на следовател, но въпреки това беше един от най-добрите московски следователи. Той видя легналия в леглото пребледнял и посърнал младеж с очи, в които се четеше пълна липса на интерес към случващото се наоколо, с очи, които ту се взираха в далечината, над всичко заобикалящо, ту навътре в него самия.

Следователят се представи мило и каза на Иван Николаевич, че се отбил да си поговорят за случилото се преди два дни на Патриаршеските езера.

О, как щеше да тържествува Иван, ако той бе дошъл при него по-рано, поне да речем в нощта срещу четвъртък, когато буйно и страстно бе молил да изслушат разказа му за Патриаршеските езера. Сега мечтата да му помогнат да хване консултанта се сбъдна и вече нямаше нужда да преследва никого, бяха дошли при него самия, точно за да изслушат какво е станало в сряда вечерта.

Но уви, междувременно, от мига, когато загина Берлиоз, Иванушка се беше променил напълно. Той бе готов веднага и вежливо да отговаря на всички въпроси на следователя, но както в погледа, така и в тона му се долавяше равнодушие. Съдбата на Берлиоз вече не вълнуваше поета.

Преди да дойде следователят, Иванушка лежеше и дремеше и пред него се мяркаха някакви видения. Така например той виждаше един странен, непознат, несъществуващ град с мраморни грамади и изваяни колонади, с блеснали от слънцето покриви, с черната мрачна и жестока Антониева кула, с двореца на западния хълм, почти до покривите потънал в тропическата зеленина на градината, с бронзовите, пламтящи от залеза статуи над тази зеленина, той виждаше римски центурии, обковани в брони, които вървят край стените на древния град.

В дрямката пред Иван се явяваше един човек, неподвижно седнал в креслото си, бръснат и с измъчено пожълтяло лице, човек с бяла мантия с червена подплата, вперил изпълнен с омраза поглед към пищна чужда градина. Иван виждаше и гол жълт хълм с празни стълбове с напречни греди.

И нищо от станалото на Патриаршеските езера вече не интересуваше поета Иван Бездомни.

— Иван Николаевич, бихте ли ми казали на какво разстояние бяхте от турникета, когато Берлиоз падна под трамвая?

По устните на Иван пробяга едва забележима равнодушна усмивка и той отговори.

— Бях далече.

— А онзи, карираният, до него ли беше?

— Не, той седеше на пейката съвсем близо до мястото.

— Сигурен ли сте, че в мига, когато Берлиоз е паднал, той не се е приближил до него?

— Сигурен съм. Не се приближи. Седеше си отпуснат.

Това бяха последните въпроси на следователя. После той стана, подаде ръка на Иванушка, пожела му бързо оздравяване и изрази надеждата, че скоро отново ще чете стиховете му.

— Не — тихо отвърна Иван, — аз няма повече да пиша стихове.

Следователят се усмихна любезно и си позволи да изрази увереност, че поетът сега е в състояние на известна депресия, но че скоро ще му мине.

— Не — отговори Иван и погледна не следователя, а далечния гаснещ небосклон, — това никога няма да ми мине. Стиховете, които съм написал, са лоши стихове и вече съм го разбрал.

Следователят си тръгна, получил доста важен материал. Когато проследи нишката на събитията от края към началото, той най-сетне успя да стигне до техния извор. Не се съмняваше, че всичко е започнало отубийството на Патриаршеските. Разбира се, че нито Иванушка, нито този карираният не са блъснали под трамвая нещастния председател на Массолит, че никой не е спомогнал за физическото му, така да се каже, падане под колелата. Но следователят беше сигурен, че Берлиоз се е хвърлил под трамвая (или се е озовал под него) в състояние на хипноза.

Да, материалът беше вече много и се знаеше кой и къде трябва да бъде заловен. Само че не можеше да бъде заловен по никакъв начин. Нека повторим, в триж проклетия петдесети апартамент без съмнение имаше някой. От време на време апартаментът отговаряше на телефонните обаждания ту със звънлив, ту с гъгнив глас, понякога прозорецът му стоеше отворен и дори нещо повече — оттам се чуваха грамофонни звуци. И в същото време всеки път, когато влезеха вътре, не откриваха абсолютно никого. А бяха влизали вече неведнъж, и то в различни часове от денонощието. Не стига това, ами бяха минавали с мрежи и бяха проверявали всяко кътче. Апартаментът отдавна вече будеше подозрения. Охраняваха не само пътя през безистена за към двора, но и задният вход; да не говорим, че около комините на покрива също имаше охрана. Да, петдесети апартамент лудуваше, но никой не можеше да се справи с това.

Така стояха нещата до полунощ срещу събота, когато облечен с вечерен костюм и лачени обувки, барон Майгел тържествено влезе в петдесети апартамент като гост. Чу се, че го пуснаха да влезе, и точно десет минути след това, без изобщо да звънят, следователите посетиха апартамента, но не само че не намериха там домакините, ами най-странното беше, че не откриха нито следа и от барон Майгел.

Та както вече казахме, нещата стояха така до събота призори. Тогава се събраха нови и много интересни данни. На московското летище от Крим кацна шестместен пътнически самолет. Сред останалите пътници от него слезе един много странен пасажер. Млад гражданин, ужасно брадясал, три дни немит, с подпухнали уплашени очи, без багаж и облечен някак особено. Гражданинът беше с кавказки калпак и бурка върху пижамата и с чисто нови сини кожени пантофи. Щом слезе от стълбицата на самолета, веднага го наобиколиха. Бяха го чакали и скоро след това незабравимият директор на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев се изправи пред следствието. Той добави нови сведения. Вече се разбра, че Воланд е проникнал във „Вариете“ уж като артист, хипнотизирал е Стьопа Лиходеев, а после е успял да го запрати на бог знае колко километра далеч от Москва. Да, сега имаше още повече материал, но това не помагаше с нищо, дори напротив, проблемът се утежни, защото стана ясно, че няма да е лесно да се доберат до личност, способна да прави номера като този, чиято жертва бе Степан Богданович. Между другото, по негова молба Лиходеев беше затворен в сигурна килия и пред следствието застана Варенуха, арестуван току-що в жилището му, където се беше прибрал след мистериозното си, почти двудневно отсъствие.

Макар да бе обещал на Азазело повече да не лъже, администраторът започна точно с лъжа. Но всъщност не бива да го съдим твърде строго. Защото Азазело му беше забранил да лъже и да се държи грубо по телефона, а в случая администраторът говореше, без да използва въпросния апарат. С блуждаещ поглед Иван Савелиевич заяви, че в четвъртък следобед се напил в кабинета си във „Вариете“, след което отишъл някъде, но не помни къде, после пил още старка, но не помни къде, паднал до една ограда, но пак не помни къде. Едва след като му казаха, че с глупавото и безразсъдното си поведение пречи на следствието по толкова важен случай, заради което, естествено, ще отговаря, Варенуха се разрида, взе да се озърта и с разтреперан глас зашепна, че лъже само от страх да не му отмъсти шайката на Воланд, в чиито ръце вече е бил, и моли, умолява, настоява да бъде затворен в бронирана килия.

— Ама че дяволи! Бронирана килия им се дощяла! — измърмори един от следователите.

— Тия негодници здравата са ги уплашили — каза другият, дето беше ходил при Иванушка.

Доколкото можаха, успокоиха Варенуха, казаха му, че ще го увардят и без килия, и веднага разбраха, че не е пил никаква старка до оградата, ами са го набили двама души — единият с голям кучешки зъб, а другият — дебел…

— А, дето прилича на котарак, нали?

— Да, да, да — зашепна примрелият от страх администратор, заоглежда се и продължи да описва подробностите как около два дни живял в петдесети апартамент като вампир информатор и едва не причинил смъртта на финансовия директор Римски…

Точно тогава доведоха Римски, когото бяха докарали с влака от Ленинград. Но треперещият от страх, психически разстроен побелял старец, в който много трудно можеше да се разпознае доскорошният финансов директор, за нищо на света не искаше да говори истината и в това отношение излезе голям инат. Римски твърдеше, че през нощта не е виждал в прозореца на кабинета си никаква Хела, нито Варенуха, че просто му е прилошало и изпаднал в несвяст, затова заминал за Ленинград. Излишно е да споменаваме, че болният финансов директор завърши показанията си с молба да го затворят в бронирана килия.

Анушка беше арестувана точно когато правеше опит да даде на касиерката в универмага на Арбат една банкнота от десет долара. Разказът й как през прозореца на къщата на „Садовая“ излитали разни хора и за подковичката, която по думите й тя взела, за да предаде в милицията, беше изслушан с голямо внимание.

— Подковата наистина ли беше златна и с диаманти? — попитаха Анушка.

— Аз ли не мога да позная диаманти? — отговори тя.

— Но нали казвате, че той ви е дал червонци^[1]?

— Аз ли не мога да позная червонците? — рече тя.

— Добре де, кога са се превърнали в долари?

— Не знам нищо за никакви долари, не съм виждала никакви долари! — пискливо отговори Анушка. — Аз имам права! Дали са ми награда и с парите си купувам басма… — и занарежда врели-некипели, че не била отговаряла за домсъвета, дето завъдил на петия етаж нечиста сила, от която нямало мира.

Следователят размаха по нея писалката си, защото Анушка беше додеяла на всички, подписа й зеления пропуск за излизане, след което за всеобщо удоволствие тя изчезна от сградата.

После се занизаха какви ли не хора, включително Николай Иванович, арестуван съвсем наскоро само заради глупостта на ревнивата му съпруга, която призори подала сигнал в милицията, че мъжът й бил изчезнал. Когато Николай Иванович сложи на бюрото смехотворното удостоверение, че бил на бал у сатаната, следствието не се изненада особено. В изложението си как препускал по въздуха, яхнат от голата прислужница на Маргарита Николаевна, някъде по дяволите да се къпе на реката и за появата преди това на голата Маргарита Николаевна на прозореца Николай Иванович малко се отклони от истината. Така например той не сметна за необходимо да спомене, че отишъл в спалнята с изхвърлената нощница в ръце и че наричал Наташа „Венера“. Според думите му излизаше, че Наташа излетяла през прозореца, яхнала го и го подкарала далеч от Москва…

— Безпомощен пред насилието, бях принуден да се подчиня — говореше Николай Иванович и завърши бръщолевенето си с молба да не казват нито дума на съпругата му. И хората му го обещаха.

Неговите показания дадоха възможност да се установи, че Маргарита Николаевна, а също и нейната прислужница Наташа са изчезнали без следа. Бяха взети мерки те да бъдат намерени.

Така съботното утро бе ознаменувано с неспиращото нито за миг следствие. През това време из града плъзваха и се разпространяваха абсолютно невероятни слухове, в които микроскопичната част от истината биваше украсявана с преогромни лъжи. Говореше се, че във „Вариете“ се провел сеанс, след който всичките две хиляди зрители наизскачали навън, както ги е майка родила, че на улица „Садовая“ е разкрита печатницата за фалшиви пари от вълшебен тип, че някаква банда отвлякла петима началници от сектора по забавленията, но че милицията вече ги е намерила, и какво ли още не, което дори не ми се повтаря.

Вече наближаваше обяд, когато там, където се водеше следствието, иззвъня телефонът. От „Садовая“ съобщаваха, че в проклетия апартамент отново има признаци на живот. Прозорците били отворени, чувало се пиано, някой пеел и на перваза един черен котарак се припичал на слънце.

Към четири часа в горещия ден голяма компания мъже с цивилни дрехи слезе от три коли близо до „Садовая“ № 302-бис. Тук пристигналата група се раздели на две по-малки, като през безистена и двора едната мина право към шести вход, а другата отвори обикновено закованата малка задна врата, след което и двете по различни стълбища се заизкачваха към петдесети апартамент.

В това време Коровиев и Азазело седяха в трапезарията на апартамента, като Коровиев беше с обикновените си дрехи, а не с официалния фрак, и привършваха със закуската. Воланд беше както обикновено в спалнята, а къде беше котаракът не се знае. Но понеже от кухнята се чуваше дрънчене на тенджери, можем да предположим, че Бегемот се намираше точно там и пак вършеше някакви щуротии.

— Какви са тия стъпки на стълбището? — попита Коровиев и разбърка с лъжичка кафето в чашата си.

— Ами идват да ни арестуват — отговори Азазело и гаврътна чашка коняк.

— Я да видим — рече Коровиев.

В това време изкачващите се по парадното стълбище бяха вече на площадката на третия етаж. Там някакви двама водопроводчици се суетяха около един радиатор за парното. Минаващите размениха с тях многозначителни погледи.

— Там са — прошепна единият от водопроводчиците и почука по тръбата.

Тогава онзи, който вървеше най-отпред, откровено извади от палтото си черен маузер, а другият до него — шперцове. Изобщо посетителите на петдесети апартамент бяха екипирани както трябва. Двама носеха в джобовете си тънки копринени мрежи. Друг — примка, трети — марлени маски и ампули с хлороформ.

За една секунда входната врата на петдесети апартамент беше отворена и всички влезли се озоваха във вестибюла, а хлопналата междувременно врата на кухнята показа, че втората група откъм задното стълбище също е дошла.

Този път, ако не напълно, поне донякъде бяха успели. Хората мигом се пръснаха из всички стаи и не намериха никого, но пък в трапезарията откриха остатъци от явно току-що оставена закуска, а в гостната, на полицата над камината, до кристалната кана седеше огромен черен котарак. Той държеше в лапите си примус.

Влезлите доста дълго съзерцаваха котарака в пълно мълчание.

— Мдаа… наистина страхотно — прошепна единият.

— Седя си кротко, никого не закачам, оправям си примуса — враждебно намусен каза котаракът, — освен това съм длъжен да ви предупредя, че котката е древно и неприкосновено животно.

— Изключително чиста работа — прошепна единият от влезлите, а друг високо и ясно каза:

— Е, неприкосновени котарако вентрилок, заповядайте тук.

Копринената мрежа се разтвори и литна, но за всеобща изненада този, който я хвърли, не успя и грабна в нея само каната, която веднага се строши със звън.

— Капо! — кресна котаракът. — Ура! — остави примуса и измъкна иззад гърба си браунинг.

Бързо го насочи към застаналия най-близо до него, в чиято ръка обаче, още преди котаракът да стреля, блъвна огън и заедно с изстрела от маузера котаракът се пльосна надолу с главата от полицата, изпусна браунинга на пода и захвърли примуса.

— Всичко свърши — с отпаднал глас каза той и вяло се отпусна в локвата кръв, — махнете се за малко, оставете ме да се сбогувам със земята. О, приятелю Азазело! — простена окървавеният котарак. — Къде си? — той насочи гаснещ поглед към вратата на трапезарията. — Не ми се притече на помощ в неравния бой. Остави клетия Бегемот, замени го за чаша, вярно, много хубав, коняк! Е, нека моята смърт тежи на съвестта ти, а аз ти завещавам браунинга си…

— Мрежата, мрежата, мрежата — неспокойно зашепнаха наоколо.

Но дявол знае защо тя се беше заплела в нечий джоб и не искаше да излиза.

— Единственото, което може да спаси смъртно ранен котарак, е глътка бензин… — продума Бегемот, възползва се от стъписването, надигна примуса и отпи.

Предната му лява лапа веднага престана да кърви. Котаракът скочи жив и здрав, грабна примуса под мишница, метна се с него обратно върху камината, а оттам, раздирайки тапетите, се покатери по стената и след две секунди се озова високо над дошлите, кацнал на металния корниз.

Няколко ръце в миг се вкопчиха в пердето, дръпнаха го заедно с корниза и в затъмнената стая нахлу слънце. Но нито шмекерски оздравелият котарак, нито примусът му паднаха долу. Без да се разделя с него, той успя да прелети и да се прехвърли на полилея в средата на тавана.

— Стълба! — извикаха отдолу.

— Предизвиквам ви на дуел! — изрева котаракът, прелетя върху люлеещия се полилей над главите на мъжете, намести примуса между разклоненията и отново грабна браунинга.

Прицели се като увиснал на махало и откри огън. Жилището се изпълни с трясък. По пода се пръснаха кристални парченца от полилея, огледалото над камината се напука на звезди, разхвърча се мазилка, по пода заподскачаха празни гилзи, стъклата на прозорците се изпотрошиха и от простреляния примус бликна бензин. Сега вече и дума не можеше да става котаракът да бъде хванат жив и мъжете започнаха да стрелят с маузерите си право в главата, в корема, в гърдите и гърба му. Пукотевицата предизвика паника в асфалтирания двор.

Стрелбата обаче продължи съвсем малко и полека започна да стихва. Защото не причиняваше никакви наранявания нито на котарака, нито на мъжете. Никой не беше убит, нито дори одраскан; всички, включително и котаракът, бяха останали напълно невредими^[2]. За да се увери, някой от дошлите изстреля четири-пет куршума в главата на клетото животно и котаракът чевръсто му отвърна с цял пълнител. Но пак никой не пострада. Котаракът се клатеше на полилея, чиито махове стихваха, духаше в дулото на браунинга и си плюнчеше лапата. По лицата на смълчаните мъже долу се изписа пълно недоумение. Това беше единственият или един от малкото случаи, когато стрелбата се оказа напълно безрезултатна. Е, можеше да се предположи, че браунингът на котарака е някаква играчка, но това изобщо не важеше за маузерите на мъжете. Абсолютно сигурно първата рана на котарака не беше нищо повече от фокус и нагла преструвка, също както и пиенето на бензин.

Още веднъж се опитаха да го хванат. Метнаха примката, тя се закачи за една от свещите и полилеят падна. Ударът му сякаш разтърси цялата къща, но полза никаква. Присъстващите бяха обсипани със стъкла, а котаракът прелетя и кацна високо под тавана, върху горната част на позлатената рамка на огледалото над камината. Нямаше никакво намерение да бяга, дори напротив, седеше на сравнително безопасно място и подхвана нов разговор:

— Не мога да проумея какви са причините за това толкова грубо отношение към мен…

Но още в самото начало тия думи бяха прекъснати от един дошъл незнайно откъде тежък и плътен глас:

— Какво става тук? Пречат ми да работя.

Друг, неприятен и гъгнив, се обади:

— Ами да, това е Бегемот, дявол да го вземе!

Трети глас, треперлив, каза:

— Месир! Събота е. Слънцето залязва. Време е.

— Извинете, не мога повече да разговарям с вас — рече котаракът от огледалото. — Време е.

Той метна браунинга и изби двете стъкла на прозореца. После изля бензина, който от само себе си пламна чак до тавана.

Всичко лумна някак необичайно, бързо и силно, както не става дори с бензин. Тапетите веднага започнаха да димят, падналото на пода перде се запали и рамките на изпотрошените прозорци запушиха. Котаракът приклекна, измяука, от огледалото се прехвърли върху перваза и изчезна заедно с примуса си. Отвън се чуха изстрели. Човекът, който седеше на отсрещната противопожарна стълба на нивото на прозорците на бижутершата, обстрелваше котарака, докато той прелиташе от перваз на перваз, за да стигне до ъгловия улук на къщата, построена, както вече казахме, като буквата П. По улука котаракът се покатери на покрива.

Там, за жалост отново безрезултатно, започна да го обстрелва охраната, която вардеше комините, и котаракът изчезна в залязващото слънце, окъпало града.

През това време в апартамента пламна паркетът под краката на дошлите мъже и в огъня, на мястото, където преструвайки се на ранен, бе лежал котаракът, все по-ясно започна да се очертава трупът на бившия барон Майгел с вирната нагоре брадичка и с изцъклени очи. Вече нямаше как да го измъкнат. Подскачайки по пламналите дъсчици на паркета, тупайки димящите си рамене и гърди, от гостната мъжете се изтегляха към кабинета и вестибюла. Тези, които бяха в трапезарията и спалнята, избягаха през коридора. От кухнята дотичаха и останалите, които също се устремиха към вестибюла. Гостната беше вече цялата в пламъци и дим. Някой набързо успя да набере по телефона пожарната и да извика в слушалката:

— „Садовая“ триста и две-бис.

Не можеха повече да се бавят. Пламъкът нахлу във вестибюла. Не се дишаше.

Още щом през счупените прозорци на омагьосания апартамент се заизвиваха първите струйки дим, на двора екнаха отчаяни викове:

— Пожар, пожар, горим!

Наемателите в различните апартаменти започнаха да звънят по телефоните:

— „Садовая“! „Садовая“, триста и две-бис.

И докато на „Садовая“ се чуваха сърцераздирателните звънци на долитащите от всички краища на града дълги червени камиони, хората, които сновяха по двора, видяха как заедно с дима през прозореца на петия етаж излитат тъмните — както им се стори — силуети на трима мъже и една гола жена.