Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (31)

Трийсет и първа глава
На Воробьовите хълмове

Бурята отмина безследно и сега пъстроцветната арка на дъгата, прехвърлена в небето над целия град, пиеше вода от Москва река. На високото, върху хълма, между двете горички тъмнееха три силуета. Яхнали черни коне, Воланд, Коровиев и Бегемот гледаха от седлата си към ширналия се оттатък реката град, по чиито хиляди прозорци, обърнати на запад, към захарните кули на Девическия манастир, блестеше пречупеното слънце.

Във въздуха се чу шум и Азазело, заедно с Майстора и Маргарита, които летяха след черния му плащ, се спуснаха при групата чакащи.

— Трябваше да ви обезпокоя, Маргарита Николаевна и Майсторе — след кратко мълчание каза Воланд, — но моля да не ми се сърдите. Не вярвам да съжалявате. Е — обърна се той само към Майстора, — сбогувайте се с града. Време е да тръгваме.

Той вдигна ръката си с черна ръкавица и посочи безбройните слънца, които топяха стъклото отвъд реката, а над тях се стелеха пушилка, дим и пара от нажежения през деня град.

Майстора скочи от седлото, остави ездачите и се завтече към ръба на възвишението. По земята след него се влачеше черното му наметало. Той загледа града. През първите мигове в сърцето му се прокрадна неутолима тъга, но много скоро тя се смени от сладникава тревога, от скитническо циганско вълнение.

— Завинаги! Това трябва да се осмисли — прошепна той и облиза пресъхналите си напукани устни.

Вглъби се в себе си и започна да отбелязва всичко, което ставаше в душата му. Стори му се, че вълнението преминава в чувство на дълбока и кръвна обида. Но тя се оказа мимолетна, изчезна и някак изведнъж се смени от гордо равнодушие, а то — от предчувствие за безкраен покой.

Ездачите го чакаха безмълвно. Те гледаха как източената черна фигура на ръба на пропастта жестикулира, току вдига глава, като да прехвърли поглед през целия град, да надникне отвъд него, а после я обронва, сякаш да проучи изпогазената хилава трева под краката си.

Бегемот се отегчи и прекъсна мълчанието.

— Маестро — рече той, — позволете ми да свирна за сбогом преди да препуснем.

— Може да уплашиш дамата — отговори Воланд — и освен това не забравяй, че всичките ти днешни безобразия вече свършиха.

— Ах, не, не, месир — обади се Маргарита, подобна на амазонка върху седлото, с ръка на кръста и провесила до земята триъгълния си шлейф, — разрешете му, нека свирне. Нещо се натъжих преди дългия път. Но това е напълно естествено, нали, месир, дори когато човек знае, че в края на този път го очаква щастие? Нека ни поразсмее, инак се опасявам, че всичко ще свърши със сълзи и ще потеглим разочаровани!

Воланд кимна на Бегемот, той много се зарадва, скочи от седлото, пъхна пръсти в устата си, наду бузи и изсвири. На Маргарита й писнаха ушите. Конят й се изправи на задните си крака, от дърветата в горичката западаха сухи съчки, излетя цяло ято гарги и врабци, към реката се понесе стълб от прах и всички видяха как в речното корабче, което минаваше покрай кея, шапките на неколцина пътници нападаха във водата. От изсвирването Майстора се стресна, но не се обърна, а започна още по-неспокойно да жестикулира и да вдига ръце нагоре, сякаш заплашваше града. Бегемот се огледа горделиво.

— Добре де, свирна — снизходително забеляза Коровиев, — наистина свирна, но ако трябва да сме обективни, беше доста посредствено!

— Е, аз не съм диригент — с достойнство отговори Бегемот, нацупи се и изведнъж смигна на Маргарита.

— Я да опитам и аз, да видим дали не съм забравил — каза Коровиев, потри ръце и си духна на пръстите.

— Само внимавай, внимавай — прозвуча студеният глас на Воланд, — без телесни повреди!

— Месир, повярвайте ми — с ръка на сърцето отвърна Коровиев, — на шега, единствено на шега…

После изведнъж се източи нагоре, сякаш беше гумен, направи с пръстите на дясната си ръка някаква сложна фигура, усука се като винт, сетне внезапно се разви и свирна.

Маргарита не чу изсвирването, но го видя, когато заедно с буйния си кон отхвръкна на десетина сажена^[1] встрани. Един дъб наблизо рухна изтръгнат из корен и земята се напука чак до реката. Огромен пласт от брега заедно с кея и ресторанта се срина във водата. Тя кипна, надигна се и изхвърли на отсрещния зелен и равнинен бряг цялото корабче с напълно невредимите пътници. В краката на пръхтящия кон на Маргарита падна една врана, убита от изсвирването на Фагот.

От това изсвирване Майстора се сепна. Той се хвана за главата и затича обратно към групата на очакващите го спътници.

— Е — обърна се към него Воланд от височината на своя кон, — всички сметки ли са платени? Прощаването свърши ли?

— Да, свърши — отговори Майстора, успокои се и го погледна право в лицето открито и смело.

Тогава вече над възвишенията се разнесе страшният, сякаш тръбен глас на Воланд:

— Време е!! — и рязкото изсвирване и кикот на Бегемот.

Конете препуснаха, ездачите се издигнаха нагоре и се понесоха напред. Маргарита чувстваше как нейният бесен кон гризе и дърпа мундщука. Плащът на Воланд се изду над цялата кавалкада и започна да скрива вечерния небосвод. Когато черният покров за миг се отмести встрани, препускащата Маргарита се обърна и видя, че отзад ги няма не само пъстроцветните кули с кръжащия над тях аероплан, но че отдавна го няма и самият град, който бе потънал в земята и бе оставил след себе си само мъгла.