Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мастер и Маргарита, –1940 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Майстора и Маргарита

Преводач: Татяна Балова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Поредно издание

Издател: Издателство „Дамян Яков“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Радка Бояджиева; Ваня Мичева

Технически редактор: Стефан Сърчаджиев

Консултант: Сергей Голодов

Художник: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-527-526-5; 978-954-527-525-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1468

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Шизофрения, както и беше казано

Когато в приемната на прочутата психиатрична клиника, построена наскоро на брега на реката близо до Москва, влезе човек с остра брадичка и бяла престилка, минаваше един и половина през нощта. Тримата санитари не сваляха очи от Иван Николаевич, който седеше на кушетката. Тук беше и много развълнуваният поет Рюхин. Кърпите, с които бяха връзвали Иван Николаевич, лежаха струпани до него. Ръцете и краката му бяха свободни.

Щом видя лекаря, Рюхин пребледня, изкашля се и каза плахо:

— Здравейте, докторе.

Лекарят му стори поклон, но докато се покланяше, гледаше не него, а Иван Николаевич.

Той пък седеше напълно неподвижно, с ядосана физиономия, намусен и когато лекарят влезе, дори не помръдна.

— Ето, докторе — незнайно защо тайнствено зашепна Рюхин и уплашено се озърна към Иван Николаевич, — известният поет Иван Бездомни… та, вижте, страхуваме се да не би да е в делириум…

— Много ли пиеше? — през зъби попита лекарят.

— Не, пийваше си, но чак толкова…

— Да е ловил хлебарки, плъхове, дяволи или щъкащи кучета?

— Не — отвърна Рюхин и трепна, — вчера се видяхме, тази сутрин също. Беше си напълно здрав…

— А защо е по наполеонки? От леглото ли го вдигнахте?

— Така дойде в ресторанта, докторе…

— Аха, аха — много доволен каза лекарят, — а защо е охлузен? Да не се е бил с някого?

— Паднал от оградата, а после в ресторанта удари един… И още един-двама…

— Тъй, тъй, тъй — каза докторът, обърна се към Иван и добави: — Здравейте.

— Здрасти, вредителю! — злобно и високо му отговори Иван.

Рюхин така се смути, че не посмя да вдигне поглед към любезния доктор. Но той изобщо не се засегна, а по навик бързо свали очилата си, повдигна престилката, прибра ги в задния джоб на панталона и попита:

— На колко сте години?

— Абе я се разкарайте всички по дяволите! — грубиянски извика Иван и се извърна.

— Но защо се дразните? Нима съм ви казал нещо неприятно?

— На двайсет и три съм — възбудено заговори Иван — и ще подам жалба срещу всички вас. Особено срещу теб, гнидо! — обърна се той лично към Рюхин.

— И от какво ще се оплачете?

— Че така, както съм си напълно здрав, ме хванахте и насила ме домъкнахте в лудницата! — гневно отвърна Иван.

Тогава Рюхин го загледа по-внимателно и изтръпна: в очите му не откри абсолютно никакво безумие. От мътни, каквито бяха в Грибоедов, те отново бяха станали ясни като преди.

„Майчице! — уплашено си помисли Рюхин, — ама той наистина си е нормален! Хубава работа! Защо го домъкнахме тук наистина? Нормален е, нормален, само дето физиономията му е изподраскана…“

— Вие се намирате не в лудница — спокойно подхвана лекарят и седна на бялата табуретка с лъскав крак, — а в клиника, където никой няма да ви държи, без да се налага.

Иван Николаевич го изгледа подозрително изпод вежди, но все пак промърмори:

— Слава тебе, Господи! Най-сетне се намери поне един нормален между всички идиоти начело с тоя нехранимайко и бездарник Сашка!

— Кой е този бездарник Сашка? — поинтересува се лекарят.

— Ами ей го, Рюхин! — отговори Иван и посочи поета с мръсния си пръст.

Рюхин пламна от негодувание.

„Вместо да ми благодари, че му се притекох! — разочаровано си помисли той. — Ама че боклук!“

— Психика на същински кулак — заговори Иван с явната цел да го разобличи, — кулак, който много умело се прави на пролетарий. Вижте постната му физиономия и я сравнете със звучните стихове, които е съчинил за Първи! Хе-хе-хе… „Вейте се!“ „Развейте се!“…[1] Я надникнете вътре в него да видите какво си мисли… Лошо ще ви стане! — И Иван Николаевич се разсмя зловещо.

Рюхин дишаше тежко, беше пламнал и мислеше само за едно — че е крил змия в пазвата си, че е помогнал на човек, който в крайна сметка се е проявил като злостен враг. Но вече нищо не можеше да направи: няма да се кара с душевно болен я!

Лекарят внимателно изслуша разобличенията на Бездомни и попита:

— Всъщност защо ви доведоха тук?

— Да ги вземат мътните тия тъпаци! Хванаха ме, омотаха ме с някакви парцали и ме докараха с камиона!

— Може ли да ви попитам защо сте отишли в ресторанта само по бельо?

— В случая няма нищо чудно — отговори Иван, — отидох да се къпя в Москва река, но ми свиха дрехите и ми оставиха само тия дрипи! Гол ли да ходя? Облякох каквото намерих, защото бързах за ресторанта, за Грибоедов.

Лекарят въпросително погледна Рюхин, който промърмори навъсено:

— Така се казва ресторантът.

— Аха — каза лекарят, — и защо сте бързали толкова? Някаква делова среща ли имахте?

— Търся да хвана консултанта — отговори Иван Николаевич и се огледа тревожно.

— Кой консултант?

— Познавате ли Берлиоз? — многозначително попита Иван.

— Ъъъ… Композитора ли?

Иван се ядоса.

— Абе какъв композитор? Ах, да! Не бе! Композиторът е съименник на Миша Берлиоз.

На Рюхин не му се говореше, но трябваше да обясни:

— Тази вечер на Патриаршеските секретарят на Массолит Берлиоз го блъснал трамвай.

— Я недей да лъжеш, като не знаеш! — ядоса му се Иван. — Аз бях там, не ти! Той нарочно го нагласи за трамвая!

— Бутна ли го?

— Защо да го е бутнал? — вбесен от малоумието на всички възкликна Иван. — Тоя няма нужда никого да бута! Такива номера може да ти извърти, че свят да ти се завие! И предварително знаеше, че трамваят ще обезглави Берлиоз.

— Някой друг, освен вас, видя ли консултанта?

— Това е лошото, че бяхме само аз и Берлиоз.

— Така. И какви мерки взехте, за да заловите убиеца?

Лекарят изведнъж се обърна и погледна жената с бяла престилка, която седеше на една маса встрани. Тя извади някаква бланка и започна да я попълва.

— Мерките са следните. Взех от кухнята една свещ…

— Тази ли? — попита лекарят и посочи натрошената свещ, която заедно с иконата стоеше на масата пред жената.

— Да, тази, и…

— А иконата за какво ви е потрябвала?

— Ами иконата… — Иван се изчерви, — точно иконата най го уплаши, — и отново посочи Рюхин, — но там е работата, че той, консултантът де, нека си го кажем право… се познава с нечистата сила… и човек не може да го хване просто ей така.

Санитарите бяха заели стойка „мирно“ и не отместваха очи от него.

— Да — продължи той, — познава се! Това е неоспорим факт. Разговарял е лично с Пилат Понтийски. Абе какво сте ме зяпнали така! Казвам ви самата истина! Всичко е видял — и терасата, и палмите. С две думи, бил е при Пилат Понтийски, гарантирам ви го.

— Тъй, тъй…

— И значи така, забучих си иконата на гърдите и хукнах…

Ненадейно часовникът удари два пъти.

— Охо! — възкликна Иван и стана от мястото си. — Часът е два, а аз тук си губя времето! Извинете, къде ви е телефонът?

— Заведете го до телефона — заповяда лекарят на санитарите.

Иван грабна слушалката и през това време жената тихо попита Рюхин:

— Женен ли е?

— Ерген е — уплашено отговори Рюхин.

— Членува ли в профсъюз?

— Да.

— Милицията ли е? — извика в слушалката Иван. — Милицията ли е? Другарю дежурен, наредете веднага да изпратят пет мотоциклета с картечници, за да хванат чужденеца консултант. Какво? Елате да ме вземете, ще дойда с вас… Обажда се поетът Бездомни от лудницата… На кой адрес сте? — шепнешком попита той доктора, като затули слушалката с шепа, след което отново извика: — Чувате ли ме? Ало!… Безобразие! — кресна Иван и запокити слушалката в стената.

После се обърна към лекаря, подаде му ръка, хладно каза „довиждане“ и тръгна да си ходи.

— Извинете, но къде отивате — заговори лекарят и впери поглед в очите му — посред нощ, по бельо?… Не сте добре, останете тук!

— Я се дръпнете! — каза Иван на санитарите, които бяха препречили вратата. — Абе вие ще ме пуснете ли, или не? — страховито кресна поетът.

Рюхин се разтрепери, а жената натисна един бутон под масата и върху стъклената й повърхност изскочи лъскава кутийка и неотворена ампула.

— Ааа, така значи?! — панически и обречено се озърна Иван. — Е, добре! Сбогом… — и с главата напред се хвърли към прозореца.

Чу се удар, но бронираното стъкло зад пердето издържа и след миг той зарита в ръцете на санитарите. Хриптеше, опитваше се да ги ухапе и викаше:

— Такива прозорчета си имате значи!… Пусни ме! Пусни ме ти казвам!

В ръцете на лекаря блесна спринцовка, жената с един замах разпра ръкава на овехтялата риза и с мъжка сила се вкопчи в Бездомни. Замириса на етер. Стиснат от четиримата, Иван остана неподвижен, лекарят се възползва от момента и заби иглата в ръката му. Подържаха го още няколко секунди, след което го сложиха на кушетката.

— Бандити! — извика Иван и скочи от нея, но го върнаха на мястото му.

Щом го пуснаха, той отново понечи да скочи, но не успя и пак седна. Помълча, огледа се недоумяващо, изведнъж се прозя, а сетне се усмихна злобно.

— Пленихте ме значи — каза той, прозя се още веднъж, после ненадейно полегна, сложи глава на възглавницата, мушна ръка под бузата си и вече сънливо, без яд замърмори: — Е, много добре… Ще ми платите вие. Аз ви предупредих, пък вие както искате! Сега най-много от всичко ме интересува Пилат Понтийски… Пилат… — и затвори очи.

— Вана, сто и седемнайсета самостоятелна и охрана — разпореди се лекарят и си сложи очилата.

Тогава Рюхин отново трепна: бялата врата безшумно се отвори и той видя коридора, осветен от сините нощни лампи. Оттам докараха легло на гумени колелца, прехвърлиха заспалия Иван върху него и то замина по коридора, а вратата се затвори.

— Докторе — шепнешком попита слисаният Рюхин, — значи той наистина е болен?

— О, да — отвърна лекарят.

— И какво му е? — плахо попита Рюхин.

Лекарят го погледна уморено и отговори вяло:

— Двигателна и речева възбуда… Налудничави интерпретации… Явно е тежък случай… Предполагам — шизофрения. Че и алкохолизъм…

От думите му Рюхин не разбра нищо, освен че нещата при Иван явно отиват на зле, въздъхна и попита:

— А защо непрекъснато споменава някакъв консултант?

— Сигурно е видял някого, който е повлиял фатално на разстроеното му въображение. Или може би е имал халюцинации…

След няколко минути Рюхин вече пътуваше с камиона за Москва. Съмваше се и светлината на още незагасените лампи край шосето беше вече ненужна и неприятна. Шофьорът се ядосваше, че си е загубил нощта, караше с пълна газ и по завоите колата се поднасяше.

Ето че гората изчезна, остана някъде назад, реката се отмести встрани и срещу камиона заприиждаха какви ли не неща: огради с наблюдателници и купища дърва, някакви високи стълбове и мачти с нанизани по тях макари, купчини чакъл, парцели, прорязани от канали, изобщо — аха да се види Москва, ей там, след завоя, сега ще връхлети и ще ги погълне.

Рюхин се друсаше и подскачаше, парчето дърво, на което бе седнал, непрекъснато се опитваше да му се изплъзне. Кърпите от ресторанта, оставени от милиционера и Пантелей, които си бяха заминали по-рано с тролея, се мятаха из цялата каросерия. Рюхин се опита да ги събере, но накрая изсъска: „Я да вървят по дяволите! Какво наистина се занимавам с тях като глупак…“ — срита ги и престана да ги гледа.

Настроението на пътника беше ужасно. Личеше, че посещението в дома на скръбта бе оставило в него дълбока диря. Той се опитваше да разбере от какво се измъчва. Дали от коридора със сините лампи, който не излизаше от ума му? Или от мисълта, че на света няма по-голямо нещастие от това да загубиш разсъдъка си? Да, и от това, разбира се. То обаче беше някаква обща мисъл. А имаше и още нещо. Но какво? Обидата. Да, да, обидните думи, подхвърлени от Бездомни право в лицето му. Не защото бяха обидни, а защото съдържаха истина.

Поетът вече не гледаше наоколо, а вперил поглед в мръсния подскачащ под, започна да си мърмори нещо, да стене и да се терзае.

Да, стиховете… Той е на трийсет и две години! Какво всъщност му предстои? И занапред да съчинява по няколко стихотворения годишно. Докато остареели? Да, докато остарее. И какво ще му донесат тия стихотворения? Слава ли? „Ама че глупости! Я не се самозалъгвай. Славата никога не спохожда онзи, който съчинява калпави стихове. Защо да са калпави? Истината, истината ми каза! — безмилостно си говореше Рюхин — не вярвам в нищо, което пиша!…“

Отровен от неврастеничния взрив, поетът се олюля и подът отдолу престана да се друса. Рюхин вдигна глава и видя, че вече са пристигнали, нещо повече, че над Москва се съмва, че един облак е осветен в злато, че камионът е спрял в колона от други коли на завоя към булеварда и че съвсем близо, на постамента до него стои един метален човек, леко свел глава и вперил безразличен поглед към булеварда.[2]

Странни мисли нахлуха в съзнанието на заболелия поет. „Ето това се казва галеник на съдбата… — Рюхин се изправи в цял ръст в каросерията на камиона и жлъчно вдигна ръка към чугунения човек, който не закачаше никого, — каквото и да е предприемел в живота си, каквото и да му се е случвало, всичко се е обръщало в негова полза и му е носело слава! А какво е направил? Не разбирам… Какво толкова има в думите: «Буря крие небесата…»?[3] Не разбирам… Галеник, галеник! — изведнъж ядно реши Рюхин и усети, че камионът под него трепва. — Онзи белогвардеец е стрелял по него, прострелял го е в бедрото и му е осигурил безсмъртие…“

Колоната потегли. След не повече от две минути на верандата в Грибоедов дойде един съвсем болен и дори остарял поет. Тя вече пустееше. Някъде в дъното си допиваше една компания и в центъра се суетеше познатото конферансие с тюбетейката и с чаша „Абрау“[4] в ръката.

Арчибалд Арчибалдович посрещна натоварения с кърпите Рюхин много радушно и веднага го отърва от проклетите парцали. А той пък сигурно с удоволствие щеше да разкаже какво е станало в болницата и да украси разказа си с измислени подробности, ако не беше толкова измъчен от клиниката и камиона. Сега не му се говореше, а и колкото и ненаблюдателен да беше след тая инквизиция в камиона, Рюхин за първи път много внимателно се загледа в лицето на пирата и разбра, че макар да му задава въпроси и дори да възкликва „Ах, ах, ах!“ той всъщност е напълно равнодушен към съдбата на Бездомни и никак не го съжалява. „А така! Правилно!“ — с цинична, самоунищожителна злоба си помисли Рюхин, спря да говори за шизофренията и помоли:

— Арчибалд Арчибалдович, може ли да поискам малко водка…

Пиратът го погледна със съчувствие и прошепна:

— Разбирам, ей сега — и махна към сервитьора.

След четвърт час, останал съвсем сам, Рюхин седеше превит над порцията морунаш и пиеше чаша след чаша, проумял и признал, че вече не е способен да промени нищо в живота си, а може само да го забрави.

Докато другите бяха пирували, поетът бе пропилял своята нощ и сега разбираше, че няма как да си я върне. Достатъчно бе да вдигне глава нагоре от лампата, към небето, за да види, че нощта е изчезнала безвъзвратно. Сервитьорите набързо събираха покривките от масите. Котките, които се навъртаха около верандата, сякаш сега ставаха от сън. Денят неудържимо връхлиташе поета.

Бележки

[1] Стихотворението на Рюхин, посветено на Първи май, което иронизира Бездомни, най-вероятно е лозунгарското стихотворение на Маяковски за 1 май 1924 г.

[2] Авторът има предвид паметника на А. С. Пушкин на улица „Тверская“.

[3] „Буря мглою [небо кроет]“ — началото на стихотворението „Зимна вечер“ на А. С. Пушкин.

[4] Абрау — марка вино, произвеждано край едноименното езеро близо до Новоросийск.