Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (32)

Трийсет и втора глава
Прошка и вечен приют

О, богове, богове мои! Колко тъжна е вечерната земя! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е блуждал в тези мъгли, който много е страдал, преди да умре, който е летял над тази земя, понесъл непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. Затова без жал оставя земните мъгли, блата и реки и с леко сърце се отдава в ръцете на смъртта, защото е сигурен, че само тя (ще му донесе покой).^[1]

Дори вълшебните черни коне се бяха уморили и носеха своите ездачи бавно, затова неизбежната нощ започна да ги настига. Усетил я зад гърба си, притихна даже немирникът Бегемот. Вкопчил нокти в седлото, той летеше смълчан и сериозен с настръхнала опашка. Нощта започна да покрива с черен шал гори и ливади, да пали някъде далече долу печални светлинки, сега вече безинтересни и ненужни нито на Маргарита, нито на Майстора чужди светлинки. Нощта изпреварваше кавалкадата, сипеше се върху нея и разпиляваше ту тук, ту там в нажаленото небе белите петънца на звездите.

Нощта се сгъстяваше, летеше до тях, сграбчваше наметалата на ездачите, смъкваше ги от раменете им и разкриваше измамите. Когато я лъхнеше хладният вятър, Маргарита отваряше очи и виждаше как се променя обликът на всички полетели към своята цел.^[2] А щом откъм гората срещу тях започна да се подава алената и пълна луна, илюзиите изчезнаха докрай, нетрайните магически одежди нападаха в блатото и потънаха в мъглите.

Сега вече едва ли някой би разпознал Коровиев-Фагот, самозвания преводач на тайнствения и ненуждаещ се от никакъв превод консултант, в летящия точно до Воланд, отдясно на любимата на Майстора. Вместо този, който в дрипави циркаджийски дрехи бе напуснал Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега яздеше и тихо подрънкваше златната верига на повода един тъмновиолетов рицар с мрачно и никога неусмихващо се лице. Той притискаше брадичка в гърдите си, той не гледаше луната, той не се интересуваше от земята под себе си, той летеше до Воланд и мислеше за нещо свое.

— Защо той се промени така? — тихо попита Маргарита Воланд сред свиренето на вятъра.

— Някога този рицар се пошегува неуместно — отговори Воланд и обърна към нея лицето си с кротко пламтящо око, — каламбурът, който съчини, докато разговаряше за светлината и мрака, не беше добър. Затова после трябваше да се шегува много повече и много по-дълго, отколкото е предполагал. Но днес е такава нощ, когато се уреждат всички сметки. Рицарят плати своята и я закри^[3]!

Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, смъкна от него козината и разпиля валмата й по блатата. Някогашният котарак, забавлявал княза на мрака, беше станал слабичък юноша, демон паж, най-добрият шут, съществувал на света. Беше се укротил и летеше беззвучно, изложил младото си лице на леещата се лунна светлина.

Блестейки със стоманата на доспехите си, встрани от всички летеше Азазело. Луната бе променила и неговото лице. Нямаше и следа от нелепия безобразен кучешки зъб, фалшиво се оказа и кривогледството му. Двете очи на Азазело бяха еднакви, пусти и черни, а лицето — бяло и студено. Сега той летеше в истинския си вид като демон на безводната пустиня, демон убиец.

Маргарита не можеше да се види, но пък добре виждаше как се е променил Майстора. Косата му белееше под лунните лъчи, отзад се събираше в плитка и се вееше от вятъра. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на Майстора, Маргарита виждаше на ботушите му ту гаснещи, ту грейващи звездички на шпори. Той летеше като юношата демон, без да сваля очи от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и си мърмореше нещо по стар навик още от времето, когато бе лежал в сто и осемнайсета стая.

И накрая Воланд. Той летеше също в истинския си облик. Маргарита не можеше да каже от какво е направен поводът на неговия кон и мислеше, че това вероятно са лунни верижки, че самият кон е камара от мрак, гривата му — облак, а шпорите на ездача — бели звездни петна.

Те дълго летяха така смълчани, докато самата местност под тях не започна да се променя. Печалните гори потънаха в земната тъма и отнесоха със себе си матовите ятагани на реките. Долу се появиха и започнаха да хвърлят отблясъци големи скални късове, а помежду им да чернеят пропасти, в които не проникваше лунен лъч.

Воланд приземи коня си на едно унило каменисто плато и ездачите тръгнаха бавно, заслушани как конете им чаткат с подкови по кремъка и камъните. Луната заливаше платото със зеленикава и силна светлина и скоро Маргарита различи в пустинната местност кресло, а на него — белееща фигура на седнал човек. Той беше може би глух или потънал в много дълбок размисъл. Не чуваше как каменистата земя потреперва под тежестта на конете, затова ездачите се приближиха, без да ги усети.

Луната светеше по-силно от най-добрата електрическа лампа и много помагаше на Маргарита да вижда, че седналият, чиито очи й се сториха слепи, понякога набързо потрива ръце и че е вперил незрящ поглед в лунния диск. Сега тя виждаше, че до тежкото каменно кресло, по което проблясваха някакви искри, лежи тъмно, огромно остроухо куче, което също като стопанина си неспокойно гледа към луната.

В нозете на мъжа се валяше счупена стомна и се бе разляла неизсъхваща черно-червена локва.

Ездачите спряха конете си.

— Прочетоха вашия роман — обърна се Воланд към Майстора, — и казаха само едно, че за жалост е недовършен. Затова сега бих искал да ви покажа вашия герой. Близо две хиляди години той седи на това плато и спи, но когато дойде пълната луна, както виждате, го измъчва безсъние. То измъчва не само него, но и верния му страж, кучето. Ако е вярно, че малодушието е най-тежкият порок, бих казал, че той не се отнася за кучето. Единственото, от което се плашеше този храбър пес, бяха бурите. Няма как — който обича, трябва да споделя участта на този, когото обича.

— Какво говори? — попита Маргарита и по напълно спокойното й лице пробяга сянка на състрадание.

— Повтаря все едно и също — отекна гласът на Воланд, — че и при луна за него няма покой и че длъжността му никак не е хубава. Така казва винаги, когато не спи, а когато спи, вижда все едно и също — лунна пътека. Иска да тръгне по нея и да разговаря с арестанта Ха-Ноцри, защото според него нещо не е доизказал тогава, много отдавна, на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан. Но уви, незнайно защо не успява да стъпи на пътеката и никой не идва при него. Е, в такъв случай, няма как, трябва да разговаря сам със себе си. Впрочем понеже има нужда от поне някакво разнообразие, към думите си за луната той често добавя, че от всичко на света най мрази своето безсмъртие и безмерната си слава. Заявява, че с удоволствие би заменил своята участ за тази на дрипавия скитник Левий Матей.

— Дванайсет хиляди луни за една луна преди толкова време, не е ли прекалено? — попита Маргарита.

— Повтаря се историята с Фрида, така ли? — каза Воланд. — Но този път не се тревожете, Маргарита. Всичко ще се нареди, върху това е изграден светът.

— Освободете го! — изведнъж сърцераздирателно извика Маргарита, както бе викала като вещица, и от нейния вик в планината се откърти един камък, затъркаля се по урвите към бездната и огласи околността с грохот.

Маргарита обаче не разбра дали беше грохот от падането, или грохот от сатанински смях. Във всеки случай Воланд се смееше, гледаше я и говореше:

— Не бива да викате в планината, той и бездруго е свикнал със срутванията и няма да се трогне. Излишно е да молите за него, Маргарита, защото вече го направи онзи, с когото той така се стреми да разговаря. — Воланд отново се обърна към Майстора и каза: — Е, сега можете да завършите романа си с една фраза!

Майстора сякаш само това чакаше, докато стоеше неподвижно и гледаше седналия прокуратор. Той сви ръцете си на фуния и извика така, че ехото заподскача по безлюдните и голи планини:

— Свободен си! Свободен! Той те чака!

Планината превърна гласа му в гръм и същият този гръм я срина. Проклетите скалисти стени се сгромолясаха. Остана само площадката с каменното кресло. Над черната бездна, в която потънаха стените, запламтя необятен град с царуващи в него бляскави идоли над градината, избуяла през многото хиляди такива луни. Право натам се проточи дългоочакваната от прокуратора лунна пътека и първият, който хукна по нея, бе остроухото куче. Човекът в бялото наметало с кървавочервена подплата стана от креслото и извика нещо с дрезгавия си, пресипнал глас. Не се разбираше дали плаче, дали се смее и какво вика. Виждаше се само, че и той хукна по лунната пътека след своя верен страж.

— Да го последвам ли? — с безпокойство попита Майстора и подръпна юздите.

— Не — отговори Воланд, — защо да преследваш нещо, което вече е свършено?

— Тогава значи натам? — попита Майстора, обърна се и посочи назад, където в далечината изникна наскоро оставеният град със захарните манастирски кули и начупеното на парчета слънце в стъклата.

— И натам не, романтични майсторе! — отговори Воланд, гласът му се сгъсти и потече над скалите. — Онзи, когото така жадува да види измисленият и току-що освободен от вас герой, е прочел романа ви. — Воланд се обърна към Маргарита: — Маргарита Николаевна! Няма как да не повярвам, че сте се помъчили да измислите най-добро бъдеще за Майстора, но откровено казано, това, което ви предлагам и каквото ме помоли Иешуа за вас, да, за вас, е много по-добро. Оставете ги сами — каза Воланд, наведе се от седлото си към Майстора и му посочи отдалечаващия се прокуратор, — нека не им пречим. И те може би нещо ще се разберат. — После махна с ръка към Иершалаим и той потъна в мрака.

— Натам също не — посочи Воланд назад, — какво ще правите в онова малко мазе? — И тогава строшеното слънце в стъклата угасна. — Защо? — продължаваше Воланд убедително и меко. — О, триж романтични майсторе, нима не искате денем да се разхождате с приятелката си под нацъфтелите вишни, а вечер да слушате музиката на Шуберт? Няма ли да ви е приятно да пишете на свещи с гъше перо? Нима не искате, подобно на Фауст, да стоите над ретортата с надеждата, че ще успеете да създадете нов хомункулус? Натам, натам. Където ви чака вашият дом и старият слуга, свещите вече горят, но скоро ще угаснат, защото ще посрещнете изгрева веднага. По този път, майсторе, по този. Сбогом! Време е да си вървя.

— Сбогом! — в един вик отвърнаха Маргарита и Майстора.

И тогава, без да подбира пътя, черният Воланд се устреми към пропастта, а след него с шум се срина и неговата свита. Наоколо не останаха нито скали, нито площадка, ни лунна пътека, ни Иершалаим. Изчезнаха и черните коне. Майстора и Маргарита видяха обещания изгрев. Той започна веднага след нощната луна. Майстора вървеше с любимата си в блясъка на първите утринни лъчи през един малък, обрасъл в мъх каменен мост. Преминаха по него. Потокът остана зад верните влюбени и те поеха по една пясъчна алея.

— Слушай беззвучието — каза Маргарита на Майстора и пясъкът прошумоля под босите й нозе, — слушай и се наслаждавай на това, което не можа да получиш през живота си, на тишината. Ето там е твоят вечен дом, който ти е даден като награда. Вече виждам венецианския прозорец и виещата се лоза, която стига чак до покрива. Ето го твоят дом, твоят вечен дом. Аз знам, че довечера при теб ще дойдат тези, които обичаш, които са ти интересни и които няма да те плашат. Те ще ти свирят, те ще ти пеят, ще видиш с каква светлина се изпълва стаята, когато горят свещи. Ти ще заспиваш с твоята вехта и вечна шапчица на главата, ще заспиваш с усмивка на уста. Сънят ще те отмори и ти ще започнеш да разсъждаваш мъдро. И няма да успееш да ме прогониш. Защото аз ще бдя над твоя сън.

Така говореше Маргарита, докато вървеше с Майстора към техния вечен дом, и на него му се струваше, че думите й ромонят, както ромонеше и шепнеше потокът, останал зад тях, и спомените на Майстора, тревожните му, изранени с игли спомени, започнаха да гаснат. Някой го пускаше на свобода, както той самият току-що бе пуснал собствения си герой. Този герой потъна в бездна, безвъзвратно потъна получилият опрощение в нощта срещу неделя син на краля звездоброец, жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски.