Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (8)

5. Медковец по време на Средновековието

В 681 г. се ражда българската държава начело с хан Аспарух. Нейната поява и утвърждаване на Балканския полуостров играе важна роля за обединяване на славяни, прабългари и оцелели траки и образуване на българската народност, малка съставна част от която са и нашите предци. Започва епохата на феодализма или средновековието. В края на това време, поради унищожаване на българската документация от турските нашественици и поради липсата на особено важни исторически събития около землището на селото, които биха били отразени в чуждестранни извори и литература, Медковец съществува анонимно. При все това жителите на селото продължават да живеят своя пълнокръвен обществен живот.

Разбира се, първият въпрос, който ни интересува, е дали Медковец влиза, или остава извън пределите на Аспаруховата държава? Според Петър Мутафчиев западната граница на България минава по долината на река Тимок,^[1] следователно селото ни влиза в границите на новообразуваната българска държава. Васил Златарски пък е на мнение, че Ломско, Видинско, Зайчарско и други части от днешните северозападни български земи остават извън обсега на Аспарухова България.^[2]

Като основа за този спор служат землените съоръжения, издигнати от прабългарите в дълбочина от линията Дунав — Искър — на юг към Стара планина. Ако приемем, че и трите вала очертават западната държавна граница на България, то Медковец остава извън пределите на страната. В случая отношение към темата има третият, най-западният вал от отбранителната система: той започва от река Дунав, източно от Лом, продължава към Медковското поле (с. Расово) и свършва до река Цибрица, източно от с. Дългоделци.^[3] Част от този землен траншей е и ровът източно от м. „Пенков кладенец“ край Медковец, разоран и изравнен от тракторите при кооперирането на земята.^[4]

Минаващият през Медковското поле ров се състои от два елемента: окоп и вал (насип), първият от източната страна, а вторият — от запад, т.е. според Г. Александров той (пък и другите два) е обърнат на запад, откъдето са били очаквани нападателите. Следователно земленото съоръжение не е гранична линия, а дълбоко ешелонирана отбранителна система, която обема и медковското землище.^[5]

Петър Ников пък е на мнение, че окопът е от западната страна, а валът от изток. Според този автор землените укрепления „служели за защита на един народ, който е живял на изток от окопа, срещу западен неприятел“,^[6] т.е. аварите. Това гледище е по-приемливо, защото иначе е необяснимо как славяни и прабългари биха се отбранявали, ако валът е откъм запад, а окопът откъм изток. Това означава, че бранителите е трябвало да лежат или да стоят в дълбоките окопи и оттам да отблъскват налитащия неприятел. Освен това при дъждове ровът би се напълнил с вода, което прави позицията на враговете по-изгодна. Следователно по-вероятно е границата на българската държава да минава по река Тимок при наследника на Аспарух — хан Тервел (701-718 г.). От това време и славяните от медковското землище ще да са включени в границите на България.

Че селото ни влиза в пределите на българската държава в края на VII или началото на VIII в., свидетелствува и откритият уникален паметник в с. Кърки жаба (община Медковец). Преди няколко десетилетия тогавашният директор на Националния археологически музей в София Никола Мавродинов минава през селото и попада на интересна находка. За видяното той споделя пред няколко археолози, между които е и Веселин Бешевлиев.^[7] Става дума за каменен надпис с черти и резки, т.е. т.нар. тюркски руни (от герм. rune — „тайна“). Според специалистите прабългарите донасят това рунно писмо със себе си и след 681 г. то продължава да се употребява и в такива отдалечени краища на държавата, какъвто е и нашият район. Още К. Шкорпил изказва мнение, че това са буквени знаци от прабългарска азбука. „В полза на това мнение — изтъква В. Бешевлиев — говореше обстоятелството, че върху един каменен блок, намерен в Бяла, Варненско, са издълбани пет знака един след друг, (а) върху една плоча от Кърки жаба (дн. Аспарухово, Михайловградско) шест (знака).“^[8] Този надпис върху плочата е от края на VII или първите години на VIII в. и е издълбан в чест на пребиваващия тук прабългарски сановник. Засега това е единственият епиграфски паметник, открит в северозападните български земи.

Междувременно след покръстването през 864 г. Медковец става християнско селище. Как реагира местното население на този държавнически акт на княз Борис I, не може да се каже. Но по косвени данни би могло да се предположи какво е отношението на медковчани към религиозната политика на българския владетел. Постепенно езическите светилища и оброчни камъни са заменени с християнски храм и каменни оброчни кръстове. За това свидетелствува запазеният оброчен каменен кръст край стобора на Иван Маринов Барашки, който, според стари хора, не е от турското робство, а много преди това („от незапомнени времена“).

Макар и бавно и при ожесточена (мълчалива или друга) съпротива, християнството с големи трудности преодолява езическите обичаи, ритуали, традиции, празнични дни и гледа да ги нагоди към църквата. Някои езически празници обаче преживяват вековете и битуват до наши дни: „миши празници“, „вълчи дни“, „прогонване на змии и гущери“ и пр. Много добре си спомням детските години, когато рано една сутрин през пролетта майка ми ме събуждаше преди изгрев-слънце, даваше ми един ръжен и една маша и с тези два предмета извършвах традиционния обред. В дясната ръка държах машата и с нея удрях по ръжена и обикалях около старата ни плетена къща. По време на този ритуал при всяка обиколка три пъти изказвах заклинанието: „Бягайте, змии и гущери, у поле широко!“ Вярваше се, че с тези проклятия злите духове в лицето на змиите и гущерите ще се изплашат и ще освободят с бягство къщата, хамбара, обора и другите постройки в двора, в които живеят хората, животните и птиците.

Още преди приемане на християнството настанилите се в района славяни тачат наред с Перун още и Волос или Велес — бог и покровител на стадата и особено на овцете, които осигуряват при добри грижи на овчаря мляко, сирене, вълна, месо. За омилостивяване и спечелване покровителството на Велес всяка година в определен ден на пролетта местното население коли агънце като курбан на божеството на стадата. В началото християнската църква се противопоставя на този езически празник, но постепенно се приспособява към него и прави всичко възможно да го подчини на новата обредност. По такъв начин мястото на езическото божество Велес се заема от свети великомъченик Георги Победоносец. Всъщност кой е свети Георги? Млад мъж, който благодарение на воинските си качества става управител на малоазиатската провинция Кападокия в Римската империя. Заради вярата му в Христа императорът Диоклетиан го хвърля в тъмница и измъчва жестоко, но нито колелото с остри ножове, нито нажежените железни ботуши сломяват силния дух. Обезглавен е на 23 април 303 година (стар стил), която дата впоследствие след неговото канонизиране като светец и налагане на християнството като държавна религия се превръща в тачен празник, наричан у нас Гергьовден. Свети Георги се превръща в легендарен воин, яхнал своя кон-вихрогон и побеждаващ злото в лицето на кръвожадната ламя с копието си.

Според поверието до този ден никоя майка, на която са умирали деца-кърмачета, не е посмявала да се облажи с агнешко месо, защото било „грехота“. На този ден сутринта, рано преди зори, пускали овцете да пасат само до обед наред из ливадите, пасищата и нивята. Стадото се съпровожда от най-стария мъж в семейството, а младите отиват в гората за цветя: гергьовче, божур, заешка китка и др. От тях девойките приготвят два венеца: за агнето, определено за курбан, и за овцата, която води стадото. Жените пък месят шарени хлябове, между които и един специален, по-голям, върху който се изобразява обор с овце и овчар; приготвят се и малки кръгли хлебчета, наречени кравайчета, и един по-голям кравай, специално за млада булка.

На обед, като си дойде овчарят с овцете, момците и девойките посрещат стадото и поставят единия венец върху главата на овцата — водач. Сетне пускат определеното за курбан агне да бозае, а в това време дават на овцата майка да отхапе от шарения „гергьовски хляб“, а останалите овце ги издояват. После вземат агнето и го отнасят вкъщи, където му слагат венеца на главата и запалена свещ на рогата; дават му да хапне от „гергьовския хляб“, трички и тревица. Като се свърши това действие, извикват свещеника да му пее вкъщи или пък отнасят агнето в черквата. Спомням си, че когато агънцата надхвърляха 200-300, то поп Ангел Попов се разпореждаше да ги наредят върху тревата в черковния двор и там благославяше тяхното заколение.

Обредността след това продължава вкъщи, където поставят агнето с венеца върху синията, а най-възрастният се прекръства и казва: „Господи боже, с живот и здраве да дочакаме пак Гергьовден до година, до амина!“ И с нарочно наточения нож отрязва главата на агнето. Не е позволено кръвта да пада на земята или пода, затова тя се събира в нарочно приготвен съд. След това колачът извиква при себе си децата, потапя показалеца си в кръвта и ги бележи с кървави точки по челото, бузите и нослето. Като свърши това, той казва на децата: „Ха така, да сте ми чевръсти като агнето!“

Сетне стопанинът на къщата не надува кожата на агнето по касапски. Постъпва се така, „за да му бъдат здрави овцете и за да не се надуват“. Докато не се опече агнето, никой от семейството не хапва нищо, а овцете не се изкарват на паша. Когато курбанът е вече готов, слага се трапезата, наречена в нашето село синия, с три покривки отгоре — назовавани месали, три шарени хляба, бъклица с вино и печеното агне. Цялото семейство е наредено около трапезата, всички стоят прави, пристъпят от крак на крак и гледат към агнето. В това време най-старата жена донася ръжена с ярки въглени, пуска върху тях тамян и го предава на овчаря. Стопанинът на къщата се прекръства, което правят и другите, кади трапезата и казва: „Господи боже, Господи боже, да дочакаме нов Гергьовден с живо, със здраво, с повече овце, с повече агънца!“ Тази молба се повтаря до три пъти, сетне ръженът с тамяна се предава на бабата, която го поставя в един от ъглите на одаята, за да може пушекът да изгони дяволите и нечистите сили от къщата, хамбара и обора. Сетне дядото разчупва печеното агне на малки парчета, сядат със стопанката и чак тогава се чува подканата на стареца: „Ха сега на ядене!“

Като подложат повечко печено агнешко в стомасите си, се преминава към пиене на вино. Първа взема бъклицата най-старата жена, която казва: „Ха да ни е живо и здраво стадото, да дава Господ здраве и живот на овчаря, да сме здрави и живи ние всинца, все така да посрещаме и изпращаме Гергьовден, ха сега наздраве на всинца!“ В отговор другите членове на семейството пожелават: „Да ти е наздравичко!“ И бъклицата минава от ръка в ръка все с пожеланието за здраве на овчаря и стадото. А жена първа отпива на Гергьовден бъклицата с вино, за да бъдат на следващата година женски агнетата. В основата на тази обредност все пак стои желанието за нарастване на плодородието.

Като се изяде агнето, костите му се събират в една торба и на другия ден ги отнасят в местността „Ливагьето“, гдето ги заравят в мравуняк, за да се множат овцете като мравките. По такъв начин, струва ми се, се преплита езическата традиция с християнската обредност.

Бавно и мъчително християнската религия си пробива път и в именния репертоар на местните хора. Възприемат се имена на светци, но се преобразуват и приемат формата на славянобългарската народна традиция. Така се получава една двойственост в именния репертоар: Иван (Вано, Ванчо, Ванко, Ваньо), Петър (Пешо, Пешко, Петьо), Христос (Христо, Ристо), Тодор (Тудор, Точо, Тошо, Тошко), Никола (Кольо, Колю, Нико) и пр. Всеки от посоченитте светци става покровител на лицето, носещо неговото име. Дори тук се влага и пожеланието, възприелият името да постигне добродетелите и качествата на своя патрон. Името на светеца измества магическото име, но продължава магическата закрилническа дейност върху човека на една по-висока нравствена степен, защото светецът е по-конкретна и по-осезаема сила: известно е кога и къде е живял, какви деяния и чудеса е извършил с „божията“ благодат; всичко това е „документирано“ в църковните книги, в иконите, в проповедите и в литургиите на църковните служители; затова то навлиза дълбоко в религиозното съзнание на средновековния българин. Постепенно тези имена се налагат като често срещани и стават български, народни. Заслужава да се каже, че тези имена намират широко разпространение сред мъже и жени от Медковец дори до средата на XIX в. От около 2000 души жители на селото по това време имената на светците се разпределят, както следва: Иван — 180, Петър — 125, Георги — 120, Лука (н) — 30, Андрей — 30, Тодор — 100, Христо — 60, Никола — 70, Дамян — 45, Павел — 30 и пр.

При археологически проучвания в нашия край (напр. Вълчедръм, Долни и Горни Цибър и др.) са открити славянски селища от времето на християнизацията (IX — XI в.). За това съдим от намерените там земеделски сечива, железни вериги, фрагменти от славянски гърнета и друга керамика.^[9] А на подобни находки се попада и в местностите „Пенков кладенец“, „Пчелиньете“, „Липена“ и др. в медковското землище. Начинът на погребение в некропола при Вълчедръм е християнски: наличие на трупополагане, скелетите са ориентирани ИЗ, с ръце, поставени на кръст върху корема; в насипа на гробовете се срещат парчета от гърнета, което говори за древнославянски обичай. „Следователно — заключава археоложката Живка Въжарова — населението, което е погребвало мъртвите си в този некропол, е било вече приело християнството, но и в него са били още живи някои от славянските езически обичаи — чупенето на съдове и хвърлянето им върху насипния гроб.“^[10]

Ярка проява на социалните противоречия в България през X и следващите векове е богомилството. Според Димитър Маринов следи от това революционнодемократично учение и движение се намират в старите ръкописни молитвеници. За разлика от официалните църковни книги, тези молитви напътствуват вярващите да търсят помощта на народни врачки и баячки, с чиято сила само могат да се прогонват различни болести и се целят страдащите. Тези молитви неусетно се вмъкват и в християнските молитвеници. „Такъв молитвеник — пише Д. Маринов — имаше и поп Стоян от Медковец.“^[11]

Същият автор, който преди повече от 100 години е държал в ръцете си този документ, посочва, че в богомилския напътственик на медковския свещеник имало и „молитви за пчелите“. Например в една от тях се казва: пчелите могат да се урочасат от зли очи, от почудище, поради което започват да слабеят и да умират; за да запазят пчелите си от магьосници и обирници, стопаните трябва да прибегнат до баене, заклинание, гасене на въглища и пръскане на пчелите с вода. Освен това на пчелина може да се забучи прът с глава от овца, говедо или кон, но на такова добиче, което е удавено или изядено от вълци — т.нар. вълкоядина. Все в същата молитва за пчелите е казано, че те могат да бъдат опазени от злите духове само чрез противопоставяне на всяко коварство и лукавство.^[12]

По време на византийското завоевание императорът Василий II на път от Сердика за Видин минава и през медковското землище. След 8-месечна обсада василевсът успява през 1002 или 1003 г. да сломи съпротивата на българите от нашия край и да овладее яката видинска цитадела. През 1018 г. този успех е затвърден.^[13]

Впрочем нека кажем, че още по време на ромейското завоевание българският патриарх Дамян пренася седалището си в Охрид, към чийто диоцез спада и Видинската епархия с принадлежащото към нея селище Медковец. По тактически съображения Василий II запазва за известно време положението такова, каквото е било при управлението на българските царе Петър и Самуил. Същото се отнася и за нашия край, за което съдим от втората грамота на византийския император от 1020 г. В нея е казано: „Заповядваме епископът на Видин да има в градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици, защото тая епархия ми стана най-полезна и предана, като ми отвори пътищата си за страната, та и трябваше тя във всеки случай да получи по-голяма награда и да бъде възвисена над най-добрите. Но за да не надмине и да не се постави над епархията на архиепископа (в Охрид — б.а., П.К.), дадохме й равно число клирици и парици с тия на архиепископа, като увеличихме тия последните, които са 70 (според първата грамота от 1019 г. — б.а., П.К.), с още 10 души.“^[14]

От цитирания документ става ясно, че през IX — X и началото на XI век наред с царя и болярите поземлени имоти придобиват и представителите на църквата. В техните феодални имения работят зависими селяни, наричани парици и клирици. От грамотата е видно, че до 1018 г. висшият клир от Видин разполага с работни люде до 70 души, пръснати из цялата епархия, „в градовете на епархията“, т.е. в селищата (в това число и Медковец), където селяните обработват земята на болярина и църквата от този край. Две години след завоеванието обаче императорът, като има предвид, че видинският епископ му отваря път към завладяване на цяла България (като принадлежащ към партията за прекратяване на борбата за независимост), увеличава зависимите селяни с още 10 души.

След смъртта на Василий II (1025 г.) положението се променя във вреда на поробените българи. Към непосилното данъчно бреме се прибавят и непрестанните нашествия на кумани и печенеги във Видинската област. Според Мануил Стравороман в края на XI и началото на XII век се водят опустошителни сражения между нашествениците и византийските войски.^[15]

Най-сетне през 1187 г. търновските братя Асен и Петър възстановяват независимостта на българската държава. Осем години по-късно и нашият край е освободен. В една своя грамота унгарският крал Бела III изнася, че през 1195 г. воювал на страната на византийците с „цялата си войска срещу беса на българите“, но били разгромени и целият видински район бива присъединен към българската държава.^[16]

От това време започва да нараства и влиянието на светеца Димитър Солунски. Престижът на името му е свързан с преданието сред селските маси за помощта, която този светец оказва на Асен и Петър при провъзгласяване на независимостта, както и във връзка със смъртта на Калоян през 1207 г. пред стените на Солунската крепост.^[17] За това може да се съди и от именната листа на медковчани. Така към средата на XIX в. в селото ни има около 80 души, които носят името Димитър и Димитра — така се нарича и втората жена на Иван Кулин.

Неразривна част от духовния свят на медковчани е и култът им към името на светицата Петка или Параскева. Това влияние е свързано с либералнодемократическата политика на цар Иван Асен II спрямо гърците. Според преданието Параскева се ражда, живее и „подвизава“ като светица в село Епават на Мраморно море, където до началото на нашето столетие живее компактна маса българи. Тачена е като изцелителка и покровителка на бедните. Славата й още повече се разнася, когато през 1231 г. по нареждане на цар Иван Асен II нейните мощи се пренасят в Търново и се запазват в специален ковчег до завладяване на града от турците.^[18]

Популярността на Параскева се разширява от търновските книжовници Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Черквата, в която се намира ковчегът с нейните мощи, получава името й. Патриарх Евтимий я характеризира като „застъпница на тези, които са в неволя“, а Григорий Цамблак, свидетел на турското нашествие в Търново, разказва, че всички бранители на крепостта я считали за свой морален водител — воин. След овладяване на столичната цитадела, по молба на няколко духовници мощите на света Петка са пренесени от Търново във Видин.^[19] Именно по това време, края на XIV в., народното шествие с мощите на светицата минава и през нашия край. Обаянието на Параскева (Петка) сред жителите на Медковец нараства с всеки изминат ден. Векове наред местната черква носи нейното име и е знаме в борбата против турското робство. Като патрон на селото Петковден е избран за съборен празник, по време на който в Медковец пристигат отблизо и далеч приятели и роднини и на тържествени обеди и вечери се разказват случки и събития с патриотичен сюжет: къде и колко турци са убити; пеят се народни песни и се играят кръшни хора… Към средата на XIX в. в селото ни има към 60 души с името Петко и толкова жени, кръстени Параскева, Парашкева, Петка, Петкана. Това значи, че всеки втори дом в Медковец има за патрон нейното име. На гръцки Параскева означава подготовка или петък — седмичен ден от календара.^[20]

След смъртта на цар Иван Асен II (1241 г.) настъпват болярски междуособици, които отслабват държавата. От това положение се възползуват унгарците, чийто владетел Стефан, син на Бела IV, в 1261 г. предприема първия си поход срещу българите. Ожесточени боеве се водят във Видинско и Ломско. Княз Стефан, на когото е поверено да управлява Седмоградско, предприема срещу българите 5 похода, по време на които опустошава медковското землище и цялата територия до Търново.^[21]

Няколко години по-късно (1277 г.) избухва селското въстание начело с Ивайло. Във вътрешните работи на България се намесва и Византия. Обикновено се счита, че народният вожд се е сражавал единствено в североизточните български земи и около Търново. В един византийски извор обаче се намират данни, според които при преследването на Ивайло (Лахана) ромейските войски минават и през Медковец и околните селища, за да стигнат чак до Видин. Византийският поет Мануил Фил в поемата си „За подвизите на известния чутовен протостатор“ (военачалника Михаил Глава) пише следното:

И още превзема самия Преслав,

с него Ловеч, Червен и Видин,

и обширната крайдунавска равнина.

И отново отблъсква силния бунтовник

Лахана, като го прогонва с меч.^[22]

В началото на XIV век цялата страна чувствува силната ръка на цар Тодор Светослав (1300-1321 г.). Но при цар Михаил III Шишман феодалната децентрализация отново взема връх. Видинската област, към която спада селото, е предоставена на царския брат Белаур. След гибелта на царя в сражението със сърбите на 28 юли 1330 г. при Велбъжд (Кюстендил) престола заема малолетният син на Михаил III Шишман — Иван Стефан, чиято майка е сръбкиня. Белаур става регент на царя и с политиката си заслужава вниманието на крал Стефан III Урош, който го обсипва с подаръци и привилегии. С това нашият край, пък и цяла България изпадат за известно време под сръбско влияние.

След преврата през 1331 г., начело с протовестиария Раксин и логотета Филип, и поставянето на престола на ловчанския деспот Иван Александър (1331-1371 г.) Белаур заедно с един от синовете на Михаил Шишман, се опитва да вземе отново властта чрез подбуждане на населението от нашия край към метеж. Опитът за преврат обаче не успява, защото изпратените от цар Иван Александър в района наемни татарски дружини жестоко се справят с бунтовниците.^[23]

С разгрома на метежа и бягството на Белаур село Медковец е включено в пределите на българската държава, управлявана от цар Иван Александър. За известно време Видинското феодално имение се управлява от Михаил — един от синовете на Михаил III Шишман (1332-1341 г.). След това идва Иван Срацимир (1341-1396 г.), в състава на чиято държавица се числи и Медковец до трагичните дни на османското завоевание.