Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (7)

4. Славянските заселници и село Медковец

През VI — VII век Великото преселение на народите навлиза в своята заключителна фаза. Именно през това време на територията на Източната римска империя (Византия) нахлуват различни племена — хуни, авари, гепиди, херули, прабългари и най-масово славяни. В резултат на тази човешка инвазия Византия не е унищожена, а е омаломощена и съществуващите в нея робовладелски отношения търпят бързо разложение; етническата карта на континента осезателно се променя.

Готския историк Йорданес, по произход алан и живял към средата на VI в., отбелязва в своята „Готска история“, че едно столетие преди него, т.е. към средата на V в., родствениците на Атила Емнецур и Улциндур завземат редица селища, между които и Алмус (Лом). „Тогава — пише Йорданес — мнозина от хуните… нахълтали на различни места“,^[1] т.е. настаняват се и в трибалските поселения в Медковското поле.

Много по-силен и продължителен е обаче натискът на славяните върху дунавската граница на Византия. Прокопий Кесарийски изтъква в съчинението си „За строежите“, че императорът Юстиниан I (527-565 г.) взел предохранителни мерки: възстановява разрушените бастиони около Бонония (Видин), поправя и укрепва разрушена Рациария (Арчар), Алмус (Лом), Куброс (дн. Цибър) и др.^[2]

Впрочем за спирането на славянската етническа лавина не помогнало нищо. В миналото някои местни автори изказаха мисълта, че „славяните минали Дунава при Видин“.^[3] Напоследък това виждане е обект на сериозно проучване.^[4] Като много важни доводи се сочат най-ранните сведения на Псевдо-Кесарий за славяните и двата преписа на българския превод на Манасиевата хроника. В прибавката към Ватиканския препис четем: „При цар Анастасий българите (т.е. славяните) започнаха да завладяват тази земя, като преминаха при Бъдин, преди да потеглят за Охридската земя.“^[5]

Така че от втората половина на VI до средата на VII в. днешното медковско землище е вече заето от славянските заселници. Тук последните заварват доста оредели трибали, с които се смесват и поради своята многолюдност и в продължение на два-три века ги асимилират. При все това една малка част от езиковото богатство на трибалите се усвоява от славяните. Например от тракийската дума катер възниква катирица, от пара („река“) — бара (в границите на Медковското поле и сега съществуват названията; Селската бара, Хвърклина бара, Татарската бара и др.), и още: бела — бял, берг — бряг, бенд — бинт, бинтовам; берс — бреза, кетри — четири, кист — чист, стара — стар, тарп — трап, золт — злато, както и газя, гъна, огъвам, прегъвам, затъвам и пр.^[6]

Изглежда, че след славянското настаняване в нашето землище остава да съществува най-голямото трибалско селище — това в местността „Пенков кладенец“. При установяването им тук заселниците формират своя селска община, състояща се от няколко различни рода, с изявен териториален характер. Постепенно в общественото устройство на славянските обитатели в Медковското поле взема превес социално-имущественото начало. При все това, както пише Прокопий в „История на войните“, славяните „не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудните работи“.^[7] Съгласно този демократичен принцип местното население си избира първенците на общината — кнез (кмет) и старейшини, а в дни на бран — дружинници. С известни прекъсвания образуваното тук славянско селище — през цялото свое вековно съществуване (анонимно и документирано) се ръководи от община начело с кнез. Както ще видим по-нататък, кнезовската институция се запазва дори и по време на османското владичество, когато общината Медковец се оглавява от редица кнезове, между които особено място заема видният войвода и революционер Иван Кулин.

В началото на изложението се каза, нека пак подчертаем, че едно от основните занятия на трибалите, а след това и на славяните в медковското землище, е пчеларството. Векове наред пчели се отглеждат в местностите „Пчелиньете“, „Раковица“, „Горното ливагье“, „Табашката падина“, „Кленяка“, „Брестака“ и мн. др. Навярно при настаняването, или наскоро след това, на славяните в тракийското селище при „Пенков кладенец“ новите обитатели започват да го наричат Медковец.

По спомени от стари хора се знае, че някога в горите на селото имало толкова много кошери, щото и ливадната трева била покрита с медоносна роса. Обикновено пчелите заемали хралупите (шуплите) на дебелите дървета. В Медковец имало хора, които специално се занимавали с издирването на кошерите по хралупите. Впоследствие тези медотърсачи по названието шупли получават нарицателното шупловци. Така се обяснява появата на прякорното прозвище на рода Шуповци. А от земеделската култура просо — просеник, Просеничковци.

При засядане в медковското землище местните славяни продължават да използуват преходната форма на обществен живот — военната демокрация, която според някои автори била мост, свързващ родовата община с класовите общества. Войната те наричат рат, а участвуващите в нея бойци — ратници. В състава на ратните отреди влизат: стрелци, щитоносци, леки части, копиеносци, прашкари и др.

Първоначално при отбрана и нападение славяните действуват чрез прикритие из доловете, падините и мочурищата (напр. м. „Мочура“ в медковското землище). Впоследствие обаче те започват да използуват някои от заварените късноантични и ранновизантийски укрепени места, наричани градища. За подобни съоръжения говорят и останките от камък и друг строителен материал в местността „Пенков кладенец“. Според Вацлав Добруски, който е правил археологически проучвания в нашия край в края на XIX в., между селата Ерден и Мърчево се намират много местности — градища.^[8]

Живеещите в Медковец славяни имат и свой духовен живот. За отмерване годишния цикъл на астрономическото време те използуват специален календар. Имената на месеците са съобразени с климата и годишното време: напр. месец февруари се назовава със старославянската дума Сечен или Сечко, което значи мразовит, леден; най-топлият месец юли е назоваван горещник или липен. В Медковското поле и сега има местност „Липена“, която старите хора неправилно свързват с липа, тъй като там няма и следа от този дървесен вид. Все тогава или по-късно възникналите славянски селища край Берковица и в Медковското поле получават името Липена. В търговския тефтер на Кръстьо Пишурка е отбелязано село Липен, с няколко жители на което той поддържал делови връзки.^[9] Димитър Маринов също говори за „местността, известна под названието Липен, гдето се намирало някога село със също име… Самата местност била в землището на Медковец.“^[10]

Вярата в богове и задгробен живот е друг аспект от духовния живот на местните жители. Техен върховен бог е Перун — творец на мълнията и единствен господар на всичко. Етимологията на думата Перун се извежда от пер — удар, стб. пер — нанасям удар, бия; глагола пера — силно бия.^[11] И в наши дни в Медковец се казва: „Перни му един юмрук“, „Здравата го пернал“, „Слушай, защото ще те напердаша“; при атмосферни условия: „Дъждът пере ли пере“; при измазване на стена действието при хвърляне на хоросана с мистрията се изразява с думата пердаша, и пр. и пр. Името на това божество оставя трайни следи и в топонимията: село Пишурка (община Медковец) някога е основано в местността „Периклин връх“.^[12] След освобождението В. Добруски намира в землището на с. Вълкова Слатина (дн. Доктор Йосифово) две местности с названието Зелен град и Перун град, в които, според преданието, някога имало славянски селища.^[13] Димитър Маринов също отбелязва тези места: Зелен град, Перун, Периклин град, Константинов град и др.^[14] Интерес представляват и археологическите проучвания на Живка Въжарова в с. Вирове (Михайловградско). На 2-3 км от селото тя посещава местността „Перунград“, обхващаща около 100 декара и разположена върху два хълма, разделени от дол, в който има извор и тресавище. Тук българската археоложка открива фрагменти от глинени съдове, глинени пирамидални предмети, части от хромели и прешлени от вретена, останки от мазилка на жилища и други.^[15]

Култът на медковчани към Перун намира отражение и в народното творчество:

Малка мома град градила,

град градила, град Перун.^[16]

Другата разновидност е свързана с обръщението на славяните към своето божество да се смили над тях и прогони сушата:

Пеперуда злата

пред Перуна лята,

лята и прелята,

по поле се мета

и богу се моли:

„Дай, боже, дъждец.“^[17]

Названието на главното божество е съхранено през вековете и в именния репертоар на медковчани и техните съседи. В един султански ферман от 1777 г. се говори за „кнез Перун от Брегово“.^[18] Употребяваните някога в Медковец имена Перун, Перуна, Перунка и др. днес са съхранени в преобразуваните названия: Петрун, Петрунко, Петруна, Петрунка, както и в родовото прозвище Петрунковци.

Медковските славяни тачат и Лада — богиня на мъдростта, красотата и любовта. Все още си спомням народната песен, с която и в нашето село тя се възхваляваше:

Ой, Ладо, Ладо,

момиче младо.

Извади пръстен

да го видиме,

чие е либе?

Чие ще бъде?^[19]

Обитателите на медковското землище се прекланят и пред природата и природните явления. Изглежда, че носещите името на Перун места са някогашни славянски светилища; обикновено те се намират под открито небе и в близост до някое вековно дърво, тачено като светиня. Тук вярващите поставят отличителен знак — голям издялан камък, който и след покръстването продължават да изработват в езически стил. По време на жертвоприношенията местните жители обричат закланото животно на тачената природна сила, за да им осигури: здраве, плодородие, предпазване на семейството от болести или природни бедствия, дълъг живот и пр. Тези светилища на открито славяните наричат оброк. След приемане на християнството църквата се приспособява към народната традиция, като включва и оброка в своите ритуали. Дълго време местните духовници са принудени да търпят и поставяните от селяните оброчни камъни в езически стил. Навярно от този вид е и запазеният през вековете оброчен камък под формата на гъба в местността „Чумните гробища“, близо до къщата на Митковци. Някога това място е било далеч извън селото и между него и днешната черква „Света Параскева“ е имало, както отбелязва Ф. Каниц, „прелестна горичка“. За този останал от езическо време оброчен камък Димитър Маринов пише: „Тоя престол днес е оброк… при тоя престол се коли курбан, свети се вода и става селско угощение. Тоя престол е открит някога от дядото на задругата Карчовци, днес цяла влака, която съставлява цяла махла.“^[20]

От славянско време остават по традиция и селските сборове. Затова някои автори, като говорят за оброците и сборовете, с основание изтъкват, че денят на сбора на едно село не е денят на светеца, а се празнува на следващия ден. Така че светецът е само номинален патрон, в този ден никой не разговаря и не споменава името му. Това навежда на мисълта, че сборът е по-стар и от самата християнска религия, че той е съществувал още в идолопоклонническо време, че църквата е била принудена да го приеме в такава форма, в каквато го е предала езическата традиция.^[21]

Обитателите на Медковец боготворят и слънцето — източник на живота и гонител на болестите. В негова чест те устройват нарочното тържество — Еньовден (м. юни). В този ден и млади, и стари се къпят за здраве, за прогонване на болестите. Вярва се, че в този ден (рано сутринта) и слънцето се къпе. Еньовският венец от билки и цветя е неразделна част от обредите на празника. Спазването на обичая спечелвало слънцето за плодородие и здраве, против градушка, срещу бродници и житомамници. През този ден медковчани много се боели от жени магьосници, наричани бродници или житомамници, които ходят по полето нощно време и обират плода на нивата, и го пренасят в собствената нива или нивите на съседно село. Обикновено те откъсват най-големите и най-пълни със зърно класове и ги слагат в голяма торба или козиняв чувал. Жената магьосница отива на полето още вечерта, без да я види някой селянин. Със себе си тя взема голо кросно и една голяма дървена лъжица. Когато тъмнината хвърли черната си пелена, бродницата се съблича гола, яхва кросното и заема с лъжицата нападателна поза. При настъпване на полунощ (потайна доба) тя започва да обикаля предварително набелязаната берекетна нива и я обикаля три пъти. След това застава с лице към нивата и казва съответно заклинание. На това питане цялата нива прави поклон, само царете на нивата (онези стръкове, които имат два-три класа, т.е. едно зърно е дало бракясал плод) остават непоклатимо прави. Възползувана от преклонението на обикновените класове, магьосницата откъсва бракясалите класове и ги поставя в торбата; така откъснатият плод се запазва до вършитба, когато го хвърля в собствения харман.

Този обичай е спазван в Медковец до лятото на 1885 г. Тогава на 24 юни такава бродница влиза в най-плодородната нива и казва заклинанието: „Тук ли си, Еньо? Що ме не питаш защо съм дошла?“ Тя обаче не знае, че предварително е проследена и в нивата са скрити няколко души пъдари, които се изправят и с насочени към нея пушки казват: „Тука сме. Ние знаем защо си дошла.“ Междувременно полските пазачи арестуват изненаданата бродница и заедно с кросното, дървената лъжица и самодивското облекло я откарват в общината при кмета. След този случай никоя медковчанка или селянка от околните селища не посмяла повече да играе ролята на магьосница; за известно време остават само къпането и обредът с Еньовия венец.^[22]

Именният репертоар също напомня за славянския произход на медковчани и за съхраненото от традицията тяхно мировъзрение. С поставянето на личните имена тогава се цели по косвен път да се надхитрят и заблудят злите сили, духове и демони и се отклони вниманието им от детето. В Медковец широко се използува името, произхождащо от съществителното вълк. От споменатите два списъка от 1845/46 и 1872 г. (вж. „Приложения“), съдържащи около 1500 мъжки имена, двама медковчани се наричат Вълко и дванадесет Вълчо. Ако към тях прибавим и толкова женски имена (Вълка, Вълкана и др.), то техният брой се удвоява. В тази връзка Христо Гандев изтъква, че магическото значение на името вълк е двойно: от една страна, да се измамят злите духове и сили, че носителят на името не е човек, а по-скоро сам зъл дух, приемащ различни образи съобразно древните славянски вярвания; от друга — вълкът е умно, силно, свирепо и самостоятелно животно с извънредна издръжливост, нападателност и пъргавина при грабване и отвличане на жертвите си, които му качества го правят красноречив символ на човека, живеещ в бедния, жесток и пълен с опасности и грабителство свят на средновековието.^[23]

В славянобългарския репертоар е застъпено и името Първо, Първа, чиято магическа насоченост е да се задържат в живота първородните синове, пък и дъщери. Към средата на XIX в. в нашето село има 19 мъже с името Първан и двама — Първул. Популярни са тогава и женските имена: Първа, Пръвка, Първана. Като се има предвид, че по онова време Медковец наброява около 200 къщи, то на 5 дома се пада по едно от горепосочените имена. От славянски произход са и други имена: напр. от драг (човек с приятни, ценни качества) се създава личното име Драган, Драгой, Драганка и пр. За тях съдим от широкото им присъствие в средновековните византийски документи, от турски регистри, медковски църковен списък от днешните лични и фамилни имена — Драгановци, Драготиновци и други.

Заслужава внимание и славянското съставно име Влад-и-мир, което дава при разпространението си Влад, Владко, Велико, Велика, Велю, Велко и пр. От несъмнен славянски произход са и следните лични имена: Васил, Васко, Веско, Добри, Добра, Добрин, Добринка, Трифон. Славянските заселници оставят следи и върху репертоара на имена от бита, топонимията и стопанската дейност на медковчани: гора (Горан, Горанка), горун (м. „Горуняка“), брест (м. „Брестака“), мед, медовина (Медко — сладък като мед, Медковец — селището, където живее родът на Медко), кола, колар (Фамилията Коларете) и мн. др.