Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (49)

3. Изявени медковски представители на художествено-творческата и научната интелигенция

Както в миналото, така и в най-новата история на Медковец се изявяват редица талантливи дейци в областта на театралното дело, живописта и научното творчество. Всеки един от тях повече или по-малко има скромен принос в сферата на изкуството и човешкото познание. Оттук и необходимостта имената и дейността им да станат достояние на най-младите медковски поколения.

Сред представителите на художествено-творческата интелигенция се откроява Венера Петкова Симеонова — Гордиенко (от фамилията на Торньовци). Родена е на 29 ноември 1923 г. в Медковец. Основно образование завършва в родното си село, а гимназия в Лом през 1942 година. От дете мечтае да стане певица. Окуражава я прогимназиалната учителка Монка Иванова. След гимназиалното образование учителствува една година и едновременно се подготвя за конкурс в Консерваторията. През есента на 1943 г. взема успешно изпита с оценка отличен по пеене и се записва във висшето музикално училище. По време на следването участвува в организираната от проф. Парашкев Хаджиев, към радиото вокална група „Предаване за децата“. През 1944 г. е приета в новосъздадения хор при Българското радио с диригент Светослав Обретенов, прераснал по-късно в „Българска хорова капела“. После се прехвърля в групата „Росна китка“ в радиото, с която участвува в тримесечно турне в Югославия, Полша и Чехословакия през 1947 година.

След завършване на Консерваторията през 1948 г. постъпва като артистка в новообразуващия се по това време „Музикален театър“. В продължение на 8 години (от 1948 до 1955 г. включително) е в основния артистичен състав на театъра. Играе в много оперети. От 1956 до пенсионирането си през 1979 г. е хористка „екстрена“ категория в същия театър. Пресъздава талантливо ролята на Катя от оперетата „Най-съкровеното“, на Тамара — студентката „В люляковата градина“, кака Гинка от „Бунтовна песен“, на Бахис от „Хубавата Елена“, на Хедерл от „Трите девойки“, както и в оперетите „Волният вятър“, „Сватба в Малиновка“, „Нощ във Венеция“, „Взаимна любов“, „Трембита“, „Целувката на Чанита“ и други.

Свое място заема в изкуството и Николай Евлогиев Попов. Роден е на 22 януари 1920 г. в Медковец в семейство на революционер. Баща му е деен участник в Септемврийското въстание 1923 година. През 1927 г. той е принуден да емигрира в Аржентина и Николай е обречен на тежко, нерадостно детство. След завършване на прогимназия в селото той се залавя с физически труд, за да подпомага изхранването на бедняшкото семейство. След отбиване на военната служба се връща в Медковец и като член на РМС се включва в младежкия живот на читалищния колектив. В негово лице местната театрална трупа намира един талантлив художник-самодеец, който рисува декори, гримира актьорите и изготвя афишите за представленията. Възприел комунистическите идеи, той става ятак на партизаните. След провала на конспирацията е осъден на 15 години затвор. И в тежките затворнически условия намира приложение на своя талант като художник-оформител на излизащия вестник „Налъм“, издаван в Ломския затвор конспиративно. И досега са запазени в някои негови съзатворници десетки скици, рисунки и карикатури от живота и дейността на политзатворниците.

След 9 септември 1944 г. се завръща в Медковец и с младежки жар се включва в масовата политикопропагандна дейност на СНМ и БРП(к). През есента на 1944 г. постъпва в Художествената академия в София, която завършва през 1949 година. От 1952 г. става член на Съюза на българските художници. След това постъпва като художник в Централния дом на народната армия, където работи в продължение на 22 години до пенсионирането си. От 1985 г. се установява отново в Медковец.

Николай Попов създава около 50 художествени живописни творби: пейзажи, портрети и композиции. Участвува периодично в изложби на СБХ. Прави две самостоятелни изложби — в Михайловград през 1984 г. и в Медковец през 1986 г. Участвува в колективи за художествено оформяне на редица изложби. Негови картини има в Националната художествена галерия, в галериите на Михайловград, Берковица. Варна и Стара Загора, както и в редица учреждения в Михайловград, Лом и най-вече в родното му село. Между творбите му се открояват: „Нина“, „Нашенци“, „Балада за с. Крън“, „Бунтът на Аврора“, „Попа с топа“, „Портрет на поп Андрей“, „Два братя дъбрави“, „Основатели на женското дружество в гр. Етрополе“, „Стенопис“ в медковската гимназия, „Септемврийски нощи“, „Пейзаж“, „Ветеран“ и други.

Със свой почерк в изобразителното изкуство се изявява Благой Горанов Иванов (от фамилията на Татарджиите). Роден е на 8 април 1933 г. в Медковец в многолюдно бедно семейство. От ранни години остава сирак, без баща. Основно образование получава в родното си село. Завършва Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ в София през 1961 г. със специалност декоративна монументална живопис (стенопис) при професор Георги Богданов. След приключване на следването в Художествената академия се установява да живее и работи във Велико Търново. В своя творчески път, започнал от 1962 г., Б. Иванов се проявява като високоталантлив художник със завидна подготвеност. Ежегодно участвува в урежданите в града изложби, а също и в почти всички прояви на СБХ от национален характер. Организира самостоятелни изложби във Велико Търново (1969, 1979, 1985-1986), София (1972), Горна Оряховица, Сухиндол, с. Павел, Горна Липница, Боженци, Арбанаси, Драганово. През 1988 г. прави изложба и в родното си село Медковец.

Взема участие в много международни пленери и изложби в България и в чужбина. Негови творби притежават: Националната художествена галерия, почти всички окръжни галерии и редица частни сбирки в страната и чужбина — САЩ, Швеция и другаде. Като художник-приложник има много добри изяви в приложната графика и стенописта, предимно в техниката с графит. Такива са творбите му „Посрещането на руските войски в Търново 1877 г.“, изпълнена върху калкан на сграда във Велико Търново (1973), „Възход“ върху лицевата част на културния дом в с. Медковец (1983), която е дарение на художника. Наред с тези монументални произведения с висока художествена стойност са и живописните творби: „Арабанашки дворове“ (1965), „Църквата «Света София»“ (1967), „Боженци“ — поредица от творби (1965), „Стопански двор“ (1966), „Есен“ (1966), „Вечер“ (1968), „Търновската книжовна школа“ (1972), „Десислава“ (1975), „Вестоносци — април 1876“ (1976), „Майка — април 1876“ (1976) и много други.

Благой Иванов печели авторитетни награди от редица национални или районни изложби, конкурси и други: втора награда от Националната младежка изложба — София (1965), награда от изложбата — биенале „Приятели на морето“ — Бургас (1966), две втори награди от конкурса „Пейзажи“ — Велико Търново (1986 и 1988). Носител е на ордена „Кирил и Методий“ II степен.

В сферата на театралното изкуство изявява своя самороден талант Цветан Борисов Торньов (от фамилията на Табаковци). Роден е на 16 септември 1922 г. в с. Медковец. Прогимназия завършва в родното си село, а гимназия в Лом през 1944 година. Увлечението на Цветан в театралната самодейност води началото още от ученическите години в Ломската гимназия. Той е главният инициатор и постоянен участник в пиесите, които медковските ученици подготвят и представят по време на зимната ваканция в селото. След 9 септември 1944 г. продължава да развива таланта си на актьор и усъвършенствува качествата си на режисьор — постановчик. За това му помагат особено курсовете за художествени ръководители на театралните самодейни колективи във Видин, Берковица и Белица, където е изпращан от читалищното настоятелство. Голямата любов към театъра, силното желание и амбиция да постигне високи успехи в Медковския самодеен театър го карат непрекъснато да повишава своята квалификация по пътя на саморазвитието, самообразованието и поддържането на контакти с редица изтъкнати артисти, режисьори и художници от професионалните театри. Първата му самостоятелна постановка е на „Службогонци“ от Иван Вазов, за която специалистите на окръжния преглед дават висока оценка.

Като режисьор на читалищния самодеен театър Цветан Торньов поставя около 40 пиеси, в които същевременно играе централните роли. Негови са постановките на „Събота 23“ и „Просто жена“, с които театърът завоюва съответно сребърен и златен медали и лауреатско звание на Четвърти и Пети републикански фестивал през 1974 и 1978 година. В дългогодишната си творческа дейност се явява като най-добрия актьор-самодеец, който талантливо пресъздава десетки сценични образи. Заради безспорните му постижения получава много отличия и медали — бронзови, сребърни и златни. Между наградите заслужава да се посочи орденът „Кирил и Методий“ II степен и значката „Отличник“ на Върховния читалищен съюз. Неговата любов и всеотдайност към театралното дело и към обществения живот в родното село са възнаградени с всеобщата признателност и обич на местното население.

В селото е роден и Херувим Николов Рачев — детски писател: 28 ноември 1925 г. Баща му е от с. Дебнево (Троянско), а майка му Анна Миланова Гъньова е от Медковец. В най-ранни години семейството напуска селото и живее последователно в Плевен, Червен бряг, Стара Загора и Русе, където Херувим завършва основното и гимназиалното си образование. След 9 септември 1944 г. се установява в София. Работи в продължение на 30 години във в. „Септемврийче“, в който публикува над 1000 очерка, разказа и пътеписа. Изявява се като талантлив детски писател. По-известни негови произведения са: „Момчетата от крайната уличка“, „Каменни легенди“, „Весела неделя“, „Великият хан“ и други.

Талантливи медковчани се изявяват и в областта на научното дирене и творчество. В това отношение на първо място трябва да споменем известния български учен, професор и доктор Александър Димитров Ничев (1922-17.XI.1988). Роден е в с. Медковец на 11 май 1922 година в семейството на българския патриот — бежанец от Македония, Димитър Ничев и медковчанката Велика Дамянова. През 1926 г. родителите му се преселват във Варна, където той завършва през 1940 г. класическа гимназия. Същата година семейството се установява да живее в София, където надареният Александър Ничев завършва класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1945 г. Пътят му на учен започва през 1949 г. като преподавател по класически езици в Алма матер. Научните му интереси скоро го открояват като учен, литературовед, професор и доктор по класическа филология в Софийския университет. Специализира новогръцка филология в Атина през 1965 г. Декан на факултета по западни филологии (1970-1972) и ръководител на катедра по класическа филология (1970-1978) в Университета.

Започва да печата стихове и преводи през 1940 г. Разработва въпроси на античната естетика, старогръцка литература, българо-гръцки езикови и литературни отношения през епохата на Възраждането и българска литература от края на XIX век. Има над 100 публикации в българския и чуждестранния периодичен печат. Издава следните научни трудове: „История на класическата литература“ (1949, в съавторство с Борис Геров), „Алеко Константинов 1863-1897“ (1964), „Загадката на трагическия катарзис у Аристотел“ (на френски език, 1970) и нови приноси към същата тема — 1982. „Четириезичният речник на Данаиил (гръцка и българска част)“ — 1977 г. и „Костурският българско-гръцки речник от 16 век“ (1987). Значима е и неговата преводаческа дейност. На български превежда редица творби на античните автори: „Софокъл. Трагедии“ (1956), „Есхил. Трагедии“ (1967), „Антични трагедии“ (1977), „Антични комедии“ (1978), „Лукиян. Диалози“ (1971), „За поетичното изкуство“ от Аристотел (1975). Носител е на престижната международна награда „Готфрид фон Хердер“ (1982) и на българския орден „Кирил и Методий“ I степен.

Като учител и общественик се проявява и Петър Софрониев Кузманов (от фамилията на Коновци). Роден е на 25 май 1926 г. в с. Медковец. Произхожда от бедно многодетно семейство. Като член на БЗНС баща му участвува в Септемврийското въстание 1923 година. Петър Кузманов завършва основно образование в родното си село, IV и V клас в Ломската гимназия и Института за начални учители във Враца през 1946 г. Заради социалдемократическите му убеждения и опозиционна дейност властта не само отказва да го назначи учител, но го изпраща в концлагер (1946), а по-късно (1948) отново е задържан за няколко месеца в Държавна сигурност и Софийския затвор. Постъпва в Богословския Факултет през 1948 г., но след първия семестър се прехвърля във Философско-историческия факултет на Софийския университет, в който през 1952 година завършва педагогия и история. Дипломира се и постъпва на работа като учител по история през същата година с писмената гаранция на медковчаните Рангел Христов Кожлеев (председател на ТКЗС) и Никола Каменов Биволарски (журналист във в. „Труд“).

Като преподавател по история работи в гр. Дебелец, В. Търновско (1952-1954), Перник (1954-1956), Хасково (1956-1957), с. Петково — Смолянски окръг, Радомир (1963-1969) и с конкурс в София от 1969 година. Започва да печати статии на политико-обществени теми през 1946 г. във вестник „Свободен народ“. Като гимназиален учител наред с преподавателската работа усилено се занимава и с научнопроучвателна дейност. Автор е на около 40 научни публикации, научноинформативни статии и съобщения, отпечатани в списанията: „Исторически преглед“, „Военно-исторически сборник“, „Известия на архивите в България“, „Български език и литература“, „Векове“ и др. Прави и краеведски проучвания. Издава следните книги: „Селището Перник през вековете“ (1963), „Кнез Иван Кулин“ (1971), „Първият куриер“ (1978) и „Войводата Цеко Петков“ (1989). Съавтор е и на „История на село Медковец“.

През 1980 г. П. Кузманов защитава дисертация на тема „Зайчарската чета на Иван Кулин през 1867 г. в Сърбия“ и получава научната степен „Кандидат на историческите науки“. Член е на Съюза на учените в България. За много добра преподавателска работа и научните му проучвания по история от епохата на Българското възраждане е награден с медала „1300 години българска държава“.

Цветан Рангелов Симеонов (от фамилията на Тиквановци) е друг изявен историк, учител, музеен работник и краевед. Роден е на 18 ноеври 1925 г. в с. Медковец. Основното си образование завършва в родното село, гимназия в Лом, а висше образование в СУ „Климент Охридски“ — специалност история. От 1952 г. се установява на работа в Плевен — отначало като преподавател по история, а по-късно като музеен работник. В продължение на около десет години (1968-1978) е директор на Окръжния исторически музей — Плевен. Наред с музейната работа отделя достатъчно внимание и за научноизследователска дейност. Усилията му са насочени предимно към проучване на въпроси, свързани с Плевенската епопея — 1877 г., блокадата на Плевен и дейността на ген. Едуард Ед. Тотлебен; националнореволюционните борби и просветното дело през Възраждането; някои въпроси от историята на работническото революционно движение в Плевенския край и музейно дело. Активно работи и по историята на Медковец. Над 30 негови научни статии и съобщения са отпечатани в списанията „Исторически преглед“, „Музеи и паметници на културата“, „Векове“ и „Военноисторически сборник“, в „Известия на държавните архиви в България“ и „Известия на музеите в Северозападна България“; в сборниците „Бележити Българи“, „Будители на нацията“, „Плевенският край през Възраждането“ и в други издания и в периодичния печат. Отпечатани трудове: „Данаил Христов Попов. Живот и дело“ (1987), „Блокада и освобождение на Плевен“ (1960), пътеводителите „Главна квартира на руската армия 1877-1878“ в с. Пордим (1968) „Парк-музей «Генерал В. Н. Лавров»“ (1968) и „Плевен“ (две издания, 1977, 1985, в съавторство с Г. Тодорова); и „История на село Медковец“ (в съавторство). Участвува още в съставителството на 14 сборника, библиографии, албуми, пътеводители и брошури, между които сборниците: „Плевен 1877-1967 (страници за нашите освободители)“ (1967), „Апостолът в Плевенско“ (1969), „Плевен 1869-1969. Сто години от създаването на първия местен революционен комитет в България“ (1970), „Пример и вдъхновение за поколенията“ (1978); албуми „Плевенската епопея 1877“ (1960), „Гривица, Плевен, Смърдан“ (1963) и други. Член е на СУБ.

За активна обществена и научноизследователска дейност е награден с ордените „Червено знаме на труда“ и „Кирил и Методий“ II степен.

Към дейците на учителското поприще и на книжовната дейност трябва да посочим и Георги Кръстев Пасланджийски — учител, инспектор, директор и автор на учебници. Роден е на 22 април 1912 г. в с. Медковец. Основното си образование получава в родното село, Педагогическо училище завършва в Лом, а полувисш Учителски институт в Шумен през 1936 г. По-късно като учител завършва задочно Славянска Филология при Софийския университет. Учителствува в медковската гимназия от нейното създаване до 1948 г., отначало като и.д. директор, а сетне учител по български език и литература. От 1948 г. се установява в с. Княжево (дн. кв. на София) като директор на местното училище. Наред с пряката си педагогическа дейност той участвува и в написването на учебници, методически помагала и краеведски проучвания: „Методика на обучението по български език в началното училище“ — учебник за педагогическите училища, II изд. (1959 г., в съавторство), „Методика на обучението по български език“ — учебник за Институтите за начални учители, второ основно преработено издание (1968, в съавторство); „Български език“ — учебник за IV клас на общообразователните училища (1959, в съавторство). Същият учебник е отпечатан отново като 19 издание (1975, в съавторство); „Княжево“ — материали за историята на селото (1987, автор и съставител заедно със съпругата си Кица Иванова Пасланджийска, учителка и авторка на написването на редица учебници и методически ръководства).

Носител е на ордена „Кирил и Методий“ I степен.

Свое място сред работещите и изявени медковчани на научния фронт заема и доцент Николай Георгиев Каменов (от фамилията на Биволарите). Роден е на 27 януари 1924 г. Основното си образование завършва в родното село, гимназия — в Лом, а журналистическа школа и правни науки при Софийския университет. Произхожда от средно земеделско семейство — участник в Септемврийското въстание 1923 г.; родителите му са с комунистически убеждения, които и той възприема още от малък — участвува в съпротивата като ятак и свръзка на партизанския отряд „Христо Михайлов“.

В продължение на 15 години работи като журналист и редактор във вестник „Труд“, съветник в Централния съвет на профсъюзите, завежда катедра по трудово право в Профсъюзния институт „Георги Димитров“, научен сътрудник в Института за правото и държавата към БАН, преподавател в Юридическия факултет и в Икономическия институт „Карл Маркс“ — сега преименуван на Университет за световно и народно стопанство в София.

Хабилитиран доцент е от 1975 г., когато постъпва като преподавател по трудово право, осигурително право, основи на правото, стопанско право и правни основи на журналистиката. Бил е пет години главен редактор на вестник „Икономист“, два мандата декан на факултета по обществени професии.

Участвува активно в научна и нормотворческа дейност. Автор е на много статии, монографии и учебници, между които се открояват: „Правно регулиране на трудовото възнаграждение“, „Правни проблеми на краткосрочното осигуряване“, „Трудово право на НРБ“ и няколко учебника по същата материя.

Носител е на повече от десет ордена и медала, между които може да се отбележи орденът „Кирил и Методий“ I степен.

Списъкът обаче само на тези десетина изявени медковчани не свършва. В продължение на едно столетие от освобождението от османско иго до наши дни завършват висше образование неколкостотин медковски младежи и девойки. Особено голям е техният брой в последните десетилетия. Много специалисти от селото ни се трудят в различни клонове на производството, в ресори на просветата и културата и в обществено-политическия живот: учители, лекари, агрономи, икономисти, финансисти, адвокати, офицери и др. Расте числото и на отдалите се на изследователска дейност като преподаватели във висши учебни заведения, научни институти и гимназии. Ще посочим само известните ни с научни степени (кандидати и доктори на науките) и научни звания (асистенти, доценти и професори):

1. Александър Димитров Ничев — доктор и професор по класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“;

2. Сашо Цветанов Гергов — кандидат на техническите науки и доцент във Висшия машиностроителен институт в София;

3. Цвятко Евгениев Цветков — кандидат на педагогическите науки и главен асистент във ВИФ — София;

4. Петър Софрониев Кузманов — кандидат на историческите науки, гимназиален учител;

5. Искрен Андреев Коцев — кандидат на медицинските науки, лекар;

6. Александър Борисов Манчов — кандидат на селскостопанските науки, инженер;

7. Николай Георгиев Каменов — доцент по трудово и осигурително право във Висшия икономически институт — София;

8. Светлинка Борисова Христова — доцент по организация, управление и моделиране на аграрно-промишленото производство във Висшия икономически институт — София.

9. Детелина Цветанова Боздукова — асистентка във ВМИ — София.

* * *

Драги читателю, тази и такава е в общи линии историята на село Медковец от най-старо време до наши дни. Колкото и да се стремяхме да бъдем обективни при изложението на историческите факти, все пак научните ни виждания и политическите разбирания са намерили едно или друго отражение върху тях. В този смисъл празнотите и неточностите оставяме на благородното внимание на идващите след нас медковски историци и учени.