Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (14)

3. Участие на медковчани в борбата за църковно-национална независимост

След османското завоевание българският народ загубва не само политическата, но и църковната си независимост. И турци, и гърци се стремят да ликвидират българщината. Векове наред в документите на османската администрация и на гръцката патриаршия думата „българи“ изобщо не се споменава. Българите като християни се заключват с дебел катинар в понятието „рум милет“, т.е. гръцки народ. Затова и в султанския ферман от 1859 г. християнският храм „Св. Параскева“ е наречен „гръцка черква“.

Към тези денационализаторски стремежи на Портата и Патриаршията като прибавим и икономическия грабеж на гръцкото висше духовенство, то повече от ясно е защо медковчани също са в редиците на движението за църковно-национална независимост. Все пак основното си остава: признаване правото, че в османската държава живее българска нация, която желае нейните духовни пастири да бъдат българи, а не гърци.

През Възраждането село Медковец в религиозно отношение се числи към Видинската църковна епархия. А във Видин резидира митрополит или владика от гръцка народност, който е верен агент на Цариградската патриаршия с нейната панелинистическа политика. Само със съгласието на гръцкия митрополит във Видин молбата на медковчани да си построят „гръцка черква“ се препраща в Цариград, където гръцкият патриарх „ходатайствува“ пред султана да се удовлетвори желанието на „гърците“ от Медковец. Ферманът струва само 250 гроша, но митрополитът представя за него сметка на селяните от 15 000 гроша. Ако медковчани решат да се бунтуват против гръцкия агент във Видин, то той ги лишава от свещеник и в селото настъпва паника: няма кой да погребва умрелите, няма кой да кръщава новородените деца, няма кой да венчава и пр. Ако селото откаже да плаща владичината и да слуша митрополита, то той го наклеветява пред турската власт, че жителите му са „бунтовници“ или „размирници“.

Но медковчани и общинските старейшини са народ непреклонен, не се плашат от нищо. Затова като първа стъпка те се присъединяват към искането на гръцкия владика да се плаща твърда заплата или на негово място да се назначи българин. През 1840 г. баш кнезът Рангел от Медковец, между другото поставя пред Хюсеин паша и въпроса за назначаване на българин за духовен пастир на Видинската епархия. Валията се вслушва в народното искане и по негово мнение Портата назначава българина Дионисий Конторов от Котел. Когато обаче желаният митрополит пристига в Цариград, за да бъде ръкоположен от патриарха, той е отровен от фанариотите.^[1]

На българите от нашия край отново е натрапен за митрополит гръкът Паисий. Със своя безпътен живот обаче той вдига населението срещу себе си и Хюсеин паша е принуден да прогони и него от града. Приемникът му Кирил също не отстъпва от пътя на злоупотребите, поради което през 1846 г. е подменен с още по-безскрупулен грък — митрополит Бенедикт. По време на въоръженото движение от 1850 г. Иван Кулин и неговите другари заявяват пред проводения от Портата анкетьор Али Риза паша, че те искат народно духовенство, говорещо езика им, наместо гръцки владици и свещеници, които не знаят дума българска, но които разбират единствено езика на парите.^[2] От пътеписа на англичанина Едмънт Спенсър става също ясно, че острието на въоръжената борба на българите от нашия край е било насочено не само срещу османските управници, но и против всеки опит на фанариотите да им наложат грък, за управител на областта. Заплахите на гръцкия владика Венедикт „за отлъчване“ и обещанията на султана, че „за в бъдеще те ще бъдат управлявани от ръководител от тяхната собствена религия“ (т.е. християнин-грък) не били в състояние да разколебаят и измамят въстаническите водачи. „Впоследствие — съобщава Е. Спенсър — един от водачите на въстанието (Ив. Кулин или някой друг), когото срещнах в планините, ни информира: Ние не ще спечелим нищо от промяната, защото прехвърлянето на властта в ръцете на някой богат фанариот грък от Константинопол, който е платил за своето място, ще го накара да се погрижи за напълването на празната си кесия и под мантията на общата религия би имал възможността още по-добре да продължи грабителството.“^[3]

Твърдата позиция на християните принуждава Портата да влезе в преговори с тях. За Цариград заминава делегация, първостепенна роля в която играе Иван Кулин. Пратеничеството се среща с княз Стефан Богориди, от когото поисква да ходатайствува пред султана да бъде отстранен Венедикт. „Това мнение — пише Т. Бурмов — поддържал и княз Стефан Богориди.“^[4] С негово съдействие турското правителство поставя въпроса за заплатите пред патриаршията. Молбата на делегатите е препоръчана като основателна и справедлива. Но още при първото събрание фанариотите отхвърлят искането на българите като нецелесъобразно и мъчно приложимо.^[5]

От Цариград Иван Кулин и другите пратеници се връщат с обещания за промени във Видин. Но митрополит Венедикт се съюзява с видинските гръкомани Цанко Ангелов, Игнат Стоянов и хаджи Томаки Цанов и наклеветява Ив. Кулин, Ц. Петков и други патриоти, че бунтуват народа против Портата. Арестувани са 20 души и под строга въоръжена охрана ги откарват в Цариград. Но и там нашият знаменит съселянин не се отчайва. Личният му печат с надпис „Йован“ стои под едно от писмата на затворниците до Александър Димитракиев Хаджитошев, в което се подчертава, че „видинските чорбаджии и митрополит“ със своите инсинуации „докараха и нас сиромаси на това чернило и тука“, т.е. в цариградската тъмница.^[6]

Писмото е предадено на княз Стефан Богориди и той успява да издействува нова анкета във Видинско. Като султански пратеник е определен видният, турски сановник Мехмед Шакиб ефенди, а за негов придружител — А. Хаджитошев. В писмо до последния Ст. Богориди съветва своя по-млад съотечественик, преди да замине за Видин, да не забрави да се срещне с „българските чорбаджии, които се намират в Цариград (в затвора, където е и Ив. Кулин — бел. П.К.), било с чорбаджиите оттам (Видин — бел. П.К.), за помощ към България или към народната черква“.^[7]

Повече от ясно е, че Ст. Богориди се стреми да сближи становищата на видинските гъркофили и осъдените общински старейшини, с цел да се помогне на българското църковно-национално движение. Но от тези усилия нищо не излиза. Иван Кулин и другите селски първенци остават в цариградската тъмница. Все пак след приключване на мисията на Мехмед Шакиб ефенди Портата от кумова срама изгонва гръцкия митрополит Венедикт през есента на 1851 г. На следващата година обаче отново се връща митрополит Паисий.

Непосредствено след издаване на Хатихумаюна (февруари 1856 г.) кнезовете се оплакват на пашата във Видин против злоупотребите на Паисий, но то остава без последствие. Тогава те написват прошение и тайно го отправят в турската столица. В резултат на жалбата Портата изпраща във Видин Мидхат ефенди (бъдещият Мидхат паша), за да провери посочените в прошението факти.^[8] Разяреният Паисий успява чрез подкупи да научи имената на инициаторите на молбата, под която стоели техните подписи. Всички са арестувани и откарани във Видинския затвор, където кнез Първан от с. Крива бара и кнез Манчо от с. Шипот били отровени с кафе. Другите общинари начело с „кнеза на Ломска каза“ Горан Лилов от Медковец са откарани в Цариград и освободени чак през 1860 г.^[9]

Все по това време на Великден (април 1860 г.) българите в Цариград обявяват отделянето си от гръцките фанариоти. Всички патриоти в Българско посрещат с радост и въодушевление революционния великденски акт. На страната на великденската акция застават и общинарите и духовниците от Ломския край, в това число и медковчани, които били получили вече фермана за строежа на черквата. Така че в Медковец борбата против фанариотите и усилията по изграждане на култовата сграда вървят ръка за ръка.

Все същата година, на 19 юни 1860 г., в Лом пристига великият везир Мехмед паша. От цялата околия, а това значи и от Медковец, пристигат пратеничества. Инструктирани предварително от Ив. Кулин, медковчани пристигат в казалийския център с искане за възстановяване на кнезовската длъжност и за свободна българска църква. Борбата на делегацията се води под знамето против гръцкия патриарх, за „добрия“ султан: „Да живее падишахът! Господ да му дарува здраве и дълбоки старини! Да живее садразаминът кабразлията Мехмед паша!“^[10]

Към овациите на медковската делегация се присъединяват и пратеничествата от другите села. Министър-председателят Мехмед паша поисква от придружаващия го Гаврил Кръстевич, един от водачите на църковно-националното движение, да попита селяните какви са техните искания. Като разбира, че пратениците са от Медковец и претендират за свободна българска църква и за възстановяване на длъжността „кнез“, пашата разгневен заявил, че не ще позволи в родното село на разбойника Иван Кулин да се разпорежда български княз. Яростната тирада на височайшия турчин свършва с въпроса към медковчани: „Къде ви е баш комитата Иван Кулин, този душманин на царщината ни, та с кремък да го одера и в огън да го хвърля?“ В този момент, когато всички очаквали да ги обесят съгласно устното разпореждане на садразамина, се намесва Гаврил Кръстевич, който обяснява на разгневения султански пратеник, че делегатите от Медковец не са никакви разбойници, а мирна рая и покорни поданици на великия падишах. Обяснява му също, че думата „кнез“ не означава „княз“, а селски кмет. Мехмед паша се успокоява и изслушва най-спокойно исканията на медковчани за възвръщане на общинското самоуправление и на независимостта на българската църква.^[11]

Докато националното църковно движение във Видин, притиснато от гръкоманите и турците в града, не могло да се прояви открито и свободно, то в Ломския край недоволството против фанариотите все повече се засилвало. Патриаршията се изплашва и през 1868 г. премества гръка Паисий и на негово място назначава българина Антим Преславски. Но християните не зачитат вече властта на патриаршията и затова отказват да признаят и приемат Антим в митрополията във Видин. Със спечелване на турските първенци Антим успява да се задържи в града, но се настанява да живее в частна къща. Тези събития стават в момента, когато строежът на култовата сграда в селото ни е привършен и е трябвало да стане нейното освещаване. В знак на солидарност, с патриотичното движение медковчани не поканват Антим, а митрополит Доротей от Берковица.

Междувременно водачите на българската църква в Цариград поканват всички българи — патриаршески владици, да участвуват в разглеждането на предложения от Портата проект. Между присъствуващите е и владиката Антим, който заема под внимание настроенията срещу него и минава на страната на народа. По този начин той си осигурява поддръжката на Видинската епархия, която след това го признава и за свой митрополит.

Наскоро след това, под влияние на борбата на българите и съдействието на руската и английската дипломация, на 19 февруари 1870 г., медковчани с радост посрещат султанския ферман за учредяване на Българската екзархия. Две години по-късно, през 1872 г., медковската църковна община дава гласа си за Никола Първанов от Лом, който като делегат на Видинска епархия в Цариград участвува в приемането на устава на Екзархията и в избирането на Антим I за екзарх на независимата българска църква.

Все по това време, по нареждане на новата българска духовна власт, в съответните общини започват да водят наред с турските регистри и български църковни списъци на мъжката част от християнското население. Първият списък на мъжете от Медковец носи датата 28 май 1872 г. Документът от 1872 г., съпоставен с този за плащане на джизие от 1845-1846 г., дава възможност на днешните медковски жители да си възстановят родословното дърво, да видят как са изписвани личните имена тогава, за съществуването на челядните задруги и пр.

През Възраждането зачестява практиката да не се слагат гръцки имена на децата, а да се превеждат на български език. Такъв е случаят със Станислав Доспевски, един от зографите на медковската черква, подобен е и онзи момент от Вазовите „Чичовци“, в който Селямсъзът разказва на поп Ставри за имената на синовете си: „Петър съм кръстил на дяда Петра… Кръстя на вуйча Ставря — Ставри по български се вика Кръстьо…“^[12] В медковския църковен списък от 1872 г. също не фигурира името Ставри, а към 30 души носят неговия превод на български — Кръстьо; Кирил съществува чрез българското видоизменение Кирко (1), Киро (1) и неговия превод — Господин (2); започва и преводът на Петър — Камен (5); гръцката дума Сидер е заменена с нашенската Желязко (да бъде здрав като желязо) Белов, съратник на Ив. Кулин и емигрант по това време в Сърбия; липсва и името Сотир, вместо което е застъпено — Спас (6 души); твърде застъпено е личното име Илия (26), отколкото неговия превод — Лилко, Лило, Лико (5); гръцкото Ермен в Медковец се среща като Ерменко (2).^[13]

Имената на светците не се превеждат, но независимо от това и тяхната употреба в именния репертоар на селото е побългарена, стават народни. И едната, и другата форма обаче участвуват в националнообразуващия процес през Възраждането.