Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (11)

3. Форми на съпротива срещу турското иго

Въпреки всичко медковчани запазват своето самочувствие и народностно съзнание. Волята им за борба и стремеж към свобода остават непреклонни през вековете. Една от първите форми на легален отпор против османската експлотация е укриването на зърнените храни, на едрия и дребен добитък при определяне на данъчното бреме.

Не се пренебрегват и оплакванията и прошенията до висшестоящи инстанции на властта. Нерядко тези жалби засягат и турски служители с високи постове. Така около 1579-1580 г. българите от Видинския санджак чрез своите първенци, сред които е и кнезът на Медковец, писмено изказват недоволството си до султана от видинския санджак-бей и хората му. В отговор падишахът изпраща нарочен пратеник със заповед обстойно да разследва как стоят нещата и за констатираното да докладва в Цариград.^[1]

През 1840 г. християните от Северозападна България правят колективно оплакване пред валията Хюсеин паша във Видин. Народното пратеничество от 40-50 старейшини се оглавява от баш кнеза на Ломска каза дядо Рангел от Медковец. Тук е и баш кнезът Тръпко от Кутловица (дн. Михайловград). На уречения ден делегацията се явява в сарая на Хюсеин паша. С добре обмислени изрази от името на селяните пръв започва разговора баш кнезът Рангел: „Ете, пашо честити, жив и здрав да си ни, ама голяма беля е налегнала народа, па пъшка, па пъшка, па не може вече да издържи, та ще те молим: ти баща, ти майка… ти паша, ти цар… куртулисвай ни!“

На въпроса на валията, от кого се оплаква населението, медковският чорбаджия дипломатично пояснява: „Е па, ете, пак от нас самите си се плачем!“ Озадаченият паша кимва с глава в знак, че не разбира смисъла на казаното, и поисква да му се разтълкува съждението. Дядо Рангел разяснява: „Та какво да ти речем, паша честити?… Ете, всите що си ни изпратил за субаши^[2], за мюдюри^[3], за ушурджии^[4], они всите са хора добри, а ние като прост свет — лоши. Вам требва много, а у нас не остана вече нищо, па немаме ние, немат и они, па се сърдят и ядосват с нас, та рекохме да те замолим, да ги пратиш при някои по-харни и по-имотни хора, та хем ние да не сме у тесно, та да не знаем как да се отсрамим пред хората, хем и они да си немат главоболие с нас и да патят, и да се мъчат покрай нашата немотия!“

Хюсеин паша разбира: българите от неговата област не смеят вече да се оплакват. Затова обещава, че сам лично ще издири виновните за жалбите на царската рая. На излизане от сарая баш кнезът Тръпко от Кутловица се обръща към пашата: „Да прощаваш, пашо, жив и здрав да си ни, ама ще ти се оплачем още, че нощес, като бехме на конак къде Събрибейовата ливада, баш под мостчето, до барата… па убити от път и капнали за сън, заспали сме и докато сме подремнали, някои лоши хора ни обрали всичко, що бехме понесли с нас като агърлък (откуп), па дори и дрехите на някои от нашите отмъкнали!“

На любопитството на валията защо са спали, а не са се пазили от тези лоши хора, баш кнез Тръпко пояснява: „Па ние знаем, пашо честити, че докато Хюсеин паша е буден у Видин, ние може рахат да спим всекъде по неговия пашалък!“ Всесилният османски чиновник потупва дядо Тръпко по рамото с думите: „Аферим, старче! Аз съм буден и Аллах ми е свидетел, буден ще бъда и занапред, та ще можете на рахат да спите всекъде и всекога на моя пашалък!“^[5]

След този разговор Хюсеин паша взема строги мерки спрямо някои самозабравили се служители. За случая разказва не само Михалаки Георгиев, родом от Видин, а и Димитър Маринов: „Едвам когато във Видин е дошъл за паша Хюсеин паша, за когото старите хора и днеска (1890 г. — бел. П.К.) приказват по предание, тогава се почувствувала власт, усетило се, че има управление… Само че това траяло догдето бил жив Хюсеин паша; после него дошли управители подкупници, които се съюзявали с бейовете господари и произволите почнали отново.“^[6]

Преди въоръженото движение от 1850 г. 18 души първенци (кнезове, чорбаджии, попове и др.) се обръщат с молба до султана да им опрости вътрешното мито (карагюмрук). В изложението се изтъква, че каквито и продукти да се изнасят и внасят от едно село в друго, те се облагат с мито. „Не можем — се оплакват представителите на общините — да си продаваме продуктите из едно село у друго без гюмрук… Затова сме останали сиромаси.“ Под това оплакване до Цариград стои и печатът на Медковския кнез Кулин: „Йован Анжел“ — както го е разчел австрийският дипломат.^[7]

През лятото на 1850 г., след разгрома на въстанието, Иван Кулин, макар неговото място в село да се взема от кнез Петър и чорбаджи Йошо, и други първенци се осмеляват да поискат лична среща със султан Абдул Меджит. На аудиенцията на падишаха се връчва писмена молба с оплакване против грабежите и насилията на турските чиновници и гръцкия митрополит във Видин Венедикт. В резултат на жалбата пашата и митрополитът са уволнени, а други по-нисши служители — хвърлени в затвора или прогонени от областта.

След поражението на Димитракиевата буна от юни 1856 г. положението на българите от нашия край става още по-тежко и нетърпимо. През есента на същата година видинският паша решава да премахне самоуправлението на общините и да назначи по селата турски субаши. На това насилие османският властник пожелава да придаде „доброволен“ характер. Затова — пишат медковските общинари поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов до Иван Кулин в Белград — пашата „събра старейшините от всяко село и иска им да си дадат печатите, за да ги проводи в Цариград, па да каже как народът българский иска да им се турят субаши, та да им определи Дивана.“

Като се събраха всичките старейшини, измежду които и ний бехме от нашето село, рече ни пашата да си дадем печатите, но един измежду нас, който и ти познаваш, Стойно Петков из село Сливовик, отговори на пашата така: „Ний сме, пашо, народни старейшини, па нека да питаме народа ще ли субаши, па ако иска, ний с воля ще ся подпишеме и печатите си ще дадем, за да ни се определят субаши.“ Това като чу пашата, заповяда да свързат и да го затворят в хапусат. И така го затвориха и го туриха в клади^[8]. Подир това Стойно седя 6 дена запрен, но и ний седехме, догде го пуснаха, понеже рекохме на пашата: „Догде не го пуснеш, не щем да си отидем.“ И така го пуснаха.^[9]

Друга форма на съпротива са бягствата на зависимите селяни от местожителството им. В документ от 1706 г. се изтъква, че спахиите на врачанските села Краводер, Букьовци и Криводол настояват незабавно да бъдат върнати подвластните им раи, някои от които се укриват в селата Медковец, Крива бара, Мокреш и др.^[10] Избягалите селяни са връщани само ако не е минала 10-годишна давност и не са записани в регистъра на Медковец, че плащат данък на новия си господар. Въпросът е да не губи султанската хазна.

От врачанското село Баница избягват братята Стоян и Неко и стават родоначалници на родовете: Готованците и Нековци;^[11] от с. Гюргич (Белоградчишко) се отървава с бягство Петър и основава в Медковец фамилията Гирджиите;^[12] притеснен от турците в село Гаганица (Берковско), жителят му Пено пристига в селото ни и полага началото на рода Пеновци, клонове от който са Папуджиите, Томовци и Михайловци,^[13] от махалата Колибето (Габровско) се спасява и озовава в Медковец някой си Атанас — основоположник на родовете Влаовци, или Влашките и Беловци (дали на съпротивата хайдутина Желязко Белов);^[14] в селото ни намира закрила беглецът от Мърчево (Кутловишко) Генчо — родоначалник на фамилиите Табаковци и Свинарците;^[15] от Мадан (Кутловишко) е прогонен Рунко — основател на родовете Рунковци или Шоковци;^[16] преследваният жител на с. Чемиш Йончо и озовалите се тук братя Първан и Стамен от с. Виняще (Кутловишко) — полагат началото съответно на Йончовци и Виняшчините;^[17] навярно след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. в Медковец се настанява Пецо, откъдето идва името на рода Пецовци;^[18] от Лесковец (Берковско) избягва Герго — основател на задругата Герговци (дала на съпротивителното движение Никола Гергов, по професия колар — чиято родова клонка се нарича Коларете), както и Герман — учредител на фамилията Германовци;^[19] ловчанското село Къкрина дава на Медковец беглеца хайдутин Ерменко, от когото водят началото си Ерменковци и Буляците;^[20] от дядо Башо с целия му род от Караагачко води началото си в Медковец Карчовата задруга, за която споменава в проучванията си Димитър Маринов.^[21]

От бунтовното село Бойница (Кулско) избягва с цялото си семейство поп Димитър Стаменов, от когото започва фамилията на Попдимитровци;^[22] от Видинско се спасяват и се заселват в Моминброд (Ломско) братята Никола и Иван, но „не им харесало“ и те се преселват в Медковец, като Никола основава задругата на Беремлиите, а Иван — Сарафите;^[23] Стоилко от с. Костичевци (Белоградчишко) намира покровителство в нашето село — от него водят началото си Стоилковци;^[24] Тоно от с. Салаш и Цено Куткудеята от с. Плашивец (Белоградчишко) учредяват съответно Тоновци, или Орлите, и Куткудеите;^[25] според преданието родословието на Грънчарите идва от Стоян от с. Превала (Берковско),^[26] което джизие-регистърът на Медковец от 1845-1846 г. документира така: към името на Камен Токов (45-годишен, земеделец) стои забележката — „Дошъл от Берковска каза“; подобна отметка се намира и срещу името на сина му Стоян — „И той също е дошъл от Берковска каза“; все тук фигурира и името на брата на Камен (т.е. чичото на Стоян) Стефан Токов (39-годишен, земеделец) с указанието: „И той също е дошъл от Берковска каза.“^[27] От село Смоляновци (Кутловишко) идва в нашето село някой си Койчо — Койчовци, от Славотин Мико — Миковци; подгонените от турците бегълци от Виняще (Кутловишко) Рангел и Семьонко полагат началото съответно на задругите Сламняците и Семьонковци, или Мачъците;^[28] от село Манастирище (Оряховско) се изселва Никола Манастирски; от ломските села идват родоначалниците на фамилиите: Дамян от Линево — Дженебетлиите, Кирко от Тополовец — Кирковци, Стоянко от Прогорелец — Стоянковци, Нею Каменов от Василовци — Вехтарете, Робо от Василовци — Робовци, братята Игнат и Камен от Василовци — Биволарете, Ненчо Нинов от Луковица — Ненчовци, Белчо Цанов от Луковица — Белчовци, Петър от Луковица — Дурчовци.^[29]

Колкото и да са оскъдни документалните сведения за настаняване на преселници в Медковец, все пак, освен вече цитираните данни, се намират и други факти. Такъв е например регистърът за „Облагане с данък джизие на хасове и преселническа рая“ от 20 февруари 1620 година, в който е отбелязано: „Село Мескофче — 7 ханета (преселени домакинства — бел. П.К.).“^[30] Подобен факт е отразен и в османски документи от 1631-1632 г.^[31]

Междувременно в този миграционен процес се наблюдава и обратното явление — бягства и изселване на медковчани от родното им място. В края на XVIII или началото на XIX век от Медковец избягва Лилко Рацов и със съдействието на общината се заселва във видинското село Бела Рада. Днес в това селище неговите потомци се наричат Поломците и наброяват цяла махала с около 120 къщи. Между Рацовци и Поломците от няколко десетилетия съществуват задушевни роднински връзки.^[32] Бено Първанов е принуден да напусне Медковец и да се засели по долното течение на река Цибрица, където основава с. Карабаджак (дн. Игнатово);^[33] няколко семейства намират спасение в с. Радовене (Врачанско), Иван Кръстев Пашкулкьов се заселва в Расово, Младен Бонов — в Смоляновци (Кутловишко), Камен Андреев — в Долна Вереница, братята Петър, Иван и Тодор Йолови — в Брусарци.

Други медковчани с мъка напускат огнищата на своите деди и прадеди и емигрират в чужбина: Иван Кулин с част от семейството си, Никола Гергов, Васил Ив. Главиняшки, Желязко Петков Белов и много други — в Сърбия, Игнат Денков — във Влашко, и пр.

Към единичните бягства и емигрирания в чужбина се отнасят и масовите изселвания от Медковец в царска Русия. След Кримската война руският царизъм се стреми да се отърве от татарите, черкезите и абхазите, които по време на военните действия се проявяват като нелоялен и размирен елемент. Плановете на Петербург намират разбиране у турското правителство, което също има своите проблеми. Векове наред българите от нашия край създават трудности на османската „усмирителна“ политика. Този район, към който спада и Медковец, се счита от Портата за „най-важното и деликатно място на България“.^[34] Затова Цариград преценява, че изселването на селяните от нашия край и настаняването на тяхно място на татари и черкези ще обезкърви нашето националноосвободително движение, като го лиши от естествената му основа — българския борчески елемент.

По такъв начин плановете на Русия и Турция намират допирни точки, което прави възможно особеното споразумение между императора Александър II и султана Абдул Меджит. В тази връзка през 1859 г. започват да пристигат първите групи татари и черкези, 20 семейства от които се заселват в Медковец. Принуждават медковчани да им направят къщи, да ги хранят, да дават фураж за конете им, отстъпват им се част от общинските имоти. Неслучайно след като говори за Медковец, Прогорелец и Вълкова Слатина, органът на БРЦК съобщава: „Нашите селяни много патят и от черкезите. Ни един селянин не смее да иде в града, за да продаде храната си, защото не е сигурен за воловете си, за колата си, за храната и даже за торбата, в която си носи хляба. Селяните се събират цял керван и тогава отиват в града. Но да не мислите, че и българите им остават длъжни. Не, тие ги добре тимарат, когато ги намерат в своите кории или в своите лозя.“^[35]

Все по това време обстоятелствата се стичат така, че се създават условия за поява на фамилия в селото ни с чуждо прозвище. Един от татарските заселници в с. Сливовик осиновява бедния момък Върбан Кръстев от с. Горна Вереница. След Освобождението младият Върбан Кръстев — Татарина, се заселва в Медковец и постъпва като ратай в семейството на Попниновци. Впоследствие заселникът се оженва за медковчанка, от която има четири деца — Филип, Петър, Върбан и Йордана — всички известни с прякора Татарите.^[36]

Във връзка с това се подема агитация за изселване на семейства от Северозападна България. Особено ревностен подбудител се оказва руският консул във Видин Георги Йошев, който прави любовта на българите към Русия разменна монета да напуснат домовете си и да поемат пътя към неизвестното „щастливо бъдеще“. Георги Стойков Раковски пръв долавя убийствения характер на тази руска политика. Борбата на вожда на националната революция против изселването се подкрепя от Ив. Кулин, Н. Гергов и други медковчани — емигранти, които изпращат в село и околността му Васил Ив. Главиняшки, Желязко Белов и др., с цел да убедят хората да не напускат домовете си и да заминават за неизвестните руски степи. При все това от Медковец заминават 20 семейства: Камен Иванов Биволарски, Герго Игнатов Биволарски, Петър Игнатов Биволарски, Симеон Лилов Нинов, Иван Ненков Пашкулкьов, Димитър Ненков Пашкулкьов, Христо Иванов Зурладжията, Кръстьо Петров Сургов, Къчо Георгиев Огледалеца, Лукан Нейков Цолов, Тодор Горанов Робов, Петър Николов Дзуков, Никола Дзуков, Томо Торньов Свинарски, Петко Горанов Рацов (след завръщането си от Русия се заселва при дядо си Лилко Рацов в с. Бела Рада), Кръстьо Горанов Рацов и др.^[37]

Всички тези глави на семейства си продават имота на безценица и през пролетта на 1860 г. се отправят за Русия. Не минават и една-две години, и носталгията по родното място и агитацията на Раковски си казват думата. В статията си „Лудостта на преселението в Русия“ Г. С. Раковски подчертава, че не е „умно нещо человек да остави бащиното си мило огнище, хубавата си плодородна земя, бащини си и дедови гробове и да бяга далеч, че го били утяснили. То само дивечът по горите е роден с разум да брани притежаваното си както може“.^[38]

Хвърлените семена покълват и дават плод. Първоначално руските власти отказват да издадат нужните документи на желаещите да се завърнат в Медковец и другите селища. Под напора обаче на редица обстоятелства и най-вече на настоятелните справедливи искания на селяните и на агитацията на българските революционери, царските чиновници отстъпват. През октомври 1861 г. пълномощниците Димитър Илиев, Игнат Братоев, Христо Илиев, Младен Цветков и Димитър Кръстев от Крива бара, Медковец, Василовци, Татар махала (дн. Дондуково), Боровица, Бело поле, Байрактар махала (дн. Александрово), Скомля, Горни Лом и Долни Лом се обръщат с молба до турския генерален консул в Одеса, да им съдействува да се завърнат по родните огнища, а така също султанът да ги освободи „няколко години време от царски данъци и работи, докле се саземим и додим пак на хал“.^[39]

В разгара на тези одисеи на Герго Игнатов Биволарски се ражда син — Филип. Семейството на Тодор Горанов Робов решава да остане в Русия. Зетят на Иван Кулин, Къчо Георгиев, тежко се разболява и умира в Одеската болница, а съпругата му Йонка се завръща в Медковец като вдовица. По пътя се разболява и жената на Христо Илиев Зурладжията и умира в кораба. Такава е съдбата и на дъщерята на Томо Торньов Свинарски.^[40] Завръщащите се българи пристигат в Галац, където плевенският търговец-емигрант във Влашко Данаил Хр. Попов (бъдещият най-близък съратник и другар на Левски) ги посрещал и чрез австрийски кораби ги отпращал за Лом. За ужасната картина, чиято гледка го потресла, Д. Попов пише: „Видях със собствените си очи драми… видях десетки младенци, старци и баби мъртви да ги изхвърлят из шлеповете, в които… зверски бяха натъпкани като снопове едни върху други и затова бяха измрели по пътя за Галац, за което престоявах (настоявах — бел. П.К.), за да им се извършат следуемите обреди за погребенията им; а пък на изнурените от притеснения, останали в живот, давах помощ — хляб, пари и всичко, що им трябваше, за доизкарване на похода си до милото им отечество (така тогава се нарича родното място — бел. П.К.). Плачехме всички купно, като ги гледахме до какво печално състояние, морално и телесно, бяха достигнали в такова кратко време вследствие несносните тегла, що бяха пренесли в чужбина.“^[41]

Цялото село начело с общинарите посрещат възвръщенците и полагат всички грижи, за да облекчат положението на страдащите. В един турски документ, който се пази в Ломския исторически музей, се казва, че „за завърналите се от Русия медковчани са закупени за 10 месеца, от ноември 1860 до август 1861 г. — за Медковец: 6707 оки жито за 5030 гроша и 10 стотинки, и 100 оки жито за 75 гроша“.

Завърналите се медковчани стават пак дървета с корени. В Медковец те намират отново да кипи непосилен труд, да продължава съпротивата против насилниците. За това съдим от един османски източник от 1861-1862 г., в който с известна тревога се изтъква, че погледите на българите от Ломско, пристигнали от Русия, „още отсега били обърнати към разбойничество, даже се забелязвали и някои техни бунтовнически постъпки“. С оглед на това по селата бива изпратена кавалерия и пехота, „за да се унищожи злото“.^[42]

Индивидуалното противоборство е не по-малко важна форма на народния отпор. Веднъж, към средата на XVIII в., поп Иван Тикванов тръгва с хубавия си кон да отнесе храна на овчарите в местността „Мочура“. По пътя при оброка го среща един турчин с дръглив кон. Поробителят спира медковския духовник и поисква да си сменят конете. Свещеникът знае какво го очаква, ако се противи, затова казва: „Бива, аго“ и слиза. При замяната поп Иван успява да сграбчи с челичените си ръце турчина за гушата, поваля го на земята и след кратка съпротива насилникът престава да диша. Сетне юначният медковчанин слага единия крак на трупа в зенгията на седлото и шибва крантата, която се понася към Крива бара, а самият той се озовава здрав и читав при овчарите в „Мочура“.^[43]

Друг случай. Един турчин замръква в Медковец и без всякаква покана влиза с коня си в двора на Христо Кръскьов: връзва добичето си, вмъква се в къщата и с изваден ятаган и запален чибук сяда до огнището. Като някой роботърговец той заоглежда младата невеста и заповядва да му се направи баница и опече тлъста кокошка. Най-възрастната жена се опитва да убеди турчина, че са от най-бедните в селото и единствената им храна са качамакът и просеникът. Нежеланият гост обаче показва със закана ятагана си и се опитва да се гаври с булката. Надават се викове и писъци за помощ. В това време стопанинът на дома току-що се прибирал от полето и като вижда какво става, грабва манарата от дръвника и с помощта на жените убива турчина. Сетне го изнасят край селото и превръщат един дълбок кален ров в гроб.^[44]

С насилието се сблъсква и Вълка Петрова Татарджийска. Млада, хубава и със сила мъжка, тя товарела и разтоварвала чувалите с жито, царевица, брашно. Веднъж общинският пъдар й съобщава, че в селото е пристигнал субашата и иска баница и печена гъска. Скоро след това един турчин от свитата на субашата идва да „вземе“ приготвената храна. Още от вратата притеснителят се хвърля върху гиздавата жена и започва да се гаври с нея. Но Вълка успява да се изскубне, грабва ръжена и с все сила го стоварва по главата на оскотелия мръсник. Когато престанал да хърка, яката българка завлича трупа в зимника, където го прикрива с праз лук. Сетне медковчанката заличава кървавите дири, измива се и с неописуемо спокойствие отнася вкусната храна на субашата в общинската сграда. На въпроса, защо тя лично носи яденето, а не изпратеният човек, Вълка несмутимо отговаря: „Не е идвал никакъв човек, аго. Я имам много работа, ще носим хлеб на мъжа си в ливагето, та затова бързам. Нема време да чекам, а вашият човек може да се забави некъде с хортуване.“ После безстрашната жена се прибира вкъщи, където за нейна изненада мъжът й Петър се бил прибрал. Разказва му набързо за случилото се. Сетне напъхват трупа на турчина в един чувал, който поставят в колата и го затрупват с бунище. Още един трап извън селото става вечно жилище на османлия-насилник.^[45]

Подобни разкази в Медковец могат да се чуят с десетки, дори стотици. Но казаното би било само спомен или предание на стари хора, ако не се потвърждава от сигурни източници. В писмо от 25 ноември 1856 г. поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов с тревога споделят пред Иван Кулин в Белград: „Сега е поставил пашата некого кърсердаря по име Дели Мехмет из Лом, който ходи по селата с 30 турци, за да дава тескеренца на секиго, който ище да иде в друго село или на лозието си. Той кундисва в ония къщя, в които има добри женски и ги налошава на твърде грозен начин като свои заробени жени, та също и неговото дружество (банда — бел. П.К.) прави…! Ах! Гдето еде и пие, нищо не плаща, но и още изема с насилие сено, храна, пари и прочие както коне, волови, крави, овци и прочие.“^[46]

Впрочем пътя на медковчани от индивидуалното противоборство до дръзновението на въоръжената борба на хайдутите е кратък. „В турско време — пише Д. Маринов — в конака се гледаше на това село и селяните като много неблагонадеждни поданици на царството и гледаха ги с много криво око. Медковчани бяха кръстени с прякора «Медковски хайдути» — «Медковча хайдуги». И названието на най-опасния път «Хайдушки дол», което название са дали самите медковчани, иде да оправдае туй название. Тоя «Хайдушки дол» е бил единственият път, който е водил от Ломското поле от Крива бара за Медковец и за другите села в Медковското поле, а пък бил обраснал с гъста и непроходима гора. Тоя дол погребал много турци, които се осмелявали да минат през него.“^[47]

В тази местност сред вековни дъбрави и липи народните борци решават кой турчин да сплашат, на кого да вземат парите или живота. Тук на хайдушкото сборище се определя кой да бъде предводител или хайдутин изобщо. На това място прочути медковски хайдути са подлагани на проверка, за да се прецени дали имат качества на борци. Според преданието на изпитание е подлаган и желаещият да стане харамия Алексо Маринов Пърчоев. За психологическа подготовка най-напред Петко Илиев-Беширата (от рода на Беремлиите) му разказал: „Мене, когато ме приеха за хайдутин, войводата взе ятагана, отреза месо от дланта на лявата ръка и го изяде. Сетне даде ножа на мене, я го забих в десното бедро на крака и кръвта зашуртя като вода из чешма. При тази гледка войводата рече: «Стой, годен за хайдутин!» След това ме превързаха и ме приеха в дружината. А ти, Алексо, ако те турят на огъня, който палим в Хайдушки дол, ще можеш ли да издържиш?“

Макар и вътрешно разколебан, Алексо Пърчоев отвръща: „Каквото ми кажат, всичко ще сторя и непременно ще издържа.“ Една нощ двамата поемат пътя към хайдушкото сборище. Като навлизат дълбоко в гъстата гора, Петко Беширата завързал очите на Алексо и така стигат до уреченото място. Свалят му превръзката и го поканват да седне до огъня, на който се печело тлъсто агънце. След като изслушва Алексо кои са причините да иска да стане харамия, войводата пристъпва към изпитанието. Предводителят на хайдутите взема един жарък въглен и го поставя върху дланта на едната ръка на А. Маринов. От допира на въглена се вдига пушек и замирисва на изгоряло месо. Втори опит не станало нужда да се прави, защото Алексо завикал от болка и погледът му се устремил към село. Завръзват му отново очите и сподирен от присмеха и подигравките на съселяните си „скъсаният“ кандидат-хайдутин се завръща посрамен в Медковец.

В заповед от 9 май 1708 г. до кадията в Лом се разпорежда, че „в този край се появили хайдути“, и „за техните действия носят отговорност служебните лица“.^[48] Един месец по-късно в нова заповед до същия кадия е посочено, че поради зачестилите хайдушки набези наложително е населението да се застави да поеме поръчителство за преследване на народните борци. В документа се изтъква още, че „когато някъде се появят хайдути… и стане нужда да дойдат в селата и да искат хляб, селяните да съобщят до мухафъзите (началници на крепости — бел. П.К.) на близките гарнизони“.^[49]

Участието на медковчани в хайдушкото движение продължава през цялото това столетие. В края на XVIII и началото на XIX век аянските размирици и предизвиканото „кърджалийско време“ стават благоприятна почва за изява на борбеността на селяните от нашия край. Войводата Ангел Христов Кулин действува с 80 души хайдути против ордите на цариградското правителство. Негов учител по харамийство е прочутият хайдут Точо от Чипровци. Средоточие на дейността на Ангел Кулин и хайдут Точо е местността „Хайдушки дол“. „Тук, в тази местност — пише Д. Маринов, — е върлувал дълго време хайдут Точо и е бил страшилище за турците и българите изедници и предатели. Уверяват, че името на «Хайдушки дол» е дадено от подвизите на тоя Точо… За неговата кончина нищо не се знае. Дядо Цено^[50] казваше с увереност, че е паднал в битките с турците.“^[51]

По пътя на своя баща тръгва и прочутият медковчанин и бележит български революционер Иван Кулин. Отгледан и възпитан в село с демократична и свободолюбива традиция, свидетел на посичането на своя баща от турска потеря, той напълно естествено се включва в редиците на хайдушкото движение. На 22 юли 1825 г. в Медковец пристига събирачът на данъците — жестокият Тасим бей. Семейство Кулини провожда Тодор (брат на Иван Кулин) да помоли турския чиновник да направи отсрочка. На мегдана имало и други селяни със същата молба. Този факт бива възприет от Тасим бей като противотурска демонстрация, поради което наредил на придружаващите го заптиета да стрелят. Десетина селяни са убити, а Тодор Кулин става жертва на пищова на Тасим бей.

В деня на погребението, 23 юли, група млади медковчани начело с Иван Кулин се заклеват да отмъстят на убийците. Същата нощ около 20 души се озовават в с. Корито (Белоградчишко). На 26 юли през нощта въоръжените харамии нападат дома на Марко Соколов, където бил отседнал с хората си Тасим бей, и избиват всички турци. Смелата проява на младите народни закрилници принуждава османските поробители от нашия край да станат за известно време „кротки, отстъпчиви, внимателни“.^[52]

Няколко години по-късно към харамиите на Иван Кулин се присъединява и младият Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. кв. Замфир от град Лом). Една нощ, след като убива двама турци-насилници, Цеко се отправя към „Хайдушки дол“, където бива приет с радост от медковските хайдути. Когато броят на отмъстителите се увеличава, четата е разделена на две групи. Сред хората на Цеко Петков били: Димитър Панов от Лом, Пенчо Върбанов от с. Голинци (дн. кв. Младеново от гр. Лом) и шестима души от с. Сливовик — Найден Каменов Найденовски, Цеко Савов Котларски, Стоян Радин Пиловски, Лазар Попов Банишки, Петко Каменов Пандов и Петко Генов Дановски. Веднъж четниците на Ив. Кулин и Ц. Петков нападат и избиват кърсердарите на жестокия анадолец Арат Пехливан. Никой от грабителите не остава жив, за да разкаже на властниците за случилото се в „Хайдушки дол“.^[53]

Междувременно тук му е мястото да кажа, че хайдушките прояви на медковчани се преплитат и с някои по-масови изблици на въоръжен отпор — участие в бунтовнически и въстанически движения в северозападните български земи. Българското въстание от 1404 г. начело с царския потомък Фружин е сериозен принос в борбата на балканските народи срещу турското владичество. В боя за Видин загиват 25 000 турци и едва ли това поражение би могло да се нанесе и без участието на медковчани в частност и на българите изобщо, които, насърчени от появата на Фружин, подкрепят унгарско-сръбско-влашката коалиция.^[54]

Освободителните стремежи на медковчани се засилват винаги когато от Средна Европа се предприемали походи срещу Османската империя. През 1443-1444 г. полско-унгарската войска преминава при Видин с 15 хиляди конници и незначителен брой пехота, следвани от огромен обоз от 2 хиляди коли. На път за Варна, където пада убит крал Владислав III Ягело (Варненчик), някои части от войската и от обоза минават през медковското землище. В района кръстоносците намират радушен прием и „особено поляците, поради сходство на езика им с българския и поради общия произход на двете племена“.^[55] По време на австро-унгаро-турската война от 1683-1688 г. избухва Чипровското въстание, в което участвуват и медковчани. Както се каза вече, именно тогава в запустелите села Медковец и Сливовик се заселват маджарски семейства. Навярно от онези години на напрежение и борба за оцеляване са останали наименованията: Угриновци (от Медковец), Маджарците (от с. Кърки жаба), Маджарското кладенче (от с. Габровница) и др.

Всички дотук описани антифеодални и противотурски форми на съпротива на медковчани говорят за постоянната готовност на селяните чрез борба да оцелеят, да запазят народността си като българи, да отхвърлят османското владичество. Всичко това ги прави готови за участие в националноосвободителното движение през епохата на Възраждането, време, през което ще се изяви личността на кнеза и войводата Иван Кулин.