Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (16)

5. Общината — организатор и ръководител на медковчани във въстанието през 1850 г.

Въпросът за причините, които вдигат българското население от Северозападна България на въстание против османското владичество, е вече изяснен в научната литература.^[1] Затова тук ще се спра в общи линии само върху организацията и новоиздирените факти, свързани с подготовката и развитието на въстанието изобщо и на участието на медковчани по-специално.

В своя фундаментален труд за въстанието Страшимир Димитров с изобилен документален материал доказа организирания и политически характер на това движение. При все това и тук не се посочва истинският организатор и ръководител на въстаниците. Наистина говори се за „бунтовнически комитети“ за „твърде широка организация“, но много общо. Само на едно място в своята монография авторът изказва интересната мисъл, че на селските кнезове и чорбаджии, които „били неразделна част от административната и обичайна организация на селския живот в тази област на страната… се оказало и по-лесно да се поведат селяните на въстание“.^[2]

Това изказване и мисълта на Христо Христов, че когато в поробеното отечество се създавала революционна обстановка и започвала въоръжена националноосвободителна борба, „общините не можели да останат изолирани от тази борба“,^[3] ме наведоха на идеята, че общините не само не са стояли настрана от стремежите на народа, но и че именно те са непосредственият организатор и ръководител на въстанието от 1850 г.^[4] По-късните проучвания потвърдиха този извод.^[5]

Ръководна роля във въстанието от 1850 г. играят не селските първенци, а градските буржоазни елементи. Като пример можем да посочим следните ломски богаташи: Младен Каракудин — търговец, кнез Димитър Панов — търговец, притежател на дюкяни, пчелници, воденица и други имоти, Георги Шишков — богат занаятчия с чираци и калфи, Марин Банов, Тодор Петков, Цено Вълов, Камен Станов и др.^[6] В сръбски и руски архивни материали е посочен кой е ръководител на градската община: „Димитър Панов — старейшина на Лом паланка“.^[7] Като негов пръв помощник е изтъкнат „чорбаджи Георги“,^[8] т.е. отговорникът на занаятчиите в града Георги Шишков. Така че Димитър Маринов е прав, като твърди, че градската община в Лом „стояла начело на всички еснафе, начело на българското население в града, та и начело на всички селски общини“.^[9]

Поради това не мога да се съглася със схващането, че ръководна роля във въстанието играела селската буржоазия и че водачите на „движението изобщо не поставят проблема за съюзник в града“.^[10] При прехода от феодализма към капитализма градът постепенно преминава към доминиране над селото в икономическо (там са предприятията, търговците, занаятчиите, парите), политическо (оттам турците управляват, но там е и седалището на българския баш кнез), културно-просветно (там са училищата, театърът, читалището, библиотеката и пр.) и във всяко друго отношение.

Тази истина се отнася и за медковската община — подчинена на градската община в Лом паланка. В началото на 1850 г. в околията се провеждат избори за български самоуправителни тела. В Медковец е избрано ново ръководство: кнез Петър, чорбаджи Йошо Драганов,^[11] чорбаджи Никола Сарафа, Ангел Щуков, поп Димитър Стаменов и други. „Попът — пише Д. Маринов — е бил духовният баща на всички и обществен първенец… Без него нищо не се е решавало. За всички селски работи трябва да се пита попът. Съберат ли се селските старци за някоя селска важна работа… да се оплаква или да дига буна (въстание), попът ще бъде начело, макар и да знае, че неговата глава ще падне първа, но от селото не се е делил.“^[12] Разбира се, сред общинарите имало и противник на въоръженото движение, но когато вижда ентусиазма и единодушието на селяните, той скрива истинските си помисли и се смълчава.

Преизбрани са и баш кнезовете в областта, в това число и Иван Кулин за Ломска околия. Ала турците не могли да се примирят с неговата активна политическа дейност, поради което във Видин като център на вилаета не утвърждават избора му. За това съдим от едно писмо от 25 ноември 1856 г. до Иван Кулин в Белград, в което поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов му припомнят: „Тебе велики княз бяха определили, но подир 1/2 година тебе (турците) изпъдиха, а не кметовете дадоха да управляват в християно-българските села.“^[13] При това положение, точно в навечерието на въстанието, старейшините от Ломско са принудени да проведат второ гласоподаване и да изберат за баш кнез Марин Николов (Ников) от с. Василовци, споменаван в документите като „Марин баш кнез Поломский“.^[14]

В Северозападна България са избрани и следните баш кнезове: Цоло Тодоров (екзекутиран няколко дена преди избухване на въстанието) за Белоградчишка каза и Петко Маринов за Сахра (Кулско и част от видинските села без града). По такъв начин в началото на 1850 г. тримата баш кнезове имали под свое ръководство: Марин Николов — 44 общини: 43 селски и 1 градска (Лом паланка), Цоло Тодоров — 38 общини: 37 селски и 1 градска (Белоградчик), Петко Маринов — 36 общини: 35 селски и 1 градска (Кула). Във всички тези 118 общини влизат 235 първенци, чиито длъжности се разпределят, както следва: баш кнезове — 3, кнезове — 116, чорбаджии (общински съветници) — 104, свещеници — 8, старейшини без звание — 4 души.^[15] В това число трябва да прибавим и онези кнезове и чорбаджии, които турците отказват да признаят за народни представители, но които поради своя авторитет (като Иван Кулин) продължават със своите съвети и дейност да бъдат безспорни водачи на движението.

И така в навечерието на въстанието българските общини в нашия край имат главно две функции: органи на османската администрация и обичайна институция, обединяваща и защитаваща интересите на поробеното от турската феодална класа българско население. И двете тези функции са изпълнявани на легална основа. От момента обаче, когато общините чрез своите баш кнезове, кнезове, чорбаджии и свещеници започват подготовката на въстанието, в тяхната дейност се явява един нов съществен момент: като органи на османската държава те продължават формално и легално да изпълняват наложените им задължения, а като организация на угнетените българи — напускат легитимното си проявление и се превръщат в организационна форма на предстоящата въоръжена освободителна борба. По такъв начин всяка местна община (градска или селска), в това число и медковската, придобива нова функция — да бъде орган на въстанието. Всяка община се превръща в своеобразен местен революционен комитет.^[16]

Като се основава на османски архивен материал, турският историк Халил Иналджък изнася, че от началото на 1850 г. в продължение на няколко месеца в Раковишкия манастир се провеждали непрекъснато съвещания. Несъмнено там заседават нелегално пратениците на общините от нашия край, както и няколко души от други райони на страната. Техните съвещания не са нищо друго, освен общо народно събрание — върховен орган на подготвяното въстание.

На заседанията на този народен революционен парламент медковската община изпраща за свой пълномощник Иван Кулин. На съвещанията в Раковишкия манастир се чуват няколко гласа в полза на хайдушката тактика, но те са отхвърлени от Иван Кулин и Цоло Тодоров, към които се присъединява мнозинството от делегатите. В своето изказване медковският пратеник заявява: „Не е време за хайдути. Ние, медковчани, знаем какво правят хайдутите. И из нашите гори върлуваха години наред. С хайдушки куршум не се купува свобода. Хайдутинът мине през някое село, оплачат му се сиромасите, той убие някой турчин кръвник, ограби парите му и после се запилее накъдето му видят очите. Тогава да му мислят селяните. За един убит читак ще платят планина жълтици и пак няма отърваване. И ако речеш да се оплачеш, пашата ще повдигне рамене: «На разбойниците помагате»… Хайдутинът хваща гората за себе си. Във въстанието всички отиват за всички.“^[17]

В Раковишкия манастир се избира политически ръководен триумвират на въстанието (Иван Кулин, Цоло Тодоров и Петко Маринов) и се изработва и приема програмата на движението. В цитирания труд на С. Димитров този въпрос е засегнат обстойно и задълбочено, затова тук ще приведем само няколко допълнителни нови факти, които свидетелствуват за наличие на политическа платформа:

1. Много преди общините да започнат подготовката на въстанието, англичанката М. Лоудън публикува в лондонския печат писма и декларация, предоставени й от българи от този край, в които се иска от султана „самостоятелност като в Сърбия и Дунавските княжества“ (Влашко и Молдова-бел. П.К.)^[18]

2. Другарят на Иван Кулин и ръководител на градската община в Лом Димитър Панов Гинин изтъква в спомените си, че в Раковишкия манастир всички делегати се заклели „да се бият вярно и съгласно за свободата на отечеството“ и че „населението от въстаналите страни (райони) иска да устрои една своя независима държавица под името българска“.^[19]

3. В доклада си до императора Николай I от юни 1850 г. директорът на Азиатския департамент на руското външно министерство съобщава, че „водачите на въстаниците имали и своя програма“ и възнамерявали след овладяване на крепостта Видин да поискат от Портата да им предостави „правата, с които се ползуват сърбите“.^[20]

В цитираната политическа програма, формулирана в Раковишкия манастир от Ив. Кулин, Д. Панов, Ц. Тодоров, П. Маринов и др., неслучайно се предпочита системата в Сърбия. В България няма съсловно деление и затова общинарите гледали на сръбската конституция от 1838 г. като на основен закон, който ще предостави властта в ръцете на търговско-занаятчийската и селската буржоазия. Заслужава внимание и фактът, че конституцията на автономна Сърбия е санкционирана от Русия, най-важния външнополитически фактор, на който и българите възлагат надежди. Поглед за помощ е отправен и към Белград, за което по-късно Иван Кулин припомня: „За моята любов към братята българи и сърби бях 2 години в цариградския затвор.“^[21]

С обявяване на въстанието (29 май 1850 г.) се слага началото на ново положение в дейността на общините в Северозападна България. От този ден те престават и формално да бъдат част от османската администрация и придобиват една-единствена функция — орган на започналото въоръжено въстание. Българските общини, с изключение на тези в Лом, Видин, Белоградчик и няколко села, още в първите дни на събитието се превръщат в революционна буржоазна власт. Начело на българската власт застават: Ив. Кулин, Д. Панов, П. Маринов, Ц. Петков и др.

Правят впечатление строгият революционен ред и дисциплина, при които и въстаници, и водачи се озовават на сборните пунктове — към 18 000 души от 118 общини. А това означава, че всяка община успява да мобилизира и изпрати на бойното поле средно по 152 мъже, готови да се сражават за свободата. Само в Медковец са съсредоточени към 500 души от селото ни, Сливовик, Церовене, Крива бара и Комущица. При това, като се има предвид, че Медковец е най-голямото от споменатите селища, без съмнение то е мобилизирало най-много въстаници — към 200 души, т.е. всяка къща дава по един бунтовник. Наред с посочените общинари сред въстаниците се открояват и имената на старите поборници: Васил Ив. Главиняшки, Вълчо Дявола, Васил Йошев Драганов, братята Герго и Павел Панови, Желязко Петков Белов, Петко Илиев Беширата и др.

Поради забавяне на обещаната от Сърбия помощ, на 4 юни 1850 г. 232 кнезове, чорбаджии, свещеници и други се обръщат от името на 118 общини до княз Александър Карагеоргиевич с молба за съдействие. Под прошението стоят подписите и на ръководителите на медковската община — кнез Петър и чорбаджи Йошо.^[22] Верността на революционерите към делото на българската независимост се вижда от тяхната писмена декларация, че са готови да загинат „до последния човек заедно със своите деца“, но „ще избавят и българский род от турчина“.^[23] Подкрепа от Белград не пристига, а валията във Видин е осведомен с подробности за плановете на българите.

На 6 юни 1850 г. при Хасанова махала (дн. с. Динково) се разразява ожесточено сражение, в което въстаниците са разгромени и разпръснати. При създаденото положение Иван Кулин преценява, че отправянето на разположените в Медковец бойци към Лом ще бъде във вреда на развоя на събитията. Промяната в обстановката му налага да се насочи към Белоградчик. „Решението на члена на селско-въстаническия комитет Иван Кулин — пише руският историк В. В. Ниякий — да се съедини с тях (въстаническите отреди при Белоградчик — бел. П.К.) дори при незавзетия Лом било правилно и напълно съответствувало на разработения от комитета план. Защото ако видинските въстаници бяха съумели да задържат в обсада Видин, последствията от разгрома на отреда на Кръстю (при Хасанова махала — бел. П.К.) — може би щяха да бъдат смекчени със завладяването на Белоградчик.“^[24]

Медковчани начело с Иван Кулин участвуват няколко дена в боевете пред стените на яката цитадела. Но да се противопоставят на оръдията и на здравите стени на крепостта с няколко пушки и пищови се оказва невъзможно. Поради това войводата се оттегля с част от селяните в планината до сръбската граница. Там заедно с другите водачи Д. Панов, Ц. Петков, Първул Станков и пр. се организира свободна въстаническа зона. В разположените в нея селища политическата власт в продължение на два месеца се намира в ръцете на общинарите.

Именно по това време емисарят на британското правителство Едмънд Спенсър се озовава в свободната зона. Поначало той се опитва да представи въстанието като резултат на лошата форма на турско управление, на фанариотския грабеж, на унгарския пример от 1848-1849 г. и преди всичко на инстинкта за самосъхранение. При все това англичанинът е принуден да признае с известно високомерие, че въстаниците се борят (според него „бълнуват“) „за една свободна и независима България“. Авторът на „Пътувания“ твърди, че пред него „един от водачите на въстанието“ (Иван Кулин, Димитър Панов, Цеко Петков или някой друг) заявил категорично: „Дошло е време, когато 7 милиона славяни ще докажат на света, че те знаят как да се управляват и ако не беше… нежеланието на княза на Сърбия да ни помогне, въстанието на раята от Видинския пашалък би зазвучало като погребален звън за турската власт по цяла България.“^[25]

По съвета на руската и английската дипломация изплашеното османско правителство влиза в преговори с водачите на движението. В историята на българското освободително движение няма друг такъв случай, когато Портата да е преговаряла с представители на подвластното население. За тази цел във Видин е делегиран дивизионният генерал Али Риза паша, който веднага влиза във връзка с Иван Кулин, Димитър Панов и техните другари. От разговора си с тях и с други лица султанският пратеник остава с впечатление, че „въстанието на раята е било предизвикано от преследванията на нисши чиновници и мюлтезими“, т.е. събирачи на данъците. Освен това той споделя, че в движението участвували и „разни смутители от Одринско, Търновско, Нишко, Софийско и други още места“. Затова е необходимо да „се изпрати нужната за всяка евентуалност военна помощ“.

Успоредно с това правителственият пратеник се разпорежда да не се пренебрегват и интересите на онези аги, които „като стопани на някоя нива… са принудени да отиват по селата за прибиране на припадащата им се част, на такива не бива да се пречи“.^[26] По такъв начин с тази част от инструкцията Али Риза паша обезсилва онзи пункт, който забранявал „отиването по селата на господарите и субашите“. Тази двулична политика кара Иван Кулин и другите кнезове и чорбаджии да бъдат нащрек. Общинарите преценяват, че най-сетне е дошъл денят, когато земите на техните предци трябва да принадлежат не на агите, а на тези, които ги обработват. Стремежът да получат отнетите им от господарите имоти трябвало да бъде санкциониран правно чрез ферман от султана. Али Риза паша поставя въпроса пред Портата и оттам отговарят, че молбата на българите да изложат лично молбата си пред падишаха е удовлетворена. Въпреки притесненията и обявеното извънредно положение в областта, 77 общини (включително медковската) се осмеляват чрез 144 делегати да определят пратеничество от двадесетина души, което да защити интересите им в Цариград. В състава на народното посланичество влиза и Иван Кулин, посочен единодушно от медковчани и селяните от района. На 24 юли 1850 г. делегацията тръгва с кораб от Видин. От българска страна тя се придружава от Александър Димитракиев Хаджитошев от Враца, доверено лице на княз Стефан Богориди, начетен патриот, владеещ няколко езика и познаващ отлично проблемите на областта.^[27] По искане на общините за Цариград заминава и мюдюринът Хаджи Мехмед ага, владеещ български език и „запознат твърде добре с положението на тукашните раи, отнася се меко с тях и е доста интелигентен“.^[28]

На 2 август 1850 г. пратениците пристигат в турската столица. Чрез Ал. Хаджитошев те се срещат с Александър Екзарх, главен редактор на „Цариградски вестник“, Ст. Богориди, великия везир и др. „Нахождат ся в Цариград человеци — съобщава «Цариградски вестник», — пратени от Болгарии, които предложиха на правителството пространно изложение на онова, що ся случи тамо.“^[29]

С писмо от август 1850 г. Ал. Екзарх уведомява руския посланик в Цариград фон Титов, че е приел делегацията и е получил от нея подробни сведения за положението на българите във Видинския вилает и за поведението на местните турски управници.^[30] Пратениците на общините са приети и от султан Абдул Меджит. В уречения час те се явяват на аудиенция в двореца Ялдъз кьошк. Спазвайки приетата за случая етикеция, падишахът с няколко въпроса проявява интерес за пътуването, за берекета в областта, за впечатлението им от столицата. След като изслушва молбата на делегатите, султанът се обръща към стоящия до него офицер, сваля сабята му и я подарява на Иван Кулин. Според преданието Абдул Меджит „бил поразен от юначеството и смелостта на дяда Ивана, па за да го привлече на своя страна, опростил му вината и го наградил с висок чин и скъпоценна сабя“.^[31]

Чрез своите представители в Цариград европейските правителства се застъпват в полза на българите. Руският посланик фон Титов след разговора си с британския си колега лорд Страдфорд Канинг поисква от османския кабинет да бъдат наказани виновниците за кървавите изстъпления, а българите да не се отпращат по родните им места, „докато не се приемат ясни и положителни мерки в полза на народното благосъстояние“.^[32] Все през август по поръчение на лорд Палмерстон лорд Канинг се среща и разговаря със султана, пред когото настоял „да се даде справедливост на християните“.^[33]

В същия дух се изказва и Едмънд Спенсър: „Ние не сме подбудители на революция, но не можем вече да не желаем известна промяна… Трябва да се каже открито, че не сме много оптимистично настроени в нашите надежди за стабилизиране на мохамеданското владичество в тази част на турската империя. Наистина гибелта й може да бъде съвсем внезапна и резултатите по-комплицирани и трудни за дипломатическия корпус в Западна Европа.“^[34]

Въобще английската дипломация използува случая, за да апелира към Портата и управляващите кръгове на западните държави да превъзмогнат „собствените си неприятни грижи и дребнава подозрителност“ и да искат от султана „еманципация на най-хубавата европейска провинция от порочната администрация“, иначе Османската империя е обречена на „неспособност да се защити от външно посегателство“, т.е. от Русия. Всъщност това е болното място на британската политика, а не справедливите искания на българите.

Междувременно претенциите на делегацията за административна автономия са приети и Портата решава: „Възприето е, щото Белоградчишката, Ломската и Сахренската нахия да се обединят в един каймакамлък, чието управление да се възложи на мюдюрина на Сахранската нахия Мехмед ага, като на споменатия се даде ранг капуджи башия.“^[35]

Тъй като цитираният по-горе документ не е точно датиран, С. Димитров, като съди по общия ход на нещата и най-вече на основата на познатите факти, приема, че „Портата е одобрила становището да се създаде такъв каймакамлък някъде към есента на 1851 г.“^[36] Обединяването на тези три околии обикновено се свързва с мисията на Мехмед Шакиб ефенди, пристигнал във Видин на 1 юни 1851 г. Основанието на това твърдение се търсеше предимно в писаното от Илия Цанов (на турска служба тогава), което е преди всичко мемоарен източник. Най-новите документи обаче свидетелствуват друго.

За резултата от разговорите на делегацията по-късно Иван Кулин споделя пред Петър Берковски: „С удоволствие той разказваше… за завръщането си оттам с берат в ръка, който берат считаше за трофей на тяхната борба против турците и господарите спахии.“^[37] Впрочем още преди издаването на фермана Иван Кулин и неговите другари заявяват на Али Риза паша във Видин: „Кажете на царо и това, че Сахрата, Белоградчишко и Поломието све сме българи, та да ни отдели от видинските аги…“^[38]

Още по време на въстанието споменатите три кази се обединяват в една самоуправляваща се българска област. За това свидетелствува и следният пасаж от един доскоро неизвестен документ: „Димитър Панов, който е живял в Лом паланка, по време на въстанието на българите от Видински, Белоградчишки и Ломски окръзи е бил избран (за техен ръководител) от християните.“ Несъмнено този факт е просто санкциониран с берата, за който Иван Кулин споделя пред П. Берковски, защото непосредствено след това „той (Димитър Панов — бел. П.К.) се завръща в Лом и бил отново избран от християните на тези окръзи за техен представител“.^[39]

Тази истина се потвърждава и от чорбаджи Първул Станков от с. Стакевци (Белоградчишко), член на делегацията, пред Симеон Христов-Пиротчанец, който, от своя страна, уведомява К. Иречек: „Там в Ц(ари)град им казали, че на Белоградчишко и Видинско ще се дадат особени правдини… И кога дошли, провъзгласили, че тук е Българско царство. Веднага започнали да се разпореждат.“^[40] И така Иван Кулин, Димитър Панов, Марин Николов и други общинари тръгват от село на село в Ломския край с „фермана царский и прочитат го све поред… и са пак били благодарни човеците и сиротинята и все е било добро“.^[41]

Така на 3 декември 1850 г. Северозападна България е провъзгласена за автономна област. Неин управител става Хаджи Мехмед ага — пълномощник на турското правителство; ломският кнез Димитър Панов Гинин е избран от българите за техен представител не пред валията във Видин, а пред Хаджи Мехмед ага в Белоградчик; Александър Хаджитошев — капукехая (дипломатически представител) при Високата порта. Както се каза вече, за Иван Кулин турците не давали и дума да се спомене.

През целия декември 1850 г. ръководителите на общините и каймакаминът Хаджи Мехмед ага действуват задружно в духа на султанския ферман. Обособяването обаче на „Българското царство“ и разширяването правата на християните в района не допадат на валията Али Риза паша, чиято власт всъщност била ограничена само върху Видин и няколко околни селища. Недоволствуват още агите, туркофилите, и гръцкият митрополит Венедикт, защото с новата административна реформа се пресушавал изворът на техните грабежи и забогатяване. Като използува намиращата се във Видин, Лом и Белоградчик войска, както и групираните около агите башибозуци, Али Риза паша предприема усмирителни мерки против българите и Хаджи Мехмед ага.

Обстановката в областта все повече и повече се изостря. Вместо да намалят джизието на християните, местните властници го увеличават с 500, 1000 или 1500 гроша според големината на селото. И понеже Медковец е едно от най-големите селища, то селяните му са обложени допълнително с още 1500 гроша. Към угнетителите се присъединява и Генч ага, офицер от щаба на Омер паша, изпратен да усмирява бунтуващите се българи. За нуждите на неговата войскова част насилствено са иззети от селяните: храни за зоб, брашно, агнета, масло, сирене, мед и др.^[42]

Турските господари прибягват до интриги и клевети, за да очернят общините пред Портата и да ликвидират автономията на областта. Кнезовете и техните заместници са обвинени, че подготвят ново въстание, а Хаджи Мехмед ага ги покровителствувал. Във връзка с това на 1 януари 1851 г. започват масови арести. От Медковец са задържани: Иван Кулин. Никола Сарафа, поп Димитър Стаменов, Георги Йолов и много други. По нареждане на Али Риза паша ломският миралай (полковник) Дели Абдула ги връзва с въжета и под силна охрана ги откарва пеша във Видин.

Напълно изолирани от роднини, близки и другари, арестуваните престояват във видинската тъмница около 40 дни. Повсеместните насилия обаче не изплашват българското население. Възмутени от издевателствата на турците над общинските ръководители, християните от трите кази организират демонстрации из улиците на Видин. „Сиротиня — се изтъква в един документ, под който стои и печатът на Иван Кулин — се собира на три-четири реда да ни (из)молат, а они ги с ножове гонат… изваржат ги заради мухура^[43] да ударат, па они не щат. А кир Цанко и кир Игнат викат тамошните турци, що са били сос них, та ги положат по очи варзани и ги прескачат с конете си и натам, и насам. Па после забрале и жените и децата, та ги докараха чак в сарая. О, боже мили, чуеш ли и видиш ли?“^[44]

От задържаните десетина души от Медковец в съставения за случая „Списък на подлежащите на отстранение българи“ фигурират само двама — Иван Ангелов Кулин и Никола Сарафа. Срещу името на Иван Ангелов е направена забележката: „За Цариград заедно с Хаджи Мехмед ага.“ Прави впечатление, че в списъка след името на дългогодишния медковски кнез и ломски баш кнез следва „Никола Сарафа от с. Медковец“, но без указанието „За Цариград“. Защо това е така, проличава от рапорта на Али Риза паша до Портата: „Петко, Нико (сараф Нико, Никола Сарафа — бел. П.К.) и други, повлияни от снизходителния и кротък начин, по който се отнесох с тях… разкаяха се, като заявиха, че са били подведени… Тази тяхна привързаност ни дава право да разчитаме на верността един ден да ни бъдат те полезни с точните сведения, които могат да ни дават за всеки провинил се рая.“^[45] И валията не се излъгва в преценката си!

От осъдените общо 40 души, 20 общинари наказват с „вечна тъмница“^[46] в Цариград или вечно заточение в Диарбекир, а останалите на различни срокове затвор във Видинската крепост. Съдебната процедура изисквала подобни присъди да бъдат санкционирани от Върховния административен и съдебен съвет в столицата. Затова съдиите бързали да отстранят народните борци от областта. Веднага след оформяне на протоколите те са отпратени за Цариград. Оковани в тежки вериги, Иван Кулин и неговите другари пътуват така до Варна. В черноморския град им свалят оковите и под силна охрана ги отпращат пеша за имперския център. Разстоянието от Видин до столицата затворниците изминават за 20 дни. В началото на март 1851 г. те са вече в цариградската тюрма. Според самите затворници, „третий месец става, каквото страдаме по темниците, и тая ни е тринаесета хапсана от Видин дорде дойдохме до светлата висока и царска порта; и тука сиромаси сме пак в темница“.^[47]

Документите с които разполагам (три писма от март 1851 г. на затворниците до Ал. Хаджитошев, предадени на руския посланик фон Титов) позволяват да се коригират неточностите и грешките в научната литература и да се уточнят имената на 20-те общински и въстанически водачи, съдени и хвърлени в цариградската тъмница. Ето техния списък: Белоградчишка каза — поп Никола Кръстов от с. Мемедовци, чорбаджи Първул Георгиев Станков и брат му Георги от с. Стакевци, чорбаджи Петко Спасов от с. Орешец; Ломска каза — баш кнез Марин Николов (Ников) от с. Василовци, кнез и баш кнез Иван Ангелов Кулин от с. Медковец, кнез Димитър Панов Гинин от Лом паланка; Сахренска каза: чорбаджи Гицо Станев (Гицо Пуйо) от с. Брегово, чорбаджи Матей Марков — с. Урбабинци, чорбаджи Йончо Нинов — с. Грамада, кнез Стоян Николов от с. Г. Турчин, чорбаджи Първан Дилов — с. Раковица, чорбаджи Спас Тодоров (Феодоров) — с. Старопатила, Лало Дичов — Кула, Младен Цачов, Петър Трифонов, кнез Йон — с. Шипково, Марин Василев — с. Халово, Никола Марков — с. Турчин и Никола Исенли — с. Ясен (Есен, Исен).^[48]

Веднага след хвърлянето на горните общинари в Цариградския затвор Върховният административен и съдебен съвет ги призовава да отговарят за присъдените им от Видинския вилаетски съд „престъпления“. От тях поискват да признаят както собствената си „вина“, така и приписаните на Хаджи Мехмед ага правонарушения, т.е. солидарността му с българското население. Подсъдимите обаче с достойнство изтъкват, че виновни за създаденото положение в областта са тези, които са ги наклеветили и изпратили в Цариград.

Впрочем в едно от писмата си до затворените общинари Ал. Хаджитошев ги съветва да се държат пред Съвета твърдо и да не казват нищо лошо против Мехмед ага. В отговор Иван Кулин и другарите му пишат: „И друго, приехме вестта от ваша страна… Брате, да знаеш, че не сме се ни отрекли, или да сме продумали лошо за него. Не сме се отфърлили от него нито у Видин, нито тука. Защо и тука ни питаха на Меджлиса за него, и ние рекохме защо един месец само е седел и забитлък е чинил по царские заповет и ферман.“ По-нататък въстаническите водачи съобщават на Ал. Хаджитошев, че е направил добре, като не е отишъл във Видин, защото Али Риза паша му се заканил да го хвърли в тъмница и там да го държи, докато изгние.^[49] В документа се изтъква още, че те са помолили Портата да допусне като свидетел Хаджи Мехмед ага, но се опасяват да не би да не го допуснат или пък „ще го измамят нещо, та да дума и той за назе лошо, каквото думаха назе да думаме ние за него“. Обръщат му внимание да следи рейса на вапора (кораба), с който те очакват да пристигне арестуваният Мехмед ага, и да направи необходимото, за да го освободи или да го предупреди, „че сме добро думали за него, та и он за нас да не рече лошо, защо може да го измамат, защо и назе сакаха да уловят на Меджлиса, но ние не се отфърлихме от Хаджията“.^[50]

Освен това в писмата си затворниците разказват за неописуемия грабеж на турците по селата: брашно, агнета, масло, сирене, мед, ечемик, сено, овес и пр.; принуждават селяните да превозват дървен материал за 8000 гроша за нуждите на крепостта във Видин, а след това не им заплащат нито стойността на материала, нито цената на кирията; изнасят се факти, че през 1850 г. населението от Белоградчишко е платило 73 075 гроша за данъка джизие (харадж), а за 1851 г., която все още е в началото си (м. март) — 77 875 гроша. За християните са настанали времена на „нещастие и тегота от зулумкяре изедници“.

Писмата на затворниците разкриват още един важен факт. В турските тюрми тогава не съществуват практиката да се дава храна на осъдените или пък да им се отпускат парични средства за тази цел. Всеки задържан бил длъжен да се изхранва и да си купува дрехи със собствени средства. Затова заслужава да се каже, че 20-те общинари преживяват там благодарение на цариградските българи, които ги финансират и им поръчителствуват пред намиращите се до тъмницата хлебари и бакали. В колективното писмо (под което стои и печатът на Иван Кулин) от 26 март 1851 г. те благодарят на Ал. Хаджитошев и на „високоблагородного Стефанаки бей“ и „на тия человеци, които се стара(я)т и предстояват за нас и за нашиат народ християнски и болгарски и затичят за доброто и покровителствуват сиротиня“. Все тук те споделят с мъка бедственото си положение: „Рабски ви са молим и сос топлий салзи припадаме, което немаме харчлък и дано намерите средство, за да са плати на бакалете що сме харчили досега близо три и прикарва четири кесии грошове и да речете на бакалино да ни даде харч отсега натам, щогот ни потребе, и рабски ви са молиме вие да заплатите.“ И като имат предвид помощта, която им оказвал княз Стефан Богориди, те изказват благодарността си пред Ал. Хаджитошев: „И гледай какво те е бог научил така работи, и на Стефанаки бег целуваме и руката, и ногата, и да ни пожилува.“

Макар и в затвора Иван Кулин и неговите другари правят постъпки чрез Ал. Хаджитошев и Ст. Богориди да се направи нова анкета в Северозападна България: „На това са молимо на светлата висока порта, защо колкото да прати човека некоего, за да истражва тие кусуре що са во видинската епархия у трите казѝ. Но мачно ще намери (хора), защо нема кой да исправи всите работи и кривдини, защо едни сме тука докарани, а други са побегнали, които отбират, и ако да има некой да знае, но не (ще) смее да се обади, за да не стигне нашето щастие. Но и тие, дето думаме, че са бегале, не знаем дали са бегале или ги негде сасипаха и убиха. На всичкото са молим на високата порта, за да пусне от нас трима човеци, които сме тука…, та да отидат сос царските посланици и така щеме намери свите кривдини и да се покаже кой е крив, кой прав. Защо ако отиде царскио посланик сам си, без нас, то ще го освоят нашите завистници и тамошните изедници, и страх (ни) е, че не щеме получи никаква файда и полза. И така ся молим вашему величество, та дано се избавиме и ние от тие тешки синджире.“^[51]

Нашите земляци заявяват още, че ако бъдат освободени от затвора, те отново ще се включат в борбата „за право и правдата“. Разбира се, краят на теглото и веригите е все още далече, но искането им за нова анкета се приема. Благодарение на княз Стефан Богориди с тази задача е натоварен споменатият вече Мехмед Шекиб ефенди, който освен църковните въпроси трябвало да анкетира и политическото положение. За негов придружител е определен Александър Димитриев Хаджитошев. С оглед на тази му мисия Ст. Богориди го уведомява, че ще разговаря с великия везир и ще уведоми писмено Мехмед Шекиб ефенди да го убеди да не повдига „известния Букурещки въпрос“. Навярно в случая се визира чл. 8 от Букурещкия мирен договор от 1820 г., който предвиждал Портата да предостави някаква автономия на сърбите, като конкретното й съдържание се определи в преговори със самите сърби. Може да се предположи, че Ст. Богориди се е стремял само към едно устно споразумение с турското правителство за запазване самоуправлението на трите кази — Ломско, Белоградчишко и Сахрата, управлявани от споменатите вече лица до арестите през януари 1851 г. От подобно начало през 1815 г. израства бъдещата автономна сръбска държава, разбира се, с подкрепата на Русия.

Княз Стефан Богориди се опасява да не се загуби и малкото, което било извоювано (автономията на трите кази). Оттук и съветът му към Ал. Хаджитошев: „А ти ще бъдеш уведомен да забележиш на Негово Сиятелство (Мехмед Шекиб ефенди — бел. П.К.), каквото се отнася до успокояването на духовете на видинските християни и на 3-та кази, които са подвластни на Хаджи Мехмед ага… Надявам се, че Негово Сиятелство ще успее с известното си благоразумие и деятелност.“ Стефанаки бей прави всичко възможно, за да спечели Шекиб ефенди „за доброто положение на нашите сънародници.“^[52]

Докато новият анкетьор е на път за нашия край, привържениците на Иван Кулин в Медковец решават да отстранят туркофила Никола Ив. Сарафски. В своето донесение от 1 юни 1851 г. до външния министър във Виена австрийският генерален консул Емануил фон Рьослер съобщава, че чорбаджи Сараф Нико от с. Медковец бил намерен убит в центъра на град Лом.^[53] Повече от столетие имената на смелите отмъстители са забулени в тайна и само преданията правят опит да вдигнат поне малко завесата на истината.

През 30-те години на нашия век Лазар Я. Попов от с. Василовци, дописник на ломския вестник „Север“, посещава Медковец и от разказите на стари селяни научава, че „поради туркофилието на Никола Ив. Сарафски султанът го наградил с червен биниш, мантия, която брат му Велко изгорил“. Съобщават му още, че Никола Сарафа бил „убит от Никола Гергов по заповед на дядо Иван Кулин“, живеещ в Сърбия.^[54] Тази версия обаче се опровергава от използуваните тук документални материали: първо, защото Иван Кулин по това време е в цариградския затвор, а не в Сърбия, и второ — през 1851 г. Никола Гергов е едва 14-15-годишен.^[55]

Друга версия представя Никола Сарафа и Нейко Цолов като близки приятели. Тяхното приятелство се заключавало в следното: двамата проследяват, когато някой медковчанин си продаде добичето, и през нощта влизали в дома му и с оръжие в ръка си вземали потребното; няколко пъти те нападат и турската хазна, минаваща през Медковец. Един ден в общината при кмета идват две заптиета и поискват да ги отведе в дома на Никола Сарафа. Случайно намиращият се там Нейко Цолов си предлага услугите. Когато пристигат в дома на Никола, оказва се, че стопанина му го нямало. При все това съпругата му поканва гостите и им слага синията, за да се нахранят. По време на обеда едно от заптиетата хвърля един залък хляб под софрата. Този факт разтревожва домакинята, защото според народния обичай, когато някой реши да убие някого, то той не му яде хляба, тъй като било грехота. Понеже Никола закъснял, гостите помолват стопанката да каже на съпруга си, че го вика каймакамът в Лом, и си тръгват.

Когато Сарафа се прибира вкъщи, жена му споделя опасенията си от видяното, но той се надсмива на страховете й и скоро се отправя с коня си за града. В местността „Горуняка“ го присрещат мнимите заптиета, свалят го от коня и му прочитат народната присъда. През нощта отвеждат Никола в землището на с. Безденица и там в м. „Хумата“ го обезглавяват, като тялото скриват в гъстия шумак, а главата поставят в дисагите на собствения му кон, отпратен към Медковец. На другия ден един говедар съобщава за намерения труп в храсталака. Синовете на убития — Петър, Коцо и Христо, прибират трупа на баща си и уведомяват властта за случая. Отмъстителите така и не откриват, но съмнение за съучастничество пада върху Велко Ив. Сарафски (старейшина в общината и брат на Никола) и Нейко Цолов.^[56]

Друг вариант на легендата. В местността „Караджов дол“ край Вировската бара няколко души съратници на Иван Кулин чакат турската хазна. В същото време Никола Сарафа на чашка ракия в кръчмата на Петър Ванов съобщава на субашата за местопребиванието на харамиите. Този разговор е чут от кръчмаря Петър Ванов и направен достояние на хайдутите. Наскоро след това през „Горуняка“ минава Никола Сарафа, когото две заптиета завързват за два коня и го разчекват. Свидетели на събитието стават селяните Средко Цветков Порчов и Савчо Божинов Папункьов. Когато след няколко дена се прибират в Медковец, те чули за убийството на Никола Сарафа от хайдутите. Двамата обаче оспорват тази мълва, тъй като с очите си видели двете заптиета. За клевета обаче властта ги арестува и затваря във видинската тъмница. След три месеца братът на Средко, Филип Цветков Порчов, „подарява“ на пашата една кесия със сребърни монети и той се разпорежда да бъдат освободени задържаните медковчани при условие: да говорят, че Никола Сарафа е убит от хайдутите, а не от турски заптиета.^[57]

Като всяка друга, и тази легенда не съвпада с истината. Църковният списък от 1872 г. удостоверява, че в Медковец наистина е имало жител на име Средко Цветков (роден 1793 г.), а Филип (р. 1828 г.) е негов син, а не брат; съществувал е и Саво Божинов Савов, но той е роден през 1864 г., т.е. 13 години след събитието. Навярно става дума за друг медковчанин.

Междувременно Мехмед Шакиб ефенди провежда анкетата и в заключение докладва в Цариград, че местните турски управници преднамерено са представили оплакванията на Иван Кулин и неговите другари „като прояви на бунт и въстание“. По такъв начин „работата отишла дотам, щото да се обвинят и накажат несправедливо и жестоко интернираните в Цариград лица“.^[58] Независимо от благоприятните сведения за общинарите, Висшият административен и съдебен съвет не ги освобождава, а само заменя заточението в Диарбекир с „тежка работа в Терсенията на много години“.^[59]

Въз основа на спомените на семейство Кулини в литературата бе възприета версията, че Иван Кулин и другите затворници били избягали от цариградската тъмница през пролетта на 1853 г. с помощта на един българин мохамеданин.^[60] Истината обаче се оказа съвсем друга. В началото на 1853 г. отношенията между Русия и Османската империя се изострят. Императорът Николай I преценява, че е настъпил моментът да се обезсили Лондонското съглашение от 1841 г., което отнема правото на Русия да бъде единствен покровител на християнското население в Турция. С оглед на това към средата на февруари 1853 г. в Цариград пристига със специална мисия княз Александър Сергеевич Меншиков. Корабът „Грозний“, с който той пристига, е посрещнат на пристанището от генерал Александър Петрович Озеров от руското посолство в турската столица.^[61]

Особени резултати преговорите не постигат, но очакванията на Иван Кулин и другите затворници не остават напразни. Въз основа на устно съобщение на чорбаджи Първул Станков, Симеон Христов-Пиротчанец осведомява К. Иречек: „Догдето били в тъмницата, успели някак си да пишат до руското посолство, което веднага потърсило тези хора да се освободят. Освободили ги.“^[62] В кратка биографична справка се посочва, че Димитър Панов от Лом „бил отправен заедно с 19 другари в окови в Константинопол, където те престояли в заточение до пристигането на княз Меншиков и освободени със съдействието на генерал (Александър Петрович) Озеров“.^[63] По такъв начин чрез ходатайството на цариградските българи (Ст. Богориди, Ал. Екзарх, Ал. Хаджитошев и др.) руската мисия на княз Меншиков се застъпва пред турското правителство и Иван Кулин и другите 19 затворници биват освободени от цариградската тъмница.

Десет години по-късно едно от важните искания на медковчани и другите селяни е постигнато. На 1 май 1863 г. Портата е принудена да премахне господарлъците, към категорията на които спада и землището на Медковец. Мотивите били, че „недостойно и неподходящо е само християните, които са най-старото население на тези три нахии, да бъдат лишени от правото да владеят земя“, и то при положение че Ломска, Белоградчишка и Сахранска околии „като гранични (със Сърбия) са най-деликатното и важно място, в което населението трябва да живее в мир и съгласие“.^[64] Разбира се, за това право да владеят земите на предците си медковчани трябвало да платят скъпо и прескъпо, поради което и борбата им против турското иго продължава с още по-голямо ожесточение.