Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец

1. Следи от праисторически живот

По време на палеолита или старокаменната епоха първобитните хора живеят предимно в пещерите и под скалните навеси, сред географска среда, която липсва в Медковското поле. Затова този първобитен ловец и събирач на храна пребивава из планинските терени на Северозападна България, но не и в нашето землище. Когато обаче в началото на новокаменната епоха оръдията на труда се усъвършенствуват и праисторическите хора започват сами да произвеждат храна, т.е. преминават към първобитно земеделие, те са принудени да излязат от пещерите и скалните навеси и да се придвижат и заселят в долините и равнините. В това далечно време, осем-шест хиляди години преди новата ера, се слага началото и на обществения живот в Медковското поле. Наличието на богата горска растителност и подпочвени води позволява на заселилия се тук първобитен човек да се изхранва от лов на дивеч и диви плодове и постепенно да променя своя начин на живот. Макар и бавно, живеещите в района обитатели пристъпват към изработването на потребните им нови оръдия на труда, посредством които си приготвят храна и съоръжения за подслон и живот. Липсващият за тази цел материал несъмнено е набавян в процеса на общуването с живеещите в планините на региона племена или човешки групи.

Важно е да се изтъкне, че в границите на Медковската община все още не са правени специални археологически проучвания. Но по време на коопериране на земята, и особено при разораване на синорите, и на дълбоката оран тракторните плугове „откриха“ следи от няколко праисторически селища в Медковското поле. В местността „Липена“, на около 5 км западно от селото, трактористите попаднаха на материална култура от праисторическо селище: каменни чукове — със и без дупка — от тъмносив или светлосив камък, кремъчни и костни остриета, керамика с вдлъбната украса. Следи от първобитни обитатели се намериха и в местността „Пчелиньете“, на около 5 км от Медковец и на такова разстояние от Расово: каменни чукове и брадви (с добре оформени и пробити дупки), каменни тесли, мотики, керамика (работена на ръка), примитивен грънчарски кръг. При риголване на лозята в местността „Раковица“, на около 3 км източно от селото, бяха намерени същите находки и предимно домашна керамика с паралели от подобни предмети в Лом, Рациария (дн. Арчар), Криводол (дн. Трайково) и други селища на Ломския край.^[37]

Първобитно обиталище бе открито още в местността „Главният геран“, на 1 км югоизточно от селото. Селище от тази епоха се намери в местността „Сухата падина“ край „Пенков кладенец“. При риголване на лозята през 1956 г. трактористът Ангел Виялицата от Расово изорава: каменни чукове, длета, керамични съдове, бойни каменни топки, палешници и няколко железни оръдия на труда. Най-много материална култура обаче се намери в местността „Пенков кладенец“, на около 2 км североизточно от Медковец. Този изобилен материал е пръснат на много места: в археологическия отдел на Ломския исторически музей, в археологическата сбирка на Медковската гимназия, в домовете на десетки медковчани — любители на историческото минало на своето родно място. От запазените находки една бойна каменна брадва се пази в Националния археологически музей, в чиято инвентарна книга е отбелязано: „Намерена в праисторическо селище в м. «Сухия кладенец» — Медковец.“^[38], край „Пенков кладенец“. Бойната брадва е изработена от сива скала, единият й край е заострен и слабо разширен, а другият — равен и закръглен; размери — дължина 12,1 см, дебелина 4,2 см и широчина 3,4 см. Посочените места с богат археологически материал сами по себе си свидетелствуват, че в землището на Медковец са съществували поне 5-6 праисторически селища. Тези първобитни обиталища говорят не толкова за едновременното, колкото за последователното им създаване. Поради изтощаване на почвата, нападения на съседни първобитни групи и болестни епидемии, животът в този вид селища е бил краткотраен. Изключение прави само обиталището в местността „Пенков кладенец“, където намерените предмети и от следващите епохи доказват съществуването на непрекъснат обществен живот. Тук трябва да се търсят корените на нашето село, откъдето е започнало неговото постепенно придвижване през вековете до днешното му нахождение. А обикновено селищата от новокаменната и медно — каменната епоха се състояли от 10-15 до 25-30 жилища, в които живеели от 300 до 1200 души.^[39]

Във всяко жилище на нашите праисторически предшественици имало пещ, която обикновено заемала дъното на обиталището. Така напр. в м. „Пчелиньете“ бяха намерени глинени съдове, печени тухлички, пещи и др. предмети, разположени сред пепелища на площ от около 10 дка. За разлика от пещите през ранната медно-каменна епоха, които са изградени във формата на подкова и прилепени до задната къса стена, то в късния халколит те са четвъртити и са разположени в един от ъглите на жилището. Непосредствено до пещта стои ръчната мелничка (хромел), каквито в м. „Пенков кладенец“ са намерени няколко: с принадлежащите към хромела глинени преградки за зърнените храни, откъдето първобитният човек ги вземал, смилал и приготвял, брашно.

Намереният в медковското землище археологически материал документира, че по време на медно — каменната епоха (халколита) общественото разделение на труда тук е доста напреднало. Съобразено с ландшафта местните жители се занимават със земеделие и скотовъдство. Познати са и някои занаяти — грънчарство, предачество, тъкачество, ушиване на дрехи и др. Това разделение на труда, както и ловът на дивеч се практикуват в рамките на родовата община. Наличните медни предмети (съдове, игли и др.) говорят за натурална размяна с родове и племенни групи от балканските или предпланинските селища. Налице са утвърждаване на родовото общество и наченки на неговото разложение.

Проучванията на селищната могила Багачина при село Сталийска махала, на около 7-8 км северозападно от Медковец, потвърждават това мнение. И тук при иманярски разкопки са открити фрагменти от новокаменни и медни оръдия на труда. Намерени са също и бронзови предмети, което свидетелствува за по-напреднала материална култура. Затова с основание се констатира, че при системни археологически разкопки тази могила ще даде ценни сведения за праисторическото минало на северозападните български земи.^[40]

Необходимо е да се каже, че въпросът за етническия (народностен) произход и състав на обитателите в Медковското поле в частност и в българските земи изобщо от най-напредналата степен на праисторическата епоха, все още не е решен. Владимир Георгиев споделя, че най-правдоподобното предположение при сегашното равнище на научните знания е: живеещото в този регион население още от епохата на неолита е пратраки. Какво е било по-старото население — тракийско или предтракийско, днес не може да се отговори.^[41]

2. Трако-мизийското племе Трибали

В непрекъснатата борба с природните условия, в сблъсъка със съседните човешки групи и чрез непрестанното подобряване на оръдията на труда и на оръжията за отбрана и нападение тукашните обитатели се придвижват бавно по пътя на обществения напредък. Откритите в нашето землище каменни, керамични, медни и железни находки документират една цивилизация с непрекъснато усъвършенствуваща се материална и духовна култура. Затова все повече автори застъпват гледището, че първият обозрим период в тракийската история обхваща края на медно — каменната епоха (IV хил. години пр.н.е.), когато родовообщинните отношения достигат степента на антагонистично разслоение при определени условия за производство и в техния строеж са налице косвени признаци на съсловно-икономическо деление. Това деление създава най-малко две противостоящи групи в общината: икономически и политически, силната върхушка и по-множествената съвкупност на производителите.^[42]

Така че след праисторическите обитатели най-старите жители са племената на многоброен народ, наричан траки. Според гръцкия историк Херодот (V в. пр.н.е.) „тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил непобедим и много по-силен от всички народи“^[43]. Разбира се, днес знаем, че в онова далечно време е имало и други по-многочислени етнически общности, отколкото траките, но в случая за нас представлява интерес респектът, който те упражняват върху тогавашното гръцко общество, безсилно да ги покори.

Тракийската народностна общност наброявала повече от 80 племена, етнически групи и разклонения: одриси — по долното течение на река Марица, серди — в полите на Витоша и Софийското поле, агриани в Пернишко, меди — по средното течение на Струма, дантелети — в Кюстендилско, групата на мизите, сред която се открояват трибалите — в северозападните български земи, в чиито граници влиза и Медковското поле.

За по-голяма яснота трябва да кажем, че първото сведение за мизите от доримската епоха намираме у Омир. Като говори за Троянската война, авторът на „Илиада“ изтъква, че сред разположените край морето племена се намират и „сражаващите се отблизо мизи“, които той нарича „гордите мизи“.^[44] Днес научното дирене все още не е установило дали мизите са се придвижили от Мала Азия към днешна Северна България, или са се озовали откъм север, или пък са местно население, т.е. потомци на праисторическите обитатели, част от които са се отправили към Мала Азия. Независимо от това интересен факт е, че след Омир племенното име мизи изчезва от изворите за столетия наред и се появява отново в римската къснорепубликанска и ранноимператорска историческа литература, засягаща походите на римските пълководци.

Съществува мнение, че мизите не се споменават толкова дълго време, защото не са имали сблъсквания с други племена и народи и поради това не са привлекли погледа на древните писатели. В подкрепа се привежда сведението на Дион Касий, според когото в стари времена мизите и гетите (в дн. Добруджа) заемат всички земи между Хем (Стара планина) и Истър (Дунав). Лека-полека някои от тях си смесват имената, а след това с названието Мизия бива наречено цялото пространство, което започва от вливащата се в Дунава река Сава и е отделено от Далмация, Македония, Тракия и Панония. В новоозначените с името Мизия предели живеят много племена, сред тях и „тъй наречените нявга трибали“^[45].

Все според същия автор (Александър Фол) сведението на Дион Касий съдържа три слоя. Най-късният е от времето на Дион Касий, т.е. II — III в., и отразява географското и административното понятие, взето от римската провинциална уредба. Към този слой спадат и двете известия на Клавдий Птоломей. Според първото, „мизите живеят около Цибрица“, т.е. заемат и част от Медковското поле; второто гласи, че колонията Рациария се намира в територията на мизите. Отнесени към епохата, на която принадлежат, те се вместват в представата на Дион Касий и подсказват, че името „мизи“ (етноним) се употребява вече само за една малка група от населението. Това локализиране се отнася към втората половина на II в. от н.е. По-ранният слой данни от текста на Касий се отнася за заварения от римляните процес на „промяна на имената“. Според този хронологически пласт римляните заварват в посоченото пространство различни племена, названи общо мизи.^[46]

Мнението на Дион Касий е, че тези, които живеят отсам Истрос (на юг от Дунава) и до земите на трибалите (т.е. между трибалите и реката), се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички, освен от местните жители. Така че с основание можем да приемем убедителните аргументи на А. Фол, който в резултат на тяхното интерпретиране прави приемливото заключение: „Сведенията показват, че трибалите, както мизите и гетите — както и всички други големи тракийски племена, — не са племе, а племенен състав с разклонения и по-малки групи, които са в непрекъснато движение.“^[47]

И така в землището на Медковец от медно — каменната епоха насетне живеят траки от племенния състав на мизите с политическото име трибали. За това свидетелствуват не само древните автори, но и намерените тук археологически находки. В посочените вече 5-6 праисторически селища в Медковското поле, освен цитираните фрагменти са открити още и късове от различни глинени съдове, стрели, копия, медни съдове, игли и др.^[48] Този инвентар съставлява материалната култура на живеещите тук трибали и свидетелствува за техния бит и духовен живот.

За трибалските обитатели в нашия роден край напомня и разкопаната преди няколко десетилетия тракийска могила в местността „Цибрица“ в Медковското поле. Тя се намира на около 3-4 км югоизточно от Медковец в ливадата на Петър Гергов Лилов. Всички я наричат Боторска могила по прякорното име на П. Лилов — Боторите. По форма могилата наподобява отрязан конус с височина 15м и основа около 200м². Могилата съществуваше до 1935 г., когато синът на Петър Лилов, Димитър, правил разкопки с иманярска цел.^[49]

Все в тази връзка Симеон Дамянов изтъква, че пребиваващите в далечното минало трибали са оставили трайни следи в Ломския край: „Надгробните могили, разкритите селища край селата Трайково, Сталийска махала, Василовци, Медковец, Якимово и др., и честите находки на най-различни предмети от тракийски произход показват, че те населявали гъсто долината на река Лом и притежавали сравнително висока за онова време култура.“^[50] Като доказателство в това отношение могат да се посочат изящно изработените две тракийски сребърни фибули и двете гривни, отнасящи се към Халщадската епоха (700 г.пр.н.е.), открити в местността „Багачина“ между Сталийска махала и Медковец.^[51]

На руски език могила означава гроб, без да има смисъла на възвишение. Това показва, че в Боторската могила е погребан тачен трибалски първенец. Според Херодот богатите траки се погребват така: трупът се държи изложен три дена поред; първо оплакват умрелия, а след това колят различни животни и се угощават; сетне го погребват чрез изгаряне или го заравят в земята. „После — пише гръцкият историк — издигат могила и устройват различни състезателни игри. При това най-големи награди се определят при единоборството според значението му.“^[52] При разкопаването на Боторската могила Димитър Лилов открива в основата на землената маса обгорени човешки кости — свидетелство, че погребаният тук знатен трибал е изгорен на клада.^[53]

Обикновено могилата е издигана недалеч от селището и на известно разстояние от другите гробове, за да има достатъчно свободно място за устройване на игрите — надбягване пеша, с коне или с колесници, единоборства (бой с оръжие, свободна борба и др.). Така че Боторската могила е един надгробен паметник от пръст в чест на високопоставения трибал. Наблизо до възвишението на знатния тракиец заравят неговите коне и колесницата. По аналогия с археологическите находки в Букьовци, Радювене, Летница, Луковит и Враца приемаме, че трибалите са разполагали със силна конница.^[54]

Гледището за социалното разслоение сред трибалите и за наличието на здрава политическа организация се подкрепя от намерения изобилен археологически материал в Ломския край: златна гривна при с. Цибър, с единствена по рода си украса — краищата й са две големи сплеснати топки с растителен орнамент зад тях; две сребърни гривни и четири сребърни фибули от с. Сталийска махала.^[55]

Особено показателни в това отношение са намерените предмети в Могиланската могила във Враца, които се отнасят от специалистите към първата половина на IV в. пр.н.е., макар че някои гробници се датират от третата четвърт на същото столетие.^[56] Между тези изключителни находки привличат вниманието: златен венец (200 г.), 37 кръгли златни пластинки, златни обици, сребърен наколенник, 12 сребърни апликации към конска амуниция и 3 сребърни фиали. Всички те принадлежат на трибалско династическо семейство и сочат за административното подчинение на трибалите от Медковското поле към могъщия династ от Враца, чиито прерогативи не били равностойни с тези на царските особи.

Междувременно развитието на производителните сили довежда до промяна в производствените отношения; оттам и видоизменение в структурата на родовата трибалска община. Съществуващото семейство по двойки, при което мъжът има любима жена и още няколко други, отстъпва място на моногамния брак. При това положение селяните обработват парцели, които все още са общинна собственост, но фактически се владеят от семейството. С подобни поземлени участъци разполагат и старейшините на рода с близките си, които не само се сдобиват с най-плодородните земи, но и държат жреческата, военната и обичайно-правната власт. Всичко това дава на общинските първенци голямо социално предимство.^[57]

Тези семейни общини са управлявани от мъжа, т.е. бащата, човек с неограничена власт, който живеел с толкова жени, колкото можел да си купи. И неговото многоженство е не само белег на отживяла традиция, но и стъпка към разполагане с многобройна работна ръка. Главата на семейството живее със синовете и снахите си. Всички те образуват една самостоятелна домашна община, която членува в по-голям човешки колектив — селската териториална община. Съществуващите няколко трибалски селища в Медковското поле се състоят обикновено от 10-15 до 30 къщи, изплетени от пръти и измазани с глина, или от най-примитивни уземки. Близо до къщите са разположени хамбарите, помещенията за добитъка и навесите — целият този комплекс бил ограден със стобор. Около селото се простират мерата, пасищата, горите и водоизточниците — цялото това богатство принадлежи на общината.

Трибалите били отлични бойци. Когато земите им били застрашавани от неприятел и династът от Враца ги призовавал на бойното поле, те се отзовавали с готовност. Поради обществени и стопански причини техните военни единици били леко въоръжени. Пешите бойци си служели изкусно със стрели, копия, ножове, мечове и прашки, а се предпазвали с малките си кожени щитове, т.нар. пелти. Селищата край Дунава формирали конница, която била страшилище за враговете. Трибалите носели лисичи калпаци, ботуши от еленова кожа и ямурлуци, многоцветно изпъстрени.^[58]

При тревога пешаците и конниците се подреждат по селски териториални общини, като бойците от всяко патриархално семейство (бащи, синове и зетьове) застават рамо до рамо, а непосредствено до тях заемат местата си техните съседи по къща. Мъжете от едно селище образуват отряд начело със старейшината. Според Йоан Стобей по време на сражение формират четири редици: първата от слабите, втората от най-силните, третата от конниците и последната от жените, които с викове и проклятия възпирали онези, които се опитват да бягат.^[59]

Героизмът на трибалите бива определян не само от обичта към родната земя, но и от вярата, че човешката душа е безсмъртна. Проявилият храброст тракиец живее с мисълта, че ще бъде награден на онзи свят с вечно блаженство. Затова Ямблих в своя труд „За живота на Питагор“ твърди, че „всички… трибали… убеждават синовете си, че душата на умрелите не може да загине, но продължава да съществува, та не трябва да се страхуват от смъртта и тъй ги закаляват срещу всякакви опасности“.^[60]

Всички опити на съседните и по-далечните човешки общности от предримската епоха да отнемат на трибалите тяхната независимост били безуспешни или скъпо стрували на неприятелите. В „История на Пелопонеската война“ гръцкият историк Тукидит съобщава, че по време на сражението при Делон (424 г. пр.н.е.) „умрял и Ситалк, царят на одрисите, в един поход против трибалите, от които бил победен в битка.“^[61]

С безпримерен героизъм трибалите посрещат и Филип II Македонски при Дунавския му поход през 339 г. пр.н.е., отнемат му плячката и тежко го раняват. През 335 г. пр.н.е. Александър Велики се опитва да отмъсти за неуспеха на баща си, но не сполучва да отнеме независимостта на гордите трибали.^[62]

Всички тези събития от края на V и през целия IV в. пр.н.е. недвусмислено говорят за могъществото на трибалската държавна организация, чиито предводители от Враца, Сирм и Хелес привличат античните автори със своите политически и военни качества. Но пребиваващата там тракийска върхушка не би действувала успешно без подкрепата на селските трибалски бойци, за което свидетелствуват археологическите находки от Медковец, Сталийска махала и Цибърварош в Ломския край. До идването на римляните в нашия край трибалите си остават самостоятелна политическа и военна племенна общност.

3. Под Римско владичество

Римското военно присъствие в нашия край е предшествувано от икономическо проникване. Произвежданата тук продукция (мед, сирене, кожи, едър и дребен добитък и др.) привлича зоркото стопанско око на търговците от околностите на река Тибър. Оживеният стоков обмен съсредоточава в ръцете на местните богати трибали и значителни парични средства. За това говорят и откритите в района многобройни сребърни монетни съкровища от времето на Римската република. Така напр. в Горна Вереница са намерени 26 римски републикански денари;^[63] при оране тракторът в с. Комощица изравя гърне с около 600 такива монети; републикански денари са разкрити и в местността „Багачина“ между Сталийска махала и Медковец; селата Расово и Прогорелец също са местонаходища на този род веществено доказателство.^[64] Важно свидетелство в това отношение е и откритото в местността „Сухата падина“ при „Пенков кладенец“ в землището на Медковец сребърно монетно съкровище; изровеното гърне с римски републикански денари е почти разграбено и до Археологическия музей в Михайловград достигат едва 86 екземпляра, които носят имената на различни знатни римски родове.^[65]

Борбата за военно завладяване на огромната тракийска територия продължава около 150 години. Днешна Северна България, а това значи и медковското землище, е завоювано от легионите на императора Октавиан Август и през 15 г. пр.н.е. бива превърната в римска провинция под името Мизия. С оглед на по-доброто и сигурно управление на траките, Мизия е разделена през 86 г. на две области: Долна Мизия и Горна Мизия, към която спада и медковското землище; за разделителна линия служи река Цибрица, която тече и днес в югоизточната част на медковското поле. Патрицианският меч донася много и тежки беди на тракийското население. Една част от местните жители са отведени в робство, други успяват да се укрият из гъстите вековни гори на медковското землище, а трети се примиряват със сполетялата ги трагична участ.

Както навсякъде, така и в нашия край трибалската продукция и селският труд са поставени под опеката на римското робовладелско общество. За да държат в покорство завоюваните трибали, римляните започват да изграждат укрепени лагери, в които настаняват военни гарнизони. За по-лесното придвижване на войските към района и за своевременното отправяне на селскостопанската продукция към Италийския полуостров, се предприемат големи пътни строежи. Важна пътна артерия минава и през медковското землище в посока към Сердика (дн. София) и близкоразположените Алмус (Лом), Бонония (Видин) и Монтана (Михайловград). За тази оживена комуникация днес напомнят останките от половинкилометрова каменна настилка в югоизточния край на Медковец. Всички наричат широката като булевард селска улица „римския път“. По такъв начин и тракийските поселища от района се свързват комуникационно с Вечния град. Изглежда, че още тогава съществуващото трибалско селище възниква пътна пощенска станция, която се утвърждава през вековете и под името „мензил Медковец“ през цялото време на османското владичество напомня за себе си.

Докато река Дунав е гранична линия за огромната империя, за известно време в стопанската дейност настъпва упадък. Приключването на войните с даките и изместването на границата на север от Дунава обаче се отразява благоприятно върху икономическия живот на района. Този подем особено е осезаем през I век при императора Траян, по чието нареждане издигнатото наблизо укрепено селище Рациария получава статут на колония. Навярно по това време Рациария е най-значителният град в провинция Горна Мизия, към който административно принадлежи и трибалското селище от медковското землище. „По всяка вероятност — изтъква Велизар Велков — и седалището на провинциалния управител е било Рациария.“^[66]

Че през този откъс от време трибалските обитатели в Медковското поле се намират под административната и военната власт на римския управител в Рациария, напомнят следните факти. В това ни уверяват географското местоположение на Медковец, откритият археологически материал и запазените сред населението легендарни сведения. По предание се знае, че в местността „Торлаканската падина“, близо до землището на с. Расово, някога имало латински град. Тук римляните заварват тракийско селище, край което те изкопават 70 кладенеца — иззидани отвътре с камъни в латински стил. Допреди няколко десетилетия водоизточниците бяха останали само три: Добрин кладенец, Манавски кладенец и Джурджов кладенец. Наскоро след административната колективизация на земята жителите на Расово (община Медковец) построиха язовир, извън водите на който остана само Добрин кладенец. Именно в обсега на „латинския град“ и „Сухата падина“ бяха намерени най-много железни стрели, върхове от копия, римски монети и други веществени доказателства.

За римско присъствие в нашия край по времето на империята свидетелствуват откритите сребърни монетни съкровища или единични находки. Между селата Гайтанци и Луковица овчарчета намират в местността „Голата чука“ едно медно котленце с римски сребърни монети от времето на императорите Траян, Хадриан, Фаустина стара. Съкровището било разграбено и до кмета на с. Брусарци достигат само 11 екземпляра, които той предава в Ломския музей; пак в землището на Луковица са изкопани стотина римски императорски денара от Траян, Фаустина майка и други, датирани от II в.; при неизяснени обстоятелства полският пазач намира в землището на Вълкова Слатина денари от времето на Септимий Север, Каракала, Филип — баща, Отацилия Севера, Траян Деций и др. В село Комощица са открити 70 сребърни монети с образите на Октавиан Август, Веспасиан, Нерон, Димициан.^[67]

Не остава назад в това отношение и Медковец. През 1937 г. една жена от нашето село изкопава в нивата си едно глинено гърне с 260 римски денара от I — II в. от н.е. От цялата находка тя запазва три сребърни монети за себе си, а другите 257 продава на софийския златар А. Сахакян, който ги предоставя на нумизмата Тодор Герасимов за преглед и научно съобщение. Монетите са от времето на следните императори и се разпределят така: Нерон — 10, Галба — 10, Вителий — 5, Веспасиан — 56, Тит — 2, Димициан — 11, Нерва — 5, Траян — 25, Хадриан — 26, Сабина — 7, Антоний Пий — 39, Марк Аврелий — 30, Фаустина стара — 14, Фаустина млада — 12 и Луций Вер — 5.^[68]

За по-голяма яснота нужно е да се изтъкне, че императорът Нерва (96-98 г.) основава династията на т.нар. Антонини. Затова всички денари, сечени по негово време и от следващите императори — наследници (напр. Траян, Хадриан и др.), се наричат още и антонини или антониниали. Според устното съобщение на нумизматката Йорданка Юрукова, повечето съкровища от този вид, т.е. съдържащи римски денари и антонини, в нашите земи са укрити към средата на III в. (248-251 г.) във връзка с опустошителните готски нашествия. Това парично богатство обаче, в което най-късната монета е от императора Луций Вер (161-169), явно е укрито (трезорирано) в края на II или първите години на III в., т.е. то се откъсва от вълната съкровища, скрити в средата на III в. По това време големи вълнения не разтърсват Горна Мизия, в чиито граници се намира Медковец и укритото в неговото землище монетно състояние. Затова е трудно да се посочи конкретното събитие, което е било причина за трезорирането.

Възможно е според Ѝ. Юрукова сребърното съкровище от Медковец, което съдържа само пълноценни (сребърни) денари, да е изтеглено от обращение от собственика преди нахлуване на пазара на лошокачествени антонини (според закона Грахъм, който е валиден и днес). Непълноценните или лошокачествените денари, известни с името фурѐ, имат вътрешен пълнеж от неблагородни метали (мед, желязо, олово) и само отвън покривката им е сребърна.^[69]

Допустимо е обаче и друго обяснение. След убийството на Петринакс през 193 г., т.е. 24 години след управлението на Луций Вер, в Римската империя избухва гражданска война, чиято сила се разразява в земите на днешна Югоизточна България, но не и без последици за Горна Мизия. Гарнизонът в областта, състоящ се от I Италийски легион и придадените към него помощни конни и пехотни части, заедно с други крайдунавски войскови части, се обявяват на страната на провъзгласения за император Септимий Север. През дългата гражданска война Север пребивава през 202 г. и в Мизия.^[70] Навярно тези размирни години принуждават притежателя на съкровището от Медковец да укрие паричното си богатство.

Някои предания на стари хора свързват откритите златни монетни съкровища в селото с римското присъствие тук. През 1884 г. Дамян Луканов Нейков като изкоренявал черница в двора си, изкопава едно гърне със златни монети. Още същия ден зарадваният селянин отнася парите при чичо си поп Младен Нейков, за да сподели с него радостта си и поиска съвет. Свещеникът препоръчал на младия си роднина да отнесат съкровището в черквата „Света Параскева“. Там то трябвало да престои една нощ и в случай че неговото съдържание е прокълнато, то бог ще го очисти от греховност. На другия ден обаче гърнето се оказало празно, а златните монети — присвоени от божия служител. На изумения млад медковчанин поп Младен обяснил: „Тези монети, чичовото, са прокълнати и затова бог ги е прибрал, за да те отърве от злощастие.“^[71]

Интересна е и следната легенда. След Първата световна война Рангел Мацов, трудолюбив селянин от средна ръка, помолва бедняка Младен Чипия срещу една кофа (крина) царевица да изкопае отводнителен окоп около една от нивите му. И тъй като Младен поискал две крини царевица, то пазарлъкът не станал и Рангел Мацов се заел сам със земления изкоп. По време на работата той изкопава едно гърне със златни монети, които след това продал на софийския златар и с получената сума закупил няколко ниви и ливади. Така преданието обяснява неговото забогатяване.^[72]

Възможно е посочените медковчани да са намерили гърнета със златни монети, но едва ли те имат италийски произход. Наистина съществуват по това време и римски златни монети, именувани ауреуси, или ауреус — за една монета. Те се секат от императорите Август до Константин Велики, но са пускани в обращение в много малки количества, защото имали голяма номинална (покупателна) стойност. Затова римското злато е голяма рядкост в нашия край, докато сребърните денари изобилствуват и в медковското землище.

Важно е да се изтъкне, че от Веспасиан (69-79 г.) нататък италийците престават да служат във войската, а при Хадриан (117-131 г.) римската (с изключение на някои специални части) пехота се набира от Мизия, и то най-вече сред селското население, т.е. сред най-неподатливите на романизация траки. Така че към средата на II в. войската става предимно селска. Само офицерското тяло се рекрутира от сенаторското и конническото съсловие. Според проучванията на Борис Геров намереният надпис край Лом е твърде показателен в това отношение.^[73] Откритите археологически находки (стрели, върхове на копия, монети и други предмети) в „латинския град“ и „Сухата падина“ при „Пенков кладенец“ в медковското землище дават основание да се допусне, че в състава на римската войска са влизали и селяни — трибали.

Впрочем от изнесените дотук свидетелства и от изказаните съображения следва, че някога в землището на Медковец римските офицери и чиновници по указание от центъра на империята са се опитвали да наложат сред социалната среда на трибалите цветистия декор на робовладелския Рим. Упорито и последователно се пренасят римските обичаи, традиции и култура, към които трибалите, или по-скоро една малка част от тях, са се приспособявали. При това римската асимилаторска политика действува не круто, а тактично запазва местните институции, бит и наследство. Патрициите правят всичко възможно да приобщят трибалите към римската цивилизация, която в онова далечно време се е ползувала наистина с голям престиж. Управниците от Вечния град се стремят да бъдат толерантни и към религията на местното население. В повечето случаи обаче привлекателният образ на римските и гръцките божества спечелва следовници и постепенно става съставна част от верския свят на трибалите. Например гръцката богиня Афродита, отъждествявана с римската Венера, се ползува с особена почит в Римската империя. Според една от легендите тя е дъщеря на Зевс и Диона, а според друга е сестра на Кронос и дъщеря на Уран. Родена е от морската пяна. И ако Зевс, Посейдон и Хадес се смятат създатели и владетели на трите основни космични начала: небе, земя и вода, то на Афродита е подвластна третата земна сила — любовта. Преклонението към тази богиня се подсилва и от мита, възприет и от Вергилий, според който Еней, основателят на Рим, е син на Афродита.

Почитта към богинята на любовта се пренася и в нашата провинция на огромната империя. Този факт се документира и от намерената многобройна пластика в северозападните български земи. Преди няколко години селянин от Медковец открива бронзова статуетка на Афродита (Венера) и я предоставя на историка Цветан Симеонов от нашето село. Пластиката представлява голо женско тяло в движение и току-що освободена от кестоса — превръзката на бюста. С високо вдигнатата си дясна ръка Афродита държи сгънатия кестос. Главата е леко наведена в естествена поза наляво, а буйната коса все още не е разплетена и се намира в кок на тила и прихваната с луновидна диадема. От запазената горна част на статуетката личи, че тялото е стройно и хармонично, а отчупената лява ръка навярно е прикривала детеродните органи — знак, че богинята все още не се е освободила от свяна на голото тяло.

Афродита с кестос е композиция, която се появява през елинистичната епоха и е заета като мотив от Сирия и Египет. В гръко-римската пластика е широко разпространена, а у нас е застъпена специално в северозападните български земи, най-вече във и около Рациария. „При с. Медковец, Ломско — изтъкват Димитрина Митова — Джонова и Йорданка Атанасова — Георгиева, — също е открита статуетка с този сюжет в друг, не по-малко популярен вариант — кестосът е вдигнат високо в ръката (често срещано иконографско решение при представянето на Афродита с кестос).“^[74]

По мекия овал на лицето и удължения нос се разкрива елинистичният произход на статуетката. Близостта й с източната бронзова пластика дава основание да бъде свързана с тамошните ателиета от средата на II век и да се третира като внос или продукция на преселници от Бяло или Средиземно море. В стилно отношение статуетката от Медковец, макар и да принадлежи към времето на Антонините, бележи пряка връзка с елинистичната пластика и притежава високи художествени качества. Аналозите пък, които тя има с пластиката в поречието на Тимок и в околностите на Рациария, бележат пътя на проникването й в нашето село.

4. Славянските заселници и село Медковец

През VI — VII век Великото преселение на народите навлиза в своята заключителна фаза. Именно през това време на територията на Източната римска империя (Византия) нахлуват различни племена — хуни, авари, гепиди, херули, прабългари и най-масово славяни. В резултат на тази човешка инвазия Византия не е унищожена, а е омаломощена и съществуващите в нея робовладелски отношения търпят бързо разложение; етническата карта на континента осезателно се променя.

Готския историк Йорданес, по произход алан и живял към средата на VI в., отбелязва в своята „Готска история“, че едно столетие преди него, т.е. към средата на V в., родствениците на Атила Емнецур и Улциндур завземат редица селища, между които и Алмус (Лом). „Тогава — пише Йорданес — мнозина от хуните… нахълтали на различни места“,^[75] т.е. настаняват се и в трибалските поселения в Медковското поле.

Много по-силен и продължителен е обаче натискът на славяните върху дунавската граница на Византия. Прокопий Кесарийски изтъква в съчинението си „За строежите“, че императорът Юстиниан I (527-565 г.) взел предохранителни мерки: възстановява разрушените бастиони около Бонония (Видин), поправя и укрепва разрушена Рациария (Арчар), Алмус (Лом), Куброс (дн. Цибър) и др.^[76]

Впрочем за спирането на славянската етническа лавина не помогнало нищо. В миналото някои местни автори изказаха мисълта, че „славяните минали Дунава при Видин“.^[77] Напоследък това виждане е обект на сериозно проучване.^[78] Като много важни доводи се сочат най-ранните сведения на Псевдо-Кесарий за славяните и двата преписа на българския превод на Манасиевата хроника. В прибавката към Ватиканския препис четем: „При цар Анастасий българите (т.е. славяните) започнаха да завладяват тази земя, като преминаха при Бъдин, преди да потеглят за Охридската земя.“^[79]

Така че от втората половина на VI до средата на VII в. днешното медковско землище е вече заето от славянските заселници. Тук последните заварват доста оредели трибали, с които се смесват и поради своята многолюдност и в продължение на два-три века ги асимилират. При все това една малка част от езиковото богатство на трибалите се усвоява от славяните. Например от тракийската дума катер възниква катирица, от пара („река“) — бара (в границите на Медковското поле и сега съществуват названията; Селската бара, Хвърклина бара, Татарската бара и др.), и още: бела — бял, берг — бряг, бенд — бинт, бинтовам; берс — бреза, кетри — четири, кист — чист, стара — стар, тарп — трап, золт — злато, както и газя, гъна, огъвам, прегъвам, затъвам и пр.^[80]

Изглежда, че след славянското настаняване в нашето землище остава да съществува най-голямото трибалско селище — това в местността „Пенков кладенец“. При установяването им тук заселниците формират своя селска община, състояща се от няколко различни рода, с изявен териториален характер. Постепенно в общественото устройство на славянските обитатели в Медковското поле взема превес социално-имущественото начало. При все това, както пише Прокопий в „История на войните“, славяните „не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудните работи“.^[81] Съгласно този демократичен принцип местното население си избира първенците на общината — кнез (кмет) и старейшини, а в дни на бран — дружинници. С известни прекъсвания образуваното тук славянско селище — през цялото свое вековно съществуване (анонимно и документирано) се ръководи от община начело с кнез. Както ще видим по-нататък, кнезовската институция се запазва дори и по време на османското владичество, когато общината Медковец се оглавява от редица кнезове, между които особено място заема видният войвода и революционер Иван Кулин.

В началото на изложението се каза, нека пак подчертаем, че едно от основните занятия на трибалите, а след това и на славяните в медковското землище, е пчеларството. Векове наред пчели се отглеждат в местностите „Пчелиньете“, „Раковица“, „Горното ливагье“, „Табашката падина“, „Кленяка“, „Брестака“ и мн. др. Навярно при настаняването, или наскоро след това, на славяните в тракийското селище при „Пенков кладенец“ новите обитатели започват да го наричат Медковец.

По спомени от стари хора се знае, че някога в горите на селото имало толкова много кошери, щото и ливадната трева била покрита с медоносна роса. Обикновено пчелите заемали хралупите (шуплите) на дебелите дървета. В Медковец имало хора, които специално се занимавали с издирването на кошерите по хралупите. Впоследствие тези медотърсачи по названието шупли получават нарицателното шупловци. Така се обяснява появата на прякорното прозвище на рода Шуповци. А от земеделската култура просо — просеник, Просеничковци.

При засядане в медковското землище местните славяни продължават да използуват преходната форма на обществен живот — военната демокрация, която според някои автори била мост, свързващ родовата община с класовите общества. Войната те наричат рат, а участвуващите в нея бойци — ратници. В състава на ратните отреди влизат: стрелци, щитоносци, леки части, копиеносци, прашкари и др.

Първоначално при отбрана и нападение славяните действуват чрез прикритие из доловете, падините и мочурищата (напр. м. „Мочура“ в медковското землище). Впоследствие обаче те започват да използуват някои от заварените късноантични и ранновизантийски укрепени места, наричани градища. За подобни съоръжения говорят и останките от камък и друг строителен материал в местността „Пенков кладенец“. Според Вацлав Добруски, който е правил археологически проучвания в нашия край в края на XIX в., между селата Ерден и Мърчево се намират много местности — градища.^[82]

Живеещите в Медковец славяни имат и свой духовен живот. За отмерване годишния цикъл на астрономическото време те използуват специален календар. Имената на месеците са съобразени с климата и годишното време: напр. месец февруари се назовава със старославянската дума Сечен или Сечко, което значи мразовит, леден; най-топлият месец юли е назоваван горещник или липен. В Медковското поле и сега има местност „Липена“, която старите хора неправилно свързват с липа, тъй като там няма и следа от този дървесен вид. Все тогава или по-късно възникналите славянски селища край Берковица и в Медковското поле получават името Липена. В търговския тефтер на Кръстьо Пишурка е отбелязано село Липен, с няколко жители на което той поддържал делови връзки.^[83] Димитър Маринов също говори за „местността, известна под названието Липен, гдето се намирало някога село със също име… Самата местност била в землището на Медковец.“^[84]

Вярата в богове и задгробен живот е друг аспект от духовния живот на местните жители. Техен върховен бог е Перун — творец на мълнията и единствен господар на всичко. Етимологията на думата Перун се извежда от пер — удар, стб. пер — нанасям удар, бия; глагола пера — силно бия.^[85] И в наши дни в Медковец се казва: „Перни му един юмрук“, „Здравата го пернал“, „Слушай, защото ще те напердаша“; при атмосферни условия: „Дъждът пере ли пере“; при измазване на стена действието при хвърляне на хоросана с мистрията се изразява с думата пердаша, и пр. и пр. Името на това божество оставя трайни следи и в топонимията: село Пишурка (община Медковец) някога е основано в местността „Периклин връх“.^[86] След освобождението В. Добруски намира в землището на с. Вълкова Слатина (дн. Доктор Йосифово) две местности с названието Зелен град и Перун град, в които, според преданието, някога имало славянски селища.^[87] Димитър Маринов също отбелязва тези места: Зелен град, Перун, Периклин град, Константинов град и др.^[88] Интерес представляват и археологическите проучвания на Живка Въжарова в с. Вирове (Михайловградско). На 2-3 км от селото тя посещава местността „Перунград“, обхващаща около 100 декара и разположена върху два хълма, разделени от дол, в който има извор и тресавище. Тук българската археоложка открива фрагменти от глинени съдове, глинени пирамидални предмети, части от хромели и прешлени от вретена, останки от мазилка на жилища и други.^[89]

Култът на медковчани към Перун намира отражение и в народното творчество:

Малка мома град градила,

град градила, град Перун.^[90]

Другата разновидност е свързана с обръщението на славяните към своето божество да се смили над тях и прогони сушата:

Пеперуда злата

пред Перуна лята,

лята и прелята,

по поле се мета

и богу се моли:

„Дай, боже, дъждец.“^[91]

Названието на главното божество е съхранено през вековете и в именния репертоар на медковчани и техните съседи. В един султански ферман от 1777 г. се говори за „кнез Перун от Брегово“.^[92] Употребяваните някога в Медковец имена Перун, Перуна, Перунка и др. днес са съхранени в преобразуваните названия: Петрун, Петрунко, Петруна, Петрунка, както и в родовото прозвище Петрунковци.

Медковските славяни тачат и Лада — богиня на мъдростта, красотата и любовта. Все още си спомням народната песен, с която и в нашето село тя се възхваляваше:

Ой, Ладо, Ладо,

момиче младо.

Извади пръстен

да го видиме,

чие е либе?

Чие ще бъде?^[93]

Обитателите на медковското землище се прекланят и пред природата и природните явления. Изглежда, че носещите името на Перун места са някогашни славянски светилища; обикновено те се намират под открито небе и в близост до някое вековно дърво, тачено като светиня. Тук вярващите поставят отличителен знак — голям издялан камък, който и след покръстването продължават да изработват в езически стил. По време на жертвоприношенията местните жители обричат закланото животно на тачената природна сила, за да им осигури: здраве, плодородие, предпазване на семейството от болести или природни бедствия, дълъг живот и пр. Тези светилища на открито славяните наричат оброк. След приемане на християнството църквата се приспособява към народната традиция, като включва и оброка в своите ритуали. Дълго време местните духовници са принудени да търпят и поставяните от селяните оброчни камъни в езически стил. Навярно от този вид е и запазеният през вековете оброчен камък под формата на гъба в местността „Чумните гробища“, близо до къщата на Митковци. Някога това място е било далеч извън селото и между него и днешната черква „Света Параскева“ е имало, както отбелязва Ф. Каниц, „прелестна горичка“. За този останал от езическо време оброчен камък Димитър Маринов пише: „Тоя престол днес е оброк… при тоя престол се коли курбан, свети се вода и става селско угощение. Тоя престол е открит някога от дядото на задругата Карчовци, днес цяла влака, която съставлява цяла махла.“^[94]

От славянско време остават по традиция и селските сборове. Затова някои автори, като говорят за оброците и сборовете, с основание изтъкват, че денят на сбора на едно село не е денят на светеца, а се празнува на следващия ден. Така че светецът е само номинален патрон, в този ден никой не разговаря и не споменава името му. Това навежда на мисълта, че сборът е по-стар и от самата християнска религия, че той е съществувал още в идолопоклонническо време, че църквата е била принудена да го приеме в такава форма, в каквато го е предала езическата традиция.^[95]

Обитателите на Медковец боготворят и слънцето — източник на живота и гонител на болестите. В негова чест те устройват нарочното тържество — Еньовден (м. юни). В този ден и млади, и стари се къпят за здраве, за прогонване на болестите. Вярва се, че в този ден (рано сутринта) и слънцето се къпе. Еньовският венец от билки и цветя е неразделна част от обредите на празника. Спазването на обичая спечелвало слънцето за плодородие и здраве, против градушка, срещу бродници и житомамници. През този ден медковчани много се боели от жени магьосници, наричани бродници или житомамници, които ходят по полето нощно време и обират плода на нивата, и го пренасят в собствената нива или нивите на съседно село. Обикновено те откъсват най-големите и най-пълни със зърно класове и ги слагат в голяма торба или козиняв чувал. Жената магьосница отива на полето още вечерта, без да я види някой селянин. Със себе си тя взема голо кросно и една голяма дървена лъжица. Когато тъмнината хвърли черната си пелена, бродницата се съблича гола, яхва кросното и заема с лъжицата нападателна поза. При настъпване на полунощ (потайна доба) тя започва да обикаля предварително набелязаната берекетна нива и я обикаля три пъти. След това застава с лице към нивата и казва съответно заклинание. На това питане цялата нива прави поклон, само царете на нивата (онези стръкове, които имат два-три класа, т.е. едно зърно е дало бракясал плод) остават непоклатимо прави. Възползувана от преклонението на обикновените класове, магьосницата откъсва бракясалите класове и ги поставя в торбата; така откъснатият плод се запазва до вършитба, когато го хвърля в собствения харман.

Този обичай е спазван в Медковец до лятото на 1885 г. Тогава на 24 юни такава бродница влиза в най-плодородната нива и казва заклинанието: „Тук ли си, Еньо? Що ме не питаш защо съм дошла?“ Тя обаче не знае, че предварително е проследена и в нивата са скрити няколко души пъдари, които се изправят и с насочени към нея пушки казват: „Тука сме. Ние знаем защо си дошла.“ Междувременно полските пазачи арестуват изненаданата бродница и заедно с кросното, дървената лъжица и самодивското облекло я откарват в общината при кмета. След този случай никоя медковчанка или селянка от околните селища не посмяла повече да играе ролята на магьосница; за известно време остават само къпането и обредът с Еньовия венец.^[96]

Именният репертоар също напомня за славянския произход на медковчани и за съхраненото от традицията тяхно мировъзрение. С поставянето на личните имена тогава се цели по косвен път да се надхитрят и заблудят злите сили, духове и демони и се отклони вниманието им от детето. В Медковец широко се използува името, произхождащо от съществителното вълк. От споменатите два списъка от 1845/46 и 1872 г. (вж. „Приложения“), съдържащи около 1500 мъжки имена, двама медковчани се наричат Вълко и дванадесет Вълчо. Ако към тях прибавим и толкова женски имена (Вълка, Вълкана и др.), то техният брой се удвоява. В тази връзка Христо Гандев изтъква, че магическото значение на името вълк е двойно: от една страна, да се измамят злите духове и сили, че носителят на името не е човек, а по-скоро сам зъл дух, приемащ различни образи съобразно древните славянски вярвания; от друга — вълкът е умно, силно, свирепо и самостоятелно животно с извънредна издръжливост, нападателност и пъргавина при грабване и отвличане на жертвите си, които му качества го правят красноречив символ на човека, живеещ в бедния, жесток и пълен с опасности и грабителство свят на средновековието.^[97]

В славянобългарския репертоар е застъпено и името Първо, Първа, чиято магическа насоченост е да се задържат в живота първородните синове, пък и дъщери. Към средата на XIX в. в нашето село има 19 мъже с името Първан и двама — Първул. Популярни са тогава и женските имена: Първа, Пръвка, Първана. Като се има предвид, че по онова време Медковец наброява около 200 къщи, то на 5 дома се пада по едно от горепосочените имена. От славянски произход са и други имена: напр. от драг (човек с приятни, ценни качества) се създава личното име Драган, Драгой, Драганка и пр. За тях съдим от широкото им присъствие в средновековните византийски документи, от турски регистри, медковски църковен списък от днешните лични и фамилни имена — Драгановци, Драготиновци и други.

Заслужава внимание и славянското съставно име Влад-и-мир, което дава при разпространението си Влад, Владко, Велико, Велика, Велю, Велко и пр. От несъмнен славянски произход са и следните лични имена: Васил, Васко, Веско, Добри, Добра, Добрин, Добринка, Трифон. Славянските заселници оставят следи и върху репертоара на имена от бита, топонимията и стопанската дейност на медковчани: гора (Горан, Горанка), горун (м. „Горуняка“), брест (м. „Брестака“), мед, медовина (Медко — сладък като мед, Медковец — селището, където живее родът на Медко), кола, колар (Фамилията Коларете) и мн. др.

5. Медковец по време на Средновековието

В 681 г. се ражда българската държава начело с хан Аспарух. Нейната поява и утвърждаване на Балканския полуостров играе важна роля за обединяване на славяни, прабългари и оцелели траки и образуване на българската народност, малка съставна част от която са и нашите предци. Започва епохата на феодализма или средновековието. В края на това време, поради унищожаване на българската документация от турските нашественици и поради липсата на особено важни исторически събития около землището на селото, които биха били отразени в чуждестранни извори и литература, Медковец съществува анонимно. При все това жителите на селото продължават да живеят своя пълнокръвен обществен живот.

Разбира се, първият въпрос, който ни интересува, е дали Медковец влиза, или остава извън пределите на Аспаруховата държава? Според Петър Мутафчиев западната граница на България минава по долината на река Тимок,^[98] следователно селото ни влиза в границите на новообразуваната българска държава. Васил Златарски пък е на мнение, че Ломско, Видинско, Зайчарско и други части от днешните северозападни български земи остават извън обсега на Аспарухова България.^[99]

Като основа за този спор служат землените съоръжения, издигнати от прабългарите в дълбочина от линията Дунав — Искър — на юг към Стара планина. Ако приемем, че и трите вала очертават западната държавна граница на България, то Медковец остава извън пределите на страната. В случая отношение към темата има третият, най-западният вал от отбранителната система: той започва от река Дунав, източно от Лом, продължава към Медковското поле (с. Расово) и свършва до река Цибрица, източно от с. Дългоделци.^[100] Част от този землен траншей е и ровът източно от м. „Пенков кладенец“ край Медковец, разоран и изравнен от тракторите при кооперирането на земята.^[101]

Минаващият през Медковското поле ров се състои от два елемента: окоп и вал (насип), първият от източната страна, а вторият — от запад, т.е. според Г. Александров той (пък и другите два) е обърнат на запад, откъдето са били очаквани нападателите. Следователно земленото съоръжение не е гранична линия, а дълбоко ешелонирана отбранителна система, която обема и медковското землище.^[102]

Петър Ников пък е на мнение, че окопът е от западната страна, а валът от изток. Според този автор землените укрепления „служели за защита на един народ, който е живял на изток от окопа, срещу западен неприятел“,^[103] т.е. аварите. Това гледище е по-приемливо, защото иначе е необяснимо как славяни и прабългари биха се отбранявали, ако валът е откъм запад, а окопът откъм изток. Това означава, че бранителите е трябвало да лежат или да стоят в дълбоките окопи и оттам да отблъскват налитащия неприятел. Освен това при дъждове ровът би се напълнил с вода, което прави позицията на враговете по-изгодна. Следователно по-вероятно е границата на българската държава да минава по река Тимок при наследника на Аспарух — хан Тервел (701-718 г.). От това време и славяните от медковското землище ще да са включени в границите на България.

Че селото ни влиза в пределите на българската държава в края на VII или началото на VIII в., свидетелствува и откритият уникален паметник в с. Кърки жаба (община Медковец). Преди няколко десетилетия тогавашният директор на Националния археологически музей в София Никола Мавродинов минава през селото и попада на интересна находка. За видяното той споделя пред няколко археолози, между които е и Веселин Бешевлиев.^[104] Става дума за каменен надпис с черти и резки, т.е. т.нар. тюркски руни (от герм. rune — „тайна“). Според специалистите прабългарите донасят това рунно писмо със себе си и след 681 г. то продължава да се употребява и в такива отдалечени краища на държавата, какъвто е и нашият район. Още К. Шкорпил изказва мнение, че това са буквени знаци от прабългарска азбука. „В полза на това мнение — изтъква В. Бешевлиев — говореше обстоятелството, че върху един каменен блок, намерен в Бяла, Варненско, са издълбани пет знака един след друг, (а) върху една плоча от Кърки жаба (дн. Аспарухово, Михайловградско) шест (знака).“^[105] Този надпис върху плочата е от края на VII или първите години на VIII в. и е издълбан в чест на пребиваващия тук прабългарски сановник. Засега това е единственият епиграфски паметник, открит в северозападните български земи.

Междувременно след покръстването през 864 г. Медковец става християнско селище. Как реагира местното население на този държавнически акт на княз Борис I, не може да се каже. Но по косвени данни би могло да се предположи какво е отношението на медковчани към религиозната политика на българския владетел. Постепенно езическите светилища и оброчни камъни са заменени с християнски храм и каменни оброчни кръстове. За това свидетелствува запазеният оброчен каменен кръст край стобора на Иван Маринов Барашки, който, според стари хора, не е от турското робство, а много преди това („от незапомнени времена“).

Макар и бавно и при ожесточена (мълчалива или друга) съпротива, християнството с големи трудности преодолява езическите обичаи, ритуали, традиции, празнични дни и гледа да ги нагоди към църквата. Някои езически празници обаче преживяват вековете и битуват до наши дни: „миши празници“, „вълчи дни“, „прогонване на змии и гущери“ и пр. Много добре си спомням детските години, когато рано една сутрин през пролетта майка ми ме събуждаше преди изгрев-слънце, даваше ми един ръжен и една маша и с тези два предмета извършвах традиционния обред. В дясната ръка държах машата и с нея удрях по ръжена и обикалях около старата ни плетена къща. По време на този ритуал при всяка обиколка три пъти изказвах заклинанието: „Бягайте, змии и гущери, у поле широко!“ Вярваше се, че с тези проклятия злите духове в лицето на змиите и гущерите ще се изплашат и ще освободят с бягство къщата, хамбара, обора и другите постройки в двора, в които живеят хората, животните и птиците.

Още преди приемане на християнството настанилите се в района славяни тачат наред с Перун още и Волос или Велес — бог и покровител на стадата и особено на овцете, които осигуряват при добри грижи на овчаря мляко, сирене, вълна, месо. За омилостивяване и спечелване покровителството на Велес всяка година в определен ден на пролетта местното население коли агънце като курбан на божеството на стадата. В началото християнската църква се противопоставя на този езически празник, но постепенно се приспособява към него и прави всичко възможно да го подчини на новата обредност. По такъв начин мястото на езическото божество Велес се заема от свети великомъченик Георги Победоносец. Всъщност кой е свети Георги? Млад мъж, който благодарение на воинските си качества става управител на малоазиатската провинция Кападокия в Римската империя. Заради вярата му в Христа императорът Диоклетиан го хвърля в тъмница и измъчва жестоко, но нито колелото с остри ножове, нито нажежените железни ботуши сломяват силния дух. Обезглавен е на 23 април 303 година (стар стил), която дата впоследствие след неговото канонизиране като светец и налагане на християнството като държавна религия се превръща в тачен празник, наричан у нас Гергьовден. Свети Георги се превръща в легендарен воин, яхнал своя кон-вихрогон и побеждаващ злото в лицето на кръвожадната ламя с копието си.

Според поверието до този ден никоя майка, на която са умирали деца-кърмачета, не е посмявала да се облажи с агнешко месо, защото било „грехота“. На този ден сутринта, рано преди зори, пускали овцете да пасат само до обед наред из ливадите, пасищата и нивята. Стадото се съпровожда от най-стария мъж в семейството, а младите отиват в гората за цветя: гергьовче, божур, заешка китка и др. От тях девойките приготвят два венеца: за агнето, определено за курбан, и за овцата, която води стадото. Жените пък месят шарени хлябове, между които и един специален, по-голям, върху който се изобразява обор с овце и овчар; приготвят се и малки кръгли хлебчета, наречени кравайчета, и един по-голям кравай, специално за млада булка.

На обед, като си дойде овчарят с овцете, момците и девойките посрещат стадото и поставят единия венец върху главата на овцата — водач. Сетне пускат определеното за курбан агне да бозае, а в това време дават на овцата майка да отхапе от шарения „гергьовски хляб“, а останалите овце ги издояват. После вземат агнето и го отнасят вкъщи, където му слагат венеца на главата и запалена свещ на рогата; дават му да хапне от „гергьовския хляб“, трички и тревица. Като се свърши това действие, извикват свещеника да му пее вкъщи или пък отнасят агнето в черквата. Спомням си, че когато агънцата надхвърляха 200-300, то поп Ангел Попов се разпореждаше да ги наредят върху тревата в черковния двор и там благославяше тяхното заколение.

Обредността след това продължава вкъщи, където поставят агнето с венеца върху синията, а най-възрастният се прекръства и казва: „Господи боже, с живот и здраве да дочакаме пак Гергьовден до година, до амина!“ И с нарочно наточения нож отрязва главата на агнето. Не е позволено кръвта да пада на земята или пода, затова тя се събира в нарочно приготвен съд. След това колачът извиква при себе си децата, потапя показалеца си в кръвта и ги бележи с кървави точки по челото, бузите и нослето. Като свърши това, той казва на децата: „Ха така, да сте ми чевръсти като агнето!“

Сетне стопанинът на къщата не надува кожата на агнето по касапски. Постъпва се така, „за да му бъдат здрави овцете и за да не се надуват“. Докато не се опече агнето, никой от семейството не хапва нищо, а овцете не се изкарват на паша. Когато курбанът е вече готов, слага се трапезата, наречена в нашето село синия, с три покривки отгоре — назовавани месали, три шарени хляба, бъклица с вино и печеното агне. Цялото семейство е наредено около трапезата, всички стоят прави, пристъпят от крак на крак и гледат към агнето. В това време най-старата жена донася ръжена с ярки въглени, пуска върху тях тамян и го предава на овчаря. Стопанинът на къщата се прекръства, което правят и другите, кади трапезата и казва: „Господи боже, Господи боже, да дочакаме нов Гергьовден с живо, със здраво, с повече овце, с повече агънца!“ Тази молба се повтаря до три пъти, сетне ръженът с тамяна се предава на бабата, която го поставя в един от ъглите на одаята, за да може пушекът да изгони дяволите и нечистите сили от къщата, хамбара и обора. Сетне дядото разчупва печеното агне на малки парчета, сядат със стопанката и чак тогава се чува подканата на стареца: „Ха сега на ядене!“

Като подложат повечко печено агнешко в стомасите си, се преминава към пиене на вино. Първа взема бъклицата най-старата жена, която казва: „Ха да ни е живо и здраво стадото, да дава Господ здраве и живот на овчаря, да сме здрави и живи ние всинца, все така да посрещаме и изпращаме Гергьовден, ха сега наздраве на всинца!“ В отговор другите членове на семейството пожелават: „Да ти е наздравичко!“ И бъклицата минава от ръка в ръка все с пожеланието за здраве на овчаря и стадото. А жена първа отпива на Гергьовден бъклицата с вино, за да бъдат на следващата година женски агнетата. В основата на тази обредност все пак стои желанието за нарастване на плодородието.

Като се изяде агнето, костите му се събират в една торба и на другия ден ги отнасят в местността „Ливагьето“, гдето ги заравят в мравуняк, за да се множат овцете като мравките. По такъв начин, струва ми се, се преплита езическата традиция с християнската обредност.

Бавно и мъчително християнската религия си пробива път и в именния репертоар на местните хора. Възприемат се имена на светци, но се преобразуват и приемат формата на славянобългарската народна традиция. Така се получава една двойственост в именния репертоар: Иван (Вано, Ванчо, Ванко, Ваньо), Петър (Пешо, Пешко, Петьо), Христос (Христо, Ристо), Тодор (Тудор, Точо, Тошо, Тошко), Никола (Кольо, Колю, Нико) и пр. Всеки от посоченитте светци става покровител на лицето, носещо неговото име. Дори тук се влага и пожеланието, възприелият името да постигне добродетелите и качествата на своя патрон. Името на светеца измества магическото име, но продължава магическата закрилническа дейност върху човека на една по-висока нравствена степен, защото светецът е по-конкретна и по-осезаема сила: известно е кога и къде е живял, какви деяния и чудеса е извършил с „божията“ благодат; всичко това е „документирано“ в църковните книги, в иконите, в проповедите и в литургиите на църковните служители; затова то навлиза дълбоко в религиозното съзнание на средновековния българин. Постепенно тези имена се налагат като често срещани и стават български, народни. Заслужава да се каже, че тези имена намират широко разпространение сред мъже и жени от Медковец дори до средата на XIX в. От около 2000 души жители на селото по това време имената на светците се разпределят, както следва: Иван — 180, Петър — 125, Георги — 120, Лука (н) — 30, Андрей — 30, Тодор — 100, Христо — 60, Никола — 70, Дамян — 45, Павел — 30 и пр.

При археологически проучвания в нашия край (напр. Вълчедръм, Долни и Горни Цибър и др.) са открити славянски селища от времето на християнизацията (IX — XI в.). За това съдим от намерените там земеделски сечива, железни вериги, фрагменти от славянски гърнета и друга керамика.^[106] А на подобни находки се попада и в местностите „Пенков кладенец“, „Пчелиньете“, „Липена“ и др. в медковското землище. Начинът на погребение в некропола при Вълчедръм е християнски: наличие на трупополагане, скелетите са ориентирани ИЗ, с ръце, поставени на кръст върху корема; в насипа на гробовете се срещат парчета от гърнета, което говори за древнославянски обичай. „Следователно — заключава археоложката Живка Въжарова — населението, което е погребвало мъртвите си в този некропол, е било вече приело християнството, но и в него са били още живи някои от славянските езически обичаи — чупенето на съдове и хвърлянето им върху насипния гроб.“^[107]

Ярка проява на социалните противоречия в България през X и следващите векове е богомилството. Според Димитър Маринов следи от това революционнодемократично учение и движение се намират в старите ръкописни молитвеници. За разлика от официалните църковни книги, тези молитви напътствуват вярващите да търсят помощта на народни врачки и баячки, с чиято сила само могат да се прогонват различни болести и се целят страдащите. Тези молитви неусетно се вмъкват и в християнските молитвеници. „Такъв молитвеник — пише Д. Маринов — имаше и поп Стоян от Медковец.“^[108]

Същият автор, който преди повече от 100 години е държал в ръцете си този документ, посочва, че в богомилския напътственик на медковския свещеник имало и „молитви за пчелите“. Например в една от тях се казва: пчелите могат да се урочасат от зли очи, от почудище, поради което започват да слабеят и да умират; за да запазят пчелите си от магьосници и обирници, стопаните трябва да прибегнат до баене, заклинание, гасене на въглища и пръскане на пчелите с вода. Освен това на пчелина може да се забучи прът с глава от овца, говедо или кон, но на такова добиче, което е удавено или изядено от вълци — т.нар. вълкоядина. Все в същата молитва за пчелите е казано, че те могат да бъдат опазени от злите духове само чрез противопоставяне на всяко коварство и лукавство.^[109]

По време на византийското завоевание императорът Василий II на път от Сердика за Видин минава и през медковското землище. След 8-месечна обсада василевсът успява през 1002 или 1003 г. да сломи съпротивата на българите от нашия край и да овладее яката видинска цитадела. През 1018 г. този успех е затвърден.^[110]

Впрочем нека кажем, че още по време на ромейското завоевание българският патриарх Дамян пренася седалището си в Охрид, към чийто диоцез спада и Видинската епархия с принадлежащото към нея селище Медковец. По тактически съображения Василий II запазва за известно време положението такова, каквото е било при управлението на българските царе Петър и Самуил. Същото се отнася и за нашия край, за което съдим от втората грамота на византийския император от 1020 г. В нея е казано: „Заповядваме епископът на Видин да има в градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици, защото тая епархия ми стана най-полезна и предана, като ми отвори пътищата си за страната, та и трябваше тя във всеки случай да получи по-голяма награда и да бъде възвисена над най-добрите. Но за да не надмине и да не се постави над епархията на архиепископа (в Охрид — б.а., П.К.), дадохме й равно число клирици и парици с тия на архиепископа, като увеличихме тия последните, които са 70 (според първата грамота от 1019 г. — б.а., П.К.), с още 10 души.“^[111]

От цитирания документ става ясно, че през IX — X и началото на XI век наред с царя и болярите поземлени имоти придобиват и представителите на църквата. В техните феодални имения работят зависими селяни, наричани парици и клирици. От грамотата е видно, че до 1018 г. висшият клир от Видин разполага с работни люде до 70 души, пръснати из цялата епархия, „в градовете на епархията“, т.е. в селищата (в това число и Медковец), където селяните обработват земята на болярина и църквата от този край. Две години след завоеванието обаче императорът, като има предвид, че видинският епископ му отваря път към завладяване на цяла България (като принадлежащ към партията за прекратяване на борбата за независимост), увеличава зависимите селяни с още 10 души.

След смъртта на Василий II (1025 г.) положението се променя във вреда на поробените българи. Към непосилното данъчно бреме се прибавят и непрестанните нашествия на кумани и печенеги във Видинската област. Според Мануил Стравороман в края на XI и началото на XII век се водят опустошителни сражения между нашествениците и византийските войски.^[112]

Най-сетне през 1187 г. търновските братя Асен и Петър възстановяват независимостта на българската държава. Осем години по-късно и нашият край е освободен. В една своя грамота унгарският крал Бела III изнася, че през 1195 г. воювал на страната на византийците с „цялата си войска срещу беса на българите“, но били разгромени и целият видински район бива присъединен към българската държава.^[113]

От това време започва да нараства и влиянието на светеца Димитър Солунски. Престижът на името му е свързан с преданието сред селските маси за помощта, която този светец оказва на Асен и Петър при провъзгласяване на независимостта, както и във връзка със смъртта на Калоян през 1207 г. пред стените на Солунската крепост.^[114] За това може да се съди и от именната листа на медковчани. Така към средата на XIX в. в селото ни има около 80 души, които носят името Димитър и Димитра — така се нарича и втората жена на Иван Кулин.

Неразривна част от духовния свят на медковчани е и култът им към името на светицата Петка или Параскева. Това влияние е свързано с либералнодемократическата политика на цар Иван Асен II спрямо гърците. Според преданието Параскева се ражда, живее и „подвизава“ като светица в село Епават на Мраморно море, където до началото на нашето столетие живее компактна маса българи. Тачена е като изцелителка и покровителка на бедните. Славата й още повече се разнася, когато през 1231 г. по нареждане на цар Иван Асен II нейните мощи се пренасят в Търново и се запазват в специален ковчег до завладяване на града от турците.^[115]

Популярността на Параскева се разширява от търновските книжовници Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Черквата, в която се намира ковчегът с нейните мощи, получава името й. Патриарх Евтимий я характеризира като „застъпница на тези, които са в неволя“, а Григорий Цамблак, свидетел на турското нашествие в Търново, разказва, че всички бранители на крепостта я считали за свой морален водител — воин. След овладяване на столичната цитадела, по молба на няколко духовници мощите на света Петка са пренесени от Търново във Видин.^[116] Именно по това време, края на XIV в., народното шествие с мощите на светицата минава и през нашия край. Обаянието на Параскева (Петка) сред жителите на Медковец нараства с всеки изминат ден. Векове наред местната черква носи нейното име и е знаме в борбата против турското робство. Като патрон на селото Петковден е избран за съборен празник, по време на който в Медковец пристигат отблизо и далеч приятели и роднини и на тържествени обеди и вечери се разказват случки и събития с патриотичен сюжет: къде и колко турци са убити; пеят се народни песни и се играят кръшни хора… Към средата на XIX в. в селото ни има към 60 души с името Петко и толкова жени, кръстени Параскева, Парашкева, Петка, Петкана. Това значи, че всеки втори дом в Медковец има за патрон нейното име. На гръцки Параскева означава подготовка или петък — седмичен ден от календара.^[117]

След смъртта на цар Иван Асен II (1241 г.) настъпват болярски междуособици, които отслабват държавата. От това положение се възползуват унгарците, чийто владетел Стефан, син на Бела IV, в 1261 г. предприема първия си поход срещу българите. Ожесточени боеве се водят във Видинско и Ломско. Княз Стефан, на когото е поверено да управлява Седмоградско, предприема срещу българите 5 похода, по време на които опустошава медковското землище и цялата територия до Търново.^[118]

Няколко години по-късно (1277 г.) избухва селското въстание начело с Ивайло. Във вътрешните работи на България се намесва и Византия. Обикновено се счита, че народният вожд се е сражавал единствено в североизточните български земи и около Търново. В един византийски извор обаче се намират данни, според които при преследването на Ивайло (Лахана) ромейските войски минават и през Медковец и околните селища, за да стигнат чак до Видин. Византийският поет Мануил Фил в поемата си „За подвизите на известния чутовен протостатор“ (военачалника Михаил Глава) пише следното:

И още превзема самия Преслав,

с него Ловеч, Червен и Видин,

и обширната крайдунавска равнина.

И отново отблъсква силния бунтовник

Лахана, като го прогонва с меч.^[119]

В началото на XIV век цялата страна чувствува силната ръка на цар Тодор Светослав (1300-1321 г.). Но при цар Михаил III Шишман феодалната децентрализация отново взема връх. Видинската област, към която спада селото, е предоставена на царския брат Белаур. След гибелта на царя в сражението със сърбите на 28 юли 1330 г. при Велбъжд (Кюстендил) престола заема малолетният син на Михаил III Шишман — Иван Стефан, чиято майка е сръбкиня. Белаур става регент на царя и с политиката си заслужава вниманието на крал Стефан III Урош, който го обсипва с подаръци и привилегии. С това нашият край, пък и цяла България изпадат за известно време под сръбско влияние.

След преврата през 1331 г., начело с протовестиария Раксин и логотета Филип, и поставянето на престола на ловчанския деспот Иван Александър (1331-1371 г.) Белаур заедно с един от синовете на Михаил Шишман, се опитва да вземе отново властта чрез подбуждане на населението от нашия край към метеж. Опитът за преврат обаче не успява, защото изпратените от цар Иван Александър в района наемни татарски дружини жестоко се справят с бунтовниците.^[120]

С разгрома на метежа и бягството на Белаур село Медковец е включено в пределите на българската държава, управлявана от цар Иван Александър. За известно време Видинското феодално имение се управлява от Михаил — един от синовете на Михаил III Шишман (1332-1341 г.). След това идва Иван Срацимир (1341-1396 г.), в състава на чиято държавица се числи и Медковец до трагичните дни на османското завоевание.

1. Османските завоеватели в медковското землище

Жестоката участ на българската държава в края на XIV в. е трагична съдба и за жителите на Медковец. Според преданието завоевателите избиват по-будните селски първенци и непреклонилите глава духовници, а намиращият се край селището манастир е разорен до основи. Преди няколко години, когато старата черква бе съборена под ударите на времето, под нейните развалини се разкри колективен гроб от костите на няколко десетки медковчани, заклани от турците и погребани тук.^[121] Това лобно място се намира само на няколко метра южно от култовата сграда на днешната черква „Света Параскева“, построена през Възраждането.

Османският нашественик подлага на насилия, унищожаване на старейшините и на палеж и околните селища. Намиращото се между Лехчево и Бели брод село Медковец е разорено до основи.^[122] В регистър от август 1471 г. турският чиновник отбелязва срещу името на село Цибър, Ломско: „Раята му е откарана в Цариград.“^[123] Подобна е съдбата и на с. Войници (дн. Якимово), което е представено в документа като „свърталище на разбойници“, т.е. непримирими бранители на родната земя. Така изглеждат още: Бойчиновци, Вълкова Слатина (дн. Доктор Йосифово) и много други.

Според Христо Гандев основната причина за обезлюдяване на много такива села и градове е преди всичко крутата османска политика. Селища, доведени до подобно състояние, се означават от турската администрация като мезра. Накратко казано: когато едно поселище се лишава от жителите си, то се превръща в мезра.^[124] Съобщаваме всичко това, защото в своята по-нататъшна летопис Медковец също изпада в подобно състояние, но по други съображения османските чиновници не посмяват да го прекатегоризират от село в мезра. Но по този въпрос по-нататък.

С оглед по-доброто разбиране на социалния процес и освободителните борби в Медковец е наложително да се кажат няколко думи за същностните черти на османския феодализъм. Според шериата — изложените в Корана юридически и религиозно-нравствени правила — земята като основно средство за производство принадлежи на държавата, т.нар. мирийска земя или мирие. Във връзка с това султанът като абсолютен монарх на Османската империя оставя земята на селяните да я обработват, а доходите от плащаните данъци са раздавани служебно и неслужебно. Така че са диференцирани два вида османско земевладение: за временно ползуване или служебно земевладение — спахилък или тимарска система (тимар, зиамет и хас) и владения с широк имунитет или за вечно ползуване (султански хас, вакъф и мюлк).

Султанските хасове и мюлкове принадлежат на владетеля и неговите роднини, приближени и любимци; а вакъфите се ползуват от богоугодни заведения — джамии, медресета, кервансараи и др. Нуждата от осигуряване поддръжката на главната част от османската войска — конницата, определя формата на спахилъците. Всеки спахия получава като приход определени данъци от населението в точно обозначени селища. В зависимост от размера на прихода съществуват три вида спахилъци: тимар (с доход до 19 999 акчета вкл.), зиамет (от 20 000 до 99 999 акчета вкл.) и хас (над 100 000 акчета). Държателят на тези ленове няма право да ги продава или предава по наследство, ако синът му откаже да приеме служебното задължение на бащата пред султана.^[125]

И така установяването на османската феодална система в българските земи, а това значи и в нашия край, не става автоматически едновременно: този процес е тежък и продължителен. Според Христо Гандев през втората половина на XV в. в Ломския край имало само няколко села (между които е и Сливовик, община Медковец), повече мезри — най-малоценните ленове, и всичко останало било разорение и пустош. Така българският историк обяснява обстоятелството, че в османския регистър от 1454-1455 г. много селища в Ломския край, в това число и Медковец, ги няма, защото били разорени или изобщо не съществували дотогава. Като пример авторът сочи Лом, който „лежал в безлюдни развалини“ и „не се споменава в регистрите изобщо“, тъй като „изгубил изцяло населението си“.^[126]

Това обаче не е така. В рецензия на този труд Страшимир Димитров отхвърли тази теза като недостатъчно обоснована.^[127] Още по-обстойно и аргументирано този въпрос се разглежда от Александър Григоров.^[128] За по-голяма яснота нека вземем за пример селата Сливовик и Медковец, второто от които по брой на жителите си винаги е било по-многолюдно. Така напр. в регистъра от 1454/55 г. първото село фигурира като тимар на Ефляк Доган, мезра Сливовик, домакинства — 33, вдовици — 3, неженени — 2; земя за посев е с приход 3504 акчета. По-нататък в документа е отбелязано: „Това е тимар, даден поради това, че когато пашата пристигнал при войската (при) Сивридже, (Ефляк Доган) му донесъл главата (на убит враг). Притежава свещен знак.“^[129]

Село Медковец не фигурира в този документ от средата на XV в., но го намираме в един регистър от 1560 г.:

„3иамети

Нахия Поломие

(6.) Тимар на Дервиш, като пенсия село Медкофче с неговия тахвил, спада към Поломие… 11 000 акчета

Село Чървалани (Церовене) с неговия тахвил, спада към Поломие… 2500 акчета

Село Дългошефче с неговия тахвил спада към Поломие… 3500 акчета

Всичко 17 000 акчета“^[130]

Тук село Сливовик е посочено заедно с други села като хасове на падишаха, т.е. на султана. Но да се върнем към поставения по-горе въпрос. По това време (1560 г.) Видинският санджак (окръг) е разделен на 9 нахии (околии) с 12 зиама. Поради уедряване на административните единици, център на нахия Поломие е Белоградчик. От 12-те души държатели на същото число зиамети с приходи над 20 000 акчета един е миралаят на санджака, един — кехая без определено място на службата му, един — преводач, един дервиш (на Медковец и още няколко селища), който владее доходите като пенсия и пр. Според Вера Мутафчиева всичко това говори, че тези спахии не са военнозадължени, а са имуществено по-силни ленници, дори не непременно обвързани с военни задължения.^[131]

Случаят с Медковец и с други селища, влизащи в зиамети, свидетелствува, че през XVI в. в тимарската система нахлуват придворни служещи и членове на видни феодални семейства, които нямали отношение към военната служба на спахийството. Този вид ленници обикновено присвоявали приходи над размера на средните спахийски доходи. Всъщност дервишът на Медковец бил „на заплата“ — обезпечен е с пенсия от прихода на селото, но не е владелец на поземления дял.^[132]

До средата на XVI в. върху територията на Видинския санджак, запазил границите на Срацимирова България, се наблюдават значителен брой „свободни села“ (549, между които и Медковец). Като съди дори по числата — през 1454-1455 г. в системата на феодалното земевладение са включени 421 села, а през 1560 г. — 970, Вера Мутафчиева основателно заключава, че едно столетие по-рано (т.е. XV в.) върху същата територия тези „свободни села“ (549) са били по-многобройни от тимарските.^[133]

Така че напълно основателно се поставя въпросът за статута на Медковец, което през XV в. все още не е включено във владение на нито един от изтъкнатите видове спахилъци. През посоченото столетие 549 селища, между които и Медковец във Видинския санджак, все още не са включени във феодалното земевладение на османците. Следователно до средата на XVI в. село Медковец запазва статута си на „свободно село“.

Съгласно регистъра от 1560 г. във Видински санджак вече има налице султански хас — приходите от градовете Видин и Кладово. Това означава, че щом веднъж се свържат с дадена територия, правата на владетеля постепенно се разширяват, обхващайки все нови и нови доходни обекти. В резултат на този процес султанът се стреми да постави ръка върху възможно повече приходни пера.^[134] Към края на XVI в. Медковец вече е включено в землище със статут на султански хас. В един списък от 1591 г. селото е споменато с името Медковче и е посочено в хаса на великия везир Синан паша. То носи на своя висш държател годишен доход от 11 000 акчета.^[135] и като се има предвид, че другите хасови селища на Синан паша — Церовене и Дългошевци, му носят годишен доход съответно 2500 и 3500 акчета, то несъмнено Медковец ще да е било най-голямото село в Ломския край.

В друг турски регистър от 1631 г. е отбелязано, че хасовото село Медковец плаща на държавното съкровище поголовен данък (джизие) 70 дяла (ханета).^[136] Осем години по-късно, през 1639 г., този данък нараства на 102 ханета годишно^[137], което говори за увеличаване на тегобите или за нарастване на биологическото възпроизводство.

В края на XVII и началото на XVIII в. Медковец продължава да бъде султански хас. В един ферман от 1701 г. е казано, че „Медковец и Сливовик от Видинския хас, находящи се във Видински окръг…, поради настъплението на гяурите (неверниците), са празни и разрушени“.^[138] От документа се вижда още, че и двете села спадат към личната султанска собственост (хас) с определен годишен доход (данък), внасян направо в специалната каса на падишаха.^[139] От друг османски регистър пък научаваме, че „в миналото селото се е състояло от 700 къщи, но вследствие на появилата се в 1694 г. чума (veba), част от населението измряло.“^[140]

И така, поради чумната епидемия и поради репресиите на властта за участие на медковчани в съпротивителното движение, селото е характеризирано в официалните османски документи като „празно и разрушено“, т.е. то се превръща фактически в мезра. Наистина запустяването на Медковец, Сливовик и други селища снижава демографския и стопанския потенциал на нашия район, но при все това турските чиновници не посмяват да им дадат статут на „мезри“, защото са султански хасови обекти и подобна категоризация би снижила постъпленията в хазната. Османската власт се надява да ги „съживи“ чрез възвръщане на останалите живи, които заедно с бунтовниците се криели из района или в по-далечни села; заедно с тези наплашени като дивеч местни жители, турските управници вземат мерки за заселване на „712 души пехотинци и 526 души кавалеристи трансилванци и маджари с техните домочадия (в) земите и орниците на… Медковец и Сливовик“.^[141]

По такъв начин чрез дервиши, трансилванци, маджари и други социални и етнически елементи централната власт се стреми да колонизира, денационализира и прекърши волята на населението в Медковец, Сливовик и околните селища. Ала, както ще видим по-нататък, през цялото османско иго медковчани не се стъписват и не се предават. „Всъщност — много вярно обобщава Христо Гандев — по-нататъшната съдба на цялата народност зависела от устойчивостта на селските маси, от техния социално-биологически потенциал, от възможността им да пресъздават отново разрушеното и пропадналото. Бъдещето на страната отсега нататък и векове наред произтичало само от тях.“^[142]

Картината на живота в Медковец се прави още по-релефна и разбираема от тежкото данъчно бреме. Както целият народ, така и медковчани плащат около 80 вида данъци и такси, разпределени както следва: натурални (десятък), повинностни (ангария) и парични — в повечето случаи доминиращи. Като пчеларско селище Медковец плаща преди всичко десятък (йошур) мед. В един тефтер за десятъка на с. Медковец от 1874 г., определен и изготвен от кмета (мухтар евел) Иван Илиюв, пом. кмета (мухтар сани) Цено Вълчов Гъньов и махленския мухтар Цено Ерменков, се вижда, че от всичко 217 домакинства, 63 семейства притежават 4740 кошера и са задължени да платят йошур 474 кошера, получения от тях мед или стойността му в пари. Най-много кошери притежавали следните медковчани: Камен Иванов — 400, Ангел Качов — 400, Средко Цветков — 300, Стефан Пешов — 300, Иван Първулов — 250, Герго Кольов — 200, Петко Ерменков — 200, Никола Попов — 200, Стамен Ганов — 150, Иван Велков Сарафски — 150, Петър Върбанов — 180, Лилко Стоянов — 100 и Илия Горчов — 100.^[143]

Тази тегоба обикновено се събира на 20 юли (ст. ст.). В един закон за Видинския санджак от втората половина на XVI в. е казано: „В този вилает има един ден, който на езика на гърците неверниците назовават Илинден. Неверниците от същия вилает много (го) зачитат.“^[144] Все в това разпореждане по-нататък се обръща внимание: „Щом дойде този ден, те изкарват целия рой пчели и прибират напълно меда, който ще бъде обложен. До този ден да не се събира налог върху пчелните кошери. В чийто срок на владение попадне този ден, нему се полага налогът върху пчелните кошери.“^[145] Според османската терминология под „този ден“ се разбира денят, в който се събира определен данък — например за меда е Илинден^[146], „Този ден“ на турски се нарича тахвил. Внимателният читател е забелязал, че в турския регистър от 1560 г. за нашето село е изтъкнато: „Тимар на Дервиш, като пенсия село Медкофче, с неговия тахвил (к.м., П.К.), спада към Поломие.“ Така че тахвил означава: 1. Прехвърляне; 2. Датата, на която е извършено прехвърлянето на част от феодалната рента от един на друг тимариот. В текста на законите този термин обикновено означава периода, през който даденият тимариот има право върху въпросните събирания. Ако например държателят на Медковец Дервиш е получил селото „като пенсия“ преди Илинден, то именно той има право да събере данъка върху меда, но ако е определен след тази дата — при спор правото се пада на неговия предшественик.

Така че тахвилът за поземления данък на немюсюлманското население е 1 март, на овцете — началото на април. През XV в. данъкът (беглик) върху овцете се събира по 1 акче на 3 овце, а за XVI в. в закона четем: „Но данъкът върху овцете да се събира, след като се издължат държавните данъци. Като се преброят овце и кози заедно с агнетата, да вземат данък по едно акче на две овце.“^[147] По-късно този вид данъци се издължават не в акчета, а в грошове.^[148] Все след XVI в. за 2 свине, когато пасат свободно — по акче на 1 свиня; от всеки задомен селянин се вземат по 11 акчета за дърва и сено, както и десятък върху овощните и зеленчуковите градини. Някои от тези задължения впоследствие променят своите форми и измерения. Например в тефтера за десятъка за Медковец от 20 май 1874 г. мухтарът Иван Илиюв отбелязва: „И за сено на тае година, ако оче госпот да го даде, 2200 кола сено йе млого; тае година откаде тревата (сме) ексек^[149], та не знаеме какво ще да искочи. И за градините, ако хоче господ, то е година може да фанат 550 гроша, ако би станале добри, отчаяности слаба работа сеги.“

[ Таблицата е съставена по сведения на руския генерален щаб. — Материалы для изучения Болгарии, часть третья, вып. V, Букурешт, 1877, с. 152, 157.]

От този облагателен документ се вижда, че медковчани отглеждали най-много следните култури по тяхната застъпеност: пшеница (жито), кукуруз, ечемик, лимец и овес (без просо) и др. Йошурът на зърнените храни се издължава в килета^[150], а гръстите — в оки^[151]. От добива на зърнени храни и особено на пшеницата и плащания за нея десятък съдим за имотното състояние на медковчани: Петър Върбанов — 40 килета десятък, Ангел Петков — 25, Никола Генов — 25, Младен Пенов — 25, Нико Иванов — 25, Качо Конов — 25, Стефан Пешов — 21, Петко Ерменков — 21, Лилко Стоянов — 20, Горан Атанасов — 20, Христо Манов — 20, Захари Пенов — 20, Вълчо Попов — 20, Цено Вълчев Гъньов — 20, Спас Ангелов — 20, Средко Цветков — 20, Петър Кънчов — 17, Косто Илиев — 16, Гено Петров — 16, Христо Димитров — 16, Ангел Панов — 16, Христо Кръстов — 16, Димитър Цеков — 16, Цоло Атанасов — 15, Иван Пенов — 15, Къно Петков — 15, Иван Сивов — 15, Ангел Бонов — 15, Пано Гергов — 15, Иван Христов — 15, Иван Първулов — 15, Петър Тодоров — 15, Илия Гергов — 15, Стоян Гергов — 15, Средко Кънов — 15, Качо Стоянов — 15, Пато Попов — 15, Иван Гергов — 15, Божин Савов — 15, Герго Кольов — 15, Иванчо Петров — 15, Горан Петров — 15, Мито Йончов — 15, Игнат Ценков — 15, Никола Бонов — 15, Дамян Кънчов Конов — 15, Цено Димитров — 15, Младен Вълчов — 15, Иван Велков Сарафски — 15, Никола Попов, Ангел Качов, Филип Петков — 15.

От изнесените данни е видно, че най-големи обработваеми площи се падат на Петър Върбанов, който само за пшеницата заплаща 40 килета йошур или 1026,4 кг. От 217 къщи само 3 домакинства засяват ръж и заплащат съответно следния десятък: Петко Йончов — 3, Алексо Маринов Пърчоев — 2 (и толкова кукуруз); с никакъв данък йошур не е обложен само Пенчо Нинов. Впрочем цитираният турски документ явно свидетелствува за данъчната обремененост на медковчани от османската държава и нейните органи и представители по места.

Наред с йошура, от селяните вземат и т.нар. саларлък или саларие — налог в полза на околийския или окръжния управител, събиран заедно с десятъка. Например при взет йошур 1 киле (25,660 кг) пшеница саларлъкът е 1/4 от взетия налог, т.е. 6,42 кг; през XVI в., ако медковчанинът иска да плати данъка си не на хармана, а на нивата, то той дава на спахията на 100 снопа — 10 снопа десятък и 3 снопа саларие (саларлък).^[152]

[ Материалы для изучения Болгарии, с. 152-157.]

За някои произведения спахията имал право на монопол, т.е. в продължение на два месеца, докато той например си продава гроздето и виното, които е взел като йошур и саларие, селяните не могат през това време да изнасят същите продукти на пазара. В закона е упоменато: „Непродаденото през дните на монополието да не се стоварва насила върху раята, освен ако неверниците го приемат доброволно по определената при тях цена.“^[153] В повечето случаи обаче това изискване си оставало пожелание на книга. По-късно, след Кримската война, българите са „освободени“ от участие в турската войска, вместо което биват задължени да плащат военния налог бедел. Всъщност с това „освобождаване“ от военно задължение най-вече в обоза се продължава съществуващата вековна практика.^[154] За това облагане поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов от Медковец се оплакват с писмо от 26 ноември 1856 г. на Иван Кулин в Белград: „Сега ищят от нас (в)место 300 души българи за солдати 1 500 000 гроша, което пада (в-) секиму по 500 гроша, па бил сиромах или богат, все му е едно (на видинския паша — б.м., П.К.). А народа пищи и дига към бога ръце, зовяще его: всевишний боже, вижд на нашето тежко от турак мучение и закрили ни с твоето десно крило, с което си избавил израиля през море Чермием. Сега берат за солдатите в Скадар от нас жито и от всекиго по 100 оки, а който нема да го наплати, 1 1/2 гроша. Тежко на сиромасите, които немат за дребните си деца, а камо ли за солдатите, понеже града ни уби всичкия плод, па отгде ще вземат да си прехранят дребните деца… Ах, чичо Иване, тежко, братенце, за нас…“^[155]

Непосилно задължение за медковчани е и ангарията, чиито измерения били безпределни и некатегоризуеми. Например селяните са задължавани да разчистват, поправят и прокарват пътища около селото, пък и по-далече. Тази повинност се практикува най-вече по време на война, когато се налагало да се осигурят пътища за турската армия. Така в една султанска заповед от 16 февруари 1738 г. до кадиите се съобщава да се поправят пътищата около Медковец, да се разчистят горичките, да се заздравят калдъръмите и пр., с оглед армията да мине по пътя София — Видин.^[156]

Най-тежка тегоба обаче си остава поголовният данък джизие (харадж). Той представлява един от най-важните дялове на феодалната рента, присвоявана от османската държава. Макар за джизието да е утвърдено схващането като за поголовен данък, плащан от всички немюсюлмански мъже, годни сами да си изкарват прехраната, документите показват, че през XV в. с този налог са облагани и вдовиците, т.е. жени.^[157] Така напр. в посочения вече регистър от 1454/1455 г. в село Сливовик (община Медковец) са отбелязани и 3 вдовици, които участвуват на общо основание с мъжете при изплащане на полагащия се на колектива данък джизие. От друга страна, във ведомостите за джизието платците редовно се обозначават с термина хане, който означава домакинство, къща, жилище. Този факт показва, че в онези години турската администрация гледала на джизието не като на поголовен данък, а като на подворен налог, че с него се облагали не отделни мъже, годни да изкарват прехраната си, а домакинствата, главите на семействата.^[158] Такива са ханетата на трите вдовици от Сливовик, които след смъртта на мъжете си поемат домакинствата, а заедно с тях и полагаемото данъчно бреме.

Прави впечатление обстоятелството, че плащането на данъка джизие изисква не определена възраст, а достигане на зрелост. В джизие-регистъра на Медковец от 1845-1846 г. (вж. „Приложение“, док. №1) е употребен терминът аблак, който буквално означава червенобузест, а всъщност има смисъл на: достигам пълнолетие, съзрявам, приближил съм полова зрялост, т.е. юноша, пубертетник. Такъв израз не може да означава домакинства, а отделни лица, новопоявилите се данъкоплатци — юноши, които през времето между две регистрации са пораснали и достигнали зрелост да плащат джизие. Като пример нека посочим няколко случая: с термина аблак са посочени медковски юноши с различна възраст — Христо Стоянов (12 г.), Петър Каменов (13 г.), Кръсто Пенов (14 г.), Петко Божинов (11 г.), няколко души на по 15 г. и пр. Обикновено след името на такъв юноша стои отбелязано с червено мастило: „Предстои да му се издаде джизие-карта.“ Посочените факти показват още, че понятието аблак е било доста разтегливо, т.е. турският чиновник регистрира новите данъкоплатци не въз основа на някакъв документ (напр. кръщелно свидетелство), а според изгледа, ръста, физическата им даденост. С термина аблак през цитираната година са отразени 52 души, които са нововключени платци от Медковец, т.е. 14%.

В джизие-регистъра на Медковец не се срещат никакви вдовици, т.е. жени. Ако отделните данъкоплатци продължават да се отбелязват с термина хане (и то подчертано), то е само по традиция. Според старата практика например Медковец би трябвало да плаща за 190-200 домакинства, а всъщност платците са 367 души. Ясно е защо османската държава заменя заплащането на домакинство с индивидуално облагане — в хазната постъпват два пъти повече средства.

Документът от 1845-1846 г. показва още, че при облагането с джизие се вземало предвид материалното състояние на данъкоплатците, че те са разделени на три категории, които плащат годишно, както следва: 1. висша категория — по 250-280 акчета; 2. средна категория — по 150 акчета; 3. нисша категория — по 40 акчета. Обикновено момчетата (юноши или младежи) на стопанина на домакинството са определени по принцип като принадлежащи към нисша категория, тъй като имотът се води на името на бащата, чичото или най-големия брат. Така че през 1845-1846 г. от Медковец са обложени 367 души: висша — 20, средна — 65 и нисша — 282. Това означава, че по това време селото е изплатило за данък джизие сумата 22 030 акчета или към 2203 гроша.

Облагането с джизие се съобразява и със социални и други изисквания. Така например срещу името на Иван Кулин не е посочена неговата категория, което означава, че той като кнез (кмет) на Медковец е бил освободен от данъка джизие и някои други тегоби. В регистъра не са посочени, че се облагат 226 души, характеризирани като: „деца и непроизводителни“; срещу името на Петър Първанов е отбелязано: „Куц с един крак, не плаща данък“; а след името на 79 годишния Въло Цеков четем: „Сляп, неработоспособен“. Вместо него обаче от това домакинство плащат синът му Камен и брат му Иван.

Освен това джизие-регистърът от 1845-1846 г. дава възможност да научим и физическите качества на нашите прадеди: възраст, ръст, мустаци, брада и пр. Отразени са и техните имена (лично и бащино), което позволява на всеки медковчанин при желание да направи справка и състави родовата си хроника.

Село Медковец имало и специално задължение към турската държава. Ръководени от върховни държавни съображения — да укрепят господството си, и заставени да се съобразяват със заварените местни традиции, османските управници са принудени да приемат, узаконят и поставят в своя услуга някои групи население, които заемали особено положение в средновековната българска държава. Такъв е случаят и с нашето село, което в една султанска заповед от 16 февруари 1738 г. е наречено „Мензила Медковец“.^[159]

Какво представлява мензила или мензил-хането в османската държава? Докато турците владеят българските земи, край всички главни пътища били разположени на известно разстояние пътни или пощенски станции (мензили) за отмора и смяна на конете на куриерите или други лица. В нашия край като важни станции са посочени в документите мензилите Медковец и Дреновец. Първоначално те са частни предприятия, които пашата във Видин давал под аренда със задължението през всяко време на денонощието да се държат добре подбрани коне с необходимите такъми за превоз или пренасяне на писма, пари и други държавни пратки. Тези задължения се изпълняват от няколко души суруджии (конници-вестители) начело с отговорника на мензила, доверен на властта турчин. Например медковските суруджии превозват пощата до Лом, Видин и Берковица, а по изключение и до по-далечни мензилски селища. В системата на мензила Медковец работят и сеизи (коняри), които първоначално са слуги на мензилджията, а по-късно, когато пътната станция става държавно предприятие, те придружават правителствени куриери, като водят със себе си резервни коне за замяна на онези, които по пътя падали от умора.

Мензил-хането в Медковец разполага с най-добрите ливади и пасища в землището за изхранване на конете. Построена е и специална конюшня, където добичетата по време на дъждовни и студени дни се отморяват и получават храна — ечемик, овес, сено. Издигната е и нарочна сграда за почивка и преспиване на куриерите, заптиетата, чуждите емисари и видни чужденци, които пътуват през нашето село — обикновено облагодетелствувани лица, с одобрение на турската власт. Така Феликс Каниц изрично отбелязва в пътеписите си, че през 1871 г. „стигнахме в Медковец, мястото, предназначено за пренощуване“. Изтъква също, че отседнал „в малка одая на примитивна селска къща“ където „бе нетърпимо душно, сънят ме напусна, а и мисълта за предстоящата езда в очаквания за следващия ден зной не ми донесе утеха“. Унгарският географ посочва още, че „към полунощ разбудих хората си, наредих да се даде зоб на конете, да оседлаят и потеглих“. Прочутият пътешественик не пропуска да осведоми читателя, че до Медковец и по-нататък по своя път той е придружаван от въоръжен сеиз: „Моето заптие познаваше пътя.“^[160]

За Медковец пише и Жан-Жак Жермен, барон Пьоле, военен инженер-географ в армията на Наполеон I Бонапарт, достигнал до чин дивизионен генерал. В труда си „Бележки върху Турция“ Жан-Жак Жермен говори и за „укрепленията на Дунава“, между които споменава и за един „втори кордон с укрепления“ малко по-назад, в отбранителната линия на който се намират Медковец и Дреновец. „Не трябва да се смята — продължава разказа си Наполеоновият военен специалист, — че тези линии с укрепления са резултат на една обмислена защитна система. Тези крепости са се оказали там, където случаят ги е разположил. Навсякъде другаде това биха били мизерни укрепления или никой не би се решил да постави там гарнизон.“^[161]

Трудът „Бележки върху Турция“ на френския дивизионен генерал е публикуван през 1826 г. Предполага се, че изложените в него данни са резултат на лични наблюдения или на отлично познаване и на този район на българските земи.

В селото ни пребивава и френският учен д-р Ами Буе, който по програма на правителството в Париж прави проучвания на Балканския полуостров. Българските земи са посетени от него през 1836, 1837 и 1838 г. За едно от тези пътувания той разказва: „От Видин нататък главните пътища в България са:… този за София през Арчар паланка, Дреновец, Медковче, Берковица и Сумугу балкан (Берковският балкан и Петроханският балкан).“^[162] Според него аяни (за които ще стане дума по-нататък: напр. Осман Пазвантоглу) има не само в големите градове на района, но също така и в Медковец, Дреновец и Вълчедръм.

И още нещо за мензила Медковец. С ферман от 1824 г. на мястото на частния мензилджия е поставен служебен кираджибашия, който имал право да дава коне и под наем. Оттогава заедно с охраняващото куриера заптие могли да пътуват и частни лица. За конете и двамата сеизи, които охраняват пътника, се заплащало според специално разписание. Турският държател на мензила Медковец например получава за всеки кон от държавната каса най-напред по 80, а впоследствие по 40 талера^[163] годишно. Явно е, че тези средства не са отпускани от цариградската хазна, а са вземани от местното население. Мензилджията плаща на суруджиите като на свои слуги и аргати по 1 грош на час за кон. За изхранването на всеки кон са определени 3650 оки, или 6 коли, сено. А както се изтъкна на съответното място, сеното е получавано от медковчани под формата на натурална рента. За ползуване на пощенски коне пътниците (напр. Буе и Феликс Каниц) плащат по 2 гроша на кон за един час. Може би за това напомнят и намерените в Медковец 28 австрийски монети и 37 броя жетони (дунавски жетони) от неблагороден метал.^[164]

През столетното участие на Медковец в мензилската система привидно селото имало полза от пощенската станция, а всъщност тя утежнявала положението на селяните. Така в общия разходен бюджет на Видинския вилает за 1777 г. е представена и „една особена малка сметка“ на бившия комендант на Видинската крепост Мехмед паша и на временния му наместник Махмуд ага. Тази „малка сметка“ е направена в течение само на три дни. В документа четем: „226 гроша и 6 пари разноски, направени в станциите Арчар и Медковец от коначки-агаси и от знаменосеца.“ И още: „600 гроша, платени за сено и зоб на конете в пощенските станции, които се намират в Арчар и Медковец.“ В друга сметка на пашата все за 1777 г. е казано: „108 1/2 гроша — разноски, направени от конакчи Али ага, както и от други, дошли заедно с него хора-знаменосци в пощенската станция в село Медковец.“ В края на документа се прави равносметка, че „общият разход за една година във Видинския вилает възлиза на сумата 392 381 гроша, която раята не може да се нагърби да изплати на един път, тъй като този тежък товар за населението не е по силата му. През тая година раята може да изплати само една част, по-малка от половината на тоя разход.“^[165]

И така, кнезовете и чорбаджиите от областта на събрание във Видин заявяват, че могат да разпределят между населението само сумата 162 000 гроша, а остатъкът от 230 381 гроша ще трябва да се отложи. При все това и тази сума е разхвърляна между народа. От тази обща сума на Ломско се падат 37 800 гроша, които се разпределят на 2100 домакинс½ства, т.е. на къща се пада по 18 гроша извънреден данък. Все в този документ е записано, че на жителите от Медковец се приспада сумата 1200 гроша, заради употребените в мензила дърва, сено, зоб и други.^[166]

Към посочените дотук форми на експлоатация, като прибавим и грабежите, насилията и убийствата в Медковец по време на феодалните размирици, за които ще стане дума по-нататък, то несъмнено картината на социалното робство на селяните става още по-мрачна и сурова.

Накрая заслужава да се спомене и за резултатите от опитите на османските поробители за асимилиране на българите от нашия край. Във Видинския санджак на Северозападна България помохамеданчвания стават през цялото време на турското робство. Те имат обаче непостоянен характер и не са от мащабите на други райони, където са нанесени тежки рани на българската народност. За проникване на исляма в Медковец не са познати никакви документи, нито пък предания дори. В един джелепкешански регистър от 1576 г. има посочвания за отделни случаи на помохамеданчвания в съседни села: Дългоделци — 1, Расово — 1 (Махмуд Абдулах).^[167]

По-другояче стои въпросът с живеещите в Медковец обитатели от индийско-цигански произход. В църковния списък от 1872 г. са посочени 23 имена на 15 души, които се разпределят както следва: цигански — 12 (Рамо, Дуно, Бемо, Муцо, Сурчо, Моцо, Пуло Речо и др.); български — 6 (Петър — 2, Гоцо — 1, Гано — 3); мюсюлмански — 5 (Али — 2, Селим — 2, Байрам — 1). Най-възрастният циганин с мохамеданско име е Али, чийто син е роден в 1828 г. и се казва Петър. Мюсюлманските имена са наложени през 1863-1870 г. Прави впечатление, че бащата на Пуло носи българско име — Пано, първородният му син се казва Петър, а второто момче — Байрам.

Като към броя на мъжете прибавим и толкова жени, то числеността на тази етническа група в Медковец не надхвърля 50 души. След Освобождението това число неправилно е посочено при преброяването като „турци“ и че говорело „турски език“.^[168] В следващото преброяване тази статистическа грешка е поправена: през 1887 г. в графата „турци“ не са дадени никакви данни, а при „цигани“ — 91.

Общото заключение е, че ислямизацията през 500-годишното турско робство не намира никаква почва за реализация сред българското население в Медковец. За запазване на българското национално съзнание на нашите предци важна роля играят медковската община, семейните задруги и народната традиция.

2. Общината, задругите и битът на Медковчани

От тактически съображения — запазване на господството с си в райони, където среща трудности и населението се съпротивява, — въпреки подчертано централизирания си характер, османската власт не унищожава общинското самоуправление.^[169] Някъде завоевателят е принуден да го запази, като осигурява по-специален статут на някои представители на населението, за да се опре на тях, с оглед да им възлага събирането на данъците.

Казаното най-ярко се долавя в статута и функциите на кнезовете в северозападните български земи, неразделна част от системата на които е общината в Медковец, начело с отговарящите за нея кнезове. Засега са издирени и познати следните няколко ръководители на медковската община: кнез Ангел Христов Кулин (в края на XVIII и началото на XIX в.), кнез Иван Ангелов Кулин (1836-1839, 1845-1849 г.), кнез Рангел (1840), кнез Петър (1850-1851 г.), кнез Георги Йолов (1856 г.), кнез Велко Иванов Сарафски (1860-1868 г.), кнез Иван Илиюв (1874 г.), кнез Нино (1875 г.) и кнез Андрей Дамянов Конов (1876-1879 г.) Терминът „кнез“ е неразривна част от съществуването на общинското самоуправление още от настаняването на славяните тук и през цялото време на първата и втората българска държава. По време на османското владичество кнезовете и оглавяваните от тях общини действуват в границите на турското законодателство, което търпи наличието им дотолкова, доколкото те освобождават империята от някои задължения, които самата тя трябвало да практикува.^[170]

Че наистина завоевателят запазва някои черти от общинското самоуправление в нашия край, показва и параграф 3 от „Закона за кнезовете и примикюрите във Видинския санджак“ от 1586-1587 г. Там е казано: „Тъй като бяха отменени «ратаите», които от старо време (к.м., П.К.) (кнезовете) са имали.“^[171] с оглед на поетото задължение, кнезовете са освободени от някои редовни и извънредни данъци. Фактът, че в текста е запазен употребяваният в нашия край термин „ратай“, вместо османската дума „irgad“, говори за продължаване на българската местна традиция и през първите два века на турското робство. Видно е също, че кнезът на медковската и другите общини още преди завоеванието („старо време“) притежавал „ратаи“, т.е. зависими селяни. С тази категория зависими люде ръководителят на общината разполага и след налагане на чуждото владичество. Естествено срещу изпълняваните административни функции. Навярно поради опасения да не би кнезът да използува предоставените му ратаи, като ги организира и въоръжи срещу властта, то той е лишен от това право и следва да изпълнява задълженията си само срещу освобождаване от определени налози.^[172]

Още от „старо време“ кнезът изпълнява своите функции като малък селски господар с известни феодални права. Неговото избиране от медковските първенци е пожизнено. В случай на смърт мястото му заема един от неговите синове, т.е. и по време на българската държава, и под турско иго кнезовската институция се предава по наследство. За това съдим от пар. 5 на цитирания по-горе закон: „Ако някой от споменатите (кнез или примикюр) умре, да се даде (службата му) на (един от) годните му синове.“^[173] Поради липса на данни, не можем да кажем докога продължава това положение. Със сигурност се знае обаче, че през Възраждането този елемент отпада, засилват се демократичните черти на народната институция. „Макар и паднал под турско иго — пише Г. С. Раковски, — българският народ пак е избирал… във всяко село и всяка година по един старейшина и по един бирник. Първият им ръководи селските обществени работи, а другият събира царския данък. И двамата в малките села нямат никаква заплата, тъй като поред всеки селянин служи по една година. Най-бедният селянин има също право на тази общинска служба, стига да е почтен човек. Така е било първоначално и по градовете.“^[174]

Според закона задълженията на кнеза са преди всичко фискални: подпомага османските финансови чиновници при разпределяне и събиране на данъците. Случва се понякога някой селянин да няма възможност да си плати джизието (хараджа), тогава общината поема върху себе си за известно време тегобата, след което той намира начин да се отчете пред селото. И най-важното: при тази процедура се отнема възможността на султанските чиновници да събират лично данъците и по този начин да вършат грабежи и насилия. Тегобите се събират от кнезовете и посредством един от общинските чорбаджии сумите се провождат в града. Така че медковската община изпълнява двойствена функция: от една страна, тя е орган на османската администрация, а, от друга — традиционна обичайна институция, която обединява угнетяваното и експлоатирано от турската феодална класа българско население. С втората си същностна черта медковската община е онази организация, която защитава интересите на селяните и ги оглавява в борбата за оцеляване, за свобода и независимост.

Друго основно задължение на общината от XVI в. нататък е да намира „избягалата рая и отново да я върнат по местата й.“^[175] в повечето случаи обаче кнезът постъпва така само спрямо криминални елементи, а що се отнася до борците за правдини — те са укривани, подпомагани да избягат в чужбина или да се настанят на местожителство в друго селище. Този въпрос ще бъде засегнат в следващите редове по-обстойно.

Кнезът бди за спазване на утвърдените през вековете взаимоотношения между членовете на общината. Това внася единно народностно съзнание и допринася за порядъка в селото, както и за неговото добро име пред българското население от района. Освен това на спорещите селяни се дава справедливо решение от старейшините. Например в областта на стопанската дейност обичайното право изисква: когато Боздуците косят ливадата на Бараците, сеното се дели, както следва — два навиляка на първите и един навиляк на вторите; ако ливадата е рядка, т.е. от голямо пространство се накосва малко сено, то тогава важи друга норма: след като се изсуши, окосената трева се натрупва на навиляци и се дели на 5 части — 3 навиляка взема косачът, а стопанинът на ливадата — два. По този начин се постъпва при всички взаимоотношения от подобно естество.^[176]

Общината регламентира и отношенията между т.нар. спрежници. До подобно сдружаване се прибягва в случаите, когато не е по силата на един селянин да разоре само с един впряг волове или биволи целина или да превози тежък товар: в зависимост от вида на трудовата дейност спрежниците могат да бъдат двама, трима или повече. Според обичайното право спрежниците са длъжни: всеки да си носи храна за себе си и фураж за впрегатния добитък; с всеки ярем трябва да се изпрати човек, за да кара воловете (биволите или конете) и се грижи за тях; теглителната сила на добичетата не се взема под внимание — всеки впряг се счита за равен; селянин, който участвува със свое рало, получава особен дял: за него се взема за 10 дни оран с работа — един ден оран с впряг волове.^[177]

В по-малките общини обикновено говедарят е и коняр на селото, но в селище като Медковец, където стоката е многобройна, се наема отделен коняр. Тъй като конете са непреживни животни, то те се пасели денонощно. След като събере конете от отделните семейства или челядните задруги и ги откара на определената общинска мера, конярят вече не се връща в селото. Комуто при нужда потрябва кон или коне, той отива на пасището и си хваща кон в ергелето. Обикновено конярят, пък и говедарят, се цаняват от пролетта (Гергьовден) до есента (Димитровден). Възнаграждението на коняря е с 4-5 оки повече на кон, отколкото на говедаря.^[178]

По правило тази длъжност заема най-бедният медковчанин или пък някой пришълец или беглец от друго селище. Такъв е случаят с Нино Пандурски, който до 1688 г. бил пазач (пандурин) на турски бей в Чипровци. Преследван за участие във въоръженото движение, той успява да се спаси и засели в Медковец. Тук местните общинари го приемат за жител на селото и за да има с какво да се препитава — назначават го за коняр. Основаният от него род и днес носи прозвището Пандурете.^[179]

Тези общоселски ратаи получават възнаграждение в пари или натура. Например на кехаята (главния овчар), който отговарял за бачията (доятните овце), се заплащат 400-500 гроша; сагмалджиите (овчарите, които пасат шилета или яловите овце) — по 150-300 гроша; на подкарвача (помага, покарва овцата към дояча) — по 100-120 гроша. Специално в Медковец на подкарвача се е плащало не в пари, а в натура — обикновено 100 оки или 10 ведра мляко за сезона (от Петровден до Петковден.)^[180]

Строго се спазва и обичайното задължение, наречено иманет. Какво представлява то? Непосредствено след Освобождението Димитър Маринов посещава нашето село, където му разясняват в какво се състои работата. Велчо Стоянов например тръгва от Медковец за Плевен на пазар. С цел да не върви пеша, той взема коня на Драган Петков, с условие да отиде с него до Горна Гнойница и там да го остави у Ченчиловци, като ги помоли да го пратят в Медковец с Петко Попов, който е учител в това село. Велчо пристига в споменатото село и изпълнява поетото задължение. Разбира се, може да предаде и каче със сирене, кошница с грозде и пр. — поетото задължение и неговото изпълнение се нарича иманет. Не се взема никакво възнаграждение за услугата; удовлетворяването е това, че той не е ходил пеша, а с коня на Велчо. Ако се случи конят да умре или бъде откраднат, то Ченчиловци не носят никаква отговорност. Конят е иманет само за късо време — едно денонощие, ако престои повече, той вече е на прехрана у Ченчиловци и стопанинът му (Велчо Стоянов) ще трябва да плаща.^[181]

Понякога кнезът на общината се намесва и в интимните отношения на младите. През 1875 г. Трифон Пенов отрязва коцака (плитката) на Янка Петрова — дъщеря на Петър Дебията. Този случай кнез Нино разрешава така: на Трифон удря 15 тояги, а Янка задължава да се омъжи за него. Бащата на момата се оплаква на кадията в Лом. Турският чиновник, като разбира, че произшествието е разгледано от представителя на общината, изпъжда оплакващия се медковчанин. В края на краищата инцидентът свършва с това, че бащата на момата също получава няколко тояги, заради обида на кнеза.

При решаване на дела от подобно естество българският съдник се ръководи от традиционното правило: богатия бий по месото, а сиромаха — по кесията. Ако нарушителят на обичая е заможен — не го глобяват, а му напомнят за провинението с няколко тояги, тъй като той има пари да се откупи; ако се позволи на богатия да си спести обидата чрез залог, то той и занапред ще продължава да върши беззакония. Обратното: когато се разглежда простъпката на беден селянин, не го бият, защото той това и чака, а го глобяват, защото това се отразява на и без това изтънялата му кесия. В случая и Трифон Пенов, и Петър Дебията произхождали от заможни семейства.^[182]

Докато в едни случаи кнезът пази традицията, то в други се стреми да отстрани консервативните елементи от бита на селяните. Осведомен лично от кнез Иван Кулин, Петър Берковски разказва, че ръководителят на общината пръв се опълчва срещу практикуваното от селяните бръснене на главата и носене на перчеми, като неславянски елемент от бита на медковчани. „Това обстоятелство на фризурата на нашите селяни — изтъква П. Берковски — помня и аз като ломско дете… Даже и дядо Иван считаше перчема и бръсненето за небългарско и нехристиянско, вследствие на което той се възмущавал и въставал против това. За това му един вид «културтрегерство» в бившата Ломска каза е имало доскоро предание помежду по-възрастното население.“^[183]

Поначало обаче кнезът като пълномощник на селяните способствува за опазване на всички обичаи от общинския бит и мировъзрението на медковчани, които съдействуват за опазване на българщината и за развитие на обществения им дух — седенки, тлаки, сбора на селото, празници, свързани с трудовата дейност, полагане грижи за учебното дело, строеж на черква и пр.

За смекчаване на робското тегло и за опазване на българското народностно съзнание на медковчани действена роля играе не само общината начело с кнеза, но също така и семействата, т.нар. челядни задруги — запазени още от времето на славянските заселници и устояли на социалните бури през вековете. За разкриване същността на този своеобразен вид и организация на семейните отношения твърде много е направил нашият земляк Димитър Маринов от Лом. Според него челядната задруга се състои от 10-15 — 20 и повече членове — дядото и бабата заедно със семействата на своите синове или други кръвни роднини.^[184]

Мотивите, които карат медковчани да запазят челядната задруга и през османското владичество, са не само традиционни, но и икономически. Като се има предвид, че някои данъци първоначално са плащани на домакинство или на раятска къща (хане), то ясно е защо селяните запазват тази форма на семейни отношения. Особено показателни в това отношение са налозите „димнина“ и „кошарнина“, плащани на комин или кошара. Спахията получава от всяка кошара по 50 оки масло, 100 оки сирене и 100 оки извара, и по 10 акчета за право на презимуване на стадото върху територията на тимара, зиамета или хаса. Всичко това кара няколко семейства от едно общо потекло (кръвни братя) да живеят задружно, за да си поделят тежестите на данъчното бреме.

Впоследствие обаче турската власт зорко бди да не се накърняват нейните финансови интереси. Затова във фермана на султан Мустафа II от 13 септември 1766 г. е казано: „Ако някои от християните пожелаят да живеят в задруга и си изберат едно лице за старейшина на цялата си челяд или задруга… не трябва да се препятствува на тяхното желание, ако с това не се намаляват данъците, които те плащат.“^[185] Османските управници държат в задругата да не влизат в никакъв случай далечни роднини, „защото те причиняват вреда и загуба на правителственото съкровище“.^[186]

Въпреки строгото разпореждане на властта обаче, общината при възможност се стреми да заобикаля тези изисквания. Например дядо Пенко, по името на чийто баща (Никола, Кольо) възниква челядната задруга на Кольовци, приема в рода си избягалия от Прогорелец (дн. Якимово) Иван Белмъжов и се съгласява да се ожени за девойка от задругата. Когато семейството на Ив. Белмъжов нараства, родът на дядо Пенко предоставя на новата малка задруга част от общото имане; общината също го подпомага, като му предлага няколко ниви от пустеещите селски земи. По такъв начин дядо Иван Белмъжов заедно със синовете, снахите и малолетните си дъщери образува челядната задруга на Белмъжовци.

При смърт на дядото или прадядото ръководството на челядната задруга се поема от най-възрастния след него мъж на общността или от най-умния и опитен неин член. Задружният начин на живот толкова прониква в бита на медковчани, че всеки жител на селото бил дълбоко уверен, че само чрез общината и чрез челядната задруга ще могат да се преодоляват трудностите и да се върви напред. Всички се прекланят пред девиза: „Дето има задружен живот, тамо и Господ помага“; „Бракьа сте, живейте си задружно и не бойте се от немоча“; „Дето си живеят задружно, тамо и немоча не улази“. С подобни наставления всеки старец се обръща към мъжете (синове, братя, внуци) от своята задруга в момента, когато му „държат свещ“, т.е. когато е на смъртния одър. Тези думи са оная магическа сила, която запазва медковските челядни задруги от разпадане и през най-тежките години на игото.^[187]

Според вековната традиция цялото движимо и недвижимо имущество принадлежи на челядната задруга и никой нямал право да присвои и най-малката част. Дедото е глава на семейната общност и управител на целия неин имот, когато е баща на такива синове, които отдавна са женени и имат свои деца, т.е. внуци. Внуците, ако не могат да работят на полето, то поне са в състояние да пасат овцете или да ходят с воловете или козите, когато са пуснати на паша, за да гледат да не правят пакост. Бащата (татото) стои начело на онази задруга, която се е родила (роила) след смъртта на дядото и се е стигнало до образуване на нова семейна общност. Чичото (байото, лалото) е ръководител на задругата тогава, когато след смъртта на дядото синовете му (братята) са се разделили, обаче останал един, най-старият, който, като „немал от сърце рожба“, т.е. по биологически причини или пък са му измрели всичките деца, или има само женска челяд, остава да живее при братенците си (братовите си деца).^[188]

Такъв е случаят с челядната задруга на Коновци. Още приживе дядо Дамян Кънчов Конов предоставя на синовете си Андрей и Петър да се споразумеят кой от двамата да стои начело на семейството. По взаимно съгласие и с одобрението на дядо Дамян управлението на челядната задруга се поверява не на най-възрастния (Петър), а на по-умния (Андрей) — ползуващ се с голям авторитет като учител, а след това и като кнез (кмет) на село Медковец. Така чичото оглавява семейната общност на Коновци. Сетне Андрей Конов става очув на Найден, доведен от втората му съпруга, но този брак е причина за рояване на задругата в лицето на Петър Конов и децата му Кузман, Дамян, Горан и Кръскяна.^[189]

Лалото (байото, байкото) е глава на задругата в случаите, когато след смъртта на бащата съпругата му остава вдовица с малолетни деца, между които има само един женен син. При това положение този възрастен син, който е лало (байко, бате) спрямо по-малките си братя, става глава на задругата и управлява семейното имущество. Съществуват, разбира се, и изключения. Ако след смъртта на дядото най-старият мъж е овчар и си идва много рядко в селото и не познава работите на задругата, то за да не пострадат интересите на семейството, избират един от по-младите мъже (братя), но във всички случаи със съгласието и одобрението на най-възрастния.^[190]

В съгласие с обичайното право главата на задругата управлява имуществото и разпределя работата между членовете на колектива. Той решава всички спорове и неговата дума била закон за останалите членове, които във всички случаи приемат неговото решение с думите: „Старият каза така.“ Стареят е представител на задругата пред общината, която, от своя страна, търси него при определяне на данъка или при уреждане на простъпка от естеството на тази между Трифон Пенов и дъщерята на Петър Дебията.

Авторитетът на дядото е толкова голям, че никой не смее да пуши пред него; ако мъже и жени са седнали и той се зададе, т.е. виждат го, че идва към тях, всички стават прави, докато влезе вкъщи, и тогава сядат отново. Когато той седи, то с него има право да седи само бабата. Ако в дома има гост, с него може да седи само старецът и най-старият му син или брат. По време на празници той сяда на челно място на трапезата и докато не започне да се храни никой не посягал към хляба и сготвената храна (гозбата). Щом той се нахрани и стане от синията, всички престават да ядат.^[191]

По традиция съпругата на дядото има най-голяма власт в задругата след него. Ако той е вдовец, тогава мястото й заема най-старата снаха. Цялото домашно имущество се намира под разпореждането на бабата; тя разпределя също къщната работа между жените през зимата, когато дебелият сняг покрива полето и горите; бди за спазване на празниците, за посещаване на черквата, организира посрещането на гостите и пр. Нейните заръки са безапелационни: никой от децата или жените не посмява да й „повърне дума“. Бабата не се меси в мъжките работи, но без нейно съгласие дядото не посмява да продаде никакво добиче.^[192]

В Медковец се знаят и задруги, които са ръководени от жени. Когато родителите имат само една-единствена дъщеря и държат да си остане при тях, то тогава никой момък от селото не може да се ожени за нея, защото трябва да напусне бащината си задруга. Такава девойка може да се омъжи само за някой „сирак“, „голо сираче“, „без нигде никого“. Такъв момък без родители, дошел от друго село или изгонен от общината и задругата си е „битанка“ и става „зет на къща“ или „заврян зет“. В новото семейство той вече няма никакви права и не е мъж, а „женска опашка“. В този дом той не смее „да изскубне една глава лук“; „да наточи една чаша вино“ или „да продаде едно яйце“. Такъв мъж е мъж на жена си и няма собствено фамилно име. Всички го наричат: „Цоло Пенин“, „Цветан Минкин“ и пр. Така започват да наричат и децата му.^[193]

Понякога житейската практика има и своите нюанси. Аналогичен със случая на Иван Белмъжов е и този на Пешовци, които омъжват единствената си дъщеря за Петко Спасов от с. Вереница (Михайловградска област). Чуждоселецът не само че не бил третиран като „битанка“, но и след смъртта на главата на задругата с достойнство заема неговото място. Дори успява да си извоюва пред медковчани свое собствено фамилно име. Поради хубостта и трудолюбието му селяните го наричат Петко Убавия (красивия, гиздавия), откъдето се налага и неговото прозвище Петко Убовилеца. Оттогава потомците му се наричат Убовилците.

Ако в челядната задруга умре някой мъж, то жената и децата му остават под покровителството на общността. Младата жена е свободна да се омъжи в друга задруга, но взема със себе си само онова, което е донесла от баща си, а децата остават да живеят при дядо си. Децата последват майка си само в случай че са малки и се нуждаят от нейните незаменими грижи.^[194]

С оглед да не се раздробява имотът (ниви, ливади и пр.), когато дадена девойка се омъжва и отива в състава на друга задруга, тя няма право на дял. Омъжените девойки получават само зестра, състояща се от дрехи, завивки и други вещи. В замяна на това женихът (зетят) внася в касата на семейството на своята съпруга определена парична сума, съразмерно със зестрата, която му е донесена.^[195]

За разлика от жителите на някои български планински селища, които живеят вкъщи от камък и дърво със свой уникален стил, медковчани обитавали най-примитивни уземки. Макар че според Ф. Каниц Медковец е „българско селище, числящо се към най-заможните села в Ломска област“, все пак той с учудване констатира и си спомня за „малката одая на примитивната селска къща“, където се чувствувало „нетърпимо горещо“. Като обобщава впечатленията си от Сливовик, Медковец, Расово, Кърки жаба, Василовци и други ломски села, унгарският географ с известна болка пише: „Тия жилища имаха много лош изглед и учудваха погледа на западноевропееца. В малко променен вид аз видях тук въплътени образите на хората от бронзовия век… Жилищата им, заровени до половината в земята, с наведени един към друг клони от дърветата за стряха, покрити с натъпкана пръст, а комините, изплетени от тръстика, правеха впечатление на истински пещерни жилища.“^[196]

Според някои автори уземките са вековна битова практика в Северна България.^[197] При все това едва ли сградостроителната традиция може да се противопоставя на лошото материално положение, предизвикано от непосилното данъчно облагане за цариградската хазна, за изхранването на турските гарнизони в Белоградчик, Видин и другаде, от опустошителните епидемии, природни бедствия, войни, въстания и пр.

Най-важната част от къщата землянка е одаята (стаята), в която се намира огнището с комина и откъдето се влиза в другите стаи. Ако огнището е в средата на уземката, формата му е кръгла, ако ли пък е до стената (най-разпространената форма), тогава е полукръг. Запалването на първия огън на огнището е от голямо значение за народа. От пламъка (син, червен или бледожълт), от дима (гъст, рядък тъмен, ясен, на талази или на колело), от извисяването му (на изток, запад или нагоре) и много други подробности стопанинът се опитва да прозре в бъдещето — каква ще бъде съдбата на неговата челяд.

Запалването на първия огън се съпровожда с определена обредност. Най-старата жена, обикновено съпругата на дядото, се облича в празничната си премяна и застава до огнището. През това време са приготвени един наръч дърва и слама; две моми донасят огън от две роднински къщи, а други две пепел. Когато всичко бъде приготвено, старата жена се прекръства и поръсва с ненапита вода плочата в основата на огнището; покрива плочата с пепел и запалва отвътре огън. Преди да задуха с уста, за да пламне огънят, жената се прекръства още веднъж, поглежда из комина нагоре и извиква: „Дай, боже, на това огнище къкрали и кипели големи грънци по сватби, кръщенета и сборове! Дай, боже, палили се пещи и чирепни с хлебове по косаче, копаче и жътвари! Кътовете да са пълни с дечица и огнището никоги да не угасва!“ В това време всички казват: „Амин“. Сетне старата жена се навежда и с духване запалва огъня, а членовете на задругата наблюдават цвета на пламъка и посоката на пушека. За значението, което медковчани отдават на този народен обичай, съдим от клетвата на даден съсед или съселянин към стопанина на къщата: „Комин да му не пуши!“^[198]

Тази част от уземката, в която се намира огнището, се нарича къщи. Обикновено тук има два одъра, постлани с черги, на които се спи през зимата и в дъждовно време; иначе се спи на гумното (двора) или под кошовете, където се държат зърнените храни или почиват старите мъже или мъже, останали вдовци; от къщи се влиза в стаите (одаите, собите), в които спят по-младите. Неженените и неомъжените спят в зимниците или зъвниците — строени до уземките за презимуване не само на добитъка, но и на хората. През студените зимни дни всички от задругата се събират тук, за да използуват естествената топлина на животните; вкъщи през тези месеци се приготвя само храната.

Постелките се състоят от рогозка или сламеник, черга и възглавница, напълнена със слама или листа от царевица; за завивка се използува голяма черга от бяла вълна с цветни бразди; шарените черги се използуват в празнични дни и особено на сбора на селото, за да се покаже стопанката пред гостите. Чергите се тъкат предимно от възрастните жени и през зимата, когато на полето няма работа. Върху една постелка по правило лягат и с една черга се завиват всички членове на индивидуалното семейство от задругата. На всеки традицията е отредила място: в края на одъра ляга съпругът, до него съпругата, после най-малкото дете, след него по-възрастното и т.н., а на другия край ляга най-голямото дете; деца под две години лежат в люлка от платно, дървена или корито — в такъв случай жената ляга в другия край, за да кърми детето; момче използува общото легло най-много до 10-годишна възраст, след което се отправя в зимника при впрегатния добитък; момичето остава до 12-15-годишна възраст в общото легло, до 17 г. лежи на отделна рогозка в стаята на родителите, а сетне и то се отправя в зимника при по-големите моми от задругата.^[199]

През усилните летни дни всички работят от ранна утрин до късна вечер. Старите си лягат първи и стават най-рано, а момите и момците, пък и току-що оженилите се, правят седянка у дома или в някоя съседска къща до „късна доба“. През дългите зимни вечери всички се нареждат около огнището или в зимника и наред с работата се разказват приказки, поговорки, предания за смели медковчани, пеят се от жените народни песни с различен сюжет — любовни, трудови, хайдушки и пр. Семейството се явява важна образователна и възпитателна среда.

Съществен елемент от бита на медковчани е облеклото, народната носия, чрез която те се разграничават от турците и открито демонстрират принадлежността си към българската народност. Зимното мъжко облекло се състои от: касаче, джамадан, елек, потури (беневреци) — всички ушити на ръка от домашен бял шаяк. Прочути майстори шивачи или терзии от нашето село от немного далечното минало са: Петър Дамянов Конов, Нинко Валявицата, Кръстьо Витански, Герго Бойчов и др. За предпазване от големите зимни студове по-заможните възрастни мъже носят кожуси — фустанлии, изработени от майстори кожухари като: Вълчо Нинов, Петко Горанов Рацов и др. Обикновено кожените палта се изработват от агнешка или овнешка кожа, гарнирани с черни или червени гайтани и ширити; кожухът се закопчава с петелки от кожа, изработени от самия майстор.

Към облеклото се отнасят и опинките (цървулите), изработени от говежда, биволска или свинска кожа; над тях върху зимните чорапи се носят калцуни, ушити от бели олеви и гарнирани с черни гайтани по всички ръбове, а понякога отпред на калцуна под коляното изработват фигурки и цветчета от гайтан; навиват се също и бели навуща и тогава се поставят в опинките — провървени с конопени, а върху навущата черна връв от конски или кози косъм. По-богатите мъже познават и кожените кундри (високи обуща), предлагани от габровски търговци на пазара в Лом паланка. При всички случаи обаче бедните се задоволяват с опинките.

Летните дрехи на мъжете включват: елека, ризата и появилите се по-късно памучни гащи. По традиция ризата винаги се носи отгоре над гащите и опасана с дебела бяла връв или тънък конопен пояс. По медковски диалект този начин на употреба на лятното облекло се нарича препущанка. При по-хладно време върху препущанката се обличат елечето и касачето. Използуването на дългата до петите риза не изисква обезателно и носенето на гащи (беневреци, потури). В далечното минало в Медковец е имало род с прозвището Безгащите.

Представлява интерес и старото зимно облекло на медковчанката, към което се отнасят: касаче, клашник и сукман. Касачето се изработва от бели домашни олеви, гарнирани с черни гайтани около ръкавите и полите, а огърлето, бучниците и половината от предниците, освен че са обвити с гайтани, са обогатени и с червена чоха и с ушити нежни цветчета от сини, жълти и зелени конци от вълношор. Клашникът прилича на касачето, само че е с ръкави до лактите. Сукманът се приготовлява от тънък вълнен шаяк, боядисан в разтвор от елхови кори и гарниран с черен гайтан около огърлето, пазвата, джобовете, ръкавите и полите. Дължината на тези зимни женски дрехи е до над петите на краката. Бельото на медковчанката съдържа: дълга конопена или памучна риза, обшита около огърлето, ръкавите и полите с ръчна дантела; под ризата се носят гащи от същата материя и дълги до под коляното и прихванати с тънка връвчица.

Лятната женска носия на медковчанката включва: червено кадифено елече, кадифена червена или синя антерия, вълненик и престилка прекула. Елечетата са гарнирани с ресни от сърма около ръкавите и по краищата; до ресните се зашиват яспри, а янтериите са обшити с ресни от много тънък черен гайтан. Вълнениците са изтъкавани на пъстри райета, на горния край на които върху черен или червен фон избродирват различни цветя: гюлове, божури, карамфили и др. Имало е и разни други украси и бродерии, които придават чудно красив вид на вълненика. Престилките прекули също са изработени от най-фина вълнена прежда — те са широки 0,60 м, дълги 0,70м и с повече плочи (дипли) на различни ширина. Между плочите е втъкана по една нишка сърма 10 см — отгоре и отдолу, както и по средата на прекулката, са изтъкавани по една плоча, широка до 10 см и на всяка дипла различни цветя от вълношор: рози, божури, макове и пр. Престилките са гарнирани с бяла или черна дантела встрани, а отдолу е сложена разцветка от черно или червено кадифе и бяла дантела, чийто край е обвезан със зелен или червен галон.

Храната на медковчани през османското владичество не се променя особено. Хранителните продукти са произведени от трудовата дейност на самите селяни в земеделието, скотовъдството, пчеларството. Всекидневните ястия се приготвят от боб, леща, чушки, чесън, зеле и други. Връзките на османската държава с европейския пазар благоприятствуват за употребата и в Медковец на някои нови култури — картофи, домати, царевица. Използува се още: свинско месо (през зимните месеци), овче, козе, говеждо, птиче и други меса; сиренето, млякото и маслото допълват трапезата на селяните. Традиционните форми на храната се поддържат много строго по време на празници — семейни (рожден и имен ден), календарни (Коледа, Гергьовден, Цветница) и общоселски (Петковден — сбора на селото).

За бита на медковчани в това отношение може да се пише много. В заключение обаче трябва да кажем, че въпреки робството нашите предци успяват да запазят своята народностна, българска самобитност. Голяма заслуга за това се пада на медковската община, която при липсата на българска държавна организация, загубва феодалната си функция и се превръща в общоселска институция, призвана чрез различни средства не само да съхрани българщината, но и непрекъснато да акумулира и канализира борческата енергия на жителите на селото.

3. Форми на съпротива срещу турското иго

Въпреки всичко медковчани запазват своето самочувствие и народностно съзнание. Волята им за борба и стремеж към свобода остават непреклонни през вековете. Една от първите форми на легален отпор против османската експлотация е укриването на зърнените храни, на едрия и дребен добитък при определяне на данъчното бреме.

Не се пренебрегват и оплакванията и прошенията до висшестоящи инстанции на властта. Нерядко тези жалби засягат и турски служители с високи постове. Така около 1579-1580 г. българите от Видинския санджак чрез своите първенци, сред които е и кнезът на Медковец, писмено изказват недоволството си до султана от видинския санджак-бей и хората му. В отговор падишахът изпраща нарочен пратеник със заповед обстойно да разследва как стоят нещата и за констатираното да докладва в Цариград.^[200]

През 1840 г. християните от Северозападна България правят колективно оплакване пред валията Хюсеин паша във Видин. Народното пратеничество от 40-50 старейшини се оглавява от баш кнеза на Ломска каза дядо Рангел от Медковец. Тук е и баш кнезът Тръпко от Кутловица (дн. Михайловград). На уречения ден делегацията се явява в сарая на Хюсеин паша. С добре обмислени изрази от името на селяните пръв започва разговора баш кнезът Рангел: „Ете, пашо честити, жив и здрав да си ни, ама голяма беля е налегнала народа, па пъшка, па пъшка, па не може вече да издържи, та ще те молим: ти баща, ти майка… ти паша, ти цар… куртулисвай ни!“

На въпроса на валията, от кого се оплаква населението, медковският чорбаджия дипломатично пояснява: „Е па, ете, пак от нас самите си се плачем!“ Озадаченият паша кимва с глава в знак, че не разбира смисъла на казаното, и поисква да му се разтълкува съждението. Дядо Рангел разяснява: „Та какво да ти речем, паша честити?… Ете, всите що си ни изпратил за субаши^[201], за мюдюри^[202], за ушурджии^[203], они всите са хора добри, а ние като прост свет — лоши. Вам требва много, а у нас не остана вече нищо, па немаме ние, немат и они, па се сърдят и ядосват с нас, та рекохме да те замолим, да ги пратиш при някои по-харни и по-имотни хора, та хем ние да не сме у тесно, та да не знаем как да се отсрамим пред хората, хем и они да си немат главоболие с нас и да патят, и да се мъчат покрай нашата немотия!“

Хюсеин паша разбира: българите от неговата област не смеят вече да се оплакват. Затова обещава, че сам лично ще издири виновните за жалбите на царската рая. На излизане от сарая баш кнезът Тръпко от Кутловица се обръща към пашата: „Да прощаваш, пашо, жив и здрав да си ни, ама ще ти се оплачем още, че нощес, като бехме на конак къде Събрибейовата ливада, баш под мостчето, до барата… па убити от път и капнали за сън, заспали сме и докато сме подремнали, някои лоши хора ни обрали всичко, що бехме понесли с нас като агърлък (откуп), па дори и дрехите на някои от нашите отмъкнали!“

На любопитството на валията защо са спали, а не са се пазили от тези лоши хора, баш кнез Тръпко пояснява: „Па ние знаем, пашо честити, че докато Хюсеин паша е буден у Видин, ние може рахат да спим всекъде по неговия пашалък!“ Всесилният османски чиновник потупва дядо Тръпко по рамото с думите: „Аферим, старче! Аз съм буден и Аллах ми е свидетел, буден ще бъда и занапред, та ще можете на рахат да спите всекъде и всекога на моя пашалък!“^[204]

След този разговор Хюсеин паша взема строги мерки спрямо някои самозабравили се служители. За случая разказва не само Михалаки Георгиев, родом от Видин, а и Димитър Маринов: „Едвам когато във Видин е дошъл за паша Хюсеин паша, за когото старите хора и днеска (1890 г. — бел. П.К.) приказват по предание, тогава се почувствувала власт, усетило се, че има управление… Само че това траяло догдето бил жив Хюсеин паша; после него дошли управители подкупници, които се съюзявали с бейовете господари и произволите почнали отново.“^[205]

Преди въоръженото движение от 1850 г. 18 души първенци (кнезове, чорбаджии, попове и др.) се обръщат с молба до султана да им опрости вътрешното мито (карагюмрук). В изложението се изтъква, че каквито и продукти да се изнасят и внасят от едно село в друго, те се облагат с мито. „Не можем — се оплакват представителите на общините — да си продаваме продуктите из едно село у друго без гюмрук… Затова сме останали сиромаси.“ Под това оплакване до Цариград стои и печатът на Медковския кнез Кулин: „Йован Анжел“ — както го е разчел австрийският дипломат.^[206]

През лятото на 1850 г., след разгрома на въстанието, Иван Кулин, макар неговото място в село да се взема от кнез Петър и чорбаджи Йошо, и други първенци се осмеляват да поискат лична среща със султан Абдул Меджит. На аудиенцията на падишаха се връчва писмена молба с оплакване против грабежите и насилията на турските чиновници и гръцкия митрополит във Видин Венедикт. В резултат на жалбата пашата и митрополитът са уволнени, а други по-нисши служители — хвърлени в затвора или прогонени от областта.

След поражението на Димитракиевата буна от юни 1856 г. положението на българите от нашия край става още по-тежко и нетърпимо. През есента на същата година видинският паша решава да премахне самоуправлението на общините и да назначи по селата турски субаши. На това насилие османският властник пожелава да придаде „доброволен“ характер. Затова — пишат медковските общинари поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов до Иван Кулин в Белград — пашата „събра старейшините от всяко село и иска им да си дадат печатите, за да ги проводи в Цариград, па да каже как народът българский иска да им се турят субаши, та да им определи Дивана.“

Като се събраха всичките старейшини, измежду които и ний бехме от нашето село, рече ни пашата да си дадем печатите, но един измежду нас, който и ти познаваш, Стойно Петков из село Сливовик, отговори на пашата така: „Ний сме, пашо, народни старейшини, па нека да питаме народа ще ли субаши, па ако иска, ний с воля ще ся подпишеме и печатите си ще дадем, за да ни се определят субаши.“ Това като чу пашата, заповяда да свързат и да го затворят в хапусат. И така го затвориха и го туриха в клади^[207]. Подир това Стойно седя 6 дена запрен, но и ний седехме, догде го пуснаха, понеже рекохме на пашата: „Догде не го пуснеш, не щем да си отидем.“ И така го пуснаха.^[208]

Друга форма на съпротива са бягствата на зависимите селяни от местожителството им. В документ от 1706 г. се изтъква, че спахиите на врачанските села Краводер, Букьовци и Криводол настояват незабавно да бъдат върнати подвластните им раи, някои от които се укриват в селата Медковец, Крива бара, Мокреш и др.^[209] Избягалите селяни са връщани само ако не е минала 10-годишна давност и не са записани в регистъра на Медковец, че плащат данък на новия си господар. Въпросът е да не губи султанската хазна.

От врачанското село Баница избягват братята Стоян и Неко и стават родоначалници на родовете: Готованците и Нековци;^[210] от с. Гюргич (Белоградчишко) се отървава с бягство Петър и основава в Медковец фамилията Гирджиите;^[211] притеснен от турците в село Гаганица (Берковско), жителят му Пено пристига в селото ни и полага началото на рода Пеновци, клонове от който са Папуджиите, Томовци и Михайловци,^[212] от махалата Колибето (Габровско) се спасява и озовава в Медковец някой си Атанас — основоположник на родовете Влаовци, или Влашките и Беловци (дали на съпротивата хайдутина Желязко Белов);^[213] в селото ни намира закрила беглецът от Мърчево (Кутловишко) Генчо — родоначалник на фамилиите Табаковци и Свинарците;^[214] от Мадан (Кутловишко) е прогонен Рунко — основател на родовете Рунковци или Шоковци;^[215] преследваният жител на с. Чемиш Йончо и озовалите се тук братя Първан и Стамен от с. Виняще (Кутловишко) — полагат началото съответно на Йончовци и Виняшчините;^[216] навярно след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. в Медковец се настанява Пецо, откъдето идва името на рода Пецовци;^[217] от Лесковец (Берковско) избягва Герго — основател на задругата Герговци (дала на съпротивителното движение Никола Гергов, по професия колар — чиято родова клонка се нарича Коларете), както и Герман — учредител на фамилията Германовци;^[218] ловчанското село Къкрина дава на Медковец беглеца хайдутин Ерменко, от когото водят началото си Ерменковци и Буляците;^[219] от дядо Башо с целия му род от Караагачко води началото си в Медковец Карчовата задруга, за която споменава в проучванията си Димитър Маринов.^[220]

От бунтовното село Бойница (Кулско) избягва с цялото си семейство поп Димитър Стаменов, от когото започва фамилията на Попдимитровци;^[221] от Видинско се спасяват и се заселват в Моминброд (Ломско) братята Никола и Иван, но „не им харесало“ и те се преселват в Медковец, като Никола основава задругата на Беремлиите, а Иван — Сарафите;^[222] Стоилко от с. Костичевци (Белоградчишко) намира покровителство в нашето село — от него водят началото си Стоилковци;^[223] Тоно от с. Салаш и Цено Куткудеята от с. Плашивец (Белоградчишко) учредяват съответно Тоновци, или Орлите, и Куткудеите;^[224] според преданието родословието на Грънчарите идва от Стоян от с. Превала (Берковско),^[225] което джизие-регистърът на Медковец от 1845-1846 г. документира така: към името на Камен Токов (45-годишен, земеделец) стои забележката — „Дошъл от Берковска каза“; подобна отметка се намира и срещу името на сина му Стоян — „И той също е дошъл от Берковска каза“; все тук фигурира и името на брата на Камен (т.е. чичото на Стоян) Стефан Токов (39-годишен, земеделец) с указанието: „И той също е дошъл от Берковска каза.“^[226] От село Смоляновци (Кутловишко) идва в нашето село някой си Койчо — Койчовци, от Славотин Мико — Миковци; подгонените от турците бегълци от Виняще (Кутловишко) Рангел и Семьонко полагат началото съответно на задругите Сламняците и Семьонковци, или Мачъците;^[227] от село Манастирище (Оряховско) се изселва Никола Манастирски; от ломските села идват родоначалниците на фамилиите: Дамян от Линево — Дженебетлиите, Кирко от Тополовец — Кирковци, Стоянко от Прогорелец — Стоянковци, Нею Каменов от Василовци — Вехтарете, Робо от Василовци — Робовци, братята Игнат и Камен от Василовци — Биволарете, Ненчо Нинов от Луковица — Ненчовци, Белчо Цанов от Луковица — Белчовци, Петър от Луковица — Дурчовци.^[228]

Колкото и да са оскъдни документалните сведения за настаняване на преселници в Медковец, все пак, освен вече цитираните данни, се намират и други факти. Такъв е например регистърът за „Облагане с данък джизие на хасове и преселническа рая“ от 20 февруари 1620 година, в който е отбелязано: „Село Мескофче — 7 ханета (преселени домакинства — бел. П.К.).“^[229] Подобен факт е отразен и в османски документи от 1631-1632 г.^[230]

Междувременно в този миграционен процес се наблюдава и обратното явление — бягства и изселване на медковчани от родното им място. В края на XVIII или началото на XIX век от Медковец избягва Лилко Рацов и със съдействието на общината се заселва във видинското село Бела Рада. Днес в това селище неговите потомци се наричат Поломците и наброяват цяла махала с около 120 къщи. Между Рацовци и Поломците от няколко десетилетия съществуват задушевни роднински връзки.^[231] Бено Първанов е принуден да напусне Медковец и да се засели по долното течение на река Цибрица, където основава с. Карабаджак (дн. Игнатово);^[232] няколко семейства намират спасение в с. Радовене (Врачанско), Иван Кръстев Пашкулкьов се заселва в Расово, Младен Бонов — в Смоляновци (Кутловишко), Камен Андреев — в Долна Вереница, братята Петър, Иван и Тодор Йолови — в Брусарци.

Други медковчани с мъка напускат огнищата на своите деди и прадеди и емигрират в чужбина: Иван Кулин с част от семейството си, Никола Гергов, Васил Ив. Главиняшки, Желязко Петков Белов и много други — в Сърбия, Игнат Денков — във Влашко, и пр.

Към единичните бягства и емигрирания в чужбина се отнасят и масовите изселвания от Медковец в царска Русия. След Кримската война руският царизъм се стреми да се отърве от татарите, черкезите и абхазите, които по време на военните действия се проявяват като нелоялен и размирен елемент. Плановете на Петербург намират разбиране у турското правителство, което също има своите проблеми. Векове наред българите от нашия край създават трудности на османската „усмирителна“ политика. Този район, към който спада и Медковец, се счита от Портата за „най-важното и деликатно място на България“.^[233] Затова Цариград преценява, че изселването на селяните от нашия край и настаняването на тяхно място на татари и черкези ще обезкърви нашето националноосвободително движение, като го лиши от естествената му основа — българския борчески елемент.

По такъв начин плановете на Русия и Турция намират допирни точки, което прави възможно особеното споразумение между императора Александър II и султана Абдул Меджит. В тази връзка през 1859 г. започват да пристигат първите групи татари и черкези, 20 семейства от които се заселват в Медковец. Принуждават медковчани да им направят къщи, да ги хранят, да дават фураж за конете им, отстъпват им се част от общинските имоти. Неслучайно след като говори за Медковец, Прогорелец и Вълкова Слатина, органът на БРЦК съобщава: „Нашите селяни много патят и от черкезите. Ни един селянин не смее да иде в града, за да продаде храната си, защото не е сигурен за воловете си, за колата си, за храната и даже за торбата, в която си носи хляба. Селяните се събират цял керван и тогава отиват в града. Но да не мислите, че и българите им остават длъжни. Не, тие ги добре тимарат, когато ги намерат в своите кории или в своите лозя.“^[234]

Все по това време обстоятелствата се стичат така, че се създават условия за поява на фамилия в селото ни с чуждо прозвище. Един от татарските заселници в с. Сливовик осиновява бедния момък Върбан Кръстев от с. Горна Вереница. След Освобождението младият Върбан Кръстев — Татарина, се заселва в Медковец и постъпва като ратай в семейството на Попниновци. Впоследствие заселникът се оженва за медковчанка, от която има четири деца — Филип, Петър, Върбан и Йордана — всички известни с прякора Татарите.^[235]

Във връзка с това се подема агитация за изселване на семейства от Северозападна България. Особено ревностен подбудител се оказва руският консул във Видин Георги Йошев, който прави любовта на българите към Русия разменна монета да напуснат домовете си и да поемат пътя към неизвестното „щастливо бъдеще“. Георги Стойков Раковски пръв долавя убийствения характер на тази руска политика. Борбата на вожда на националната революция против изселването се подкрепя от Ив. Кулин, Н. Гергов и други медковчани — емигранти, които изпращат в село и околността му Васил Ив. Главиняшки, Желязко Белов и др., с цел да убедят хората да не напускат домовете си и да заминават за неизвестните руски степи. При все това от Медковец заминават 20 семейства: Камен Иванов Биволарски, Герго Игнатов Биволарски, Петър Игнатов Биволарски, Симеон Лилов Нинов, Иван Ненков Пашкулкьов, Димитър Ненков Пашкулкьов, Христо Иванов Зурладжията, Кръстьо Петров Сургов, Къчо Георгиев Огледалеца, Лукан Нейков Цолов, Тодор Горанов Робов, Петър Николов Дзуков, Никола Дзуков, Томо Торньов Свинарски, Петко Горанов Рацов (след завръщането си от Русия се заселва при дядо си Лилко Рацов в с. Бела Рада), Кръстьо Горанов Рацов и др.^[236]

Всички тези глави на семейства си продават имота на безценица и през пролетта на 1860 г. се отправят за Русия. Не минават и една-две години, и носталгията по родното място и агитацията на Раковски си казват думата. В статията си „Лудостта на преселението в Русия“ Г. С. Раковски подчертава, че не е „умно нещо человек да остави бащиното си мило огнище, хубавата си плодородна земя, бащини си и дедови гробове и да бяга далеч, че го били утяснили. То само дивечът по горите е роден с разум да брани притежаваното си както може“.^[237]

Хвърлените семена покълват и дават плод. Първоначално руските власти отказват да издадат нужните документи на желаещите да се завърнат в Медковец и другите селища. Под напора обаче на редица обстоятелства и най-вече на настоятелните справедливи искания на селяните и на агитацията на българските революционери, царските чиновници отстъпват. През октомври 1861 г. пълномощниците Димитър Илиев, Игнат Братоев, Христо Илиев, Младен Цветков и Димитър Кръстев от Крива бара, Медковец, Василовци, Татар махала (дн. Дондуково), Боровица, Бело поле, Байрактар махала (дн. Александрово), Скомля, Горни Лом и Долни Лом се обръщат с молба до турския генерален консул в Одеса, да им съдействува да се завърнат по родните огнища, а така също султанът да ги освободи „няколко години време от царски данъци и работи, докле се саземим и додим пак на хал“.^[238]

В разгара на тези одисеи на Герго Игнатов Биволарски се ражда син — Филип. Семейството на Тодор Горанов Робов решава да остане в Русия. Зетят на Иван Кулин, Къчо Георгиев, тежко се разболява и умира в Одеската болница, а съпругата му Йонка се завръща в Медковец като вдовица. По пътя се разболява и жената на Христо Илиев Зурладжията и умира в кораба. Такава е съдбата и на дъщерята на Томо Торньов Свинарски.^[239] Завръщащите се българи пристигат в Галац, където плевенският търговец-емигрант във Влашко Данаил Хр. Попов (бъдещият най-близък съратник и другар на Левски) ги посрещал и чрез австрийски кораби ги отпращал за Лом. За ужасната картина, чиято гледка го потресла, Д. Попов пише: „Видях със собствените си очи драми… видях десетки младенци, старци и баби мъртви да ги изхвърлят из шлеповете, в които… зверски бяха натъпкани като снопове едни върху други и затова бяха измрели по пътя за Галац, за което престоявах (настоявах — бел. П.К.), за да им се извършат следуемите обреди за погребенията им; а пък на изнурените от притеснения, останали в живот, давах помощ — хляб, пари и всичко, що им трябваше, за доизкарване на похода си до милото им отечество (така тогава се нарича родното място — бел. П.К.). Плачехме всички купно, като ги гледахме до какво печално състояние, морално и телесно, бяха достигнали в такова кратко време вследствие несносните тегла, що бяха пренесли в чужбина.“^[240]

Цялото село начело с общинарите посрещат възвръщенците и полагат всички грижи, за да облекчат положението на страдащите. В един турски документ, който се пази в Ломския исторически музей, се казва, че „за завърналите се от Русия медковчани са закупени за 10 месеца, от ноември 1860 до август 1861 г. — за Медковец: 6707 оки жито за 5030 гроша и 10 стотинки, и 100 оки жито за 75 гроша“.

Завърналите се медковчани стават пак дървета с корени. В Медковец те намират отново да кипи непосилен труд, да продължава съпротивата против насилниците. За това съдим от един османски източник от 1861-1862 г., в който с известна тревога се изтъква, че погледите на българите от Ломско, пристигнали от Русия, „още отсега били обърнати към разбойничество, даже се забелязвали и някои техни бунтовнически постъпки“. С оглед на това по селата бива изпратена кавалерия и пехота, „за да се унищожи злото“.^[241]

Индивидуалното противоборство е не по-малко важна форма на народния отпор. Веднъж, към средата на XVIII в., поп Иван Тикванов тръгва с хубавия си кон да отнесе храна на овчарите в местността „Мочура“. По пътя при оброка го среща един турчин с дръглив кон. Поробителят спира медковския духовник и поисква да си сменят конете. Свещеникът знае какво го очаква, ако се противи, затова казва: „Бива, аго“ и слиза. При замяната поп Иван успява да сграбчи с челичените си ръце турчина за гушата, поваля го на земята и след кратка съпротива насилникът престава да диша. Сетне юначният медковчанин слага единия крак на трупа в зенгията на седлото и шибва крантата, която се понася към Крива бара, а самият той се озовава здрав и читав при овчарите в „Мочура“.^[242]

Друг случай. Един турчин замръква в Медковец и без всякаква покана влиза с коня си в двора на Христо Кръскьов: връзва добичето си, вмъква се в къщата и с изваден ятаган и запален чибук сяда до огнището. Като някой роботърговец той заоглежда младата невеста и заповядва да му се направи баница и опече тлъста кокошка. Най-възрастната жена се опитва да убеди турчина, че са от най-бедните в селото и единствената им храна са качамакът и просеникът. Нежеланият гост обаче показва със закана ятагана си и се опитва да се гаври с булката. Надават се викове и писъци за помощ. В това време стопанинът на дома току-що се прибирал от полето и като вижда какво става, грабва манарата от дръвника и с помощта на жените убива турчина. Сетне го изнасят край селото и превръщат един дълбок кален ров в гроб.^[243]

С насилието се сблъсква и Вълка Петрова Татарджийска. Млада, хубава и със сила мъжка, тя товарела и разтоварвала чувалите с жито, царевица, брашно. Веднъж общинският пъдар й съобщава, че в селото е пристигнал субашата и иска баница и печена гъска. Скоро след това един турчин от свитата на субашата идва да „вземе“ приготвената храна. Още от вратата притеснителят се хвърля върху гиздавата жена и започва да се гаври с нея. Но Вълка успява да се изскубне, грабва ръжена и с все сила го стоварва по главата на оскотелия мръсник. Когато престанал да хърка, яката българка завлича трупа в зимника, където го прикрива с праз лук. Сетне медковчанката заличава кървавите дири, измива се и с неописуемо спокойствие отнася вкусната храна на субашата в общинската сграда. На въпроса, защо тя лично носи яденето, а не изпратеният човек, Вълка несмутимо отговаря: „Не е идвал никакъв човек, аго. Я имам много работа, ще носим хлеб на мъжа си в ливагето, та затова бързам. Нема време да чекам, а вашият човек може да се забави некъде с хортуване.“ После безстрашната жена се прибира вкъщи, където за нейна изненада мъжът й Петър се бил прибрал. Разказва му набързо за случилото се. Сетне напъхват трупа на турчина в един чувал, който поставят в колата и го затрупват с бунище. Още един трап извън селото става вечно жилище на османлия-насилник.^[244]

Подобни разкази в Медковец могат да се чуят с десетки, дори стотици. Но казаното би било само спомен или предание на стари хора, ако не се потвърждава от сигурни източници. В писмо от 25 ноември 1856 г. поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов с тревога споделят пред Иван Кулин в Белград: „Сега е поставил пашата некого кърсердаря по име Дели Мехмет из Лом, който ходи по селата с 30 турци, за да дава тескеренца на секиго, който ище да иде в друго село или на лозието си. Той кундисва в ония къщя, в които има добри женски и ги налошава на твърде грозен начин като свои заробени жени, та също и неговото дружество (банда — бел. П.К.) прави…! Ах! Гдето еде и пие, нищо не плаща, но и още изема с насилие сено, храна, пари и прочие както коне, волови, крави, овци и прочие.“^[245]

Впрочем пътя на медковчани от индивидуалното противоборство до дръзновението на въоръжената борба на хайдутите е кратък. „В турско време — пише Д. Маринов — в конака се гледаше на това село и селяните като много неблагонадеждни поданици на царството и гледаха ги с много криво око. Медковчани бяха кръстени с прякора «Медковски хайдути» — «Медковча хайдуги». И названието на най-опасния път «Хайдушки дол», което название са дали самите медковчани, иде да оправдае туй название. Тоя «Хайдушки дол» е бил единственият път, който е водил от Ломското поле от Крива бара за Медковец и за другите села в Медковското поле, а пък бил обраснал с гъста и непроходима гора. Тоя дол погребал много турци, които се осмелявали да минат през него.“^[246]

В тази местност сред вековни дъбрави и липи народните борци решават кой турчин да сплашат, на кого да вземат парите или живота. Тук на хайдушкото сборище се определя кой да бъде предводител или хайдутин изобщо. На това място прочути медковски хайдути са подлагани на проверка, за да се прецени дали имат качества на борци. Според преданието на изпитание е подлаган и желаещият да стане харамия Алексо Маринов Пърчоев. За психологическа подготовка най-напред Петко Илиев-Беширата (от рода на Беремлиите) му разказал: „Мене, когато ме приеха за хайдутин, войводата взе ятагана, отреза месо от дланта на лявата ръка и го изяде. Сетне даде ножа на мене, я го забих в десното бедро на крака и кръвта зашуртя като вода из чешма. При тази гледка войводата рече: «Стой, годен за хайдутин!» След това ме превързаха и ме приеха в дружината. А ти, Алексо, ако те турят на огъня, който палим в Хайдушки дол, ще можеш ли да издържиш?“

Макар и вътрешно разколебан, Алексо Пърчоев отвръща: „Каквото ми кажат, всичко ще сторя и непременно ще издържа.“ Една нощ двамата поемат пътя към хайдушкото сборище. Като навлизат дълбоко в гъстата гора, Петко Беширата завързал очите на Алексо и така стигат до уреченото място. Свалят му превръзката и го поканват да седне до огъня, на който се печело тлъсто агънце. След като изслушва Алексо кои са причините да иска да стане харамия, войводата пристъпва към изпитанието. Предводителят на хайдутите взема един жарък въглен и го поставя върху дланта на едната ръка на А. Маринов. От допира на въглена се вдига пушек и замирисва на изгоряло месо. Втори опит не станало нужда да се прави, защото Алексо завикал от болка и погледът му се устремил към село. Завръзват му отново очите и сподирен от присмеха и подигравките на съселяните си „скъсаният“ кандидат-хайдутин се завръща посрамен в Медковец.

В заповед от 9 май 1708 г. до кадията в Лом се разпорежда, че „в този край се появили хайдути“, и „за техните действия носят отговорност служебните лица“.^[247] Един месец по-късно в нова заповед до същия кадия е посочено, че поради зачестилите хайдушки набези наложително е населението да се застави да поеме поръчителство за преследване на народните борци. В документа се изтъква още, че „когато някъде се появят хайдути… и стане нужда да дойдат в селата и да искат хляб, селяните да съобщят до мухафъзите (началници на крепости — бел. П.К.) на близките гарнизони“.^[248]

Участието на медковчани в хайдушкото движение продължава през цялото това столетие. В края на XVIII и началото на XIX век аянските размирици и предизвиканото „кърджалийско време“ стават благоприятна почва за изява на борбеността на селяните от нашия край. Войводата Ангел Христов Кулин действува с 80 души хайдути против ордите на цариградското правителство. Негов учител по харамийство е прочутият хайдут Точо от Чипровци. Средоточие на дейността на Ангел Кулин и хайдут Точо е местността „Хайдушки дол“. „Тук, в тази местност — пише Д. Маринов, — е върлувал дълго време хайдут Точо и е бил страшилище за турците и българите изедници и предатели. Уверяват, че името на «Хайдушки дол» е дадено от подвизите на тоя Точо… За неговата кончина нищо не се знае. Дядо Цено^[249] казваше с увереност, че е паднал в битките с турците.“^[250]

По пътя на своя баща тръгва и прочутият медковчанин и бележит български революционер Иван Кулин. Отгледан и възпитан в село с демократична и свободолюбива традиция, свидетел на посичането на своя баща от турска потеря, той напълно естествено се включва в редиците на хайдушкото движение. На 22 юли 1825 г. в Медковец пристига събирачът на данъците — жестокият Тасим бей. Семейство Кулини провожда Тодор (брат на Иван Кулин) да помоли турския чиновник да направи отсрочка. На мегдана имало и други селяни със същата молба. Този факт бива възприет от Тасим бей като противотурска демонстрация, поради което наредил на придружаващите го заптиета да стрелят. Десетина селяни са убити, а Тодор Кулин става жертва на пищова на Тасим бей.

В деня на погребението, 23 юли, група млади медковчани начело с Иван Кулин се заклеват да отмъстят на убийците. Същата нощ около 20 души се озовават в с. Корито (Белоградчишко). На 26 юли през нощта въоръжените харамии нападат дома на Марко Соколов, където бил отседнал с хората си Тасим бей, и избиват всички турци. Смелата проява на младите народни закрилници принуждава османските поробители от нашия край да станат за известно време „кротки, отстъпчиви, внимателни“.^[251]

Няколко години по-късно към харамиите на Иван Кулин се присъединява и младият Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. кв. Замфир от град Лом). Една нощ, след като убива двама турци-насилници, Цеко се отправя към „Хайдушки дол“, където бива приет с радост от медковските хайдути. Когато броят на отмъстителите се увеличава, четата е разделена на две групи. Сред хората на Цеко Петков били: Димитър Панов от Лом, Пенчо Върбанов от с. Голинци (дн. кв. Младеново от гр. Лом) и шестима души от с. Сливовик — Найден Каменов Найденовски, Цеко Савов Котларски, Стоян Радин Пиловски, Лазар Попов Банишки, Петко Каменов Пандов и Петко Генов Дановски. Веднъж четниците на Ив. Кулин и Ц. Петков нападат и избиват кърсердарите на жестокия анадолец Арат Пехливан. Никой от грабителите не остава жив, за да разкаже на властниците за случилото се в „Хайдушки дол“.^[252]

Междувременно тук му е мястото да кажа, че хайдушките прояви на медковчани се преплитат и с някои по-масови изблици на въоръжен отпор — участие в бунтовнически и въстанически движения в северозападните български земи. Българското въстание от 1404 г. начело с царския потомък Фружин е сериозен принос в борбата на балканските народи срещу турското владичество. В боя за Видин загиват 25 000 турци и едва ли това поражение би могло да се нанесе и без участието на медковчани в частност и на българите изобщо, които, насърчени от появата на Фружин, подкрепят унгарско-сръбско-влашката коалиция.^[253]

Освободителните стремежи на медковчани се засилват винаги когато от Средна Европа се предприемали походи срещу Османската империя. През 1443-1444 г. полско-унгарската войска преминава при Видин с 15 хиляди конници и незначителен брой пехота, следвани от огромен обоз от 2 хиляди коли. На път за Варна, където пада убит крал Владислав III Ягело (Варненчик), някои части от войската и от обоза минават през медковското землище. В района кръстоносците намират радушен прием и „особено поляците, поради сходство на езика им с българския и поради общия произход на двете племена“.^[254] По време на австро-унгаро-турската война от 1683-1688 г. избухва Чипровското въстание, в което участвуват и медковчани. Както се каза вече, именно тогава в запустелите села Медковец и Сливовик се заселват маджарски семейства. Навярно от онези години на напрежение и борба за оцеляване са останали наименованията: Угриновци (от Медковец), Маджарците (от с. Кърки жаба), Маджарското кладенче (от с. Габровница) и др.

Всички дотук описани антифеодални и противотурски форми на съпротива на медковчани говорят за постоянната готовност на селяните чрез борба да оцелеят, да запазят народността си като българи, да отхвърлят османското владичество. Всичко това ги прави готови за участие в националноосвободителното движение през епохата на Възраждането, време, през което ще се изяви личността на кнеза и войводата Иван Кулин.

1. Обществено-икономически промени в селото

Медковец е неразделна част от многостранния исторически процес през епохата на Българското възраждане. Това е време на съзряване, подготовка и осъществяване на българската национална революция, епоха на преход от разлагащия се османски феодализъм към развитие на стоково-парични и поява на капиталистически отношения. Водеща роля в българското общество започват да играят все по-осезателно онези обществени групи, които са свързани със занаятите, търговията, манифактурата и фабричната индустрия. Именно този процес поставя обществото в релсите на историческия напредък, а българската национална буржоазия като носител на новите производствени отношения и обществени идеи става насочваща сила на цивилизацията. Зад тази социална прослойка вървят и медковските селяни начело с богатите кнезове и чорбаджии-общинари, интегрална част от българската национална буржоазия.

Под влияние на настъпващите промени в градовете Лом, Видин, Белоградчик, Враца и други градски селища занаятчийското производство придобива предимно стоков характер и бива предназначено за размяна на пазара срещу пари. По такъв начин стоковото производство и търговията стават важни исторически предпоставки за появата на капитала и на произтичащите от него производствени отношения. Натрупващите се парични средства в града го правят икономически силен, а селото с неговата земеделска продукция играе подчинена роля.

Тази закономерност засилва тенденцията за превръщане на султанските хасове към режима на мирийската земя, а след това и в частна собственост на отделни забогатели турски граждани и чиновници. Засилва се практиката да се принуждават селяните да изплащат десятъка не в натура, а в пари. Това кара и производителите в Медковец да изнасят своята стока (зърнени храни, добитък, дървен материал, птици, мед и др.) на пазара в града, за да се сдобият с пари за плащане на данъците и за закупуване на някои потребни им продукти. От дядо Кузман Петров Конов съм слушал, че неговият прадядо Кънчо Конов често изнасял през първата половина на XIX в. на пазара в Лом дървен материал. При това неговата стока била винаги висококачествена, поради което още с пристигането на пазара нуждаещите се граждани или търговци, прекупчици (евреи, турци, българи) се струпвали около колата му и той продавал дървения материал на онзи, който му давал най-висока цена. С част от придобитите пари дядо Кънчо купувал сол, гас, принадлежности за конете, гребенчета и други дребни вещи за женската челяд. Остатъчната част от парите ръководителят на задругата предоставял на бабата, пазител на семейните финанси и отговорник на фамилния бюджет. Постепенно под влияние на и без това имащата значение парична рента в Османската империя звънът на златните и сребърните монети променя не само икономическите процеси в селото, но и психиката на медковчанина става друга.

При това медковчани не получават тапия (владелчески документ) за обработваните от тях парцели и не се считали за техни владелци. Поради това те започват да обработват толкова земя, колкото само за изхранването си. А това довежда до намаляване на доходите в хасовете. Ето защо централната власт е принудена да издаде разпореждане за снабдяване на желаещите с тапия. Затова от 1701 г. хасовите земи са приравнени по режим на земевладение към мирийската, т.е. държавната земя.^[255]

От този момент нататък Медковец, което се намира на хасова територия, т.е. то е хасово селище, става по-леснодостъпно за придобиване за владелчески документи на „мирийска“ основа. А този факт благоприятствува пустеещите парцели, някои пасища и част от мерата да станат обект на грабеж от отделни турци и превръщането им в чифлици. В османски архивен източник се говори за един твърде ранен случай на засядане върху селски земи от страна на турски чифликчии в землищата на Медковец, Церовене и Дългошевци. Отнася се за едно оплакване от 1699 г. на двама османлии, снабдени с някаква феодална привилегия върху тези села. В оплакването се изнася, че техните привилегии се нарушавали, понеже други турци самоволно обработвали землищата на споменатите села.^[256]

По предание се знае, че турски чифлик е имало в местността „Коняришки локви“, на 4-5 километра югозападно от Медковец, на границата със землищата на Сливовик и Луковица. Чифлишкото стопанство се състояло от ниви, ливади, стопански сгради за конете и за ратаите. Чрез наемни работници се прибират сеното, пшеницата, ечемикът, царевицата. Получената продукция чифликчията продавал на военните гарнизони във Видин и Лом. По икономически съображения турчинът предпочитал да наема девойки от Медковец, Сливовик и Луковица. Понякога прибягвал и до насилие, за да му работят ангария; често примамвал млади момичета в Луковица, където се гаврел с тях. Заради отвратителното му поведение една вечер го причакват няколко медковски хайдути, които прекратяват безнравствения му живот.^[257]

В Медковското поле възникват и други чифлици: две стопанства на Месуд ага в местността „Шейновеца“, на Ибрахим ага в „Периклин връх“, състоящ се от около 5000 дюнюма и други.^[258] Чифлик е съществувал и в землището на с. Кърки жаба, както и на около един километър северно от Медковец, в местността „Турските локви“: допреди няколко десетилетия там имаше запустял кладенец, наричан от населението Абдулан геран: кладенец с подобно име се помни и в горната махала на селото, близо до къщата на Селепчиите.

По силата на социалните и биологичните закони държателите на Медковец един по един се сменяват. Макар и бавно нараства броят на заможните селяни, които по един или друг начин се сдобиват с тапии: напр. задругите на Пашкулкьовци, Пасланджиите. Преди години учителят Марин Кръстев Пасланджийски (майка му е от Пашкулкьовци) уверяваше, че пази тапиите на своите предци, получени през 1740 г.

Този вървеж на нещата особено се засилва по времето на аянина Осман Пазвантоглу. Всъщност феодалните размирици като социално явление имат своя инкубационен период и в нашия край като част от общия феномен в цялата империя. Още в края на XVII и началото на XVIII в. упадъкът във военноленната система започва да се засилва. Запазвайки често названието тимари и зиамети (ако не бъдели направо придадени на султанските хасове), бившите ленове най-открито са арендувани от лица, които нямали нищо общо с военната служба.

Представителите на султана в нашия край малко по-малко започват да губят от неограничените си права, защото упадъкът на спахилъка засилвал ролята на техните съперници в лицата на аяните. А както се вижда от някои документи, аянин имало не само във Видин, но и в Медковец. За разлика от пашата във Видин преди Осман Пазвантоглу, аяните не са пращани от центъра, а произхождат от областта и формално се избират от местните първенци — кнезове, чорбаджии, старейшини. Все повече се засилва властта на ръководителите на българските общини, които в повечето случаи минават на страната на аяните. Фактически аянинът е най-могъщият и богат земевладелец в областта, който получава поста си чрез принуждение и подкупничество. Така че всеки опит на централната власт (султана) да пресече корените на аянлъка били безуспешни, защото тази институция съдействувала за развитие на „новите елементи“ (частнофеодални и капиталистически отношения), на децентрализация на властта и разширяване формите на самоуправление на селищата (общините), така също и на българската народност. По такъв начин в нашия край се явява социален процес начело с аяните, който в края на XVIII в. получава названието „кърджалийско време“. Така че общините начело с кнезовете и аянлъците не само предшествуват голямото размирие, но те просто го обуславят. Всъщност „аянските размирици“ играят водеща роля във феодалната анархия в края на XVIII и началото на XIX в., а кърджалийските действия — подчинена роля. Това са пружините, които изтикват на преден план аянина Осман Пазвантоглу.^[259]

По време на това голямо противопоставяне между централната власт и Осман Пазвантоглу е било невъзможно да не бъдат въвлечени във водовъртежа на събитията и медковските селяни. През есента на 1795 г. Видин все още е обсаден от верните на султана войски. Високата порта отчита възможностите си и затова нарежда да не се атакува крепостта, а да се направи потребното чрез глад и умора да се сломи съпротивата на обсадените. Хората на Осман Пазвантоглу обаче са на своя боен пост. През декември с. г. делибашиите на отцепника излизат из цитаделата и се отправят срещу войските на султана. Подобно нападение е проведено на 29 декември в землището на село Медковец, където двамата паши Тахир и Рустем отблъскват един от отредите на видинските сепаратисти.^[260]

В продължение на няколко години землището на селото става арена на военните действия на противниците. За това говорят не само документите, но и други факти. „На пътя за Медковец — пише Д. Маринов, — по течението на Козаровец, има местност наречена «Ордище». За туй «Ордище» разказват, че на това място е станала битката между Пазвантоглу и Юсуф паша. И днеска на това място, като орат, изравят гюлета — знак, че са употребявали топове.“^[261]

В края на краищата през януари 1796 г. Портата е принудена да обяви четвъртата амнистия на Осман Пазвантоглу. След обявения социален мир и от двете страни Тахир паша и Рустем паша се оттеглят от землището на Медковец към околностите на Берковица.

В тези размирни години медковчани, привлечени от обещанията на Пазвантоглу да ги направи равноправни с мюсюлманите и да им даде земя, минават на страната на отцепника. Почти цялото село начело с кнеза Ангел Кулин първоначално подпомага недоволния аянин чрез хранителни продукти, фураж за конете и въоръжени селяни, предвождани от ръководителя на общината, за чиято глава султанът обявил награда от 1000 гроша.^[262]

Не минава много обаче и всички разбират измамата. Вместо да бъдат облагодетелствувани медковчани, значителен брой селски парцели преминават не в техни ръце, а във владение на чифликчии и аги-господари. За всесилния аянин от Видин раздаването на земя чрез тапии било важно средство за привличане на съюзници в лицето на спахии и богати турци. В един „Списък на чифлиците с обозначение броя на къщите във всяко село има махала“ фигурира и нашето село, състоящо се от 176 къщи. В документа е записано още: „От казаното от коджабашиите тук се изясни, че посоченото село било дадено на видинския жител Ебу Бекир ага. След неговото пропадане то останало незаето и било дадено от бившия видински мухафъз^[263] Негово Превъзходителство Иззет Мехмед паша с тапия на Мехмед ага от видинските първенци.“^[264]

Постепенно землището на Медковец се превръща от султански хас в „частна собственост на разни турци“, а селяните обработвали земята при различни условия. До 1835-1840 г. селото наброява 173-176 къщи и според един „Опис на агаларските села в нахия Поломие“ продължава да е господарлък „с тапия на видинчанина Мехмед ага, който го владее и сега“.^[265] Интересно е това, че при смяната на всеки султан се подменят и тапиите за всички ленове, а това означава в повечето случаи — и техните държатели или частни собственици. Не била рядка практиката, получилият документ турчин да „продава с тапия правото си на владение на населението, като срещу това им взема обичайните и законни даждия“.

В резултат на настъпилите изменения в края на XVIII и през първата половина на XIX век в Медковец и неговото землище съществуват сложни аграрни отношения: от една страна, чифлици, в които се преплитат феодални остатъци и капиталистически отношения, и, от друга — господарлъци, които обхващат по-голямата част от доходите на земята и принадлежат на агите — богати турски частни собственици. Затова след Освобождението в „Закона за господарските и чифлишки земи“ господарските земи се определят като такива, на които населението е живяло и ги е обработвало постоянно срещу определен данък в продукция или в пари и чиито господари (аги) не са имали право да ги дават под наем на други селяни-арендатори. Тези земи са разпределяли помежду селяните на бащина, ползването от която се предава наследствено от родителите на децата, докато чифлиците също се обработват от селяните под наем в натура или в пари, но техните стопани са частни собственици — капиталисти, и се онаследяват от децата на турчина (или на българина по-късно), който има право да ги предостави за обработване на когото си пожелае.^[266] Това са стопанства, в които работят наемни работници (слуги, ратаи, аргати) срещу надница в пари или натура; получената продукция се изнася на пазара срещу пари.

В някои османски документи не се прави особена разграничителна линия между чифлиците и господарлъците. Така в решение на Върховния съвет в Цариград от 1 май 1863 г. за премахването на господарлъците в нашия край се казва: „Повечето от земите на подведомствените на Видин нахии Сахра, Белоградчик и Лом са господарлъци, т.е. чифлишки земи. Раята, която ги обработвала, плащала ежегодно наем на собствениците на чифлиците, наричащи се «господари». Впоследствие, поради някои революционни събития, този господарствен начин на стопанисване на земите бил премахнат, т.е. правото на владение на собствениците — чифликчии върху земята било прехвърлено към държавата. Срещу това на тях били издадени облигации, а лихвите им — над 400 хиляди гроша — се събирали от раята на споменатите нахии като заем за земята заедно с данъците им. Още тогава се приело, че раята не може да изявява претенции за право на владение върху тези земи, обаче въпреки това тя присвоила земите, които й били под ръка, и ги стопанисвала като придобити с тапии. В случай на смърт или други обстоятелства прехвърлянето на земите се извършвало с посредничеството на коджабашиите^[267] без знанието на властта, поради което, освен че хазната се лишавала от тапийски приходи от тези нахии, но и самото прехвърляне на земите между населението по този начин е незаконно.“

Предвид на това, се казва по-нататък в решението на Върховния съдебен съвет, разрешаването на поземления въпрос не може повече да се протака. В тази връзка в Цариград решават за подходящо земите, които се обработват под наем от раята, да й се продадат, т.е. да й се даде право да ги владее с тапия, като срещу това се съберат 8-10 хиляди кесии^[268] акчета, какъвто е размерът на стойността на издадените облигации. Препоръчва се още „изплащаният ежегодно от раите на споменатите три нахии наем за земята следва да се прибави към данъците, като към тях се вземат само три гроша книжна такса, за да им се прехвърлят обработваните от тях господарски земи и им се уредят тапиите“. За да се избегнат за в бъдеще недоразуменията, предизвикващи оплакване от двете страни, разпорежда се господарските земи да бъдат разграничени от оставените по-рано на разположение на чифликчиите собственици специални земи.^[269]

Въз основа на този документ във Видин се съставя комисия, която задвижва въпроса за даване тапии на селяните. Раздвижват се и медковчани. Всеки стопанин подава декларация пред кмета на Медковец Иван Илиюв, че имотът, за който претендира, е обработван от него и семейството му не по-малко от 10 години. От своя страна, кметът препраща събраните документи до кадията в Лом, а оттам — във Видин. Запазен е един фрагмент на подробен опис за даване на тапии на селяните от Медковец от 1874 г. В него са посочени имената на земеделеца, местонахождението на нивите и ливадите, техните размери и четиримата им съседи поименно. Поради невъзможност да се изброят намиращите се в списъка медковчани, които получават тапии, тук ще посоча само двама, един от най-богатите и един от най-бедните: Младен Вълчов — 600 дюнюма и Петко Илиев — 10 дюнюма.^[270]

От този документ и от емлячните регистри на селата Расово, Кърки жаба и Медковец от 1866-1871 г. се вижда, че сред жителите на тези села съществува тогава имотно неравенство. Например в Расово земевладенията са от 14 (най-малко) до 269 (най-много) дюнюма.^[271] При това отделните парцели, ниви, ливади и гори са по 10, 20 и 45 дюнюма, което улеснява обработването и стопанисването им. Повечето от домакинствата на Расово притежават над 100 дюнюма земя.

Владелците на земя до 50 дюнюма са само няколко души. Селяни без земя не са отбелязани в турския документ. Свещеникът Вълчо Петров (стар харамия и ятак на Ангел Кулин) например владеел 131 дюнюма, а Трифон Димитров — 269.^[272]

Още по-мозаична е социалната картина в Медковец. Джизие-регистърът от 1845-1846 г. свидетелствува, че домакинствата се разпределят на три обществени групи: нисша категория — 282 души, средна — 65 стопани, и висша категория — 20 мъже, платци на данъка джизие. Емлячният регистър на Медковец от 1868 г. ни дава още по-ярко доказателство в това отношение. От съществуващите 217 домакинства нека посочим имената само на двайсетина души, които притежават ниви, ливади и гори: Въло Генчов — 7 дюнюма, Петко Илиев — 10, Никола Илиев — 19, Никола Пенчов — 44, Васил Илиев — 48, Марин Ценов — 59, Мило и Качо Гергови — 87, Иван Пенков — 96, Лилко Божинов — 114, Иван поп Димитров Стаменов — 135, Лилко Стоянов — 201, Ангел Ценов (кожар) — 202, Горан Атанасов — 208, Гено Петров — 220, Неделко Христов — 203, Угрин Лилков — 280, поп Димитър Стаменов — 300, Мано Йолов — 400, поп Нино Ценов — 460, Герго Панов — 600 и Младен Вълчов — 600.^[273]

Както ще видим по-нататък, докато станат собственици на имотите на своите деди и прадеди, селяните водят упорити, последователни и кървави борби. От съществуващите в Ломско 57 села, само 14, между които и Сливовик, били мирийски (държавни), останалите се превръщат в частна феодална собственост на определени господари или аги. Затова, когато през 1834 г. се премахва спахийската система, Медковец остава извън аграрната реформа, тъй като не е държавна собственост, а „агаларско село“. На основателните искания на медковчани и другите селяни да получат всички тапии и земята да стане тяхна частна собственост, турските аги изваждали ятагана и с ярост заявявали: „Тази земя не е на падишаха, тя е наша.“^[274] Именно този спор между селяните и османските господари е една от най-важните причини за непрекъснатия въстанически поток в нашия край.

При все това, както се спомена вече, приятният „вкус“ на парите продължава да разширява своя обсег и да върши потребното. На пазара в Лом, Видин, Плевен и другаде се изнася не само дървен материал, но и други продукти — зърнени храни, сирене, масло, мед, восък, яйца, едър и дребен добитък, кожи, вълна и пр. В търговския тефтер на Кр. Пишурка е отбелязано, че Цено Стойчов е получил от него срещу сенет (полица) 500 гроша, които трябвало да се издължат с жито или кукуруз. „Медковчанинът Симеон“ също се задължил срещу кредит от 990 гроша да предостави на Пишурка зърнени храни.^[275] Срещу лихва се дава заем и на „Симеон кьопавото момче от Медковец“.^[276]

На пазара „Никола Чолака от Медковец продал бивола си на търговци от Плевенско“.^[277] Някои семейства срещу поръчка от търговци отглеждат буби (оттам и фамилното име Пашкулкьовци) за свила. Петър Николов Сарафски (родоначалник на рода Медовци) отглежда повече от 100 кошера, чиято продукция (мед и восък) била предназначена преди всичко за пазара. Той е един от първите медковски пчелари, който отваря в центъра на селото дюкян за продажба на мед, восък и свещи. По-голямата част от пчелните продукти П. Сарафски предоставя на търговци в Лом, Видин, Враца и по-далеч дори.^[278] В тази връзка Д. Маринов отбелязва, че в Медковец са отглеждани много пчели и е имало изобилие от мед. „Медът медковски — пише той — е изнасян още в онова време дори в Цариград в качета и е бил прочут по своето качество“.^[279] Не по-малки били и пчелниците на Кольовци, Мановци, Гъньовци (напр. Цено Вълчов Гъньов бил прочут пчелар, уважаван общинар и известен хайдутин) и много други. Техните кошери в „Лозянска падина“, „Раковица“, „Пчелиньете“ и пр. привличат вниманието на търговци не само от района, но и от по-далеч. Тази слава достига и до Любен Каравелов, който изтъква за Медковец, Прогорелец и Вълкова Слатина в органа на БРЦК: „Тие села бяха някогаш прочути по своите многобройни пчелници.“^[280]

Пипалата на търговския и на лихварския капитал все по-осезателно се преплитат в Медковец. Лихварите от Лом и други селища отпускат кредит на медковчани, но ги обвързват и задължават да платят лихва срещу темесук (полица).

В търговския тефтер на Кр. Пишурка е отбелязана сметката на „даскал Димитър“ (поп Димитър Стаменов), който „за разни книги“ му дължи 27,20 гроша; медковчанинът Симеон за кредит от 11 франка трябвало да изплати 990 гроша лихва в зърнени храни; на 10 януари 1870 г. „на Симеон кьопавото момче“ получава от Кр. Пишурка 19 наполеона в заем срещу 1007 гроша лихва; на 28 юни 1871 г. чрез поръчителството на Йончо Тончев (най-големия лихвар в Ломско) Симеон Медковчанина се задължава да изплати на Кр. Пишурка 1165 гроша; все тук изрично е отбелязано името и взаимовръзката на споменатия медковчанин с лихваря Йончо Тончев: „Цено Вълчов — негов ортак“.^[281]

До 1850 г. бирник на Медковската община е чорбаджията Никола Иванов. Тази длъжност му позволява да присвои част от събираните суми за данъчни тегоби, които средства започнал да дава в заем срещу висока лихва; към него се обръщат и отседналите в мензила пътници за обмяна на чужда валута срещу циркулиращите в османската държава парични знаци. Поради тази му дейност и турци, и медковчани му поставят професиоопределящо прозвище: сараф Никола, сараф Нико или Никола Сарафа. Още приживе не само той, но и неговите синове Петър, Георги, Христо и Коцо биват назовавани с прякорното име Сарафите. По такъв начин чорбаджията и членът на общината Никола Иванов Сарафски придобива не само обществено, но и имотно състояние. Той е единственият от селото, който по време на въстанието от 1850 г. играе двойствена роля, заради което революционерите го наказват със смърт.^[282]

През 60-те години на XIX в. дълбока икономическа криза разтърсва Османската империя. Медковчани са принудени да продават продукцията си на безценица. Това положение на нещата ги разтревожва и не без основание те си казват: „Не ща тая година да сея нито кукуруз, нито грах, нито фасул, защото по-евтино мога да ги купя, отколкото ми тие чинат.“ Постепенно произвежданата продукция намалява, снижава се и броят на пчелниците. Неслучайно органът на БРЦК констатира: „Земете за пример Прогорелец, Вълково и Медковец; тие села бяха някогаш прочути по своите многобройни пчелници, а днес? — В 1868 година «спахията» намерил в едно из тия села 500 кошера; в 1869 година той намерил 100, а тая година нито един.“^[283]

Турция е изправена пред стопански крах, тъй като продуктите на българското земеделие са главният дял от османския износ. С цел да се предпази поне отчасти турското стопанство, Мидхат паша създава през 1862 г. т.нар. „земеделски каси“ с характер на кредитни учреждения, без намесата на държавата. В началото на 1865 г. подобна институция е създадена в Лом, а наскоро след това и в Медковец. За да стане член на земеделската каса, селото внася първоначално сумата 60 000 гроша. Касиер на медковския клон на земеделската каса става учителят Андрей Дамянов Конов, допринесъл твърде много за облекчаване тежкото положение на много селяни.^[284]

Но всичко Андрей Конов не могъл да стори. Формално османската държава не се меси в работите на земеделската каса, но на практика излиза другояче. След настаняването на татарите и черкезите в Медковец общината е принудена от властта да им предостави 4608 дюнюма земя от нашето село и 8454 дюнюма от Сливовик. За закупуване обаче на инвентар, добитък и построяване на къщи само ангарията не била достатъчна. Затова медковският клон на земеделската каса отпуска на татарите и черкезите съответно за двете села 6365 и 5570 гроша, или всичко за цялата община 11 935 гроша. Тази сума преселниците трябвало да изплатят при минимална лихва за определен срок. Скоро обаче идва освободителната война, чуждоземците напускат общината, земята се разпределя между селяните, но при условие да заплатят задълженията на татарите и черкезите.^[285] Повече от ясно е кой медковски селянин е могъл да плати не само стойността на земята, но и съответния дял от задълженията към земеделската каса.

Интегрална част от настъпващите нови тенденции в социалния процес на обществото са занаятите. Поначало те имат известно значение за Медковец, но не са така непосредствено обвързани с пазара и ролята им в общата насока е твърде незначителна. При все това не може да не се спомене за тях. В селото ни се появяват онези занаяти, чието предназначение е да обслужват земеделието, скотовъдството и бита на хората — чак след това се работи за пазара. Ала има и занаятчии, които произвеждат (когато материалите не са на клиента) и продават на оногова, който плащал повече. Впрочем нека започнем от табаклъка (от „табак“ — кожа, кожар) — в Медковец. Прочут кожар бил Първан Табака, чието родословие води началото си от с. Мърчево и многобройните му потомци днес са познати под името Табаковци; в селото ни има и Табашка махала.^[286] Първоначално този занаятчия гледал повече земеделието и животновъдството, а на занаята като на нещо странично. Постепенно обаче табаклъкът взема връх и стопанската дейност се предоставя на другите членове на челядната задруга.

Работата на табакчията е да събира кожи (от овце, кози, волове, биволи, коне и пр.) и докато са още пресни (сурови, кървави), ги накисва във вода — лятно време до 3 денонощия, през зимата — 10. След това при специална обработка на самия Първан Табаков или на други табакчии в Габрово или други селища се приготвя гьон, сафтиян и мешени, някои от които се предоставят на обущари или други майстори за изработка на чанти, портмонета, гайди и друга продукция.

И докато „табак“ означава кожа и кожар, то „кюрк“ изразява дълъг кожух или дълга горна дреха, подплатена с кожи (шуба); оттук и кюркчия, кожухар. Както се казва вече, по-известни кожухари в Медковец били: Вълчо Нинов Дявола, Петко Горанов Рацов (до преселването му в с. Бела Рада) и др. Селото ни се слави и със своите неколцина терзии (шивачи) — Нинко Валявицата, Кръсто Витански, Герго Бойчов, Петър Дамянов Конов и др. Познати са имената и на майстори коларо-дърводелци: братята Павел и Никола Гергови, братята Камен и Атанас Ив. Биволарски, които изработват не само коли (потомците на Никола Гергов се наричат Коларете), а каци и качета, бурета (за кисело зеле, солена сланина, вино и др.).^[287] В селото се откриват и две железароковашки работилници, в които майсторите Демо и Пульо поправяли и произвеждали палешници, мотики, сърпове, брадви, търнокопи, подкови — предимно по поръчка, но срещу заплащане в пари или натура. Някои от тези занаятчии имали чираци и калфи.

В селото ни се откриват и търговски дюкяни: например Петър Банов купува зърнени храни, вълна и кожи, а снабдява селяните със сол, газ, галантерия; към него се присъединяват Вако Йошев, Симеон (Мочо) Пешов и Ванко Пенов Шоков. Последният зарязва терзийския занаят и се насочва към търговската дейност — неговият син Григор Ванков и внукът му Рангел Григоров Ванков до навечерието на Втората световна война притежават най-реномираната кантора за търговия и кредит. Павел Иванов от Пирдоп и Тодор Иванов Паслаников от Копривщица се заселват в село, където откриват дюкян за учебни помагала, прежда, чай. С търговия на кожи, добитък и зърнени храни се занимават медковчаните Аврам Лилов Нинов и Петко Ценков Опинчов — съдружник на големия богаташ и лихвар Камен Ганчов от Крива бара.^[288]

Някои медковски селяни се насочват към по-леко печалбарство — кръчмарството: Петър Ванов (заедно с търговския дюкян), Вако Йошев и Симеон Пешов (заедно с търговските дюкяни); кръчми отварят още: Стоян Тотов и Стоян Голия от Копривщица (в къщата на Христо Манов), Ценко Иванов Главиняшки (чийто брат Васил е хайдушки предводител, съратник на Раковски и другар на Ив. Кулин), Иван Стоянов Боздуков, Аврам Лилов Нинов (заедно с търговията на кожи).^[289]

В заключение нека кажа, че изброените дотук носители на стоково-парични и капиталистически отношения — богати земеделци, занаятчии, търговци и други сторонници на частната инициатива в Медковец, в една или друга степен подпомагат социалния развой на българското общество през Възраждането. Със своята дейност те допринасят за подкопаване устоите не само на османската феодална система, но също така и на патриархалния бит, кристализирал в челядните задруги. В същото време тези богати селяни все повече се оформят като буржоазна прослойка в Медковец. Като пребивават в града и на пазара, те влизат в контакт с различни хора от района и от по-далечни краища на поробената родина и прехвърляйки през ръцете си стоки и пари — постепенно променят не само съзнанието си, а и насочват отношението си към новите веяния в обществото.

През Възраждането село Медковец не съставлява хомогенно идилично малко общество, а в него се очертават открито три групи селяни: богати, средни и бедни (т.нар. „сиромаси“ — слуги, пристави, аргати, коняри, свинари и др.). Тази твърде сложна структура в социалния живот на селото сама по себе си говори, че в Медковец, съществуват не само различия и противоречия в областта на материалния живот, но и в кръга на националните отношения, и в сферата на духовния живот. Оттук и определени особености и несъответствия в характера на възникналите обществени идеи и на целите, за чието постигане зарядът и отношението на отделни медковчани и групи са различни.

Независимо от това обаче жителите на Медковец като цяло и начело с оформилата се заможна част от населението и местната интелигенция (учители, свещеници и др.) се ръководят от оная програма на Паисий Хилендарски (станала им достояние навярно чрез преписа на История славянобългарска от поп Пунчо от Мокреш), в която залягат следните основни задачи: светска просвета на народа, националното му осъзнаване, борба с гръцкото духовенство за независима българска църква и признаване на българската нация, борба за политическа свобода и за българска държавност чрез премахване на турското владичество.

2. Културно-просветна дейност в Медковец

За осъществяването на горепосочените задачи се води упорита и дори жестока борба начело с градската буржоазия и следващите я селски първенци. В името на новите цели и идеали и ръководени от стремежите си за културно-национално развитие, медковчани под водителството на своята община (кнез, чорбаджии, учители, свещеници) и на живеещите в емиграция патриоти участвуват активно в просветната дейност на селото.

В края на XIV в. българската култура и просвета достига високи върхове. Тази истина се отнася и до нашия край, като неделима част от общобългарския образователен процес. Много духовни обители, черкви и средища на книжовна дейност са превърнати в руини: турското завоевание ликвидира онези сили и институции, които дотогава са полагали грижи за просвещението на будната част от българското население. Както се изтъкна на друго място, разрушен е и манастирът край Медковец, а обитаващите в него духовници са избити. По такъв начин е ликвидирано едно важно място и средище на книжовната дейност. Остава обаче манастирът „Свети Архангел“, разположен върху горист хълм източно от Брусарци. Според преданието той е построен преди падането на България под византийско иго (1018 г.). След разрушаването на Медковския манастир част от оцелелите наши предци започват да посещават спасилото се като по чудо духовно общежитие „Св. Архангел“. Там те отново имат възможност чрез подходящ ритуал да слушат българска реч, да обменят мисли с любознателни свои земляци за бъдещето на народа, да укрепват самочувствието си като българи.

Според Димитър Маринов този старинен манастир бива разграбен и разрушен от турците след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. При все това дълго време споменът у медковчани и брусарчени към това място не угасва. Напротив, християните от района с благоговение продължавали да посещават „Манастирището“, където на Рангеловден тук се провеждал оброк.^[290] Видинският митрополит Неофит пък твърди, че манастирът е съществувал до 1720 г., когато бил разграбен и разрушен от турците, а монасите убити.^[291]

Повече от столетие за манастира напомнят само руините. Най-сетне по времето на Хюсеин паша, за когото стана дума, се създават благоприятни условия за възстановяването му. А тези „благоприятни условия“ се създават не толкова от личните качества на валията, колкото от специалната клауза на Одринския мирен договор от 1830 г., която задължава турското правителство да не пречи за поправка на манастири, строеж на черкви и пр., и на султанския Хатишериф от 1839 г., провъзгласяващ ерата на Танзимата, т.е. на реформите.

За възстановяване на манастира „Св. Архангел“ допринасят най-много брусарчени, начело с дядо Стефан, навярно кнез на селото, и жителите на Медковец. „През 1840 г. — пише митрополит Неофит — родолюбиви жители от Брусарци и Медковец, начело с дядо Стефан от Брусарци, дядо Нейко и свещеник Димитри (Стаменов — бел. П.К.), а после и брат му монах хаджи Агапий от Медковец, отново се погрижили за възстановяване на манастира, Към 1852 г. манастирът бил изцяло възстановен.“^[292]

Макар и събрани от стари хора, изнесените от автора сведения се потвърждават от архивни извори. В турския списък от 1845-1846 г. под №119 фигурира името на поп Димитър Стаменов (вж. „Приложения“), който живее заедно със синовете си Иван и Андрей и зет си Моно Георгиев. От тази фамилия е и братът на поп Димитър, скрит зад монашеското име Агапий — години наред той е монах в Брусарския манастир и даскал в тамошното килийно училище, „което било посещавано от деца от околните села“.^[293]

Така че Брусарският манастир е важно духовно средище в нашия край. Чрез духовенството и учителите от района монашеското братство поддържа най-тясна връзка с местните българи и способствува за съхраняване на тяхното национално съзнание. За разлика отпреди османското завоевание, когато на манастирите се грижат предимно царете и болярите, по време на турското робство това задължение пада изключително върху плещите на християните и техните общини и кнезове. С тази своя дейност те способствуват за предпазване на населението от асимилация, пазят българския народностен дух и будна националната ни свяст.^[294]

Прави впечатление, че пред името на медковския монах Агапий Стаменов е поставено названието хаджи. Това показва, че той е бил на поклонение на Божи гроб в Ерусалим и поради това получава правото да бъде наричан хаджия. Хаджилъкът в българското общество през Възраждането е широко разпространен. На поклонение в светите за християните места могли да си позволят да отидат само лица от богати семейства или пък някои будни и надарени учители или свещеници, подпомагани от населението и общината. Това явление има подчертан патриотичен характер и голямо образователно значение. Поклонникът се връща в Медковец с разширен географски, исторически и човешки кръгозор. Придобитите знания се споделят със селяните и най-вече с любопитното и любознателно младо поколение. Тази форма на общуване укрепва народностното самочувствие и допринася за утвърдяване на националното самосъзнание на българското население. Не по-малка е и гордостта на медковчани, че именно техен близък, роднина или съселянин е имал привилегията да бъде в Ерусалим и да се нарича хаджия. Хаджилъкът е един от мотивите на свободолюбието. Неслучайно в „Българи от старо време“ Любен Каравелов ни представя своите герои как сръбват ракийка, замезват салатка, разговарят по народните работи и понякога, когато остане сам под влияние на разказаното му от хаджи Генчо, дядо Либен демонстрира своето безстрашие и свободолюбие чрез стрелба с пушка през комина на къщата.

За духовното издигане на местното население все пак най-важен фактор си остава учебното дело в Медковец. Упорити и дръзновени в борбата за материално възмогване и съхранение на българщината, медковчани проявяват активност и на просветното поприще. Известна светлина във връзка с това хвърля медковският учител Петър Георгиев Манчов в статията си „Вървежът на учебното дело в село Медковец“. В нея между другото авторът отбелязва: „Днес за днес в Медковец не се помни от никого времето, през което да не е имало училище. Обаче положително се знае, че най-отначало не е имало никакво училищно помещение, а обучението е ставало вън от селото, под открито небе, в една търница. Оттук обучението е преминало в помещения, в тъй наречените зимници, които са били притежание на частни хора и са им служели за затваряне на биволите.“^[295]

По-нататък в статията си учителят Петър Манчов изтъква: „Дейци за въздигането на първите общински училища са били главно свещениците и чорбаджиите. Едвам запомненият и завземающ видна роля е бил учител Иван,^[296] а после и учител, и поп. Учил е децата в своя зимник. Приказва се, че много е страдал от турците. Учителствувал е безплатно, а се е поддържал от прихода на енорията си. За свой заместник-учител поп Иван е довел поп Стамен от с. Криводол (Ломско), който също тъй е учил децата в зимника си.“^[297] Според преданието даскал Иван е от рода на Тиквановци.

След посочените двама учители в края на XVIII и началото на XIX век с обучение на децата се занимава „разпопеният учител — даскал Петър“.^[298] Според семейно предание, даскал Петър е от фамилията на Коновци.^[299] Той продължава традицията на своите предшественици и като народен будител поддържа тясна връзка с епископ Софроний Врачански във Враца. От него той получава разни „кондаци“^[300] и „поучения“, които използува в просветната си дейност. По-късно, когато епископ Софроний се прехвърля във Влашко, даскал Петър не прекъсва да се среща със своя именит съотечественик и да разговаря с него по народни работи.^[301]

Според проучванията на Димитър Маринов първата „килия“ за обучение на децата в Медковец е открита през 1821 г. при местната уземна черква.^[302] „След зимниците — пише учителят Петър Манчов — е направено първото общинско училище в неизвестно коя година, а после — второто общинско училище в 1845 г. (когато кнез е Иван Кулин — бел. П.К.), което служи за такова до 1892 година. Първите общински училища са били построени с частни пожертвувания на населенията и с църковна помощ. Дейци за въздигането на първите общински училища са били главно свещениците и чорбаджиите.“^[303]

От преданията и документите се установява, че откъм средата на XVIII до 70-те години на XIX в. в Медковец свещенодействуват и учителствуват: поп Иван Тикванов, поп Стамен Василовски, Петър Конов, поп Димитър Стаменов, поп Цено Драганов и поп Нино. През 1870-1872 г. в селото свещеници са: поп Георги, поп Гено Горанов Рацов, поп Младен и поп Тодор Вълчов Гъньов (роден 1843 г.).^[304] Все в началото на 70-те години на миналия век в Медковец учителствува специално подготвеният за педагогическа дейност Андрей Игнатиев (от фамилията на Тупанкьовци).^[305] В анонимна дописка (навярно написана от учителя Петър Георгиев Манчов) е казано следното за Андрей Игнатиев Пенков: „Този учител е с първоначално образование, което е успял отчасти да разшири на временните педагогически курсове. Обаче той има 22-годишна непрекъсната учителска практика (т.е. учител е от 1874 г. — бел. П.К.). Благодарение на своята любознателност, трудолюбие и непрекъснатата грижа за самообразование и за самоусъвършенствуване, той е постигнал изумителни резултати в учителската си вещина. При туй със своя добродушен характер и безукоризнено поведение той е спечелил на своя страна симпатията както на съселяните си, тъй и на болшинството из околията и в гр. Лом.“^[306]

В дописката се изнася още, че Андрей Игнатиев учителствува единствено в Медковец. Негова заслуга е, че неколкостотин медковчани получават образование, някои от които след Освобождението стават учители, чиновници, офицери, свещеници и пр.

Андрей Игнатиев е роден на 15 септември 1858 г. Баща му Игнат Ценков Тупанкьов и майка му Велика Каменова били хора бедни. С непосилен труд те изкарват прехраната си и едва смогват да плащат данъчните тегоби. Раждат им се няколко деца, от които три момчета — Стефан, Андрей и Иван (починал още като дете). На 7-годишна възраст Андрей постъпва в училище и в продължение на 6 години добива първоначалното си образование при учителя Андрей Дамянов Конов. С жив интерес, търсещ ум и стремеж да научи повече от това, което му дават семейната и селската среда, той „с жадност поглъщал тия знания, преподавани му чрез метода на буквуването (аз, буки, веди, глаголи и пр. — бел. П.К.), и бързо научил четмото и писмото, ракама, повечето неща из наустницата и др.“ Още като ученик той заедно с учителя си Андрей Конов посещава новопостроената черква „Св. Параскева“, където със своя музикален и увлекателен глас се налага като прекрасен църковен певец. Тази негова дарба му спечелва симпатиите на медковчани и най-вече на общинарите, отваря му път към учителското поприще.

На 23 април 1871 г., след свършване на неделната великденска служба, баща му посещава кръчмата, в която се намирали и селските чорбаджии. Пред събраните първенци и селяни кнезът Велко Ив. Сарафски се приближава до бащата на Андрей и му казва така, че да чуят всички: „Игнате, твоето момче ни се е аресало. Хубаво пее у черквата. Хайде, дай ни го да ни учи децата.“ Изненадан от неочакваното предложение. Игнат Ценков едва успява да изрече от вълнение: „Момчето ми е малко, та надали ще може да върши тая работа.“ Чорбаджиите обаче са настоятелни и бащата се съгласява да цени^[307] 13-годишния Андрей за 100 гроша паша. В онези години уславянето на учителите ставало от Гергьовден (6 май) до Димитровден (26 октомври) и от Димитровден до Гергьовден. Тези две учебни полугодия селяните наричали паша.^[308]

Така че Д. Маринов е съвсем прав при характеристиката си на дадено лице за учител: „За педагогиката му и научната подготовка никой не питаше, или тия му качества идеха на второ място. Когато ще се цени един учител, той беше длъжен да положи един вид екзамен (изпит) в църквата; покаже своя глас и своите познания в псалтикията… Додето не пееше в църквата, не можеше да бъде ни дума за ценяване.“^[309] Такъв е случаят и с Андрей Игнатиев.

Така през пролетта на 1871 г. Андрей Игнатиев, сам нуждаещ се от учение, става учител на медковските деца. Методът му на обучение не се различава от този на неговия учител Андрей Конов — буквуването. Тъй като църковното настоятелство и родителите на учениците са доволни от неговата дейност на псалт и даскал, общинската управа го уславя и за следващата паша, като увеличава заплатата му от 100 на 145 гроша.

След свършване на учебната година малкият учител решава да продължи образованието си. По онова време младежи, които се готвят да станат свещеници или учители, след завършване на първоначалното си образование били изпращани от общината на „специализация“ в Чипровския манастир. Но тъй като в светата обител се преподавало по метода на буквуването и се изучавали най-вече църковни дисциплини, то Андрей Игнатиев предпочел светското обучение. А звучната метода по това време можело да се изучи единствено в с. Василовци (Ломско), където учителствувал Стефан Николов (родом от с. Церовене). Всички от Ломския край го считали за най-начетения даскал, защото бил „учил дълбока книга във II клас у Видин“. При него Андрей престоява 2 години, след което се завръща в Медковец.

С така усвоените знания и звучната метода (а, бъ, въ, гъ, дъ и пр.) през 1874 г. 16-годишният учител пристъпва към въвеждането на препоръчаните от д-р Петър Берон в „Рибния буквар“ светски знания и взаимоучително обучение. Децата започват да изучават разширено история и география — набляга се на знания, които не само обогатяват ума, но и възпитават и дават храна на сърцето, т.е. родолюбие. От училищната стая се изхвърля одърът, на който Андрей Конов и неговите предшественици седели по време на учебния процес и оттам с дългия прът напомняли на немирниците, че са ученици.

Нововъведенията и повдигнатото народностно въодушевление привличат повече ученици, но в същото време засилват бдителността на турската власт и на нейните очи и уши в селото. По време на Априлското въстание и особено на неговия разгром Андрей Игнатиев е обвинен в бунтарство. Един ден в присъствието на учениците турски чиновник прави обиск в училището, „за да намери престъпното в преподаване на знанията по история“. Според разказ на съвременници, турчинът яхва учителя като кон и го принуждава с оръжието си да го носи пред децата и насъбралите се селяни. След това престъпно зрелище А. Игнатиев става по-внимателен и при всяко следващо идване на турски „инспектори“ гледал да прикрие следите си сред самите ученици — негови връстници. На въпросите на търсещите го турци той отговарял: „Даскала го няма сега тука“.^[310]

Робските условия налагат две деца от Медковец да продължат образованието си в Сърбия. Става дума за Ангел и Христо — синове на Иван Кулин, които след емигрирането на баща им (1853 г.) са подложени на преследване от властта. За едно от децата му поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов съобщават в писмото си от 25 ноември 1856 г. на Иван Кулин в Белград: „Твоя син го запираха във Видин, защото имал в къщата си цар Николови (на руския император Николай II — бел. П.К.) образ и цар Наполеоновия, но нищо му не сториха, само зеха образите царски.“^[311] Другият мотив е потребността от просветени патриоти, които да участвуват в освободителната борба на своя народ. За това съдим от едно прошение на Ив. Кулин до сръбския княз, в което той изтъква, че синовете му се стремят към образование, защото иначе „те ще станат нещастни, а и като невежи не само на себе си, но и на другите няма да бъдат от никаква полза“.^[312]

Важно място в културно-просветния живот на Медковец през Възраждането заема и разпространението на книжнината. Познатите източници свидетелствуват, че проникването на възрожденската литература в селото ни става най-вече след Кримската война (1853-1856 г.). При съществуващите асимилаторски стремежи на турската власт и на фанариотското духовенство, опазването и разпространението на печатната книга можело да се осъществи само с големите грижи на родолюбивите читатели. В тази културно-просветна дейност важна роля играят спомоществувателите. Поради липса на печатници и книгоиздателства в поробеното ни отечество, възрожденските книжовници са принудени сами да издават книгите си, като за отпечатването им търсели печатници в Русия, Сърбия, Влашко и Австрия. Поради слабите икономически възможности на авторите, те били заставяни от самите обстоятелства да прибягват до помощта на бъдещите си читатели. Известѐни чрез специални покани, че се търсят купувачи за дадена книга, желаещите да получат изданието заплащали предварително цената. За благодарност, а също и за отчитане, имената на записалите се са отпечатвани в края на книгата в нарочни списъци на т.нар. „спомоществуватели“, „спомощници“ (напр. книгите на Кр. Пишурка) или „подписци“.

Днес тези списъци са важен извор за проучване на културно-просветното дело и в Медковец през Възраждането. Те позволяват да се види кои именно лица и от кои социални среди произлизат радетелите за разпространение на книжнината. Дават ни също възможност по години да проследим спомоществувателите, каква е по характер книжнината, какви са интересите на читателите и пр.^[313]

Една от първите книги, която прониква в Медковец, е преведената през 1855 г. в Белград от сръбски език от Стефан Колюв брошура на Петър Радованович „Общи знания всякому человеку нужни“. Изданието е отпечатано с разрешението на митрополит Петър в 1000 екземпляра и е струвало 147 флорина,^[314] от които съставителят е разполагал със 100 флорина, събрани от спомоществуватели, наречени в книгата „предплатници“.^[315] В числото на интересуващите ни „предплатници“ от Лом паланка са посочени: „Почтен(ейши) и теплый желател за Българ(ската) просвета г. Йован Ангелов за синовете си: Лука(н), Ангела и Христя из село Медковец.“^[316]

Какво научаваме от този източник? Първо, че самият Иван Кулин и неговите трима синове спадат към „имената на родолюбивите спомагатели“; второ, по това време Ив. Кулин е емигрант в Сърбия, а синовете му живеят и се учат в Медковец — тук са отразени родствените отношения между лицата (напр. и този документ доказва, че Лукан, който е родоначалник на фамилията на Стипцовци, наистина е син на Иван Кулин). Трето, абонирането за книгата се извършва чрез другарите на кнеза в Лом паланка (навярно Кр. Пишурка), които непосредствено са връчили книгата в Медковец. Четвърто, с проникването на изданието в село то става достояние не само на учениците предплатници, но и на техните съученици и на техните родители — на всички будни медковчани.

И още нещо. Както в тази книга, така и в други, за които ще стане дума по-долу, имената на спомоществувателите са придружени от съответни титли. Това значи, че авторите и издателите не се скъпят да поласкаят отзовалите се на поканите им лица. Например тук Иван Кулин е наречен „господин“, „почтенейши“ и „тьоплий“, а другаде свещениците се назовани „благоговейши“ и пр.

Тази книга, за която Иван Кулин абонира синовете си, е в пълния смисъл на думата издание със светско съдържание: насочва младите читатели не към Бога, а към обективните явления от заобикалящия ги реален свят. Още в увода българският преводач Ст. Колюв изтъква, че съчинението е предназначено за деца и юноши, които трябва да знаят „от малко-малко нещичко за народността си“. С оглед на това „благонадеждните юноши“ (патриотите) трябва да притежават светски знания и да бъдат с будно национално съзнание. А, както знаем, това са едни от основните идеи на просвещението и хуманизма на българското възраждане.

Все в тази книга са прокарани материалистически схващания, според които „между тялото и душата ни съществува най-голямо приятелство… защото когато страда тялото, и душата се смущава“.^[317] Като говори за различните народности в Европа, Ст. Колюв с разбираемо национално самочувствие подчертава: „Аз съм българин и това ми е драго, и природно ми е да обичам, че съм българин.“^[318] В изданието се дават знания по анатомия и физиология, а също така и ценни съвети за лекуване на страдащото тяло; поместени са знания по астрономия — за планетите (към които спада и Земята) и звездите (към които се отнася и Слънцето). Все тук е казано: „Слънцето е валчесто огнено тяло, от което добиваме светлост и топлота, без кое би била нашата земя жалостна за обитование.“^[319] Обяснено е също, че Слънцето не може да освети едновременно цялата Земя, защото тя е кълбовидна; че Земята се върти около своята ос за 24 часа и затова има ден и нощ; от друга страна, нашата планета се завърта около Слънцето за една година, и пр. и пр.

В брошурата са предоставени и знания по география: сушата на Земята се разделя на пет части, наречени континенти — Европа, Азия, Америка, Африка и Австралия; дават се сведения за държавите на нашия континент, към които спада и Европейска Турция с 12 милиона жители — изрично е подчертано, че в тая държава турците са господари, но нямат повече от 1 милион, т.е. българите и другите балкански народи са 11 милиона и следователно могат да се справят с поробителите си. И още: „В България София е главен град с 50 000 жители и в България има много твърдини на Дунава.“^[320]

Нарочно се спирам повече върху съдържанието на тази малка енциклопедийка, в която се прокарват идеите на европейското Просвещение и на Българското възраждане, за да се види с каква духовна храна Ив. Кулин снабдява синовете си и младото поколение в Медковец.

През 1856 г. Христо Г. Данов публикува в Белград три съчинения в едно от които са вписани имена на медковски спомоществователи. Става дума за книгата „Духовен зрак“, преведена от руски на български от Марин Софрониев Калугеров. Отпечатана е в 856 броя, от които 19 екземпляра (4,5%) са предназначени за: господин Иван Ангелов Кулин и чедата му Ангел и Христо — 6 броя, благоговейшите поп Димитър Стаменов — 2, и поп Цено Драганов — 2, господин Георги Иванов — 2, г-н Илия Лилов — 2, г-н Средко Цветков — 1, г-н Йощо Драганов и г-н Гено Горанов Рацов — 2.^[321]

По това време, 1856 г., Иван Кулин вече е успял да прехвърли през границата в Сърбия двамата си най-малки синове Ангел и Христо и да ги настани да се учат в Белград. А като имаме предвид, че той се абонира за 6 броя, то от това следва, че другите 4 екземпляра са за другите му двама синове (Камен и Лукан), останали да живеят в Медковец, и техни родственици или приятели. Какъв е социалният състав на читателите на тази книга? Гено Горанов Рацов е 18-годишен (роден е 1838 г.) и навярно се учи в Чипровския манастир за свещеник; другите са все местни интелигенти и членове на общината.

В Медковец се чете и препрочита и книгата на Софроний Врачански „Неделник“ или „Софроние“ — първата печатна книга в новобългарската литература, която представлява сборник от християнски поучения. Отнася се за нейното второ издание от свищовския учител Тодор Хрулев, излязло през 1856 г. под заглавие „Неделник Евангелие поучително“ в Белград. От Медковец „Имената на родолюбците за Софронието“ са: поп Димитър Стаменов — 1 брой, поп Нино — 1, поп Цено Драганов — 1, свещеник Панталеймон — 1, за черквата — 1; в графата на абонатите от Лом е записано „Горан Лилов — каза чорбаджи“, т.е. баш кнез и брат на Илия Лилов — общинар от Медковец.^[322]

През 1857 г. в сръбската столица излиза изданието на Кр. Пишурка „Аделаида алпийската пастирка“, в чийто списък са посочени „имената на родолюбивите спомагатели“ от Белград. Там буквално е записано: „Никола Първанов, ученик II клас на Белградската гимназия, Родолюбивый теплый за българското просвещение Иван Ангелов за синовете си Ангела Ивановича, ученик I клас в Белгр. гимназия, и Христа — 3 кн(иги).“^[323] Бие на очи фактът, че след името на Никола Първанов от Лом не е отбелязана никаква цифра, а трите екземпляра са дадени чак след имената на Ив. Кулин и неговите синове. Според мен това означава, че нашият известен съселянин е предплатил абонамента не само на децата си, но и този на бъдещия бележит български педагог и книжовник.

Все в същия списък на белградските българи са посочени и следните имена: родолюбивия желател на българското просвещение Цеко Петков за сина си Иван, ученик — 2 броя; Стоян Иванов от Лом, търговец — 1, родолюбецът Димитър Милков от с. Дългошевци — 1.^[324]

Същата 1857 година излиза от печат поемата на Г. С. Раковски „Горски пътник“. Нейният автор живее и работи в Нови Сад (Австрия), откъдето поддържа връзка с българската политическа емиграция в Белград и най-вече с нейния представител Иван Кулин. През втората половина на февруари 1857 г. Раковски се обръща към младите съратници на дядо Иван — Сава Генчов, Петър Оджаков, Павел Тодоров и Иван Касабов. В писмото си той поздравява дръзновените родолюбци и ги насърчава с увереността си в скорошното настъпване на щастливи дни за българския народ. Раковски уведомява възторжените си приятели, че в пратката с писмото им прилага и няколко броя от поемата си „Горски пътник“, за да я прочетат и си кажат мнението. Накрая той поздравява нарочно Иван Кулин и моли младите си съратници да му прочетат поемата, „Приключвам ви чяст от Горского Пътника — пише Раковски. — за да го общо прочитете и да ми свободно ваше мнение дадете. «Един ум, каже пословица, добро, двама ума болше, много умове лучше». Поздравете особенно чича Ювана, прочетете нему все.“^[325]

Повече от ясно е, че онова, което сближава Раковски и Кулин, е основната идея на „Горски пътник“ — борба не за лично отмъщение, а за общонародно освобождение. Несъмнено поемата ще да е прочетена и от синовете на медковския революционер — Ангел и Христо, а може би и в Медковец.

През 1869 г. в Русе излиза от печат книгата на Кр. Пишурка „Опелото на Исуса Христа“. Неин спомоществувател в Медковец е Велко Ив. Сарафски — 1 брой; изданието се предплаща и от поп Иван от Сливовик — 2, и от поп Стоян от Кърки жаба — 2.^[326]

През 70-те години на XIX в. интересът на медковчани към сантименталните, приключенските, пътешественическите, географските и забавните четива продължава да е силен. За това свидетелствува и излязлата през 1870 г. книга „Момина китка или книга за секиго“, която съдържа приказки, басни, легенди, описания на далечни страни и диалози за ученици. Почти всички тези откъси Кр. Пишурка взема от съчиненията на Мари льо Пренс дьо Бумон. Тяхното образователно и възпитателно значение е несъмнено.^[327] Със своето съдържание те обхващат и теми от хуманитарно естество, с които се приобщават и медковските просветени люде към френското духовно просвещение. Спомоществуватели на тази книга са следните „благоговейши“: от Медковец — поп Георги (1 бр.), Расово — поп Георги (1) и поп Димитър (1), Кърки жаба — поп Трифун (1) и поп Стоян (1).^[328]

Възрожденската книга прониква в Медковец и чрез книжарницата на Кр. Пишурка в Лом. В неговия търговски архив намираме и такава сметка: „Дадено във версия за разни книги в Медковец — даскал Димитър: 27.20 грошове.“ Все тук четем още: „Медковец. Благ(оговейши) п(оп) Тодор — 1, учит(елят) Андрей Игнатиев.“^[329]

Като се има предвид тесният контакт на Кр. Пишурка с първенците и интелигенцията в Медковец, както и връзките му с Раковски и Кулин в Белград, допускаме, че в селото ни е разпространяван или най-малкото е четен и в. „Дунавски лебед“ — тръбачът на българската национална революция. „Въистина — пише Кр. Пишурка в една своя дописка — трогателно позорище бе да гледа человек старци с бели бради, даже и от селата, да превръщат вестника ви ту оттук, ту оттам и да го непрестанно целуват, благославяйки оная ръка, която го е писала.“ Млади и стари според Пишурка са силно впечатлени от „чисто българските чувства и патриотическия дух“ на Раковски. Затова българите от Ломския край му пожелават успех „в предприетото… патриотическо, много трудно и за похвала достойно дело.“^[330]

Неразделна част от националнопросветната дейност е грижата на селските първенци за култовите сгради. С оглед на асимилаторската си политика османската власт свежда до минимум разрешаването на християните единствено „да поправят църквите си“. Турското ислямско законодателство изобщо забранява строежа на нови култови сгради. Въпреки тези пречки обаче, медковската община намира различни начини да заобикаля забраните на Корана. Обикновено в прошенията си тя иска разрешение за „поправка“, „ремонтиране“, „доизграждане“, „преустройство“. Това положение продължава да е в сила дори и след подписване на Одринския мирен договор през 1830 г., чрез който Цариград е заставен пред Русия: „Турският султан от тая дата се задължава да дава разрешение и съдействие на християнското население в османската държава, щото то свободно да гради църкви и изповядва вярата си.“

Като се възползуват от покровителствената политика на Русия, по-събудените медковчани, най-вече старейшините, поискват разрешение да възстановят разрушената манастирска черква „Света Параскева“. Това начинание е колкото традиционно за общината, толкова и в духа на възрожденските идеи за свобода на съвестта и вероизповеданията. През 1836 г. тази малка култова сграда, направена от плетени стени, дървени колони и покрита с т.нар. стари „турски керемиди“, е готова. Ала малката сграда не могла да задоволи култовите потребности на вярващите, заради което се подема инициатива за построяване на по-величествен храм. За това благоприятствува султанският Хатихумаюн от 1856 г., който става база за легална борба в стремежите на медковчани в това отношение. Общината прави съответните постъпки пред висшестоящите инстанции и на 30 август 1859 г. султан Абдул Меджид издава ферман, че съществуващата „в село Медковец, Ломска околия, гръцка черква, известна под името «Св. Параскева», с течение на времето се е разсипала и се нуждае от поправка“.^[331] Тъй като духовно българите се намират под юрисдикцията на Патриаршията в Цариград, която е гръцка институция и чрез благословията на която се издават подобни фермани, то затова и медковската култова сграда е наречена „гръцка черква“.

Но за разрешението и още повече за изграждането на сградата се изискват големи парични суми. Затова когато султанският акт бива връчен на общинарите, мнозинството селяни все още не вярвали, че е възможно издигане на зданието. Но, според преданието, на едно събрание пред първенците кнезът Велко Ив. Сарафски бил казал: „Бъдете спокойни, пари има!“ В същото време той вдига двете си ръце нагоре, в които държал няколко кесии с жълтици. Присъствуващите се успокояват и зачакват деня, в който ще започне строежът на черквата.^[332]

Под ръководството на кнеза се изработва и утвърждава на общоселско събрание програма за осъществяване на начинанието: Христо Манов е определен за главен отговорник на строежа, зетят на кнез Велко, Кольо, става касиер на църковното настоятелство и такъв остава до края на живота си. По традиция отклонение, т.е. бягство, от подобна „селска работа“ не се допуска. Защото „от селската работа никой не бяга и ако бяга, гледа се с лошо око, па и се наказва“.^[333] Затова още щом се обявява началото на строежа, определените за участие в първия работен ден медковчани се явяват до един да изпълнят своя обществен дълг.

Медковската черква е едно в истинския смисъл на думата народно творение, в което са вплетени творческите идеи на българския архитект — строител, художника — иконописец, резбар и пр. Затова тя неслучайно е обявена от Комитета за култура и изкуство в София за национален паметник на културата. Оттук и гордостта ни за този наш единствен монумент от епохата на Възраждането, за който напълно оправдано всеки медковчанин, пък и не само той, очаква с нетърпение да научи нещо повече.

Черквата е построена по архитектурния план на култовата сграда „Свети Йоан Кръстител“ на Лопушанския манастир. Тя е голяма, дори величествена за времето си сграда с вътрешни размери 9x16 м, трикорабна от типа псевдобазилика, с три кубета. Градена е от ломен камък с хоросанова спойка. Ломените камъни са извозени на обществени начала от кариерата „Голомани“ край с. Вълкова Слатина (дн. Доктор Йосифово). Над южната част, над южния вход на сградата е записано името на селото и името на майстора строител Лило Ненов — от с. Поликраище, Великотърновско, спазарен и доведен от кнеза на селото Велко Ив. Сарафски; все тук е написано и името на покровителката на селото: „Света Параскева“. Екзонартексът (галерията) от западната страна е добавен през 1918-1919 г.

Отвън стените на сградата са измазани без декоративна украса. Единствено над западния вход са поместени три малки релефа и изображенията на двуглав орел и конници с мечове — символи на Русия и на Цариградската патриаршия. Една от характеристиките на външната архитектура е особената форма на апсидата, която не е полукръгла или заоблена, а полигонална (тристепенна). Такава е формата и на двата певника — един върху северната и един върху южната стена. Двете външни врати са от масивно желязо, изработени са във Виена и носят датата „1 януари 1868 г.“ Дар са от Велко Ив. Сарафски. Покривът е двукатен, с оригинални плочи, а певниците, апсидата, кубетата и екзокартексът са покрити с турски керемиди.

Вътрешното пространство на черквата е разделено на две ритуално обособени части — наос (в който стоят или седят вярващите) и олтар. Наосът е разделен на три кораба от четири двойни каменни измазани колони с полукръгли арки между тях. Корабите са засводени и полуцилиндрични. Множество дървени и метални обтегачи (греди) укрепват арките и сводовете. Подът е дъсчен. По протежение надлъж на двете стени и колони са поставени столове за вярващите, които са подарени от заможни селяни.

Освен апсидната ниша (дълбока 1,30 м) в олтара са прорязани още 4 ниши — проскомидия („приношение“), оная част от литургията, през която се приготвят хлябът и виното за причастието, и дияконикон върху източната стена, умивалня върху северната и служебна върху южната. Престолът е каменен, с масивен плот и дървено разпятие на Христос върху него. Венчилката е триделна: централната й част (кръстът с разпятието) стъпва върху триъгълен фронтон; в подножието на кръста има 2 лами с обърнати пасти (муцуни) към кръста, а зад ламите е разгърнат също резбован растителен повлек със слънчогледови пити и островърхи листа; самият кръст е много богато изработен с гъста резба между раменете и рисувани изображения на Христа и символите на евангелията; страничните венчилки съдържат по едно по-малко разпятие и по два ангела.

Иконостасът е рисуван с резба по царските двери и венчилката. Хоризонтално той се разделя на няколко яроса (реда): 1. цокълен ред, на който върху табли са изписани сцени от „шестоднева“ на старобългарския писател Йоан Екзарх; сега са заличени и изписани две нови, без особени художествени качества; 2. царският ред икони съдържа 8 икони, от които две са нови и без живописни достойнства; останалите, хубавите, са — „Свети Никола“, „Света Параскева“, „Богородица царица небесна“. „Исус Христос Вседържител“, „Свети Йоан Кръстител“ и „Свети Архангел Михаил“. Тези икони имат ктиторски (дарителски) надписи — Никола поп Ценов, Петко Ерменков, Атанас Димитров Катранов от Свищов, Иван Петров, Иван Велков Сарафски, Вълчо Кръсто поп Нинов с техните семейства. Върху всички икони стои изписана годината 1868. Върху иконата „Богородица царица небесна“ се е подписал и художникът Христо Енчев от Копривщица — всички икони от този ред са дело на този художник. Светците от този ред са представени от Хр. Енчев в 3/4 ръст, в традиционна иконография. Художникът е школован майстор, добър рисувач, колоритът на иконите е наситен и ярък. Основните цветове, които използува, са червен, кафяв, зелен и др. 3. Над царския ред икони е поместен рисуван пояс от редуващи се двуглав орел и арковиден сегмент, над които следват изображения на светци и херувими. 4. Следва поясът на лозницата — много пъстра, състояща се от непрекъсната извита лозова вейка с тежки гроздове (сини и червени), между които в кръгли медалиони са изобразени пророци. 5. Апостолският ред се състои от 17 икони, по всяка вероятност също от ръката на Христо Енчев; архирейският трон е изцяло резбован и според поп Петър Горчов се датира около 1920-1921 г.

В черквата са поставени 4 целувални иконостаса (проскинетарии), върху три от които е поставен надписът на Станислав Доспевски^[334] — „Богородица царица небесна“, „Исус Христос“ и „Свети Никола“. Те са датирани според надписа на иконата „Исус Христос“ от 1868 г. Образите на светците, противно на гръцката иконописна школа, пропита със скованост и схематизъм, Ст. Доспевски свежда до обикновения човек, пълен с живот, патриот и хуманист. Дори се смята, че той се отличава с по-голямо майсторство в това отношение от своя колега Николай Павлович, именно с повечето реализъм и възрожденски дух във фигурите на светците. И четирите негови икони в медковската черква са рисувани от художника в нашето село през 1868 г. Според преданието той е живял в дома на поп Цено Драганов.

Върху четвъртия целувален иконостас е поставена иконата на патрона на култовата сграда и на селото — „Света Параскева“, рисувана от Христо Енчов. В черквата се пазят няколко ценни свободно стоящи икони от XIX век, два масивни каменни свещника с ктиторни надписи от 1885 г., сребърен напрестолен кръст с филигранна изработка, сребърна мощехранителница от 1844 г. и старопечатни книги от средата и втората половина на миналото столетие.

Царските двери на иконостаса са изпълнени с полихронна резба в дълбок релеф. Резбата се състои от многолистни цветчета и акантови листа. В горната част на царските двери в два медалиона са изобразени царете Давид и Соломон — символи на справедливостта и мъдростта. В центъра на дверите в полета е изобразена сцената на Благовещението. А в долната част в 4 медалиона са нарисувани великите църковни отци — свети Никола, свети Василий Велики, свети Йоан Златоуст и свети Григорий Богослов. Дърворезбата на царските двери е дело на майстори от прочутата Дебърска школа. Непосредствени изпълнители на дърворезбата са братовчедите Петър Йосифов Филипов, Евгени Танев Филипов и Коста Иванов Филипов — всички от прочутата резбарска фамилия Филиповци от село Осой, Реканско (Дебърска област, Македония). Дело на тези известни майстори е и резбата на черквите в Лом, Василовци, Расово и др.^[335]

Според преданието изграждането на черквата е свързано с две неприятни произшествия. Едно от момчетата, което помагало на майстора при замесване на хоросана, пада от непредпазливост във варницата и след няколко часа умира. От друга страна, поп Цено Драганов бива нападнат от разбойници, които подочули, че парите за строежа на сградата се намират у него. При нападението поп Цено е хванат и измъчван: скубели косми от косата и брадата му, слагали главни от огъня върху гърдите му. Снаха му обаче през цялото време на инквизицията хвърляла с една кофа вода върху свещеника и по такъв начин загасявала запалените главни. Тогава разбойниците го извеждат извън селото и продължили мъчението, но той успява да се изскубне и с бягство се спасява, като се укрива в двора на Кольовци. Междувременно предупреждението на попската снаха вдига на крак селяните. По време на преследването един от разбойниците е настигнат и убит. Тъй като злосторникът е родом от с. Чупреня (Видинско), то оттогава до наши дни тази местност се нарича „Чупренска падина“.^[336]

Нека кажа и това, че през април 1868 г. видинският митрополит Паисий е изгонен, а неговият приемник още не е признат. Поради това общината поканва берковския владика Доротей да ръководи празненството при освещаване на черквата. Това става на 14 октомври 1868 г., Петковден — патрона на култовата сграда и сбора на селото. Тази обредност, както и самото изграждане на черквата, е народоразграничаваща за българите от Медковец спрямо живеещите в селото ни мюсюлмани — черкези, татари и др., както и спрямо самите турски поробители. Тя е една открита манифестация, морална победа на българското национално съзнание на медковчани, защото става още по-здрава спойка с общоотечествения възрожденски процес. Неслучайно Феликс Каниц с чувство на удивление и възхита пише: „Това българско селище… през последните години е съумяло да издигне една красива черква с кубета, изненадваща с размерите и величието си.“^[337]

В заключение следва, че с участието си в развитието на учебното дело, в разпространението и ползуването на възрожденската книжнина и в съпричастието си при уреждане на местните църковни работи жителите на Медковец излизат от своята затвореност в района и се приобщават към общобългарското движение за национална светска просвета и култура. С тази своя еманципация селото ни се откъсва от прегръдките на средновековието, гърцизма и мохамеданството и вкусва от хуманистичните идеи на европейската буржоазна цивилизация. Заедно с това се формират и просветени борци, които вземат активно участие не само в решаването на културно-просветните задачи, но и тези на църковно-националната самостоятелност и за възстановяване на българската държава.

3. Участие на медковчани в борбата за църковно-национална независимост

След османското завоевание българският народ загубва не само политическата, но и църковната си независимост. И турци, и гърци се стремят да ликвидират българщината. Векове наред в документите на османската администрация и на гръцката патриаршия думата „българи“ изобщо не се споменава. Българите като християни се заключват с дебел катинар в понятието „рум милет“, т.е. гръцки народ. Затова и в султанския ферман от 1859 г. християнският храм „Св. Параскева“ е наречен „гръцка черква“.

Към тези денационализаторски стремежи на Портата и Патриаршията като прибавим и икономическия грабеж на гръцкото висше духовенство, то повече от ясно е защо медковчани също са в редиците на движението за църковно-национална независимост. Все пак основното си остава: признаване правото, че в османската държава живее българска нация, която желае нейните духовни пастири да бъдат българи, а не гърци.

През Възраждането село Медковец в религиозно отношение се числи към Видинската църковна епархия. А във Видин резидира митрополит или владика от гръцка народност, който е верен агент на Цариградската патриаршия с нейната панелинистическа политика. Само със съгласието на гръцкия митрополит във Видин молбата на медковчани да си построят „гръцка черква“ се препраща в Цариград, където гръцкият патриарх „ходатайствува“ пред султана да се удовлетвори желанието на „гърците“ от Медковец. Ферманът струва само 250 гроша, но митрополитът представя за него сметка на селяните от 15 000 гроша. Ако медковчани решат да се бунтуват против гръцкия агент във Видин, то той ги лишава от свещеник и в селото настъпва паника: няма кой да погребва умрелите, няма кой да кръщава новородените деца, няма кой да венчава и пр. Ако селото откаже да плаща владичината и да слуша митрополита, то той го наклеветява пред турската власт, че жителите му са „бунтовници“ или „размирници“.

Но медковчани и общинските старейшини са народ непреклонен, не се плашат от нищо. Затова като първа стъпка те се присъединяват към искането на гръцкия владика да се плаща твърда заплата или на негово място да се назначи българин. През 1840 г. баш кнезът Рангел от Медковец, между другото поставя пред Хюсеин паша и въпроса за назначаване на българин за духовен пастир на Видинската епархия. Валията се вслушва в народното искане и по негово мнение Портата назначава българина Дионисий Конторов от Котел. Когато обаче желаният митрополит пристига в Цариград, за да бъде ръкоположен от патриарха, той е отровен от фанариотите.^[338]

На българите от нашия край отново е натрапен за митрополит гръкът Паисий. Със своя безпътен живот обаче той вдига населението срещу себе си и Хюсеин паша е принуден да прогони и него от града. Приемникът му Кирил също не отстъпва от пътя на злоупотребите, поради което през 1846 г. е подменен с още по-безскрупулен грък — митрополит Бенедикт. По време на въоръженото движение от 1850 г. Иван Кулин и неговите другари заявяват пред проводения от Портата анкетьор Али Риза паша, че те искат народно духовенство, говорещо езика им, наместо гръцки владици и свещеници, които не знаят дума българска, но които разбират единствено езика на парите.^[339] От пътеписа на англичанина Едмънт Спенсър става също ясно, че острието на въоръжената борба на българите от нашия край е било насочено не само срещу османските управници, но и против всеки опит на фанариотите да им наложат грък, за управител на областта. Заплахите на гръцкия владика Венедикт „за отлъчване“ и обещанията на султана, че „за в бъдеще те ще бъдат управлявани от ръководител от тяхната собствена религия“ (т.е. християнин-грък) не били в състояние да разколебаят и измамят въстаническите водачи. „Впоследствие — съобщава Е. Спенсър — един от водачите на въстанието (Ив. Кулин или някой друг), когото срещнах в планините, ни информира: Ние не ще спечелим нищо от промяната, защото прехвърлянето на властта в ръцете на някой богат фанариот грък от Константинопол, който е платил за своето място, ще го накара да се погрижи за напълването на празната си кесия и под мантията на общата религия би имал възможността още по-добре да продължи грабителството.“^[340]

Твърдата позиция на християните принуждава Портата да влезе в преговори с тях. За Цариград заминава делегация, първостепенна роля в която играе Иван Кулин. Пратеничеството се среща с княз Стефан Богориди, от когото поисква да ходатайствува пред султана да бъде отстранен Венедикт. „Това мнение — пише Т. Бурмов — поддържал и княз Стефан Богориди.“^[341] С негово съдействие турското правителство поставя въпроса за заплатите пред патриаршията. Молбата на делегатите е препоръчана като основателна и справедлива. Но още при първото събрание фанариотите отхвърлят искането на българите като нецелесъобразно и мъчно приложимо.^[342]

От Цариград Иван Кулин и другите пратеници се връщат с обещания за промени във Видин. Но митрополит Венедикт се съюзява с видинските гръкомани Цанко Ангелов, Игнат Стоянов и хаджи Томаки Цанов и наклеветява Ив. Кулин, Ц. Петков и други патриоти, че бунтуват народа против Портата. Арестувани са 20 души и под строга въоръжена охрана ги откарват в Цариград. Но и там нашият знаменит съселянин не се отчайва. Личният му печат с надпис „Йован“ стои под едно от писмата на затворниците до Александър Димитракиев Хаджитошев, в което се подчертава, че „видинските чорбаджии и митрополит“ със своите инсинуации „докараха и нас сиромаси на това чернило и тука“, т.е. в цариградската тъмница.^[343]

Писмото е предадено на княз Стефан Богориди и той успява да издействува нова анкета във Видинско. Като султански пратеник е определен видният, турски сановник Мехмед Шакиб ефенди, а за негов придружител — А. Хаджитошев. В писмо до последния Ст. Богориди съветва своя по-млад съотечественик, преди да замине за Видин, да не забрави да се срещне с „българските чорбаджии, които се намират в Цариград (в затвора, където е и Ив. Кулин — бел. П.К.), било с чорбаджиите оттам (Видин — бел. П.К.), за помощ към България или към народната черква“.^[344]

Повече от ясно е, че Ст. Богориди се стреми да сближи становищата на видинските гъркофили и осъдените общински старейшини, с цел да се помогне на българското църковно-национално движение. Но от тези усилия нищо не излиза. Иван Кулин и другите селски първенци остават в цариградската тъмница. Все пак след приключване на мисията на Мехмед Шакиб ефенди Портата от кумова срама изгонва гръцкия митрополит Венедикт през есента на 1851 г. На следващата година обаче отново се връща митрополит Паисий.

Непосредствено след издаване на Хатихумаюна (февруари 1856 г.) кнезовете се оплакват на пашата във Видин против злоупотребите на Паисий, но то остава без последствие. Тогава те написват прошение и тайно го отправят в турската столица. В резултат на жалбата Портата изпраща във Видин Мидхат ефенди (бъдещият Мидхат паша), за да провери посочените в прошението факти.^[345] Разяреният Паисий успява чрез подкупи да научи имената на инициаторите на молбата, под която стоели техните подписи. Всички са арестувани и откарани във Видинския затвор, където кнез Първан от с. Крива бара и кнез Манчо от с. Шипот били отровени с кафе. Другите общинари начело с „кнеза на Ломска каза“ Горан Лилов от Медковец са откарани в Цариград и освободени чак през 1860 г.^[346]

Все по това време на Великден (април 1860 г.) българите в Цариград обявяват отделянето си от гръцките фанариоти. Всички патриоти в Българско посрещат с радост и въодушевление революционния великденски акт. На страната на великденската акция застават и общинарите и духовниците от Ломския край, в това число и медковчани, които били получили вече фермана за строежа на черквата. Така че в Медковец борбата против фанариотите и усилията по изграждане на култовата сграда вървят ръка за ръка.

Все същата година, на 19 юни 1860 г., в Лом пристига великият везир Мехмед паша. От цялата околия, а това значи и от Медковец, пристигат пратеничества. Инструктирани предварително от Ив. Кулин, медковчани пристигат в казалийския център с искане за възстановяване на кнезовската длъжност и за свободна българска църква. Борбата на делегацията се води под знамето против гръцкия патриарх, за „добрия“ султан: „Да живее падишахът! Господ да му дарува здраве и дълбоки старини! Да живее садразаминът кабразлията Мехмед паша!“^[347]

Към овациите на медковската делегация се присъединяват и пратеничествата от другите села. Министър-председателят Мехмед паша поисква от придружаващия го Гаврил Кръстевич, един от водачите на църковно-националното движение, да попита селяните какви са техните искания. Като разбира, че пратениците са от Медковец и претендират за свободна българска църква и за възстановяване на длъжността „кнез“, пашата разгневен заявил, че не ще позволи в родното село на разбойника Иван Кулин да се разпорежда български княз. Яростната тирада на височайшия турчин свършва с въпроса към медковчани: „Къде ви е баш комитата Иван Кулин, този душманин на царщината ни, та с кремък да го одера и в огън да го хвърля?“ В този момент, когато всички очаквали да ги обесят съгласно устното разпореждане на садразамина, се намесва Гаврил Кръстевич, който обяснява на разгневения султански пратеник, че делегатите от Медковец не са никакви разбойници, а мирна рая и покорни поданици на великия падишах. Обяснява му също, че думата „кнез“ не означава „княз“, а селски кмет. Мехмед паша се успокоява и изслушва най-спокойно исканията на медковчани за възвръщане на общинското самоуправление и на независимостта на българската църква.^[348]

Докато националното църковно движение във Видин, притиснато от гръкоманите и турците в града, не могло да се прояви открито и свободно, то в Ломския край недоволството против фанариотите все повече се засилвало. Патриаршията се изплашва и през 1868 г. премества гръка Паисий и на негово място назначава българина Антим Преславски. Но християните не зачитат вече властта на патриаршията и затова отказват да признаят и приемат Антим в митрополията във Видин. Със спечелване на турските първенци Антим успява да се задържи в града, но се настанява да живее в частна къща. Тези събития стават в момента, когато строежът на култовата сграда в селото ни е привършен и е трябвало да стане нейното освещаване. В знак на солидарност, с патриотичното движение медковчани не поканват Антим, а митрополит Доротей от Берковица.

Междувременно водачите на българската църква в Цариград поканват всички българи — патриаршески владици, да участвуват в разглеждането на предложения от Портата проект. Между присъствуващите е и владиката Антим, който заема под внимание настроенията срещу него и минава на страната на народа. По този начин той си осигурява поддръжката на Видинската епархия, която след това го признава и за свой митрополит.

Наскоро след това, под влияние на борбата на българите и съдействието на руската и английската дипломация, на 19 февруари 1870 г., медковчани с радост посрещат султанския ферман за учредяване на Българската екзархия. Две години по-късно, през 1872 г., медковската църковна община дава гласа си за Никола Първанов от Лом, който като делегат на Видинска епархия в Цариград участвува в приемането на устава на Екзархията и в избирането на Антим I за екзарх на независимата българска църква.

Все по това време, по нареждане на новата българска духовна власт, в съответните общини започват да водят наред с турските регистри и български църковни списъци на мъжката част от християнското население. Първият списък на мъжете от Медковец носи датата 28 май 1872 г. Документът от 1872 г., съпоставен с този за плащане на джизие от 1845-1846 г., дава възможност на днешните медковски жители да си възстановят родословното дърво, да видят как са изписвани личните имена тогава, за съществуването на челядните задруги и пр.

През Възраждането зачестява практиката да не се слагат гръцки имена на децата, а да се превеждат на български език. Такъв е случаят със Станислав Доспевски, един от зографите на медковската черква, подобен е и онзи момент от Вазовите „Чичовци“, в който Селямсъзът разказва на поп Ставри за имената на синовете си: „Петър съм кръстил на дяда Петра… Кръстя на вуйча Ставря — Ставри по български се вика Кръстьо…“^[349] В медковския църковен списък от 1872 г. също не фигурира името Ставри, а към 30 души носят неговия превод на български — Кръстьо; Кирил съществува чрез българското видоизменение Кирко (1), Киро (1) и неговия превод — Господин (2); започва и преводът на Петър — Камен (5); гръцката дума Сидер е заменена с нашенската Желязко (да бъде здрав като желязо) Белов, съратник на Ив. Кулин и емигрант по това време в Сърбия; липсва и името Сотир, вместо което е застъпено — Спас (6 души); твърде застъпено е личното име Илия (26), отколкото неговия превод — Лилко, Лило, Лико (5); гръцкото Ермен в Медковец се среща като Ерменко (2).^[350]

Имената на светците не се превеждат, но независимо от това и тяхната употреба в именния репертоар на селото е побългарена, стават народни. И едната, и другата форма обаче участвуват в националнообразуващия процес през Възраждането.

4. Участие в национално-революционните борби през първата половина на XIX век

Едновременно с участието в движението за българска национална просвета и за самостоятелна църква жителите на Медковец се включват и в борбата за политическа свобода. Всяка поредна война на Русия против Турция предизвиква революционно оживление и нови надежди за отхвърляне на османското иго. Така например по време на Руско-турската война от 1806-1812 г. Софроний Врачански създава политически център в Букурещ, който установява контакт с руското командуване и с български първенци от вътрешността на страната. Един от тях според преданието е килийният учител от Медковец Петър Конов, който отпреди се познава с врачанския епископ. Медковският училищен и църковен деец събира сведения за движението на турските войски и ги предоставя на Софроний Врачански, който, от своя страна, ги препращал на руския генерален щаб. От Влашко даскал Петър донася възванието на котленския патриот за посрещане на русите като братя и дългоочаквани освободители.^[351] В този призив от 1810 г., издаден, когато войските на граф Николай Каменски минават Дунава и навлизат в нашия край, и навярно донесен в Медковец, се казва: „Отчески се моля на вас, любезни мои чада българи… Сега наближава вашето спасение и избава… Мило посрещнете и сърдечно приемете вашите братя, които идат да ви избавят… Бягайте, мили българи, от вашите мъчители… и се притечете и съединете с християнското руско войнство.“^[352]

В помощ на руските войски действуват и въстаналите българи, начело с българския войвода Хайдут Велко Петров от село Леновци, Зайчарска нахия, „по-голямата част от населението на която били българи“. Наред с това руският историк Василий Конобеев изтъква още: „Отрядът на войводата Велко, който се състоял предимно от българи, бил най-боеспособният във войската на Кара Георги.“^[353] В освободителната борба на сръбския народ и на българите от нашите северозападни земи участвува и Ангел Кулин. Както по времето на аянските и кърджалийските размирици така и в отряда на Хайдут Велко, Ангел войвода се сражава с около 80 души бойци. Повече от тях са селяни от Медковец, Расово, Сливовик, Церовене и други близки селища. В четата на Ангел Кулин действува и Петко Белов, бащата на Желязко Белов — съратник и другар по-късно на Иван Кулин.^[354]

През 1811 г. Ангел Кулин е проследен от подъл предател и издаден на властта. Голяма потеря от турски заптиета и башибозуци обкръжават къщата на войводата и след неравностойна престрелка той бил тежко ранен, хванат и заклан на дръвника в собствения му дом. Цялата тази кървава драма става пред очите на 8-годишния Иван Кулин, който грабнал брадвата и се насочил към палача на своя баща. Въпреки голямата си мъка обаче майката Симеонка препречва пътя на разяреното дете и успява според семейното предание да предотврати „още една жертва на турското свирепство“.^[355]

На следващата година пада на бойното поле и Хайдут Велко Петров. Неговите подвизи се възпяват в народния героичен епос, а личното му име намира широк прием в именния репертоар на медковчани: Иван Велков (роден 1833 г.), Павел Велков (1838), Коста Велков (1848), Велко Бонов (1853), Велко Христов Николов (1864), Велко Кръстев Конов (1865), в това число и известният кнез Велко Ив. Сарафски. Още по-разпространено е личното име на Ангел Кулин — 35 мъжки и толкова женски (Ангелина), или всичко около 70 имена. При наличието на около 200 къщи в Медковец през 1872 г. — това ще рече във всеки трети дом има по един Ангел или една Ангелина.

Междувременно местните туркофили не се примиряват и с дейността на свещеника — учител, Петър Конов. По донесения във Видин гръцкият митрополит го извиква в града и го разпопва. А наскоро след това той е арестуван и хвърлен в прословутия видински затвор „Полица зандан“.^[356]

През 1828 г. избухва поредната руско-турска война. Генерал Дибич разгромява османските войски и със смел набег се отправя към Одрин. Медковчани отново заживяват с надеждата, че идва краят на тяхното тегло. Все по това време един руски отряд начело с генерал Хейсман преминава Дунава при Оряхово, прекосява Ломския край и се озовава близо до село Чорлево, навярно с намерение да обсади Видин.^[357] Иван Кулин формира въоръжен отряд от българи и заедно с Цоло Тодоров от с. Толовица (Ломско) се присъединява към руската войска.^[358]

До политическо освобождение на нашия край не се стига, но в замяна на това епидемиите се разшетват и затриват много медковски семейства. Храната на селяните е иззета за османската войска, немотията и недояждането отварят вратата на чумата. Из къщите узевки се появяват цели стада плъхове и мишки, които излизали по улиците и умирали с подути тела. Агонизиращите в страшни гърчове животинчета оставяли хиляди бълхи и въшки, които се настанили в мръсните и вонещи бордеи, невидели въздух и слънце и в дрехите на хората. Така се разнася из селото коварната чума. Майки, бащи, братя, синове и дъщери с обезумели лица виждат как при страшни мъки изгасват пред тях близки и роднини. Живите не били в състояние да заравят мъртвите. Тогава прибягват до отрязване на носещия темел на покрива, чието срутване превръщало дома в гроб. Всички тези уземки биват запалени и изпепелени заедно с хората. За това прескръбно време, „когато хората умирали като мухи“,^[359] днес ни напомнят само преданията и местността „Чумните гробища“. Тогава умират близките на Иван Кулин: майка му Симеонка, чичо му Първан и вуйчо му Дамян, а сестра му Станка като по чудо се спасява.^[360]

След подписване на Одринския мирен договор и изтегляне на руските войски краткотрайните вълнения в нашия край секват. Иван Кулин е заподозрян във въоръжена антитурска дейност, но по липса на доказателства или някакви други причини властта се задоволява само да го постави под наблюдение. През 1835 г. по донос на Никола Сарафски е убит още един член от семейството на Кулини — братът на Иван, Христо.^[361] Но и тази кървава разправа не прекъсва борческата традиция на родолюбивата фамилия. Останалите живи братя Иван и Вълчо продължават борбата.

През 1836 г. засилената експлоатация и насилията на аянина Шериф Ахмед предизвикват въоръжено въстание в Берковско. В движението вземат участие и много медковчани, между които: Иван Кулин, Васил Ив. Главиняшки, Васил Йошов, зетят на Кулин — Петър Кукумявката (съпругът на Станка и баща на Еремия Петров Българов) и др. Във въстанието падат убити 60 души и към 180 въстаници са ранени: между тях е и медковчанинът Петър Кукумявката.^[362] След разгрома на въстанието, за да спаси въжето, Иван Кулин се укрива при верния си ятак Никола Кресков от с. Сливовик. По време на блокадите и претърсванията родолюбивият сливовчанин го криел в една винарска бъчва. Впоследствие медковският поборник се прехвърля в с. Дългошевци, където старият харамия Цеко Банишки го укривал в продължение на 12 денонощия в една дълбока яма, изкопана под дръвника в двора му.^[363]

През 1837 г. медковчани вземат участие и в избухналото в Пиротско въстание. Между тях са: Иван Кулин, Васил Ив. Главинишки, Васил Йошев, както и поп Вълчо Петров от Расово, Димитър Панов от Лом и др. При поражението на движението някои наши съселяни се спасяват в Сърбия, но по искане на османската власт сръбската полиция предава Ив. Кулин, Д. Панов и поп Вълчо. От Пирот те са откарани във видинската тъмница и „ако не бил се застъпил за тях влиятелният спахия във Видин Хуршид ефенди Абдул, турците са щели да ги обесят“.^[364]

Не минава много време и Иван Кулин легализира положението си. Към средата на 40-те години той отново е кнез на медковската община, призвана да играе важна роля в избухналото през 1850 г. народно въстание.

5. Общината — организатор и ръководител на медковчани във въстанието през 1850 г.

Въпросът за причините, които вдигат българското население от Северозападна България на въстание против османското владичество, е вече изяснен в научната литература.^[365] Затова тук ще се спра в общи линии само върху организацията и новоиздирените факти, свързани с подготовката и развитието на въстанието изобщо и на участието на медковчани по-специално.

В своя фундаментален труд за въстанието Страшимир Димитров с изобилен документален материал доказа организирания и политически характер на това движение. При все това и тук не се посочва истинският организатор и ръководител на въстаниците. Наистина говори се за „бунтовнически комитети“ за „твърде широка организация“, но много общо. Само на едно място в своята монография авторът изказва интересната мисъл, че на селските кнезове и чорбаджии, които „били неразделна част от административната и обичайна организация на селския живот в тази област на страната… се оказало и по-лесно да се поведат селяните на въстание“.^[366]

Това изказване и мисълта на Христо Христов, че когато в поробеното отечество се създавала революционна обстановка и започвала въоръжена националноосвободителна борба, „общините не можели да останат изолирани от тази борба“,^[367] ме наведоха на идеята, че общините не само не са стояли настрана от стремежите на народа, но и че именно те са непосредственият организатор и ръководител на въстанието от 1850 г.^[368] По-късните проучвания потвърдиха този извод.^[369]

Ръководна роля във въстанието от 1850 г. играят не селските първенци, а градските буржоазни елементи. Като пример можем да посочим следните ломски богаташи: Младен Каракудин — търговец, кнез Димитър Панов — търговец, притежател на дюкяни, пчелници, воденица и други имоти, Георги Шишков — богат занаятчия с чираци и калфи, Марин Банов, Тодор Петков, Цено Вълов, Камен Станов и др.^[370] В сръбски и руски архивни материали е посочен кой е ръководител на градската община: „Димитър Панов — старейшина на Лом паланка“.^[371] Като негов пръв помощник е изтъкнат „чорбаджи Георги“,^[372] т.е. отговорникът на занаятчиите в града Георги Шишков. Така че Димитър Маринов е прав, като твърди, че градската община в Лом „стояла начело на всички еснафе, начело на българското население в града, та и начело на всички селски общини“.^[373]

Поради това не мога да се съглася със схващането, че ръководна роля във въстанието играела селската буржоазия и че водачите на „движението изобщо не поставят проблема за съюзник в града“.^[374] При прехода от феодализма към капитализма градът постепенно преминава към доминиране над селото в икономическо (там са предприятията, търговците, занаятчиите, парите), политическо (оттам турците управляват, но там е и седалището на българския баш кнез), културно-просветно (там са училищата, театърът, читалището, библиотеката и пр.) и във всяко друго отношение.

Тази истина се отнася и за медковската община — подчинена на градската община в Лом паланка. В началото на 1850 г. в околията се провеждат избори за български самоуправителни тела. В Медковец е избрано ново ръководство: кнез Петър, чорбаджи Йошо Драганов,^[375] чорбаджи Никола Сарафа, Ангел Щуков, поп Димитър Стаменов и други. „Попът — пише Д. Маринов — е бил духовният баща на всички и обществен първенец… Без него нищо не се е решавало. За всички селски работи трябва да се пита попът. Съберат ли се селските старци за някоя селска важна работа… да се оплаква или да дига буна (въстание), попът ще бъде начело, макар и да знае, че неговата глава ще падне първа, но от селото не се е делил.“^[376] Разбира се, сред общинарите имало и противник на въоръженото движение, но когато вижда ентусиазма и единодушието на селяните, той скрива истинските си помисли и се смълчава.

Преизбрани са и баш кнезовете в областта, в това число и Иван Кулин за Ломска околия. Ала турците не могли да се примирят с неговата активна политическа дейност, поради което във Видин като център на вилаета не утвърждават избора му. За това съдим от едно писмо от 25 ноември 1856 г. до Иван Кулин в Белград, в което поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов му припомнят: „Тебе велики княз бяха определили, но подир 1/2 година тебе (турците) изпъдиха, а не кметовете дадоха да управляват в християно-българските села.“^[377] При това положение, точно в навечерието на въстанието, старейшините от Ломско са принудени да проведат второ гласоподаване и да изберат за баш кнез Марин Николов (Ников) от с. Василовци, споменаван в документите като „Марин баш кнез Поломский“.^[378]

В Северозападна България са избрани и следните баш кнезове: Цоло Тодоров (екзекутиран няколко дена преди избухване на въстанието) за Белоградчишка каза и Петко Маринов за Сахра (Кулско и част от видинските села без града). По такъв начин в началото на 1850 г. тримата баш кнезове имали под свое ръководство: Марин Николов — 44 общини: 43 селски и 1 градска (Лом паланка), Цоло Тодоров — 38 общини: 37 селски и 1 градска (Белоградчик), Петко Маринов — 36 общини: 35 селски и 1 градска (Кула). Във всички тези 118 общини влизат 235 първенци, чиито длъжности се разпределят, както следва: баш кнезове — 3, кнезове — 116, чорбаджии (общински съветници) — 104, свещеници — 8, старейшини без звание — 4 души.^[379] В това число трябва да прибавим и онези кнезове и чорбаджии, които турците отказват да признаят за народни представители, но които поради своя авторитет (като Иван Кулин) продължават със своите съвети и дейност да бъдат безспорни водачи на движението.

И така в навечерието на въстанието българските общини в нашия край имат главно две функции: органи на османската администрация и обичайна институция, обединяваща и защитаваща интересите на поробеното от турската феодална класа българско население. И двете тези функции са изпълнявани на легална основа. От момента обаче, когато общините чрез своите баш кнезове, кнезове, чорбаджии и свещеници започват подготовката на въстанието, в тяхната дейност се явява един нов съществен момент: като органи на османската държава те продължават формално и легално да изпълняват наложените им задължения, а като организация на угнетените българи — напускат легитимното си проявление и се превръщат в организационна форма на предстоящата въоръжена освободителна борба. По такъв начин всяка местна община (градска или селска), в това число и медковската, придобива нова функция — да бъде орган на въстанието. Всяка община се превръща в своеобразен местен революционен комитет.^[380]

Като се основава на османски архивен материал, турският историк Халил Иналджък изнася, че от началото на 1850 г. в продължение на няколко месеца в Раковишкия манастир се провеждали непрекъснато съвещания. Несъмнено там заседават нелегално пратениците на общините от нашия край, както и няколко души от други райони на страната. Техните съвещания не са нищо друго, освен общо народно събрание — върховен орган на подготвяното въстание.

На заседанията на този народен революционен парламент медковската община изпраща за свой пълномощник Иван Кулин. На съвещанията в Раковишкия манастир се чуват няколко гласа в полза на хайдушката тактика, но те са отхвърлени от Иван Кулин и Цоло Тодоров, към които се присъединява мнозинството от делегатите. В своето изказване медковският пратеник заявява: „Не е време за хайдути. Ние, медковчани, знаем какво правят хайдутите. И из нашите гори върлуваха години наред. С хайдушки куршум не се купува свобода. Хайдутинът мине през някое село, оплачат му се сиромасите, той убие някой турчин кръвник, ограби парите му и после се запилее накъдето му видят очите. Тогава да му мислят селяните. За един убит читак ще платят планина жълтици и пак няма отърваване. И ако речеш да се оплачеш, пашата ще повдигне рамене: «На разбойниците помагате»… Хайдутинът хваща гората за себе си. Във въстанието всички отиват за всички.“^[381]

В Раковишкия манастир се избира политически ръководен триумвират на въстанието (Иван Кулин, Цоло Тодоров и Петко Маринов) и се изработва и приема програмата на движението. В цитирания труд на С. Димитров този въпрос е засегнат обстойно и задълбочено, затова тук ще приведем само няколко допълнителни нови факти, които свидетелствуват за наличие на политическа платформа:

1. Много преди общините да започнат подготовката на въстанието, англичанката М. Лоудън публикува в лондонския печат писма и декларация, предоставени й от българи от този край, в които се иска от султана „самостоятелност като в Сърбия и Дунавските княжества“ (Влашко и Молдова-бел. П.К.)^[382]

2. Другарят на Иван Кулин и ръководител на градската община в Лом Димитър Панов Гинин изтъква в спомените си, че в Раковишкия манастир всички делегати се заклели „да се бият вярно и съгласно за свободата на отечеството“ и че „населението от въстаналите страни (райони) иска да устрои една своя независима държавица под името българска“.^[383]

3. В доклада си до императора Николай I от юни 1850 г. директорът на Азиатския департамент на руското външно министерство съобщава, че „водачите на въстаниците имали и своя програма“ и възнамерявали след овладяване на крепостта Видин да поискат от Портата да им предостави „правата, с които се ползуват сърбите“.^[384]

В цитираната политическа програма, формулирана в Раковишкия манастир от Ив. Кулин, Д. Панов, Ц. Тодоров, П. Маринов и др., неслучайно се предпочита системата в Сърбия. В България няма съсловно деление и затова общинарите гледали на сръбската конституция от 1838 г. като на основен закон, който ще предостави властта в ръцете на търговско-занаятчийската и селската буржоазия. Заслужава внимание и фактът, че конституцията на автономна Сърбия е санкционирана от Русия, най-важния външнополитически фактор, на който и българите възлагат надежди. Поглед за помощ е отправен и към Белград, за което по-късно Иван Кулин припомня: „За моята любов към братята българи и сърби бях 2 години в цариградския затвор.“^[385]

С обявяване на въстанието (29 май 1850 г.) се слага началото на ново положение в дейността на общините в Северозападна България. От този ден те престават и формално да бъдат част от османската администрация и придобиват една-единствена функция — орган на започналото въоръжено въстание. Българските общини, с изключение на тези в Лом, Видин, Белоградчик и няколко села, още в първите дни на събитието се превръщат в революционна буржоазна власт. Начело на българската власт застават: Ив. Кулин, Д. Панов, П. Маринов, Ц. Петков и др.

Правят впечатление строгият революционен ред и дисциплина, при които и въстаници, и водачи се озовават на сборните пунктове — към 18 000 души от 118 общини. А това означава, че всяка община успява да мобилизира и изпрати на бойното поле средно по 152 мъже, готови да се сражават за свободата. Само в Медковец са съсредоточени към 500 души от селото ни, Сливовик, Церовене, Крива бара и Комущица. При това, като се има предвид, че Медковец е най-голямото от споменатите селища, без съмнение то е мобилизирало най-много въстаници — към 200 души, т.е. всяка къща дава по един бунтовник. Наред с посочените общинари сред въстаниците се открояват и имената на старите поборници: Васил Ив. Главиняшки, Вълчо Дявола, Васил Йошев Драганов, братята Герго и Павел Панови, Желязко Петков Белов, Петко Илиев Беширата и др.

Поради забавяне на обещаната от Сърбия помощ, на 4 юни 1850 г. 232 кнезове, чорбаджии, свещеници и други се обръщат от името на 118 общини до княз Александър Карагеоргиевич с молба за съдействие. Под прошението стоят подписите и на ръководителите на медковската община — кнез Петър и чорбаджи Йошо.^[386] Верността на революционерите към делото на българската независимост се вижда от тяхната писмена декларация, че са готови да загинат „до последния човек заедно със своите деца“, но „ще избавят и българский род от турчина“.^[387] Подкрепа от Белград не пристига, а валията във Видин е осведомен с подробности за плановете на българите.

На 6 юни 1850 г. при Хасанова махала (дн. с. Динково) се разразява ожесточено сражение, в което въстаниците са разгромени и разпръснати. При създаденото положение Иван Кулин преценява, че отправянето на разположените в Медковец бойци към Лом ще бъде във вреда на развоя на събитията. Промяната в обстановката му налага да се насочи към Белоградчик. „Решението на члена на селско-въстаническия комитет Иван Кулин — пише руският историк В. В. Ниякий — да се съедини с тях (въстаническите отреди при Белоградчик — бел. П.К.) дори при незавзетия Лом било правилно и напълно съответствувало на разработения от комитета план. Защото ако видинските въстаници бяха съумели да задържат в обсада Видин, последствията от разгрома на отреда на Кръстю (при Хасанова махала — бел. П.К.) — може би щяха да бъдат смекчени със завладяването на Белоградчик.“^[388]

Медковчани начело с Иван Кулин участвуват няколко дена в боевете пред стените на яката цитадела. Но да се противопоставят на оръдията и на здравите стени на крепостта с няколко пушки и пищови се оказва невъзможно. Поради това войводата се оттегля с част от селяните в планината до сръбската граница. Там заедно с другите водачи Д. Панов, Ц. Петков, Първул Станков и пр. се организира свободна въстаническа зона. В разположените в нея селища политическата власт в продължение на два месеца се намира в ръцете на общинарите.

Именно по това време емисарят на британското правителство Едмънд Спенсър се озовава в свободната зона. Поначало той се опитва да представи въстанието като резултат на лошата форма на турско управление, на фанариотския грабеж, на унгарския пример от 1848-1849 г. и преди всичко на инстинкта за самосъхранение. При все това англичанинът е принуден да признае с известно високомерие, че въстаниците се борят (според него „бълнуват“) „за една свободна и независима България“. Авторът на „Пътувания“ твърди, че пред него „един от водачите на въстанието“ (Иван Кулин, Димитър Панов, Цеко Петков или някой друг) заявил категорично: „Дошло е време, когато 7 милиона славяни ще докажат на света, че те знаят как да се управляват и ако не беше… нежеланието на княза на Сърбия да ни помогне, въстанието на раята от Видинския пашалък би зазвучало като погребален звън за турската власт по цяла България.“^[389]

По съвета на руската и английската дипломация изплашеното османско правителство влиза в преговори с водачите на движението. В историята на българското освободително движение няма друг такъв случай, когато Портата да е преговаряла с представители на подвластното население. За тази цел във Видин е делегиран дивизионният генерал Али Риза паша, който веднага влиза във връзка с Иван Кулин, Димитър Панов и техните другари. От разговора си с тях и с други лица султанският пратеник остава с впечатление, че „въстанието на раята е било предизвикано от преследванията на нисши чиновници и мюлтезими“, т.е. събирачи на данъците. Освен това той споделя, че в движението участвували и „разни смутители от Одринско, Търновско, Нишко, Софийско и други още места“. Затова е необходимо да „се изпрати нужната за всяка евентуалност военна помощ“.

Успоредно с това правителственият пратеник се разпорежда да не се пренебрегват и интересите на онези аги, които „като стопани на някоя нива… са принудени да отиват по селата за прибиране на припадащата им се част, на такива не бива да се пречи“.^[390] По такъв начин с тази част от инструкцията Али Риза паша обезсилва онзи пункт, който забранявал „отиването по селата на господарите и субашите“. Тази двулична политика кара Иван Кулин и другите кнезове и чорбаджии да бъдат нащрек. Общинарите преценяват, че най-сетне е дошъл денят, когато земите на техните предци трябва да принадлежат не на агите, а на тези, които ги обработват. Стремежът да получат отнетите им от господарите имоти трябвало да бъде санкциониран правно чрез ферман от султана. Али Риза паша поставя въпроса пред Портата и оттам отговарят, че молбата на българите да изложат лично молбата си пред падишаха е удовлетворена. Въпреки притесненията и обявеното извънредно положение в областта, 77 общини (включително медковската) се осмеляват чрез 144 делегати да определят пратеничество от двадесетина души, което да защити интересите им в Цариград. В състава на народното посланичество влиза и Иван Кулин, посочен единодушно от медковчани и селяните от района. На 24 юли 1850 г. делегацията тръгва с кораб от Видин. От българска страна тя се придружава от Александър Димитракиев Хаджитошев от Враца, доверено лице на княз Стефан Богориди, начетен патриот, владеещ няколко езика и познаващ отлично проблемите на областта.^[391] По искане на общините за Цариград заминава и мюдюринът Хаджи Мехмед ага, владеещ български език и „запознат твърде добре с положението на тукашните раи, отнася се меко с тях и е доста интелигентен“.^[392]

На 2 август 1850 г. пратениците пристигат в турската столица. Чрез Ал. Хаджитошев те се срещат с Александър Екзарх, главен редактор на „Цариградски вестник“, Ст. Богориди, великия везир и др. „Нахождат ся в Цариград человеци — съобщава «Цариградски вестник», — пратени от Болгарии, които предложиха на правителството пространно изложение на онова, що ся случи тамо.“^[393]

С писмо от август 1850 г. Ал. Екзарх уведомява руския посланик в Цариград фон Титов, че е приел делегацията и е получил от нея подробни сведения за положението на българите във Видинския вилает и за поведението на местните турски управници.^[394] Пратениците на общините са приети и от султан Абдул Меджит. В уречения час те се явяват на аудиенция в двореца Ялдъз кьошк. Спазвайки приетата за случая етикеция, падишахът с няколко въпроса проявява интерес за пътуването, за берекета в областта, за впечатлението им от столицата. След като изслушва молбата на делегатите, султанът се обръща към стоящия до него офицер, сваля сабята му и я подарява на Иван Кулин. Според преданието Абдул Меджит „бил поразен от юначеството и смелостта на дяда Ивана, па за да го привлече на своя страна, опростил му вината и го наградил с висок чин и скъпоценна сабя“.^[395]

Чрез своите представители в Цариград европейските правителства се застъпват в полза на българите. Руският посланик фон Титов след разговора си с британския си колега лорд Страдфорд Канинг поисква от османския кабинет да бъдат наказани виновниците за кървавите изстъпления, а българите да не се отпращат по родните им места, „докато не се приемат ясни и положителни мерки в полза на народното благосъстояние“.^[396] Все през август по поръчение на лорд Палмерстон лорд Канинг се среща и разговаря със султана, пред когото настоял „да се даде справедливост на християните“.^[397]

В същия дух се изказва и Едмънд Спенсър: „Ние не сме подбудители на революция, но не можем вече да не желаем известна промяна… Трябва да се каже открито, че не сме много оптимистично настроени в нашите надежди за стабилизиране на мохамеданското владичество в тази част на турската империя. Наистина гибелта й може да бъде съвсем внезапна и резултатите по-комплицирани и трудни за дипломатическия корпус в Западна Европа.“^[398]

Въобще английската дипломация използува случая, за да апелира към Портата и управляващите кръгове на западните държави да превъзмогнат „собствените си неприятни грижи и дребнава подозрителност“ и да искат от султана „еманципация на най-хубавата европейска провинция от порочната администрация“, иначе Османската империя е обречена на „неспособност да се защити от външно посегателство“, т.е. от Русия. Всъщност това е болното място на британската политика, а не справедливите искания на българите.

Междувременно претенциите на делегацията за административна автономия са приети и Портата решава: „Възприето е, щото Белоградчишката, Ломската и Сахренската нахия да се обединят в един каймакамлък, чието управление да се възложи на мюдюрина на Сахранската нахия Мехмед ага, като на споменатия се даде ранг капуджи башия.“^[399]

Тъй като цитираният по-горе документ не е точно датиран, С. Димитров, като съди по общия ход на нещата и най-вече на основата на познатите факти, приема, че „Портата е одобрила становището да се създаде такъв каймакамлък някъде към есента на 1851 г.“^[400] Обединяването на тези три околии обикновено се свързва с мисията на Мехмед Шакиб ефенди, пристигнал във Видин на 1 юни 1851 г. Основанието на това твърдение се търсеше предимно в писаното от Илия Цанов (на турска служба тогава), което е преди всичко мемоарен източник. Най-новите документи обаче свидетелствуват друго.

За резултата от разговорите на делегацията по-късно Иван Кулин споделя пред Петър Берковски: „С удоволствие той разказваше… за завръщането си оттам с берат в ръка, който берат считаше за трофей на тяхната борба против турците и господарите спахии.“^[401] Впрочем още преди издаването на фермана Иван Кулин и неговите другари заявяват на Али Риза паша във Видин: „Кажете на царо и това, че Сахрата, Белоградчишко и Поломието све сме българи, та да ни отдели от видинските аги…“^[402]

Още по време на въстанието споменатите три кази се обединяват в една самоуправляваща се българска област. За това свидетелствува и следният пасаж от един доскоро неизвестен документ: „Димитър Панов, който е живял в Лом паланка, по време на въстанието на българите от Видински, Белоградчишки и Ломски окръзи е бил избран (за техен ръководител) от християните.“ Несъмнено този факт е просто санкциониран с берата, за който Иван Кулин споделя пред П. Берковски, защото непосредствено след това „той (Димитър Панов — бел. П.К.) се завръща в Лом и бил отново избран от християните на тези окръзи за техен представител“.^[403]

Тази истина се потвърждава и от чорбаджи Първул Станков от с. Стакевци (Белоградчишко), член на делегацията, пред Симеон Христов-Пиротчанец, който, от своя страна, уведомява К. Иречек: „Там в Ц(ари)град им казали, че на Белоградчишко и Видинско ще се дадат особени правдини… И кога дошли, провъзгласили, че тук е Българско царство. Веднага започнали да се разпореждат.“^[404] И така Иван Кулин, Димитър Панов, Марин Николов и други общинари тръгват от село на село в Ломския край с „фермана царский и прочитат го све поред… и са пак били благодарни човеците и сиротинята и все е било добро“.^[405]

Така на 3 декември 1850 г. Северозападна България е провъзгласена за автономна област. Неин управител става Хаджи Мехмед ага — пълномощник на турското правителство; ломският кнез Димитър Панов Гинин е избран от българите за техен представител не пред валията във Видин, а пред Хаджи Мехмед ага в Белоградчик; Александър Хаджитошев — капукехая (дипломатически представител) при Високата порта. Както се каза вече, за Иван Кулин турците не давали и дума да се спомене.

През целия декември 1850 г. ръководителите на общините и каймакаминът Хаджи Мехмед ага действуват задружно в духа на султанския ферман. Обособяването обаче на „Българското царство“ и разширяването правата на християните в района не допадат на валията Али Риза паша, чиято власт всъщност била ограничена само върху Видин и няколко околни селища. Недоволствуват още агите, туркофилите, и гръцкият митрополит Венедикт, защото с новата административна реформа се пресушавал изворът на техните грабежи и забогатяване. Като използува намиращата се във Видин, Лом и Белоградчик войска, както и групираните около агите башибозуци, Али Риза паша предприема усмирителни мерки против българите и Хаджи Мехмед ага.

Обстановката в областта все повече и повече се изостря. Вместо да намалят джизието на християните, местните властници го увеличават с 500, 1000 или 1500 гроша според големината на селото. И понеже Медковец е едно от най-големите селища, то селяните му са обложени допълнително с още 1500 гроша. Към угнетителите се присъединява и Генч ага, офицер от щаба на Омер паша, изпратен да усмирява бунтуващите се българи. За нуждите на неговата войскова част насилствено са иззети от селяните: храни за зоб, брашно, агнета, масло, сирене, мед и др.^[406]

Турските господари прибягват до интриги и клевети, за да очернят общините пред Портата и да ликвидират автономията на областта. Кнезовете и техните заместници са обвинени, че подготвят ново въстание, а Хаджи Мехмед ага ги покровителствувал. Във връзка с това на 1 януари 1851 г. започват масови арести. От Медковец са задържани: Иван Кулин. Никола Сарафа, поп Димитър Стаменов, Георги Йолов и много други. По нареждане на Али Риза паша ломският миралай (полковник) Дели Абдула ги връзва с въжета и под силна охрана ги откарва пеша във Видин.

Напълно изолирани от роднини, близки и другари, арестуваните престояват във видинската тъмница около 40 дни. Повсеместните насилия обаче не изплашват българското население. Възмутени от издевателствата на турците над общинските ръководители, християните от трите кази организират демонстрации из улиците на Видин. „Сиротиня — се изтъква в един документ, под който стои и печатът на Иван Кулин — се собира на три-четири реда да ни (из)молат, а они ги с ножове гонат… изваржат ги заради мухура^[407] да ударат, па они не щат. А кир Цанко и кир Игнат викат тамошните турци, що са били сос них, та ги положат по очи варзани и ги прескачат с конете си и натам, и насам. Па после забрале и жените и децата, та ги докараха чак в сарая. О, боже мили, чуеш ли и видиш ли?“^[408]

От задържаните десетина души от Медковец в съставения за случая „Списък на подлежащите на отстранение българи“ фигурират само двама — Иван Ангелов Кулин и Никола Сарафа. Срещу името на Иван Ангелов е направена забележката: „За Цариград заедно с Хаджи Мехмед ага.“ Прави впечатление, че в списъка след името на дългогодишния медковски кнез и ломски баш кнез следва „Никола Сарафа от с. Медковец“, но без указанието „За Цариград“. Защо това е така, проличава от рапорта на Али Риза паша до Портата: „Петко, Нико (сараф Нико, Никола Сарафа — бел. П.К.) и други, повлияни от снизходителния и кротък начин, по който се отнесох с тях… разкаяха се, като заявиха, че са били подведени… Тази тяхна привързаност ни дава право да разчитаме на верността един ден да ни бъдат те полезни с точните сведения, които могат да ни дават за всеки провинил се рая.“^[409] И валията не се излъгва в преценката си!

От осъдените общо 40 души, 20 общинари наказват с „вечна тъмница“^[410] в Цариград или вечно заточение в Диарбекир, а останалите на различни срокове затвор във Видинската крепост. Съдебната процедура изисквала подобни присъди да бъдат санкционирани от Върховния административен и съдебен съвет в столицата. Затова съдиите бързали да отстранят народните борци от областта. Веднага след оформяне на протоколите те са отпратени за Цариград. Оковани в тежки вериги, Иван Кулин и неговите другари пътуват така до Варна. В черноморския град им свалят оковите и под силна охрана ги отпращат пеша за имперския център. Разстоянието от Видин до столицата затворниците изминават за 20 дни. В началото на март 1851 г. те са вече в цариградската тюрма. Според самите затворници, „третий месец става, каквото страдаме по темниците, и тая ни е тринаесета хапсана от Видин дорде дойдохме до светлата висока и царска порта; и тука сиромаси сме пак в темница“.^[411]

Документите с които разполагам (три писма от март 1851 г. на затворниците до Ал. Хаджитошев, предадени на руския посланик фон Титов) позволяват да се коригират неточностите и грешките в научната литература и да се уточнят имената на 20-те общински и въстанически водачи, съдени и хвърлени в цариградската тъмница. Ето техния списък: Белоградчишка каза — поп Никола Кръстов от с. Мемедовци, чорбаджи Първул Георгиев Станков и брат му Георги от с. Стакевци, чорбаджи Петко Спасов от с. Орешец; Ломска каза — баш кнез Марин Николов (Ников) от с. Василовци, кнез и баш кнез Иван Ангелов Кулин от с. Медковец, кнез Димитър Панов Гинин от Лом паланка; Сахренска каза: чорбаджи Гицо Станев (Гицо Пуйо) от с. Брегово, чорбаджи Матей Марков — с. Урбабинци, чорбаджи Йончо Нинов — с. Грамада, кнез Стоян Николов от с. Г. Турчин, чорбаджи Първан Дилов — с. Раковица, чорбаджи Спас Тодоров (Феодоров) — с. Старопатила, Лало Дичов — Кула, Младен Цачов, Петър Трифонов, кнез Йон — с. Шипково, Марин Василев — с. Халово, Никола Марков — с. Турчин и Никола Исенли — с. Ясен (Есен, Исен).^[412]

Веднага след хвърлянето на горните общинари в Цариградския затвор Върховният административен и съдебен съвет ги призовава да отговарят за присъдените им от Видинския вилаетски съд „престъпления“. От тях поискват да признаят както собствената си „вина“, така и приписаните на Хаджи Мехмед ага правонарушения, т.е. солидарността му с българското население. Подсъдимите обаче с достойнство изтъкват, че виновни за създаденото положение в областта са тези, които са ги наклеветили и изпратили в Цариград.

Впрочем в едно от писмата си до затворените общинари Ал. Хаджитошев ги съветва да се държат пред Съвета твърдо и да не казват нищо лошо против Мехмед ага. В отговор Иван Кулин и другарите му пишат: „И друго, приехме вестта от ваша страна… Брате, да знаеш, че не сме се ни отрекли, или да сме продумали лошо за него. Не сме се отфърлили от него нито у Видин, нито тука. Защо и тука ни питаха на Меджлиса за него, и ние рекохме защо един месец само е седел и забитлък е чинил по царские заповет и ферман.“ По-нататък въстаническите водачи съобщават на Ал. Хаджитошев, че е направил добре, като не е отишъл във Видин, защото Али Риза паша му се заканил да го хвърли в тъмница и там да го държи, докато изгние.^[413] В документа се изтъква още, че те са помолили Портата да допусне като свидетел Хаджи Мехмед ага, но се опасяват да не би да не го допуснат или пък „ще го измамят нещо, та да дума и той за назе лошо, каквото думаха назе да думаме ние за него“. Обръщат му внимание да следи рейса на вапора (кораба), с който те очакват да пристигне арестуваният Мехмед ага, и да направи необходимото, за да го освободи или да го предупреди, „че сме добро думали за него, та и он за нас да не рече лошо, защо може да го измамат, защо и назе сакаха да уловят на Меджлиса, но ние не се отфърлихме от Хаджията“.^[414]

Освен това в писмата си затворниците разказват за неописуемия грабеж на турците по селата: брашно, агнета, масло, сирене, мед, ечемик, сено, овес и пр.; принуждават селяните да превозват дървен материал за 8000 гроша за нуждите на крепостта във Видин, а след това не им заплащат нито стойността на материала, нито цената на кирията; изнасят се факти, че през 1850 г. населението от Белоградчишко е платило 73 075 гроша за данъка джизие (харадж), а за 1851 г., която все още е в началото си (м. март) — 77 875 гроша. За християните са настанали времена на „нещастие и тегота от зулумкяре изедници“.

Писмата на затворниците разкриват още един важен факт. В турските тюрми тогава не съществуват практиката да се дава храна на осъдените или пък да им се отпускат парични средства за тази цел. Всеки задържан бил длъжен да се изхранва и да си купува дрехи със собствени средства. Затова заслужава да се каже, че 20-те общинари преживяват там благодарение на цариградските българи, които ги финансират и им поръчителствуват пред намиращите се до тъмницата хлебари и бакали. В колективното писмо (под което стои и печатът на Иван Кулин) от 26 март 1851 г. те благодарят на Ал. Хаджитошев и на „високоблагородного Стефанаки бей“ и „на тия человеци, които се стара(я)т и предстояват за нас и за нашиат народ християнски и болгарски и затичят за доброто и покровителствуват сиротиня“. Все тук те споделят с мъка бедственото си положение: „Рабски ви са молим и сос топлий салзи припадаме, което немаме харчлък и дано намерите средство, за да са плати на бакалете що сме харчили досега близо три и прикарва четири кесии грошове и да речете на бакалино да ни даде харч отсега натам, щогот ни потребе, и рабски ви са молиме вие да заплатите.“ И като имат предвид помощта, която им оказвал княз Стефан Богориди, те изказват благодарността си пред Ал. Хаджитошев: „И гледай какво те е бог научил така работи, и на Стефанаки бег целуваме и руката, и ногата, и да ни пожилува.“

Макар и в затвора Иван Кулин и неговите другари правят постъпки чрез Ал. Хаджитошев и Ст. Богориди да се направи нова анкета в Северозападна България: „На това са молимо на светлата висока порта, защо колкото да прати човека некоего, за да истражва тие кусуре що са во видинската епархия у трите казѝ. Но мачно ще намери (хора), защо нема кой да исправи всите работи и кривдини, защо едни сме тука докарани, а други са побегнали, които отбират, и ако да има некой да знае, но не (ще) смее да се обади, за да не стигне нашето щастие. Но и тие, дето думаме, че са бегале, не знаем дали са бегале или ги негде сасипаха и убиха. На всичкото са молим на високата порта, за да пусне от нас трима човеци, които сме тука…, та да отидат сос царските посланици и така щеме намери свите кривдини и да се покаже кой е крив, кой прав. Защо ако отиде царскио посланик сам си, без нас, то ще го освоят нашите завистници и тамошните изедници, и страх (ни) е, че не щеме получи никаква файда и полза. И така ся молим вашему величество, та дано се избавиме и ние от тие тешки синджире.“^[415]

Нашите земляци заявяват още, че ако бъдат освободени от затвора, те отново ще се включат в борбата „за право и правдата“. Разбира се, краят на теглото и веригите е все още далече, но искането им за нова анкета се приема. Благодарение на княз Стефан Богориди с тази задача е натоварен споменатият вече Мехмед Шекиб ефенди, който освен църковните въпроси трябвало да анкетира и политическото положение. За негов придружител е определен Александър Димитриев Хаджитошев. С оглед на тази му мисия Ст. Богориди го уведомява, че ще разговаря с великия везир и ще уведоми писмено Мехмед Шекиб ефенди да го убеди да не повдига „известния Букурещки въпрос“. Навярно в случая се визира чл. 8 от Букурещкия мирен договор от 1820 г., който предвиждал Портата да предостави някаква автономия на сърбите, като конкретното й съдържание се определи в преговори със самите сърби. Може да се предположи, че Ст. Богориди се е стремял само към едно устно споразумение с турското правителство за запазване самоуправлението на трите кази — Ломско, Белоградчишко и Сахрата, управлявани от споменатите вече лица до арестите през януари 1851 г. От подобно начало през 1815 г. израства бъдещата автономна сръбска държава, разбира се, с подкрепата на Русия.

Княз Стефан Богориди се опасява да не се загуби и малкото, което било извоювано (автономията на трите кази). Оттук и съветът му към Ал. Хаджитошев: „А ти ще бъдеш уведомен да забележиш на Негово Сиятелство (Мехмед Шекиб ефенди — бел. П.К.), каквото се отнася до успокояването на духовете на видинските християни и на 3-та кази, които са подвластни на Хаджи Мехмед ага… Надявам се, че Негово Сиятелство ще успее с известното си благоразумие и деятелност.“ Стефанаки бей прави всичко възможно, за да спечели Шекиб ефенди „за доброто положение на нашите сънародници.“^[416]

Докато новият анкетьор е на път за нашия край, привържениците на Иван Кулин в Медковец решават да отстранят туркофила Никола Ив. Сарафски. В своето донесение от 1 юни 1851 г. до външния министър във Виена австрийският генерален консул Емануил фон Рьослер съобщава, че чорбаджи Сараф Нико от с. Медковец бил намерен убит в центъра на град Лом.^[417] Повече от столетие имената на смелите отмъстители са забулени в тайна и само преданията правят опит да вдигнат поне малко завесата на истината.

През 30-те години на нашия век Лазар Я. Попов от с. Василовци, дописник на ломския вестник „Север“, посещава Медковец и от разказите на стари селяни научава, че „поради туркофилието на Никола Ив. Сарафски султанът го наградил с червен биниш, мантия, която брат му Велко изгорил“. Съобщават му още, че Никола Сарафа бил „убит от Никола Гергов по заповед на дядо Иван Кулин“, живеещ в Сърбия.^[418] Тази версия обаче се опровергава от използуваните тук документални материали: първо, защото Иван Кулин по това време е в цариградския затвор, а не в Сърбия, и второ — през 1851 г. Никола Гергов е едва 14-15-годишен.^[419]

Друга версия представя Никола Сарафа и Нейко Цолов като близки приятели. Тяхното приятелство се заключавало в следното: двамата проследяват, когато някой медковчанин си продаде добичето, и през нощта влизали в дома му и с оръжие в ръка си вземали потребното; няколко пъти те нападат и турската хазна, минаваща през Медковец. Един ден в общината при кмета идват две заптиета и поискват да ги отведе в дома на Никола Сарафа. Случайно намиращият се там Нейко Цолов си предлага услугите. Когато пристигат в дома на Никола, оказва се, че стопанина му го нямало. При все това съпругата му поканва гостите и им слага синията, за да се нахранят. По време на обеда едно от заптиетата хвърля един залък хляб под софрата. Този факт разтревожва домакинята, защото според народния обичай, когато някой реши да убие някого, то той не му яде хляба, тъй като било грехота. Понеже Никола закъснял, гостите помолват стопанката да каже на съпруга си, че го вика каймакамът в Лом, и си тръгват.

Когато Сарафа се прибира вкъщи, жена му споделя опасенията си от видяното, но той се надсмива на страховете й и скоро се отправя с коня си за града. В местността „Горуняка“ го присрещат мнимите заптиета, свалят го от коня и му прочитат народната присъда. През нощта отвеждат Никола в землището на с. Безденица и там в м. „Хумата“ го обезглавяват, като тялото скриват в гъстия шумак, а главата поставят в дисагите на собствения му кон, отпратен към Медковец. На другия ден един говедар съобщава за намерения труп в храсталака. Синовете на убития — Петър, Коцо и Христо, прибират трупа на баща си и уведомяват властта за случая. Отмъстителите така и не откриват, но съмнение за съучастничество пада върху Велко Ив. Сарафски (старейшина в общината и брат на Никола) и Нейко Цолов.^[420]

Друг вариант на легендата. В местността „Караджов дол“ край Вировската бара няколко души съратници на Иван Кулин чакат турската хазна. В същото време Никола Сарафа на чашка ракия в кръчмата на Петър Ванов съобщава на субашата за местопребиванието на харамиите. Този разговор е чут от кръчмаря Петър Ванов и направен достояние на хайдутите. Наскоро след това през „Горуняка“ минава Никола Сарафа, когото две заптиета завързват за два коня и го разчекват. Свидетели на събитието стават селяните Средко Цветков Порчов и Савчо Божинов Папункьов. Когато след няколко дена се прибират в Медковец, те чули за убийството на Никола Сарафа от хайдутите. Двамата обаче оспорват тази мълва, тъй като с очите си видели двете заптиета. За клевета обаче властта ги арестува и затваря във видинската тъмница. След три месеца братът на Средко, Филип Цветков Порчов, „подарява“ на пашата една кесия със сребърни монети и той се разпорежда да бъдат освободени задържаните медковчани при условие: да говорят, че Никола Сарафа е убит от хайдутите, а не от турски заптиета.^[421]

Като всяка друга, и тази легенда не съвпада с истината. Църковният списък от 1872 г. удостоверява, че в Медковец наистина е имало жител на име Средко Цветков (роден 1793 г.), а Филип (р. 1828 г.) е негов син, а не брат; съществувал е и Саво Божинов Савов, но той е роден през 1864 г., т.е. 13 години след събитието. Навярно става дума за друг медковчанин.

Междувременно Мехмед Шакиб ефенди провежда анкетата и в заключение докладва в Цариград, че местните турски управници преднамерено са представили оплакванията на Иван Кулин и неговите другари „като прояви на бунт и въстание“. По такъв начин „работата отишла дотам, щото да се обвинят и накажат несправедливо и жестоко интернираните в Цариград лица“.^[422] Независимо от благоприятните сведения за общинарите, Висшият административен и съдебен съвет не ги освобождава, а само заменя заточението в Диарбекир с „тежка работа в Терсенията на много години“.^[423]

Въз основа на спомените на семейство Кулини в литературата бе възприета версията, че Иван Кулин и другите затворници били избягали от цариградската тъмница през пролетта на 1853 г. с помощта на един българин мохамеданин.^[424] Истината обаче се оказа съвсем друга. В началото на 1853 г. отношенията между Русия и Османската империя се изострят. Императорът Николай I преценява, че е настъпил моментът да се обезсили Лондонското съглашение от 1841 г., което отнема правото на Русия да бъде единствен покровител на християнското население в Турция. С оглед на това към средата на февруари 1853 г. в Цариград пристига със специална мисия княз Александър Сергеевич Меншиков. Корабът „Грозний“, с който той пристига, е посрещнат на пристанището от генерал Александър Петрович Озеров от руското посолство в турската столица.^[425]

Особени резултати преговорите не постигат, но очакванията на Иван Кулин и другите затворници не остават напразни. Въз основа на устно съобщение на чорбаджи Първул Станков, Симеон Христов-Пиротчанец осведомява К. Иречек: „Догдето били в тъмницата, успели някак си да пишат до руското посолство, което веднага потърсило тези хора да се освободят. Освободили ги.“^[426] В кратка биографична справка се посочва, че Димитър Панов от Лом „бил отправен заедно с 19 другари в окови в Константинопол, където те престояли в заточение до пристигането на княз Меншиков и освободени със съдействието на генерал (Александър Петрович) Озеров“.^[427] По такъв начин чрез ходатайството на цариградските българи (Ст. Богориди, Ал. Екзарх, Ал. Хаджитошев и др.) руската мисия на княз Меншиков се застъпва пред турското правителство и Иван Кулин и другите 19 затворници биват освободени от цариградската тъмница.

Десет години по-късно едно от важните искания на медковчани и другите селяни е постигнато. На 1 май 1863 г. Портата е принудена да премахне господарлъците, към категорията на които спада и землището на Медковец. Мотивите били, че „недостойно и неподходящо е само християните, които са най-старото население на тези три нахии, да бъдат лишени от правото да владеят земя“, и то при положение че Ломска, Белоградчишка и Сахранска околии „като гранични (със Сърбия) са най-деликатното и важно място, в което населението трябва да живее в мир и съгласие“.^[428] Разбира се, за това право да владеят земите на предците си медковчани трябвало да платят скъпо и прескъпо, поради което и борбата им против турското иго продължава с още по-голямо ожесточение.

6. Революционната дейност на Иван Кулин и други медковчани в емиграция

Надигащата се през лятото на 1853 г. военна буря между Русия и Турция и опасността да не бъде убит от хората на властта принуждават Иван Кулин да продължи борбата като емигрант. В прошение до княз Александър Карагеоргиевич от 16 януари 1854 г. в Чуприя, където са въдворени да живеят Иван Кулин, Димитър Симеонов от Крива бара, Младен Иванов от Гаговица (дн. Брусарци) и Маринко и Симеон Ценови от Горна Вереница споделят, че от цариградската тъмница „благодарение усилията на руския и сръбския консул бяхме освободени по милостта на султана и пуснати по домовете, където живеехме в непрестанен страх от неоправданото турско отмъщение, което един по един ни изтребваше всички, които бяхме изпратени в Цариград. Откакто започна водената сега между Русия и Турция война, търсещите непрестанно отмъщение турци не само против нас а и против други, се нахвърлиха срещу нашия живот. И ние, научили от приятели, само за да спасим живота си, напуснахме дом и семейство и потърсихме защитата на Ваша светлост в княжество Сърбия. Бидейки от 15 август миналата година далече от домовете си, които неочаквано напуснахме — за което бяхме неподготвени с нищо да се издържаме при това положение, и понеже не можем отникъде да намерим средства за препитание, то принудени сме коленопреклонно в покорност да молим Ваша светлост да благоволи да ни направи по какъвто и да е начин, милост заем, който, веднага щом се върнем по домовете си, ще върнем“.^[429]

Иван Кулин емигрира, за да не бъде убит от турците, но това решение той взема и под влияние на съветите на медковската и другите общини от района. За това съдим от писмото на поп Димитър Стаменов и кнез Георги Йолов от 25 ноември 1856 г., в което споделят с него: „Ах! Чичо Иване, тежко, братенце, за нас, нали сме те проводили дано нещо изработиш, за да ни олекне малко нещо… от това блато, в което вече 463 години стоиме. Доста е, брате, толико и предоста, защото е срамота и грехота от бога да си оставиме родът да страда под неверните.“^[430]

И Иван Кулин, и неговите земляци продължават да хранят надеждата, че Сърбия ще им помогне да се освободят. Впрочем това упование се поддържа и от руската политика на Балканите. Затова емигриралите в Белград българи упълномощават Димитър Панов да преговаря на границата с представители на населението от Видинска област. С оглед на това ломският кнез се среща с „руския консул Тумански и с Попов, и след съвещанието с тези лица, със знанието на сръбското правителство, той водил преговори на границата със свои (съотечественици), като им предал дадените наставления и ги посъветвал и им внушил търпение до приключване на мисията на княз Меншиков. За всичко това е бил известен генерал Фонтон, който бил тогава в Сърбия. След пристигането (преместен от Одрин в Белград — бел. П.К.) на консула (Николай Яковлевич) Мухин той отново се отправил на границата за преговори с другарите си с надежда за скорошно преминаване на руските войски зад Дунава“.^[431]

Междувременно през лятото на 1853 г. Иван Кулин, Димитър Панов, Цеко Петков и Първул Станков се озовават във Влашко, където връчват прошение на главнокомандуващия руските войски от името на населението от Северозападна България. Все по това време нашия съселянин се среща с Милош Обренович и сина му Михаил, които живеели като изгнаници в имението си край Букурещ. „Преди да се настани в Сърбия и по време на емигрирането му в Румъния — пише П. Берковски, — дядо Иван се запознал отблизо с детронирания… княз Милош Обренович в селото Поляна.“^[432]

През есента на 1853 г. Ив. Кулин и Д. Панов се връщат отново в Белград, Ц. Петков и П. Станков остават „при отряда на генерал Липранди“.^[433] Все в тази връзка медковският патриот пише: „Аз още в 1853 година, по време на войната на русите против турците за освобождение на своите единородни братя, след като прекарах 2 години в цариградския затвор, заради любовта си към братята българи и сърби, преминах на скъпата сръбска земя и под сръбска закрила. Оттогава пребивавах на различни места из Сърбия.“^[434]

В това време Г. С. Раковски създава общобългарската национална организация „Тайно общество“ с поделения из цялата страна. Самият Раковски се настанява под прикритието като преводач при турския генерален щаб във Видин, откъдето чрез своя помощник Иван Бацов се свързва с Ив. Кулин и Д. Панов в Белград. В една сводка за състоянието на българското националноосвободително движение е казано: „По сведения, доставени от генерал-лейтенант Липранди, делегатите от селищата в Западна България обещават да изведат веднага след преминаването на нашите войски през Дунав до 3 хиляди доброволци, за които има вече готово оръжие. Запасите се заравят в земята за нашите войски и въобще българите гледат на русите като на избавители от тежкото за тях турско робство.“^[435]

За изненада и на русите, и на българите Сърбия като васал на Турция обявява своя неутралитет и принуждава консула Мухин да свали руското знаме в Белград и да се премести в тогавашния австрийски град Земун. Иван Кулин остава в сръбската столица, а Д. Панов „през месец март 1854 г. чрез началника на гр. Гургосовац (дн. Княжевац — бел. П.К.) Сава Иванович… получил писмо и 10 червонеца от консула Мухин, след което преминал на левия бряг на Дунава и след като пристигнал в гр. Крайова, се представил на генерал Фонтон; след озоваването в отряда на генерал Липранди, той се явил и при княз Василчиков“.^[436]

Заради задачата си да подготви населението за въстание при навлизане на русите в българските земи, Кулин пребивава „по различни места из Сърбия“. Правителството на княз Александър му позволява да се движи свободно из цяла Сърбия, „с изключение на пограничните с Турция места“. Изобщо със своята прозападна политика монархът всячески пречи на българите да действуват против турците. При все това, подпомаган тайно от заинтересованите хора на Милош Обренович, дядо Иван прави всичко, което е по силите му, „макар… от предишното управление да не смеехме да проговорим за това, по всякакъв начин сме се старали да помогнем на нашите братя“.^[437]

Цялата тази обстановка кара Кулин и сформираната около него революционна група да действуват тайно и предпазливо. Работата на българските политически емигранти се ръководи от триумвират в състав — Иван Кулин, Манчо Кръстев и Христо Тодорович, разкрит впоследствие като внедрен турски агент. За кореспонденцията на групата отговаря Иван Касабов, ученик в Белградската гимназия. „С дяда Ивана и другарите му — пише Ив. Касабов — аз бях влязъл в близки сношения, пишех им писма за фамилиите и за всичко, каквото се отнасяше до техните революционни движения. Аз им бях станал един вид техен секретар… Въстанието в България беше едничкото мое щастие, което ме възхищаваше най-много.“ В мемоарите си Ив. Касабов изтъква още, че през цялото време на Кримската война Кулин прехвърлял въоръжени групи в Северозападна България, които след това се завръщали в Белград за презимуване и той имал възможността да чуе лично от тях „къде са ходили и колко турци са убили“.^[438]

Чрез хората на Милош Обренович, които заемали длъжности в държавния апарат, Иван Кулин набавя оръжие и тайно го прехвърля през границата. На делото съдействува и търговецът Станко Иванов Станков, българин от Видинско. Оръжието се набавя предимно в Кралчевския и Черноречкия окръг и се складира в къщата на владиката Доситей в Неготин, близо до Букувския манастир. Непосредствена връзка с търговеца Станко поддържа Иван Касабов, за което сам той свидетелствува. Един ден той го извиква у дома си и му съобщава, че е осигурил 200 пушки с необходимия барут. „Казах му — пише секретарят на революционната група — да идат в Зайчар и там да потърсят и да съобщят на еди-кое си лице по име, което ми беше казал дядо Иван; а после наредено е вече как ще се пратят където трябва.“^[439]

Из цяла Сърбия и Северозападна България започва да действува широка мрежа от нелегални групи, които чрез куриери, писма и други средства се свързвали с българския революционен център в Белград. Посредством писма, както сам Касабов сочи, дядо Иван общува със семейството и съратниците си в Медковец.

Подготовката на въстанието върви успешно, но законспирираният турски агент в групата казва думата си. За приготовленията във Видинско османската власт е осведомена от търговеца Христо Тодорович. По такъв начин дейността на Иван Кулин се поставя под контрола на турското разузнаване. Наскоро след това Раковски е арестуван и отпратен за Цариград, но при прекосяване на Балкана успява да избяга.^[440]

Задържането на ръководителя на „Тайното общество“ от турците не отчайва Кулин, а, напротив, дейността му в Северозападна България още по-усилено продължава. Осведомено за работата от двете страни на границата, османското правителство взема предохранителни мерки. Без да вдига шум, то отзовава от Видин либералния валия Сами паша и на негово място назначава председателя на Военния съвет Мухамер паша — считан за човек с желязна ръка.^[441]

За огорчение на медковчани, на Иван Кулин и на всички българи през есента на 1855 г. Русия загубва войната. При новата обстановка не можело да се разчита на Петербург и затова революционната група на Иван Кулин „си поставила за цел да покаже чрез въстание пред европейските правителства, че положението на българския народ продължава да бъде непоносимо“.^[442] Като преценява, че подготовката е към своя край, дядо Иван поисква да му изпратят от Русия военен специалист да ръководи въстанието. Проводен е българският доброволец в Кримската война капитан Димитър Петрович, който тръгва от Одеса с руски паспорт и през Австрия на 8 февруари 1856 г. се озовава в Белград. На 17 февруари с виза за Неготин той се отправя за там под предлог, че ще гостува на своята сестра, вдовицата Топлицка. На 15 март Д. Петрович отсяда в кръчмата на Милош Средкович в Гургусовац, където в продължение на един ден и две нощи обсъждал с Иван Кулин въпроси относно предстоящото въстание. След това и двамата патриоти заминават за Неготин.^[443]

В продължение на близо 3 месеца медковският войвода и военният специалист обикалят районите от двете страни на границата и когато се уверяват в готовността на населението да участвува във въоръженото предприятие, изработват плана на въстанието. Според него най-напред трябвало да се овладеят Раковица, Влаович (дн. Подгоре) и Белоградчишката крепост и тогава да се премине към разширяване на акцията. Село Влаович е определено за събирателен пункт, а 25 май 1856 г. — за начало на въстанието. На тази дата Началничеството на Гургусовацкия окръг е уведомено от началника на Тимошко-заглавската околия, че „българи между селата Райновци и Селковци… са въстанали срещу турците… и 6-7 от българите паднали на място, двама са ранени“.^[444]

Така започва въстанието в Северозападна България. Всички са на бойния си пост, с изключение на търговеца Христо Тодорович. Като се опасява от разкритие, тайният турски агент на 26 май се явява в полицията в Белград и с визиран паспорт за една година през Австрия се озовава при своите господари във Видин. Тук предателят се представя на Мухамер паша и присъединява мерзките си услуги към усилията на властта да ликвидира по-бързо бунта.^[445]

Няколко дена след избухване на въстанието тюфекчията Станко Ив. Станков, според предварителната уговорка с Ив. Кулин и по указание на Ив. Касабов, превозва големи количества оръжие в Неготин. Но предупреденият началник Коста Янкович изземва стоката, за да не би тюфекчията „да дръзне и продаде от своя барут на въстаналите в Турция българи“.^[446] Според легендни сведения на бойното поле са се сражавали и селяни от Медковец, между които и 20-годишният Никола Гергов.^[447]

В крайна сметка обаче само любовта към отечеството и героизмът се оказват недостатъчни за сразяване на османските въоръжени сили. След неколкодневни боеве въстаниците са разгромени. На 11 юни 1856 г. Мухамер паша се обръща с кратка записка до сръбското правителство да му предаде Иван Кулин, който „сега е нужен тук на нашите власти… защото има дело и за да се свърши съденето по-бързо, е необходим тук“.^[448] За да се задвижат нещата и по дипломатическия канал, въпросът е поставен от Мухамер паша и в Цариград. Под предлог обаче, че търсеният медковчанин „не е намерен“, сръбските власти отказват да го предат. Това е направено не толкова от хуманни съображения, а за да не се компрометират пред българите, за чиито територии претендират и които все още искат да използуват за великосръбските си планове.

Неуспехът на въстанието и направеното разследване от султанския пратеник Енис Абделфекар изнасят на преден план отново революционната роля на общините. Според председателя на специалния съд „цялата местна власт е напълно в ръцете на тъй наречените първокнезове“ и „под влиянието на тия чорбаджии“ българското население „отдавна е научено да въстава“; същото се отнася и до въстанието от 1856 г., което „е било подготвено със знанието на цялото християнско население“. Като противодействие на съществуващите „въстанически комитети“ Е. Абделфекар предприема и обвинява в революционна дейност повече от 200 души. Между задържаните е и Никола Гергов. Скоро обаче турският чиновник изоставя тезата за виновност на цялото население и започва да третира арестуваните като разбойници. Подобен подход се налага от няколко съображения: първо, ако подготвената и ръководената от Иван Кулин въоръжена борба на българските общини се разглежда като въстание, това би обхванало цялото население; второ, подробното разследване на събитието би изисквало повече от година време; и трето, което не се изтъква в доклада на Абделфекар до великия везир, но се подразбира, това са опасенията на властта от отзвука на решението да се разглеждат българските общини като организационна форма на въоръжената освободителна борба из цяла България и сред дипломатическите кръгове.^[449]

От това стечение на обстоятелствата се възползуват и близките на Никола Гергов: според преданието те продават 50 овце и предоставят получената сума под формата на „дарение“ на валията Мухамер паша.^[450]

* * *

Веднага след разгрома на Димитракиевата буна Иван Кулин се заема с подготовката на ново въстание в нашия край. Без да отчита пълната изолация на Русия след Кримската война и настъпилия в Европа „мир“, той започва дело което предварително било осъдено на неуспех. В случая нашият земляк става разменна монета в борбата между двете сръбски династии — Карагеоргиевичите и Обреновичите.

При все това революционният кипеж през цялата 1856 г. в поробената ни земя е важен симптом за Кулин. Готовността на селските и занаятчийските маси да отхвърлят жестоката експлоатация и националния гнет е реален факт. Всичко това подтиква дядо Иван към действие. Към него се присъединяват оцелелите участници в Димитракиевата буна (кнез Цветко и братята Нино и Герго Цветкови Капитански от с. Голяма Раковица), няколко съратници от 1850 г. и от цариградския затвор (кнез Стоян Николов и чорбаджи Първул Станков), доброволци от Кримската война (Цеко Петков) и неколцина млади българи, ученици в Сърбия — Петър Ранов, Сава Генчов, Петър Оджаков, Павел Тодоров, Иван Касабов (секретар на революционния център) и др.

Подготовката за ново въстание започва още през есента на 1856 г. Приготовления в това отношение се извършват и в Медковец и принадлежащия му район. Подозирайки, че нещо се върши, Мухамер паша отнема печатите на кнезовете и на 26 октомври 1856 г. забранява дейността на българските общини, т.е. тяхното ограничено самоуправление. Предприемат се масови арести, като най-много комити се търсят в родното място на Иван Кулин. Все по това време поп Димитър Стаменов и кнезът на селото Георги Йолов минават в нелегалност и се укриват в Раковишкия манастир, откъдето поддържат писмена връзка с дядо Иван в Белград. В писмо от 25 ноември 1856 г. те го уведомяват: „Днес ся намервам (е) в Раковскиа мънастир… и то заради това, защото не можеме да търпиме турското насилие, което сега се повече увеличава, а ние за да не пострадаме, прибегнахме в мънастира… Чичо Иване, тежко, братенце, за нас, нали сме те проводили дано нещо изработиш…, но ти йоще нищо ни си изработил. Гледай, брате, плачи, моли ся, дано си некой обърне вниманието и на нас… Доста е, брате, толико и предоста… но ся моли и плачи, дано някой се смили, та да ни покаже доброто си щение и на нас… Оставаме с надежда да си дойдеш. Твой искрени съотечественици (съселяни — бел. П.К.) поп Димитър и Георги Йолов в Раковски мънастир.“^[451]

Под ръководството на Иван Кулин започва събирането на оръжие и други военни потреби. Пари се събират и от двете страни на сръбската граница. Нека кажем и това, че при преглеждане на сръбските архиви на няколко места срещнах името на Кулин, съпроводено с известието, че е заложил сабята си (подарък от султан Абдул Меджит) на търговци срещу барут и оръжие. Известна помощ предоставя и Русия чрез своя консул в Белград Карцов. „Приготвянето — пише историкът Г. Димитров — на това оръжие от известния на самия султан дядо Иван Кулин не е могло да остане тайна за В. Порта, която не се забавила да протестира пред сръбското правителство.“^[452] Този факт потвърждава и едно циркулярно писмо от канцеларията на княз Александър до Попечителството на вътрешните работи и съответните Началничества от 18 март 1857 г. В него се предписва да се вземат строги мерки спрямо Иван Ангелов, тъй като „Видинският валия Мухамер паша се оплакал на Високата порта от нашето правителство, че не искало да му предаде… някой си Дели Иван от Лом, избягал от Турция и живеещ в Белград на Теразия.“^[453]

В разгара на тези приготовления Г. С. Раковски пребивава в Нови Сад (Австрия), откъдето научава за политическото раздвижване на българите. Макар и зает с издаването на „Горски пътник“, той намира време и за контакт с дядо Иван и неговите хора. В писмо от март 1857 г. до Петър Оджаков, Раковски изказва желание да се срещне в Нови Сад с Ив. Ангелов, но ако това не стане, то „нека ся размисли добре, па како го е бог научил, така да върши“.^[454]

Прибързаните планове на Кулин обаче все повече безпокоят Раковски. С оглед на това към края на март 1857 г. той пристига в Белград, където успява да се срещне с медковския войвода и неговите другари. Самият Раковски изтъква, че „после дълги разговори решихме най-после кой път трябва да следвами…, и ако него не следвами, щеми ся замота несумнено в дълбока яма без никаква полза, от где не щем можа излезими. На тойзи разговор чичю Юван одобри все“. След завръщането си в Нови Сад Раковски се обажда на П. Ранов с молба да го посети в Австрия, с цел да обмислят подробно обсъжданите вече въпроси. Той недоволствува, че Кулин не е предоставил на Ранов обещаните пари за пътни разноски.

На 29 март дядо Иван отговаря на Раковски. За съжаление това писмо все още не е открито, за да видим какви мисли са вълнували нашия знаменит съселянин. В обстойно писмо авторът на „Горски пътник“ се обръща към „Достопочитаемий г. Юване Ангелов!“ и изказва болката си, „что не можими ся споразумейми“. Раковски се стреми да осуети подготвяното въстание, тъй като според него дядо Иван смятал, че „всяка птичка, коя лети по въздух, може лесно да ся хвати да ся изяде“. Много вярно се изтъква, че „хитри мрежи трябва първо да ся уплетат, па тогава да се постъпи към действие“, защото не може „с голи ръци изиждами на лов и простирами ръци на въздух да хватими фърковати, както си играят мали деца“. Раковски не е съгласен с предприетата от отец Панталеймон (Георги Атанасов) обиколка из България, без да познава обстановката и тамошните хора. „Аз — продължава разказа си той — онейзи, кои бързат за тамо да идат, зная добре коя внутрешност ги подпажда — то е самая оскъдност, в коя са нахождат — да идат, па било, что било! С отчяйност работа не ся върши, чичо Юване, моля та като едно чядо отча своего — размисли ся добре, па тогава върши — не слушай млади без опит — ти доста си страдал, и знаеш что е страдание… Мое сърце колико е разпалено и что желае бог вишний знае…“^[455]

Междувременно, за да спечели на своя страна българската емиграция, сръбският княз благоволява да позволи да се образува българско представителство начело с Иван Кулин при княжеската канцелария. Затова когато Попечителството на вътрешните работи (неуведомено още за решението на монарха) поисква от Управлението на Белград да арестува Кулин, молбата му не била удовлетворена. С писмо №П-1471 от 10 април 1857 г. заместник-управителят на столицата Никола Христич отговаря, че не може да изпълни предписанието на вътрешния попечител, „тъй като Дели Иван, забягнал от Турция тук, представлявал г. представителя на Негова княжеска светлост“.^[456]

Въпреки настояванията на Раковски и натиска на Портата, Иван Кулин продължава подготовката на ново въстание. Неговият план се свежда до образуване на чета от българи и черногорци, която да премине границата и да вдигне въстание в Кулско и Берковско. Предвижда се след това движението да се разшири на изток, като „негасимият огън“ обхване и районите около Габровско и Търновско.^[457]

От Одеса Павел Грамадов също настоява пред Раковски да направи необходимото: „Ако имаш възможност да идиш до Бялград, да посоветваш нашити шопи да мируват, да ни правят никакви глупости, защото ще развалят сичката работа.“^[458] Иван Кишелски като военен в руската войска не одобрява плановете на Иван Кулин, защото целят да освободят само една област. А тези стремежи са в противоречие с „интересат национален“. В това отношение според него трябва добре да се разбере сръбската политика, защото всички въстания, които досега са вдигани в България, „причина ся били сърбите или сръбското правителство, и чи тие сами са бивали и предателите наши, защото казват, това им уйдисва на политиката, догдето настани онова политично за тях време за да могат подир да турят ръка и на самата Болгария“.^[459]

В края на краищата обаче формираната от Иван Кулин чета минава през границата. За това научаваме от две дипломатически донесения на руския консул във Видин Соколов, изпратени на 18 и 19 юни 1857 г. От тях става ясно, че „групи от 30 до 60 разноплеменни въоръжени хора“ са навлезли и са се укрепили в балкана около Белоградчик с намерение да призоват жителите на крайграничните селища „към открито въстание“.^[460] Но и този опит на медковския войвода излиза безуспешен и при все това борбата продължава.

Притисната от оплакванията на Мухамер паша и на цариградското правителство, Сърбия взема строги административни мерки срещу Иван Кулин. В едно свое прошение дядо Иван изтъква, че първоначално „ми бе наложено от надлежните органи да се настаня на постоянно местожителство в град Чуприя“.^[461] Синовете му Ангел и Христо преди това са прехвърлени през границата и се учат в Белград, а самият той е интерниран от сръбските власти от град в град, далеч от Белград, където вряла и кипяла политиката.

* * *

Иван Кулин е на местожителство в градчето Милановац, когато през есента на 1858 г. чрез преврат на Скупщината, санкциониран от Портата, княз Александър Карагеоргиевич е свален от престола и неговото място заема княз Милош Обренович. Медковският революционер е освободен, но без право да се движи около граничните селища. Според Петър Берковски българската политическа емиграция в Сърбия изпраща делегация начело с дядо Иван, която поздравява княза и му поднася подаръци. Пратениците са приети благосклонно от монарха, който пожелал добро бъдеще на българския народ и „обещал, че ще поддържа всячески българското дело, като ще съдействува за освобождението на България“.^[462]

Все по това време българската емиграция и сръбските приятели на дядо Иван чествуват тържествено неговия 50-годишен юбилей, макар че тогава той е на 55 години. Неизвестна сръбска художничка пресъздава образа на Кулин в рисуван портрет.^[463] Портретът е рисуван върху фабрично ленено платно с размери: височина 32,5 см и ширина 27,5 см, грундирано с туткал и върху него грунд. Работен е с маслена боя, пастьозна живопис, школа, близка до съвременната живопис. Особено ценни са надписите, поставени в долния край от двете страни на фигурата — изпълнени са с маслена бяла боя. Надписът отляво гласи на българо-сръбски език: „Йован Ангелов. Родом из села Метковац, окружие Лом Паланског“, а отдясно четем: „Даде се изобразите живота свога у 50-той години. 1858 год.“^[464]

Другият скъп дар е един турски ятаган:^[465] добре запазен, клинът е стоманен, с петна от стара ръжда, в горния край от двете страни има по един улей, водещ към върха, а отгоре, на 10 см от ръкохватката, резки и издълбани във форма на гирлянди фигури в продължение на 5 см. От тези резки до върха в продължение на 47 см двата ръба на тилната част са скосени. От лявата страна на клина до ръкохватката на ятагана има оформено ъглово поле, в което е поместен надпис „Йован Кулин“; на дясната страна е отбелязана годината „1858“. Ножната на ятагана е дървена. Средната й част (от около 28 см) е облечена с тънка черна кожа. Украсена е с растителни орнаменти и месингова глава на змей.^[466]

Поднасянето на двата предмета като скъп дар и издигнатите гласове в полза на българите се приемат от медковския войвода твърде оптимистично. Завладялото го чувство на упование го подтиква да напише до княз Милош едно доста обширно писмо. В него се изтъква, че „най-тежкото иго на тиранина“ княз Александър Карагеоргиевич вече е минало и „хоризонтът отново се просветлява“. Тази нова обстановка окуражава дядо Иван и го кара да гледа на сръбския владетел като на „наш велик освободител“, пред когото българите могат да си позволят като на славянски брат да кажат съкровените си желания: „Така, аз, Иван Ангелов, живеейки в Рудничкото окръжие и движейки се сред тамошния свят… имах честта да познавам някои хора, които са склонни да бъдат участници в нашето освобождение и които в най-голяма степен са предани на Ваша светлост и биха били готови по Ваша заповед да тръгнат навсякъде… те дойдоха при нас, насълзените българи, и ни честитиха часа на освобождението посредством Ваша светлост, окуражавайки ни твърдо, че започнатото преди нещастно дело няма да пропуснете да го осъществите.“

По-нататък Иван Кулин уверява княз Милош, че в Сърбия има доста българи, които са принудени да живеят там, оставяйки не от добро, а от зло своите домове, и са готови при първи повик да тръгнат против своя угнетител. Подчертава и факта, че живеещите в Кладово черногорци, „с които имаме отдавна свои договори“, ще подкрепят българското освободително дело. Медковчанинът изтъква още, че моментът е много подходящ за съвместна сръбско-българска въоръжена акция: първо, защото близките области могат да се завземат с малко сили; второ, защото българският народ, който е достатъчно огорчен и над който мярката на тиранството е вече прехвърлена, може всеки момент да въстане.

В края на молбата дядо Иван апелира за „средства за помощ и брой годни лица и сложите край на гоненията на изстрадалия български народ, за Ваша слава и за разширението на Вашето отечество“.^[467] Виждаме, че Кулин подобно на много видни българи (Г. Раковски, Л. Каравелов и др.) счита, че нашето освобождение може да стане само чрез един братски съюз между българи и сърби под скиптъра на династията на Обреновичите. Тогава все още никой от българските водачи не знае за съществуването на „Начертанието“, чието предназначение е не само да спечели българската интелигенция за сръбската великодържавна идея, но и да обяви нашите земи за принадлежащи към „Стара Сърбия“ и да ги обсебва област по област. Тази политика на грабеж спрямо нашия народ е разкрита чак през 1867-1868 г. и срещу нея се обявяват не само Раковски, Каравелов, Левски и Ботев, но приживе и самият Иван Кулин.

Към времето на молбата на Иван Кулин сръбското правителство дава празни обещания на българите, а в угода на Портата князът нарежда на полицията да предупреди „Иван Ангелов, българин от Медковец в Турция… да стои мирен както в действията си, така и в приказките да бъде мирен“. Когато го потърсват в Горни Милановац, се оказва, че още на 8 януари 1859 г. той си е извадил паспорт и е заминал за Белград и „оттогава не е идвал насам, нито е водил с местните хора някакви преговори и правил подготовка за освобождението на българите“.^[468]

Цитираният отговор на майор Иван Николич до Попечителството на вътрешните работи е от 3 юни 1859 г. Изглежда, че непосредствено след това полицията го намира и настанява отново на принудително местожителство в Чуприя, където престоява близо 2 години. Но макар и под наблюдение, Иван Кулин не престава да поддържа връзка с многобройната българска емиграция в Сърбия, както и да се надява в освободителната мисия на Русия. За това говори и колективното прошение от 21 януари 1860 г., съставено в Белград от Сима Михайлович от Призрен. Писмото е молба към руския император Александър II на смесен сръбско-български език. В него между другото четем: „Ваше императорско величество цар православной! Познато е Вашем царском величеству като народ… Булгарие у тежким оковима агарянским…, но ни су може бити познате муке и срамоте народне от турака… Да овам народу нищто друго не остае избирати, но или общи востание или поваргнутисе конечной погибели… Долуподписани (те) у име целого народа нашего Припадамо коленоприклонено Вашем императорском величеству као едином избавителю… народ… от више овако тиранство и робство и убийства. Т(ъ)рпити се не може.“^[469]

Документът е подписан от 97 души, между които и българи от Ломския край (Медковец, Церовене, Крива бара и др.), Видинско, Берковско, Пиротско, Нишко, Вранско и други райони. Заслужава внимание фактът, че на първо място на тъжителите стои името на нашия знаменит съселянин: „Йован Ангелов из Метковец“.^[470]

През същата 1860 г. започва да излиза тръбачът на българската национална революция — издаваният от Раковски в Белград „Дунавски лебед“. Сърцето и умът на дядо Иван настоятелно го насочват към среща с редактора на „Лебеда“. С оглед на това той поисква от тамошните полицейски власти паспорт за сръбската столица, но оттам му отговарят, че „нямам право повече никъде да ходя и че съм длъжен да стоя в Чуприя“. При това положение нашият родолюбец се обръща с молба до попечителя на правосъдието от 21 януари 1861 г. В нея Кулин изтъква увереността, че откакто живее „на скъпата сръбска земя и под сръбска закрила“ нищо не е направил във вреда на братята сърби, а „напротив, с населението живея в най-добро приятелство и разбирателство“. Допуска, че „някой е хвърлил върху мене кал с лъжливо донесение, клевета, и затова не ми се позволява да се движа никъде, освен в този град“. И по-нататък споделя мъката си: „Това, господине, ми се вижда много несправедливо и затова не мога да си изтрия сълзите от очите, щом като милото отечество Сърбия има някакво съмнение върху мене, на което аз ден и нощ желая доброто и за чието преуспяване бога моля и съм готов да жертвувам главата си.“

Все в същия документ са посочени мотивите да посети Белград: „Ако нямах важна работа с моите двама другари в Белград, не бих искал паспорт… И наистина, господине, и Вие ще се зачудите и ще се замислите как съм оставил в Турция под иго и ярем моята голяма фамилия. И как при това положение да не желая доброто на моите братя.“^[471]

Писмото е изпратено по доверен преносител, който е инструктиран да разкаже на попечителя и „за всички останали обстоятелства“. Дали е уважена молбата, не може да се каже с положителност, но може да се предположи, че от време на време са му разрешавали „отгоре“ да посещава Белград, толкова повече, че там се учели децата му Ангел и Христо.

* * *

През 1861 отношенията между Сърбия и Турция се изострят. Надеждите на българите отново излизат на преден план. Раковски изработва своя втори „План за освобождението на България от 1861 г.“, разгледан и приет на общо събрание от войводи. Иван Кулин и Цеко Петков правят своите обосновани възражения, като обръщат вниманието на своя идеен, военнополитически и организационен ръководител, че в областта, където те са предвождали въстаници през 1850 и 1856 г., народът не разполага с оръжие. Раковски се съобразява с изказаното виждане и изтъква в плана, че българите в почти цялата страна разполагат с оръжие, „освен една малка част от Видинское окръжие, що нямат всички оръжие“.^[472]

По призива на дядо Иван за участие в Първата българска легия към Сърбия се отправят и някои медковчани. Пред сръбската полиция на 25 юли 1867 г. Никола Гергов заявява: „От 6 години живея в Зайчар“, т.е. от 1861 г.^[473] Тук пристигат още: Васил Ив. Главиняшки, Васил Йошев, Желязко Белов, Кръстьо поп Нинов, Петко Илиев — Беширата, Симо Пандурина, Симо Койчов, Петър Ангелов, Цено Вълчев Гъньов и др.

Около Раковски се групира цял щаб от прочути войводи: Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Филип Тотю и Христо Македонски. По поръчение на Раковски дядо Иван заминава в познатото му градче Чуприя, за да пренесе намиращото се там оръжие в манастира Равница, а след това заедно с поверените му легисти — за Крагуевац.^[474] Това пребиваване на Кулин извън Белград по време на напрегнатите събития се използува от някои сръбски автори, за да се омаловажи численият състав на легията и идейно-политическата роля на Раковски. В този смисъл Владимир Стоянчевич сочи като пример Иван Ангелов, „който наред с образуваната Легия на Раковски е формирал още една по-голяма бойна група от български преселници във вътрешността на Сърбия“.^[475]

Изострените отношения между сърби в Белград и турци в крепостта довеждат в началото на юни 1862 г. до въоръжен сблъсък в столицата. По време на тези събития Кулин се намира в крайграничните селища Крагуевац, Чуприя и Зайчар, където се намират поделения на Легията. В едно писмо до командира на сръбската войска Стефча Михайлович дядо Иван споделя: „Много съжалявам, че нямах щастието да бъда в Белград по време на варварското обстрелване на града от страна на турците, за да се хвана и аз в хорото на нашите българо-бошначки братя, угнетявани от турците.“^[476]

Зарадван от развоя на събитията и в очакване на заповед от Раковски за прекосяване на границата, медковският кнез заминава от Крагуевац за Зайчар, където се намират семейството му и доброволчески поделения на Легията. Тук той възнамерява да приведе в бойна готовност патриотите и ги поведе към поробеното бащино огнище. Но за негово огорчение началниците на пограничните окръзи били получили нареждане да прогонят българите оттам. Още с пристигането в Зайчар дядо Иван бива предупреден да напусне града. В знак на протест той изпраща телеграма до министъра на вътрешните работи: „Началникът ме гони. Тук ми е жената и детето. Моля да остана за училищните изпити. Иван Ангелов.“^[477]

Но властта е категорична: Иван Кулин напуска Зайчар и заминава за района на Крагуевац, Чуприя и Милановац. По това време по интриги на сръбското правителство Легията в Белград се разединява: една малка част от доброволците остават при Раковски в столицата, а другата, по-голямата част, в това число — Ильо Марков, Цеко Петков, Васил Левски и др., заминават за Крагуевац, без да знаят за плановете на кабинета да ги разформирова и прогони от Сърбия. Събрани заедно в Крагуевац, Кулин и Марков продължават да действуват по предстоящата освободителна акция. Използувайки познанството си с командира на сръбската войска Стефча Михайлович, дядо Иван се обръща към него с молба да му позволи да организира живеещите в княжеството българи, „които непрекъснато работят за освобождението на своите съотечествени братя от тежки варварски ярем на турците“. В прошението Ив. Кулин уверява: „Бих могъл да събера доста голям брой верни борци под мое знаме, тъй като съм познат почти по цяла Сърбия. От името на народа на Видинския окръг най-покорно Ви моля… да имате добрината и ме упълномощите да образувам на две места чети от способни ратници: едната в Г. Милановац, посредством г. Стоян Митрович, а другата ще формирам лично аз в Чуприя. След това в Крагуевац ще обединим и двете в една и ще се съединим с останалите наши братя.“^[478]

Но вярата на Иван Кулин, че и сърцата на сръбските управници, „също като моето, туптят за освобождението на православния народ в Турция“, скоро е разсеяна. В началото на септември 1862 г. Първата българска легия е разтурена, а повечето от нейните бойци, според Христо Иванов — Големия, „излязоха голи и боси от Сърбия! Това беше благодарността на сръбското правителство към българите, задето им помогнаха в бунта“.^[479] Известно време след това на нашия земляк е разрешено да се прибере при семейството си в Зайчар.

* * *

В Зайчар Иван Кулин заедно с живеещите при него членове на семейството му продължават да преодоляват трудностите на емигрантския живот и в същото време всички да служат на поробеното си отечество. Христо все още е ученик, а Ангел, който при разтурянето на Първата българска легия е вече 21-22-годишен, се поставя с всички обвеяни от романтизма сили в подкрепа на освободителната дейност на своя баща, на медковчани, на целия народ. Затова заслужава да цитираме онези пасажи от молбата на Ангел Ив. Кулин до председателя на XIII обикновено Народно събрание през 1906 г., в които намираме такива патриотични мисли: „Великата заря на нашето освобождение беше предшествувана с малки наглед, но велики по значение събития. Избухналите тук-там въстания образуваха онзи камък, който разруши гнилите турски кола… Ние заедно с покойния си баща — дядо Иван Кулин в Зайчар (Сърбия)… криехме от турските преследвания българските апостоли, които по онова време минуваха през Сърбия; гниехме дълго време по затвори и най-сетне, измолвани от други апостоли, излизахме на свобода, за да влезем отново в затвора. Живота си — всичко бехме оставили на разположение на отечеството… От първенци в село Медковец, Ломска околия, останахме вече без никакво имотно състояние. Но имах ли нужда от такова, когато мойто богатство, моят идеал бе — освобождението на България.“^[480]

По-нататък Ангел Кулин изтъква, че „за освобождението на България изразходвах всичкото си състояние по приготовляване, посрещане, издържане въстанически чети заедно с водителите им, в които чети наравно с Хитов, дядо Ильо, Кършовски, Хитров, Стоян П. Раковски вземах участие, а туй се удостоверява от приложените тук удостоверения“.^[481]

И така след разтуряне на Легията Раковски предава нейното знаме на дядо Иван да го пази и в същото време по негово указание медковският войвода работи за формиране на малки бойни чети в Сърбия и прехвърлянето им в Северозападна България. С тактиката на малките партизански чети се цели сплашване и избиване на провинили се турски експлоататори и жестоки убийци, да се закриля българското население. Подобни чети лесно се придвижват от едно място на друго, нападат ненадейно врага, респектират управниците.

Първата чета е прехвърлена и забелязана от турците на 27 март 1863 г. Същият ден юзбашията Ибрахим от Кула съобщава на Риза бей, че в една воденица край село Винище действуват 13 души въоръжени четници.^[482] Със затопляне на времето образуваните групи се активизират. На 6 април заптийският юзбашия Сюлейман съобщава от Кула до заптийското управление във Видин, че заптиета и редовни войници патрулират и търсят появилите се в района на селата Карбинци и Стакевци 9 души екипирани българи.^[483] За друга чета свидетелствуват два турски документа: първият е телеграма, изпратена от Лом до Кула на 9 април, с която се прави запитване кои от жителите на с. Старопатица са укривали в домовете си „разбойници“, предвождани от някой си Лальо; вторият също е телеграма, изпратена от мюдюра в Кула Али Риза до властите във Видин на 10 април, в която между другото се изтъква, че „преди две нощи в с. Бело поле, Ломска каза, са влезли около 50 души разбойници“.^[484] На 12 септември 1863 г. ломският каймакамин известява на заптийския бинбашия Осман бей във Видин да вземе мерки срещу появилите се 30 души хайдути по долините на реките Цибрица и Огоста около селата Горна Вереница и Горно Церовене.^[485] Два дена след това се появява четата на Стоян Войвода и Герго Цветков Капитански (от с. Голяма Раковица, а не от с. Старопатица), която наброява 18 души. В гробищата на с. Макреш тя се сражава почти цял ден с турски заптиета: падат убити 11 турци и 2 българи, а останалите се изтеглят към планинския район на границата.^[486]

В състава на много от тези чети влизат и медковчани. Според разказите на съвременници прочут експлоататор, насилник и мръсник бил Исмаил бей, живеещ в с. Гайтанци, собственик на чифлик в Медковското поле. Всяка вечер турчинът принуждава по една млада булка или мома от аргатките му да преспива с него в селото. Отмъщението се възлага на четата на Желязко Белов от Медковец, по това време емигрант в Сърбия. След като преминават границата, харамиите се настаняват в местността „Чафкин камък“ в землището на с. Букувец, където се намирал друг чифлик на османлията. Вечерта, когато чифликчията отвел в Гайтанци една мома, медковските харамии влизат в селото и обкръжават къщата на турчина. Желязко Белов и Петко Илиев Беширата (Арамбашията) влизат вътре и намират насилника да се гаври с девойката. На въпроса им: „Сватба ли ще има, аго?“, развратникът онемял от страх за мизерния си животец. Двамата медковчани го хващат и с пъхната в устата му кърпа го изритват навън. Чакащите пред къщата четници го поемат и под силна охрана го отвеждат в местността „Свети Илия“ — на кръстопътя Медковец, Гайтанци и Славотин. Присъдата „смърт чрез съсичане“ се изпълнява, както следва: Желязко Белов отрязва дясната ръка, а останалите 16 души — всеки определения му анатомичен орган, хвърлен върху близката круша. Оттогава това място започва да се нарича „Съсеченият турчин“. Десет души от отмъстителите са медковчани: Желязко Белов, Никола Гергов, Симо Пандурски, Васил Йошев, Васил Ив. Главиняшки, Петър Ангелов — Ушанко, Петко Илиев Беширата, Кръстьо поп Нинов, Ангел Бараков — Щукувеца и Найден Каменов; в групата се отличава и Цеко Савов Шушумигата от с. Сливовик.^[487]

Не минава много време и мястото на Исмаил бей заема Зорлу ага, още по-голям тиранин от азиатски тип. За грабежите на новия господар медковчани съобщават в Зайчар. В отговор Иван Кулин формира две малки чети начело с Васил Ив. Главиняшки и Желязко Белов. На 28 май 1864 г. 15 души с войвода Васил Ив. Главиняшки прекосяват границата и навлизат в Северозападна България. В нейния състав влизат: медковчаните Никола Гергов и Васил Йошов, Цеко Спасов от с. Старопатица, Божил Бахов от Сливен и др. Навярно затова мюдюринът на Кула Али Риза уведомява мютесарифа на Видин, че две групи от по 15 души са преминали границата от Сърбия.^[488] След неколкодневен преход четата на В. Главиняшки достига местността „Хайдушки дол“ и скоро успява да се справи със Зорлу ага.

Няколко дена по-късно в нашия край пристига и четата на Желязко Белов. Тя трябвало да посети воденицата на Халил ага в местността „Брестака“ и да получи от него необходимите средства за освободителното движение. За воденицата отговарял Иван Петров Суролейски от Медковец, от когото хайдутите се осведомяват за навиците на турчина. Акцията провеждат Желязко Белов и Кръстьо поп Нинов. Когато сутринта рано пристигат до воденицата, се оказва, че вътре имало само един мливар — Лукан Влашки, племенник на Ж. Белов. Мливарят натоварва колата и се отправя за Медковец, а Иван Суролейски отива за вода до близкото кладенче. В това време пристига Халил ага и акцията започва. Желязко Белов се хвърля върху турчина и го поваля върху пода на воденицата. Османлията обаче се оказва здрав и силен, поради което сграбченият медковски войвода надава вик за помощ. Стоящият на пост Кръстьо поп Нинов се притичва и с общи усилия успяват да завържат Халил ага и с кон да го пренесат в местността „Гарвана“ в землището на с. Одровци.

В това време в помощ на Желязко Белов се притича и четата на Васил Ив. Главиняшки. По нарочен куриер изпращат съобщение на жената на Халил ага да изпрати няколко кесии с жълтици. Туркинята обаче сполучва да се оплаче в Лом, откъдето изпращат потеря от заптиета и башибозуци. В станалото сражение в местността „Лалиното кладенче“ Васил Йошов е тежко ранен, Халил ага се спасява, а останалите четници се насочват към сръбската граница. При село Чорлево те са нападнати от друга турска потеря и дават още няколко жертви. В неравното сражение „паднал убит с две други момчета Васил Главиняшки, а другите се завърнали в Сърбия“.^[489]

Навярно за описаните събития се отнася и тревожната телеграма от 7 септември 1864 г., в която се съобщава „за осем души хайдути, появили се предната вечер в полунощ в мелницата на Абдулах ага“.^[490] Обикновено е така: в действителност турчинът се казва Абдулах ага, а в народното съзнание името му е запазено като Халил ага.

Преданието разказва още, че турците хващат тежко ранения Васил Йошов, отрязват му главата и набучена на кол, я отнасят в Медковец. Насред селото извеждат насила майката на Васил, съпругата на чорбаджи Йошо Драганов, и пред покъртителната гледка поискват от сломената от мъка майка да познае сина си. Но юначната жена намира сили в себе си да отговори: „Това не е главата на моя син.“ На настояванията да каже къде се укрива Васил, тя отвръща с достойнство: „Майка, която девет месеца е носила чедото си под сърцето, не става издайница! Като ви трябва и сте кадърни — намерете го!“ При този ответ разярените башибозуци се нахвърлят върху нещастната жена и я убиват на селския мегдан.^[491]

Сетне убийците се отправят към дома на Васил Йошев, където пред стъписаната му жена Елена и синовете му Горан и Тодор изкряскали: „А, гяурко, тази глава била на твой мъж!“ Отговорът бил: „Не, аго, моят мъж умря преди три години, а вие поганци, червеи и зеленици да ви ядат, защо носите тази глава, за да ми плашите децата?!“ Елена грабва ръжена, за да прогони главорезите на своя мъж и бащата на децата й, но жестоките турци се нахвърлят върху нея и я били до смърт.^[492]

Според друга версия на преданието, убиецът на Васил Йошев бил Горан Вълчаря от с. Камена Рикса, брат на баба Руса — мащехата на Тодор Лазаров Пасланджийски от Медковец. Братът на Руса бил голям ловец на вълци: цяла глутница връхлита върху него, а той се справя с всички вълци — едни улавя с примка за въже, други убива с пушката си. Поради това селяните му слагат прякора Горан Вълчаря. Като голям стрелец турците го вземат в потерята, за да се справи с опасния медковски комита.^[493]

Нетърпим става и турчинът Малбаши от с. Василовци. С него се заемат Желязко Белов, Петко Илиев Беширата и Петко Ангелов (от рода на Табаковци). В станалата престрелка обаче с въоръжени турци от Лом, извикани от Малбаши на помощ, Петко Илиев е хванат и откаран във Видин. Там жестоко го инквизират и макар да не признава нищо, вилаетският съд му дава 12-годишна присъда в затвора Полица-зандан. От тъмницата медковският поборник излиза благодарение на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.^[494]

Като прелиствах търговския тефтер на Кръстьо Пишурка, попаднах на няколко кратки бележки за Петко Илиев. Отбелязана е една случка с убийството на двама турци, които една вечер били отседнали при Емин Реджеп в Лом. Сутринта, когато двамата османлии напускат града, се чуват гърмежи: най-напред падат убити конете, а сетне и техните господари. По-нататък Кр. Пишурка размишлява: „Пушката? Видели човек селянин, който като пушнал, обърнал гръб. Ясно ми е! Петко от Медковец! Защо е он с него заедно ишъл до махалата (навярно Василовци — бел. П.К.), па им рекъл, че е близо: «Аз през друго село, ако сакате ще ви преведа, за да намерите и убиете хайдута.» Като му убили коня, и двойцата избягали. После по това что направили? Ето тоя Петко какъв го знаят. Отдека го знаят, че е хайдук? Он правил ли е и други път хайдутлук? Що е правил друго? Лежал е затворен? От забитите (офицерите — бел. П.К.) някой арка (примка — бел. П.К.) ли имате? Е, кой му е арка? Отдека знаят това?!“^[495]

* * *

В продължение на една-две години настъпва сравнително затишие около сръбската граница. През 1866-1867 г. се създават отново благоприятни условия за революционна акция. В края на 1866 г. Раковски формира в Румъния Върховното народно тайно гражданско началство, а на 1 януари 1867 г. съставя програмния документ „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лето“. Създадената революционна организация цели да постави въоръжените чети в България, Румъния и Сърбия под едно общо българско знаме, общо ръководство, единна революционна идеология и строга военна дисциплина.^[496]

Като председател на Върховното началство и главен войвода на четническите сили Раковски планира Панайот Хитов, Филип Тотю и други войводи да навлязат в България с чети откъм Румъния, а Любен Каравелов и Иван Кулин да образуват в Сърбия неколкохилядна доброволческа формация и заедно с онези от Влашко и със самото население в страната да се вдигне въстание против османското робство. От своя страна, разрастването на четническата акция ще доведе до намесата на Сърбия и Русия и свободата на българите ще възкръсне.

С формирането на т.нар. Зайчарска чета Раковски неслучайно възлага непосредствената организаторска роля на Иван Кулин. Сам по себе си този факт говори, че главният войвода счита дядо Иван за „свой човек“, т.е. за лице, което се числи към революционното направление и е в състава на Върховното гражданско началство. Раковски не току-така се спира върху личността на Кулин, който няма военно образование, нито пък някакво друго, но със своя богат житейски опит, патриотизъм и качества на организатор и войвода, показани и утвърдени в революционната практика, силно привлича вниманието му. Напълно естествено на Иван Кулин се възлага да формира най-голямата бойна единица, която трябва да представлява основното ядро и ударната сила на въстаническата войска. По такъв начин Иван Ангелов Кулин става войвода първа степен на Зайчарската чета.^[497]

Втората важна личност от командния състав на Зайчарската чета е Еремия Петров Българов, роден през 1836 или 1837 г. в Медковец, в сръбските документи се изтъква, че Еремия е племенник на дядо Иван — негов братов или сестрин син. Сам Христо Ив. Кулин изтъква, че Еремия е на „Иван Кулин негов племенник, а мой братовчед“.^[498] Майка му Станка е сестра на Иван Кулин и се оженва втори път в едно от ломските села. Оттам заедно с втория си съпруг и децата си Еремия и Кано семейно се преселват в Лом. След като завършва основното си образование при знаменития учител Кр. Пишурка в Лом, по ходатайство на Ив. Кулин младият му племенник продължава учението си в Сърбия. Заедно с Кулин, Никола Гергов и други медковчани той участвува в Първата българска легия. След нейното разтуряне, пак по застъпничеството на вуйчо си, постъпва на военна служба в сръбската войска, в която престоява 4 години и 6 месеца. По настояване на Иван Кулин и с разрешението на военния министър Миловой Блазнавац Еремия се уволнява на 14 юни 1867 г. с чин младши сержант (поднаредник), за да стане военен командир на Зайчарската чета. В Сърбия той държи да подчертае българския си произход, поради което приема и новото си фамилно име — Българов.

Все по това време Христо, най-малкият син на дядо Иван не взема пряко участие в организирането на Зайчарската чета, тъй като в края на юни или началото на юли 1867 г. постъпва в редиците на Втората българска легия. „Преди Освобождението на нашето отечество — пише Хр. Кулин — имаше нужда да вземат участие за освобождението му някои негови синове, в което число имах щастие да бъда, като бях доброволец в Белградската легия… през 1867 и 1868 г.“^[499] Това твърдение Христо изказва много по-рано в едно прошение до сръбския вътрешен министър от 21.IX.1868 г.: „Покорноподписаният наред с основното училище съм свършил и три гимназиални класа в Сърбия, за което имам училищно свидетелство и което се намира във военния щаб на Белград.“ Все в този документ се изнася още: „Постъпих в Градската учебна рота на войската, където служих 10 месеца, която напуснах, тъй като същата се разпадна.“ Този факт потвърждават и съратниците му Христо Иванов — Големия и Христо Сяров (от Стара Загора) от Втората легия, според които „през 1867 и 1868 г… с нас заедно като такъв е бил в нея и г-н Христо Иванов Кулин, родом от село Медковец, Ломско, син на известния войвода дядо Иван Кулин“.^[500]

Друг участник в Зайчарската чета е Ангел Иванов Кулин, завършил гимназия в Белград и служител в зайчарската община по това време. „В 1867 г. — пише Ангел Ив. Кулин — баща ми дядо Иван Ангелов Кулин бе приготвил в Зайчар (Сърбия) и съставихме една чета от емигранти, за да навлезе в България, за да подкрепи четите на Хитова и други в Балкана.“^[501] Това известие се подкрепя и от документи от сръбските архиви. В един обстоен доклад до министъра на вътрешните работи в Белград заемащият длъжността окръжен началник в Зайчар Никола Атанаскович пише: „С всички тези протоколи Началничеството изпраща и разпитния протокол на практиканта в Зайчарската канцелария дядо Ивановия син Ангел Иванов, първо, защото на 18 м. м. (юли — бел. П.К.) е отишъл при хлебаря Цоко Нинич и казал да приготви 220 оки хляб до мръкване, и че той ще му го плати, а хляба… го отнасят доброволците, значи за тях е поръчвал, и второ той лично в този делник след Илинден отишъл в къщата на Вучо Ковача и оттам изпратил на границата в четата на Еремия и Никола (Пенов — бел. П.К.) двамата доброволци Петър и Спас, които я намерили и се присъединили към нея. Ангел не признава да е извършил всичко това, но го обвиняват на очната ставка най-напред Цоко Хлебаря, а после Петър и Спас.“^[502]

Активно участие в подготовката и дейността на Зайчарската чета взема и медковчанинът Никола Гергов. Според доброволеца Стоян Пешев от с. Вратарница (Княжевацки окръг) по време на приготовленията в дома на дядо Иван в Зайчар го отвел Никола Гергов. Освен това „прътът за байрака на споменатите хъшове го направи Никола, за когото споменах по-горе“. Този факт се удостоверява и от самия Никола Гергов, който заявява пред полицейското следствие: „Аз не знам баш кой е събирал тези хъшове. Знаех само, а и всички останали, че Зайчар се събират хъшове, за да минат в Турция. Знаех и това, че Еремия, който служеше във войската, ми поръча да направя четири пръта за байрак. На Св. Илия следобед… (заедно с Павел Петков от Зайчар — бел. П.К.) си взехме оръжието и тръгнахме право за Връшка чука… Мене никой не ме е викал, но виждайки… останалите от Зайчар да отиват, тръгнах и аз за Турция, да се бия с турците.“^[503]

Според преданието, в Зайчарската чета се включват и други медковчани: Желязко Белов, Петър Ангелов, Симо Пандурина, Цено Вълчев Гъньов и др. Тяхното участие в доброволческата формация тепърва подлежи на потвърждаване от архивни източници.

Тук му е мястото да подчертая, че при организирането, на четата Иван Кулин се ръководи от военната теория и практика на Раковски. Това значи, че той взема под внимание следните фактори: командни кадри, численост и състав на четниците (2000 души), въоръжение и екипировка, хералдика (тук е и запазеното от Ив. Кулин знаме на Раковски от 1862 г.), съюзници (власи, сърби и черногорци — тук дядо Иван прави известно отклонение, тъй като Раковски държи в четите да влизат само българи) и пр. С оглед на количествените организационни измерения на една редовна армия, Зайчарската чета, наброяваща 2000 души, се равнява на: 180 пехотни отделения, 60 взвода, 20 роти, 7 дружини (батальона) или 1 полк. Подобна многочислена въстаническа формация извън България през епохата на Възраждането не е създавана от никого и никъде дотогава. В тази именно връзка изпъкват високите организаторски и делови качества на дядо Иван и неговия племенник Еремия (загинал през юли 1868 г. като отдельонен командир заедно с Хаджи Димитър на връх Бузлуджа) в мащабния замисъл на Г. С. Раковски.

През 1867 г. Иван Кулин и други съратници на Раковски създават из почти цяла Северозападна България тайни комитети — революционни групи и общински управи, които се явяват преди всичко органи на въоръженото въстание. Те въоръжават и подготвят населението по места да се присъедини към Зайчарската чета, когато тя навлезе в България. Пред следствената комисия Кулин заявява за монаха Мартирий: „Той ми каза, че е ходил в България и че говорил там на хората да се вдигнат.“ И още нещо казва: „Гено (Минков) ходи в Турция и се договори със селяните от Раковица, Старопатица, Бойница и още някои други… да се вдигнат и те, когато ние преминем; оръжие имали.“^[504]

Младият ломски търговец Димитър Ангелов поддържа връзка с Иван Кулин в Зайчар и заедно с поп Димитър Иванов от с. Василовци и други патриоти от нашия край създават комитети, възстановяват стари групи, издирват оръжие и складове за неговото укриване. За революционни приготовления в този район научаваме и от едно писмо на видинския паша до ломския каймакамин. В него валията дава предписание да се обискира село Медковец, тъй като поп Димитър Иванов, а заедно с него или сам поп Дионисий от Лопушанския манастир „често-често ходел в с. Медковец, са били укрити около 20 пушки с щикове“.^[505] Съществуват архивни данни в полза на тезата, че формирането на Зайчарската чета Иван Кулин и неговите другари съчетават с изграждане на широка мрежа от комитети, които не само психически подготвят народа, но и го въоръжават за участие във въстанието.^[506]

По такъв начин тези своеобразни местни комитети стават онзи необходим и закономерен кълн, който Васил Левски по-късно превръща в строго организирана, централизирана и общоотечествена вътрешна революционна организация. На такъв именно етап по поръчение на Раковски Иван Кулин, Еремия Петров и други родолюбци формират Зайчарската чета, която с всичко съществено в своята организация, програма и дейност характеризира посочените черти на преход към създаване на бойни ръководни тела из вътрешността на страната или в отделни нейни райони. Всичко това определя важното й място в системата на българското националнореволюционно движение от третата четвърт на XIX век.

Имаме всички основания да считаме, че при съгласувани действия със сръбското правителство Зайчарската чета би изпълнила не само отговорни националнопатриотични задачи, но и би дала своя достоен принос за решаването на актуални въпроси на борбата срещу османското робство изобщо. Но за съжаление условията не позволяват това. Самият участник в събитието Ангел Ив. Кулин споделя: „В 1867 г…. съставихме една чета… обаче това не се успя, защото сръбските власти, поканени от турските, разпиляха четата: голяма част от нея поставиха в затвора и в тази чета участвувах и аз; освен това… дадох каквото можах за поддържането и запазването на тази чета.“^[507]

Със свойствената си двойствена политика спрямо нашия народ сръбските управляващи среди в началото разрешават на Иван Кулин да формира и въоръжи българските доброволци, а когато Зайчарската чета трябвало да навлезе в България и да изпълни самостоятелна българска задача, което не допадало на белградския правителствен екип, който се стремял към завладяване, а не към освобождаване на нашите съотечественици, княз Михаил Обренович и неговите министри (военният Миловой Блазнавац и вътрешният Никола Христич) се договарят чрез Княжевацкия окръжен началник Йоцо Наумович (таен агент на сръбската организация за работа сред българите и тяхното наблюдаване) с турците и чрез комбиниран удар разгромяват Зайчарската чета. От общо 80-те арестувани българи трима са осъдени и изпратени в затвора: Иван Кулин на 6 месеца, а Еремия П. Българов и Герго Цв. Капитански по на 4 месеца.^[508]

Интересно е обяснението в това отношение на Христо Ив. Кулин, тъй като все пак учи в сръбски училища, заема сръбска служба, женен е за сръбкинята Юлия Йота Пашич (братова дъщеря на големия сръбски държавник от български произход Никола Пашич), сестра му Цвета е омъжена за Владимир Младенович от Зайчар и пр. Впрочем нека чуем неговата преценка: „Аз ще Ви обясня вкратце, че баща ми, Еремия Петров и Капитански истина бяха осъдени: първият на 6, а другите двама на 3 (всъщност на 4 — бел. П.К.) месеца затвор, и бяха изпратени в гр. Пожаревац да издържават наказанието си, но не лежаха повече от 45 дена,^[509] защото аз по заповед на баща си веднага заминах за Белград и поисках милост за тях от покойния княз Михаил, който щом разбра за станалото с баща ми и другарите му, веднага даде телеграфическа заповед да се освободят всички от затвора, а на баща ми да се предложи да замине за Белград и му се представи лично, на когото, както ми е разправял отпосле баща ми, е обяснено, че както тяхното осъждане, така също и моето привременно отстраняване от училището (Втората българска легия — бел. П.К.) и уволнението от служба на брата ми Ангел Иванов… станало проформа вследствие на един силен натиск от страна на Високата порта, но отпосле както аз, тъй и брат ми се повърнахме обратно, аз в училището — Белградската легия, а той на служба.“^[510]

Нарочно цитирах повече отколкото трябва, защото в същия памфлет Хр. Кулин е убеден или по-скоро вярва, че „по въпроса за четата на баща ми Иван Кулин през 1867 г., както и за нейната съдба и съдбата на нейните инициатори, а същевременно и за виновниците на нейното разбиване… не е виноват нито покойният княз Михаил, нито неговото правителство… освен един цинцарин чиновник“.^[511] Както казах вече, този „цинцарин чиновник“ е Йоцо Наумович и никой тогава, освен княз Михаил, Илия Гарашанин, Миловой Блазнавац, Никола Христич и още няколко души не е знаел, че той е назначен в Гургусовац (дн. Княжевац) именно от правителството като доверен човек на тайната организация, която си е поставила за задача да посърби българите от нашия край, да пречупи тяхното национално българско съзнание и ги накара сами да „желаят“ да се присъединят към Сърбия. По такъв начин за кой ли път става ясно, че сътрудничеството на една революционна организация, каквато е Зайчарската чета, с буржоазното правителство на Илия Гарашанин (създателят на „Начертанието“ и ръководител на тайната организация за пропаганда сред „българите“) и княз Михаил Обренович е трябвало в последна сметка да бъде заличено и погълнато от шовинистичните цели на следваната от това правителство политика. Макар че тогава не са познати документите, с които днес разполага историческата наука, все пак братът на Христо, Ангел Кулин, още през 1906 г. казва истината: „Сръбските власти, поканени от турските, разпиляха четата.“ Нека не забравяме, че белградските управници изгониха от Сърбия Раковски, Каравелов, Левски и ускориха смъртта на Иван Кулин. Защо? Защото не искаха българите да имат самостоятелно и независимо българско освободително движение, да имат свои авторитетни идейни и политически водачи. По такъв начин присъединяването на български земи към Сърбия би било по-естествено и неизбежно. Впрочем тази политика никога не секва, независимо от политическата система и обществения строй.

* * *

Две години по-късно, през есента на 1869 г., след като Апостола на свободата създава Вътрешната революционна организация в България, Любен Каравелов, Васил Левски, Димитър Ценович, Иван Кулин и други патриоти основават в Букурещ Българския революционен централен комитет (БРЦК). По такъв начин кнез Иван Кулин, дългогодишен ръководител на медковската община и на другите самоуправителни тела в Ломския край, извървяха сложния път от хайдушкото сборище до върховете на българската национална революция.

След създаване на БРЦК българското националноосвободително движение навлиза в нов, по-висш етап на развитие. Пристъпва се към спечелване на общините и превръщането им в революционни комитети, чиято задача била да закупуват оръжие и подготвят народа за общонародно въстание.^[512] Вече съществуват достоверни данни, че в Лом и Видин Левски или негови съратници основават комитети. Изглежда, че и медковчани не остават настрана от този закономерен процес. За това съдим от една телеграма от Видин до Лом от 26 юни 1870 г., в която се известява, че „в село Медковец са укрити около 20 пушки с щикове“. Предписва се да се направи нужното, за да се издири и изземе оръжието. „Важното в случая е това — пише С. Дамянов, — че известното със своя свободолюбив дух медковско население… системно причинявало неприятности на властта и будело подозрение, че укрива оръжие.“^[513]

Междувременно на 7 юли 1870 г. избухва френско-пруската война. Още в първите дни на въоръжения сблъсък Марс е на страната на Париж. Като има предвид, че Франция държи за целостта на Османската империя, а това значи да продължи и турското робство, Иван Кулин се безпокои за съдбата на своя народ. Затова в разговорите със своите другари, съселяни и членове на семейството медковският войвода изказва тревогата си със съдържателната мисъл: „Западната война тъче покров на моето нещастно отечество.“ С тези думи на уста на 12 юли 1870 г. Иван Кулин внезапно умира от сърдечен удар. До вечното му жилище го изпращат преизпълнени от скръб: част от неговото семейство, медковчани — емигранти, българи от Зайчар и неговата област, сръбски приятели и доброжелатели на нашия народ. В югозападната част на зайчарските гробища тези, които го обичат, поставят скромен каменен кръст с надпис: „Хладна плоча, хладна къща на дядо Иван Кулин, кнеза от Медковец, 1870 г.“^[514] На 22 юли 1870 г. белградския вестник „Сърбия“ публикува некролога му, в който синовете му Ангел и Христо съобщават на всички познати, негови приятели и другари с молба да присъединят своето съчувствие към скръбта на тези, които го обичат. За своя баща, известният на неговите приятели дядо Иван, те пишат: „Като член на Българския комитет в Букурещ и като истински поборник за освобождението на своя народ занесе в студения гроб мисълта, че ще умре като роб, преди отечеството му да бъде свободно, както и стана.“^[515]

7. Посрещане на руските освободители

Липсват или все още не са познати данните за конкретния израз на проявената дейност от медковчани през 70-те години на XIX в., но с положителност можем да кажем, че смъртта на Иван Кулин се отразява неблагоприятно не само върху развоя на събитията в нашето село, но и в цяла Северозападна България. Революционните прояви от 1850, 1856, 1862 и 1867-1868 г. обаче карат местната османска власт да е нащрек спрямо жителите на Медковец и неговите емигранти.

Избухването на Априлското въстание и Сръбско-турската война от 1876 г. довеждат до ново раздвижване сред медковчани. В съседна Сърбия българите формират доброволчески чети или се включват в редиците на княжеската войска. За тези дни на напрежение Ангел Ив. Кулин си спомня: „И когато други като нас поробени водеха война с общия враг, нашето място беше там. В Сръбско-турската война тоже участвувах.“^[516] А негов съвременник допълва, че по това време „Ангел Иванов Кулин, родом от с. Медковец… бил в четата на дядо Илия“, т.е. войводата Ильо Марков.^[517]

На бойното поле се озовава и друг от синовете му — Христо, който изтъква: „Взех участие в Сръбско-турската война през 1876 г.“^[518] От своя страна, сръбският полковник Стоядин П. Катич, командир на Зайчарската армия, свидетелствува, че „Христо Кулин, родом от България, бивш четовожд на Активната пионерна чета-рота от Зайчарската команда, постъпил в същата като доброволец, че е на това положение назначен затова, защото е имал войнски познания и че като такъв за всичкото време на войната против турците (през) 1876… е воювал заедно с нашите войски.“^[519]

Междувременно благодарение на намесата на Русия неподготвените сръбски войски са спасени от пълно поражение. А когато в края на 1876 г. Цариградската посланическа конференция на великите сили завършва без успех, Русия е принудена да обяви на 12 април 1877 г. война на Турция. Този път медковчани поглеждат с по-голяма увереност към идващото зарево на свободата.

В миналото съвременничката на събитието баба Цела Боздукова разказваше, че с обявяване на войната турците се юрват из Медковец да изземват храни, фураж, коли с биволски, волски и конски впряг. „Като чухме, че бият барабаните — изтъква тя, — всички невести, моми и деца като мишки се завирахме по дупките, а турците, като влязоха в селото, почнаха да тършуват по къщите и каквото им попаднеше вземаха го.“ За реквизиционните трудности на турската власт говорят и архивните документи. В телеграма от 6 май 1877 г. на Мехмед Джемал, капитан-снабдител, до Абдул Керам паша, заместник-началник на базата на османската дивизия във Видин, четем: „Понеже досега стойността на иззетото сено се заплащаше от страна на местните власти, собствениците, които има да получават суми, искат парите си, като категорично заявяват, че докато не им се плати (предварително), те няма да дават сено.“^[520]

Когато на 15 юни 1877 г. русите преминават Дунава при Свищов, Осман паша своевременно се отправя с 30 000 армия от Видин за Плевен. Част от тези пълчища минават през Медковец, където се отдават на грабеж и насилия. Заграбват храни и принуждават медковчани да се включат в обоза с пращящите от товари впрягове. По пътя към Плевен много от колите се изпочупват, част от впрегатния добитък измира или пък е изклан за изхранване на османлиите. А когато русите обкръжават Плевен, вътре в града остават и няколко медковчани: Иван Стоянчов Чрънкин (умира или е убит), а Лукан Павлов Щавляка и още няколко души са пленени при овладяване на крепостта от русите и прехвърлени в Румъния, откъдето се завръщат след Освобождението.^[521]

Щом разбират, че османският кораб вече потъва, живеещите в Медковец черкези и татари, вместо да се включат в помощ на турската войска, се отдават на грабеж на конски впрягове и се насочват към Берковица. Дядо Кузман Петров Конов, който тогава е бил 9-годишен, разказваше, че един ден отишли за дърва в м. „Горното ливагье“. Привечер, като се прибирали, двама въоръжени черкези ги спират извън селото, свалят ги от колата и им задигат конете с каруцата. Запазените от онова време документи потвърждават този пладнешки грабеж. Например в телеграма от края на юни 1877 г. ломският каймакамин осведомява мютесарифа във Видин: „Както Ви донесох онзи ден и вчера, всички преселници черкези, намиращи се в казата ни, в течение на 1-2 нощи бързо се изселиха. Те са плячкосали всички коне и коли от казата ни. Ето защо заминалите първоначално и впоследствие 3000 коли за превоз (на храни) в Плевен до този момент не са се завърнали. Въпреки че преди 5-6 дни из казата са изпратени полицейски чинове за събирането на коли, досега не е докарана нито една кола.“^[522]

От документа става ясно, че само от ломските села са били реквизирани 3000 коли. Това ще рече, че от Медковец, който по това време е второ по големина село след Вълчедръм и наброява към 250 къщи, ще да са насилствено иззети към 150 впряга. Малцина са били тези, които успяват да укрият добитъка си из вековните гори на медковското землище.

Но медковчани не само укриват добитъка и храните си, но и тайно се подготвят за въоръжен отпор. За това говорят документалните материали. С телеграма №225 от 29 юни 1877 г. мютесарифът на Видин уведомява каймакамина на Берковица, че според получените агентурни сведения в село Медковец се извършват приготовления за въоръжен бунт. Обезпокоеният каймакамин Сазаи своевременно изпраща тайни агенти, за да проверят случая. Но медковчани, които имат доста натрупан опит в подобна дейност, успяват да прикрият каквато и да е следа. За да не се злепостави пред по-висшето началство, Сазаи отговаря, че след завръщането на тайните агенти в Берковица, „от донесението им се установи, че при издирването не са се оказали данни, че в казата ни са нахлули бунтовници, нито пък че българите са с намерение и в подготовка да се бунтуват“.^[523]

Не било лесно на селяните и с прибирането на реколтата. Оставени без впрегатен добитък и храни, медковчани трябвало да се простят и с още неприбраното зърно. От Плевен Осман паша с телеграма от 24 юли 1877 г. бие тревога до видинския мютесариф „да се нареди час по-скоро новата реколта да бъде прибрана от казите Оряхово и Лом“, след което да се превози и складира във Враца.^[524] Наред с това селяните са принудени да се простят и със скромните си спестявания. За това говори телеграмата на Осман паша до видинския мютесариф от 28 юли 1877 г., с която се разпорежда да се направи необходимото, събраната сума от 200 000 гроша от Оряхово и Лом да му се изпрати своевременно в Плевен.^[525]

Междувременно на 7 ноември 1877 г. румънски и руски части начело с полковник Сланичано и барон Майндорф дебаркират на българския бряг и след неколкочасово ожесточено сражение успяват да разгромят турците при Оряхово и да овладеят града. Отстъпващите османски части се насочват към Лом и Стара планина. На 10 ноември русите овладяват и Берковица, с което отнемат възможността на Осман паша да получи помощ от Видин.^[526]

Три дни по-късно щабс ротмистър^[527] Витковски се отзовава в Габровница и Долно Церовене, където поставя два топа. Оттук руският кавалерийски началник изпраща разузнавателна част под командата на корнет^[528] Цеге фон Мантейфел до Безденица и Славотин, а оттам се отправя със своя конен разезд към Сливовик и Медковец. „И двете тези села — съобщава ротмистър Витковски на 13 ноември 1877 г. — се намират на главен път, където минава телеграф, който е бил повреден от корнет фон Мантейфел в протежение на доста голямо разстояние. От местните жители разузнавателната конна част узнала, че по този път много рядко се придвижват кавалерийски части и обози; узнато е също, че башибозуци, пребивавали вчера във Вълкова Слатина, са пренощували в Медковец и оттам са заминали за Лом Паланка.“^[529]

Това е първият и дългоочакван досег на медковчани с представители на освободителите. Няколко дена след това, на 16 ноември 1877 г., корнет Цеге фон Мантейфел съобщава от Габровница, че е изпратил два унтерофицерски разезда, вторият от които „по пътя към с. Медковец и с. Брусарци“. Късно през нощта разузнавателната конна част все още не се била завърнала, но от избягалите българи от селата Крива бара, Киселево и Луковица фон Мантейфел узнава, „че в тези села (Медковец и Брусарци — бел. П.К.) имало към 30 души черкези, които се занимавали с грабежи и заклали няколко българи“. А когато кавалеристите — разузнавачи, се завръщат от рейда, фон Мантейфел научава допълнително, че в селата пък Крива бара, Луковица, Киселево и Брусарци имало и арнаути.^[530]

През третото десетдневие на ноември 1877 г. русите превземат Кутловица (дн. Монтана) и се насочват на северозапад. От своя страна, румънски части също си пробиват път към Лом Паланка. На 28 ноември Осман паша издига бялото знаме при Плевен. Сред турци, татари и черкези в областта настъпва паника. По време на тази суматоха в Лом пристига ненадейно конно руско отделение начело с полковник Струков, който освобождава Лом и принадлежащите му села.^[531]

В подкрепа на русите са придадени румънски части, които имали за задача да очистят някои селища от турци и башибозуци, а след това временно да изпълняват гарнизонна служба. За това научаваме от известието на руския генерал-майор Арнолди от 30 ноември, който по това време пребивава в с. Дългоделци. В него се съобщава за движението напред на румънски конни ескадрони от калараши, разположени в Татар махала (дн. Дондуково), Медковец, Расово и Церовене и които изпращат разезди до линията на селата Добридол, Чорлево, Луковица и Славотин.^[532]

Чак след тези победи на руската войска, Белград се осмелява да обяви война на Турция. Тази стъпка е направена не толкова от хуманни подбуди за по-бързото освобождаване на българите, а за да окупира и заграби някои наши територии, както и става. Само пребиващите там сънародници посрещат събитието с радост. Липсват данни медковчани да са участвували в състава на Опълчението и да са се сражавали в боевете на Шипка. Ала много българи, сред които и наши съселяни, постъпват в сръбската армия. Между тях е Ангел Ив. Кулин, който с право нарича отхвърлянето на османското иго свой идеал, а идването на русите „великата заря на нашето освобождение“.^[533] Командуващият пионерна рота в Тимошката сръбска дивизия Христо Ив. Кулин също прави скромен влог с оръжие в ръка „за освобождението на нашите подярмени братя“.^[534] Нека не забравяме и Никола Гергов, Желязко Белов и други медковчани, чиито имена все още не знаем.

Междувременно на 28 декември 1877 г. на път за Лом през Медковец минава назначеният за временен окръжен началник руски майор от гвардията граф О’Рург с един ескадрон казаци и 50 души пехота.^[535] Според съвременници на събитието, цялото село излиза да посрещне дългоочакваните освободители. Ликуването на стълпеното множество жените изразяват чрез махане на кърпички, а мъжете посредством хвърляне на калпаците си във въздуха. С хоругви и икони в ръце свещениците и старейшините благославят гостите и им поднасят хляб и сол. От името на всички селяни кметът Андрей Дамянов Конов и младият учител Андрей Игнатиев Тупанкьов приветствуват освободителите с „Добре дошли, братушки!“.^[536] Въпреки мразовитото зимно време между посрещачи и гости се създава задушевно празнично настроение. Бъклиците с червено вино минават от ръка в ръка, изказват се наздравици, правят се поздравления. Сетне въодушевлението прераства в казачок, северняшки хора и после след 500-годишно робство Медковец възкръсва от пепелта като птицата феникс за нов живот.

Къщи — уземки във Вълчедръм (худ. Мърквичка, 1892 г.)

Бойни камъни от землището на Медковец (Начало на ранна бронзова епоха, втората половина на IV хил.пр.н.е.)

Бойна каменна брадва от м. „Сухата падина“ при „Пенков кладенец“ (Начало на раннобронзова епоха, втората половина на IV хил.пр.н.е.)

Каменни бойни топки от прашки от землището на Медковец (Късна каменно-медна епоха, края на V хил. пр.н.е.)

Прешлени за вретено от изпечена глина от с. Медковец (Късна каменно-медна епоха, края на V хил. пр.н.е.)

Оброчният камък „Престола“ от м. „Чумните гробища“ в с. Медковец

Оброчен каменен кръст „Свети Тудор“ до оградата на Иван Маринов Барашки

Железни върхове на бойни копия от с. Медковец (Късноримска — ранна средновековна епоха)

Железни върхове на стрели от с. Медковец (Ранно средновековие, VIII-IX век)

Фрагменти от тракийска и друга керамика от с. Медковец (VI — V в. пр.н.е.)

Римски републикански монети от сребърното съкровище, намерено в м. „Сухата падина“ („Пенков кладенец“)

Римска бронзова статуйка на Афродита (Венера) от с. Медковец (средата на II в. от н.е.)

Камбанарията към църквата „Св. Параскева“ 1882 г.

Писмото на Иван Кулин и неговите 18 другари от 26 март 1851 г. в Цариградския затвор до Александър Димитракиев Хаджитошев.

Кнез Иван Ангелов Кулин

Христо Иванов Кулин — служител във видинската полиция след Освобождението (седналият в средата)

1. Етнодемографски промени

Априлското въстание и Руско-турската война изиграват ролята на националнобуржоазна революция: премахват полуразложения османски феодализъм и разчистват пътя за развитие и утвърждаване на капиталистическия обществен строй във всички сфери на живота в освободената българска държава. Революционнодемократичните преобразования рефлектират и в преустройството на селищната система, чиято структура се изгражда съобразно изискванията на новото общество.

Важна роля за тази промяна играят на първо място миграционните процеси, които започват още в хода на военните действия и продължават през първото десетилетие след Освобождението. Изследванията сочат, че в резултат на тези процеси в освободените български земи престават да съществуват 127 села, а други 111 са новоосновани.^[537] Това е най-характерно за Северна България, където миграцията се извършва в няколко посоки: напускат турци, черкези и татари; бежанци българи от неосвободените земи се заселват преди всичко в българските села; констатира се силен поток на преселници от балканските села от северните склонове на Стара планина, които се настаняват в плодородните земи на Дунавската равнина. „Нови села не са основани — пише К. Иречек. — Затова пък стари села, които имат големи мери с прекрасна земя, пораснаха толкова много, че много от тях сега са вече малки градчета.“^[538] Съществена роля за израстването на редица селища, които преди не са имали особено значение, играят новите съобщителни линии — шосейният и железопътният транспорт, новите икономически и административни средища. Издигането на град Лом като първостепенно пристанище през първото десетилетие след Освобождението, чрез което се свързва Българското княжество и неговата столица със Западна Европа, и активните търговски връзки по шосето Лом — София допринасят също за положителното развитие на редица селища в този край.

Как се отразяват тези процеси на село Медковец? Преди всичко трябва да кажем, че редица от промените, и особено миграционните, нямат отрицателно влияние върху развитието му. За положителното и сравнително бързото протичане на посочените процеси допринася обстоятелството, че населението както преди, така и след Освобождението се запазва хомогенно в етническо отношение — изцяло българско. Това личи от първите преобразования, от които се вижда, че в селото няма лица от друга народност, освен неголям брой цигани.^[539]

Статистическите данни показват постоянно увеличение на домовете и жителите на селото след Освобождението. Докато през 1870 г. жителите на селото са 1584,^[540] то през 1934 година техният брой се утроява — 4795 души.^[541] Видно е, че това не се дължи само на естествения прираст. Проучванията, правени за ръста на селото през периода 1879-1944 година,^[542] показват, че в Медковец се преселват 150 души от 67 селища. Същевременно напускат селото 95 души, които се установяват главно в градовете: София — 16, Лом — 10 и 15 емигрират в Америка. Анализът на данните сочи, че почти половината (около 70 души) от тези, които се настаняват в Медковец, са от Кутловишко, Берковско, Белоградчишко, Троянско, Кюстендилско, Трънско, Македония и Западните покрайнини, т.е. предимно от балканските български селища. По време те могат да се разпределят така: в първите десетилетия след Освобождението идва най-многобройна група на миграционния поток (около 50 души) от планината към равнините. Следващите групи са от Македония (сравнително малка — 6 души) и от Босилеградско и Царибродско (32 души) — дошли след Първата световна война. Останалите преселници са главно от селата на Ломска околия, които са резултат предимно на сродявания. Разбира се, и между тях има такива, които съзнателно се насочват към нашето голямо село, което заема средищно местоположение, има здрав климат и плодородна земя. Наред с това, още със създаването на новата държавна организация, Медковец става център на една от големите в околията общини и седалище на учебен район (от 1934 г.), свързано с шосейна мрежа с Лом и Фердинанд. Особено важно значение за израстването му като център в обществено-икономическия живот в този край на страната има свързването му чрез железопътната линия с Видин — Лом — София.

В резултат на големите социално-икономически промени настъпват изменения и във физическия облик на селото. Докато преди Освобождението във всички села на Ломския край, в това число и в Медковец, селяните живеят в землянки, вкопани в льосовата почва жилища, покривите на които едва се подават над повърхността, след това събитие започва бърза замяна на уземните къщи с новопостроени съвременни сгради. „Бързам да съобщя — пише в изложението си за 1887/1888 г. ломският окръжен управител Д. Маринов, — че от Освобождението ни насам тия хижи (бордеи) почнаха да се заменяват с удобни домове и днес можем положително увери, такива домове съставляват 25% от всички домове“.^[543] Конкретни сведения за сградите, в които живеят медковчани, ни дава преброяването на жилищния фонд, извършено на 1 януари 1893 г. От статистическите данни научаваме, че в селото има 285 сгради. В 151 къщи живеят от 5 до 10 души; в 52 — до 5 души; в 40 — от 10 до 15 души; в 19 — от 15 до 20 души и повече. Анализът на посочените данни показва, че жителите на Медковец живеят главно на отделни семейства; над 200 къщи са пригодени за тази цел; все още има задруги, но броят им постепенно намалява.^[544]

За новия архитектурен облик на селото допринася и изграждането на камбанарията в 1882 г. и новата училищна сграда, строена през 1891-1892 година, които оформят центъра на Медковец. Стремежът за променяне изгледа на тези т.нар. от някои пътешественици „триглодитски села“ продължава и през първите две десетилетия на XX век. Нехигиеничността на уземните жилища, които застрашавали здравето на своите обитатели и стават причина за епидемии, карат местните власти още през 1890 г. да забранят „за в бъдеще построяването на бордеи“ и да изискват от селяните „да строят къщи… от печени тухли или друг някой твърд материал“.^[545] Дава се указание от Окръжния съвет, местните общински съвети да се погрижат за направата на подходящи за целта здания, в които да се помещават общините.^[546] Разбира се, това не било много лесно, като се има предвид липсата на каменни кариери в този район и възможностите на селяните, отрупани с данъци и експлоатирани от лихвари и зеленичари. Положението се подобрява до известна степен със създаването и укрепването на първите кредитни учреждения, земеделските каси и Българската земеделска народна банка (БЗНБ), както и с възникването на спестовни и акционерни дружества.

Важна роля за благоустрояването на селото играят и някои от кметовете, които правилно разбирали поставените от новото икономическо развитие проблеми и правели зависещото от тях за решаването им. Още по време на Стамболовия режим (1887-1894 г.) местният общински съвет прави опит за свързване на Медковец чрез шосе с централния път София — Видин през село Долно Церовене и този за Белоградчик — през село Брусарци. Тогава се поставя началото на водоснабдяването на селото чрез направа на чешми и кладенци. През 1906-1907 г. с финансовата помощ на постоянната комисия при Видинския окръжен съвет се построяват три моста, два кладенеца, вземат се решения за разширяване на някои улици и се прави ограда на училищния двор и градинката.^[547] По плановото благоустрояване на селото активно се работи през 1908-1911 година. Отчитайки бързото развитие на строежите в селата и с цел да се избегне безразборното им застрояване, Окръжният съвет във Видин започва редовно заснемане на всички села в окръга чрез създаденото кооперативно сдружение. Работата се финансирала от Окръжния съвет и селските общини. Не всички обаче съумяват да осигурят необходимите средства. От отчетите се вижда, че кметовете на медковската община винаги осигурявали исканите средства.^[548] Затова неслучайно Медковец е едно от четирите села в окръга, на които още през 1910 г. са завършени и изтеглени триангулачната и полигонна мрежа, а през 1914 г. се сочи като едно от „планираните села, на които плановете са обявени за първо изучаване“.^[549] В същата година е „изучен начинът за водоснабдяване на селото“.^[550] В края на 1913 г. е готово и първокласното шосе Сливовик — Медковец — Расово — Сталийска махала.^[551] Дейността по изпълнението на плановете за благоустрояване на селото се преустановява по време на Балканските и Първата световна война.

Наред с общоселските строежи през този период, особено в първите две десетилетия на XX век, се извършва и индивидуално строителство на жилища, дюкяни, кръчми и други, които се изграждат с по-траен материал. Това са къщи и сгради на икономически замогналите се търговци, кръчмари, занаятчии и едри земевладелци, които се издигат в центъра на селото, северно от църквата и училището през барата; те също допринасят за архитектурния облик на селото.

2. Социално-икономическо развитие

3. Административно управление и политически живот

4. Участие в Балканските и Първата световна война през 1912-1918 г.

В края на 1911 и през 1912 г. се подема организирана пропаганда за освобождаване на Тракия и Македония от турско иго, което означавало война с Турция. Благородната цел за избавянето на поробените братя българи от турския ярем предизвиква спонтанно въодушевление сред народа. Въпреки справедливостта на намеренията за освобождение на брата роб, редица партии, като: тесни социалисти, широки социалисти, сдружени земеделци и някои радикали, се обявяват против войната като средство за решаване на българския национален въпрос. Непосредствено обаче преди започване на войната само социалдемократите от двете партии си остават на антивоенни позиции. Така постъпват и социалистите в Медковец, поради което местните буржоазни партизани ги обвиняват в неразбиране на събитието и дори в по-лоши намерения.

На 18 октомври 1912 г. България в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора обявява война на Турция. Само за 1 месец турската армия е разгромена и обърната в бягство. Истанбул поисква мир. На 30 май 1913 г. в Лондон е подписан мирен договор, според който съюзниците получават земите на запад от линията Енос — Мидия. В края на юни обаче започва Междусъюзническата война. Сърбия, Гърция, Румъния и Турция нападат България и разграбват от всички страни част от територията на отечеството. По такъв начин правителствената дипломация и цар Фердинанд проиграват на карта това, което храбрата българска армия спечелва с кръв и героизъм. Постига ни първата национална катастрофа.

В Балканската война загиват 27 медковчани, а числото на ранените е много по-голямо. Вследствие на това някои остават осакатени или неспособни дълго време за стопанска работа (вж. Приложение №3). При започване на войната най-трудоспособните мъже, от 20 до 40-годишни, са мобилизирани, реквизират им конете и воловете с колите. Тежестите на войната падат главно върху бедните и средните селяни. „Прави бяха социалистите — започнали да говорят селяните, — че всички последици ще бъдат за наша сметка.“ Оцелелият добитък и колите, които се завръщат от фронта, са изхабени и амортизирани, а държавата заплаща на безценица загубите на собствениците. Те са принудени да вземат заеми с високи лихви, за да си възстановят необходимия добитък и инвентар.

През ноември 1913 г. в страната се провеждат парламентарни избори за обикновено Народно събрание. Групата на тесните социалисти в Медковец агитира да се гласува с лозунга: „На съд катастрофаджиите от Балканската война“, като се има предвид най-вече Междусъюзническата война. В тези избори за XV ОНС за първи път усилено агитират в селото и широките социалисти, сред които се открояват имената на Никола Манойлов Стаменов (най-популярния социалдемократ в Медковец, с прякора Кольо Широкия), Тодор Петров Коларски и Атанас Данков. Изборите се произвеждат при терор и насилия срещу агитаторите на тесните и широките социалисти. За борба против социалдемократите е формирана специална общинска стража и един представител от Сливовик, ръководена от секретар-бирника на медковската община. Въоръжената група заплашва агитаторите, преследва ги по улиците, арестува някои от тях и им нанася побоища. Жертва на такъв побой става Стойно Митов (Димитров) от Сливовик — тесен социалист: вследствие на инквизициите той заболява и наскоро след това почива.^[720] В тези избори кандидатите на тесните социалисти получават в Медковец 5 гласа, а за широките социалисти са подадени 144 гласа. Те били повече от медковчаните, покрепили Либералната партия на д-р Васил Радославов.^[721]

През декември същата година се произвеждат и общински избори. Борбата за Общински съвет в Медковец се води между организациите на 4 партии: БЗНС с представител Милан Тодоров Порчов, Либералната на д-р Радославов — Цветко Георгиев Къчов, Демократическата — Иван Петров Сарафски — Керкезина, и Радикалната с Герасим Петков Рацов. Спечелват радославистите и за кмет е избран Цветко Георгиев Къчов, а за помощник-кмет — Андрей Георгиев Жатов, и двамата заможни селяни. Новият Общински съвет започва своята дейност на 18 декември 1913 година.

Известно време след Балканските войни стопанският живот в Медковец влиза в нормалното си русло. Новоизбраният кмет и ръководството на общината проявяват настойчивост при откриване на ТП станция и при решаването на други въпроси. В ръководството на общината обаче се появяват недоразумения между кмета и секретар-бирника Цено Димитров Пепелнишки, които довеждат до разтуряне на Общинския съвет със заповед на окръжния управител от 6 юли 1915 г.^[722] Назначена е тричленка с председател Младен Велков (Мальо), несъмнено от партията на Радославов.^[723]

Влизането на България в Първата световна война на 13 октомври 1915 г. се предхожда от широка пропагандна кампания, устна и чрез печата, от буржоазни управници и журналисти, които тръбят, че часът да се изтрие лепнатото от неверните съюзници по време на Междусъюзническата война петно идва. В казарми и училища се пее популярната песен „Съюзници — разбойници“, издигат се призиви за възвръщане на заграбените български земи. На военно обучение от Медковец през 1914 г. са извикани около 40 войници, подофицери и офицери. Тесните и широките социалисти в селото, както и други жители, се обявяват против въвличането на страната в новата касапница. В Лом БРСДП организира митинги и демонстрации, в които участвуват и социалистите от Медковец.^[724] Не остават назад и медковските сдружени земеделци. Цветко Костов Стипцов смело и убедително разобличава пагубните планове на правителството и цар Фердинанд. За разлика от войните през 1885 и 1912 г., сега призованите в казармите с неприязън и свити сърца получават повиквателните заповеди. Инстинктивно или съзнателно всички чувствуват и преценяват, че новата война ще струва много повече и ненужни жертви. Затова повиканите медковчани съзнателно се бавят при озоваване на военните пунктове. Едва след пристигането в Медковец на един фелдфебел от Видинския полк нещата се ускоряват. След кратко обучение в град Орхание, (дн. Ботевград) всички заминават за фронта в Добруджа. Около 300 медковчани са в една рота и още в първото сражение с румънските части падат 10 души убити и три пъти повече ранени.^[725]

Трябва да изтъкнем, че още при обявяване на общата мобилизация стоките от първа необходимост изчезват: газ, сол, захар, памучни прежди, тъкани и др. Цените се покачват, положението на селяните се влошава, всички започват да ядат безсолен хляб; за осветление са принудени да използуват говежда лой и фитили от коноп. Постепенно стопанският живот в Медковец замира. Мъжете от 20 до 60 години са на фронта. Останалите момчета и негодни старци не могли да се справят със селскостопанските работи, които останали като непосилно бреме върху плещите на жените и девойките. Само притежателите на вършачки биват освобождавани временно от фронта, с цел да помогнат при овършаването и прибирането на пшеницата. Поради липса на работна ръка есенните и пролетните култури намаляват. Освен това големите суши през 1917-1918 г. влошават още повече положението на село. А честите реквизиции на зърнени храни и на едър и дребен добитък способствуват малоимотните и безимотните да изпаднат в мизерия.

Остра нужда от хляб и животинска продукция чувствуват и войниците на фронта. Докато германските бойци се хранят с бял хляб и месо, на българите се дава спрудник — хляб, смес от ечемик, овес, царевица и съвсем малко жито с плявата. Вследствие на слабата храна заболяванията на войниците се увеличават. Много идващи си в отпуск фронтоваци разказват на съселяните си, че войната е вече загубена и идват тежки дни за българите. В края на 1917 г. в Медковец идва в отпуск Павел Николов Коларски, който не се страхувал да говори публично за съществуващото недоволство на фронта, за липсата на хляб и че „спрудникът“ и вмирисаното месо, доколкото го имало, предизвикват епидемии, от които умират много войници. Ала още по-плачевно е положението на селяните в Медковец, за чийто хал отпускарят разказва при завръщането си на фронта.^[726]

Нарастващото недоволство в Медковец принуждава общинската управа на радославистите да създаде комисарска служба за разпределяне на някои липсващи продукти и стоки: сол, газ, захар и др. В това местно комисарство влизат трима души: Младен Иванов Велков (Мальо) — председател, и членове: секретар-бирникът на общината Цено Димитров — Пепелника и Тончо Лазаров Патов. Бедата обаче идва оттам, че на практика стоките се разпределят не според нуждите, а по линията на роднинството, приятелството и подкупничеството. Особено омразни на населението са организираните от комисарската тричленка реквизиционни комисии, които злоупотребяват със събраните за фронта вещи — чорапи, ръкавици, кърпи, фланели и други. Някои жени обаче оказват съпротива. Например Кръстена Опинчева, изпратила на фронта мъжа си Петър Николов Опинчев и сина си Евлоги, не само отказва да задоволи реквизиционните искания на комисарството, но с помощта на дъщеря си Мария и сина си Никола грабват колове и прогонват от двора екзекуторите.

Едва след войната, в края на 1918 г., новоизбраният Общински съвет разкрива срамните деяния и злоупотреби на комисарството. Финансовите органи установяват направените закононарушения и тримата комисари са надчетени. Опитните обаче в такива стопански манипулации Цено Димитров и Младен Мальов успяват да отхвърлят обвиненията и цялата вина пада върху третия член Тончо Лазаров Патов, който е осъден и изпратен в затвора.^[727]

Все по това време, след заточението си в Преображенския манастир, където е изпратен от видинския митрополит, поради отказа си да утрои таксите за църковните обреди, както гласи разпореждането, поп Андрей се завръща в Медковец. Тук той е потресен от страданията и мизерията на своите пасоми, а също и от тежкото положение на войниците на фронта. Пред своите съселяни бунтовният свещеник не един път споделя: „Оставили са войниците боси, гладни и болни да пазят фронта. Царят, богаташите, владиците, всички те си играят с този народ. Но ще дойде време и те да получат своето, ще даде народът и тям урок.“^[728]

Пропагандата на социалисти, сдружени земеделци, радикали и други сред войниците, тежките условия на фронта и в тила, както и Октомврийската революция в Русия карат българските войници да мислят все повече за напускане на бойното поле. След пробива на Добро поле на Южния фронт през септември 1918 г. бойците се разбунтуват и с лозунга „Не щем повече тази безсмислена война“ се отправят към вътрешността на България. Така избухва Войнишкото въстание, в което участвуват и 16 души от Медковец: Илия Николов Суролейски, Илия Василев Нисторов, Иван Игнатов Убовилски, Димитър Петков Убовилски, Средко Георгиев Кольов, Средко Василев Бърдов, Симеон Василев Димитров, Томо Дамянов Нейков, Пешо Койчов, Иван Христов Ерменков, Томо Симеонов Торньов, Дамян Димитров Рангелов, Евстати Кръстев Пъцов, Евгени Спасов Попов, Симеон Василев Димитров и Иван Кузманов Конов. След трагичните събития при Владая те се прехвърлят през Люлин планина и обратно през Петроханския проход се завръщат в Медковец с оръжието си. Изплашени от завърналите се от фронта „болшевики“, макар че са сдружени земеделци, тесни и широки социалисти, радикали, либерали и безпартийни, властниците в Медковец прибягват до хитрост: общината обявява, че има заповед всички фронтоваци да се явят веднага в гарнизона в Белоградчик, закъдето те наистина заминават. Там си предават оръжието, макар и да разбират, че такава заповед всъщност няма.^[729]

Първата световна война завършва с втора национална катастрофа за българския народ, тя има трагични последствия и за Медковец. В Балканските и в Първата световна война участвуват 594 медковчани, от които в защита на отечеството загиват 73 войници, подофицери и офицери (вж. Приложение №IV) и над 150 души са ранени и осакатени. Стотици вдовици и сираци, жени, майки и сестри се покриват с черни забрадки. На Илия Вачев Неков загиват на фронта и тримата му синове, на старческите му ръце остават за отглеждане и възпитание 9 внуци — сираци. Освен убитите и ранените, в плен попадат 50 и като заложници 40 души (вж. приложения №V и VI), изпратени в метрополиите и колониите на победителките Англия и Франция. Мнозина от тези медковчани по пътя на законно освобождаване от плен или чрез бягство се завръщат на село докъм края на 1921 г., а Георги Томов Ненчев, Григор Георгиев Влашки и Софрон Ангелов — чак в началото на 1923 година.

В края на войната селото е постигнато и от друго голямо нещастие. Нехигиеничните условия, мизерията и недохранването благоприятствуват за появата и разпространението на петнист тиф, испанска болест и други епидемични болести. Здравната служба не е в състояние да се справи с това безмилостно бедствие. Току-що завърналият се от фронта медицински фелдшер Горан Петков Шупов прави отчаяни, но безрезултатни усилия да ограничи болестната стихия, защото преди всичко липсват необходимите лекарства и медикаменти. В Медковец умират над 250 души, а на Петко Барашки и трите дъщери — и къщата му опустява; при циганското население, при което липсвали каквито и да е хигиенични условия и паразитите се развъждали като в инкубатор, от 20 къщи останали живи само обитателите на 3 къщи. Последиците от войната са трагични за жителите на Медковец.

1. Икономическо развитие

След Първата световна война медковчани се завръщат по домовете си и заварват нерадостна картина на разорени стопанства. Като трудолюбиви хора те се залавят с непосилен труд да излекуват раните, нанесени от военния пожар. Закупуват работен добитък и земеделски инвентар, като за целта са принудени да вземат заеми от Българската земеделска банка или от частни лихвари. Благодарение на денонощен труд, богатата реколта през 1919 г. и известна помощ на местните и окръжни органи, редица селски стопани успяват да излязат от кризата в периода на 1919-1923 г. Продължава да се работи по благоустрояването и водоснабдяването на селото. През 1923 г. Постоянната комисия при Видинския окръжен съвет отпуска поисканите от Медковската община 50 000 лева за направа на бунари за водопои на добитъка.^[730] Агрономите от Окръжния съвет изискват от общинската управа наред с торенето да се прилага сеитбооборотът и по-рационално обработване на земята със селскостопански машини. За пръв път се поставя въпросът за комасация на земята. Инициатор на тази идея е медковският окръжен съветник Иван Николов Опинчев.^[731] Най-интезивно се развива пчеларството и в околията, и в Медковец: през 1922 г. в района има 523 пчелари, 1923 нови разборни кошера и 2012 стари.^[732] Изобщо при управлението на БЗНС се наблюдава известен относителен подем.

* * *

През този период се засилва извънредно много кооперативното движение. Докато през 1910 г. селските спестовни заемни сдружения са 564, то в 1921 г. те са 781 и през 1923 г. — 904.^[733] Развитие се наблюдава и в Медковец. Още в началото на януари 1919 г. председателят на управителния съвет на основаната през 1915 г. кредитна кооперация „Пчела“ свиква общо събрание на кооператорите. Разисква се на първо място въпросът за внасяне на деловия капитал. Никола Томов Николов, заможен селянин и търговец, предлага да внесе в кооперацията толкова средства, колкото всички членове, взети заедно. Условието е обаче да получи равнозначен капитал за търговска дейност. Мнозинството от членовете не се съгласяват, защото подозират, че Н. Томов се стреми да използува парите на кооперацията за частна търговия. В крайна сметка Никола (Колчо) и брат му Марко Томов, притежател на 400 дка земя, напускат кооперация „Пчела“. В сдружението остават предимно средни селяни, при това повечето членове на БЗНС. Те се нуждаели най-много от кооперацията, тъй като им осигурявала леснодостъпен и евтин земеделски кредит. След внасянето на деловия капитал ръководството на кооперация „Пчела“ наема помещения и открива магазин за бакалски стоки. Постепенно започва да работи с банков капитал, кредитира членовете си, търгува със зърнени храни и продукти, открива агенция за събиране на слънчогледово семе срещу снабдяване на селяните с олио. Тази активна дейност увеличава материалната й сила и влиянието на кооперацията в обществено-икономическия живот в Медковец нараства. Расте и броят на нейните членове. През 1922 г. „Пчела“ дава безплатно едно помещение за настаняване на местното читалище.^[734] Към 1927 г. кооперираните селяни са вече 61.^[735] В тази своя дейност кооперацията се сблъсква с интересите на частните търговци, бакали, житари и други, които не били малко в селото. Отнема им много купувачи и те започват усилена борба срещу нея, с цел да си възвърнат клиентите. Продавали стоки на кредит (вересия) и с намалени с по някой лев цени. Кредитната кооперация работи много добре при управлението на БЗНС и докъм 1925 г., когато начело на управителния съвет стои авторитетният учител и кооперативен деец Петър Георгиев Манчов.

Годините 1920-1922 са благоприятни за селските стопани. Разораните нови ливади дават богата реколта: пшеница, ечемик, царевица и въведената през 1920 г. слънчогледова култура. Пръв засява слънчоглед Михаил (Милен) Тодоров Стефанов. Отначало селяните се отнасят скептично към неговата инициатива, но когато през есента взема 3 тенекии олио, те веднага последват примера му. На следващата година медковчани масово вземат семе и всеки засява по два-три дка слънчоглед. В кратко време слънчогледът се налага като важна култура в стопанството не само за лично ползуване, но и за търговия.

Голямото производство на пшеница, царевица, слънчоглед, боб и други произведения в Медковец, както и наличието на удобен транспорт — железопътен и шосеен, който свързва селото с вътрешните пазари и износните центрове, са добри условия за развитие на търговията и увеличаване на броя на търговците ангросисти. На гарата е построена рампа за товарене на вагони. Тези благоприятни обстоятелства привличат фирмата „Гаврил Поптодоров и синове“ от Лом, която открива търговска кантора в Медковец. През пролетта на 1922 г. представителите на фирмата започват да строят модерна валцова мелница на юг от селото. По същото време и търговската фирма „Хаджи Никола Ганчев и сие“ от с. Крива бара започва строеж на втора мелница. И двете фирми се надпреварват коя да построи по-напред и с по-добро оборудване предприятието, за да спечелят на своя страна повече клиенти. С един месец по-рано, през август 1922 г., фирмата на Ганчев построява мелницата и започва работа. В началото на септември е готово и другото предприятие и конкуренцията между двете фирми започва. С много добрите си специалисти мелничари Никола Ганчев спечелва повече клиенти, а Попдимитрови работят най-вече за търговско мливо. По такъв начин Медковец се превръща в база за евтино зърно и работна ръка, която осигурявала високи печалби и за двете търговски фирми. Мелниците в Медковец развиват широка търговска дейност в страната и чужбина: изнасят брашна в Германия и Австрия и популяризират своето производство и фирми на международния пазар.^[736]

Кап. Рангел Ванков Пенов загинал в Балканската война

Офиц. — кандидат Иван Григоров Ванков загинал в Балканската война

Евстати Кръстев Пъцов — кавалер на ордени за храброст

Ефрем Алексов Куткудейски — кавалер на ордени за храброст

Горан Костов Порчов — БЗНС

Андрей Матов Суролейски БЗНС

Александър Вълчев Нинов д-во „Орач“

Никола Манойлов Стаменов БРСДП (о)

Иван Николов Опинчев (Дано) БКП (т.с.)

Петър Манчов — учител с. Медковец

Симеонка (Монка) Ив. Кулина със съпруга си Грую от с. Луково, Болевацко, и внукът им Георги

Игнат Иванов Попдимитров най-дългогодишният кмет

Ангел Иванов Кулин — чиновник в Берковица след Освобождението

Даскал Андрей Игнатиев Тупанкьов

Григор Банков Пенов — едър земевладелец, търговец и общественик

Поп Андрей Игнатов Попдимитров

Медковчани от различни партии празнуват Ивановден — 1922 г.

Михаил Димитров (с. Чупреня, Белоградчишко) и Иван Дамянов (с. Медковец) — социалисти и съученици в Ломското педагогическо училище 1902 г.

Подофицерското дружество „Хайдушки дол“ в навечерието на Втората световна война

Управата на Медковската община след 19 май 1934 г. начело с кмета запасния офицер Чернев

Новата училищна сграда, прогимназията 1892 г.

Марин Кръстев Пасланджийски начален учител

Косю Маждраков — училищен инспектор

Медковски ученически съюз — 1927 г.

През този период и особено в годините на земеделското управление се разширява и подобрява мрежата на медицинските и ветеринарните служби. Медковец става център на една от трите санитарни околии в Ломско и седалище на околийския лекар от 1922 г. Към Медковската санитарна околия се числят пет фелдшерски участъка.^[737] По предложение на окръжния лекар Бачурски Постоянната комисия разпределя акушерките, чийто брой в Ломско е 10. Седалище на една от тях е с. Медковец.^[738] През 1922 г. селото е център и на един от 5-тях ветеринарни участъка в Ломска околия, ръководен от държавен фелдшер.^[739]

2. Политически живот

В периода до войните широките социалисти, които агитират сред всички прослойки на селото, имат повече последователи — групата им се подкрепя по време на избори от 140-150 гласоподаватели. Ядрото на тесните социалисти, които пропагандират марксизма предимно сред беднотата и работниците, имат по-малко съмишленици. Това се обяснява с малочислеността на работниците: предимно ратаи на някои чорбаджии, малко работници в мелниците и даракчийницата, няколко чираци, изполичари и циганското население. Повечето от тях били лумпени, които не се интересували от политика.

Едва след войните се създава по-благоприятна почва и за агитацията на тесните социалисти в Медковец. Това е следствие от решението на ЦК на БРСДП (т.с.) от 4 февруари 1919 г., с което се насочва погледът и към селата. От своя страна, Ломската организация през същия месец на организационно събрание се занимава с въпроса за засилване на своето влияние в града и околията и се взема конкретното решение „да се положат усилия за основаването на селски партийни групи“.^[740]

Основаването на тесносоциалистическа група в Медковец се свързва с името на учителя Александър Иванов от с. Лопушна, учителствувал в селото ни от 1915 до 1919 г. Той бил социалист и членувал в групата на тесните социалисти в родното си село. Изглежда, че му е била възложена задача да създаде тесносоциалистическа организация и в Медковец, тъй като първоначално той се опитвал да работи сред учителите, но не срещал от тяхна страна необходимото желание. Не получава подкрепа дори и от своя съученик от Ломското педагогическо училище Горан Петров Конов, с когото са били заедно в един марксически кръжок. Горан Конов обаче го насочва към Иван Опинчев,^[741] заможен селянин с положително отношение към Октомврийската революция и съветската държава. Благодарение на неговите усилия, в непродължително време около учителя се оформя група от будни селяни, приятели и съмишленици, като Андрей Симеонов, поп Андрей и други. Беседите за събитията в Русия и социалистическите идеи не отиват напразно. Групата около него решава да основе тесносоциалистическа организация в селото. Това се осъществява в началото на април 1919 г.^[742] По инициатива на Дано Опинчев е свикано учредително събрание в къщата на поп Андрей Игнатов, на което присъствуват 17 души.

Събранието се ръководи от Дано Опинчев. Учителят Александър Иванов изнася беседа за партията на тесните социалисти, каква роля ще играе в бъдеще и за международното положение. Най-много той говори за новата съветска държава и за болшевишката партия. Накрая Дано Опинчев обявява създаването на тесносоциалистическата организация в Медковец. Избира се ръководство от 5 души: Иван Николов Опинчев (Дано), Андрей Симеонов Рангелов (Дени), Цено Младенов Симеонов, Аврам Петков Рацов и Николай Трифонов Вълчев; както и ревизионна комисия от трима души: Стефан Атанасов Върдзов, Георги Лазаров Патов и Горан Младенов Велков.

Всички подписват протокола. Председател на новоучредената тесносоциалистическа група става Дано Опинчев, а секретар — Дени Симеонов.^[743] Тъй като създаването на партийната група става в навечерието на XXII конгрес на БРСДП (т.с.) или I конгрес на БКП (т.с.), тя имала право да избере и изпрати делегат на висшия комунистически форум. За такъв събранието избира Иван Николов Опинчев (Дано). Групата се състои главно от бедни и средни селски стопани и занаятчии, но има и 4 заможни.

Още преди да се проведе I конгрес на БКП (т.с.), медковската тесносоциалистическа група проявява активна дейност. На 24 април 1919 г. по призива на БРСДП (т.с.) в редица села, между които и в Медковец, се организира общо протестно събрание по политическото положение и срещу терора, което било много добре посетено.^[744] Особено интензивна става дейността на групата след Първия конгрес на БКП (т.с.), който решава да се създадат и окръжни партийни комитети, а през 1920 г. и районни комитети. Комунистическата група в Медковец взема участие и в акциите срещу плановете на белогвардейците в България да ликвидират съветската република. В 21 села на Ломска околия се организират протестни събрания, между които и в Медковец.^[745] Тя застава на страната на работниците железничари и телеграфопощенци по време на транспортната стачка, избухнала на 27 декември 1919 г. В стачката участвуват и 6 души медковчани — работници по поддържането и движението на жп гара Медковец: Георги Гаврилов Чукашки, Григор Вачов Спасов, Илия Първанов Нейков, Давид Митов Монов, надзирателят Георги Илиев Сомбалата и стрелочникът Гето Кирков Чукашки. Организатор и ръководител на стачниците е Георги Гаврилов Чукашки, който членува в БРСДП (широки социалисти). Той убеждава другарите си да не приемат предложението на правителството за връщане на работа, докато не задоволят исканията им за увеличаване на заплатите и подобряване на битовите условия. Заради самоотверженото си държание стачниците са арестувани и откарани във Враца, а после в лагера при другите задържани в околността на града. В лагера са поставени при крайно лоши условия: без отопление през студените зимни дни, слаба и недостатъчна храна и осветление. Тормозят ги по-лошо от криминалните затворници. Много от стачниците заболяват. Тежко заболява и организаторът на стачниците Георги Чукашки, който през февруари 1920 г. умира във Врачанския затвор, където е и погребан. Едва през март с. г. медковските стачници са освободени и се завръщат в селото.^[746]

От 31 май до 2 юни 1920 г. заседава II конгрес на БКП (т.с.) в София. За делегат на конгреса от Медковец е избран поп Андрей Игнатов, който взема участие при разискванията на форума.^[747]

Комунистическата група обръща сериозно внимание и за привличане на младежите, за което я задължават решенията на ЦК на БКП (т.с.). В края на 1919 г. (или началото на 1920 г.) партийният секретар Дени Симеонов организира в шивачницата си учредително събрание на БКМС. На него присъствуват 16 младежи.

Събранието избира ръководство на местната комсомолска организация в състав от 5 души: председател — Рангел Симеонов Рангелов, секретар-касиер — Симеон Младенов Торньов, и членове — Иван Стефанов Качов, Григор Петков Бонов и Андрей Петков Конов.^[748]

Основателите на БКМС по социалното си положение са синове на бедни и средни селски стопани и занаятчии, ратаи, чираци и занаятчийски работници.

През ноември 1920 г., поради преминаване на част от младежите в редовете на БКП (т.с.), се избира ново ръководство с председател Цветан Тодоров Опинчев и секретар Ерменко Христов Беремлийски. Новото ръководство разгръща много добра дейност сред младежите, в резултат на която са приети нови 26 комсомолци. БКМС е първата младежка организация на политическа партия в Медковец. Тя разширява и активизира все повече своята просветна и организационна дейност. Взема участие във всички акции на БКП — митинги, събрания, събори, чествуване на 1 май и др. Организира певчески хор, който разучава и изпълнява народни и пролетарски песни.

Ръководството на БКП (т.с.) в Медковец се стреми да привлече и жени в своите редове. Неслучайно медковската комунистическа организация е една от първите в Ломска околия, в която се организира женска комунистическа група. Заслугата за нейното създаване е на Ценка Димитрова Станкова,^[749] първата жена — член на партийна организация в Медковец. С помощта на ръководството тя организира през 1922 г. учредителното събрание за създаване на женско дружество в селото, което нарекли „Равноправие“. Негови основателки стават 10 медковчанки, предимно жени или близки на членовете на БСДП.

За председателка на дружеството е избрана Цвета Димитрова Биволарска, която е и настоятелка на в. „Равноправие“. Всички се абонират за вестника, четен и разискван на събранията.^[750]

С основаването на БКМС и на женското дружество пропагандата на социалистическите идеи и влиянието на комунистическата организация в Медковец започват да нарастват. Увеличава се броят на съмишлениците на БКП (т.с.) и тя се издига като втора сила след БЗНС в политическия живот на селото.

* * *

През този период дружбата в Медковец укрепва организационно и увеличава своя състав. Наброява над 200 организирани членове. Има голямо влияние върху мнозинството от населението. Показател за това са изборните успехи — както тези за Народно събрание, така и за общински съветници. В нейните редове израстват подготвени кадри, които са избирани в околийски, окръжни и национални ръководства. В ръководството на околийската дружба е Горан Костов Порчов, който по-късно е избран и в Постоянното присъствие на БЗНС — крилото на Коста Томов.

През 1920 г. в Медковец се основава и младежка организация на БЗНС — ЗМС. Учредители на ЗМС са: 15 младежи, предимно синове на средни и някои заможни земеделци. Всички са грамотни, с прогимназиално и начално образование.

В ръководството на ЗМС влизат 5 души: Тодор Миланов Порчов — председател, Йордан Петров Суролейски — секретар, и членове: Милан Петков Стоянчов, Петър Тодоров Митков и Евтим Дамянов Пандурски. През 1920 г. за председател на ЗМС е избран Йордан Петров Суролейски, а Тодор Миланов остава само член на ръководството.^[751] През следващите години броят на ЗМС надхвърля 60 души. Комсомолци и земсисти били толерантни в отношенията си. На празници излизали заедно със знамената си. Макар че духовата музика била под влиянието на сдружените земеделци, то тя свирела не само „Земеделски марш“, но и „Дружна песен“ и „Комунисти“. Понякога земсисти и комсомолци изпълнявали заедно общи задачи: например при търсенето на оръжие.^[752]

* * *

В периода на следвоенната революционна криза влиянието на деснобуржоазните партии сред трудещите се маси рязко спада, а тяхното господство в управлението на страната е сериозно застрашено.

От лятото на 1919 г. БЗНС доминира при определянето на политическия и икономическия живот на страната.

На 21 май 1920 г. Александър Стамболийски съставя самостоятелно земеделско правителство, за което съдействуват и олевелите народни маси.

Още с идването си на власт ръководството на БЗНС провежда редица реформи с цел задоволяване исканията на селяните и подобряване положението на беднотата. В тази връзка са издадени няколко закона: Закон за трудовата повинност, Закон за данъка върху общия доход, Закон за данъка върху акционерните дружества, Закон за отчуждаване на покрити имоти за обществени нужди, Закона за трудовата поземлена собственост, с който се ограничава частното владение на земята до 300 дка. По такъв начин земеделското правителство се опитва да ограничи до известна степен експлоатацията в селото и да прехвърли част от следвоенните тежести върху едрата буржоазия. С тези реформи Александър Стамболийски засяга интересите на крупния капитал, чиито представители започват яростна борба срещу земеделското правителство.

Под натиска на най-дясната част на буржоазията и едрия капитал буржоазните партии прегрупират своите сили и през пролетта на 1922 г. се обединяват в „Конституционен блок“ за борба с левите елементи, както наричали БЗНС и БКП. От своя страна, политическите представители на последните от града и селото все повече обединяват усилията си за решителна борба. Аналогични са събитията в политическия живот в с. Медковец през този период.

Докато след 1910 г. само дружбата имала представители в местния Общински съвет, а тесните социалисти нямали свой избраник, през 1919-1923 г. БЗНС и БКП имат преобладаващо мнозинство. Застрашени от окончателно изгубване на властта, десните буржоазни партии възприемат нова тактика в политическата борба: обединяване усилията на различните партии, от една страна, и противопоставяне на БЗНС срещу БКП — от друга. Поради неопитността на ръководствата на БЗНС и БКП, тази тактика носи понякога временни успехи на десните партии.

Последните общински избори, спечелени от Демократическата партия, се състояли през пролетта на 1918 г. За кмет е избран Аврам Мончев Пешов — търговец и един от най-заможните хора в Медковец. За съветници са избрани и двама членове от БЗНС — Филип Тодоров Порчов и Горан Костов Порчов. Общинският съвет се заема с прилагане на утвърдения още през 1916 г. план за изграждане на селото.

От следващите местни избори през март 1919 г. до Деветоюнския преврат 1923 г. дружбата печели изборите с все по-убедително мнозинство. Това се отразява и в провежданата политика на местния съвет, отличаваща се с по-справедливо разпределение на местните данъци и налози и оказване помощ на малоимотните и крайно нуждаещи се жители на селото. В това отношение ръководството на общината получава поддръжката на БКП и нейните избраници, която в някои случаи е под формата на справедлива критика.^[753]

Заслужава да се отбележат изборите през февруари 1921 г., в които за пръв път медковските комунисти излизат със самостоятелна листа. Водач на същата е Иван Николов Опинчев. Листата на БЗНС се оглавява от Андрей Матов Суролейски, а на демократите — от Евгени Спасов Попов. В изборите дружбата печели 600 гласа и 5 съветници, комунистите — 400 гласа и 4 съветници, демократите — 200 гласа и 3 съветници.^[754]

Въпреки голямото превъзходство на левите сили в новоизбрания Общински съвет, поради несработване дори между самите сдружени земеделци, се възползуват демократите. За кмет е избран Евгени Спасов Попов, който обещал на земеделците, че ще поддържа техните искания. Комунистите гласуват против неговата кандидатура. За помощник-кмет е определен Филип Тодоров Порчов от БЗНС. Дейността на този Общински съвет се отличава с голяма активност: разглеждани са доста и значими за селото въпроси. При все това съществуващите разногласия между земеделци и комунисти не позволяват да се вземат и решения в полза на малоимотните.

Общинският съвет се заема, на първо място, с благоустрояване на селото чрез трудова повинност. Започва строежът на шосето Сливовик — Медковец — Расово и на улицата, разполовяваща селото от запад на изток, т.е. от крайните къщи на Филип Табаков и Филип Порчов.^[755] Особено внимание се обръща и на въпроса за построяване на нова училищна сграда. За целта се свиква общоселско събрание и жителите приемат да се съберат по 2% от овършаното жито за фонд „Училище“, а занаятчиите, търговците, кръчмарите и други подобни са обложени с паричен налог според дохода.^[756]

Под влияние на кмета е провалено предложението за оказване помощ на бедните чрез събиране на храни, въпреки че било подкрепено от съветниците — комунисти.

В следващите редовни общински избори, проведени в края на март 1922 г., се състезават три листи: БЗНС, БКП (т.с.) и блокиралите се десни буржоазни партии в т.нар. „Конституционен блок“, или Черния блок, както го наричало населението. БЗНС спечелва още по-изразителна победа — 6 съветници, БКП (т.с.) — 3 съветници и „Конституционния блок“ — 3 съветници.^[757] След изборите на събрание комунистическата организация прави оценка на постигнатия успех (само в Медковец 400 гласа) и се дава поръчение на съветниците комунисти да поддържат БЗНС.^[758] На първото заседание на Общинския съвет за кмет е избран Андрей Матов Суролейски, а за помощник — Филип Тодоров Порчов, и двамата от БЗНС. Дейността на този общински ръководен екип до деветоюнския преврат се характеризира с решаването на някои социално-битови въпроси в интерес на населението. Той бележи и по-нататъшни стъпки в съвместната работа на земеделци и комунисти в борбата им срещу представителите на едрата селска буржоазия в лицето на блокарите.

Важен въпрос, който решават съветниците на двете партии, е приложението на Закона за прогресивно-подоходния данък при облагане на домакинствата.^[759] При старото облагане имало случаи, когато селянин с 15-20 дка земя плащал по 800 лева данък, а други с 300 и повече декара земя били задължавани с 400-600 лева. Ясно е, че става дума за твърде субективно и пристрастно отношение на старата общинска комисия при оценката качеството на земята. Комунистическите съветници Стефан Върдзов и Георги Неков подкрепят кмета при прилагане на този прогресивен земеделски закон в Медковец.^[760] Във връзка с това кметът Андрей Матов изпраща писмо възражение до Министерството на финансите за преразглеждане облагането с данък на жителите за 1920-1921 г. и настоява за справедливо облагане в следващите години.^[761]

Общинският съвет полага определени грижи и за социално слабите селяни, за бедни са признати 60 семейства.^[762] С оглед подобряване материалните условия за работа на общината, през юни 1922 г. съветът решава: да се сключи заем с БНБ — Лом, в размер на 400 000 лева за построяване на общински дом.^[763]

Енергично и незабавно действува общината при създаденото бедствено положение, вследствие силната градушка, унищожила на 2 юни 1923 г. 30 000 дка житни посеви в Медковец. По предложение на съветниците — земеделци и комунисти, се изпраща делегация от помощник-кмета Филип Тодоров Порчов и земеделския деец и общественик Цветко Костов Стипцов до Министерския съвет,^[764] с молба да се иска опрощаване на подоходния данък и да се отпуснат кредити с ниска лихва от БЗКБ за пострадалите стопани.

Все през този период (1919-1923) редица важни събития бележат пътя на съгласувани действия между земеделци и комунисти в Медковец. На първо място е кампанията срещу присъствието на Врангеловата армия в България и събиране помощи за пострадалото от сушата и Гражданската война население в Поволжието на Съветска Русия. Медковчани се отзовават с готовност да помогнат на гладуващите руски хора. Активни организатори на тази хуманна акция са комунисти, комсомолци, земеделци и техни съмишленици, които се включват в изградените за тази цел комисии в четирите махали на селото. Само някои представители на десните сили посрещат хладно акцията за събиране на зърнени храни и дрехи. За кратък срок в съответните пунктове са доставени от Медковец 8000 кг зърно и 3000 лева.^[765]

В началото на 1923 г. правителството на Ал. Стамболийски излиза с наредба за изземване обработваемата земя на крупните земевладелци над 300 дка. Макар че повечето от засегнатите се изхитрят и разхвърлят декарите върху сестри, дъщери и други роднини, при все това не избягват строгите разпоредби на закона. През първите дни на септември 1922 г. Трудовопоземлената комисия започва да действува и в Медковец. По 100 дка земя са иззети от най-богатите селяни и търговци: Григор Банков Пенов, Аврам Мончев Пешов, Иван Петров Сарафски и Марко Томов Николов. Иззетата земя е раздадена на бедни, безимотни и малоимотни стопани. Оземлени са и 12 бежански семейства от западните покрайнини. При провеждането на поземлената реформа Общинският съвет и ръководството на БЗНС имат пълната подкрепа и поддръжка на местните комунисти, социалдемократи и други леви сили. Доста бедни медковски селяни получават земя и от иззетите имоти на румънския чифликчия в село Пишурка.

Засегнатите от реформите едри собственици в Медковец не се примиряват и повеждат открита борба да си възвърнат земята. Повечето от тях членуват в „Конституционния блок“. И когато последният организирал събор на своите привърженици във Велико Търново, медковските блокари изпращат една внушителна група от 11 души. Само трима от тях били засегнати от аграрната реформа (Григор Банков, Иван Сарафски и Аврам Мончев), а останалите били техни съмишленици или безпартийни, които блокарите привличат с обещание за службичка след вземане на властта.^[766]

От своя страна, БЗНС организира по същото време в Търново Конгрес на цвеклопроизводителите, на който били изпратени представители на всички дружби в страната. Дружбата от Медковец изпраща трима делегати — Тодор Лазаров Пасланджийски, Стефан Раков Минов, Софрон Кузманов Конов (по това време в отпуск от Оранжевата гвардия), а Горан Костов Порчов като представител на Ломската околийска дружба.^[767] Четиримата медковчани вземат живо участие в разигралите се събития между земеделци и блокари в Търново. Представителите на блока от Медковец успяват да се отърват леко, само Саво Иванов Кратов по погрешка бил малтретиран по-тежко.^[768]

Провеждането на референдума за съдене на виновниците за националните катастрофи, организиран на 19 ноември 1922 г., е показателен пример за сътрудничеството на левите сили в Медковец (сдружени земеделци, комунисти, социалдемократи и независими селяни) в борбата срещу едрата буржоазия. Медковчани от тези обществени слоеве с удовлетворение и ентусиазъм посрещат решението на земеделското правителство на Ал. Стамболийски да проведе допитване до народа за съдене на министрите, довели България до положение да бъдат откъснати от нея национални български територии. Те разобличават на място онези членове на блока, които тайно агитирали да се гласува с черната бюлетина, т.е. против съденето на виновниците за катастрофите, и призовават селяните да гласуват с бялата бюлетина. Резултатът от допитването в Медковец е: 560 бели бюлетини, 212 черни и 22 недействителни.^[769] Той показва растящото влияние на левите партии и политическата зрелост на медковските избиратели.

Общите стъпки на тези сили в Медковец повишават раздразнението на блокарите, които започват подмолна борба вътре в БЗНС. На 1 май 1922 г., когато комунисти и социалдемократи чествуват Международния ден на труда на централния площад, наблизо става сбиване между Павел Кайзера и учителя в прогимназията Тодоров. Някои от комунистите се опитват да ги разтърват. Като се възползува от този случай, Евгени Спасов Попов, сговорист и съветник в общината, съобщава на кмета, че комунистите вдигат бунт и нанасят побой над учителите. Повярвал на провокацията на Попов, кметът Андрей Матов Суролейски извиква полиция от града, която арестувала ръководството на комунистите и няколко души безпартийни, както и участниците в сбиването.^[770] Задържаните са изпратени под усилена охрана в Ломското околийско управление. Научавайки се за случилото в Медковец, околийското ръководство на БКП (т.с.) поставя задача на своите бойни групи да окупират седалището на околийския началник Камен Петров — сдружен земеделец. След 7-дневно престояване в ареста задържаните медковски комунисти са освободени.

На връщане комунистическата организация им устройва тържествено посрещане извън селото с музика, знамена и плакати. Демонстрацията преминава до мегдана под строй и песни, където завършва с многолюден митинг, на който Иван Опинчев и Андрей Симеонов разобличават замислите на техните политически противници. Посочва се преднамереното държане на началника Камен Петров спрямо комунистите. Присъствуващите на митинга издигат лозунги в полза на БКП, чували се и думите: „Позор, позор, народни предатели“. „Да живее комунистическата партия“. Инцидентът от 1 май 1922 г. и последвалите го събития внасят определена хладина в отношенията между медковските земеделци и комунисти.^[771]

Наблюдава се постепенна поляризация на политическите сили в Медковец. За това говори резултатът от изборите за окръжни съветници. От 36-членния Окръжен съвет селяните от Медковец и окръга дават своя вот в полза и на двама медковчани. На 14 януари 1923 г. са избрани комунистът Иван Опинчев и демократът от „Конституционния блок“ Петър Манчов.^[772] Рядко са селата в Ломска околия с двама съветници в окръжния форум на администрацията.^[773] Иван Опинчев и учителя Петър Манчов се ползуват в селото с авторитет и уважение.^[774]

За активизиране на обществено-политическата дейност на БЗНС, БКП и другите партии допринасят не само речите по време на изборите и 1 май, но и участието им в една или друга степен в уреждане на местни, околийски и окръжни събори, среща с политически и държавни дейци. Още се помни срещата на медковчани с водача на БЗНС на гарата. Стамболийски не слиза от влака, пътуващ от Видин за София, и в кратка импровизирана реч от вагона изяснил пред ентусиазираните посрещачи най-важните проблеми, които правителството решава и има да осъществява, отговаря и на някои въпроси.^[775] На 23 май 1922 г. БЗНС в Медковец организира тържествено посрещане на Стоян Омарчевски — министър на народното просвещение. Заедно със съпругата си земеделският лидер гостува в селото по случай 24 май — празника на старобългарските просветители Кирил и Методий. Членове на дружбата го посрещат на шосето за Лом до местността „Жеравица“. При слизането на министъра от колата, Тодор Пасланджийски, силен и здрав селянин, го грабва, слага го на рамото си и така отнася височайшия гост до училищната сграда.^[776]

На 17 февруари 1923 г. най-активните медковски сдружени земеделци слушат пламенната реч на Райко Даскалов в Лом на събранието на околийската дружба. В словото си той обръща внимание на необходимостта от съзнателна дисциплина в редиците на БЗНС.^[777]

Активност се наблюдава и в редиците на медковската комунистическа организация. Около 300 души комунисти, комсомолци и техни съмишленици от Медковец участвуват на многолюден окръжен събор във Видин, организиран в началото на октомври 1922 г. Там слушат речи на Тодор Луканов (организационен секретар на ЦК на БКП), Крум Пастрамаджиев и др.^[778] Още по-многолюдна е групата от Медковец, около 450 души, на организирания от Лом околийски събор в с. Василовци, където говори Ламби Кандев от ЦК на БКП (т.с.) и др.^[779] Вземат участие в районно предизборно събрание в с. Дългоделци през април 1923 г. и др.^[780]

Комунистическата партийна организация в Медковец продължава да води редовен организационен живот. Заедно с това някои от нейните членове напускат редиците й. През 1922 г. по неизвестни причини отпадат от комунистическата организация Христо Трифонов и поп Андрей Игнатов. Доброволно напуска групата Аврам Петков Рацов, който става член на БЗНС. След неговото напускане организацията избира за касиер Николай Трифонов Вълчев, а за член на ръководството Иван Георгиев Грънчарски, — приел след три месеца касата. Постепенно изискванията към комунистите в Медковец нарастват и местната организация на БКП (т.с.) започва да чисти редовете си. Изключени са: Цено Младенов (Изонцо) — общински писар, „злоупотребил като отговорник на партийния печат“, както и Горан Младенов Велков (Мальо) — за неизпълнение на поставените му поръчения и допускане на „дребнобуржоазни прояви“.^[781]

Подобни слабости и злоупотреби има и при членовете на БЗНС. На 18 декември 1922 година Ломската околийска дружба съобщава по линията на своите организации, че отстранява от редиците на БЗНС Горан Костов Порчов заради корупция, установена от анкетната комисия в ревизионния протокол.^[782]

Наред с това трябва да отбележим, че в Оранжевата гвардия на БЗНС участвуват както военнослужещи и няколко души от Медковец: Аврам Петков Рацов, Софрон Кузманов Конов, Тодор Лазаров Пасланджийски и Тодор Раков Минов. Аврам Рацов заема командирска длъжност в гвардията.^[783]

3. Деветоюнски преврат и участие в Септемврийското въстание 1923 година

Земеделското правителство и лично Александър Стамболийски получават сигнали за готвения преврат от редица места, но мерки не се вземат. И наистина на 9 юни 1923 година под ръководството на Военната лига и „Народния сговор“ е извършен военен преврат. Земеделското правителство е свалено, а Александър Стамболийски — умъртвен по най-жесток начин.

На 9 юни земеделците в Медковец са свалени от власт без всякаква съпротива. Не реагирала и комунистическата организация, която изпълнила решението на ЦК на БКП (т.с.) за неутралитет в борбата между БЗНС и представителите на едрия капитал — т.е. между „селската и градската буржоазия“. След завземане на властта от сговористите местният Общински съвет е разтурен и на негово място е назначена тричленна комисия в състав: Евгени Спасов Попов — председател, и членове — Рангел Павлов Префуклийски и Христо Иванов Торньов.^[784] Ръководителите на БЗНС са арестувани, задържан е и завърналият се от София командир от Оранжевата гвардия Аврам Петков Рацов. В полицията в Лом са откарани и репресирани следните земеделци: Филип Тодоров Порчов, Андрей Матов Суролейски, Йордан Петров Суролейски, Цветко Костов Стипцов, Аврам Петков Рацов и други. Всички служители в общината, дори и пъдарите, са уволнени. Засегнатите от аграрната реформа земевладелци си вземат земята заедно със засетите култури.

Радостта на медковските малоимотни и оземлени селяни се оказва краткотрайна. Икономическите и социалните придобивки са ликвидирани. Със своя неутралитет определена отговорност за тези трагични събития носи и Комунистическата партия. Постепенно обаче вижданията на комунистите в низините започват да се променят. Още в края на юли 1923 г. Видинската окръжна комунистическа организация разглежда въпроса за „новата тактика“ „Окръжният комитет иска — се казва в приетата резолюция — променение на досегашната тактика на КП. Тя трябва да стане действително революционна партия, т.е. партия на действието“.^[785]

В Ломска околия има силни комунистически организации и групи, една от които е и медковската.^[786] За това свидетелствува резултатът от парламентарните избори, проведени на 22 април 1923 г., в които тя получава 205 гласа.^[787] Връзките й с местната дружба, макар и отслабени в навечерието на 9 юни, не са прекъснати и пред общата опасност след преврата отново започват да се заякчават. Земеделците чувствуват, че след удара срещу тяхната законна власт се подготвя разгромяване и на БКП, поради което проявяват стремеж към сближаване.

В края на юли 1923 г. околийското ръководство на БКП свиква конференция, на която от Медковец присъствуват Андрей Симеонов Рангелов и Иван Георгиев Грънчарски. Събранието разглежда вътрешното положение в страната след деветоюнския преврат. В заключение Крум Пастрамаджиев, член на Окръжния комитет на БКП във Видин, изтъква необходимостта от създаване на „единен фронт“ в селищата на околията. Решаващи все пак се оказват директивите на Коминтерна от Москва, донесени от неговия генерален секретар Васил Коларов в края на юли.

След решенията на ЦК на БКП от 5-7 август започва активна дейност по места за изграждане на единен фронт и подготовка на въоръжено въстание. Все още обаче не всички смятат, че е подходящ моментът за призив към народа за въстание. Това показва и проведената на 19 август 1923 г. конференция в Лом с участието на ръководствата на комунистическите групи в околията. При разискванията по въпроса за въстанието се оформят две становища: Крум Пастрамаджиев и Арсени Георгиев преценяват, че все още не са подготвени, докато Александър Карастоянов^[788] от Лом и няколко делегати от селата, между които и Иван Опинчев от Медковец, смятат, че всичко е готово, и настоявали час по-скоро да се обяви революцията.^[789] Надделява становището за активни въоръжени действия.

В цялата околия закипява трескава дейност, устройват се събрания, манифестации и митинги на комунистически групи, на които участвуват и сдружени земеделци и безпартийни. Ораторите говорят за революционна борба срещу деветоюнския режим. Наред с политическата се извършва и военна подготовка. Ломският комитет на БКП (т.с.) и създаденият при него въстанически военен щаб изработват подробен план за въстанието. Околията е разделена на 7 района, център на един от които става Медковец.^[790]

Особено внимание се обръща на въпроса за набавяне на оръжие. На 12 септември 1923 г. на проведената в местността „Киселевския шумак“ нелегална конференция от Ломския партиен комитет с представители на комунистическите групи в околията се изтъква, че БКП (т.с.) взема курс към въоръжено въстание; поставя се и задачата всички партийни групи да заздравят връзките с БЗНС, да се въоръжат и да чакат паролата за въстание. Ръководят и доминират обаче комунистите и в подготовката, и по време на метежа.

Медковските делегати Андрей Симеонов (партиен секретар) и Цветан Тодоров Опинчев (секретар на комсомола) на общото събрание информират комунистите и комсомолците за взетите решения от конференцията.

Поставена е задачата всички членове да се снабдят в най-кратък срок с оръжие, по възможност бойно. Отговорниците за връзка с БЗНС да съобщят на земеделците за предстоящите събития. Още на следващия ден комунисти, земеделци и техни съмишленици започват усилена подготовка за идващия ден. В продължение на 5-6 дена от единствената в селото бакалница, където се продавали револвери 6/35, патрони, сачми, ловджийски гилзи и барут те са изкупени. Закупува се оръжие и снаряжение и от Лом или околните села. За поправка и привеждане на хладното оръжие в добро състояние се използува железарската работилница на Драган Младенов, която, по израза на един съвременник, се превърнала в „оръжеен арсенал“.

Наред с това се върши разузнаване за скрито оръжие от военните и от властта на различни места из селото. Установява се, че в складовете на гарата има голямо количество бойни снаряди, а в камбанарията и в няколко мазета на селяни са складирани пушки и боеприпаси. Особено активни и съобразителни в това отношение са комсомолците и земсистите. Още през есента на 1922 г. земсистът Ефтим Дамянов Пандурски и един комунист по прякор Пашата успяват да вземат от яхъра на Евгени Спасов Попов (сговорист) 4 пистолета, 4 карабини и 1 картечница.^[791] Поради липсата на някои части картечницата не била използувана по време на въстанието. Изобщо — пише един участник в събитието — „революционният дух в селото ни беше доста повишен и с нетърпение се очакваше паролата за въстанието“.^[792]

Дейността на компартията обаче не остава скрита за властта в Медковец. Сговористите изострят своята бдителност. Най-верните хора от тях са вдигнати на крак. Организирана е добре въоръжена нощна патрулна служба в селото, ръководена и контролирана от членовете на цанковистката общинска тричленка. Така мобилизирани, превратаджиите се готвят да срещнат с оръжие в ръка въстанието.

В Ломска околия въстанието започва на 22 септември вечерта едновременно в града и селата. В Медковец то е организирано под ръководството на Никола Аврамов — секретар на Ломския партиен комитет, и Кирил Митев (Кабзата), също от Лом, учител в Медковец по това време. Първият от тях е определен за командир на въстаническите сили от Медковския район, а вторият — за негов помощник. На 22 септември 1923 г. на разсъмване те пристигат в Медковец и се свързват със секретаря на комунистическата организация Андрей Симеонов. Известяват му, че паролата за въстанието е получена и че през идващата нощ властта в Медковец, Сливовик, Кърки жаба, Расово и Долно Церовене трябва да бъде в ръцете на въстаниците.

Пръв узнал дългоочакваната вест Дени Симеонов, който се залавя за изпълнение на поставената задача. Извикват Дано Опинчев и още някои от ръководството на БКП и съвместно обсъждат плана за овладяване на селото, допълват го и го конкретизират. За сборен пункт на въстаниците е определена местността „Смесите“, на около 3 километра северно от Медковец. Извикват секретаря на комсомола Цветан Опинчев и му поставят задача: да уведоми партийните отговорници и осигури идването на бойните групи в определената местност и час. С помощта на комсомолците Рангел Симеонов, Ерменко Беремлийски, Григор Бонов и други той изпълнява поставената му задача.

На 22 септември вечерта 76^[793] бойци, комунисти, земеделци, комсомолци, земсисти и безпартийни, въоръжени с пушки — бердани и ловджийски, пищови, ножове, секири, вили и други селскостопански сечива, се явяват на сборния пункт. Тук пристигат и военните ръководители на Медковския въстанически район Никола Аврамов и Кирил Митев, придружавани от Дени Симеонов и Дано Опинчев. Появяването им е посрещнато с радостно очакване. Произнасят пламенни слова пред въстаниците.^[794] Кирил Митев описва събитието така: „Насъбралото се множество ни посрещна с вдигнати пушки, саби, ножове, коси… Аз застанах на баирчето, така че да мога с един поглед да видя на грейналата месечина лицата на бащите, братята и близките на моите ученици, да им открия душата си и да обявя с огнено слово решението на ЦК на партията за всенародно въстание и за работническо-селска власт. Думите ми бяха кратки. След мен говориха Аврамов и партийният секретар на медковската партийна организация. С Дени разпределихме другарите по роти, взводове и отделения. Конниците потрепваха на конете си и заедно с всички очакваха команда «напред».“^[795]

След обявяване на въстанието ръководството съобщава плана за овладяване на селото. Всяка бойна група получава конкретна задача. Главните обекти за овладяване са общината, пощата и гарата. Основните сили начело с Никола Аврамов и командира на бойната група Милан Гергов Свинарски се насочват към центъра на селото и общината. Конниците, водени от Кирил Митев, първи пристигат на селския мегдан. Бойната група на Аврам Свинарски, към която се присъединяват и комсомолците Милан Петров Биволарски, Йордан Драганов Младенов и Спас Николов Белчев, овладява без всякаква съпротива телеграфо-пощенската станция. Прекъсват съобщенията с Лом и София. Ценни сведения за намеренията на сговористите и местата на техните отбранителни пунктове известява началникът на пощата Борис Георгиев Шупов — съмишленик на комунистите. Това ориентира въстаниците за правилно насочване и бързо ликвидиране на съпротивата. В придвижването си към общината бойните групи се натъкват на засилените патрули, поставени от местната общинска власт. Завързва се ожесточена престрелка при моста на площада и в долната махала, в резултат на която са ранени двама въстаници (единият от които е Борис Маринов Пърчоев) и двама от въоръжената охрана на властта — Софрони Спасов Бояджията от патрула и членът на тричленната комисия Христо Иванов Торньов, притичал се в помощ на охраната. Младежите атакуват и къщата на чифликчията Григор Ванков, за да заловят сина му Рангел и зет му Косьо Маждраков, офицер, от които очаквали евентуална съпротива.

След овладяване на пощата, площада и моста основните сили на въстаниците начело с Никола Аврамов и Милан Свинарски завземат общинското управление, залавят и председателя на тричленната комисия Евгени Спасов Попов. Веднага след това е избран революционен комитет от 5 души. За комендант и председател на комитета е посочен Иван Опинчев, за негов заместник Григор Симеонов Рангелов; Панто Фиков Белмъжов — отговорник на превозните средства, Георги В. Неков — по охраната на селото и арестуването противниците на комунистическата власт, и Дени Симеонов.^[796] След заминаването на Дени с медковската дружина за фронта при град Лом в помощ на комитета са привлечени: Милан Гергов Свинарски от БЗНС (отговорник за дрехите, обущата и боеприпасите), Стефан Атанасов Върдзов (завеждащ прехраната) и Георги Иванов Сивов — раздавал оръжието на въстаниците.^[797]

След овладяване на селото и арестуване на изявените привърженици на сговора по нареждане на въстаническите ръководители Димитър Стефанов Кочов удря камбаните по „тревога“ и известява на селяните, че властта е вече в ръцете на комунистите и сдружените земеделци. Към тревожния камбанен звън се присъединява и гласът на селския глашатай Шамир Асанов, който с барабана обявява обща мобилизация и призовава всички мъже да се явят в училищния двор с храна за три дена. И наистина още при първите изстрели и камбанния звън към въстаниците се присъединяват нови бойци^[798] (вж. Приложение №VIII).

Една от първите задачи на революционния комитет е да се завземе гарата. Изпратените 20 бойци обезоръжават полицейския стражар Александър Цв. Порчов и на негово място поставят свои часови. За комендант на гара Медковец е назначен Анани Костов Стипцов. Впоследствие на гарата пристигат въоръжени Иван Опинчев, Кирил Митев и Никола Аврамов, които нареждат на началника Тодор Георгиев, съмишленик на БКП, да спира всички влакове за Лом и Видин. По заповед на Кирил Митев въстаниците правят засада и проверка на пристигащия от София товарен влак.^[799]

Сетне ръководителите на въстанието се завръщат в центъра на селото, където училищният двор непрекъснато се изпълва с хора, отзовали се на камбанния звън и съобщенията на селския глашатай. Междувременно изпращат се конни разузнавачи до околните села, с цел да окажат помощ за завземане на властта и придвижването на бойците към сборните пунктове. В Сливовик са проводени Никола Плевенски и Петко Биволарски, а за Долно Церовене и Дългоделци — Стефан Раков от БЗНС.

В същото време под ръководството на Дени Симеонов^[800] бойните групи арестуват 40 души най-активни сговористи^[801] и ги затварят в класните стаи и в мазето на училището. На пост при задържаните е поставен комунистът Йосиф Швейда.

В училищния двор продължават да се стичат мъже и да се записват във въстаническата армия. Усърдно и бързо работят не само Никола Аврамов и Кирил Митев, но и Дени Симеонов и местните командири на бойни групи. Привежда се в изправност въоръжението, както и конските каруци, за да се тръгне към град Лом. Със записаните повече младежи се съставя конен ескадрон; втори ескадрон се съставя от бойците в Сливовик; организирани са тилови служби, оборудва се и специален обоз с хранителни припаси и военно снаряжение.

По такъв начин в продължение на няколко часа е организирана медковската бойна дружина, която наброявала 120 души — комунисти, земеделци и безпартийни. Към 12 часа на 23 септември 1923 г. начело с дружинния командир Кирил Митев тя потегля от селото с червени и оранжеви знамена към Лом. Комунистическото знаме носел Софрон Дамянов Пецов. В спомените си по-късно той пише, че когато тръгнали за града, партийният секретар Дени Симеонов му подал знамето с думите: „Софроне, знамето ще пазиш ти. И го носи достойно, гордо го развявай, нека то да стряска враговете.“^[802]

Минавайки през местността „Липена“, медковската бойна дружина осъмва на м. „Двете чуки“ при с. Криводол, където се присъединяват и въстаниците от Расово и Кърки жаба. С тях сборният отряд нараства на 200 души. За командири на отряда са назначени Никола Аврамов и Кирил Митев от Лом и Божин Кузов от Кърки жаба.^[803] По пътя за Лом към отряда се присъединяват и отстъпилите през нощта криводолски въстаници и бойците нарастват на 300 души. След успешни действия срещу Трети ескадрон от Втори конен полк, изпратен по шосето за Белоградчик, отрядът минава през Момин брод и едва към 13 часа медковската и кривобарската дружина успяват да заемат позициите, определени им от околийския революционен комитет при Щърбановата мелница и държавния лозов разсадник. Една част от въстаниците, с командир запасният офицер Петър Петров, заемат покрива на мелницата с фронт към казармата. Замфир Хаджийски от Дългошевци е командир на групата в долната част на мелницата, а позицията в Щърбановата махала се командува от Божин Кузов Йонов. Общ командир на фронта е Кирил Митев, който след 24 септември, когато е изпратен във Фердинанд за оръдието, е заместен от Замфир Хаджийски. На този участък се водят едни от най-ожесточените сражения на 23 и 24 септември. За устрема и проявения героизъм на въстаниците в това сражение свидетелствува и самият противник, командирът на полка, който съобщава на началника на Видинския гарнизон, че „тук (в Лом — бел.Цв.С.) метежниците са много… с висок и нападателен дух“,^[804] и моли да му се изпрати незабавно помощ. Упорито се сражават и въстаниците от Медковец. Особено смело се държи в боя Евлоги Якимов Попов (Данко), който стрелял прав по противниковата позиция и викал на висок глас: „Хей, поручик Мирчо Ценков, предай се, предай се, че… ние сме милиони“^[805] и ругаел. В сражението са ранени Димитър Матеев Пандурски и Георги Трифонов Белчов.

Въпреки числеността и устрема на въстаниците, на 25 септември следобед съотношението на силите се изменя в полза на армията. След двучасово сражение обръчът на въстаниците е пробит, селяните напускат позициите и в безпорядък се отправят към селата си.

Какво е положението по това време в Медковец? След изпращането на медковската дружина на Ломския фронт революционният комитет в селото взема мерки за укрепване на властта. По-нататъшните арести на сговористи продължават, организира се издирването и изземването на оръжие и боеприпаси, а на 24 септември се извършва нова мобилизация, и то на всички мъже от 20 до 60-годишна възраст. Комитетът полага грижи и за медицинското обслужване на ранени или болни въстаници. Андрей Матов Суролейски, който по време на войната бил фелдшер, е назначен със специална заповед да организира медицинската служба.^[806] В тяхна помощ се явяват селянки от женското дружество. Председателката Цвета Биволарска привлича за тази цел известен брой жени, които се отзовават с желание.^[807]

Междувременно чрез своите конни връзки с фронта при Лом революционният щаб в Медковец узнава, че за превземането на казармата е необходимо оръдие. Точно тогава достига новината,^[808] че при превземането на Фердинанд въстаниците са пленили един топ и картечница. Трябвало да се изпрати човек в града, с цел да поиска оръдие за обстрелване на Ломската казарма. Председателят на революционния комитет Дано Опинчев предлага да се възложи тази задача на поп Андрей. „Ти, отче! — се обръща към него Дано. — Всички знаем, че си служил в артилерията. Само по-бърже! Време за губене няма!“^[809] Поставената задача е приета с готовност от божия служител. През Сливовик и Вълкова Слатина черният конник се озовава във Фердинанд, където се представя на Георги Димитров и Васил Коларов. Поп Андрей^[810] успява да изпревари Никола Аврамов и Кирил Митев, изпратени със същата задача от ломския комитет, краткият разговор на медковския поп с ръководителите на въстанието им прави силно впечатление, което впоследствие Васил Коларов предава така: „В главния щаб пристигна поп Андрей, началник на медковския отряд, за да моли за помощ. Тоя поп беше наш другар и партиен член, предан революционер и храбър воин, който беше сбъркал професията си. Ходеше с расо и калимавка, но нямаше нищо общо нито с черквата, нито с господа. Духовното началство беше му запретило да служи, но неговият авторитет сред населението беше голям. Със своя исполински стан, внушителна фигура и буйно вееща се коса и брада той внушаваше респект. Той ни изложи тежкото положение, създадено около Лом, и поиска да му дадем «само едно топче», което с няколко изстрела щяло да свърши работата. Ние намерихме, че можем да отделим временно едно планинско оръдие и го предадохме на поп Андрей.“^[811]

Все по това време поп Андрей се среща във Фердинанд и с основателя на комунистическата организация в Медковец, учителя Александър Иванов, командир на Лопушанската дружина. Тази среща със своя „идеен кръстник“ повдига още повече бойното настроение на свещенослужителя. Разделят се с пожелания и вяра в успешния изход на започнатото дело. Поп Андрей му заявява: „Мой Сандо, довиждане! Започнахме вече героичната борба с оръжие в ръка. Аз вярвам в победата, както съм убеден, че след нощта ще настъпи ден!“^[812]

Скоро той получава възможност да потвърди на дело своите думи. В успешното сражение при гара Бойчиновци поп Андрей получава своето бойно кръщение. От краткия допир с него във Фердинанд и пътуването до Бойчиновци командирът на Лопушанската дружина Георги Дамянов се убеждава, че поп Андрей е човек, който разбира от военно дело. Използува го като помощник при разпределяне на въстаниците и организиране на боя при гара Бойчиновци. „Заедно с поп Андрей — пише Г. Дамянов — поведохме ротите към платото над с. Бойчиновци. Сигналът за атака бе даден. Отдясно на мен на около 50 метра е залегнал поп Андрей. Той, освен сабята, държеше в ръцете си пушка. Нему бе дадено да командува група на определен участък.“^[813] Георги Дамянов се възхищава от държанието на поп Андрей, който в атаката е начело на своите бойци, окуражавайки ги с мощния си вик: „Напред, другари!“ В резултат на победоносното сражение при гара Бойчиновци в ръцете на въстаниците падат повече от 300 пушки, 4 картечници и две полски оръдия.

След митинга на гара Бойчиновци, организиран привечер на 25 септември по случай победата, Гаврил Генов поздравява бойците и предава на поп Андрей, Кирил Митев и Никола Аврамов едно планинско оръдие и две картечници. Окръжният революционен комитет решава да се изпрати специален отряд заедно с оръдието и картечниците в помощ на ломските въстаници. Под ръководството на поп Андрей се съставя влакова композиция, състояща се от два открити вагона отпред и след тях два закрити фургона и локомотива. В първия открит вагон е поставено оръдието и двете картечници в ъглите отпред.^[814] Отрядът наброява около 80 души въстаници от Мърчево, Габровница, Бойчиновци, част от Лопушанската дружина и 10 души от Ломския фронт с Н. Аврамов и Кирил Митев. Между последните са и двама души от Медковец.

Едновременно с тръгването на отряда от Бойчиновци от името на Окръжния комитет се изпраща телеграма до революционните комитети в Ломска околия за обща мобилизация и съсредоточаване на въстаническите отряди на определените пунктове. Заповедта гласи: „Бърза. Бойчиновци (часа) 22,10. Незабавно изпратете връзки до групите в районите: Медковец, Вълчедръм и Куле махала за обща мобилизация, като мобилизираните въоръжите с пушки и каквото имате, и веднага да бъдат съсредоточени в пунктовете, както следва: за Медковски район в Медковец, Вълчедръмски район — в Расово, Кулемахленски — в Ковачица. Да реквизирате всички коне и да се създаде конница, от която да се изпратят разезди за разузнаване от пункт Медковец към Брусарци — Крива бара, от пункт Расово към Василовци — Сталийска махала, от пункт Ковачица към Лом. Това да стане още сега. Ще организирате чисто по бойному пехотни части. Всички да бъдат готови с началници на ротите и взводовете и с пристигането в Медковец готови за действие. Създайте силни връзки между пунктовете! Влакът тръгва сега. Те (въстаническите отряди) да бъдат готови за действие към 11,30 (23 часа и 30 м.). Пристигаме с оръдието и картечниците. За неизпълнение ще отговаряте с живота (си).

25.09.1923 година «Комитета»

с. Медковец За комендант: Григор С. Хрангелов“

Телеграмата е подпечатана с печата на БКП (т.с.) — село Медковец.^[815] Тя е отнесена във Вълчедръм и Куле махала от Христо Йолов Пасланджийски и Тодор Раков Минов (БЗНС), а в Расово е доставена от Илия Иванов Ковачев и Цветко Атанасов Цеков — безпартийни.

През нощта на 25 срещу 26 септември влакът с оръдието се придвижва бавно в посока към Лом. На гара Габровница поп Андрей, Никола Аврамов и Кирил Митев научават, че въстаниците при Лом са разбити от артилерията на Видинския гарнизон, но преценяват, че с помощта на техния отряд ще могат отново да ги вдигнат и си възвърнат завзетите от армията обекти и позиции.

Междувременно влакът с оръдието пристига на гара Медковец. На 25 септември обаче бойните действия, след пробива при Лом, се пренасят в района на гара Брусарци, където се насочват военните роти от Видин и Белоградчик, подсилени от белогвардейските части на генерал Курбатов.

Поп Андрей намира родното си село в готовност. В резултат на обявената обща мобилизация пред общинската сграда се явяват около 250-300 души, разпределени в 4 взвода с командири: комуниста Александър Григоров Табаков и сдружените земеделци Кирил Петров Манчов, Стоян Младенов Свинарски и Стефан Раков Минов. За командир на допълнително формирания отряд е назначен запасният подофицер от инженерните войски Филип Тодоров Порчов (от БЗНС). Преди да тръгнат за Брусарския фронт, командирът на отряда строява бойците в черковния двор и произнася кратко насърчително слово: „Ако ние не разбием и разгромим врага при Брусарци, то след Брусарци идва Медковец, а виждате ли онези гадове — той посочил училището, където били арестувани сговористи и блокари, — дето надничат през училищните прозорци, ще ни избият до един после.“^[816]

След това Филип Порчов повежда отряда срещу настъпващите откъм Брусарци войскови части. Заедно с въстаниците от другите околни села Сливовик, Брусарци и Гайтанци успяват да спрат и отблъснат военните до брусарския връх. В това време намиращите се на гара Медковец въстаници посрещат с нова надежда отряда на поп Андрей. За неговото пристигане научава и командирът на войската, който решил да действува с хитрост. С цел да ги заблуди и ги насочи в погрешно направление, от гара Брусарци съобщават на началника на гара Медковец, че ръководителят на Околийския революционен комитет Беремлиев бил наредил оръдието да замине за Лом през местността „Липена“. Въпреки неразумността на такова отклонение от железопътната линия, ръководителите на въстаниците решават да изпълнят заповедта. Изработва се нов план.^[817]

Оръдието е свалено от вагона и прикачено за каруца с конска тяга. Намерените в мазето на гара Медковец снаряди се оказват от същия калибър и затова бързо са натоварени на няколко каруци. Късно през нощта поп Андрей се отправя с оръдието и 50-60 въстаници от Медковец в направление към Лом. Сутринта рано отрядът е вече в окрайностите на село Криводол. Тук са настигнати от няколко конници, изпратени от революционния комитет в Медковец, който им съобщава, че по нова „заповед“ на Беремлиев трябва да се върнат с оръдието на гара Медковец, откъдето да настъпят по железопътната линия към гара Брусарци. След като са загубили няколко часа в погрешна посока, с известно вътрешно безпокойство поп Андрей връща обратно топа.^[818]

Оръдието е натоварено отново на влаковата платформа и локомотивът потегля към местността „Хайдушки дол“ срещу гара Брусарци. Към 16 часа на 26 септември започва обстрелът на гара Брусарци, откъдето войската им отговаря с повече оръдия и картечници. Ето как описва това сражение един от участниците в събитието: „Нашият отряд заедно с пехотата на поп Андрей се събра на гара Медковец към два часа следобед… Оръдието бе натоварено на вагон-платформа, а пехотата, около 80 човека, построена от двете страни на жп линия под командата на Стойне Милев, запасен офицер и учител в с. Мърчево, бе вече готова за тръгване… Влакът бавно потегли. Пехотата след него… Нашето оръдие зае позиция между медковския кантон и «Хайдушки дол». Започва артилерийският двубой с неприятелските оръдия. Обади се и нашето оръдие. Наблюдателят направляваше стрелбата от едно високо дърво, а от него до оръдието бе образуван жив телефон от въстаници, наредени по на 40-50м един от друг, които от уста на уста предаваха командата на наблюдателя. В разгара на боя поп Андрей заповяда: «Щабът на фронта!» Тръгнахме към нашите стрелци, които напредваха… При всеки изстрел на нашето оръдие момчетата се въодушевяваха още повече — стрелят и викат по фашистите. От вида и настроението на нашите бойци попът също се възпламени и ми каза: «Бягай бързо при оръдието и кажи да не жалят снарядите!» Предадох тази заповед на командира на оръдието. Малко след това наблюдателят издаде команда: «Същи мерник и запалка, прогресивно коси!» Започнахме честа стрелба… Скоро във военния отряд настъпи колебание и той обърна гръб. Нашите приближиха до гарата и заеха позиция до линията. Същата вечер фашистите, които се оттеглиха от Брусарци, се спрели чак в Дреновец.“^[819]

Революционният комитет в Медковец прави всичко възможно за поддържане на Брусарския фронт. На 26 септември той продължава мобилизацията на хора, реквизира всички годни коне и каруци. За прехраната на въстаниците Стефан Върдзов реквизирва 102 тона брашно от мелницата на Гаврил Поптодоров в Медковец. Георги Бачов Неков и Георги Лазаров Патов се грижат за конете и каруците. Пристигането на отряда на поп Андрей и неговите успешни боеве срещу неприятелските части на Брусарския фронт активизират местните революционни комитети за нови енергични действия.

На 27 септември медковският комитет формира още един отряд от около 100 души въстаници, разделени на два взвода, с командири подофицерите от запаса Филип Върбанов Кръстев и Ефрем Петков Матов — и двамата безпартийни. Общ командир на отряда става сдруженият земеделец Аврам Петков Рацов. Въстаническата бойна единица, която е слабо въоръжена (1 пушка се пада на 5-6 души), пристига на Брусарския фронт към 9 часа сутринта и веднага заема позиция на възвишението срещу гарата, където Андрей Симеонов Рангелов издълбава специално гнездо за леката картечница.

Окуражени от победоносния бой на 26 септември, въстаниците от Брусарския фронт очакват на 27 септември сутринта отново поп Андрей с оръдието, за да продължи настъплението срещу Лом, но той не се появява. По заповед на Окръжния комитет във Фердинанд, получена на 26 септември вечерта, отрядът на поп Андрей заминава да окаже помощ на въстаниците при гара Бойчиновци, където войската напирала с нови бойни части.

Междувременно командирът на отстъпилия към Дъбова махала противник подполковник Петров алармира началниците на гарнизоните в Лом и Видин за силите на въстаниците в района на Брусарци. В резултат на енергичните контрамерки на подполковник Захов на 27 септември сутринта на Брусарския фронт се съсредоточават 2 оръдия, 12 картечници и много боеприпаси. Към 13,30 часа същия ден военните започват боя за гара Брусарци. Силите са неравни, но въстаниците се бият самоотвержено и посрещат противника със силен пушечен и картечен огън. Неприятелят обстрелва с оръдията гарата и възвишението на изток от нея. Поп Андрей не е тук, за да неутрализира оръдията на войската. След ожесточена съпротива гара Брусарци е овладяна от подполковник Захов. Превзет е и близкият манастир. Въстаниците отстъпват към Медковец. Към 16-17 часа правителственият отряд навлиза в Медковското поле и към залез-слънце достига селото. Безуспешни са опитите на Никола Аврамов и Дени Симеонов да организират съпротива срещу войската. Заедно с група от около 20 въстаници и една картечница, поставена върху вагонетка, те обстрелват настъпващите към гарата части, но не са в състояние да ги спрат.

Виждайки безизходното си положение, революционният комитет в Медковец освобождава задържаните в училището сговористи.^[820] Последните изпращат веднага парламентьори при подполковник Захов: Евгени Спасов Попов, Христо Иванов Торньов, Филип Миленов Кольов и Рангел Павлов Префуклийски. Пратениците го уверяват, че в селото няма въстаници. Въпреки това офицерът не се решава да влезе в бунтовното село, а през цялата нощ срещу 28 септември го обстрелва с артилерия и картечници. Едва сутринта командуваните от него военни части овладяват Медковец.

По това време поп Андрей продължава съпротивата. След действията при гара Бойчиновци той се връща отново към Брусарския фронт. За последния бой, който води поп Андрей, участникът в него Илия Томов Виденов от с. Василовци разказва следното: „В края на борбата поп Андрей разполагаше с цяла влакова композиция от няколко затворени вагона. В един имаше хора, в друг коне и катъри. На открития вагон беше поставено оръдието — нашата сила и гордост. При оръдието имаше достатъчно боеприпаси и нужната прислуга — артилеристи. Притежавахме две картечници, хляб, сирене и други продукти. По едно време при нас дойде поп Андрей и бутна във вагона един кош грозде, покани ни да ядем, но ни напомни, че има и други гладни. Разсъмваше се. Поп Андрей нареди да се приберат всички във вагоните. Даде ни няколко напътствени думи и накрая каза: «Момчета, и нас е майка родила, не ни е сврака чупила! Нека знаят нашите врагове, че на тяхното оръжие ние ще противопоставим нашата воля и готовност да се бием за победа!» После даде знак да тръгнем. Машината свирна и потегли… Минахме гара Долно Церовене и спряхме някъде насред пътя. Поп Андрей избра това място за позиция. Наоколо имаше голяма гъста гора… Свалихме картечниците и ги изнесохме напред, а оръдието стреляше от вагона. Наш преден пост наблюдаваше попаденията и предаваше от човек на човек къде и как да се мерят артилеристите. Тази работа вървеше тъй бързо, че оръдието постоянно стреляше. Поп Андрей летеше като вихър напред, връщаше се при нас, качваше се на вагона, скачаше оттам и крещеше: «Дръжте се, момчета! Не се бойте!» Боят трая цял ден. Привечер се наложи да отстъпим…“^[821]

Последните изстрели от оръдието на поп Андрей са отправени към войнишкия бивак при гара Медковец. Няколко войници са ранени и един убит. Това стресва военните „усмирители“, които по заповед на подполковник Захов заемат позиция северно от селото. Оттам започват да обстрелват с полски оръдия отряда на поп Андрей. Веднага след това захваща и настъплението на пехотата. Неравният бой продължава до късно следобед. При създаденото тежко положение за въстаниците поп Андрей дава заповед за отстъпление към гара Габровница. Тук узнава, че е обкръжен от две военни части и по-нататъшната съпротива е безсмислена. Нарежда да се свали оръдието и скрие в близкия шумак, а сам той се разделя с бойците си с думите: „Другари, сега кой както може да се спасява.“^[822]

Така завършва последното сражение на Септемврийското въстание, водено от поп Андрей на 28 септември 1923 г. в местността „Козаровец“ между Медковец и Долно Церовене.^[823] Мнозина от ръководителите на въстанието потърсват спасение зад граница. Между тях са и командирът и пом. командирът на медковската бойна дружина Никола Аврамов и Кирил Митев, към които се присъединява и Никола Горанов от с. Василовци. На поканата им да ги последва, поп Андрей отказва категорично. След раздялата той отива при сестра си в с. Безденица, където се укрива на 29 септември, а след това се отправя към Медковец. В землището на Сливовик научава от един овчар, че домът и чифликът му са изгорени, а „със семейството му нещо станало.“^[824] Вечерта стига до чифлика си и с очите си вижда, че е превърнат в пепелище. Пред тази грозна гледка той има страшното предчувствие, че и другите сведения на овчаря за съдбата на къщата и децата му са истина, поради което ускорява крачките си към Медковец. Преди да влезе в селото, се отбива в мелницата на Гаврил Поптодоров, където работел като машинист най-големият му син Николай. На почукването никой не се обажда. Тогава се отправя към селото през железопътния прелез между двете мелници. Тук се натъква на караулния пост от трима медковчани. Те му съобщават, че всички от неговото семейство са живи и здрави, че къщата му не е запалена и го увещават да бяга, защото иначе лошо го очаква. Поп Андрей обаче предпочита да влезе в селото, за да се срещне с вуйчо си учителя Петър Георгиев Манчов. По пътя за общината, където му казали, че се намира Манчов, го срещат войници. Последните го арестуват и откарват на гарата при капитан Харлаков, раздаващ там „правосъдие“. Завързват го с дебело въже и го приковават около стълба с фенера пред гарата.

На 30 септември военният комендант на Медковец изпраща до началника на Видинския гарнизон подполковник Захов следната телеграма: „Командуващият революционните войски свещ. Андрей Игнатов е в ръцете ни хванат. Моля нареждането Ви.“^[825] Отговорът е: поп Андрей да бъде обесен публично същия ден, 30 септември, в родното му село Медковец. Военните, които само преди няколко дена са респектирали от името му, сега решават да се гаврят с него. Сутринта на 30 септември чрез селския глашатай разгласяват, че „червеният поп“ е хванат и селяните се призовават да отидат да го видят на гарата. Свидетели и съвременници на събитието изтъкват, че в това време поп Андрей стоически понасял присмехите и оскърбленията на медковските сговористи; разговарял само със снаха си Цвета Тодорова Андреева, на която давал съвети да гледа добре внучето му Андрей, за да бъде запазено за рода му неговото име.^[826]

Към обяд глашатаят отново известява, че на 30 септември в 14 часа ще бъде обесен публично на гарата поп Андрей. С това, без съдебно решение, най-тежко наказание военните искали да сплашат и всеят страх сред населението, за да не посмява за в бъдеще да повтаря подобен въоръжен метеж. Ала поп Андрей проявява храброст не само в сраженията срещу войската, но и пред бесилото. Стари хора разказваха, че той бавно се качил на поставеното за случая буре, приближил главата си до въжената примка, която войникът държал с разтреперани ръце, и с изпълнен с вълнение глас заявил: „Целият народ бе с мене! Днес бесите мене, утре той ще беси вас! Запазете въжето за себе си, сатани!“^[827] Казва тези думи и сам си нахлузва примката, а войникът ритва с крак бурето и червеният поп увисва на бесилото, „сюблимен и непостижим“, както казва поетът Гео Милев в поемата си „Септември“.

Три дни виси попът на телеграфния стълб край гара Медковец. Едва на четвъртия ден разрешават на родителите му Игнат и Мария Попдимитрови да приберат трупа на бунтовника. Погребват го на чифлика му, като вместо кръст върху вечното му жилище засаждат трендафил. Председателят на сговористката тричленка Евгени Спасов Попов поставя подписа си под смъртния акт, в който невярно се посочва, че същия ден (30 септември 1923 г., 14 часа) двама от синовете на свещеника били дошли в общината и заявили пред него, че баща им бил умрял от естествена смърт в дома си. Днес този документ, целящ да прикрие историческата истина, се пази в архива на медковската община.

Няколко месеца по-късно, в края на март 1924 г., една вечер в Медковец пристига инкогнито поетът Гео Милев. Целта му е да получи сведения за трагичното септемврийско събитие, както и за дейността на поп Андрей и неговите другари, и да се запознае с някои места, свързани с неговия живот и участ. Със съдействието на участниците в метежа Андрей Симеонов, Софрон Влашки, Ангел Чиков и Евтим Пандурски поетът се среща с бащата на поп Андрей и разговаря с него по интересуващите го въпроси. На изпращане му показват телеграфния стълб край гарата, на който „червеният поп“ е обесен.^[828]

* * *

Тук трябва да подчертая, че по време на Септемврийското въстание революционният комитет в Медковец проявява великодушие и човещина не само към задържаните сговористи, но и спрямо техните семейства. Местните комунисти и сдружени земеделци не допускат никакво насилие и лично отмъщение. Пример за това дават самите ръководители. Медковските въстаници спазват тези указания. В селото не е бит и не е убит нито един участник от другата страна на политическата барикада. Важно доказателство в това отношение са не само разказите на съвременниците, но и обвинителният акт срещу някои въстаници, в който липсват каквито и да е данни за насилия, грабежи и побоища по време на арестите и бунтовните сблъсъци.^[829]

Не така обаче постъпват военните и местните сговористи. След потушаване на въстанието в Ломска околия започва терор и саморазправа от страна на властимеещите, които обикалят селата и с помощта на отделни представители на режима арестуват и избиват комунисти и сдружени земеделци без съд и закон. Така се постъпва и в Медковец. Най-изявените сговористи и блокари забравят човешкото отношение на бунтовниците към тях по време на събитията. Те не само че не се застъпват за Иван (Дано) Опинчев и неговите другари, а ги предават на подполковник Захов и капитан Харлаков, които ги ликвидират по най-жесток начин на 29 септември на гара Медковец. След обесването на поп Андрей някои от сговористите, водени от омраза и от желанието за лично отмъщение, съдействуват на военните при залавяне на група въстаници. На 29 септември заедно с Дано Опинчев на гарата са разстреляни Аврам Петков Рацов, Методи Симеонов Монов и Иван Михайлов Буляшки. На другия ден, пак тук, е убит и Георги Трифонов Белчов. В бой с ломските кавалеристи на 29 септември са съсечени в местността „Търно поле“ край Вълкова Слатина Димитър Младенов Конов и Андрей Петков Конов. На същата дата, на 20 метра западно от моста на река Цибрица, падат убити братята Йосиф и Станко Тодорови Панови; укриващият се в с. Дългоделци Рангел Симеонов Рангелов е ликвидиран заедно с няколко местни комунисти в землището на същото село; на път от Козлодуй за Медковец кавалеристи съсичат в района на с. Черни връх Милен Тодоров Стефанов.

На 30 септември 17 медковски въстаници са натоварени във вагон за добитък и откарани под силна охрана във Фердинанд. Още на другия ден 13 души от тях са изведени извън града, принуждават ги да си изкопаят общ гроб и след разстрела ги заравят тук, край върбалаците на река Огоста. Ето техните имена: Борис Николов Дяволски, Крум Кузманов Конов, Ангел Дамянов Конов, Милан Григоров Табаков, Йосиф Шфейда, Арсен Ангелов Влашки, Найден Павлов Биволарски, Никола Петков Конов, Евгени Андреев Жатов, Димитър (Мито) Матеев Пандурски, Иван Стефанов Кочов, Тодор Рангелов Данков и Григор Петков Бонов. Това са 25-имата убити и „безследно“ изчезнали медковски въстаници, за които медковската община съобщава с официално писмо от 1 декември 1923 г.^[830]

Жестоката разправа с тези въстаници хвърля в тревога и ужас медковчани. Разтичват се близки и роднини на останалите живи въстаници и започват да тропат по сговористки врати и да молят да се застъпят или да укрият техните синове, братя и съпрузи. Въстаникът Евтим Дамянов Пандурски (БЗНС) съобщава, че когато го закарват окървавен в общината, големият чифликчия и търговец Григор Банков се скарва на военните за жестокия побой и довежда медицински фелдшер да му помогне.^[831] Същият богаташ проявява гражданска смелост и на 1 октомври заминава за Фердинанд, където с помощта на познат офицер успява да освободи от разстрел четирима медковски въстаници: Георги Лазаров Патов, Павел Лазаров Патов, Тодор Иванов Дебийски и Стефан Трифонов Павлов.^[832] Евлоги Андреев Тупанкьов, от своя страна, спасява Стефан Върдзов, Рангел Миленов Пилюшки, Иван Алексиев Шупов и Николай Трифонов Вълчев, които предупреждава да се укрият и да не се явяват публично, докато не им съобщи.^[833] В продължение на една седмица в дома на богатия търговец Никола Томов (Колчо) се укриват въстаниците Софрон Кузманов Конов (БЗНС) и Анани Костов Стипцов (БКП).^[834]

На 5 октомври 1923 г. е издадена заповед до всички, които се укриват, в 3-дневен срок да се явят и регистрират в общината, в противен случай ще се считат за бандити и ще бъдат разстреляни на място. Когато се явяват, те са подложени на жестоки побоища от дошлите да ги приберат полицаи. В тази връзка Тодор Лазаров Пасланджийски разказва: „През ръцете на биячите Г.В.Б. и А.Г.Б. минаха повече от 300 души. Те биеха човек, докато се счупи дърво от него… И двамата са бедняци, но силно фашизирани, вземаха здравето на трудовите хора.“^[835] За тези репресии свидетелствува и въстаникът Рангел Миленов Пилюшки: „Привикваха ни няколко пъти в общината и ни пуснаха, след като ни биха до насита.“^[836]

След това ги задържат и изпращат в шлеповете на Ломското пристанище. В тях са затворени 32 въстаници от Медковец: 17 комунисти, 12 сдружени земеделци и 3 безпартийни.^[837] Впоследствие повечето от тях са прехвърлени в конюшните на Втори конен полк в Лом.^[838] На 8 ноември и на 18 декември 1923 г. повечето от задържаните в шлепа и конюшните са освободени и се завръщат в Медковец.

От 14 до 20 декември с. г. Ломският полеви съд издава постановление за привличане под отговорност и следствие следните 22 въстаници от Медковец: Георги В. Неков, Анани Костов Стипцов, Панто Филипов, Тодор Раков, Стефан Раков, Софрон Кузманов Конов, Рангел Захариев Табаков, Иван Цветков Стипцов, Софрони Дамянов Пецов, Евтим Дамянов Пандурски, Никола Христов Турлака, Борис Маринов Пърчоев, Атанас Тончев Патов, Григор Симеонов Рангелов, Евлоги П. Опинчев, Петко П. Биволарски, Андрей Симеонов Рангелов, Ангел Младенов Чиков, Захари Т. Нейков, Александър Г. Табаков, Крум Георгиев Сивов и Софрони Митков Рацов. Всички те са обвинени, че „са взели участие в насилственото изменяване на държавния строй, с цел да се възстанови в България съветско селско-работническо правителство“, поради което съдът постановява да се привлекат като обвиняеми по чл. 99, т. 2 от Наказателния закон.^[839] В заключителното постановление от 15 януари 1924 г. се установява, че двама души — Иван Н. Опинчев и Григор Симеонов Рангелов, са действували като „организатори, подбудители и предводители… участвували са като членове на революционния комитет“, а останалите са „действували по заповед“.

В обвинителния акт се приписва вина още и на Григор Симеонов Рангелов, Георги В. Неков, Панто Филипов и Андрей Симеонов, „които са били участници в учредените в тези села революционни комитети или началници и ръководители на бойни метежнически групи“, поради което съдът иска наказанието им по чл. 99, т. 2 от Наказателния закон. Делото е внесено в Софийския апелативен съд, който с обявление №1772 от 23.02.1924 г. заявява, че следственото дело „се прекратява, понеже деянието е амнистирано“.^[840] Само срещу Григор Симеонов Рангелов е образувано дело, след което го изпращат в Ломския затвор. Там престоява до средата на август 1924 г., когато и неговото дело е прекратено и той бива освободен.

1. Социално-икономическо развитие

Въпреки засилващата се експлоатация на селския труд, стопанската дейност по време на частичната стабилизация се съживява. Важна роля в това отношение играе Земеделската катедра към Видинския окръжен съвет. В отчета си пред постоянната комисия в заседанията й от февруари — март 1926 и 1927 г. директорът на катедрата Казанджиев, като застава на позицията, че „спасението на страната и избавяне от днешната криза за народостопанския ни живот зависи единствено от увеличеното земеделско производство“, апелира за по-скорошно комасиране и окрупняване на поземлената собственост, за въвеждане на повече селскостопанска техника както при засяването, така и при обработването на културите и прибирането на реколтата. Характерно за селскостопанската дейност е преминаването от дву- и триполното сеитбообръщение към плодосменното. Тази система е по-интензивна и става възможна след въвеждането на маслодайните растения, картофите, захарното цвекло и други.^[841]

Правят се опити с пшеница №16, 7 и 84 от Русенската опитна станция. Вземат се мерки за подобряване на скотовъдството.

В резултат на използуване труда на бедните селяни и на умело боравене с различни стопански дейности в Медковец се оформя една немногобройна върхушка от земевладелци, търговци и лихвари, която била силна по количеството на притежаваната земя и средствата за производство. Анализът на статистическите данни, извлечени от партидните книги на селото за периода 1919-1929 г. и 1929-1935 година, дава възможност да се направят някои оценки и изводи. През 1919-1929 г. продължава окрупняването на земята в ръцете на отделни стопани. Докато през 1922 г. в селото има 5 стопани с над 300 дка земя, то в следващите — до 1929 г. включително, броят им се увеличава рязко на 31, от които 15 души притежават от 300-350 дка земя, 8 от 350-400 дка и 8 от 400-452 дка. Над 400 дка притежават: Митю и Давид Нейкови, Марко Томов, Никола Андреев Паньов, Иван Петров Сарафски (Керкезина) братята Евгени, Рангел и Горан Витански, Тодор Иванов Татарски, Христо Т. Кольов и Стефан Пешов; шестима от тях са новозабогатели.^[842]

Сравнението на данните от първия и втория период, макар те да са непълни, дава възможност да се проследят набелязващите се тенденции в социално-икономическото развитие на селото. През втория период силно намалява броят на най-едрите стопанства — от 31 на 5; засилва се процесът на раздробяване на земята — общият брой на стопанствата се увеличава от 446 на 481; увеличава се броят на безимотните и малоимотните собственици (до 50 дка) — от 253 на 386. Това става в резултат на наследствената делба на голяма част от едрите и пропадането на част от средните стопанства, които от 193 за първия период намаляват на 95 през втория.^[843]

Повечето от заможните стопани, както и някои предприемчиви средни селяни се ориентирват към закупуване на модерна техника: трактори, вършачки и жътварки сноповръзвачки. През пролетта на 1925 г. Никола (Колчо) Томов, търговец на зърнени храни, закупува трактор „Фиат“. Последван е от богатия стопанин Милан Тодоров Куткудейски в съдружие със зет си Николай Попандреев, които през есента на същата година закупуват трактор американска марка „Деринг“. За сравнително кратък срок в надпревара се закупуват доста трактори и вършачки. Даже и някои средни селяни, които не разполагали с достатъчно средства, вземат заеми от банката или от лихвари, но си набавят едър инвентар. Само за 5-6 години, към 1930 г., в Медковец се наброяват 17 вършачки и толкова трактора с тракторни сноповръзвачки.^[844] През 1928 г. Ломска околия е на второ място в страната по броя на моторни вършачки (70 броя) и на първо по броя на тракторите (45 броя).^[845] Видно е впрочем, че в Медковец има най-много трактори в околията. Това се дължи не само на голямата обработваема площ, но и на тежката за обработване почва — машините улесняват селяните при оранта. Неслучайно на 27 март 1927 г. в землището на селото е организирано състезание, между тракторите „Мак Кормик“, „Император Мунктелс“ и „Фордзон“, на което присъствували много жители и от съседните села. То завършва с победа за трактора „Мак Кормик“.^[846]

Собствениците на трактори и на други селскостопански машини механизират труда в своите стопанства, с което подобряват обработката на земята и повишават производството.

Други заможни селяни пък влагат своите средства в промишлени предприятия. През 1928 г. Софрон Дамянов Влашки закупува машина за преработка на слънчогледово семе и построява маслобойна фабрика в къщата на Драган Младенов. Маслобойна фабрика построява в село Расово и медковчанинът Давид Аврамов Нейков (Виндо), в съдружие с Цено Гинов.

В Медковец се увеличава и броят на търговците: трима търговци на зърнени храни; Герман Митков Рацов, Софрон Митков Рацов и Иван Алексов Беремлийски отварят кръчми; от своя страна, Иван Григоров Бончев, Софрон Ангелов Боздуков, Асен Георгиев Грънчарски, Тодор Желязков, Никола Петков Ризов, Андрей Евгениев Жатов и Илия Цветков Неков откриват бакалници; кръчма и бакалница има преселилият се от с. Боровци (Берковско) Цеко Цветков, а Цветан Атанасов Барлатов от с. Мокреш (Ломско) — шивашка работилница и бакалница; през 1937 г. модерният магазин „Дунав“ на Асен Георгиев Доцински започва да снабдява и задоволява нуждите на селяните с колониални стоки, манифактура и памучни прежди.^[847] По такъв начин кръчмите се увеличават от 7 на 11, а бакалниците от 4 на 11^[848] в сравнение с периода преди войните. В стремежа си да привлече повече клиенти, всеки един от тези търговци прилага различни способи: даване стоки на кредит, с някоя стотинка отстъпка, на почек и пр.

Увеличават се и занаятчийските работилници, чието число достига 26: железарски — 6, дърводелски — 6, строителностоларски — 2; шивашки: за мъжко облекло — 4, за дамско — 1, кожухарски — 3; обущарски — 2 и машиноплетачни — 2; във всичките работят над 80 души чираци и калфи.^[849]

С увеличаване броя на занаятчиите, през 1927 г.^[850] е основано Общото занаятчийско сдружение „Прогрес“ с първи председател Богдан Станков (дърводелец) и секретар-деловодител Велко Младенов Свинарски (шивач). Неговите основни задачи са: уреждане отношенията между отделните еснафи, между майсторите, от една страна, и калфите и чираците, от друга, защита интересите на занаятчиите и подобряване на социалното им положение. По време на 30-те години то води борба за създаване на пенсионен фонд и посмъртна каса. „Прогрес“ е едно от големите сдружения в Ломска околия, в което членуват 120-130 занаятчии. На околийската конференция в Лом през 1937 г. присъствуват 110 делегати. Сдружението води активен организационен живот. През 1936 г. ушиват свое знаме, кръстник на което става по покана на ръководството, Косьо Маждраков. За негов патронен празник се определя 31 януари — Атанасовден, който се чествува ежегодно по най-тържествен начин. Всички занаятчии участвуват активно в обществено-политическия живот и стопанската дейност на селото. След 1934 г. по силата на новия закон за общините председателят на сдружението се избира за съветник на общината. Председатели на общозанаятчийското сдружение след Богдан Станков стават: Ерменко Раков (1929-1932), Саво Станоев (1932-1934), Кирил Атанасов Сарафски (1935-1939), Георги Филипов Биволарски (1940) и Цветан Петров Коларски (1941-1944).^[851]

Особено тежка и гибелна се оказва за редица средни и малоимотни стопани в Медковец икономическата криза през 1929-1933 г. Започва усилено разоряване на много селски домове. Банките продават земята на длъжниците, а лихварите — едрия земеделски и занаятчийски инвентар, покъщнината, добитъка. По това време са разорени следните средни селяни: Атанас Игнатов Данков, Игнат Петков Убовилски, Димитър Иванов Просеничков, Найден и Алексо Христови Кръскьови, Христо Иванов Кожлеев и др. Земите им са продадени от медковски лихвари за борч. Кочелията, турчин от Лом, взема за борч 120 дка земя на Спас Първанов Бояджията; на Евлоги Якимов Попов лихварите отнемат 100 дка земя и семейството му остава да живее в мизерия; на Петра Григорова Дервенджийска чрез съдия-изпълнител и вземат не само добитъка, но и котлите и чергите; на публичен търг са разпродадени земята, занаятчийският инвентар и покъщнината на Симеон Димитров Тикванов (кожухар) и Симеон Василев Димитров; за борч са продадени 50 дка земя и вършачката на Тодор Кръстев Томов, а на Евстати Марков Сивов, Тодор Беремлийски и Иван Аврамов лихварите отнемат тракторите.^[852] Милост не се проявява към никого от длъжниците.

В такова семейство израства и Николай Евлогиев Попов, който описва в спомените си тежкия и нерадостен живот на децата: „За нас започна нерадостно детство, кредиторите взеха целия ни имот, въпреки че имаше закон да се остави минимумът за издръжка на семейството. Майка ми води дела цели 17 години срещу лихварите — вълци. Всяка година идваше съдия-изпълнител, за да ни секвестира покъщнината. Секвестира!… Каква злокобна дума, но и първата чужда дума, която съм научил в предучилищна възраст.

Това е школа за възпитание. Идат, прекосяват широкия двор кметът, писарят и съдията. И като на обир задигат — какво? Котли, тенджери, друго! Окото на съдията мерна часовника — будилник, съвсем наскоро купен от мама от Лом, за да ни буди сутрин за училище. Двамата с брат ми ревнахме и по детски се съпротивлявахме. Мама ни утешаваше, а сама се обливаше в сълзи. Отмина вихърът и остана пустош!… Но мине не мине някой месец и пак идат… Седемнадесет години съдилища!“^[853]

Към несгодите се прибавят и честите природни бедствия, градушки (1924-1925 г.), наводнения (1926 г.), суша и градушки (1928 г.), които донасят допълнителни затруднения на селските труженици. Задълженията им към търговците и лихварите все повече растат, последните им вземат имота и средствата за производство и ги превръщат в изполичари или ратаи. Така ежегодно се увеличава селската беднота в Медковец. Неоспоримо доказателство за това са официалните документи, отнасящи се за бедните в селото. Докато през 1921 г. са признати за крайно бедни 13 семейства,^[854] през 1922 г. се увеличават на 60,^[855] то в 1940 г. броят им нараства на 212. От тях 21 са първа категория, а останалите — втора.^[856] От мизерствуващите 30 семейства са от циганското малцинство.

Вследствие на рязкото задълбочаване на социалната диференциация и засиленото ограбване на селските маси през 30-те години на XX в. се засилва миграцията от Медковец. Някои безимотни селяни напускат родното си място и отиват в градовете на работа, а други тръгват по печалба в Южна Америка. За 5 години (1925-1930) в Америка заминават 22 души.^[857] Най-рано се завръща, без да са минали и две години, Иван Кузманов Конов (Крушняра). След 1930 г. си идват от гурбетчилък и следните медковчани: Илия Иванов Германов, Евгени Миленов Пилюшки, Владимир Савчов Порчов, Тодор Андреев Лачов, Евгени Вачов Спасов и Първан Георгиев Ванков. От тях само Илия Иванов Германов припечелва повече пари, с които открива бакалница и кръчма в Медковец, Иван Кузманов, Първан Ванков и Евлоги Попов обаче се завръщат без пукнат грош. Другите 15 медковчани остават завинаги в Аржентина.

* * *

Кредитна кооперация „Пчела“. Важно място в стопанския и обществено-политическия живот на селото през периода 1924-1944 г. има кредитната кооперация „Пчела“. В най-тежките години на сговористкия режим тя е единствената стопанска организация, в която се групират предимно средни и малоимотни селяни — членове на БЗНС и безпартийни. Кооперацията полага усилия да облекчи тяхното положение и да защити интересите им срещу посегателствата на частния капитал и местната сговористка власт, както и от последвалите я режими. Докато по времето на земеделското правителство тя има добри условия за благородната си и полезна дейност и подкрепа от местната община, то след деветоюнския преврат 1923 г. е принудена да води непосилна борба с частните търговци житари, бакали и кръчмари, които правят всичко възможно да ограничават нейната дейност и да я разтурят.

През втората половина на 30-те години Ломска околия е на едно от първите места във Видински окръг по броя на създадените кооперации. Такива имало в 35 села на околията.^[858] През 1927 г. в Лом е организиран Районен кооперативен съюз (РКС), съставен изключително от колективни членове, кредитни кооперации от Ломска и Белоградчишка околия. Под девиза „Сговорна дружина планина повдига“ съюзът си поставя цел да организира и подпомогне борбата на местните кооперации с техните противници и нелоялни конкуренти.^[859]

Медковската кооперация е една от дейните в Ломска околия, въпреки трудностите и спънките за преодоляване. По сведения на БЗБ — Ломски клон, за разрешените и използувани кредити към 30 март 1927 г. се вижда, че кооперация „Пчела“ има 61 членове с 116 565,15 лева дялов капитал и членски внос, с разрешен кредит общо от 420 000 лева (300 000 личен и 120 000 варантен), а използуван — 308 423 лева.^[860] В сравнение с другите две кооперации, в Сливата и Душилница, макар че първата има повече членове (77), техният дялов капитал е доста по-малък. Що се отнася до разрешения кредит, то сумата на медковската кооперация се равнява на сбора от сумите на другите две кооперации и докато те не го използували напълно, „Пчела“ превишава разрешения личен кредит с 8423 лева. Този факт говори за по-големи материални възможности и за по-активна дейност. Показател за мястото и значението на медковската кооперация в околията по това време е засиленият интерес към работата и от страна на Районния кооперативен съюз в Лом и други ръководни органи на кооперативното дело.^[861]

След напускането на председателството от учителя Петър Георгиев Манчов през 1925 г. кооперацията изпитва известни затруднения. На няколко пъти през същата година се провеждат избори за председател на управителния съвет и се избира Горан Костов Порчов, член на БЗНС. По свои съображения ръководството на банката не утвърждава избора и го блокира. Но на следващите избори той пак е избран за председател, поради което кредитното учреждение е принудено да се съобрази с волята на членската маса. Новият председател е известен общественик и деен ръководел на местната организация на БЗНС. Горан Порчов си поставя задача да увеличи членския състав на кооперацията но допуска нарушения на устава, като отпускал заеми на нови членове, преди да са внесли дялов капитал. Узнало за тези противоуставни деяния, ръководството на банката го подменя с Горан Петров Конов — учител и член на Сговора, който стои начело на кооперацията от 1927 г. до нейното ликвидиране през 1943 година. Като председател той прави успешен опит да разшири дейността на кооперацията; открива мандра за преработка на млякото; наема фондова земя за обработване на кооперативни начала.^[862] И въпреки това пак се явяват дефицити, което смущава членовете на кооперацията и някои започват да я напускат. Положението се влошава и към 1928 г. тя се изправя пред банкрут. Спасяват я най-преданите на кооперативното дело земеделци, които внасят отново суми, подписват задължения към Банката, в резултат на чиито кредити „Пчела“ стъпва на крака и продължава дейността си.

Основните причини за несполуките и тежкото финансово положение на кооперацията се крият в неопитността на ръководството. След напускането на председателя Петър Георгиев Манчов неговите приемници нямат нужната подготовка, поради което някои нечестни магазинери, касиери, деловодители — не без съдействието на частния търговски сектор — вършат уставни нарушения. Впрочем още с основаването кооперация „Пчела“ започва постоянна борба с представителите на частната инициатива. В периода 1919-1925 година тя има успехи в тези двубои, но по-късно, вследствие промяната в обществено-политическите условия частните търговци се съвземат.

Кредитната кооперация не притежава собствен дом, складове за зърнени храни, помещения за магазини за бакалски стоки. Тя е принудена да плаща свободен наем, за да задоволи своите нужди. Продава стоките на населението в брой, закупува ги от индустриалните фирми само със законната печалба от 10-15 процента, без други отстъпки, докато частните търговци и бакали, които воювали с кооперацията на живот и смърт, имат в повечето случаи собствени складове и помещения за дюкяни в центъра на селото и не плащали нито наем, нито на магазинери. Със знанието на Министерството на търговията промишлените фирми им доставят стоките за потребление с допълнителна отстъпка 10 процента към законната печалба. По такъв начин се създават условия на частните търговци да конкурират успешно потребителската кооперация, като продават на клиентите по-евтино и без да влизат в загуба. Все с тази цел те продават на населението не само в брой, но и на кредит срещу зърно и др. Това било по-изгодно за мнозина бедни и средни селяни, които невинаги разполагали с налични средства. В някои случаи частните търговци и бакали постъпват непочтено, като не изпълнявали обещанията си за по-скъпо заплащане на закупуваните от населението произведения. Типичен случай в това отношение е изкупуването на житото, върху което държавата слага монопол. Чрез кредитната кооперация на зърнопроизводителите се плащали по 3 лева аванс на килограм. Властта обаче дава право на частните търговци житари да изкупуват зърното, като им дават в аванс по 3,20 лева на кг. Повечето от жителите на селото, между които и доста кооперативни членове, продават житото на частните търговци, които след аванса не дали нищо добавъчно, докато кредитната кооперация заплатила на клиентите си по 0,50 лева на килограм в повече.

При такива условия на кооперацията е трудно да води успешна конкуренция с частния сектор. Печалбата от търговията със зърнени храни и бакалските стоки не била достатъчно голяма, за да се посрещнат необходимите разходи от наеми и заплатите на служителите, възлизащи на 42 000 лева, при одобрен бюджет за 1943 г. 89 374 лева.^[863] За упадъка на кооперация „Пчела“ допринасят и нейните служители, някои от които не само нямали присърце кооперативното дело, но не били и чужди на користни подбуди за забогатяване и кариеризъм.

Дългогодишният председател на кооперацията Горан Петров Конов, който стои начело на управителния съвет повече от 15 години, проявява известно старание да се развива тя нормално, полага повече грижи за мандрата, но не упражнява близък контрол върху работата на касиер-деловодителя и магазинерите. Тази слабост е характерна и за предишния председател Горан Костов Порчов. А липсата на надзор върху работата на служителите, които отговарят за финансово-отчетната и материалната част довежда в крайна сметка до дефицити и на два пъти изправя кооперацията пред банкрут. През 1927 г. ревизията на Банката открива недостиг и касиерът — деловодител, Петко Симеонов Торньов е надчетен със сумата 70 000 лв., а магазинерът Крум Георгиев Сивов — със 120 000 лева.

След констатираните липси, с цел да прикрие надчета, неизвестна ръка се промъква през нощта и грабва архивата на кооперацията и я изгаря в местността „Брестака“ на медковското землище. Своевременното уведомяване на полицията и положените от нея усилия обаче не довеждат до разкриване на извършителя на престъплението. По този повод в селото се водят разговори от такъв характер: „Ако е открадната, кокошка, крадецът веднага ще бъде открит, но щом е въпрос за пари, не ще може да се разкрие.“ Така и става. Съдът оправдава касиер-деловодителя Петко Симеонов и го освобождава от отговорност по надчета, а сумата от 70 000 лева минава в загуба и задължение на кооперацията. Надчетът пък на магазинера Крум Георгиев Сивов в размер на 120 000 лева е изплатен от баща му Георги Иванов Сивов.

През 1928 г. на мястото на напусналия Петко Симеонов е назначен Емануил Л. Иванов (Мано) от Берковица, женен за учителка от Медковец, а касиер става Недялко Нисторов — средно заможен кооператор, но без необходимата подготовка за длъжността. Новият деловодител Мано заедно с деловодството в кооперацията полага грижи и за частната си търговия в бакалницата. През 1931 г., поради немарливост (забравя ключовете на касата) на касиера Недялко Нисторов, изчезват от касата 42 000 лева. И този път полицията не успява да открие крадеца. Срещу него е заведено дело и съдът го осъжда на 2 години затвор и да възстанови сумата на кооперацията. След излежаване на присъдата той връща в касата липсващата сума.

Поради настъпилата стопанска криза, липсата на стоки на пазара, вредната дейност на деловодителя и принизения надзор от страна на председателя, към 1933 г. кооперация „Пчела“ отново изпада в несъстоятелност. За спадане на търговската й дейност допринасят и появилите се по това време в Медковец търговски пътници. Като представители на търговските фирми те конкурират кооперацията с бързата и по-евтино доставяна стока. А стоките в магазина на „Пчела“ залежават, служителите си получават редовно заплатите, а гледали предимно собствените си интереси. Деловодителят Емануил Л. Иванов „спестява“ пари и впоследствие си купува лека кола и си построява къща в Лом. В това време в Медковец открито се говори: „Който медковчанин се хване за кооперацията — пропада, само Емануил Иванов спечели.“^[864]

Въпреки усилията на новоназначения касиер-деловодител Евгени Тодоров Попдимитров, а след него и на Евлоги Андреев Тупанкьов, работата в кредитната кооперация от година на година се влошава. Ръководството се бори да продължи съществуването й, но условията са неблагоприятни. В навечерието на Втората световна война търговията все повече замира, стоки няма, всичко, което се произвежда, отива за нуждите на шетащата из Европа немска армия. За населението се отпуска малко и то го продава главно на частни търговци. В същото време заплатите на персонала продължават да се изплащат. Като вижда критичното положение на кооперация „Пчела“, Банката отново препоръчва да се ликвидира закъсалото предприятие. За тази цел е избрана комисия в състав: Горан Петров Конов — председател, Евлоги Андреев Тупанкьов — касиер и членове — Петър Георгиев Неков, Андрей Матов Суролейски и Савчо Цветков Порчов. Ликвидационната комисия разхвърля дълговете на кооперацията върху нейните членове, които подписват заемни полици пред Банката, съобразно имотното им състояние, а те, от своя страна, поделят стоките помежду си. Така завършва своята 28-годишна дейност кооперация „Пчела“.

Изложението за дейността на кредитната кооперация „Пчела“ няма да бъде пълно, ако не отбележим, че към нея възниква и младежка кооперативна група. Инициатори на това движение са Константин Горанов Цанков и Петър Миленов Пилюшки, които на 14 февруари 1937 г. събират в училището следните младежи: Атанас Горанов Петков, Борис Симеонов Йошев, Ефтим Владимиров Манастирски, Милан Николов Василев, Любен Ефремов Петков, Ангел Евгениев Попов, Константин Георгиев Лазаров, Владимир Иванов Дебийски и Евлоги Иванов Бончев. Под ръководството на Горан Петров Конов след запознаване с устава учредителното събрание основава младежката кооперативна група. Председателят на кооперация „Пчела“ поздравлява „тези нови и бодри сеячи на кооперативната идея“ и изказва пожелание новата освежителна струя да ободри и укрепи вярата на селяните в кооперативното дело, чрез което трудовите хора ще могат да се измъкнат от кризата. Избрано е ръководство от 3 души.^[865] С дълбока вяра и ентусиазъм започват своята дейност младите кооператори. В резултат на агитационната работа на председателя Константин Горанов Цанков се записват нови членове: Георги Якимов Прокопов, Цено Василев Просеничков, Любен Миланов Куткудейски и Вергин Иванов Боздуков, с които групата нараства на 15 души.^[866]

Младежката кооперативна група не могла да просъществува дълго. След като се запознава със състава и политическата принадлежност на членовете й, полицейското управление в Лом съобщава, че младежката кооперативна група в Медковец не може да съществува, тъй като нейните членове били неблагонадеждни. Към края на 1937 г. групата преустановява организационното си съществуване.^[867]

Основната причина за трагичния край на кооперация „Пчела“ и на младежката кооперативна група е от политическо естество. Властта не позволява идеите на кооператизма да се прилагат на практика, защото се явяват заразителен пример за мнозинството от селяните.

* * *

Комасация на земята. Въпросът за комасирането на земите в селата на Видински окръг, в който от 1900 г. влиза и Медковец, се поставя още в началото на второто десетилетие на XX век. В търсенето на пътища за повишаване на производството и подобряване обработката на земята селскостопанските специалисти сочат комасацията като една от резултатните мерки за подобряване селското стопанство. Село Мокреш е първото в Ломска околия, което още през 1927 г. пристъпва към комасация на земята.^[868]

Идеята за комасиране не е чужда и на някои от най-издигнатите земеделски стопани в Медковец, особено тези, които притежават модерна селскостопанска техника. Пръв окръжният съветник Иван Николов Опинчев от нашето село поставя въпроса за по-скорошно комасиране на земите в окръга. Още през 1923 г. на заседание на Постоянната комисия във Видин той сочи събирането на едно място на земите на селските стопани като „най-рационалното средство, за да се избегне раздробяването на земята“. Нещо повече: той смята, че комасацията трябва да предхожда нововъведенията на машинното обработване на почвата.^[869]

Отново и по-настойчиво тази идея започва да си пробива път след 19 май 1934 г. Пръв подема инициативата за реализирането й на практика в Медковец Андрей Матов Суролейски, бивш кмет при управлението на БЗНС. В негова подкрепа се явява дългогодишният учител и културен деятел Марин Кръстев Пасланджийски. Особено важно е, че кметът на селото Илия Чернев приема присърце идеята и организира допитване до населението. Въпреки съпротивата на някои по-големи земевладелци, чиито интереси като собственици на най-плодородните земи се засягали, референдумът дава положителен отговор на въпроса за комасацията. Мнозинството от средните и малоимотните селяни приема тази нова форма на стопанисване на земята.

След като Министерството на земеделието утвърждава предложението за комасиране на медковското землище, се обявява търг за изпълнителна работа, който е спечелен от инженер Танев от София — ръководител на специално комасационно бюро. Седалището на инж. Танев и комасационното бюро е в София, а в Медковец се установява кантората за Северна България с ръководител инж. Кудрявцев.

Работата по комасацията на Медковец се извършва в продължение на 3 години (1935-1938). През есента на 1935 г. започва подготвителната работа по измерване на землището за кадастриране и комасиране. Дейността се извършва от двама инженери, трима техници-землемери и около 15 работници. От март 1936 г. започва измерването на разстоянията с метрични ленти и оптически апарати. Броят на работниците се увеличава на около 40. Това са предимно интелигентни младежи от селото, завършили гимназия или някакво друго училище. Работят доста усилено, от ранни зори до късни вечери, за да могат да се спазят договорираните срокове.^[870]

Широкото и равно медковско землище е планирано и разпределено по категории съобразно отдалечеността и доходността. Прокарани са широки пътища, които са продължение на изходните улици на селото, и други, по-тесни, напречни на първите, с които се оформяли парцелите. По желание на стопаните имотите им се запазват по количество, но групирани в по-големи парцели на две, три и четири места. Обикновено им се дава земя от различни категории, но приблизително да отговаря на качествата на тази притежавана от тях преди комасацията. При разпределението на парцелите някои от по-заможните жители, правят опити чрез подаръци, рушвети и подкупи да получат желаното качество. За такива нечестни намерения говори и ориентирането на някои от жителите на селото към онзи кандидат за народен представител, който би имал влияние и авторитет пред органите по комасацията, а не по класова и политическа принадлежност. Водени от такива подбуди, някои комунисти агитирали за Атанас Попов, а не за кандидата на „Народен фронт“ Парашкев Забунов.^[871]

И в Медковец, както и в други села, дето се извършва комасация, се получават търкания и недоволство. Даже инициаторът и най-горещ привърженик на уедряването на земята Андрей Матов Суролейски остава недоволен и прави възражение, че е ощетен при разпределение на парцелите. Естествено е да е допуснат известен субективизъм, но в такъв случай трудно могат да се задоволят всички. По-важно е, че едно голямо, прогресивно дело, за което мечтаят и се борят още по време на управлението на БЗНС, сега се осъществява на практика. Комасацията дава широк път на механизараното обработване на земята. Блоковете в медковското землище се запазват до създаването на ТКЗС през 1949-1950 г.

2. Обществено-политически живот

3. Медковец в годините на Втората световна война 1941-1944 г.

Започналата Втора световна война се разширява и обхваща една след друга държавите от европейския континент. В края на 1940 и началото на 1941 г. в Румъния е настанена 500-хилядна германска армия за действия на Балканите.^[948] С тази сила царят трябвало да се съобразява.

Отхвърлило предложението на Съветския съюз за сключване пакт за приятелство и взаимна помощ, българското правителство на 1 март 1941 г. официално присъединява страната към Тристранния пакт. България се превръща в сателит на хитлеристка Германия, чиито войски преминават през страната и нападат Гърция и Югославия. Немската военна машина набързо ги прегазва и окупира. В резултат на така развилите се събития през април и следващите месеци към България са присъединени изконните български територии Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия.

Успехите на агресивния военен блок през 1940-1941 г. и присъединяването на Македония и другите български земи към майката — отечество, се посрещат в Медковец със задоволство от националистическите организации, представителите на властта и други. Засилва се тяхната пропаганда в полза на Германия и на политиката на правителството, в резултат на която се осъществява обединението на почти всички българи в една държава без проливане на кръв. Активизира се дейността на Легиона и другите националистически организации и групи, които правят демонстрации и скандират из селото: „Да живее велика България“, „Да живее царят — обединител“, „Смърт на СССР и комунизма“ и други. С цел да привлекат повече младежи на своя страна, наред със създадените в училищата организации „Бранник“, по инициатива на околийския училищен инспектор Косьо Маждраков в Медковец се създава такава и сред цивилните младежи. Това се прави под благовидния предлог за материално подпомагане чрез закупуване на униформи, осигуряване на летни лагери за безплатна почивка и други предимства. Примамени по такъв начин, в казионната младежка организация „Бранник“ се записват не само синове на по-заможни жители и поддръжници на властта, но и бедни младежи, занаятчийски работници и други.

Проява на вярност, уважение и одобрение на политиката на монархическия режим е тържественото посрещане на генерал Жеков при завръщането му от Германия, където се среща с Адолф Хитлер. На 8 декември 1941 г. той е поздравен на гара Медковец от Косьо Маждраков, учениците от седми прогимназиален клас и дружеството „Кавалери на ордена за храброст“. По стар народен обичай на генерала се поднасят хляб и сол, а Косьо Маждраков му рапортува и го приветствува.^[949]

С присъединяването на България към Тристранния пакт тя става почти изцяло икономически и политически зависима от хитлеристка Германия. В резултат на хищническо ограбване към 9 септември 1944 г. страната е доведена до стопанска разруха.^[950] Българското правителство се изправя пред големи трудности във връзка с изхранването на войската, увеличена от честите запасни набори, нарастващата полиция и организираната жандармерия. За да се гарантира изхранването, по селата се организират реквизиционни комисии. В Медковец кметът и общинската управа назначават в комисиите главно хора, приближени на властта, много от които проявяват субективност при измерване на храните и определяне на нарядите. Нараства броят на селяните, които започват да укриват храните, а после ги продавали на черна борса. Общинската управа организира преследване на черноборсаджиите, конфискува намерените скрити храни, съставя актове на укрилите ги и ги изпраща на прокурора. Само за укриване или продаване на 3-4 крини жито преминават през полицията и са изпратени в затвора редица трудолюбиви и добри стопани. С извършените репресии при реквизициите властта си спечелва омразата на селяните, а броят на недоволните се увеличава. Поради липса на строителни материали се явява безработица сред строителите. Това обстоятелство е използувано от някои вербовчици на работници за Германия. Въпреки агитацията на някои селяни срещу този рекрут, водени от желанието за забогатяване или за припечелване и подобряване на материалното си положение, от Медковец заминават 12 души.^[951] След една година обаче те се завръщат от Германия разочаровани и с разклатено здраве. Сред тях има няколко души комунисти.

Междувременно още в началото на 1941 г. ЦК на БРП и представители на БЗНС и БРСДП предупреждават своите членове за опасното развитие на събитията в света, Европа и България и че правителството на Богдан Филов се подготвя да мине открито на страната на Германия.^[952]

Медковските сдружени земеделци, комунисти, социалдемократи, демократи (напр. Велко Свинарски) и други, привърженици на англо-американска или съветска ориентация, започват да разясняват политиката на кабинета на Б. Филов и Тристранния пакт. Чрез читалището, въздържателното дружество и други масови организации и в лични разговори с медковчани те се стремят да разясняват опасността от въвличане на България във войната. Вестта за присъединяване на България към Тристранния пакт се посреща в Медковец различно. Легионери, ратници, бранници и други националистически групи виждат в това събитие път към решаване на обединителния въпрос. Комунистите все още са респектирани от пакта Молотов — Рибентроп, поради което някои от тях заемат изчаквателна позиция. Други обаче открито демонстрират своето неодобрение. Ремсистът Любен Димитров Виденов организира група ученици от Берковската гимназия, които хвърлят камъни по преминаващите през града немски танкове и скандират: „Долу хитлеристка Германия“. За тази си проява медковският младеж е задържан от полицията и съден по ЗЗД, но по недоказаност е оправдан. По-големият му брат Иван Виденов като войник в свързочния полк в София се включва в конспирация в качеството на взводен отговорник на бойна група. След провала е арестуван и подложен на жестоки инквизиции в продължение на 65 дена. Съден е през 1942 г. от военно-полеви съд по ЗЗД.

След март 1941 г. военнонаборната комисия прави безуспешни опити да преименува чрез съда медковчанина Ленин Михайлов Ванов. Особено показателна е проявата на стария сдружен земеделец Цветко Костов Стипцов. На среща с председателя на Народното събрание Логофетов, състояла се в началото на април 1941 г. в Медковец, дядо Цветко взема думата на организираното общоселско събрание и му заявява дръзко: „Оная война немците ни опропастиха, а сега ще ни закопаят окончателно.“

След нападението на Германия срещу Съветския съюз, извършено на 22 юни 1941 г., всички комунисти сближават вижданията си и ръководейки се от интересите на „първото социалистическо отечество на световния пролетариат“, застават на страната на Москва. В тази връзка Политбюро на ЦК на БРП (к) взема решение за организиране и разгръщане на въоръжена борба „срещу хитлеристките войски и техните български помагачи“.^[953] Новият курс на комунистите се налага и в Медковец. Трябва да се отбележи обаче, че указанията на ЦК на БРП (к) в това отношение не се изпълняват своевременно. Готовност за създаване на нелегални комунистически и ремсови групи в Медковец има още през октомври — ноември 1941 г., но такива се формират чак през есента на 1942 г. Причините за това състояние на нещата се крият в честото вземане в запас на някои активни ремсисти (Петър Пилюшки, Петко Шоков и др.) и наличието на известна предпазливост сред комунистите, вследствие репресиите от страна на властта. Дори Георги Филипов Биволарски, който пръв се свързва с комунистически функционери от София, през 1941 г. е принуден от полицията като председател на Занаятчийското сдружение „Прогрес“ да подпише декларация, че няма да се занимава с комунистическа дейност. По същия начин постъпва и секретарят на сдружението Крум Григоров Йончев. Неуспешното развитие на войната за Съветския съюз и бързото навлизане на хитлеристката армия дълбоко в територията на СССР (до столицата Москва) също допринася за разколебаване на някои комунисти и съмишленици в съпротивителната мощ на Червената армия. Известна роля в това отношение играе и масираната пропаганда на привържениците на властта и на деснобуржоазните организации, които предричат близката капитулация на съветската страна и неизбежната гибел на комунизма.

Въпреки тези неблагоприятни обстоятелства някои от медковските комунисти и ремсисти не падат духом и разясняват пред селяните, че успехите на Германия са временни, че Русия има огромни ресурси и победата ще е на нейна страна. За осведомяването на населението за военните действия на Източния фронт и за политическите новини се организира слушане на радиопредаванията от Москва и Лондон. С радиоприемници разполагат ремсистите Рабчо Опинчев, Кирил Сарафски, Кирил Стоичков и сдруженият земеделец Борис Петров (търговец на зърнени храни, родом от Безденица). Властта запечатва радиоапаратите на някои от тези слушатели на Москва и Лондон, но те въпреки това намират начин да заобиколят забраната.^[954]

Много добре се използува за тази цел и радиоприемникът на читалището, който Петко Маринов Лешов, служител в учреждението, пуска всяка вечер на вълните на Радио София, на които предава и радиостанцията „Народен глас“. По такъв начин се получава един своеобразен диалог между говорителите на София и „Народен глас“, който кара слушатели от селото да се трупат със стотици пред сградата на читалището.

Важна роля за повдигане духа и активизиране на местните дейци имат и получаваните указания и материали на ЦК на БРП в София и от Окръжния комитет в Лом, пренасяни главно от Димитър Средков Кольов. През втората половина на юли 1941 г. той донася препис от речта на Сталин, произнесена на 3 юли, която прочитат десетки медковчани. През юли 1942 г. донася препис от програмата на Отечествения фронт и написан от него доклад за живота и делото на френския социалист Жан Жорес, които чрез Лукан Кръстев Сургов и Георги Филипов Биволарски са разпространени и прочетени в селото. При честите си идвания от София той донася също помощни марки, листовки, позиви и други материали, които местните активисти разпространявали.

Неуспешен опит за създаване на нелегална организация в селото прави още в края на 1941 г. Георги Биволарски, подтикван от Иван Димитров Станков. Съидейниците му Илия Лешов и Иван Грънчарски, с които обменя мисли по въпроса, притеснени от развоя на събитията, решават да се върши само индивидуална агитация сред населението.

Първоначалните светкавични успехи на немската армия постепенно намаляват и положението на Източния фронт започва да се затяга. Хитлеристките войски са спрени и отблъснати при Москва, търпят неуспехи и на други фронтове. В тила на немците се засилва съпротивата на местното население начело с партизаните и бойните групи. Завърналите се от Германия медковчани Рангел Христов Кожлеев и Младен Александров Влашки разказват истината за положението там и за наличието на германци, които са против войната и хитлеристката власт. Ремсистите Петър Пилюшки, Никола Попов и други войници от армията в новоосвободените територии при идването си в отпуск разказват за партизанско движение в Югославия и в българските земи. Динамичният развой на събитията и получаваните от радиостанциите новини повдигат самочувствието на местните антифашисти.

През 1942 г. партизанското движение в Ломския край се разраства. От селата Комощица, Василовци, Голинци (дн. кв. „Младеново“ на Лом) и други минават в нелегалност няколко души. В отговор броят на полицаите се увеличава. Полицейският участък в Медковец е подсилен с още 5-6 стражари.

С увеличаване броя на нелегалните се подобрява организационно-политическата работа в Ломския край и се активизират бойните наказателни и саботажни акции. Според едно донесение до Ломското околийско управление от 16 юни 1943 г., в околията има 22 нелегални, разпределени в 5 бойни групи. В първа бойна група влизат: Замфир Хаджийски от с. Дългошевци, Цанко Ив. Стоянов, Младен Кръстев, Васил Ст. Младенов и Ангел Младенов Боровишки (от с. Василовци) и Иван Тодорин (от с. Сталийска махала). Районът за действие на тази група обхваща селата: Сталийска махала, Василовци, Дондуково, Крива бара, Борисово, Тополовец, Дреновец, Чорлево, Дъбова махала, Киселево, Луковица, Брусарци, Медковец и Сливовик.^[955] Още през юли 1942 г. околийското ръководство на БРП в лицето на Яким Атанасов, Замфир Хаджийски и Младен Йорданов разпределят цитираните села в два районни комитета: Василовски район, в който влизат 8 села, и Медковски район с шест села: Луковица, Гайтанци, Киселево, Буковец, Сливовик и Медковец. Секретар на двата района става Цанко Ив. Стоянов. В Медковския район за организатор е определен нелегалният Младен Кръстев, който действувал заедно с Иван Тодорин. Районен секретар на Медковския партиен район отначало е Георги Русинов Янев (Гиги) от с. Гайтанци.^[956]

Основна задача на Младен Кръстев е да създаде нелегални комунистически и ремсови групи в селищата на поверения му район, които да бъдат в помощ на партизаните при провеждане на цялостната организационно-политическа дейност и бойни акции. В тази връзка в края на август той организира партийна група в с. Сливовик, а на 2 септември 1942 г.^[957] заедно с Петър Софрониев Петров (Керекенчов), отговорник на комунистическата група в Сливовик, идва в Медковец със същата цел. Тук Мл. Кръстев се среща с Георги Биволарски и Иван Грънчарски в дома на първия, а после и с Петър Миленов Пилюшки. И тримата приемат предложението на Кръстев за създаване на нелегални комитети на БРП и на РМС в селото. Уточнява се вечерта да се свикат учредителни събрания.

В двора на Иван Грънчарски, сред гъстите люляци, е мястото, където около 21 часа вечерта започва събранието. След информацията за положението в страната и хода на бойните действия на Източния фронт, изнесена от Младен Кръстев, се избира комитет от 5 души: Георги Филипов Биволарски — секретар на комитета, и членове: Рангел Христов Кожлеев, Рабчо Иванов Опинчев, Илия Маринов Лешов и Иван Георгиев Грънчарски. След избирането на партийния комитет Младен Кръстев запознава присъствуващите с програмата на Отечествения фронт и предлага същото събрание да избере ОФ комитет. По негово мнение в ОФ комитета могат да влизат членове на избрания партиен комитет, хора от БЗНС и др. Решава се в ОФ комитет да бъдат включени задочно Стоян Младенов Свинарски от БЗНС и Петър Миленов Пилюшки от РМС. Впоследствие те потвърждават своето съгласие. За председател на 7-членния ОФ комитет събранието избира Георги Филипов Биволарски. Задочно е избран и Цветан Найденов Готовански (Цако).^[958] След сформиране на двата комитета Младен Кръстев поставя най-спешните задачи, по които събранието взема решение: 1. В срок от една седмица да се съберат и предадат на районния отговорник на БРП 4000 лева; 2. В срок от 2 месеца да се намерят и осигурят 2 квартири за отсядане и укриване на партизани. Около 11 часа същата вечер в дома на Петър Пилюшки се организира за събрание на младежите ремсисти. То избира ръководство от трима души: Петър Миленов Пилюшки — секретар, Петко Иванов Шоков — отговорник на бойна група, Димитър Средков Кольов — член. И пред ремсовото събрание Младен Кръстев говори по международното положение и политическата обстановка в България, като убедително изтъква, че Англия и Русия ще победят Германия в тази война, тъй като имали много по-богати ресурси; че в България трябва да се обединяват всички леви партии — БРП, БЗНС, социалдемократи и други антифашистки сили. Като първа цел пред младежите той поставя да се приобщават и други младежи симпатизанти, които да се организират по тройки, спазвайки строго принципа на конспиративност. На първо време всеки от тримата в ръководството има задачата да организира своя група от по трима души. В своята група П. Пилюшки привлича Панто Константинов Бонов и Никола Евлогиев Попов.^[959]

Още на следващия ден избраните нелегални ръководства на БРП, РМС и ОФ започват активна работа. По такъв начин в началото на септември 1943 г. тези медковчани откликват на партийния призив и се включват във въоръжената борба. В селото се организира нелегална акция за събиране на парични средства в помощ на партизанското движение. В нея с готовност участвуват много хора с прогресивни разбирания, привърженици и симпатизанти на БРП, БЗНС и демократично настроени учители, търговци, служители и други. Учителят Методи Александров Конов събира от свои приятели 150 лв. Членовете на РМС осигуряват 1000 лева. Освен членовете на комитетите в акцията се включват активно и Ерменко Беремлийски, Ангел Мл. Чиков, Петър Т. Митков, Кирил Стоичков Попов, Тодор Ангелов и други. В определения срок ОФ комитет събира 4000 лева,^[960] които Георги Биволарски предава на районния отговорник Георги Русинов при идването му в Медковец на 10 септември 1942 г. Младен Кръстев съобщава, че от целия район били събрани срещу оставените помощни марки 5-6000 лева.^[961]

С част от събраните парични средства закупуват: брашно, сирене, олио и други хранителни припаси за партизаните. Някои бедни и предани на делото хора, които нямали възможност да помагат с пари, приели да осигурят квартири за временно укриване на нелегални партийни функционери и партизани. Евгени Миленов Пилюшки осигурява дърва от собственото си бранище за отопляване на нелегалните квартири, други дават кожи, с които Георги Биволарски ушива три кожуха за партизаните от отряда „Стефан Караджа“, търговците Борис Петров Заарски и Иван Петров Петков — БЗНС помагат не само с пари, но и доставят платове и платно, с които Георги Каменов Биволарски (Борко) ушива дрехи и ризи на партизаните. Труден се оказва въпросът с намиране на подходящи нелегални квартири, особено след провалите на конспирациите в селата Луковица, Гайтанци и някои други в околията. Младен Кръстев настоява да му се осигури убежище за по-дълго време в Медковец. След като не успяват да намерят такова, Петър Пилюшки, Георги Ф. Биволарски и Рангел Кожлеев решават да използуват кратковременно различни квартири. През октомври и ноември Мл. Кръстев сменява 7-8 квартири, но честото преместване криело опасност от евентуално разконспириране от властта.

С цел да се избере нов районен комитет след провала през октомври 1942 г. в посочените села и арестуването на районния отговорник Георги Русинов, на 8 ноември с.г. организаторът в района Младен Кръстев свиква районна конференция в кошарата на Тодор Стоянчов (Керекенчов) от Сливовик. Преодолявайки тъмнината, дъжда и студения вятър, в 22 часа пристигат двама души от Медковец: Георги Филипов Биволарски и Петър Миленов Пилюшки. След около половин час закъснение идват Петър Софрониев Петров от Сливовик и нелегалните Младен Кръстев и Иван Тодорин. Лошото време, а вероятно и станалият провал попречват на дейците от Киселево, Буковец, Василовци, Луковица и Гайтанци да дойдат. Въпреки тяхното отсъствие, конференцията се провежда. С няколко думи Младен Кръстев охарактеризира политическото положение, ситуацията на Източния фронт, партизанското движение в Югославия и посочва причините за станалия провал в района. След това по негово предложение се избира нов „Медковски районен партиен комитет“ в състав: Петър Пилюшки, Младен Кръстев, Иван Тодорин, Георги Филипов и Петър Софрониев. За секретар е избран Петър Пилюшки, който приема от Младен Кръстев паролата за връзка с Цанко Костадинов — секретар на Василовския районен комитет на БРП.^[962] Връзка с останалите села в района П. Пилюшки поддържа чрез Петър Софрониев (Пеко) от Сливовик, който събира сумите и му ги предава. Като секретар на Медковския районен комитет Петър Пилюшки поддържа връзка не само с Цанко Костадинов в с: Василовци,^[963] но участвува и в три срещи със секретаря на нелегалния околийски комитет Яким Атанасов.

При първата среща, която се състояла само между двамата в Голинския баир, Яким Атанасов му поставя две задачи: да намери нелегална квартира в района на Медковец за първия партизанин на Ломска околия, в която същият да няма никакъв контакт с други нелегални. По предложение на П. Пилюшки за такава квартира определят дома на Николай Попов; другата задача е да закупуват оръжие. В изпълнение на указанието успяват да се снабдят с пет пистолета и известно количество патрони. Два от пистолетите закупува лично Петър Пилюшки.^[964]

Въпросът за намиране на нелегални квартири за преминаващите през района партизани трудно се придвижва. След провалите в други села на района престоите на Младен Кръстев в Медковец зачестяват. Като се отчита рисковаността за укритие да се използуват къщи в селото, самият партизанин дава идеята да бъде подслонен в някоя от кошарите на медковското землище. Така и се постъпва. От началото на декември в продължение на десетина дни Младен Кръстев престоява в овчарската кошара на Стоян Младенов Свинарски — член на БЗНС и на комитета на ОФ. Но и това се оказва не много подходящо, защото връзките с местните дейци се затруднявали, а по-честото посещаване на кошарата криело също опасности. Отново се връщат към кратковременен престой при различни ятаци. Младен Кръстев обаче в известни случаи проявява своеволие и неспазване принципите на конспиративност. Без разрешение на районния секретар се настанява в дома на Велко Свинарски (демократ). Тази негова постъпка се посреща с неодобрение от местните комунисти. В продължение на около един месец нелегалните не се явяват в Медковец. Към 20 февруари Младен Кръстев отново идва при Петър Пилюшки с настоятелното искане да му се осигури нелегална квартира в селото за по-продължително време, тъй като и в Сталийска махала, и във Василовци конспирациите са разкрити. Тогава П. Пилюшки го завежда в дома на Никола Евлогиев Попов, който без уговорки приема да укрива нелегалните до пролетта. Тази квартира е добре законспирирана. За нея знае само районният секретар, който поддържа връзка с тях и ги снабдява с хранителни продукти.^[965] Майката на ятака Милена Георгиева Попова (Божинова) им готви, грижи се за тях и заедно със сина си Никола бдят да не стане провал.

В дома на Никола Попов нелегалните квартируват около 2 месеца — до 23 април 1943 г. През това време Младен Кръстев, който най-продължително използува квартирата, проявява пасивност. С това си поведение той се изолирва до известна степен от партизаните на отряда „Стефан Караджа“, които търсели начин да се свържат с него.

В дейността си Младен Кръстев проявява самонадеяност, надценява силите си като революционер. Невинаги обмисля добре постъпките си. Това проличава и при опита му за покушение срещу старши полицая Иван Нешев (Тумбата), известен със своята жестокост спрямо арестуваните. Когато съобщава на П. Пилюшки за предстоящата акция и последният го предупреждава, че ще направят голяма грешка, която може да доведе до нови разкрития, Кръстев му отговаря самоуверено: „Това е моя работа“.^[966] Опасенията на районния секретар се оказват основателни. На 24 април 1943 г. на пазара в Брусарци Младен Кръстев и Иван Тодорин провеждат съвсем необмислено и наивно акцията срещу полицая. Резултатът е печален: вместо те да ликвидират Тумбата, той им устройва клопка и те са хванати, обезоръжени и откарани в Ломското околийско управление. Подложени на тежки и жестоки изтезания в полицията, двамата не издържат и правят самопризнания. Така започва провалът и на конспирацията в Медковец.

Като проследяваме събитията и анализираме фактите и документите, свързани с дейността на медковските участници в съпротивителното движение през 1942-1944 г., можем да констатираме, че те се проявяват като активни и съзнателни изпълнители на поставените „отгоре“ задачи — навреме събират необходимите средства, дрехи, обуща и продукти за партизанското движение и навреме ги предават на съответното място. Наред с това те се изявяват като добри конспиратори. Този извод се потвърждава и от оценката на ръководителя на Медковския партиен район Петър Пилюшки: „В антифашистката си дейност аз и моите другари се стремяхме да спазваме строго принципите на конспирацията… Борбата обаче беше свързана с риск.“^[967]

Фактът, че те включват 12 семейства,^[968] които приемат и укриват партизаните, без да се допусне провал, е сам по себе си положителен атестат за тяхната добре законспирирана дейност. Нещо повече: те остро реагират, когато нелегалният Младен Кръстев не спазва конспирацията. Вярно е, че в продължение на няколко месеца те не могли да осигурят исканата постоянна нелегална квартира в Медковец, но истина е и това, че предоставената в началото на февруари 1943 г. квартира е най-подходяща и отлично законспирирана — така, че бива разкрита едва след провала и признанията на партизаните.

Прави впечатление, че в известни случаи те проявяват по-голяма предпазливост, което не би трябвало да се преценява като слабост. Разумната осторожност е наложителна при всяка нелегална дейност. Тя кара медковските антифашисти още при първата им среща с Младен Кръстев да искат от него да им осигури контакт със секретаря на Окръжния комитет на БРП Замфир Хаджийски, когото те познават. В резултат на тази предпазливост са коригирани някои указания и начин на действие в нелегалната организационна работа в района. Пример за това са решенията на районната конференция от 8 ноември 1942 г. Партизанинът Младен Кръстев, който ръководи конференцията, определя да се събира по 20 лева членски внос всеки месец. Медковските представители Петър Пилюшки и Георги Ф. Биволарски предлагат да се казва, че се събират парични суми за БРП, а не членски внос, и за по-голяма конспиративност да не се водят списъци, да не се събират всеки месец, а когато това е възможно. Конференцията приема техните предложения.^[969]

Проучванията показват, че през време на въоръжената съпротива медковчани поддържат връзка не само с Ломския партизански отряд „Стефан Караджа“, но и с нелегалните във Фердинандско. Постоянна база за нелегални и партизани от отряд „Христо Михайлов“ е домът на Цвета Димитрова Биволарска и нейното семейство. Тук престояват и се укриват Иван Димитров Станков, брат на Цвета и политкомисар на отряда „Христо Михайлов“, и жена му Бана, партизанка. Синът й Никола Каменов Биволарски става куриер на отряда. Заради пренасяне на храни и оръжие на отряда той е изключен от гимназията в град Фердинанд. Временно убежище в тази яташка къща намират секретарят на РМС, Живко Живков и партизаните Пенка Михайлова от Тетевен, от отряд „Чавдар“, и Петя от Хайредин, от отряд „Гаврил Генов“. Въпреки активната дейност на яташкия дом на Цвета и Георги Каменов Биволарски, тя остава неразкрита.

Новината за неуспешната акция в Брусарци и залавянето на нелегалните Младен Кръстев и Иван Тодорин се разнася като мълния в Медковец. Неиздържал на мъченията, Младен Кръстев прави пълни признания и арестите в Ломска околия започват. На 3 срещу 4 май 1943 г. полицията извършва блокада в село Медковец и откарва в Ломското околийско управление арестуваните Петър Миленов Пилюшки, Рангел Христов Кожлеев и Никола Евлогиев Попов. Един месец по-късно, на 3 юни 1943 г., селото отново е блокирано от полиция и войска. Арестуват всичките членове на комунистическия и ремсовия комитет и някои ятаци и помагачи: Георги Филипов Биволарски, Рабчо Иванов Опинчев, Илия Маринов Лешов, Иван Георгиев Грънчарски, Стоян Младенов Свинарски (БЗНС), Ерменко Христов Беремлийски, Константин Ангелов Беремлийски, Димитър Средков Кольов, Петко Иванов Шоков и Панто Константинов Бонов. Към 7-8 юни полицията разкрива ученическата конспирация в Ломската гимназия и арестува повече от 30 ученици и ученички, между които е и Никола Петров Тодоров от Медковец. Последните арести в селото се правят на 2 август 1943 г., когато са задържани ятакът Велко Младенов Свинарски (демократ) и помагачите Тодор Ангелов Лилов, Петър Тодоров Митков, Петър Георгиев Неков и Ангел Младенов Чиков.^[970] По такъв начин членовете и на трите нелегални комитета — комунистическия, ремсовия и отечественофронтовския — от Медковец са задържани като следствени. В полицията всички са подложени на жестоки мъчения и издевателства. „Тия дни бяха за нас — пише Рабчо Опинчев — кошмарни, мъчителни, на страшни побоища, на умъртвяване и съживяване, на отвратителни гаври. Смазваха ни от бой с тояги и бичове, поставяха ни в коридорите на цимента и вечер пияни полицаи газеха по телата ни. Най-страшно, най-зверски ме изтезаваха, и то с изключителен садизъм, врачаните Кевата и Данов — началник на врачанската група садисти.“^[971] Жестоките инквизиции не са в състояние да прекършат духа на тези борци за „светлото комунистическо бъдеще“. В тази връзка Никола Попов изтъква: „Но те (полицаите и следователите) се стъписваха от нашия висок идеал и това ги вбесяваше.“^[972] След приключване на следствието арестуваните медковчани са откарани в Ломския затвор.

На 20 септември 1943 г. прокуратурата на Плевенския съд освобождава 100 души от всички задържани, между които и 7 медковчани: Тодор Ангелов Лилов, Петър Тодоров Митков, Петър Георгиев Неков, Ангел Младенов Чиков, Константин Ангелов Беремлийски, Панто Константинов Бонов и ученика Никола Петров Тодоров. Това са помагачите, които са давали само пари, и някои по недоказаност на вината. Останалите 12 души от медковската конспирация заедно с другите обвиняеми от Ломския край, всичко 99 души, престояват в затвора до 7 декември 1943 г. Образуван е голям съдебен процес. Плевенският военнополеви съд насрочва делото за 7 декември. Съидейниците, близките и приятелите на подсъдимите от Медковец следят с разбираем интерес положението на обвиняемите. Мнозина намират начин да поддържат връзка с тях, осведомяват ги за събитията извън затвора и облекчават с каквото могат тежката им участ.

След получаване на обвинителните актове по инициатива на Рангел Миленов Пилюшки, Иван Борисов Дяволски, Лукан Кръстев Сургов и Цветан Баралатов се подема акция в селото за събиране на парични средства за защитата. Медковчани се отзовават и в кратък срок събират 50200 лева, които са предадени на Петър Миленов Пилюшки, Рабчо Иванов Опинчев и Димитър Средков Кольов.^[973] Между 20-те адвокати, защитници на подсъдимите, с най-голяма известност и авторитет са: д-р Михаил Геновски, Петър Попзлатев, Кръстьо Пастухов и Ячо Хлебаров.

Процесът започва на 7 декември и до 13 декември продължават разпитите на подсъдимите. Пред съда всички обвиняеми от Медковец се държат достойно. На въпроса дали се признават за виновни, всеки поотделно отговаря: „Не се признавам за виновен.“^[974] На 14 декември прокурорът Недев произнася обвинителната си реч, а следващите няколко дни говорят защитниците на подсъдимите. На 18 декември 1943 г. към 10 часа сутринта съдията Гологанов прочита присъдите. Те са тежки и несправедливи: Петър Миленов Пилюшки е осъден на смърт чрез обесване и лишаване от права завинаги, Рангел Христов Кожлеев и Георги Филипов Биволарски — на доживотен затвор и лишаване от права завинаги. Осем души са осъдени на 15 години строг тъмничен затвор и лишаване от права за срок от 20 години: Рабчо Иванов Опинчев, Иван Георгиев Грънчарски, Ерменко Христов Беремлийски, Стоян Младенов Свинарски (БЗНС), Велко Младенов Свинарски (демократ), Димитър Средков Кольов, Никола Евлогиев Попов и Петко Иванов Шоков. Само Илия Маринов Лешов получава условна присъда — една година тъмничен затвор и лишаване от права за срок от 2 години.^[975]

Осъдените посрещат присъдите със самообладание, без хленч и разкаяние. Отново всички са отведени в Ломския затвор за излежаване на присъдите. Осъденият на смърт Петър Миленов Пилюшки е поставен в единична килия с надпис „смъртен“, а останалите — в общи килии, претъпкани от 15-16 души политзатворници. Неудобства, задух, но и при тежките затворнически условия осъдените запазват присъствие на духа. Сплотени в организация, в групите се води нелегална политическа дейност. В затвора се внасят забранена политическа литература и вестници.

Политзатворниците от Медковец участвуват всеки според възможностите си в този многообразен обществено-политически и културен живот на затворническия колектив, едни като участници в различните кръжоци, а други като ръководители. Така например студентът Димитър Средков Кольов води занятията по история на ВКП (б) и БРП (к) в 31-ва килия; Никола Евлогиев Попов рисува скици на политзатворници и оформя издаването на вестник „Налъм“, от който излизат 4 броя, и участвува в литературния кръжок; Рабчо Опинчев, един от най-старателните участници в просветното звено на своята килия, се пристрастява към творбите на революционните поети. Със завидна упоритост той научава наизуст повече от 20 стихотворения на Смирненски и Вапцаров, между които и поемите „Среднощен конгрес“ от Крум Кюлявков и „Септември“ от Гео Милев. Като активни участници в организираните просветни форми в затвора се проявяват още Георги Филипов Биволарски, Рангел Христов Кожлеев и други медковчани.

Въпреки тежките удари, които понася нелегалното движение в Ломския край през 1944 г., то започва отново да се съживява.

Арестуването и изпращането на посочените 17 медковчани в затвора повлиява върху дейността на останалите антифашисти в селото. Настъпва известно стъписване и по-голяма осторожност в дейността им, но не и пълно отказване от нея. Лично или чрез близките на политическите затворници те поддържат постоянна връзка с тях, осведомяват ги за успехите на Червената армия, подпомагат ги с храна и дрехи. Израз на тяхната солидарност с делото на осъдените са събраните средства за заплащане на защитниците им, за което вече се каза. След произнасяне на присъдите братът на районния секретар, ятакът Рангел Миленов Пилюшки, с помощта на д-р Михаил Геновски и други защитници по процеса прави постъпки за заменяне на смъртните присъди на Петър Пилюшки и на Цано Рачкин от с. Дондуково с доживотен затвор. От името на двете майки са изпратени молби до Регенството за помилването им, които остават без последствие. Същата участ има и акцията на защитниците по делото, начело с Михаил Геновски, които заедно с народния представител Атанас Попов отиват групово в главната военносъдебна комисия, за да искат заменяне на двете смъртни присъди с доживотен затвор. На 28 февруари 1944 г. Цано Рачкин е обесен, а Петър Миленов Пилюшки остава със смъртната присъда до 8 септември 1944 г. когато е освободен заедно с другите политзатворници по силата на дадената амнистия от правителството на Константин Муравиев.

Разкриването на медковската конспирация предизвиква смут сред местните управници и привържениците на властта в селото. Въпреки агитацията на организациите с дясна ориентация и терора на властта срещу левите сили, в Медковец е създадена нелегална организация за свалянето на режима. Това им дава основание да вземат допълнителни мерки срещу увеличаващото се недоволство на населението, да засилят пропагандата сред младежите и да организират нови формации за борба с нелегалното комунистическо движение в района.

Властта прави всичко възможно да гарантира сигурността на администрацията. В Медковец полицаите са увеличени от 6 на 8 души, а през април 1944 г. в централното училище бе проведено събрание, на което кметът и неговите помощници едва успяват да формират т.нар. „Обществена сила“. С нейна помощ започват периодически претърсвания на медковското землище за откриване на партизани. Провежда се държавен заем и се засилва принудителното събиране на данъците. Всички тези мерки засилват недоволството сред определени среди на селото. Настъплението на съветската армия и англо-американските войски повдига духа на комунистите и англофилите.

На 8 септември 1944 г. обаче съветската армия изпревари англо-американците и навлезе на българска територия. Същия ден, към 11 часа, тежките железни врати на Ломския затвор се отварят и на свобода са пуснати десетки политически затворници. Отвън ги чака голямо мнозинство от града и селата: предимно техни близки, роднини, приятели и съмишленици. Импровизираното шествие начело с политзатворниците спира най-напред в гробището край Бурунската махала, където отдават почит на обесените и погребаните там свои идейни другари. След това се отправят към града, носейки на ръце двамата „смъртни“ Петър Миленов Пилюшки и Георги Николов Горанов. Множеството пее мелодиите „Жив е той, жив е“ и „Тих бял Дунав се вълнува“. В центъра на града се провежда митинг, на който представители на политзатворниците и ОФ произнасят речи. Към 16 часа същия ден с влак от Лом се завръщат в Медковец 11-те политзатворници, посрещнати на гарата с радост от своите семейства, от роднини и любопитни селяни.

Развоят на събитията и най-вече навлязлата в страната Сталинова армия позволяват на комунистите да вземат „с решаващата помощ на съветската войска“ политическата власт в България. Официалното овладяване на управлението от ОФ в Медковец става на 9 септември 1944 година. Причината за това закъснение с един ден е даденото указание от Лом, че ще им изпратят въоръжена помощ. Едва на 9 септември следобед съобщават на Петър Пилюшки вечерта да организира въоръжени комунисти за завземане на властта. Към 20 часа по нареждане на осъдения на смърт медковчанин се събират в гробищата около десетина души: Петър Пилюшки, Рангел Пилюшки, Евгени Пилюшки, Рангел Кожлеев, Рабчо Опинчев, Найден Лилов, Петър Митков, Никола Тодоров, Николай Каменов и други. Всички разполагали само с една пушка, пистолет и войнишки нож. В това време откъм Расово пристига с каруца партизанинът Симеон Бонов (Мончо) от с. Комощица, изпратен от отряда „Стефан Караджа“. Придружава го Андрей Коцев от Медковец, въоръжени и двамата с карабина и една бомба. С посоченото оръжие групата комунисти и ремсисти към 22 часа вечерта на 9 септември 1944 г. обезоръжават очакващата ги охрана, завземат общинската сграда, намираща се между черквата и централното училище, и установяват отечественофронтовска власт, доминирана от БРП. За кмет поставят комуниста Петър Миленов Пилюшки.

1. Просветно дело

Изграждането на училищната мрежа в България след Освобождението започва с Временните правила на Руското гражданско управление, които били съобразени с възрожденските традиции на българското общество. Съгласно тези правила училищата в Княжеството са разделени на три групи или степени: начални училища — с тригодишен курс, задължителен за децата от двата пола: двукласни училища — за по-големите селища и където има повече пълни начални училища; четирикласни училища — в градовете и селищата със завършени курсове от първите два вида училища.

Материалното обезпечаване е предоставено на местното население с право да избира училищни настоятелства. Последните действуват под надзора на окръжните училищни съвети — по един във всеки окръг, и окръжния инспектор.^[976] Материалната база на училищата, особено на тези в селата на Ломския край, в първите години след Освободителната война (1877-1878) съвсем не отговаря на изискванията. В рапортите си инспекторът на Ломско-Берковския учебен окръг, а по-късно и окръжният управител Димитър Маринов (1887-1888) с голяма загриженост изтъкват, че всички учебни сгради в окръга „са съвършено неудобни…“,^[977] че учителският персонал се състои предимно от хора със старовремско религиозно образование, „останки от някогашните часословци“, и че нито едно училище не е снабдено с най-необходимите пособия.^[978]

Състоянието на учебното дело в Медковец не прави особено изключение от това в окръга през следосвобожденското десетилетие. След известно прекъсване по време на Руско-турската война 1877-1878 г. учителят Андрей Игнатиев Тупанкьов отново събира 60-70 деца в сградата на общинското училище, построено през 1845 г., което продължава да служи до 1892 г. Към 1882 г. учителят е само един, със старовремско образование. С увеличаване броя на учениците през 1890 г. учителите стават двама, като в годините 1885-1890 вторият учител е със завършено третокласно образование. В първите години учители са Андрей Игнатиев и Фико Белмъжов, който скоро се отказал от учителската професия. Останал сам, Андрей Игнатиев прибягва към помощта на по-големите и най-будни ученици, като Александър Вълчев Нинов, Димитър Ценов Гъньов, Петър Георгиев Манчов и Славчо Петков Рацов, които преподавали уроци на най-малките ученици.

След завършване на местното начално училище на подготвителни педагогически курсове за учители заминават: Петър Георгиев Манчов — в Русе, Славчо Петков Рацов и Петко Кръстев Бараков — в Силистра. Първите двама впоследствие стават учители в Медковец, а Бараков се уславя за учител в с. Долна Гнойница (дн. Михайлово), Оряховско, където се заселва.

Значими постижения просветното дело в Медковец бележи през последното десетилетие на XIX век. С изграждането на специално училищно здание по определен от МНП план за четирикласните училища през 1891-1892 г. е подобрена материалната база. За тази голяма придобивка на селото вече се каза на съответното място, тук само ще подчертаем, че задоволявайки основните нужди, тя дава тласък за нови успехи на образователното дело. Статистическите сведения сочат постоянен ръст на учениците в Медковец. Докато през учебната 1891/1892 г. техният брой е 173, от които 43 са ученички, то през 1896/1897 г. той достига 247 ученици, от които 31 ученички.^[979] Увеличава се и броят на учителите: от 2 души на 5 (4 учители и 1 учителка) през 1894/1895 г.; от тези 5 учители само един е с начално образование, а другите са съответно: двама с II класно и двама със завършено педагогическо училище. Увеличеният брой на учениците и подобрената квалификация на педагогическия състав водят и до промяна в категорията на училището. Създадено като начално, с тригодишен курс, то бързо се развива и от 1894/1895 г. почти до края на века е вече двукласно — с 4 и 5 отделение.^[980] С откриването на 4 и 5 отделение в Медковското училище започват да идват ученици и от околните села, за да продължат образованието си. През учебната 1894/1895 г. в него се обучават 12 ученици от селата Расово, Сливовик, Габровница, Безденица, Крива бара, Вълкова Слатина, Брусарци, Славотин, Кърки жаба, Сталийска махала и Пирдоп. През посочените 10 години в Медковец учителствуват: Андрей Игнатиев, Петър Георгиев Манчов (главен учител), Савчо Петков Рацов, Георги М. Бошнаков от Враца, Ангелина Бонова от с. Крапчене, която учителствува в продължение на 3 години (1896-1899).^[981]

Този учителски състав допринася за издигане равнището на образователния процес в училището и за разширяване просветата сред жителите на селото. За подобряване дисциплината и реда в училището учителският съвет изработва два правилника: „Правилник за длъжностите и наказанията на учениците при Медковското основно училище“ и „Правилник за дежурството на учителите“. През 1890 г. учителите слагат началото на Медковска централна училищна библиотека, а през 1893-1894 г. се основава и ученическа библиотека.^[982]

Особено полезна и резултатна е инициативата на медковските учители да работят за педагогическото си самоусъвършенствуване чрез система от „образцови лекции“, изнасяни от всеки учител. Начало на тази форма за квалификация се слага през 1894-1895 г., когато са изнесени 7 лекции, а през следващата учебна година техният брой нараства на 10. Дейността на медковския училищен съвет привлича вниманието и на списание „Основно училище“. В специална статия редакторът изказва похвала на инициаторите и надеждата, че и в други села „ще последват достойния пример на учителите в Медковец“.^[983]

След Освобождението, и по-точно от 1885 г. насетне, между дейците по образованието в България се оформят два възгледа за неговото развитие: общообразователна или професионална насоченост на основното училище. Надмощие взема ту единият, ту другият възглед. В средата на 90-те години спорът отново се разгаря. В резултат от исканията на обществеността за засилване на връзката на училището с живота през 1896 г. МНП издава постановления за уреждане на училищни градини за деца към основните училища, откликът на министерските указания е особено положителен в селските училища. Ломският окръжен инспектор Драгойков, улеснен от благоприятните местни условия, успява само за 2 години да устрои 28 градини, „които значително преродиха училищата“.^[984] Още през първата година в Медковец се създава училищна градина. Благодарение общите усилия на учителския колектив, кмета и обществеността, медковската училищна градина така се устройва и работи, че я сочели за пример на околните села, а през 1899 г. е наградена с 80 лева.^[985] Този факт, както и свързването на преподавания материал по естествена история с природните обекти извън училищната стая, практикувано от някои медковски учители, дава основание да приемем, че те са стоели по-близо до привържениците на схващането за професионалната насоченост в образователния процес.

Важно е също така, че медковските учители са горещи привърженици за обучението на селските девойки наред с момчетата. Те съдействуват за осъществяването на тази идея не само чрез статии в печата, но и чрез устното слово сред родителите. Посоченият брой девици в медковското училище сам по себе си говори за успеха на това разбиране.

Наред с пряката си учебно-възпитателна дейност от 1890 г. учителите в Медковец започват по-активно да се проявяват и вън от училището — на общественото и културното поприще в селото. Едни от първите те организират през 1893-1894 г. вечерно училище, което се посещавало от 40-50 учащи се. Учителите са и първите театрални дейци в Медковец. Главно от приходите на ежегодно организираните театрални представления, литературно-музикални вечеринки, а също от дарения и помощи на МНП и окръжната постоянна комисия, учителският колектив закупува редовно книги, учебници и списания. Медковската училищна библиотека през 1897-1898 г. има най-богат фонд сред селските библиотеки в Ломска околия — 65 научни и 135 други книги и 67 списания. През годината книгите са увеличени с 48.^[986] Част от тези средства са определени за подпомагане на бедни ученици с учебници, дрехи и обуща.

За успехите на учебното дело в Медковец известна заслуга имат и ръководителите на общината и училищното настоятелство, чиято заинтересованост постепенно нараства, за да се прояви най-ярко в последните години на века при кмета Тодор Желязков Белов. На редица заседания на Общинския съвет се разглеждат въпроси, свързани с материалната база на училището и осигуряване заплатите на учителите.^[987] Показателна в това отношение е изказаната благодарност от учителите в Медковец чрез списание „Вечерно училище“ на кмета Тодор Желязков Белов, „загдето ги улеснява в тяхната трудна просветителска работа вътре и вън от училището“. От своя страна, редакцията на списанието сочи медковския кмет като положителен пример за много други кметове „мракообожатели“.^[988]

Наред с постиженията в пряката си преподавателска работа медковските учители участвуват активно и в дейността на професионалната учителска организация — Българския учителски съюз. Те са едни от основателите на Ломското околийско учителско дружество, което се учредява на 25 март 1894 г. Сведенията сочат, че техни представители вземат участие при изработване проектоустава на дружеството, а после редовно се включват в провежданите общи или районни съвещания.^[989] По-късно, когато Медковец става център на учебен район, тук се организира педагогическа конференция в края на октомври и началото на ноември 1899 година.^[990]

Освен това учителите от селото участвуват в списването на професионалните печатни органи: сп. „Основно образование“ и „Вечерно училище“, като автори на научни специализирани статии или сътрудници и дописници. Най-активни в това отношение са Георги М. Бошнаков (който по-късно става главен редактор на сп. „Вечерно училище“) и Петър Георгиев Манчов.^[991]

Своеобразен връх на този богат на успехи и ползотворни дела период е юбилейното чествуване на дългогодишния учител Андрей Игнатиев^[992] по случай 25-годишната му учителска дейност в Медковското училище. Организацията на тържеството е дело на инициативен комитет от бивши ученици, колеги и приятели на юбиляря. За увековечаване на това събитие инициативният комитет съставя и отпечатва юбилеен сборник с материали от известни тогавашни литератори, общественици и писатели, поднесените адреси, поздравителни телеграми и други.

Тържеството се провежда на 23 април 1899 г. в специален павилион, издигнат пред училището. След направения по стар обичай водосвет председателят на инициативния комитет открива чествуването с прочувствено слово. На юбиляря са поднесени скъпи подаръци: рисуван негов портрет в разкошна рамка — от името на медковчани, един специално подвързан „Юбилеен сборник“ с инициалите на юбиляря — от инициативния комитет; връчват му юбилеен адрес от Министерството на народното просвещение, лично подписан от министъра Тодор Иванчев, и адреси от местното читалище и училищното настоятелство. Прочитат се и получените поздравителни телеграми и писма от писатели, културни дейци и общественици, между които: Константин Величков, Кирил Христов, Стоян Заимов, Тодор Г. Влайков, Марко Балабанов, Христо Д. Максимов и други. След като благодарил за оказаната му висока чест, развълнуваният юбиляр дарява 100 лева на учредения „Фонд за подпомагане на бедни ученици“ в Медковец, известен в историята на селото като „фонд Андрей Игнатиев“ и 50 лева лепта за новооснованото читалище. Следобед общоселското тържество продължава в училищния двор с музика, веселие и народни хора.^[993]

Юбилеят на Андрей Игнатиев има отзвук не само в Ломски окръг, където за първи път се отдава официално признание на един народен учител, но и в цялата страна — втори случай на учителски юбилей след този на учителя Тодор Мирчев от с. Алфатар (дн. Генерал Лазарово, Силистренско) през 1896 година. Организирането на това първо за Ломския край учителско тържество е похвално дело на културната общественост в Медковец, която дава пример как трябва да се ценят и уважават заслугите на един достоен народен труженик, учител и общественик.

Тенденцията за развиване на горен курс в Медковското първоначално училище и превръщането му в средищно за района е прекъсната още през учебната 1899/1900 г. Съгласно новоприетия закон за просветата^[994] то остава четиригодишно начално училище, което се именува „Отец Паисий“. В такъв вид продължава да работи до 1909 г. Сериозна причина за този 10-годишен застой е и липсата на необходимата материална база. Изградената още през 1892 г. в центъра на селото сграда само след 2 години се оказала недостатъчна за непрекъснато растящия брой ученици. Молбата на кмета до Окръжната постоянна комисия в Лом, с искане да се окаже помощ на селото за постройка на ново училище, е оставена без последствие.^[995] Въпреки честото поставяне на въпроса през Общинския съвет и училищното настоятелство от главния учител Петър Георгиев Манчов за построяване на квартални училища, не се предприема нищо съществено. Очевидната необходимост, както и общият натиск от страна на училищното ръководство и жителите на селото, най-после си казват думата. На 8 юли 1907 г. съвместното заседание на Общинския съвет и на училищното настоятелство решава да се иска разрешение от МНП за откриване горен курс (само първи клас на прогимназията) още през следващата 1907-1908 учебна година. Местните органи поемат задължението „да осигурят нужните помещения, пособия и назначаване на учител за този клас“.^[996]

Окрилени от мисълта за скорошно осъществяване на предложението, жителите на селото, организирани от общината, в кратък срок изграждат по стопански начин с подръчни материали сграда от 150 кв.м с 2 класни стаи на мястото между училището и камбанарията на църквата. Сградата не е построена съобразно изискванията, но в нея могли да се съберат 150 ученици. За учител в Медковец е назначен Горан Петров Конов от същото село, който след завършване на Ломското педагогическо училище учителствува в с. Дългоделци. Той полага похвални усилия и придвижва по-нататък въпроса за горния курс, в който става първият старши учител.

По такъв начин непълна смесена прогимназия се открива в Медковец през учебната 1909/1910 година, само 1 клас с 29 момчета и 2 момичета, (4 момчета и 1 момиче от околните села), ръководена от учител със средно педагогическо образование. Прогимназията се издържа с общински средства.^[997] За изпълняващ длъжността директор, а от 1913/1914 г. и за директор е назначен Антон Димитров, преселник от гр. Кукуш (Македония), с полувисше образование. В първите години училището се води като „Медковска прогимназия“, а от 2 юни 1914 г. официално е наименувана „Народна смесена прогимназия «Христо Ботев»“.^[998]

С цел да се обхванат максимално подлежащите на задължително обучение деца, Общинският съвет и училищното настоятелство наемат по две и повече частни помещения за учебни стаи в четирите махали. Освен това се полагат усилия да се преодолее неправилното отношение на известна част от селяните към просветата на своите деца, особено на момичетата. На такива родители по селата кметовете имали право да налагат санкции. В отчетите си пред Постоянната комисия на Окръжния съвет училищният инспектор съобщава, че единствено в Медковец кметът наложи глоба по 2 лева на 40 селяни, които не позволявали на децата си да ходят на училище.^[999] Благодарение на взетите мерки през учебната 1913/1914 г. в селото са открити 14 паралелки, в които са обхванати висок процент от подлежащите на задължително обучение.

По време на войните (1912-1918) и настъпилата след тях криза се слага край на по-нататъшното подобряване на училищната материална база. Едва при самостоятелното управление на БЗНС (1920-1923) се поставя отново въпросът за изграждане на нови училищни сгради в отделните махали на селото. През 1925 г. се подготвят планове и проекти за строителство на две начални училища в Горната и Долната махала и се провежда търг. Получените чрез училищния фонд средства и помощта, отпусната от Постоянната комисия при Окръжния съвет, са далеч недостатъчни.^[1000] Главната тежест пада върху жителите на селото, които с готовност отделят от спестяванията си и участвуват с безплатен труд при строежа на двете училища. Най-напред е завършено училището в Горната махала в местността „Припека“ през 1929 г. (започнато през 1926 г.). То е голямо и просторно здание, построено съобразно изискванията на МНП, с общ обем 800 кв.м., с 5 класни стаи, учителска стая и сцена в една от класните стаи. Пет години по-късно (1934 г.) е завършено и училището в Долната махала. С построяването на двете масивни сгради се създават по-добри условия за провеждане на учебния процес в началния курс, състоящ се от 4 отделения по 3 паралелки в трите махали на селото. По такъв начин разпръснатите във временните паянтови помещения ученици са събрани в тях. През втората половина на 30-те години започва изграждането на нова двуетажна сграда за нуждите на прогимназията. Първият етаж е завършен и оборудван през 1938 г., което дава възможност на прогимназиалните паралелки да се настанят и работят при по-добри условия.

Броят на учениците в медковските училища прогресивно нараства, с изключение на 1915/1916 г. — по време на войните, когато се забелязва известен спад. През 1911-1912 г. първоначалното училище „Отец Паисий“ има 404 ученици в 8 паралелки, по две от всяко отделение, с 8 учители. До края на войната броят на учениците се движи между 400-500; паралелките варират между 8 и 9, а на учителите между 5 и 8.^[1001] Учениците рязко се увеличават през 1934 г., когато броят им достига 600, от които 302 момчета и 298 момичета.^[1002] По това време в селото има 3 начални училища: в центъра „Отец Паисий“, в Горната махала — „Св. св. Кирил и Методий“ и в Долната махала — „Иван А. Кулин“. Главен учител до пенсионирането си през 1918-1919 г. продължава да бъде Петър Георгиев Манчов. Наследява го Горан Петров Конов, след чието пенсиониране през 1925 г. главен учител става Косьо Маждраков.

До 1919 г., освен горепосочените и Андрей Игнатиев, по-дълго учителствуват в селото: С. Петков, А. Петров, Г. Петров, К. П. Поганев, М. Ф. Попова, Н. Георгиева, В. Върбанова, Н. Манолова, Цв. Кирова и други. След Първата световна война в началното училище идва учителят Александър Иванов от с. Лопушна, а през 1920 г. тук учителствува и Кирил Митев (Кабзата) от Лом, един от организаторите на Септемврийското въстание. За учители в първоначалното училище след 1920 г. са назначени завършилите по това време Ломското педагогическо училище медковски младежи Илия Мончев Ванов, Върбан Ценов Димитров и Петко Симеонов Торньов. През 1925 г. учителският колектив в Медковец чествува 25-годишния юбилей на Горан Петров Конов. По това време в училището постъпват група млади учители от Медковец, току-що завършили Ломското педагогическо училище: Борис Симеонов Йошев, Спас Филипов Кольов, Петър Василев Кольов и Марин Кръстев Пасланджийски, които се изявяват не само като добри учители и педагози, но развиват и активна обществено-културна дейност. По-късно, след построяване на двете махленски училища с желание и готовност се включват в тази високохуманна народополезна дейност и учителите Методи Александров Конов и Атанас Горанов.

Продължава своето успешно развитие и Медковската средищна смесена прогимназия „Христо Ботев“. Постъпателно нараства броят на учениците. Докато през 1913-1914 г. те са 69 ученици, от които 9 ученички, с двама учители,^[1003] през 1919-1920 г. броят им се увеличава на 154, от които 31 ученички,^[1004] за да достигне през 1934 г. 316, от които 180 ученици и 136 ученички в 7 паралелки.^[1005] Голямото увеличение налага занятията да се провеждат на две смени — сутрин и следобед. Естествен спад се наблюдава по време на войните. При мобилизацията за участие в Първата световна война, на 10 септември 1915 г. от записаните 76 ученици в I и II клас на занятия се явяват само 25 души,^[1006] т.е. около 33 процента.

Що се отнася до състава на учащите се в Медковската прогимназия, анализът на непълните сведения за учебните 1915-1916, 17, 18 и 1920 г. показва, че почти две трети от учениците са от Медковец. Значително нараства и броят на децата от други села и градове. Този факт се потвърждава и от данните за 1919-1920 г., които са пълни. Според тях през посочената учебна година в I, II и III клас се обучават 150 ученици, от които 31 момичета. Броят на децата от други селища възлиза на 53.

Разширява се и териториалният обхват на прогимназията. За горепосочения период в Медковец учат деца от 17 села и 3 града — Лом, София и Берковица.^[1007] Това предпочитание на Медковската прогимназия се дължи както на авторитета на учителите, така и на осигурените от обществеността и жителите на селото за учащите се условия.

В продължение на около 15 години директор на прогимназията е Антон Димитров, който поради заболяване към 1926 г. си подава оставката и минава в пенсия. По негово време в прогимназията учителствуват: Йордан Янев, М. Белчева, А. Младенов, С. Василева, С. Миланов, Р. Сапунджиева, Ат. Георгиев, Ралица Хаджиангелова, Елена Накова, Перка Коцева и Евлоги Андреев Тупанкьов (1919-1924). Последният е син на учителя Андрей Игнатиев и е завършил Кюстендилското педагогическо училище. Той пръв в прогимназията въвежда гимнастика, народните песни и танци, изпълнявани под звуците на негов съпровод на цигулка. Под вещото му ръководство ежегодно учениците от прогимназията подготвят и изнасят за празника на българските просветители, „Св. св. Кирил и Методий“ богати програми с изпълнение на гимнастически упражнения, песни и танци.

След напускането на Антон Димитров, директор на прогимназията за кратко време става Цено Митов от с. Видбол (Видинско) — с полувисше образование, с прогресивни схващания и деен радетел на въздържателното движение. Той изпълнява добре своите задължения и е посрещнат с уважение сред обществеността в селото, но поради несработване с главния учител, който често се намесва в неговата работа, си дава оставката и напуска Медковец. Няколко години мястото му заема учителката Велислава Иванова от Видин.

Междувременно новите административни реформи, извършени от деветнайсетомайците, налагат през август 1934 г. Ломската околийска училищна инспекция да се раздели на две: Първа училищна инспекция със седалище в Лом и Втора — с център в Медковец. За училищен инспектор във втория околийски учебен център е назначен Косьо Маждраков, дотогавашен главен учител в Медковец. Във втория Медковски училищен център влизат следните 30 села: Черни връх, Котеновци, Войници, Прогорелец, Дългоделци, Долно Церовене, Пишурка, Комощица, Расово, Аспарухово, Василовци, Дондуково, Борисово, Тополовец, Дреновец, Чорлево, Роглец, Дъбова махала, Княжева махала, Крива бара, Брусарци, Долна Рикса, Буковец, Гайтанци, Луковица, Черно поле, Бяло поле, Киселево, Славотин, Сливовик и средището Медковец.^[1008]

Избирането на Медковец за център и седалище на Втора училищна инспекция се дължи не само на неговото географско местоположение, а и на традиционно добрата учебно-възпитателна и активна извънучилищна дейност, с която се отличавали голяма част от учителите. Тук израстват и се утвърждават като добри педагози, възпитатели, културни дейци и общественици мнозина медковски учители. За успехите на просветното дело в Медковец свидетелствуват както оценките и характеристиките на окръжните съвети, така и органи за просветата и представители на МНП.

Издигането на селото като учебен център от околийски мащаб допринася и за по-нататъшното развитие на постигнатото. В него се провеждат педагогически конференции, сборове, състезания, което несъмнено съдействува както за повишаване квалификацията на местните учители, така и за стремежа им да бъдат начело на околните селища. Показателни в това отношение са високите оценки, които те получават при атестирането в резултат на извършените инспекторски ревизии. За учебната 1943/1944 г. средният резултат при началните учители е 5,54, а при прогимназиалните — 5,14.^[1009]

Една от постоянните грижи на учителския състав е събиране на средства за подпомагане на бедните ученици с дрехи, обуща, учебници, помагала и други. Още през 1896 г. се слага началото на „Фонд за бедни ученици Андрей Игнатиев“, който постоянно се попълва чрез дарения и главно в резултат на учителските прояви, организирани понякога съвместно с учениците: театрални представления, утра, вечеринки, томбола, лазаруване, коледуване и други. Към 1944 г. в спестовната книжка на фонда има 34 888 лева.^[1010] От 15 декември 1934 г. в медковското училище е открита ученическа трапезария, в която се хранели само на обяд бедните ученици.^[1011] Създадена е и ученическа кооперация, в чиято спестовна книжка към 1942 г. има в наличност 1646 лева.^[1012] През 1928-1929 г. под ръководството на директора на прогимназията се основава въздържателно дружество сред учениците. Учителският колектив постоянно разширява и подобрява формите на работа както в училищата, така и вън от тях за повишаване общата култура на медковчани.

До откриването на прогимназията активната дейност на просветното поприще се осъществява от учителите от началното училище. Изнасяните беседи и лекции, организираните тържества и вечеринки целят да разширят кръгозора на учащите се, насаждане на обич, към просветата, към отечеството и родния край. Наред с това чрез средствата на хумора и сатирата те засягат съзнателно най-животрептящите проблеми на съвременния живот.^[1013]

Новото попълнение учители, което идва в началото на 20-те години, продължава с вдъхновение благородното дело на колегите си от следосвобожденския период. Особено активна и разнообразна е учителската дейност след 1930 г. Наред с традиционните доклади „Освобождението на България“ и „Народните будители“, се изнасят и нови беседи и реферати пред учениците: „Борбата с алкохолизма в САЩ“ от Борис Симеонов Йошев, „750-годишнината от Второто българско царство“ от Ангел Ев. Попов, „Произход на човека“ от Методи Конов. В края на 1930 г. в училището се организират две чествувания: по случай Деня на книгата — с доклад от учителя Спас Филипов Кольов, който изтъква голямата слава на Максим Горки; в чест на 60-годишнината на писателя Антон Страшимиров — с доклад от учителя Методи Александров Конов.^[1014] С подходящи тържества се отбелязват Денят на детето (30 април 1933 г.) и Денят на майката (7 април 1943 г.). Учителският колектив продължава да подготвя и изнася театрални представления: „Люти клетви“, „Жорж Данден“, „Богат дядо — богат зет“ и други. Активно се включват в тези прояви самите ученици. Под ръководството на своите педагози през 1935 г. те подготвят оперетката „Тежкото семейство“ (изнесена на 4 февруари) и пиесата „Блудният син“ (29 февруари), а на 19 декември 1936 г. представят пиесата „Бойка“ от Гимиджийски. Организира се тържество с коледно дърво и томбола. С постъпленията от тези прояви са закупени дрехи и подаръци на бедните ученици за 4898 лева.^[1015]

През последното десетилетие до 9 септември 1944 г. медковските учители започват да прилагат екскурзиите като нова форма в учебно-възпитателния процес. С цел разширяване на знанията по география и опознаване на отечеството са организирани две екскурзии: до София, на 24-26 март 1935 г. и от 19 и 20 април 1937 г.^[1016] и една до Видин през 1938 г., с ученици и учители от прогимназията. Традиционно добри са и извънкласните прояви на медковските учители: те са в ръководството на читалището и стоят в основата на неговата многостранна дейност.^[1017]

Все през този период в Медковец са организирани и някои мащабни прояви по линията на просветата от околийски и областен характер. Под ръководството на учителското дружество, с разрешение на училищния инспектор Косьо Маждраков, на 30 май 1937 г.^[1018] се организира юношески събор на училищата от района на Втора училищна инспекция, проведени на Герена до гара Медковец. Той се превръща във вълнуващ спектакъл на учители и ученици, в благородна напредвара за високи постижения в масови физкултурни упражнения и спортни игри. На 13, 14 и 15 ноември 1938 г. в селото се организира околийска училищна конференция на 180 учители — делегати от района.^[1019]

На 13-15 май 1939 г. се провежда тридневен областен ученически сбор, посветен на Войводата Иван Кулин. Под звуците на медковската духова музика участвуващите изнасят своите гимнастически програми. Ръководени от учителя Върбан Ценов Димитров, медковските юноши показват военногимнастически упражнения, изпълнявани със специално изработени пушки от дърво^[1020] — като резултат от въведения час по военно обучение във II и III клас.

През последните години на монархическия режим обучението в училищата придобива все по-подчертан идеологически характер. На мястото на самодейните ученически дружества, които властта ликвидира, се изгражда единна младежка организация „Бранник“ в прогимназията и „Орле“ в първоначалното училище. Със създаването на тази организация правителството прави опит да спечели учащите се още от най-ранна възраст за каузата на своята идеология. Ярък привърженик на тази политика е инспекторът Косьо Маждраков, който полага големи усилия за създаване на „Бранник“ и „Орле“ в селата от своята инспекция.^[1021]

Немалка е заслугата му за основаване на „Бранник“ в медковското училище. Заедно с директора на прогимназията и учителя Евлоги Тодоров Желязков, който завършва тримесечен курс за ръководители на младежката казионна организация, те организират в селото събрания с учениците и техните родители, на които разясняват необходимостта и предимствата на тази военизирана организация: униформи от специален плат, участие на лагери през лятната ваканция и др. Отначало се записват 30-40 ученици, но впоследствие броят им се увеличава. Посочените предимства се оказват добра примамка и за бедните родители. По-голямата част от учителите се отнасят с резерва към тази младежка организация, която е в разрез с техните разбирания за демократизъм и хуманизъм. Още в следосвобожденския период и до войните в острите класови борби между замогналия се слой търговци, кръчмари, лихвари и трудещите се те решително застават на страната на народа. Неслучайно един от медковските апологети на режима изтъква пред интервюиращия го журналист, че „учителите от Медковец им били в опозиция“.^[1022] Всички тогавашни учители са инициатори и основатели на първите кооперации и сдружения, които водят борба в защита на трудещите се.

След разгрома на Септемврийското въстание сговористите все по-открито се стремят да подчинят учителството на своята политика. Това обаче не им се удава. Натискът за отклоняване на учителите от демократичните традиции на българското възрожденско и следосвобожденско общество продължава и след преврата на деветнадесетомайците. Този стремеж се засилва с назначаването на Косьо Маждраков за главен учител и особено след издигането му за инспектор на Втора ломска учебна околия.^[1023] Последователно и упорито той води борба за възпитание на учениците и за насочване на учителите в духа на националистическите идеи и възгледи. Това Маждраков се опитва да постигне чрез подбора на учителите при тяхното назначаване или посредством честото преместване на учителите с леви възгледи от едно село в друго. По негово предложение за учители в освободена Македония са изпратени медковските педагози Марин Кръстев Пасланджийски и Атанас Горанов Петков, а други назначава в определени села при условие че приемат да станат командири на „Бранник“, иначе рискуват да останат без работа.

Страстен привърженик на монархията у нас, Косьо Маждраков^[1024] прави всичко възможно чрез думи и дела да величае личността на цар Борис III и неговата политика. По негова инициатива и с личното му участие в Медковец започва да се чествува ежегодно рожденият ден (30 януари) на монарха: организиране на тържествени вечери, подготвени от целия учителски колектив, управниците на селото и някои по-заможни жители, които трябвало да бъдат облечени в български национални облекла. На тези вечери той изнася беседи за живота и делото на царя. Стремял се да превърне рождения ден на монарха в национален празник. Тези му замисли обаче не намират благодатна почва в Медковец.

По случай присъединяването на Южна Добруджа, Македония и Беломорска Тракия към общото отечество България по нареждане на Косьо Маждраков учащите се и учителите са разпуснати за една седмица във ваканция (21-28.09.1941 г.). По негова инициатива униформените бранници начело със своя командир и група легионери манифестират по главната улица на Медковец и скандират: „Да живее царят обединител!“ и „Да живее велика България!“ Въпреки тази активна дейност на инспектора, известна част от учителите не се поддават на неговите внушения, а се проявяват и като активни общественици с участието си в дейността на читалището и в други културно-просветни и обществени организации и дружества.

2. Народополезна дейност на читалище „Развитие“

В края на XIX век, когато просветното дело бележи подем, в Медковец е създадено и читалище — първото селско читалище в Ломска околия. Неговата основна цел е да разпространява научни знания, да буди у жителите интерес към книгата и да способствува за тяхното научно, нравствено и естетическо развитие. Със своята народополезна дейност то се превръща в своеобразен културен център, жизнено необходим за селото.

Медковското читалище „Развитие“ е основано на 21 ноември 1898 г.^[1025] по инициативи на местните учители начело с главния учител Петър Георгиев Манчов, със съдействието на тогавашния кмет Тодор Кръстев Желязков.

Изворите сочат следните 16 учредители: учители — Андрей Игнатиев, Петър Георгиев Манчов, Ангелина Бонова, Горан Петров Конов, Андрей Попов и Куцар Радев Куцаров от Сливовик, както и по-будните медковчани — Иван Качов Йошев, Тодор Кръстев Желязков, Филип Миленов Кольов, Симеон Стефанов Пешов, Петко Ангелов Тулешков, Христо Т. Кольов, Цено Димитров, Спас Попов, Иван Петров Сарафски и Иван Данов от Сливовик.^[1026]

За пръв председател на читалището учредителното събрание избира заслужено инициатора за основаването му Петър Георгиев Манчов, а за секретар и библиотекар — Андрей Игнатиев. В началото на 1899 г.(29 януари) е приет уставът, а по-късно е направен и специален бронзов печат на читалището. През 1922 г. във връзка с второто възстановяване на читалището е приет новият му устав, който се подменя от друг през 1927 г. Последният е съобразен с духа и нарежданията на Министерството на народната просвета. Този устав също е допълван и коригиран през 1929 и 1939 г. и е преутвърден през 1943 г. Въпреки промените основната цел на читалището си остава просветата и културното издигане на населението.^[1027]

Заслужава да се отбележи, че подготовката, основаването и първите стъпки на медковското читалище привличат вниманието на редакцията на списание „Вечерно училище“. Върху страниците му се изказва похвала за подетата инициатива от учителите, като се изтъква особено ценното съдействие на кмета Тодор Кръстев Желязков: „По-голяма заслуга от тази надали би се сторила за селяните в Медковец.“^[1028]

Според приетия устав читалището може да има действителни, спомагателни, благодетелни и почетни членове. Пръв дарител става старият учител Андрей Игнатиев, който по случай своя юбилей през 1899 г. дава 50 лева за основаното читалище.^[1029] Читалището обаче няма своя материална база и ръководството е принудено да използува помещенията и материалната част на училището. То все още няма сигурни източници за приходи, които биха му дали възможност за постигане на поставената цел. Такова е положението и на другите селски читалища в Ломския край, за което свидетелствува и окръжният управител Иван Моллов.^[1030]

Едва след второто възстановяване на читалището през 1922 г. се наблюдава известно подобрение. Ръководството нееднократно взема решения за изграждане на читалищен дом. В тази връзка то създава „Фонд строителство на читалищно здание“ и прави отчаяни опити да събере необходимите суми. Търси също подкрепа и от другите местни организации — занаятчийското сдружение, подофицерското, колоездачното и въздържателното дружество, които обещават 15 хиляди лева, както и от жителите на селото. През 1934 г. се решава да се пристъпи към изграждането на постройката по стопански начин, като са определени и размерите й: салон с около 220 кв.м заедно със сцената и 4 стаи. Решено е да се изтеглят от Българската земеделска кооперативна банка (БЗКБ) в Лом 33 000 лева и да започне строежът първоначално със салона.^[1031] Въпреки положените усилия до 9 септември 1944 г. читалище „Развитие“ не успява да се сдобие със собствена сграда. Причините за това не са само субективни, т.е. в недостатъчната подкрепа от страна на местната общинска власт. Фактът, че през 30-те години на настоящия век селото изгражда две солидни махленски начални училища и едно централно двуетажно за прогимназията, е показателен за правилното отношение на медковската общественост и общината към нуждите на просветното дело. Видно е впрочем, че ръководството на общината дава предимство на училищата пред читалището, и това се оказва правилно. При невъзможността да реши проблемите и на двете важни по значение учреждения, общината изгражда материалната база на училищата, която може да се използува и за организиране на редица читалищни прояви. Така и става, което се оказва единственото най-правилно и разумно решение.

Все през този трети период се разширяват източниците на приходи. Още през 1927 г. читалището е оземлено с 50 дка земя, по-късно увеличена, и през 1942 г. достига 106 дка и 176 ара.^[1032] Обстоятелството, че годишният приход на бюджета за 1927 г., възлизащ на 44 300 лева, 30 000 лева постъпват от читалищната земя, показва значимостта на това перо. Помощи се получават и от Постоянната комисия при Окръжния народен съвет във Видин,^[1033] Общинския съвет, от местните културно-просветни и стопански организации и дружества,^[1034] от кооперация „Пчела“, от волни пожертвувания,^[1035] томболи и други. През 1933 г. ръководството организира акция с цел увеличаване на „Фонд строителство на читалищно здание“ в три насоки: отпечатват се 20 000 купони-тухлички, които се пускат за продажба между населението; събират се волни пожертвувания в натура (жито) на хармана; срещу Нова година се организира новогодишна томбола.^[1036] Акцията не постига очаквания резултат. Въпреки увеличените постъпления, читалището има немалки разходи: плащане наеми за ползуваните помещения, закупуване на книги, набавяне на покъщнина, разходи за театралните постановки и пр.^[1037]

През 1943 г. фондът „Постройка на читалищно здание“ нараства на 78 765 лева,^[1038] която сума в края на същата година по нареждане на Върховния читалищен съюз е внесена в новия фонд „Кооперативен строеж на народни читалища“.^[1039]

Необходимо е да се отбележи, че още през 1922 г. ръководството на кооперация „Пчела“ отстъпва безплатно от помещенията си на нововъзстановеното читалище. Четири години по-късно читалищното ръководство взема под наем стая от Драган Николчов, а през 1937 г. е наето друго частно помещение в центъра на селото, състоящо се от две стаи: едната е пригодена за канцелария и читалня, а другата — за салон и бюфет.^[1040]

В развитието на медковското читалище от създаването му до 9 септември 1944 г. се наблюдават три периода, свързани с прекъсването на дейността му на два пъти в резултат на различни причини: 1898-1900, 1910-1914 и 1922-1944 г. За кратко време след учредителното събрание — разказва Петър Георгиев Манчов — бързо нараства броят на членовете, които достигнали 100 души^[1041] заедно със спомагателните. Читалището развива активна дейност главно чрез организиране на лекции и беседи, свързани с икономическото развитие на България, пропагандиращи социалистическите и народническите идеи, което предизвиква остри спорове между читалищното ръководство и чорбаджиите от училищното настоятелство. Последните се противопоставят на изнасянето на подобни теми в помещенията на училището. Препоръките им били: „Който иска да говори по идейни и политически въпроси, нека отиде в кръчмата!“ В резултат на разразилите се на политическа почва борби читалищната дейност през 1900 г. временно замира.

Официални данни за съществуване на медковското читалище намираме едва от 1912 г., според които то е било възстановено две години по-рано, т.е. в 1910 година.^[1042] По това време в Ломска околия има 8 читалища, от които 6 в селата. Учителят Петър Георгиев Манчов съобщава, че читалището е възстановено^[1043] по настояване на селяните, които се нуждаели от здравни беседи във връзка със зачестилите епидемии, а също така и от указания, свързани с поминъка на населението. Едновременно с тях обаче продължава изнасянето на лекции с атеистична и социална насоченост, което води отново до конфронтация между читалищното ръководство и представителите на общината и църквата. Със започването на войните (1912-1918) читалището отново прекъсва своята дейност.

Истински пълнокръвен живот медковското читалище проявява през своя трети период — 1922-1944 г. След Първата световна война в условията на изострено социално недоволство и революционен сблъсък, учителите начело с директора на прогимназията Антон Димитров стават отново инициатори за възстановяване на селското читалище. На 26 март 1922 г. на общо събрание, състояло се в централното училище, след всестранно обсъждане се решава „да се възстанови старото съществуващо медковско селско читалище «Развитие», като с цел увековечаване паметта на убитите и умрелите военни чинове от селото през 1912/13 г. и 1915/18 г. се комбинира с паметник“.^[1044] Така се променя и наименованието на читалището, което е точно фиксирано в основополагащия документ на учреждението: „Устав на Медковско селско читалище-паметник «Развитие», основано през 1898 и възобновено за трети път през 1922 г.“^[1045] Избира се настоятелство от 5 души: председател — Косьо Маждраков (търговец), подпредседател — Ангел П. Тулешков (земеделец), деловодител — Цено Младенов (общински писар), касиер — Борис Алексиев (началник на ПТ Станция) и библиотекар — Върбан Ценов (основен учител).^[1046]

За празник на читалището е определен „Цветоносна Цветница“. Съгласно новия устав, приет през 1928 г., действителните членове плащат месечен членски внос най-малко 3 лева. За благодетелни членове се провъзгласяват дарители и завещатели на суми не по-малко от 1000 лева, или вещи на същата стойност. Настоятелството се увеличава от 5 на 7 души. Броят само на действителните членове на медковското читалище за годините 1922-1944 се движи между 64 и 92, т.е. средно 73 членове. В сравнение с вълчедръмското читалище, медковското има значително предимство със своите 69 действителни членове и бюджет 21 021 лева срещу 40 членове и 12 335 лева бюджет на читалището в с. Вълчедръм^[1047] (за 1935 г.).

С изключение на първото настоятелство от 1922 г., ръководството на читалището се намира предимно в ръцете на учители. По това време всички преподаватели са членове на читалището. От десетината председатели само трима не са учители, а библиотекарите — изключително учители. Най-продължително време за председател е избиран учителят Спас Филипов Кольов — 4 мандата.

Основна задача на читалище „Развитие“ е уреждането на библиотека и читалня. Липсата на документи не позволява да се правят точни оценки за дейността на библиотеката от първия и втория период на нейното съществуване. Създадена и ръководена от учители, тя развива своята дейност на базата на училищното имущество. Първият библиотекар е Андрей Игнатиев, който се отнася с чувство за отговорност към своите задължения, въвежда добър ред в библиотеката, умело и достъпно рекламира съдържанието на книгите. Всичко това допринася решително за увеличаване на читателите в селото.

Едва през 1922 г., когато читалището се сдобива с отделно помещение, може да се говори за някакви минимални условия за работа. През 1937 г. към библиотеката вече има и читалня. Похвални са грижите на повечето от ръководствата и особено на библиотекарите за постоянното обогатяване на библиотечния фонд. Най-голямото перо в разходната част на читалищния бюджет е за покупка и подвързване на книги и вестници. Показателен в това отношение е бюджетът от 1927 г., когато от общия разход на читалището, възлизащ на 19 400 лева, за комплектуване фонда на библиотеката е заделена сумата 8000 лева.^[1048]

Библиотекарите, най-често учители, познават интересите и нуждите на жителите и правят сполучлив подбор на закупуваната литература и периодични издания. Наред с художествената литература, книги с историческа и патриотична тематика, те абонират читалището за списания и вестници, свързани с обществения и културно-просветния живот в страната, с бита и поминъка на селското население.

Доста сериозно се отнася към тази важна страна на читалищната дейност ръководството, избрано през 1929 г., с председател Петър Василев Кольов и секретар Борис Симеонов Йошев. Те абонират читалището за 11 списания („Читалище“, „Българска мисъл“, „Народна целина“, „Златорог“, „Венец“, „Детско здраве“, „Отец Паисий“, „Земеделско стопанство“, „Земеделие“, „Пчела“ и „Ветеринарно скотовъдно знание“) и 7 вестника („Литературен глас“, „Мисъл“, „Добро здраве“, „Вестник на жената“, „Общинска мисъл“, „Илюстрована седмица“ и „Зора“).^[1049] Показател за правилен подход при обогатяване на библиотечния фонд е случаят с изразходването на отпуснатите за целта 3000 лева от Постоянната комисия във Видин. Макар че им било препоръчано за какви списания и вестници да изразходват сумата, ръководството решава по свой поглед да абонира читалището за 8 списания („Родна култура“, „Здравна просвета“, „Природа“, „Най-нова история на България“ и други) и 7 вестника („Кооператор“, „Земеделска просвета“, „Селска дума“ и др.) за по-голямата част от сумата, а с остатъка от 915 лева се закупуват съчиненията на Иван Вазов и Христо Ботев.^[1050]

Подборът на литературата и вестниците зависи от възгледите и политическата принадлежност на читалищното ръководство. Така например когато през 1927 г. в ръководството е избран като подпредседател комунистът Андрей Симеонов Рангелов (Дени), в читалището започват да се внасят и вестниците „Ехо“, „Поглед“, „Пладне“ и други. Цено Митов го абонира за вестник „Трезвена просвета“, а при председателството на Методи Александров Конов читателят може да намери „Светлоструй“, „Литературен глас“ и „Север“ — социалдемократически вестник с главен редактор ломския адвокат Ефрем Митев. Когато в ръководството преобладават привърженици на властта, те спират получаването на опозиционните вестници и списания, като ги заменят с такива, които им импонират. Например при председателството на Върбан Ценов са прекъснати абонаментите на списанията „Младежко четиво“, „Дом и поле“, „Природен лекар“ и „Отец Паисий“, а на тяхно място се появяват официозните органи „Зора“ и „Утро“ и минаващият за либерален вестник „Заря“. През 1940 г. председателят — свещеник Иван Йорданов Пасланджийски, спира абонамента на вестник „Север“ и предпочита в читалнята на читалището да се намира църковният вестник „Пастирско дело“. По препоръка пък на околийския училищен инспектор Косьо Маждраков читалището е абонирано за немското списание „Сигнал“ и българското „Нашенец“. Закупена е и книгата „Тъй побеждава Хитлер“ от Лука Матеев^[1051] която някои от легионерите препоръчвали на медковските читатели.

Статистическите сведения от 1943 г. показват, че медковската читалищна библиотека е една от „по-добре уредените“ в околията. По броя на библиотечния фонд (1338 тома книги и 193 списания и вестници) и със своята дейност тя се нарежда на второ място в околията.^[1052] Традиционна форма на читалищна дейност в Медковец е лекционната пропаганда и организирането на литературно-музикални вечери, утра и сказки. Тази дейност се засилва през 30-те години и особено след 1936 година, когато към читалищното ръководство е формирана просветна комисия, състояща се от следните дейци: Атанас Горанов Петков, Евтим Владимиров Манастирски, Ангел Евгениев Попов и Кирил Стоичков Попмарков. По нейно настояване читалището е абонирано за вестник „Живо слово“. Дело на просветната комисия е организираният „Народен университет“, в който всяка сряда вечер лектори от Лом или местни учители изнасяли научни лекции, реферати и беседи с различна тематика. Наред с темите: „Произход на човека“, „Прогресивна ли е религията“ и „Предбрачен живот“ в „университетската“ лектория се изнасяли беседи, възхваляващи църквата и националистическите идеи, като: „Ролята на църквата“, „Царизмът като държавен институт“ и други.

Тази разнообразна тематика създава условия за дискусии и спорове между младежите от различни идейно-политически направления и движения. В разискванията най-активно участвуват Спас Евгениев Попов, Кирил Горанов Рацов и Петър Миленов Пилюшки. След всяка беседа те вземат думата и изказват своите виждания от материалистическа и марксическа гледна точка. В изказванията пък на националистите се открояват други разбирания и възгледи. Изобщо разгорещените диспути привличат повече будни младежи и повече или по-малко обогатяват техния духовен живот.

Просветната комисия организира литературно-музикални вечери, на които Петър Пилюшки, Димитър Средков и Петко Германов декламират стихове от П.К. Яворов и Христо Смирненски: „Проклятието на певеца“, „Нощ“, „Въглекопач“ и др., а Андрей Коцев рецитира хумористични творби от талантливи писатели и поети. Същите младежи през 1936 г. създават смесен певчески хор с около 50 хористи. Под диригентството на д-р Цанев и помощник Атанас Горанов хорът разучава и изпълнява народни и патриотични песни. По молба на свещеник Иван Йорданов хористите научават и църковни песни, които изпълнявали на големи религиозни празници в местната черква. За награда свещеникът организира екскурзия на хористите до Рилския манастир за сметка на църквата. Участието на хора в религиозните служби допринася за сближаване на младежите с по-възрастните от селяните и облекчава нелегалната политическа работа на ремсистите. Читалищният хор не просъществува дълго: през втората половина на 1938 г. той се саморазтурва.^[1053]

Активната лекционна и културно-масова дейност на читалището продължава и през следващите години, когато надмощие в неговото ръководство отново вземат носители на социалистическите идеи и за председател е избран Методи Александров Конов.

* * *

Театралните прояви са важна част от цялостната дейност на читалищата още от възникването им през Възраждането. В Медковец театралната самодейност предхожда официалното откриване на читалището с шест години. Първи пионери на това дело в селото са учители, които през 1892 г. с участието и на някои общински служители и по-големи ученици представят в коридора на току-що построената училищна сграда пиесата „Многострадална Геновева“.^[1054] Една от класните стаи служи за гримьорна, а две коларски черги се използуват за завеса. По-късно учителят Георги М. Бошнаков прави истинска театрална завеса. Първите представления са играни при препълнен салон и се посрещат с голям интерес от населението. По желание на зрителите пиесата е играна още 3-4 пъти, а след това е представена и в съседните села Кърки жаба, Расово и Дългоделци. В следващите години до 1900 г. самодейният театър в Медковец подготвя една-две и повече пиеси годишно: „Руска“, „Хъшове“, комедиите „Адвокат“ и „Комарджията“ и няколко картини от съвременния училищен живот — „Уславянието на учителите от настоятелството“, „Уволненият настоятел“ и други. Според спомени на участници и съвременници актьори в този първи медковски самодеен театър са: Андрей Игнатиев, Петър Манчов, Георги Бошнаков, Савчо Рацов, Ангелина Бонева, Младен Торньов, Андрей Нейков, Ангел Нейков, Спас Нейков, както и по-будните ученици — Нако Петров, Петко Бараков и други. За тази благородна инициатива на медковските учители и впечатление от техните представления е отпечатан положителен отзив в списание „Основно училище“ през 1896 г.^[1055]

Като част от общочиталищната дейност самодейният театър в Медковец придобива организиран характер едва през 1922 г. Създадена е любителска театрална трупа, в която участвуват учители и други будни селски младежи. Отначало представленията се изнасят в централното училище, а по-късно и в двете новопостроени махленски училища, в които, както се каза вече, има и сцена. Чрез читалището са поставени пиеси и от други организации и дружества. С оглед на създаване на по-добри условия за театрална самодейност в началото на 1928 г. ръководството на читалището построява казаната театрална сцена, пригодена за училищния салон.^[1056] Три години по-късно се взема решение да се възстанови читалищната театрална трупа, която вероятно е прекъснала дейността си за известно време.

Особена активност театралната самодейност бележи през 30-те години, което се дължи както на подобрената материална база (салони със сцени в три училища), така и на по-масовото участие на интелигенцията в тази деятелност. Ала и тук политическите борби намират своето отражение. Политически резултатна се оказва дейността на ремсовата театрална трупа. Под ръководството на Петър Пилюшки трупата успява да си издействува известна самостоятелност и с право на свой печат: МЛТТ („Медковска любителска театрална трупа“), с който подпечатвали официално издадените им от читалището писма, необходими пред полицията за разрешение да се играят пиесите. МЛТТ се оформя като сплотен колектив от ентусиазирани и въодушевени младежи. „Ние — спомня си Петър Пилюшки — неуморно подбирахме, разучавахме и изнасяхме пиеси с прогресивно съдържание през зимните вечери. След представлението провеждахме забавна програма и декламации на стихове от Ботев и Смирненски.“^[1057] В трупата влизат: Петър Пилюшки, Рангел Симеонов, Владимир Стипцов, Ангел Попов, Велко Маринов, Евтим Манастирски, Иван Сивов, Спас Попов, Николай Попов, Кирил Тупанкьов, Андрей Коцев, Иван Виденов и други младежи и девойки. Театралният самодеец Рангел Младенов Торньов написва две пиеси: „Из житейския мрак“ и комедията „Безстрашният ловец“, които се представят с успех. В лицето на Николай Евгениев Попов театралната трупа намира своя талантлив художник, който пише афиши, рисува декори и гримира актьорите.^[1058] МЛТТ жъне успехи не само пред медковска публика, а и в съседните села Сливовик, Дондуково, Крива бара, Брусарци, Киселево, Василовци, Вълкова Слатина и други, на чиито сцени се изнасят около 30 представления. Особено добре са посрещнати пиесите „Калната топка“ от Иван Вълканов и „Ревизор“ от Н. В. Гогол. Дори и техните идейни противници, легионерите, посещават спектаклите им, макар че МЛТТ е принудена да поставя своите пиеси не в централното, а в горномахаленското училище. Със своите успехи МЛТТ допринася още повече за повдигане авторитета на РМС сред жителите на селото.

През периода 1931-1934 г. своя театрална трупа организират и младежите от ЗМС, в която участвуват: Цветан Георгиев Робов, Петко Димитров Симеонов, Иван Миланов Гъньов, Евтим Владимиров Манастирски, Борис Алексов Дервенджийски, Милети Петров Неков, Андрей Филипов Влашки и Кръстьо Цветков Влашки. Първата пиеса, която земсовата трупа изнася, е „Врагове“ от Сергей Румянцев. Единствен ръководителят на МЛТТ Петър Пилюшки им оказва съдействие. Въпреки категоричната забрана на главния учител Косьо Маждраков, след намесата на влиятелния член на БЗНС Горан Миленов Манастирски пиесата се играе, но не в централното, а в едно от махленските училища.

Пиеси с прогресивно съдържание поставя и читалищната театрална трупа, в която участвуват предимно учители. Това, което не им се позволява да направят от името на училището, поради строгия контрол на инспекторската инстанция, те постигат чрез читалището. Показателен в това отношение е случаят с пацифистичната пиеса „Аз убих“ от Морис Ростан, след чието поставяне учителите — актьори, имали сериозни неприятности от страна на окръжната инспекция „Народна просвета“.^[1059]

По традиция, водеща началото си от 1923 г., медковските ученици в Ломската гимназия ежегодно подготвят пиеси, които изнасят през зимната и пролетната ваканция в селото от името на читалището. Заслужава да се отбележи изнесената от тях под вещото ръководство и участие на евакуираните професор Парашкев Хаджиев и неговата съпруга музикална пиеса „Спящата царкиня“ от Борозанов, представена през февруари 1944 г. в салона на училището в Долната махала. За пръв път любителите на театралното дело са приятно изненадани от специалното оформление (нови декори), дело на проф. Хаджиев, и песните, изпълнявани от госпожа Хаджиева и Венера Симеонова (от Медковец). Според дописника на „Дунавски глас“ играта на артистите, певиците и танцьорките е възхитителна, а публиката е останала много доволна и дори предоволна.^[1060]

В периода на своето 23-годишно непрекъснато съществуване от 1922 до 1944 г. от името на читалище „Развитие“ са организирани и изнесени над 120 театрални представления и литературно-музикални утра и вечери.^[1061] Репертоарът на самодейните театрални трупи към читалището е най-разнообразен. Доминират драми, пиеси и комедии с битов, исторически и социален характер от български и чуждестранни автори, от класиката до съвременността: „Иванко, убиецът на Асеня“ от Васил Друмев, „Боряна“ и „Милионерът“ от Йордан Йовков, „Майстори“ от Рачо Стоянов, „Свекърва“ от Антон Страшимиров, „Вражалец“ от Ст. Л. Костов, „Богдан“ от Д. Димитров, „Врагове“ от Сергей Румянцев, „Люти клетви“, „Спекулант“ и „Временният мъж“ от Ст. Савов, „Калната топка“ от Ив. Вълканов, „Колорад на смъртта“ от Кирил Пенев, „Хан Татар“, „Когато самодивите залюбят“ от Георги Савчев, „Изпуснати хора“ от Ѝ. Ковачев, „Безстрашният ловец“ от медковчанина Рангел Мл. Торньов, „Три синджира роби“, „Женитба“ и „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „По неволя доктор“ и „Съмнително лице“ от Бранислав Нушич и много други.

Сред по-известните и активни участници в театралната самодейност през този период, освен споменатите вече трябва да се посочат имената и на: Кирил Горанов Рацов, Никола Дамянов Димитров, Никола Костов Върдзов, Кирил Попандреев, Йорданка Георгиева Тулешкова, Надежда Григорова Буляшка, Здравка Савчова Рацова, Цветана Владимирова Манастирска, Лефтера Константинова Бонова, Седефка Софрониева Божинова, Горан Георгиев Белов, Иван Драганов Младенов, Вергин Иванов Боздуков, Върбан Младенов Торньов, Георги Милетиев, Първан Георгиев Ванков, Петър Илиев Драганов, Рилка Георгиева Тулешкова, Верка Рангелова Ненова, Василка Григорова Буляшка, Бояна Германова Рацова, Василка Иванова Грънчарска. Тук му е мястото да посочим и имената на особено проявилите се на театралната сцена ученици от средните училища: Цветан Борисов Табаков (играл с високо актьорско майсторство и в трагедии, и в комедии), Любен Димитров Виденов, М. Пенчева, Петко Атанасов Стипцов, Никола Петров Митков, Рачо Симеонов, Виктория Беремлийска, Николина Славкова, Цветана Александрова Аврамова, Райна Аврамова Драганова и други. В челните редици са също и учителите и учителките: Марин Кръстев Пасланджийски, Методи Александров Конов, Иванка Ценкова, Велислава Банкова, Монка Иванова, Надежда Пенчева. Привличат вниманието с артистичните си прояви и по-възрастните жители: Рангел Миленов Пилюшки, Ерменко Христов Беремлийски, Софрон Кузманов Конов, Борис Георгиев Шупов и Симеон Младенов Торньов.

Народни хора и мелодии изпълнява на кавал Георги Филипов Биволарски, а на дудук — Рангел Гергов Йончев.

Самодейният читалищен театър в Медковец продължава да работи и през най-тежките години на монархическия авторитарен режим и се радва на масово посещение от жителите на селото. Чрез неговите представления, както и тези на театрите от Лом и Враца, те се докосват до културните ценности и творби, създадени от нашата и световната цивилизация, и обогатяват своя духовен мир. Показател за успехите на медковския самодеен театър и положителното отношение на селяните към тоя виц изкуство са честите отзиви от излизащите в Лом вестници.^[1062] Дописникът Атанас Геранов, след като отбелязва, че самодейците от Медковец работят с „жар и голямо желание“, обръща внимание на различните фактори, които вместо да подпомагат техния напредък, често ги спъват. Накрая той отправя апел към всички обществени организации, дружества и отговорни дейци, които имат присърце напредъка на селото, да подкрепят морално благородното дело на самодейците, работещи без материални облаги за културното издигане на Медковец.^[1063]

* * *

С културно-просветната си дейност читалище „Развитие“ още от създаването си и през целия период на своето съществуване играе положителна и съзидателна роля в обществено-политическия живот на селото. През време на сговористките режими, а и по-късно при военната и монархическата диктатура, когато дейността на политическите партии е забранена, читалището се явява най-подходящата непартийна организация, чрез която инакомислещите дейци намират възможност за легална изява. Неслучайно след поражението на Септемврийското въстание привържениците на левите партии и движения навлизат масово в неговите редове. Чрез участието си в различните форми на работа те водят успешна борба за влияние сред младежите и другите слоеве на селското население. В повечето случаи тези дейци имат мнозинство в ръководството на читалището, чрез което умело прокарват своите възгледи.

Привържениците на властниците и на десните буржоазни партии, организации и дружества водят непримирима, но невинаги успешна борба срещу дейността и влиянието на левите сили в читалището. Фактът, че в ръководството през 1943 г. са избрани Петър Пилюшки и Георги Биволарски, ръководители на нелегалната конспирация, ясно показва силното им влияние тогава в работата на този културен институт.

3. Културно-просветни, спортни и други организации и дружества

Наред с кооперация „Пчела“, училищата и читалище „Развитие“ свое място в културно-просветното и обществено-политическото развитие на Медковец след Освобождението имат и други организации и дружества, които в една или друга степен разнообразяват бита и обогатяват духовния живот на медковчани.

Въздържателно дружество „Възраждане“ преследва своя специфична и благородна задача. Основано е през 1932 г.^[1064] от прогресивни младежи с председател Ангел Евстатиев Попов. Трябва да се отбележи, че създаването на дружеството се предхожда от един период на активна трезвена просвета в Медковец, чието начало поставя още през 1928 г. директорът на прогимназията Цено Митов от с. Видбол (дн. Дунавци). Той абонира читалището за вестник „Трезвена просвета“ и организира сказки и беседи сред населението. В движението се включват предимно прогресивни дейци, някои от които били и докладчици — например Рангел Миленов Пилюшки организира сказка на тема „Захвърли цигарата“. Тази дейност заглъхва след напускането на селото от Цено Митов.

В ръководството на създаденото през 1932 г. въздържателно дружество влизат: Ефтим Владимиров Манастирски (секретар), Петър Миленов Пилюшки, Рилка Георгиева Тулешкова и Горан Александров Димитров. Избират и просветна комисия. Дружеството развива широка пропаганда сред младежта за вредата от тютюнопушеното и алкохола. Редовно се изнасят реферати и публични беседи в една от класните стаи на училището. За по-малко от година (5.11.1932-15.08.1933) са подготвени и изнесени пред селяните 7 реферата, посветени изключително на борбата против алкохолизма. Към дружеството е създадена и театрална трупа, която поставя на сцената пиеси с аналогично съдържание.

Признание за много добрата работа на дружеството е организираната в Медковец Околийска въздържателна конференция, състояла се на 13 януари 1935 г., на която се изнасят докладите „Борбата против алкохолизма и съвременността“ от д-р Михаил Геновски, председател на Българската въздържателна федерация, и „Действието на алкохола върху здравето на човека“ от д-р Антонов от Лом.

Въздържателното дружество е една от формите за сътрудничество на сдружени земеделци, комунисти, социалдемократи и други политически групи в селото. Затова през 1937 г., под предлог, че ръководството му се състои от неблагонадеждни лица,^[1065] властта разтурва медковското въздържателно дружество „Възраждане“ и му взема архивата.

Есперантското дружество в Медковец има своя притегателна сила сред известна част от медковските младежи. Основано е през януари 1938 година с председател Петър Миленов Пилюшки и секретар Ефтим Владимиров Манастирски. Основна цел — изучаване международния език есперанто и влизане във връзка с демократичните среди в страната и в света. В него членуват 13 души, предимно младежи от РМС и някои възрастни: Василка Иванова Грънчарска, Тодор Ангелов Лилов, Рангел Христов Кожлеев, Велко Маринов, Рангел Младенов Торньов, Константин Георгиев Патов, Латинка Горанова Рацова, Георги Филипов Биволарски, Сава Станоев, Димитър Средков Кольов и Константин Горанов Симов. Преподавател е Петър Пилюшки. Заниманията се водят в дома на Горан Петков Рацов. Технически отговорник е Латинка Рацова, която в същото време е куриер на РМС между Медковец и Сталийска махала. Наред с изучаване на есперанто, кръжочниците разглеждат и политически въпроси, слушат информация за събитията по света.^[1066] Есперантското дружество представлява една от легалните форми на РМС.

Медковският ученически съюз е друга обществена проява на учащите се от селото. Сведения за неговото съществуване намираме от 1923 г.^[1067] Учениците от Медковец, които продължават образованието си в градовете Лом, Видин, Берковица и другаде, водени от благородното желание да допринесат за обогатяване на духовния живот в селото и особено на младежта, слагат основите му. В него се привлечени и някои будни девойки от селото. Целта им е да организират през ученическите ваканции театрални представления, вечеринки, сказки, увеселения и други културни прояви.^[1068] Тази традиция учещите се в Ломската гимназия младежи продължават до 9 септември 1944 година.

Заслужава да се спомене и за Подофицерското дружество „Хайдушки дол“, преименувано по-късно на „Капитан Ванков“.^[1069] Основано е през 1924 година по инициатива на запасния майор Косьо Маждраков. Целта му според устава е културно-просветното издигане на организираните в него членове, без да се занимава с политическа дейност. Пръв председател на дружеството е Сава Герчов. Интимната цел на създателите му е да се използуват медковските подофицери в интерес на буржоазната власт. Особено по време на изборите ръководството застава на страната на режима. Възползувайки се от афишираната цел на дружеството като неполитическа организация, в него влизат и някои представители на БКП и БЗНС. Под влияние на левите сили скоро мнозинството подофицери вземат страната на опозицията. Комунисти и земеделци се стремят да превърнат дружеството наистина в културно-просветно средище в селото. Изгражда се театрална трупа с постановчик Филип Тодоров Порчов, в която като актьори участвуват комсомолци и земсисти. Трупата поставя пиеси с борчески и патриотичен сюжет: „Героите от 1876 г.“, „Хаджи Димитър“, „Под игото“ и други, които представя не само на медковска сцена, но и в селата Брусарци, Василовци, Сливовик и Габровница.^[1070]

В Медковец се появява и обществото „Кавалери на ордена за храброст“, основано по инициатива на Косьо Маждраков и Петко Симеонов Торньов на 30 ноември 1936 г.^[1071] Състои се от 21 членове (вж. Приложения №VII) участници във войните, носители на ордени за храброст. На учредителното събрание избират ръководство в състав: Петко Симеонов Торньов (председател), Алекси Петров Нейков (секретар) и Симеон Василев Димитров (съветник), и контролна комисия от двама души: Евстати Кръстев Пъцов и Евстати Ангелов Попов. Ролята на обществото в социалния живот е повечето представителна, но с някои прояви то участвува и в общата културно-просветна и възпитателна дейност сред младежта и населението. Те са главните инициатори за изграждане паметник на загиналите воѝни и за оказване помощ на военноинвалидите. Наред с това като организирани редовни членове кавалерите на ордена за храброст получават известни привилегии пред държавните органи, както и право да пътуват с 50% намаление по БДЖ.

Определени потребности извикват на живот и дружество „Инвалид“, което е учредено през 1933 г. Развива културно-просветна дейност и взаимопомощ между инвалидите. С такава цел открива бакалница на кооперативни начала, в която работят инвалидите Христо Иванов Кожлеев, Георги Иванов Робов, Лазар Първанов Бояджийски и Милан Тодоров Порчов. Но поради разногласия тя не просъществува дълго и бива разтурена.

Стремежът у медковските младежи към физическо съвършенство ги подтиква през 1934 г. към създаването на спортното дружество „Иван Кулин“. През следващата година то е регистрирано в Централната спортна федерация с три дисциплини: футбол, волейбол и лека атлетика.^[1072] Пръв, който донася в селото топка през 1923-1924 г. и показва на учениците как се играе футбол, е учителят Върбан Ценов Димитров. По-късно, през 1927-1930 г., медковски ученици в Ломската гимназия при идването си в село през свободното време играят с футболна топка. Към тях се присъединяват и други младежи от селото.

Основите на местен футболен клуб се поставят през април 1931 г. Отначало се именува „Бенковски“, а от 1934 до 9 септември 1944 г. носи името „Иван Кулин“. Учредители на отбора са: Борис Евгениев Попдимитров (Пенката), Христофор Горанов Конов, Спас Евгениев Попов, Александър Дамянов, Димитър Евстатиев, Методи Александров Конов, Атанас Горанов Петков, Марин Беремлийски (Мачката), Васил Тулешков, Борислав Боздуков, Георги Пенчев, Николай Гунчев, Петър Драганов, Тодор Беремлийски, Никола Дамянов и други. Обикновено тренировките се правят на площад „Чаира“ в Горната махала. Първите си мачове играят с отборите от Долно Церовене, Дреновец, Крива бара, Василовци.^[1073]

През 1931 г. е основано колоездачното дружество „Стрела“.^[1074] Пръв докарва велосипед в Медковец още по време на Първата световна война Евстати Сивов (Войводата).^[1075] За председател на колоездачното дружество е избран Петко Мончев Ванов (Трайко), а за секретар — Борис Кръстев Куткудейски. Членове на ръководството са: д-р Албина Розман, Христофор Горанов Конов, Горан Александров Димитров и Георги Атанасов Сарафски. За кръстник на дружеството е поканен големият спортен деятел Иванов от Видин, баща на учителката в Медковец Велислава Иванова. Поради злоупотреба с известна сума не след дълго е сменен председателят и на негово място е избран Никола Петков Рацов.

През май 1932 г. дружество „Стрела“ устройва първото колоездачно надбягване с маршрут: Медковец — Долно Церовене — Пишурка — Расово — Медковец. В него участвуват следните 6 колоездачи от Медковец: Борис Кръстев Куткудейски, Кирил Атанасов Сарафски, Емануил Л. Иванов, Моно Любомиров, Йордан Стоичков и Йосиф Стефанов Трифонов — Тиков. Състезанието е спечелено от Борис Куткудейски, което някои от състезателите оспорвали. В следващите години дружеството организирва още две такива състезания.^[1076]

След Първата световна война съгласно постановленията на Ньойския договор Сърбия заграбва още и следните български земи: т.нар. Западни покрайнини (Цариброд, Босилеград, Струмица и др.). Много българи в тези места са прогонени и намират прием в България. Част от тях се заселват в Медковец. Именно те през 1924 г.^[1077] образуват дружество „Левски“ — то развива предимно културно-просветна дейност и поддържа убеждението на своя патрон Левски, че в Мизия, Тракия и Македония живеят българи от най-стари времена.

1. Утвърждаване на Отечественофронтовската власт (9.09.1944-1948)

След 9 септември 1944 г. пред новата, отечественофронтовска власт стоят изключително тежки задачи във връзка с цялостното преустройство на обществено-политическия, икономическия и културния живот в страната. Комунистическата партия като доминираща група в духа на своите маркс-ленински теории си поставя за цел да разруши капиталистическата обществено-политическа и стопанска система и да изгради нов обществен строй — социализма, основаващ се върху колективизма и диктатурата на пролетариата. В тази връзка по необходимост се налага на първо място да бъдат формирани ръководни органи, които да провеждат политика с оглед на новите условия.

Първият политически орган на новата власт в Медковец, който е създаден веднага след завземане на общината на 9 септември в полунощ, е комитетът на Отечествения фронт. Той е съставен от представители на политическите организации в селото от следните 7 души: Петър Тодоров Митков — председател, член на БРП (к), Рангел Миленов Пилюшки — секретар БРП (к), Методи Александров Конов — член БРП (к), Ценка Димитрова Биволарска — член БРП (к) Иван Петков Петров — член (БЗНС), Ефтим Дамянов Пандурски — член (БЗНС) и Лазар Тончев Патов — член (демократ).^[1078]

Първото решение на новосъставения легален комитет на ОФ е посочването на Петър Миленов Пилюшки за кмет на селото. Още на другия ден П. Пилюшки с помощта на комитета на ОФ организира милиция от бивши политзатворници и активисти на новата власт. Членовете на Обществената сила и най-активните поддръжници на свалената власт са арестувани и обезоръжени; задържани са и някои полицаи, участвували в преследване и инквизиране на нелегални и други дейци.

Под ръководството на Петър Пилюшки на 14 септември 1944 г. се провежда в общината първото легално събрание на БРП, което взема решение за организиране на тържественото посрещане на съветските военни части. Чрез ОФ комитет и с помощта на селския глашатай новината, че в 14 часа същия ден на гарата ще пристигне влак с бойци на Червената армия, които преследват отстъпващите германски войски към сръбската граница бързо достига до всяка селска къща. В уреченото време неколкостотин медковчани начело с червеното знаме на БРП, с което през 1923 г. въстаниците са се сражавали при Лом и Брусарци, и селската духова музика очакват съветските бойци. При навлизането на първия ешелон в гара Медковец музиката засвирва „Марсилезата“. Още неспрял влакът, младежите и девойките се юрват към вагоните, качват се на платформите, прегръщат руските воини и ги кичат с есенни цветя, а други селяни им поднасят пресни пити, варени и печени пилета, баници и плодове. От името на цялото множество приветствено слово произнася Ангел Младенов Чиков, а в това време специална агитка скандира: „Привет на съветските воини!“, „Добре дошли, братушки!“, „Да живее ВКП (б)!“, „Да живее Сталин!“ Пеят се песни. Настроението достига своя връх, когато под звуците на хармониката съветските войници запяват и заиграват на платформите и вагоните.

Възможност за срещи и разговори със съветските бойци имат селяните и през следващите септемврийски дни, когато през Медковец преминават или временно престояват пехотни части. Повечето медковчани с голямо задоволство приемат по къщите си настанените от ОФ комитет „братушки“. Те ги канят на софра, разговарят с тях като със скъпи гости и с интерес слушат разказите им за живота в Русия. Фактически правителството на Отечествения фронт скъсва отношенията с хитлеристка Германия и България се включва във войната на страната на Съветския съюз. За участие в бойните действия наред с редовните войскови части се записват и много доброволци, сред които участници в съпротивата и безпартийни, организирани в създаваните гвардейски поделения. В гвардията постъпват и ремсистът Николай Петров Тодоров, безпартийният Цветан Иванов Конов и други медковски младежи. В страната се организира масово движение в помощ на сражаващите се фронтоваци.

Под лозунг „Всичко за фронта, всичко за победата“ в селото се създава „Помощен комитет“ за съдействие на Отечествения фронт, който събира парични средства, зърнени храни, животни за месо и други продукти за подпомагане на бедните войнишки семейства, организира изпращането на колети на фронта и съдейства на съветските части при временния престой или преминаване в похода им на запад. Помощният комитет начело с Ангел Чиков — председател (БРП), и Иван Георгиев Перачков (БЗНС) — секретар, се състои от 6 души — комунисти и сдружени земеделци.^[1079] По-късно към комитета се присъединяват представители и на новооснованите политически партии, безпартийни и стари септемврийски дейци и той се превръща в помощна организация. В резултат на активната дейност на организацията в продължение на първата и на втората фаза на Отечествената война са събрани 1 464 798 лева и 6 тона жито и царевица. От тях 500 385 лева са изпратени на Първа българска армия в Унгария, а с останалите парични средства и храни е оказана помощ на войнишките семейства. Подпомогнати са парично семействата, пострадали от сваления режим, и тежко раненият фронтовак Иван Рангелов Коларски. Особена активност проявяват жените и девойките, които изплитат и изпращат стотици чорапи и ръкавици на фронтоваците от Първа българска армия. По инициатива на женското дружество в навечерието на Първи май 1945 г. специална група от селото посещава ранените бойци във Врачанската военна болница, пред които изнася кратка литературна програма и им поднася козунаци, кърпи, цигари. И след завършване на войната помощната организация продължава своята благотворителна дейност. Тя е една от 10-те помощни организации в Ломска околия, която води редовен организационен и културен живот. Провеждат се акции за подпомагане на югославските деца, настанени в Брусарци през 1945 г.,^[1080] за сираци, на загинали в борбата срещу авторитарния режим и пострадалите от наводнението в края на 1947 г., в помощ на гръцките бежанци в началото на 1948 година.^[1081]

През първата фаза на Отечествената война вземат участие в сраженията с немските войски при Ниш, Срацин и на други места 106 медковчани. По фронтовете на Унгария воюват 34 души, между които и доброволката Иванка Захариева Нейкова. От тях загиват трима медковчани: офиц. кандидат Никола Ефремов Куткудейски, убит при с. Ресник, Белопаланска околия, подофицер Иван Николов Манойлов, сразен при град Прилеп, и подофицер Георги Луков Барашки, загинал при гр. Наданат (Унгария). За извършени подвизи и проявена лична храброст в сраженията са наградени с орден „За храброст“ IV степен: Цветан Методиев Тикванов, Мирон Петров Виняшки, Вълчо Софрониев Петров (два ордена), Евгени Петков Паунков и Кирил Илиев Неков. С медали в двете фази са наградени 105 участници: с български — 82 души, със съветски — 34.^[1082] В чест на завръщащите се от фронта бойци в селото е организиран многолюден митинг, който се превръща в дълбоко вълнуващо тържество за цялото население.^[1083]

В продължение на около 2 месеца в Медковец са основани организации на партиите, влизащи в Отечествения фронт. На 26 септември БРП^[1084] свиква първото си организационно събрание, на което присъствуват 14 души, главно участници в съпротивата и най-активните им съмишленици. Избрано е ръководство от 5 души: Рабчо Иванов Опинчев — секретар, и членове — Илия Маринов Лешов, Рангел Христов Кожлеев, Петър Тодоров Митков (отговорник на ОФ комитет) и Кирил Стоичков Попмарков. Събранието взема главно две решения: първо, да се работи активно за масовизиране на организацията в средата на най-последователните съидейници и съмишленици; второ, партийното ръководство да окаже помощ за създаване на РМС и БЗНС. Още на другия ден, 27 септември 1944 г., Никола Георгиев Каменов — Биволарски свиква учредително събрание на РМС в централното училище. Присъствуват 11 души, които избират ръководство в състав: Иван Димитров Виденов — председател, Атанас Найденов Пандурски — секретар-касиер, и членове — Андрей Андреев Коцев, Василка Иванова Грънчарска и Мария Антонова Пенева. Новооснованото дружество приема за свой патрон „Кирил Г. Рацов“.

На 18 октомври 1944 г. учредително събрание организира и БЗНС, в което участвуват 18 души. Избира се ръководство от следните медковчани: Ефтим Дамянов Пандурски — председател, Иван Георгиев Перачков — секретар, и членове — Тодор Раков Минов, Иван Петков Петров и Рангел Атанасов Игнатов. По предложение на Иван Петков Петров земеделската дружба приема за свой патрон „Александър Стамболийски“. Съставът на БЗНС в Медковец се състои от 15 средни, 2 заможни селяни и 1 чиновник. Избраното ръководство започва активна работа по укрепване и масовизиране на организацията, чийто брой в кратко време нараства на 160 души. Създава се и ЗМС.^[1085]

За разлика от БЗНС, работата по масовизиране на БРП (к) изостава, поради проявена мудност от ръководството. За да бъде в крак с динамиката на събитията, в края на октомври е избрано ново ръководство със секретар Ерменко Христов Беремлийски и ревизионна комисия с председател Петър Миленов Пилюшки. Взема се решение да се засили работата по привличане на нови членове в БРП (к) и РМС.^[1086]

През ноември е основана организация на Радикалната партия с председател Ницо Станев Георгиев — чиновник на жп гара. Нейният състав възлиза на около 30 души, главно средни селяни, бивши работници по поддържането на железопътната линия в района на гара Медковец и 1 чиновник — пенсионер. По същото време Борис Алексов Дервенджийски учредява организация на Народния съюз „Звено“ от 13 души средни селяни.^[1087]

В началото на декември 1944 г. в селото се организира учредително събрание на БРСДП. На публично събрание в Централното училище произнася реч Ефрем Митев, виден адвокат от Лом, в която подчертава приноса на социалдемократите за победата на Отечествения фронт, в правителството на който влизат Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков. Той изтъква, че всеки, който приема идеите и програмата на БРСДП и не членува в други ОФ партии, може да стане неин член. Този широк прием осигурява бързо масовизиране на социалдемократическата организация. Още същия ден членовете й достигат 60 души от различни слоеве на населението. Избрано е ръководство начело с един от първите социалдемократи в Медковец: Никола Манойлов Стаменов (Кольо Широкия) — председател, Борис Георгиев Шупов — секретар, и членове — Асен Василев Гъньов, Цено Василев Просеничков и Цветан Петров Павлов. Впоследствие в ръководното тяло на БРСДП е привлечен и Иван Евстатиев Пъцов. По социален състав ръководството на социалдемократическата организация се състои от: 1 кръчмар, 3 средни земеделци и 2 занаятчии. Под ръководството на младежите Петър Софрониев Кузманов и Игнат Асенов Давидков през януари 1945 г. се учредява и местна организация на Съюза на социалистическата младеж (ССМ).^[1088]

Създадените нови политически организации изпращат по двама избрани техни членове в комитета на ОФ: от Радикалната партия — Ницо Станев Георгиев и Герасим Петков Рацов, от „Звено“ — Борис Алексов Дервенджийски (впоследствие заменен от Александър Григоров Къчов) и Славчо Германов Рацов, от БРСДП — Асен Василев Гъньов и Цветан Василев Просеничков. Тъй като Демократическата партия не влиза в НС на ОФ, на мястото на избрания в началото Лазар Тончев Патов е избран представител на БЗНС. По такъв начин в началото на декември комитетът на ОФ в Медковец е напълно комплектуван от представители на всички ОФ партии: 4 комунисти, 3 сдружени земеделци и по 2 души социалдемократи, звенари и радикали. Доминираща роля в ОФ играят комунистите и земеделците. От техните организации се избира по един съветник в помощ на кмета: Евлоги Петров Опинчев БРП (к) и Евгени Харалампиев Пандурски (БЗНС).

Всички ОФ партии водят редовен организационен живот. Сред тях се откроява със своята дисциплина, стегнатост и активност комунистическата организация, чиито членове в края на 1944 г. достигат 108, от които 5 жени. По социален състав преобладават средните селяни — 67, следват бедните — 33 и заможните — 8 души.

В края на февруари 1945 г. под ръководството на БРП(к) Цвета Димитрова Биволарска, подпомогната от Златка Евстатиева от ОК на БРК (к) в Лом, се учредява женско дружество в Медковец. Избрано е ръководство в състав: Кица Георгиева Пасланджийска (учителка) — председател, Каменка Младенова Каменова — секретар, и членове — Цвета Д. Биволарска, Люба Попандреева Конова и Латина Горанова Рацова. Първата изява е тържественото чествуване (за пръв път в Медковец) на Международния ден на жената 8 март, от което изпращат поздравителна телеграма до бойците на Първа българска армия на фронта в Унгария и до ЦК на БРП(к). Важна роля дружеството играе за привличане на жените в културно-просветните и обществено-политическите прояви.^[1089]

Активна дейност през този период проявява и създаденото българо-съветско дружество, което Околийският съвет на БСД сочи като едно от добрите в Ломска околия.^[1090] По такъв начин в края на 1944 и пролетта на 1945 г. в обществено-политическия живот на селото се оформят политически партии, професионални организации и дружества, които откликват на всички събития на пълното с динамика време.

С цел за укрепване и запазване на ОФ власт под ръководството на БРП(к) най-напред се извършва подмяната на административния апарат и се разтурят политическите и други организации, поддържали авторитарния режим. Уволнени са общински служители, трима учители и ръководители на организацията „Бранник“. Отечественофронтовската общинска власт отстранява околийския училищен инспектор Косьо Маждраков от заемания пост, като на негово място е назначен учителят Методи Александров Конов. Избрано е ново читалищно ръководство, с председател учителя Георги Пасланджийски. Арестувани са лицата, проявили се при потушаване на Септемврийското въстание 1923 г., както и няколко най-ярки поддръжници на предишния режим и участници в преследване на нелегални и други дейци по време на съпротивата, всичко 14 души.^[1091] След направените дознания те са изпратени на народния обвинител в Лом. Пред Народния съд са изправени само 4 души: Косьо Маждраков, Евлоги Тодоров Желязков, Русин Борисов Стефанов и Стоян Гетов Кирков. Останалите са освободени от народния обвинител поради напреднала възраст. По здравословни причини е освободен по-късно и Евлоги Т. Желязков.^[1092]

При започване на Народния съд към 10 март 1945 г. в Лом Околийският комитет на БРП(к) свиква митинг от цялата околия, в който участвуват и 400 медковчани, пристигнали със специална влакова композиция. Своето отношение към подсъдимите хилядното множество изразява чрез плакатните лозунги „На смърт народните палачи и изедници“ и скандирания на агитките. Подсъдимите от Медковец получават следните присъди: Косьо Маждраков — 5 години, Русин Стефанов — 3 години, а Стоян Гетов Кирков — 12 години затвор. Излежават по 2 години и през 1947 г. са освободени.

По случай капитулацията на хитлеристка Германия на 9 май 1945 г. в селото е организиран многолюден митинг, на който произнасят слова Найден Пеков и Никола Горанов от Лом. Тържествено се посреща и чествува Международния ден на труда 1 май. Положително откликват медковчани и на подписката за Заем на свободата. Събрани са около 2 милиона лева, въпреки противопоставянето на опозицията.

Наред с подпомагане на фронта важно място в дейността на ОФ заема задачата да се преодолее стопанската разруха и да се осигурят за населението стоки от първа необходимост. Набелязани са специални мерки за увеличаване на селскостопанското производство, в резултат на което към средата на ноември над 50 на сто от плануваните площи са засети.^[1093] Потребността от бърза и ефикасна помощ на селското стопанство ражда в началото на 1945 г. движението на трудовокултурните бригади. На 12 август 1945 г. в Медковец пристига такава бригада от Лом, състояща се от майстори занаятчии, лекари, зъболекари. Занаятчиите ремонтират и поправят безплатно селскостопански оръдия на труда, домашния инвентар, шият дрехи и други услуги, а лекарите и зъболекарите извършват прегледи и оказват медицинска помощ на много медковчани. Работата на тази първа по рода си за селото бригада завършва със спонтанен митинг, на който кметът Методи Конов изказва голямото задоволство на селяните от дейността на градската бригада и обещава медковчани да върнат посещението. В края на ноември 1945 г. в изпълнение на даденото обещание селото организира трудова бригада от 40 души, които поднасят скромни подаръци от своята селскостопанска продукция на жителите на Лом. Тази благородна среща завършва с тържество, на което първият секретар на БРП(к) Мирон Литов изтъква голямото значение на взаимните връзки и посещения между града и селото, за премахване недоверието и омразата между селяни и граждани и „създаване на равноправни и искрени отношения в бъдещото социалистическо общество“.

През септември 1945 г. Медковец става център на събитие, което дълбоко развълнува местното население и намира отклик в цялата Врачанска област. По инициатива и под ръководството на местната организация на БРП(к), с помощта на помощната организация са издирени гробовете на загиналите септемврийски въстаници. Тленните останки на поп Андрей и неговите другари са събрани в обща специално построена гробница в близост до лобното място на „червения поп“, на около 40 метра северно от гара Медковец. Организирано е траурно шествие за пренасяне на костите от центъра на селото до костницата. Урната с останките на поп Андрей е поставена върху лафета на оръдие, теглено от коне, ескортирано от рота войници. Живите септемврийци носят урните с костите и праха на загиналите си бойни другари. Под звуците на „Вий жертва паднахте“ тленните останки са положени в костницата. На състоялия се траурен митинг слово произнасят Георги Дамянов — от името на ЦК на БРП(к), Георги Божков от ПП на БЗНС, Фердинанд Козовски и Кирил Митев (Кабзата).

В първите месеци след Девети септември 1944 г. отношенията между партиите в Отечествения фронт и особено между комунисти и земеделци са много добри. Те осъществяват съвместно редица стопански и политически мероприятия с цел консолидиране на властта. Още в началото на 1945 г. обаче се появяват известни търкания между двете най-силни политически организации в селото. Те довеждат до разцепление в Управителния съвет на БЗНС. Част от ръководителите на БЗНС начело с Георги М. Димитров, а по-късно и Никола Петков, застават на различни позиции от тези на БРП(к) и гравитиращите към нея земеделци, звенари и социалдемократи — нейковисти. Последват ги Григор Чешмеджиев и Коста Лулчев, които се обединяват с групата на Кръстьо Пастухов и създават опозиционната БРСДП(о).

Основните различия между БРП(к) и опозицията са в позициите за по-нататъшното развитие на България — по социалистически път под ръководството на комунистите или по пътя на буржоазнодемократичното държавно устройство и политическия плурализъм. Главна роля в опозицията играят ръководителите на БЗНС, които отстояват идеите на Александър Стамболийски — за народовластие и демократична парламентарна република по образеца на западните демокрации. По такъв начин опозицията застава против насилственото изграждане на социалистическо общество в България. Естествено към опозицията се присъединяват и някои яростни антикомунисти, които така или иначе не приемат комунизма като теория и практика. Особено ожесточени са борбите между ОФ начело с БРП(к) и опозицията по време на изборите, проведени през втората половина на 1945 и през следващата 1946 година.

Известна острота придобива борбата и в Медковец. Първите прояви на недоверие и несъгласие между БРП(к) и БЗНС на местна почва се забелязват на проведеното на 15 януари 1945 г. съвместно събрание във връзка с обсъждане политическото положение на членския състав. Според вижданията на комунистите, при изграждането на организации на някои нови партии, поради недостатъчна взискателност, в тях са навлезли случайни хора, кариеристи и дори някои враждебни на социализма селяни, членували преди 9.09.1944 г. в деснобуржоазни партии и организации, свързани със сваленото правителство. Оказва се обаче при извършената проверка и при утвърждаване на партийните членове през 1946 г., че „враждебни елементи“ са допуснати и в организацията на БРП(к).^[1094]

На посоченото събрание наред със справедливите критични бележки някои комунисти проявяват нетактичност към членове на БЗНС, като обвиняват ръководството на земеделската дружба, че е допуснало в своите редове хора, работили в системата на миналия режим. Това се приема като обида и намеса във вътрешнопартийните работи на БЗНС и създава условия за неприязненост между двете организации. Тези недружелюбни отношения и липсата на всякаква търпимост и толерантност се задълбочават след излизането на част от БЗНС в опозиция. В ръководството на дружбата се оформя група, която подменя старото избрано ръководно тяло с ново, ориентирано към опозицията.

Редица изявени дългогодишни членове на БЗНС като Цветко Костов Стипцов (бивш народен представител), Ефтим Д. Пандурски, Иван Георгиев и други продължават да отстояват позициите на ОФ начело с комунистите и да водят борба срещу опозицията. Иван Георгиев като председател на околийското събрание на сдружените земеделци в Ломска околия се обявява за сътрудничество с БРП(к) и осъжда привържениците на д-р Г. М. Димитров в Ломска околия.^[1095] Особено показателна е постъпката на Цветко Костов Стипцов на организираното от опозицията предизборно събрание с оратори Никодим Попов и Христофор Дамянов от Лом. Когато започва събранието и Дамянов произнася първите слова, дядо Цветко се изправя пред него и възбудено му заявява, че той и неговите приятели ще останат в ОФ и ще продължават да работят с комунистите. После се обръща към събранието с думите: „Селяни, не слушайте тези — те са ваши врагове!“^[1096]

Въпреки това по-голямата част от дружбата преминава на страната на опозиционния БЗНС — „Никола Петков“, което проличава от резултатите на проведените на 27 октомври 1946 г. избори за Велико народно събрание. Макар че ОФ печели избора с 1869 гласа, от които само за БРП(к) 1485, то и блокът на опозиционните сили завоюва немалък успех. За него са подадени 1265 гласа,^[1097] т.е. около 36% от гласувалите, докато дружбата в ОФ взема само 298 гласа. Този факт се обуславя от няколко предпоставки: основната част от активното население на селото са средни и немалко заможни земеделци със силно чувство за частна собственост, някои от които се колебаят, а други не желаят да тръгнат по пътя на колективизма и социализма. Опозицията обръща особено внимание на тези чувства в своята агитация. Обективно за това съдействуват и мероприятията, които започва да провежда властта: аграрна реформа, създаване на ТКЗС, национализация на едрия земеделски инвентар. Важна роля за масовизиране на опозиционния БЗНС има и фактът, че начело му застава Стоян Младенов Свинарски, един от основателите на ОФ преди 9 септември 1944 г., активен ятак и политзатворник с голямо влияние сред членовете на БЗНС и селяните. Влияние оказва и ръководството на околийската дружба, което още на 8 април 1945 г. гласува резолюция в подкрепа на д-р Г. М. Димитров.^[1098] Несъмнено за това допринася и активната агитация на опозиционните водачи срещу провежданата от БРП(к) политика и подкрепата, която получава опозицията не само от засегнатите от мероприятията на отечественофронтовската власт селяни, но дори и от отделни бедняци.

Докато при изборите за Обикновено народно събрание на 18 ноември 1945 г. за кандидатите на ОФ гласуват над 80%, една година след това — в изборите на ВНС — този процент спада на 64,6%, което показва, че опозицията се е организирала и нейното влияние нараства. Като отчита това обстоятелство, местната организация на БРП(к) мобилизира своя агитационен апарат и сменя тактиката: вместо групови агитки, индивидуална работа с избирателите. Тя е ръководна сила в ОФ и го подпомага в изборната борба. Отечественият фронт излиза в тези избори с единна листа. Опозицията, от своя страна, издига искането за възстановяване на Търновската конституция като най-демократична. Изборите за ВНС се превръщат в голям политически двубой, в който при съмнителна свобода ОФ излиза победител. В избраното Велико народно събрание от Медковския избирателен район влизат академик Тодор Павлов от София и Петър Тодоров Митков от Медковец. От опозицията е избран Цветан Максимов от с. Брусарци. На 20 октомври 1946 г. в селото е организиран голям митинг, на който Тодор Павлов разяснява значението на ВНС и проекта за нова Конституция, която ще се приеме.^[1099] Преди изборите за ВНС — на 8 септември 1946 г., се провежда референдум за бъдещата форма на управление на страната, монархия или република. От гласувалите 2960 души само 36 гласуват с бюлетината за монархия и 201 с бели бюлетини.^[1100] Срещу царския институт, за република, дават своя глас и голяма част от опозицията — земеделци и социалдемократи.

След изборите за ВНС, през декември 1946 г., в Медковец се провежда избор за местния орган на управление, в който опозицията не участвува. Във временната общинска управа са избрани 19 души, които по политическа принадлежност се разпределят така: БРП(к) — 7 души, БЗНС — 4, РМС — 3, безпартийни — 2, БРСДП — 1, женско дружество — 1, Българо-съветско дружество — 1.^[1101]

След приемане на новата Конституция от ВНС, общинските власти и Отечественият фронт по места мобилизират своите привърженици за изпълнение на правителствената политика, насочена към дълбоки икономически и социални преобразования. Най-напред се осъществява аграрната реформа, която в Медковец засяга най-големите земевладелци Иван Стефанов Пешов, Марко Томов, Аврам Мончев, Давид Аврамов Нейков и Рангел Григоров Ванков. Въпреки опитите им да избягнат ударите на властта чрез разделяне и раздаване земите си на синове, дъщери и роднини, подаряване или продаване на приятели и на нуждаещи се, това не им се удава. По силата на Закона за аграрната реформа около 100 дка са иззети и преминават в държавния поземлен фонд.^[1102]

Първите мерки на властта срещат силен отпор от представителите на опозицията в България. Борбата за социалистически или за буржоазнодемократичен път на развитие ежедневно се усилва и стига до гражданско и партийно ожесточение. В политическия живот на страната намират място заплахи, насилие, лъжи. Не бива да се подценява и ролята на външните фактори по това време, пък и след това. Драматично развилите се събития довеждат до неправомерно разтуряне на опозиционния БЗНС със закон от мнозинството на ВНС и до неоснователна смъртна присъда на неговия лидер Никола Петков. Сурови мерки — разтуряне, съд и затвор — се прилагат и спрямо депутатите и лидерите на БРСДП(о) — Кръстьо Пастухов, Коста Лулчев, д-р Петър Дертлиев и други. С разгрома на опозицията през втората половина на 1947 и през 1948 г. се прекъсна създаването на плуралистично и демократично гражданско общество в България. Обяви се и започна изграждането на социалистическо общество по съветски образец, което по модела на сталинизма доведе до тоталитарна система — по същество еднопартийно управление и култ към личността.

В Медковец процесите протичат съобразно директивите и нарежданията на по-висшите околийски, а по-късно и окръжни органи. Под ръководството на БРП(к) и със съдействието на отечественофронтовските БЗНС и БРСДП на 21 декември 1947 г. младежките организации на РМС, и част от ЗМС и ССМ се обединяват в Съюз на народната младеж (СНМ). За пръв председател на СНМ в селото е избран Андрей Коцев. В началото на 1948 г. и Отечественият фронт се превърна от съюз на отделни местни комитети в Единна общополитическа организация Отечествен фронт (ЕОПО ОФ).

Коренните промени в икономическата област започват с решението на Министерския съвет за национализация на индустриалните предприятия. На 23 декември 1947 г. в Медковец са национализирани двете валцови мелници, маслобойната фабрика и даракчийницата. Едновременно с това мелницата „Гаврил Поптодоров и синове“ се преименува в „Поп Андрей“, а мелницата „Хаджи Никола Ганчев и Д. Нинов“ — в мелница „Дано Опинчев“. На 2 септември 1946 г. Общинският съвет взема решение за преименуване на главните улици и площади на селото с имената на известни комунистически и земеделски деици.^[1103]

Национализацията в промишлеността е последвана от решението на Министерския съвет на 12 февруари 1948 г. за „изкупуване“ на едрия земеделски инвентар. В Медковец комисиите по описване и оценяване на селскостопанските машини установяват наличието на 39 трактора,^[1104] 17 вършачки (вж. Приложение №XI) и около 100 жетварки и сноповръзвачки. Всички са предоставени на Машинно-тракторната станция (МТС) в с. Брусарци, която по настояване на местния народен съвет впоследствие открива клон в Медковец. На първо време машините са гарирани в двора на бившия търговец на зърнени храни Никола Томов, а складовете му са превърнати в ремонтна работилница. Насилственото изземване на едрия селскостопански инвентар е болезнена операция за собствениците, които я посрещат с неприкрито недоволство и отпор, изразяващ се в укриване на някои машини чрез разглобяването им на части, липсата на резервни части и др. Това принуждава комисията да продължи своята акция за прибиране отделните части, чак до средата на 1950 година.^[1105] Само в един случай се стига до опит за физическо противопоставяне на действията на комисията, извършено от сина на поп Андрей, Николай, вследствие на което той е временно задържан в общината. Изземването на едрия селскостопански инвентар, което засяга около 100 жители, е първият чувствителен удар срещу частната собственост в Медковец и предпоставка за преминаване на селското стопанство върху колективистични релси.

Първите политически промени след 9 септември 1944 г. се посрещат различно от селяните: някои с надежда за по-добро бъдеще, други с колебание и резервираност, а трети — с открита или прикрита враждебност. Ала и положителните очаквания започват едно по едно да се стопяват.

Разглежданият първи период на ОФ управление протича при силно утежнена вътрешна и външна обстановка. Поради това властта взема драконовски мерки за преодоляване на стопанската разруха и възстановяване на производството. Главната тежест обаче пада изключително върху и за сметка на селяните, особено средните и заможните. Затова в статията си „Когато тоталитаризмът прохождаше“ нашият земляк Калин Йосифов с основание изтъква, че още първите стъпки на комунистическата власт към „светлото бъдеще“ са обременени с познатия ни вече съветски модел на тотално насилие и бюрократично бездушие. Едно от доказателствата за това е опитът на няколко наивни идеалисти от Медковец да спасят близо 700 човека от изкуствено предизвикан чрез държавните доставки глад. Глад, настанал още при първите стъпки на колхозното стопанство в селото ни.

За какво става дума в статията на автора? С Писмо №3 от 4 март 1947 г. председателят Ерменко Раков Минов, и секретарят Рабчо Иванов Опинчов на отечественофронтовския комитет в Медковец се обръщат към председателя на Върховния стопански съвет при Министерския съвет и Дирекция „Храноизнос“ и съобщават, че „от направената проверка се установи, че в селото ни през месец март ще гладуват 394 души, през април числото им нараства на 490, май — 589, юни и юли — 655 души. Въпреки че комитетът направи предложение на делегирания по досъбиране на храните представител на дирекцията Здравко Б. Петров да не се авизира известна част от храните, която да разпределим между гладуващите, той не се съгласява. Ето защо ние се обръщаме към вас за бързо разрешение на въпроса, по какъв начин ние ще можем да нахраним гладните понастоящем и в бъдеще до новата реколта, тъй като същите не са се снабдили през есента от производителите направо, поради голямата им бедност и липса на каквито и да било средства.

Нека се има предвид също, че сме правили постъпки както пред околийския, така и пред областния представител, на храноизноса, които не им посочиха възможни начини за задоволяване нуждите на гладуващите.

Очаквайки бързата ви намеса за удовлетворяване справедливите искания, ви пращаме борчески поздрави…“

Както показват фактите, намесата наистина е бърза. С писмо №3 — V — 10 468 от 10 март Дирекцията на „Храноизнос“ информира Върховния стопански съвет, че нарядът на Медковец не е 3200 тона, както е посочено в изложението на местния ОФ комитет, а 3800 тона, и заключава, че „не дава съгласието си, щото количествата, постъпили от събран уем, да се включат в наряда, който ще трябва да се събере само от стопаните производители“.

Не закъснява реакцията и на Върховния стопански съвет, който с писмо №XIV-1564 от 20 март 1947 г. информира Националния комитет на ОФ, че въз основа на Писмо №3 от 4 март 1947 г. на Дирекция „Храноизнос“, се вижда, че възложеният наряд е можело да се изпълни. В заключение се подчертава, че „след анкетата да се порицае дейността на ОФ комитет, като също така му се напомни, че при такива случаи постъпките трябва да се правят чрез Околийския комитет, а не направо до държавни институции“.

Като кулминация в тази човешка драма в Медковец идва заклинанието на Националния комитет на ОФ. В писмо №1063 от 22 март 1947 г. на висшестоящия орган до Областния комитет на ОФ — Враца и с копие до областният директор, се иска провеждането на анкета по повод съдействието на ОФ комитета в Медковец и кмета за укриване на храни. Изисква се още виновните да бъдат наказани, а укритите храни — издирени и приведени в наличност.^[1106] В тази връзка са проверени хамбарите на всички селяни.

Към икономическите мероприятия, които са насочени срещу частната собственост, трябва да се прибавят и тези от идейно-морално естество, чиято цел са инак мислещите хора. Под флага на „класовост“ и „партийност“ им се правят най-различни ограничения. С въвеждането на т.нар. „ОФ бележки“ е осуетено желанието на редица младежи и девойки да продължат образованието си, а някои от записаните студенти са изключени или принудени да напуснат висшите учебни заведения. Жертва на тази класова политика стават: Ангел Цветков Паньов, Цветан Александров Беремлийски, Никола Тодоров Сарафски, Петко Борисов Найденов и други.^[1107]

Едновременно с това се създава една прослойка привилегировани. Особено отрицателно се отразяват на обществения морал редица недостойни деяния, вършени от комунисти, от други ръководители или изпълнители в обществено-политическия и стопанския живот, което е в крещящо противоречие с пропагандираните от тях идеи. За това говорят немалко кражби, надчети и съдебни процеси срещу ръководители на предприятия, магазинери, началник-складове и др., заели място в новосъздадените структури. Показателен в това отношение е процесът срещу работещите в предприятието „Зърнени храни“,^[1108] чиито злоупотреби се отразяват болезнено върху доста жители на селото. Те са разкрити и получават съответни присъди. Местната власт допуска грубо извращение на решението на Министерския съвет „за изкупуване“ на едрия селскостопански инвентар, което е осъществено като насилствено изземване без никакво заплащане.^[1109] Белези на икономически принуди и насилие спрямо заможните и средните собственици, несподелящи идеите за новото политико-икономическо развитие на страната и другите мероприятия на ОФ власт, се откриват и при т.нар. Заем на свободата, държавните доставки и др. Всичко това допринася за охладяване на първоначалните надежди, за известна пасивност не само в редиците на средните собственици към комунистическата власт.

1. Изграждане на нови структури в търговията, услугите и селското стопанство. Строителство

б. Трудовокооперативно земеделско стопанство „Георги Димитров“

По-трудно се създава организация за кооперативно обработване на земята, макар че поддръжници на тази идея е имало сред кооперативните дейци още преди 9 септември 1944 г. Андрей Матов Суролейски, един от основателите на кооперация „Пчела“, организира група селски стопани, която посещава с. Голинци, за да се запознае на място с организацията на единственото по това време в Ломска околия ТКЗС „Нов живот“. Неверието на медковчани осуетява желанието на Суролейски и неговите съмишленици.

През 1946 г. Медковец наброява около 5300 жители в 1200 домакинства с общо стопанисвана земя около 80 000 дка. Земята се обработва предимно с работен добитък. Сравнително добре се използуват и селскостопанските машини. Около 40 стопани притежават трактори и прикачени плугове, но ги използуват главно за обработване на своите земи. В селото има 17 вършачки и над 100 жетварки и сноповръзвачки.

Инициатор и основна движеща сила за организиране на ТКЗС в Медковец е БРП(к). Още през пролетта на 1945 г. местният комунистически актив избира комитет от 4 души, който да проучи възможностите за образуване на ТКЗС.^[1113] В продължение на година и половина обаче усилията на най-убедените партийни активисти остават без резултат. Причините се крият както в съществуващите още неясноти по изграждането на ТКЗС, така и в неверието на средните селяни (мнозинство от населението), силно привързани към собствения имот, страхуващи се от неизвестността на бъдещето. Известно колебание и сдържаност към колективното обработване на земята проявяват и немалко членове на БРП(к), между които и партийният секретар Ерменко Беремлийски. Влияние оказва и агитацията на опозицията и най-вече на БЗНС „Никола Петков“. След избирането на Рангел Кожлеев за секретар на комунистическата организация привържениците на ТКЗС се активизират. За каузата е спечелен и Иван Петков Петров от ръководството на БЗНС. Постепенно желаещите да влязат в ТКЗС се увеличават, но те са предимно бедни и малоимотни селяни. При това положение и по съвета на директора на БЗКБ в Лом се взема решение в Медковец да се изгради „Скотовъдно-производителна кооперация“.

На 6 октомври 1946 г. по инициатива на Рангел Кожлеев, Георги Биволарски и Иван Петков се свиква учредително събрание, на което присъствуват 25 души. От тях обаче само 11 души се записват в СПК. Избран е управителен съвет от 5 членове: Рангел Христов Кожлеев — председател, Георги Филипов Биволарски — зам.-председател, и членове — Герго Димитров Убовилски, Цветан Кръстянин Нейков и Цветан Симеонов Беремлийски; в контролния съвет влизат: Тодор Ангелов Лилов — председател, и членове — Петко Иванов Шоков и Петко Евстатиев Вачов. Събранието приема новосъздадената кооперация да се наименува СПК „Георги Димитров“. Политическата принадлежност на основателите на СПК е: 10 души комунисти и 1 член на БЗНС; по социално положение: занаятчии — 5, земеделски стопани — 4, учители — 1, дребни търговци — 1. Обемът на кооперираната земя възлиза на 305 дка, а броят на стопаните — 42.^[1114] По своя характер СПК „Георги Димитров“ е единствена в България по това време. Изработването на подходящ устав е възложено на най-компетентния в това отношение кооператор Иван Петков Петров.^[1115]

Според приетия устав основната цел на кооперацията е „да се грижи за всестранното подобрение на скотовъдството в района на медковската община… да осигури по-голяма рентабилност на скотовъдните стопанства и подобри материалното положение на кооператорите“. За постигането на тази цел то решава да създаде собствено образцово и демонстративно скотовъдно производително стопанство „за производство на елитен, расов, разплоден и продуктивен едър и дребен добитък, домашни птици и пчели“, с което да задоволява нуждите на ТКЗ стопанства в околията и производство на животински продукти за пазара.^[1116]

Още със започване на своята дейност кооперацията извършва есенната сеитба. ТПС комисия я одворява с 30 дка от общинската мера в местността „Гужово кладенче“. Записват се нови кооператори. На 12 октомври членовете нарастват на 30 души, а притежаваният имот достига 800 дка ниви, ливади и пасища, 18 говеда, 88 овце, 10 свине-майки, 200 кокошки, 50 гъски и 12 пчелни кошера. Управителният съвет моли Министерството на земеделието да ги подпомогне като новоучредена кооперация с кредит.^[1117]

Още в първите стъпки кооператорите проявяват усърдие в работата си. Построяват необходимите стопански сгради: отначало птичарник, а впоследствие яхър и кочина. През 1947 г. от БЗКБ се изтеглят 800 000 лева, с които се закупуват 7 дойни крави кулска порода, 50 овце и 7 шилета.^[1118]

На общо събрание кооператорите решават да разширят дейността си, като развиват, освен племенно животновъдство, и полевъдство съгласно примерния устав на ТКЗС. По такъв начин кооперацията се превръща в многоотраслова. Кооператорите имат благородната амбиция да работят образцово и съзнателно, така че да покажат предимствата на социалистическата организация, на колективната обработка на земята и спечелят симпатиите на стопаните от частния сектор. Изграждат се две полевъдни звена, които засяват нивата с пшеница. Към стопанския двор в местността „Козаровец“ се създават зеленчукова градина и малък язовир за поливане, засаждат се 20 дка бостан и др.

За да се осигури механизирано обработване на земята, кооперацията става колективен член на МТС — Брусарци. Това позволява между звената да се разгори съревнование за получаване на по-добри резултати. Благодарение на дълбоката машинна оран и качествената работа на звената са получени 250-300 кг царевица зърно от декар при средни норми 160-180 кг, а от пшеницата се добиват 180 кг на декар. За Медковец това са рекордни добиви. Управителният съвет на кооперацията раздава по 365 кг пшеница на всеки кооператор.

На 10 юни 1948 г. след отчитане на целогодишната дейност на СПК председателят Рангел Кожлеев преминава на друга работа и на негово място е избран Иван Петков Петров.

Необходимо е да се посочи обаче, че наред с постигнатите добри резултати в дейността на СПК „Георги Димитров“ се допускат и редица слабости и грешки, характерни за повечето от кооперативните стопанства в първите години. Те са посочени още на конференцията на ТКЗС в Ломска, Видинска, Кулска и Белоградчишка околии, състояла се на 29 декември 1946 г. Това са главно организационни слабости и безплановост в работата. Изтъква се необходимостта от повишаване на трудовата дисциплина, липсата на трудови норми и тяхното строго спазване там, където ги има. Обръща се внимание на състава на стопанските и контролните съвети, в които трябва да намерят място най-добрите земеделски стопани, а не разни учители, доктори и чиновници. Особено важно е да не се самозабравят ръководствата, а за всичко да се допитват до стопанския актив.^[1119]

Повечето от посочените констатации имат отношение и към медковската кооперация. Към тях трябва да прибавим и това, че по-голяма част от състава на кооперацията нямат достатъчно опит и не са се занимавали пряко със земеделска дейност. От 30-те членове само 6 са средни земеделски стопани. Останалите са занаятчии, чиновници, търговци, малоимотни и безимотни селяни — почти всички непознаващи организацията на модерните земеделски стопанства. При това трима души от ръководството, начело с председателя, са занаятчии. Показателен е и фактът, че още в началото 9 души кооператори отказват да внесат земята си и остават спомагателни членове, като заявяват, че ще я подпомагат парично.^[1120] Пряко участвуват в производителната дейност семействата на 10 кооператори, които са влезли в стопанството със земята, добитъка и селскостопанския си инвентар.

Ръководството допуска грешки и при разпределението, което се извършва съгласно комунистическия принцип — според нуждите, а не според заработеното. СПК „Георги Димитров“ не успява да се превърне в образец и притегателен център и поради разногласията в комунистическата организация. Редица изтъкнати комунисти (средни земеделски стопани като Рангел Миленов Пилюшки,^[1121] Иван Георгиев Грънчарски, Ангел Младенов Чиков, Иван Борисов Дяволски и др.) смятат, че все още не са назрели условията за създаване на ТКЗС в Медковец. Техните виждания и поведение действуват възпиращо на мнозинството средни селяни. Неслучайно през 1947 г. броят на кооператорите не нараства. В края на 1948 г. СПК „Г. Димитров“ прекратява съществуването си, като целият й членски състав се включва в създадения към кооперация „9 септември“ отдел „ТКЗС“.

СПК „Г. Димитров“ бележи първия етап в развитието на трудовото кооперативно земеделско стопанство в Медковец. Вторият етап започва от средата на 1948 година. С изземването на едрия земеделски инвентар, започнало в началото на същата година, и с образувания в селото клон на МТС се създават по-благоприятни условия за образуване на ТКЗС. В резултат на близо 4-месечната активна агитационна работа на БРП(к) и ОФ и с помощта на ОК на БРП(к) в Лом редица комунисти — добри земеделски стопани, възприемат идеята за създаване на ТКЗС като отдел към потребителната кооперация „9 септември“.

Ст. лейт. Никола Ефр. Куткудейски, 23 г., загинал на фронта през 1944 г.

Серж. Георги Л. Барашки, 23 г. загинал на фронта през 1944 г.

Серж. Иван Ник. Манойлов, 22 г. загинал на фронта през 1944 г.

Част от репресираните медковчани след Девети септември 1944 г.

Спас Александров Порчов

Александър Димитров Сарафски (Синигера)

Цеко Петров Койчов

Цветан Миленов Манастирски

Йосиф Стефанов Тиков

Цветан Ангелов Боздуков

Стефан Иванов Пешов

Томо Якимов Попов

Иван Борисов Порчов

Крум Спасов Миков

Софрон Спасов Бояджиев

Доц. Никола Каменов Биволарски — юрист

Благой Горанов Татарджийски — художник

Венера Симеонова — артистка

Херувим Николов Рачев — детски писател

Д-р Александър Димитров Ничев — професор по класическа филология в Софийския университет

Николай Евлогиев Попов — художник

Цветан Борисов Торньов артист — самодеец

Петър Софрониев Кузманов — историк

Цветан Рангелов Симеонов — историк

Георги Кръстев Пасланджийски учител — автор на учебници

Нелегалният комитет на БРП в Медковец 1942-1944 г.; седнали отляво надясно: Рабчо Опинчов, Иван Грънчарски, Илия Лешов; прави — Георги Биволарски и Рангел Кожлеев

Стоян Младенов Свинарски — БЗНС репресиран преди и след Девети септември 1944 г.

Велко Младенов Свинарски, демократ, репресиран преди и след девети септември 1944 г.

Петър Миленов Пилюшки, БРП, осъден на смърт 1943 г.

Ценка Биволарска — БРП, ятачка на партизански отряд „Христо Михайлов“

Христофор Борисов Шупов, строител „Герой на «социалистическия» труд“

Персоналът на Машинно-тракторната станция (МТС) в Медковец 1955 г.

Първият комбайн „С-6“ на жътва в м. „Орничака“ — с. Медковец

Театралният самодеен колектив в пиесата „Службогонци“

Венера Симеонова в ролята на Хедера от оперетата „Къщата на трите девойки“ от Франц Шуберт

Бюст-паметникът на кнез Иван Кулин в с. Медковец — Петковден 1970 г.

Новата сграда на Медковската гимназия

Сградата на общината, ТПК и пощата

Част от площада в с. Медковец

Жилищни блокове в центъра на с. Медковец 1975 г.

Народна лятна женска носия от с. Медковец

Народна зимна мъжка носия от с. Медковец

На 13 юли 1948 г. се провежда учредително събрание в клуба на СНМ, на което слагат подписа си под протокола като членове — основатели, 33 души. От тях 29 са комунисти, 1 член на БЗНС и 3-ма безпартийни. По социално положение учредителите се разпределят така: 17 средни земеделски стопани, 13 дребни стопани, 1 търговец — дребен, 1 чиновник и пенсионер — железничар. Събранието избира управителен съвет в състав: Рангел Миленов Пилюшки — председател, Петър Тодоров Митков — зам.-председател, и членове — Герго Димитров Убовилски, Иван Петков Петров и Рабчо Иванов Опинчев. В контролния съвет влизат: Рангел Христов Кожлеев — председател, Борис Маринов Пърчоев — секретар и Найден Петков Минов — член. Избрана е и комисия за оценка на живия и мъртъв инвентар, състояща се от 5 души. При обсъждане на Примерния устав на ТКЗС се правят редица изменения и допълнения към чл. чл. 10, 17, 31, 41, 61 и 78 — за оценката на внесения инвентар, срок за внасяне на дяловия капитал и др. Приема се чистият доход да се разпределя, както следва: за рента на земята 40%, за възнаграждение на положения труд 50% и за фондове 10%. По чл. 79 освен съществуващите фондове се учредява и фонд старчески пенсии.^[1122]

За кооперативно обработване на земята членовете внасят своите ниви, възлизащи общо на 1434 дка. Общият брой на членовете на кооперативните семейства достига 147 души. Но само 60 от тях са годни за целогодишна работа. Стопаните внасят своя инвентар от 12 волски коли и 6 чифта волове.^[1123] Само овцете са прибрани в стопанския двор на СПК „Г. Димитров“, а едрият рогат добитък и инвентарът, поради липса на помещения, са оставени в домовете на кооператорите. Пред управителния съвет изникват редица сложни и трудни за решаване въпроси, свързани с направата на стопански дворове и сгради за инвентара и добитъка, събиране на земята в блокове, набиране на средства и др.

Още през септември 1948 г. стопанството е одворено с 50 дка от общинската мера в местността „Бреста“.^[1124] Много трудности се срещат при оформяне на кооперативните блокове. ТПК комисия приема предложението на УС да се съберат земите на ТКЗС в три блока в местностите: „Горуняка“, „Горно ливаге“ и „Липена“, където са разположени най-много кооперативни ниви. След утвърждаване плана за блокуването общоселското ръководство на БРП (к) и ОФ организира събрание с частните стопани, чиито земи попадат в блоковете на ТКЗС. Предлага им се да станат и те членове на стопанството или в противен случай ще им се даде равностойна по количество и качество земя от парцелите на кооператорите, останали вън от блоковете. Само три-четири души обаче се съгласяват да станат кооператори, останалите решително отказват, като заявяват категорично, че няма да отстъпят земите си. Насърчавани от противниците на ТКЗС, те и след като им връчват известията, продължават да упорствуват. Пречат на техниците при размерването на блоковете и особено при разораването на синорите от тракторите. Най-упорито се противопоставят Ефтим Кютов, Слави Рангелов Чашов, Найден Георгиев Генов, Петър Христов Генов и други, все средни земеделски стопани, хора трудолюбиви, дълбоко свързани със земята, която оплодена от техния труд, им дава възможност да се замогнат материално и да живеят един сносен живот. Дълго след това те не се примиряват и окуражавани от Ефрем Давидов Нейков — ляв земеделец — единнофронтовец, със заслуги в антифашистката борба, организират делегация от 20 души и заминават за София. В Министерството на земеделието при Георги Трайков те се оплакват, че земята им е заграбена от ТКЗС и тази, която им е дадена, не е равностойна. Макар че им обещават да проверят на място, молбите им остават без последствие.^[1125]

След блокуването на земите на 1 септември 1948 г. започва есенната сеитба. Използуват се както дребният земеделски инвентар и работен добитък на кооперацията, така и машините от МТС в селото. Едновременно медковската община и ОФ комитет изпращат мотивирано изложение до Министерството на земеделието и горите за обособяване на клона на МТС — Брусарци, в самостоятелно МТС в Медковец. В него те съобщават, че имат голям брой собствени машини, подготвени квалифицирани технически кадри — около 50 души, и че общината отпуска безплатно 50 дка за двор на станцията. Молбата им е уважена и със заповед от 31 декември 1948 г. на Министерството в страната са открити нови 15 МТС, между които и в Медковец.^[1126]

Едновременно с това за по-доброто планиране, организация и отчет на цялостната работа УС създава отделно счетоводство от това на ПК „9 септември“. За счетоводител е назначен Иван Илиев Ерменков, младеж със средно икономическо образование, който с помощта на председателя Рангел Пилюшки бързо усвоява работата и в продължение на 22 години — и като главен счетоводител — ръководи финансово-счетоводната дейност на ТКЗС.

През зимата на 1948-1949 г. се извършва широка разяснителна и агитационна работа сред населението за масовизиране на стопанството. Обръща се внимание особено на средните селяни — комунисти, които трябва да дават пример на безпартийните. На едно от събранията се поставя категорично въпросът за тяхното влизане в ТКЗС. Вземат се крути мерки срещу най-упоритите. Стига се до изключване от комунистическата организация на Ангел Младенов Чиков (участник в Септемврийското въстание), който със своето неверие и открито противопоставяне дава лош пример на останалите. Все пак „агитацията“ дава известни резултати. В началото на 1949 г. (февруари и март) в ТКЗС са приети нови 47 стопани с 1863 дка обработваема площ. Половината от новопостъпилите изхождат от средните селяни — 22 души. С тях броят на кооператорите се увеличава на 82 домакинства с 338 души, от които 180 годни за работа. Нараства и поземленият фонд на 3327 дка, от които 263 дка гори и ливади, 6 дка зеленчукови градини и 3 дка лозя. Увеличават се добитъкът и селскостопанският инвентар. През пролетта на 1949 г. ТКЗС разполага с овче стадо от 189 овце, 18 чифта волове, 18 волски коли, 1 конска каруца с 2 коня и една волска жетварка-сноповръзвачка.^[1127]

За да осигури навременна и качествена обработка на земята и прибирането на реколтата, ръководството на ТКЗС сключва на 31 март 1949 г. договор с МТС за машинна обработка. В него се фиксират сроковете на започване и завършване на определените селскостопански дейности, изискванията за дълбочината на оранта, начинът на извършване и заплащането, което ставало в пари или в натура. Точно са определени и задълженията на договарящите се страни. За извършената през 1949 г. пролетна и есенна оран, жътва и вършитба ТКЗС заплаща 893 420 лева.^[1128] Обслужването на ТКЗС от страна на МТС въз основа на подобни договори става постоянна практика и продължава без прекъсване до изкупуване на машините от кооперативното стопанство през 1962 г. Още след оформянето на блоковете ръководството на ТКЗС се ориентира към отглеждане главно на зърнени култури: пшеница, царевица, слънчоглед и в по-малък размер фуражни култури за добитъка. През март 1949 г. управителният съвет на ТКЗС обсъжда и приема производствената организация, като утвърждава „звеното“ за основна производствена единица. Изградени са 2 полевъдни бригади с по 4 звена: първа бригада с бригадир Герго Димитров Убовилски и звеноводи: Георги Александров Табаков, Петър Александров Пърчоев, Евгени Миленов Пилюшки и Петко Иванов Шоков, и втора бригада с бригадир Илия Александров Нейков и звеноводи: Спас Николов Белчев, Милан Филипов Биволарски, Славейко Томов Паунов и Иван Кръстев Марков. За отговорник на зеленчуковата градина е определен Иван Петков Петров. Кооператорите са разпределени по звената. Управителният съвет зачислява на бригадирите и звеноводите обработваемите площи, инвентара и работния добитък.

Отначало работата тръгва добре. Звеноводите и кооператорите дават обещание за срочно и качествено изпълнение на пролетната сеитба в чест на Първи май. С цел да стимулира ентусиазма на кооператорите, управителният съвет определя предметни награди: обуща, рокли, блузи и др. Явяват се обаче редица трудности и слабости в организацията на работата, които водят до недисциплинираност и разколебават кооператорите. Неблагоприятните условия, при които се наложило да работят новоприетите членове (извън блоковете, на различни места из землището) и некачествената работа на сноповръзвачките, вследствие на което те полагали излишен труд за връзването на снопите, от една страна, и, от друга, недоволството на бригадирите поради ниското възнаграждение (20 трудодни на месец) ги карали да не изпълняват добре задълженията си. Всичко това, както и постоянната агитация от страна на противниците на ТКЗС усилват колебанията и неверието сред кооператорите. Започват да се подават молби за напускане на кооператива. Най-напред това правят чуждите на кооперативното дело хора, засегнати от мероприятията на властта, или недисциплинирани като Вълчо Давидов Нейков, баща му Давид Аврамов Нейков и Софрон Рангелов Табаков (член на БКП), които кооперативното събрание изключва на 12 юни 1949 година.^[1129]

Въпреки това трудовата дисциплина не се подобрява. Не дават резултат и усилията на създадената ППО при ТКЗС със секретар Надежда Иванова Амбова и на УС, които разглеждат работата на бригадирите и им правят бележки. Подават заявления за излизане от ТКЗС още 17 души, повечето от които сочат като причина лошата работа на бригадирите. УС отново разглежда работата на бригадирите и ги уволнява, а на тяхно място назначава Славейко Томов Паунков и Рабчо Иванов Опинчев.^[1130] И те обаче не се задържат задълго. Общото кооперативно събрание, което разглежда подадените заявления, изключва от редовете си 10 души, а на 7 души не уважава молбите.^[1131]

При отчитане на 1948-1949 стопанска година, въпреки големите трудности, неуредици и падналата градушка, работилите съзнателно, постоянно и честно получават добро възнаграждение.

През септември 1949 г. ТКЗС оформя в блокове и земите на приетите през пролетта членове, което този път е извършено без съпротива от частните стопани. Изграден е през лятото с кирпич яхър за 20-30 глави добитък и в края на сеитбата са настанени останалите по частните дворове инвентари и волове. Общото кооперативно събрание, през март 1950 г. избира за председател на ТКЗС Петър Тодоров Митков.

През стопанската 1949-1950 година работата в ТКЗС е по-спокойна и резултатна, без разхищение на време и труд. За това допринасят блокирането на цялата кооперативна земя, по-добрата организация на работата и по-навременният контрол от страна на УС. По-добри организатори и внимателни към кооператорите се оказват полевъдните бригадири Петко Евстатиев Бачов и Иван Кръстев Пасланджийски. В борбата им за укрепване на трудовата дисциплина те получават помощ и от ППО при ТКЗС, която по време на кампаниите организира и разгаря съревнование между бригадите и звената за най-добра организация на работата, трудова дисциплина, качествено и навреме свършена дейност. Най-добре се представя звеното на Георги Илиев Михайлов, състоящо се изключително от жени, което носи преходното знаме до края на лятната кампания.

Годината 1949-1950 завършва с много добри резултати, дори по-добри от предишните. Отчетени са държавните доставки. Счетоводството навреме приключва сметките и кооператорите получават достатъчно жито, царевица, сирене, вълна и олио за положения труд и за рента. Дори остават в запас още десетки тона зърно и животинска продукция. Това са първите успехи на ТКЗС в Медковец.

Известно е, че Петият конгрес на БКП (декември 1948 г) взема курс към масово коопериране на селското стопанство. Това означаваше в кратки срокове да се извършат коренни икономически и социални промени в селото, да се преодолеят редица трудности от социалнопсихологически характер — привързаността на селяните към земята, традиции и др. Тази постановка бе дори в разрез с изказването на Ленин, според което за съзнателно и доброволно участие в колективизация на земята е необходима цяла „историческа епоха“, а при благоприятни условия поне „едно-две десетилетия“.^[1132]

Като се изхожда обаче от решението на Петия конгрес на БКП и обстоятелството, че след национализацията на индустрията е наложително да има и уедрено селско стопанство върху колективни релси, централното комунистическо ръководство дава указание в началото на 1950 г. да се предприеме в кратки срокове масова колективизация в селското стопанство. И макар че ЦК на БКП подчертава на думи, че на траен успех при изграждането на ТКЗС може да се разчита при спазване на принципа на доброволността, на практика тази теоретична позиция не се спази.

Как се проведе масовизацията на ТКЗС в Медковец? Още през февруари 1950 г. партийното ръководство начело с Рангел Христов Кожлеев и Георги Филипов Биволарски се заема сериозно за успешно решаване на поставената задача. Под ръководството на общоселския комитет на БКП се провежда разширено съвещание с актива на ОФ, БЗНС, женското дружество, СНМ, ДПО „Септемврийче“ и най-добрите кооператори, посветено на масовизацията на ТКЗС. На събранието участвува и представителят на Окръжния комитет на БКП Цветан Денчев. Приема се план за агитационно — разяснителна дейност сред селските стопани, с цел да бъдат убедени в предимството на колективното обработване на земята. Организират се агитгрупи, предимно от жени, членове на СНМ, и деца — септемврийчета. Общинският съвет изработва план за производството и задълженията на всеки земеделски стопанин, като се обръща внимание на навременното и качествено издължаване на държавните доставки. Изготвени са листовки с конкретни данни, които се предоставят на агитаторите. През мъртвия сезон се организират квартални седенки, на които младежките агитки издигат лозунги: „Майки и бащи, за нашето щастие станете членове на ТКЗС“, „ТКЗС — мир, щастие и благоденствие“. В същото време агитки издигат лозунги из селото против богатите медковчани, а по оградите и стените на къщите са изписани изрази от този род: „Хей, кулак, кулак, ти си стар народен враг“. Правят се и общи събрания, на които агитатори от околийски мащаб разясняват предимствата на ТКЗС пред дребното земеделско стопанство. В помощ на местните ръководства в Медковец ОК на БКП в Лом изпраща бившия партизанин Тодор Чулев и инструктор Иван Арсенов.

Въпреки тази активна и повсеместна агитация, мнозинството от средните стопани не подават молби за ТКЗС. Общоселският комитет, като преценява правилно значението на комунистите, поисква помощ от ОК на БКП за справяне с членовете, които не съдействуват за изпълнение на поставената задача. След обследване на комунистическата организация от нея са изключени 30 души, а други са наказани с предупреждение.^[1133]

Междувременно в разяснителната работа за масовизиране на ТКЗС се включват и всички общински съветници.^[1134] През август агитационно — разяснителната работа става всеобхватна и активна. Опитът показва, че груповата форма на агитация и издигането на лозунги не са особено резултатни и затова се преминава към „индивидуална агитация“. Тя се насочва към определени авторитетни земеделски стопани, заможни или средни, които имат влияние сред селяните. Поканени от инициативния комитет, без много колебания Цветко Марков Торньов, Макавей Петков Манастирски, Андрей Матов Суролейски и Цветко Рангелов Беремлийски първи подават молби за влизане в ТКЗС. На 15 август 1950 г. имената на тези честни и трудолюбиви селяни първи са записани върху червената дъска на кандидатите за кооператори. Техният пример е последван и само за две седмици 958 частни стопани подават молби за членове на ТКЗС. Не подават молби 99 домакинства.^[1135] Това е преломният момент в колективизацията. На общокооперативното събрание на 5 септември 1950 г. става обсъждане на подадените молби и приемане на новите членове. Ръководството на БКП и на ТКЗС преценява, че 69 от подалите молби стопани заради противокооперативни прояви не бива да се приемат, за да не рушат кооперативното стопанство отвътре. След приемане на новите кооператори, което се извършва групово по 10 души, се избира управителен и контролен съвет. За председател на управителния съвет е избран Рангел Христов Кожлеев, а Петко Евстатиев Вачов за заместник — председател. Начело на контролния съвет застава Иван Георгиев Грънчарски.^[1136] На събранието е обсъден и приет уставът на ТКЗС.

След избирането на ръководните органи и приемане на устава ТКЗС се отделя от ПК „9 септември“ и се оформя като самостоятелна стопанска организация. Впоследствие то е наименувано „Гигант“, поради размерите на обработваемата земя и броя на членовете — най-голямо в Ломска околия. След масовизацията кооперативната земя достига 62 526 дка срещу 17 474 дка на частните стопани.^[1137] За по-малко от година съотношението между кооперативния и частния сектор се изменя коренно. Докато в края на 1949 г. то е 7,5% към 92,5% за частния сектор, през есента на 1950 г. показателят се обръща на 22 към 78 за кооперативния сектор. Тази форсирана масовизация на медковското кооперативно стопанство не е типична за страната. Средната големина на ТКЗС в България за този период е около 8 хиляди дка. Както ще видим, това има отрицателно влияние за по-нататъшното развитие на стопанството.

След приемане на новите кооператори дяловият капитал достига 158 хиляди лева, а внесеният инвентар се изчислява на 6 620 000 лева. Нараства и броят на кооперативния добитък — 780 вола, 147 крави, 41 коня и 3200 овце.^[1138]

УС и стопанският актив са изправени пред решаването на много отговорни задачи, свързани с големи трудности: да се създаде правилна организация на труда на многобройния колектив, да се съберат и оценят инвентарът и добитъкът, да се приберат семената и фуражите, да се извърши есенната сеитба. Специално назначена комисия — от Милети Петров Биволарски, Рангел Гергов Йончев и новоназначения агроном Емил Данаилов — се занимава с оценката и приемане инвентара и добитъка. С помощта на Общинския съвет кооператорите изграждат от камък и кирпич 2 яхъра във II и IV район на ТКЗС, в които се настанява част от едрия рогат добитък. Останалият, както и овцете, разпределени в 27 стада, се настаняват в собствените кошари и яхъри на кооператорите. В четирите района са изградени 32 полевъдни бригади, в които се формират 149 звена от по 7-10 кооператори.^[1139] Създадена е и животновъдна бригада с бригадир Цветан Кръскянин Нейков.

След създаване на организацията УС, бригадирите и кооператорите под ръководството на агронома успешно завършват есенната сеитба до края на октомври 1950 година. Даже оказват помощ със 120 плуга на ТКЗС в с. Расово.

Въпреки тези успешни първоначални стъпки на стопанството, скоро настъпва труден период в неговото развитие. В продължение на около 5 години, включително и 1954 г., ръководството на ТКЗС, с помощта на секретарите на БКП, на ОФ и на общинската власт, подпомогнати от околийските окръжни органи, води отчаяна борба за неговото оцеляване. Още на 20 ноември 1950 г. общокооперативното събрание изключва от своите редове 20 кооператори, които отказват да издължат семенния и фуражния фонд към стопанството.^[1140] Особено критичен е моментът през пролетта на 1951 г., след излизането на Постановлението^[1141] на ЦК на БКП относно извращенията при колективизацията в Кулско и Тетевенска околия. Тогава са подадени 292 заявления^[1142] за напускане на медковското ТКЗС. В продължение на 2 седмици УС на ТКЗС, организацията на БКП и отечественофронтовският актив с целия агитаторски апарат „воюват“ за оттегляне на заявленията и връщането на неукрепналите още кооператори в стопанството. За сериозността на положението говори и фактът, че председателят на ОНС Ашер Левиев и секретарят на ОК на БКП Анастас Първанов са принудени да дойдат в Медковец и да разясняват пред кооператорите постановлението на ЦК. Много усилия полагат местната комунистическа организация и стопанският актив, за да се усмирят недоволните кооператори и се върнат в ТКЗС.

Само след 3 години, през лятото на 1954 г., недоволството от ТКЗС отново се излива в 340 заявления за напускане на стопанството.^[1143] И отново в продължение на 2 седмици местните ръководства, подпомогнати от председателите на ТКЗС в околията и от по-висшите комунистически инстанции, успяват много трудно да усмирят недоволните и да ги накарат да се откажат от заявленията си. Кои са причините за болезненото протичане на процеса на колективизация в неговия начален стадий в Медковец? Анализът на събитията, фактите и документите ни дава основание да приемем, че те са комплексни. На първо място, това е неправилната икономическа политика на държавата през периода 1952-54 г., изразяваща се в три насоки: високите проценти на задължителните държавни доставки; рязко намалени изкупни цени за селскостопанската продукция и строгото държавно регламентиране на посевните планове на ТКЗС. Тази политика довежда много ТКЗС в зърнодобивните райони на страната до тежко икономическо състояние.

Освен тези причини, валидни за цялата страна, има и конкретни, местни. Важна роля за това имат неблагоприятните климатични условия за селскостопанските работи през 1952 и 1954 г., в резултат на което кооператорите получават недостатъчно възнаграждение в продукти и пари. На много от тях то не достига за изхранване на семействата им. Това всява в душите им смут и неверие. Немалко значение имат и слабостите в организацията, методите на администриране, стремежът да се изпълнят и преизпълнят държавните доставки без оглед на възможностите, недостатъчното вслушване в болките и нуждите на отделните стопани. Заслужава да се отбележи фактът, че докато през 1947 г. селото е обявено за първенец по изпълнение на държавните доставки от храни, вълна и млечни продукти,^[1144] то през 1954 г. ТКЗС в Медковец не е в състояние да изпълни задълженията към държавата. УС е принуден да договорира взаимообразно 200 тона жито от държавата. Естествено е, че при такова положение агитацията на противниците на кооперативното стопанство намира благоприятна почва.

Главната причина обаче се корени в приложения начин на коопериране, който е свързан с допускане на груби грешки и извращения от местните и околийските комитети на БКП.^[1145] Не е спазено изискването за последователно прилагане на доброволността и законността при изграждане на ТКЗС. Амбициозната и непосилна за обективните условия задача — изграждането на ТКЗС в много кратки срокове, принуждава местните органи да правят нарушения, като се започне от даване на неизпълними обещания и се стигне до заплахи и груб натиск. Първи изпитват върху себе си тези методи на насилие членовете на местната комунистическа организация, а при масовизацията през 1950 г. на тотален морално-психически натиск е подложено и голяма част от земеделското население в Медковец. Тези действия внасят смущения в живота на селяните и предизвикват недоволство и неприязън към властта. Освен ежедневната агитация, устна и печатна, чрез използуване на младежите и децата, те принуждават стопаните чрез производствения план, който трудно биха могли да издължат на държавата. След разясняването на този план на всеки стопанин се предлага, „ако се чувствува, че не може да изпълни задълженията си към държавата, да стане член на ТКЗС и там няма да го търси никой“. Установява се строг контрол при вършитбата, като специален представител на властта изчислява необходимото количество за всеки стопанин през годината, а останалото се откарва направо в държавните складове. Облагат се с мляко и сирене дори и тези, които не притежавали съответния добитък.

Строго се наказва всеки, който пречи на стопанин да влезе в ТКЗС. Глобявани са няколко души и са обругани публично като „кулаци“ или слуги на „народните врагове“. Представител на ОК на БКП в Лом, като разяснява устава на ТКЗС и агитира стопаните, обещава им, че като влязат в кооперативното стопанство, няма да плащат никакви данъци и държавни доставки. Народният представител от Медковския избирателен район Борис Бонов пък на общоселски митинг изтъква: „Всички медковчани ще станат членове на ТКЗС, а кулаците няма да станат, ще конфискуваме имота им, ще ги натоварим на един камион и ще ги изпратим на другия край на България да работят, да видят как се изкарва хлябът.“^[1146]

Изобщо спрямо няколкото богати медковчани, наричани „кулаци“, подобно на СССР, се прилага метод на задушаване чрез прекомерни данъци и ликвидирането им като селски капиталисти.

За нереалистичната преценка, която прави комисията по приемане кандидатите за членове на ТКЗС, говори и фактът, че 300 души, т.е. близо 1/3 от всички подали заявления, са причислени към категорията „врагове“, които не бива да се приемат в стопанството.

Едва след намесата на Окръжния комитет на БКП във Видин числото на „враговете“ се намалява на 130. С такова отношение и начин на действие БКП не може да печели трайни привърженици на кооперативното дело. Този извод се потвърждава и от самите кооператори през април 1951 г. при искането за напускане на кооператива. В молбите си те сочат две причини: били лъгани, че в ТКЗС няма да плащат данъци и ги плашели с изселване. Същото изтъква пред Вълко Червенков в ЦК на БКП и Петър Илиев Пейчев, че масовизацията на ТКЗС в Медковец станала „с насилие и лъжа“.^[1147] Тези неправилни методи на действие нажежават атмосферата и борбата в процеса на изграждане на ТКЗС се изостря. От само себе си се разбира, че една такава обстановка ще се използува от противниците на кооперативното дело, за да разколебаят новоприетите стопани. Извършват се груби нарушения на трудовата дисциплина, стига се и до стопански престъпления — подпалване сламата на частните стопани в долния край на селото и пр.

Наред с допуснатите слабости и негативни методи в процеса на колективизацията, УС на ТКЗС и Общинският съвет, политическите и обществените организации развиват и активна дейност в борбата против зложелателите на стопанството и съдействуват за укрепване на трудовия колектив.

Големи трудности трябва да се преодолеят след събранието през 1951 година. Лятната кампания се очертава като много тежка, 11 000 дка ниви са полегнали и не могат да се приберат със сноповръзвачки. Необходима е жътва на ръка. УС решава да увеличи заплащането на ожънат легнал посев. Организират се агитаторски групи, редколегия, която издава листовки, „стършели“, бюлетини. Обявяват се награди за най-добър жътвар, води се съревнование. Появяват се жътвари първенци: Иван Петров Нейков, ожънвал по 2,5-3 дка на ден, последван от Андрей Матов Суролейски и младежите Петко Николов Христов, Василка Александрова Рацова и Милка Кръстева Витанска — всички наградени с по 500 лева тогавашни пари. Трудностите сплотяват, а положителните примери привличат и млади, и стари. Само за 18 дена трудната жътва е завършена. Организира се денонощна вършитба, в която се проявява с най-добра организация бригадата на Асен Лазаров Пандурски, която спечелва съревнованието и получава парична награда, а бригадирът е награден със „Сребърен орден на труда“.

С голям интерес следят медковчани през лятото на 1951 г. жътвата на първия съветски прикачен комбайн „С-6“ в местността „Орничака“. Първият комбайнер е Иван Тодоров Сивов, с помощник Николина Ябълкова. Комбайнът е теглен от трактор „ДТ-54“, управляван от Милети Софрониев Рацов. Под ръководството на агронома Емил Данаилов навреме са извършени и есенните селскостопански работи. В края на октомври 32 полевъдни бригади с около 1000 кооператори оказват помощ за прибиране на царевицата на ТКЗС в с. Дългоделци.

Съревнованието между бригади и звена намира нови последователи. В началото на 1952 г. се слага началото на съревнование между ТКЗС в Долно Церовене и Медковец. Полевъдните бригадири Венка Цветкова Кютова и Бранко Тодоров Опинчев обявяват съревнование на съответни бригадири от Долно Церовене,^[1148] а Методи Атанасов Сарафски — на всички животновъдни бригадири от същото село. През май 1954 г. е подписан договор за съревнование по всички показатели с ТКЗС в Расово.^[1149]

Вътрешното и междукооперативното съревнование допринасят за подобряване обработката на културите, повишаване на трудовата дисциплина и получаване на по-високи добиви и възнаграждения. В края на януари и началото на февруари 1954 г. навалява дълбок сняг, незапомнен дотогава. Снежната покривка достига 120 см. Затрупани са кооперативните дворове и кошари. В продължение на 3 дена връзките им със селото са прекъснати. Застрашени са животновъдите и добитъкът на стопанството. Общинският народен съвет обявява бедствено положение и обща мобилизация на населението. Всички жители на селото се вдигат като един човек с волове, шейни, лопати, гребачки, кой с каквото има и както може. В кратко време са направени пъртини до овчарските кошари, отринат е снегът от дворовете и са създадени условия за нормално хранене и живот на хората и добитъка.

Общата опасност и голямата привързаност на земеделския стопанин към животните, неизменна част от неговия бит и живот, сплотяват селяните и ги карат да забравят всякакви политически и лични страсти и противоречия. Още една крачка по трудния път на укрепването на стопанството е направена.

Големите смущения от 1951 и 1954 г. постепенно се изживяват. Намалява броят на колебаещите се. Кооператорите заработват с по-голяма вяра в успехите на ТКЗС и трудностите са преодолени. Подобрява се организацията на труда, от година на година укрепва дисциплината. Това дава основание на УС на ТКЗС в началото на 1955 г. да набележи мероприятия и да се включи стопанството в борбата за високи добиви. На 27 януари медковското ТКЗС дава обещание пред Вълко Червенков, че ще се бори за високи добиви. Неговият култ все още не е заместен от този на приемника му. Съобразно климатично-почвените условия стопанството се развива като зърнопроизводно и животновъдно. Успоредно с основните традиционни отрасли е застъпено и зеленчукопроизводството, засаждат се лозя и овощна градина.

Положителна роля за подобряване на производствената дейност и постигане на добри резултати в ТКЗС играе създадената през 1952 г. от Министерството на земеделието в Медковец сортоизпитателна станция. В нея започва да работи Иван Петков Петров, а ТКЗС прикрепя към станцията една полевъдна бригада с бригадир Любен Саздов Цветков. По предложение на Иван Николицин, агроном на сортоизпитателния участък, УС на ТКЗС приема за сеитба и отглеждане устойчиви на болести и високодобивни сортове пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед, фасул и др.

От година на година и ръководството на стопанството набира опит и подобрява своята работа. Старае се по различен начин да стимулира дейността на звената и отделните кооператори, да подобрява организацията на труда в различните отрасли. За 100% изпълнение на плановите задачи се раздават парични награди.^[1150] Все повече се прилага агротехниката в растениевъдството. В стопанството се изпращат на стаж млади агрономи, създадено е опитно поле, ръководено от Васил Рангелов Къчов — младеж, който следва задочно. Извършва се усилено строителство на стопански сгради, между които 10 модерни свинарника и 3 фуражни кухни. Решават се някои спорни въпроси с организацията и заплащането на животновъдите. На кооператорите започват да дават по 5 дка за лично ползуване и им се разрешава да отглеждат в домовете си известен брой птици и домашни животни. Управителният съвет изпраща на едногодишна квалификация за председатели на ТКЗС в Плевен Никола Крумов Тодоров и Васил Рангелов Къчов.^[1151] През март 1956 г. са приети в ТКЗС нови 130 частни стопани. Тежките условия, при които са поставени, ги принуждават да подадат молби за влизане в кооператива. За неиздължените държавни доставки някои от тях са заставени от обстоятелствата да си разпродадат имота и добитъка, а други са осъдени на по 5-6 месеца затвор. И въпреки това около 20 стопани все още устояват на силния натиск на управляващите и работят като частници извън ТКЗС.

В реда на нашето изложение трябва да отбележим, че през драматичния период на изграждане „икономическата база на социализма“ и налагане на култовския режим, а сетне и на тоталитарната система, редица жители на селото не се примиряват с премахване на плурализма в икономиката, политиката и културно-просветния живот, а водят борба с произволите и насилията.

За своето другомислие спрямо комунизма, за активна опозиционна дейност, за „вражески“ прояви при изграждане на ТКЗС и други изяви в полза на демокрацията и защита правата на човека и гражданина те са подложени на преследване и осъждане от властите. Заслужава да се споменат имената на следните репресирани медковчани: Стоян Младенов Свинарски (от БЗНС — „Никола Петков“), водач на опозицията в селото, Петър Софрониев Кузманов (социалдемократ — през 1946 г. престоява в концлагера „Куциян“, а през есента на 1948 г. лежи 4 месеца в Държавна сигурност и Софийския централен затвор като следствен по делото на Коста Лулчев и д-р Петър Дертлиев), Цанко Миленов Манастирски (БЗНС — „Никола Петков“, съден и лежи шест месеца в Ломския затвор^[1152]), Цветан Софрониев Боздуков (за свободомислие и опит да напусне нелегално страната е осъден на 6 години строг тъмничен затвор),^[1153] Иван Миланов Гъньов (БКП, арестуван и тормозен за разпространяване на позиви из Медковец против култа на Вълко Червенков).^[1154] Временно задържани от органите на МВР и изпращани в лагери и в затвора са още: Йосиф Стефанов Тиков (2 години в лагерите „Белене“, „Борил“ — Оряховско, и „Богданов дол“ — Перник), Генади Кръстев Робов (МВР и лагери), Александър Димитров Сарафски (6 години в „Белене“), Цеко Петков Койчев (2 години затвор и лагер), Рангел Георгиев Неков (4 години в лагера „Белене“), Томо Якимов Попов (в Държавна сигурност и затвора), Крум Спасов Миков^[1155] (2 години и 6 месеца затвор и лагери), Ангел Цветков Паньов, Спас Александров Порчов, Стефан Иванов Пешов (МВР и 2 години лагер в „Белене“), Рангел Григоров Ванков (2 години в лагера „Белене“), Евгени Велев Кръстев (внук на Григор Ванков, като трудовак е съден от военен съд), брат му Ради Велев Кръстев (престоял повече от 2 години в лагера „Белене“ и други „възпитателни общежития“), Иван Борисов Порчов („неутрален офицер“) и много други, които без съд и присъда са изпитали върху гърба си предимствата на „развития“ социализъм.

Въпреки политическите и икономическите репресии към 1955-1958 година жизненото равнище на кооператорите се придвижва от точката на замръзването. За това свидетелствуват както повишената покупателна способност на жителите, така и нарастването на спестяванията. Докато през 1957 година сумата за покупки от потребителната кооперация е 4 299 528 лева, то през 1958 година тя нараства на 4 479 129 лева. Що се отнася до спестовните влогове, от 711 000 лева през 1954 г. те нарастват на 994 402 лева през 1958 г., а броят на вложителите се увеличава с 300 души.^[1156]

Интересно събитие за жителите на с. Медковец е гостуването на китайска правителствена делегация на 6 септември 1958 г., водена от секретаря на ОК на БКП Атанас Първанов. Делегацията посещава ТКЗС, а след това на публично събрание читалищните колективи изнасят литературно-музикална програма пред гостите.

Важен момент в стопанския живот на селото е административното обединение на общините в Медковец и Сливовик, осъществено в началото на октомври 1958 година.

Един месец след това управителните съвети на ТКЗС в двете села, съвместно с ИК на ОНС и окръжните комитети на БКП и БЗНС, решават да се обединят двете кооперативни стопанства в едно със седалище Медковец. Проведеното на 5 декември 1958 г. делегатско събрание осъществява обединяването и избира ръководни органи: управителен съвет от 9 души с председател Рангел Христов Кожлеев, петима заместник-председатели и 3 членове; контролен съвет с председател Илия Александров Нейков, секретар и 3 членове. Приема се обединеното кооперативно стопанство да се нарича ТКЗС „Георги Димитров“.^[1157]

Поземленият фонд на обединеното ТКЗС възлиза на 104 979 дка, а броят на кооператорите — 1515, с общо население 7160, от които 4041 годни за работа. Домашни животни: едър рогат добитък — 1760 волове, крави и телци, 137 коня, 1805 свине, 5973 овце и 1800 птици. Селскостопански инвентар: трактори — 1, волски плугове — 591, обикновени култиватори — 3, редосеялки — 86, сноповръзвачки — 63, резачки — 5, лозарски пръскачки — 95, моторни двигатели — 4, камиони — 8, и 1 ремарке.^[1158]

След обединението до 1970 г. са построени 129 нови сгради, от които 34 модерно оборудвани — фуражни кухни, краварници, свинарници, птичарници, телчарници, битови сгради, складове и др. Уедряването на ТКЗС бележи нов етап в развитието на социалистическата форма на собственост в селското стопанство. То съвпада с новото административно деление на страната. През 1959 г. е създаден Михайловградски окръг, в който влиза и Медковец. В изпълнение на решенията на висшите органи за ускорено икономическо развитие в страната окръжните ръководства приемат програма за решителен подем в селското стопанство в окръга чрез ускорено развитие на ТКЗС.^[1159]

Благодарение на създадената материална база и подобрената организация на труд за кратко време обединеното стопанство се стабилизира и постига добри резултати, въпреки особените почвени и климатични условия. Основен отрасъл продължава да бъде растениевъдството с водещи зърнено-хлебни и зърнено-фуражни култури. От тях на първо място стои пшеницата, заемаща около 30 000 дка през стопанската 1970-1971 година. Увеличават се площите за захарно цвекло, трайните насаждения и зеленчука. През 1962 г. се поставя началото на отглеждане тютюн в стопанството.

След обединението УС обръща особено внимание на организацията на труда в полевъдството. Изградени са 8 тракторно-полевъдни бригади, 6 от които в Медковец.^[1160] Съобразявайки се с настъпилите промени и изискванията на агротехническата наука, УС прави съответните промени в структурата на полевъдството в посока намаляване броя на бригадите и увеличаване количеството на площите. Така в началото на 1962 г. бригадите са намалени на 4, за да се трансформират през 1969 г. — в 3 комплексни и 3 полевъдни бригади. Подобрява се квалификацията на бригадирите: докато през 1958 г. те са обикновени кооператори с по-голям организационен опит, то през 1969 г. двама от тях са вече агрономи.

Положително се отразява върху получените резултати скъсването с практиката да се спускат от ОНС шаблонни планове за отглеждане на неподходящи за почвените условия в Медковец култури. Важна роля продължава да играе опитният сортоучастък, чрез който агрономът Иван Николицин Христов изпита и утвърди най-подходящите за медковския чернозем сортове пшеница, царевица, слънчоглед и др. Това осигурява по-високи добиви от декар. Извършената мелиорация през 1958-1959 г. също спомага много за подобряване на почвата и създава благоприятни условия за нейната обработка в съответните срокове.

Важен момент в по-нататъшното развитие на ТКЗС представлява изкупуването на селскостопанските машини. То става по решение на общото кооперативно събрание на 29 януари 1962 година.^[1161] По такъв начин притежание на стопанството става тракторният парк на МТС заедно с прикачния инвентар: верижни трактори — 28, колесни трактори — 51, самоходни и прикачни комбайни — 6. С това се премахва зависимостта на ТКЗС от МТС и се избягват спорове между тях, каквито често се случвали вследствие особените климатично-почвени изисквания. Тази мярка, освен това спестява на ТКЗС големи суми, изплащани ежегодно на МТС. Убедено в предимствата на машинната обработка на земята, ръководството на кооперативното стопанство впоследствие закупува нови машини: 8 верижни и 43 колесни трактора, 14 самоходни комбайна, „С-4“ комбайни за царевица — 8, комбайни за силажиране — 9 и голям брой по-дребни селскостопански инвентар.^[1162] Създават се условия за почти пълно механизиране на трудовите процеси в ТКЗС. Нараства броят на специалистите с висше и средно образование, които внедряват постиженията на селскостопанската наука и тласкат производството напред.

С увеличаване механизацията в ТКЗС се явява излишък от работна ръка в Медковец. Разрешаване на този проблем се търси в разширяването на трайните насаждения, тютюна и зеленчука, а също и в оказване помощ на съседните села. Само през 1968 г. кооператорите от селото заработват 2130 трудодни в стопанствата на селата Дългоделци, Василовци и Брусарци.^[1163] Тези предпоставки дават основание на УС да си постави благородната цел: превръщане стопанството в рентабилно специализирано ТКЗС. И резултатите не закъсняват. Данните за добивите от основните зърнени култури пшеница, царевица и слънчоглед за разглеждания период (1958-1970 г.) показват видим растеж. Има, разбира се, известни отклонения за някои от годините, което се дължи на природни бедствия, градушки, суша, също и субективни причини. Общата тенденция обаче е постоянно нарастване. Ако сравним резултатите с тези на стопанствата в окръга, ще констатираме, че докато през годините 1958-1960 добивите от декар на посочените култури, с изключение на царевицата за 1958 г., са под средните за окръга, то през 1969 г., най-благоприятната, те вече са над средните за окръга, особено сортовете: пшеница „Безостая 1“ дава средно на декар по 335 кг, царевица „Кнежа“ 2Л-62 — 498 кг, и слънчогледът „Передовик“ — 251 кг. Повишава се и производителността на труда. Набелязва се тенденция за снижаване себестойността на продукцията. Изпълнението на поставените пред селското стопанство задачи бележи обаче известно изоставане, особено в областта на растениевъдството, където и в целия окръг се отчита все още висока себестойност на произведенията.^[1164]

Ръководството на ТКЗС „Г. Димитров“ обръща особено внимание и на втория основен отрасъл в селското стопанство — животновъдството. Отчитайки значимостта на отрасъла и необходимостта в него да се включат младежите и жените, УС с помощта на партийните организации, и особено на ДКМС и жените, полага много усилия в това отношение и постига желан успех. В края на 1960 г. във фермите на ТКЗС са включени и се трудят 105 младежи и девойки — най-много от всички села в Михайловградски окръг.^[1165] Доста младежи от циганското население стават кравари. Намират своето призвание в животновъдството и много жени. Даже отговорникът по животновъдството в управителния съвет става Надежда Иванова Амбова — зам.-председател. Под нейно ръководство се подобрява организацията на труда във фермите. Увеличен е броят на кравите, зачислени на един кравар — от 12 на 17, но едновременно с това в помощ му се дават двама работници — единият за доставка на фуража, а другият да се грижи за телците. Заменят се местните породи с по-продуктивни. Под ръководството на зоотехниците и ветеринарните специалисти се създават племенни ферми от кулско сименталско говедо, овцеферми с карнобатски мериносови овце с висока продуктивност на вълна и мляко, свинеферми и др.

Полагат се усилия за подобряване условията на живот във фермите, облекчаване труда на животновъдите и повишаване на неговата ефективност. Въведена е механизация на редица процеси в две кравеферми и две свинеферми, в телчарниците за угояване и в птичарниците за бройлери.

Наред с подобряване на материалната база УС се обръща с лице към животновъдите. Полага грижи за повишаване на тяхното образование и квалификация, стимулира ги с парични и морални награди. Ежеседмично, всяка събота, отговорни дейци от ръководството на ТКЗС и общината посещават фермите, запознават се с постиженията на животновъдите, изнасят лекции и беседи, запознават ги с резултатите на техни колеги от други ТКЗС-та. Организират се „вечери на животновъда“, по радиоуредбата и в многотиражката се съобщават имената на първенците, говори се за постиженията им и се сочат за пример на останалите. Между най-добрите се води съревнование, което се отчита ежегодно на 1 май и 9 септември, като на победителите се дава предметна или парична награда. Редица животновъди са наградени с екскурзия в чужбина, с ордени и медали. Всичко това ги стимулира и разгаря амбициите между тях за постигане на най-добри резултати. Изпратените във фермите младежи напълно оправдават гласуването им доверие. Особено високи са постиженията на свинегледачките,^[1166] краварките и др.

Съревнованието с ТКЗС „Мико Нинов“ в с. Грамада (Видинско), национален първенец, и с кооперативното стопанство в с. Расово, в което медковското ТКЗС достойно се представя, също допринася за повишаване качеството на работата и самочувствието на кооператорите.

С всяка измината година Управителният съвет на ТКЗС добива опит в организацията на труда, прилага разнообразни форми и методи, вслушва се в препоръките на кооператорите и се старае да откликва своевременно на техните болки и тежнения.^[1167]

На 27 март 1959 г. УС излиза с предложение пред общото кооперативно събрание да се премахне рентата върху земята. Вслушвайки се в гласа на кооператорите, ръководството премахва неудобното заплащане 2 пъти в годината и 60% от заработката в пари и натура с ежемесечно заплащане и 70% от заработката в пари, което повече ги улеснява.^[1168]

Воден от грижите за социално слабите кооператори, останали без издръжка, УС ги подпомага материално, а по-късно, през 1968 г., общото събрание решава да окаже помощ и на пенсионираните кооператори.

Медковското ТКЗС поддържа активни връзки с редица стопанства и членува в създадените кооперативни сдружения в околията и окръга. През 1960 г. то става колективен член на междукооперативното угоително стопанство в Моминброд (дн. кв. на гр. Лом),^[1169] а седем години по-късно е прието за член на Окръжния кооперативен съюз — Михайловград. В неговия УС е избран и председателят на медковското стопанство Рангел Кожлеев. През март 1967 г. той участвува като делегат в конгреса на ТКЗС. По същото време Президиумът на Народното събрание го награждава с високото отличие ордена „Георги Димитров“ за дългогодишна всеотдайна работа като председател на ТКЗС в Медковец.

Показател за активна и качествена работа и за високи постигнати резултати през този период са и заслужените награди на някои кооператори. С правителствени ордени са наградени през 1960, 1961 и 1967 г. 7 кооператори, а с юбилейни медали по случай 25-годишнината на 9 септември — 16 души. Като награда за получените високи добиви и стимул за по-нататъшни успехи УС на ТКЗС награждава с екскурзии в СССР, Румъния, ГДР и Полша 30 души.^[1170] От ЦК на ДКМС първи от селото са изпратени на екскурзия в СССР Венка Димитрова Кютова (отговорник на втора кравеферма) и младежът кравар Методи Александров Кумбаков (Исо). И двамата са наградени за преизпълнение на плана за млеконадоя.

Повишаването на производството води до нарастване на капиталовложенията. Данните от приложената по-долу таблица за капиталните вложения от 1959 до 1970 г. показва ежегоден значителен ръст. Докато през 1959 г. обединеното стопанство има общо 893 373 лева капитал по стария курс, то надхвърля 3 милиона в нов курс след 5 години, за да стигне през 1970 г. 4 421 000 лева.

Повишава се чувствително и заплащането на труда на кооператорите. Докато през 1958 г. средното заплащане на един трудоден е 0,99 лева и средната годишна заплата на един кооператор възлиза на 147 лева, през 1959 г. нараства чувствително на 2,55 лв. и 563 лв., през 1964 г. надминава 3 лв., през 1966 г. — над 4 лв., за да достигне през 1970 г. 4,97 лв. на трудоден и средногодишна заплата 1153 лева.^[1171]

Таблица
за ръста на капиталните вложения 1959 — 1970 г.

години	капитални вложения лева	курс
1959	893 373	стар
1960	1 709 019	"
1961	1 860 800	"
1962	2 796 557	нов
1963	2 779 863	"
1964	3 052 950	"
1965	3 094 275	нов
1966	3 611 880	"
1967	3 796 950	"
1968	4 884 000	"
1969	4 187 000	"
1970	4 421 000	"

С нарастването на фондовете на стопанството УС отделя необходимите средства за осигуряване отдиха и почивката на своите членове и техните семейства. Откриват се лагери в с. Бързия (Берковско), в Клисурския манастир и в гр. Вършец, където ежегодно почиват и възстановяват силите си по неколкостотин ученици и възрастни срещу минимално заплащане. Ръководството подпомага кооператорите за развитие и подобряване и на личното им стопанство, което също увеличава техния доход. Много от семействата, от които редовно работят по 4-6 души в ТКЗС — получават годишно възнаграждение от 5-8000 лева, а някои от механизаторите и животновъдите и повече. Това им дава възможност да строят и да обзавеждат нови къщи и сгради, изграждани по пътя на взаимопомощта. За петнайсетгодишния период (1956-1971) в Медковец са построени 908 масивни постройки, от които 573 къщи, 146 летни кухни и 169 стопански сгради. От жилищните сгради 42 са двуетажни. Изменя се изцяло и видът на циганската махала. От 60 семейства, 45 вече живеят в новопостроени масивни жилища, даже един от тях — Асен Макавеев Байрямов, издига двуетажна къща. Над 50% от домовете на кооператорите са оградени с хубави огради от панели, тухли, тарби или телена мрежа. Положително качество на селските стопани е пестеливостта. Увеличава се броят на вносителите и сумата на влоговете. Официалните данни показват, че до края на 1971 г. в района на ТКЗС „Георги Димитров“ броят на вносителите в ДСК е 5201 с 2 764 000 лева влог.

В бита на селяните навлизат съвременна мебел, перални машини, нафтови и електрически печки. В 858 дома има радиоприемници, в 250 — радиоточки, и в 500 — телевизори.^[1172] А мнозина кооператори с добро икономическо състояние и по-големи възможности, особено измежду механизаторите, закупуват мотори и леки коли.

2. Административно и обществено-политическо развитие. Демографски промени

След забраната на БЗНС — Никола Петков, БРСДП (о), Демократическата партия и анархокомунистите по същество с опозицията в България през 1947 г. е свършено. В продължение на около 2 години прекратяват „доброволно“ дейността си и останалите ОФ партии. Отначало през 1948 г. БРСДП се слива с БКП, а през следващата 1949 г. прекратяват самостоятелното си съществуване Радикалната партия и Народният съюз „Звено“, които се вливат в ЕОПО ОФ. Остава да съществува само БЗНС, който приема програмата на БКП за изграждане на социализма и фактически се обезличи като самостоятелна и аграрна партия. По такъв начин в България се установява еднопартийно комунистическо управление.

При посочените условия организацията на БКП в Медковец бързо нараства. Докато на първото легално организационно събрание, състояло се на 26 септември 1944 г., присъствуват 14 души, то в началото на 1946 г. нейният състав наброява 231 членове, от които 22 жени. Поради липса на помещения тя е принудена да формира четири групи по териториален принцип със съответни отговорници.^[1185] Общото ръководство се осъществява от общоселски партиен комитет, състоящ се от 6 души, начело с Ерменко Христов Беремлийски. Съгласно приетия Устав на Петия конгрес на БКП организациите започват да се изграждат на производствен принцип. Промените в Медковец се извършват на 4 юни 1949 г., след полагане основите на местното ТКЗС, когато се формират две партийни организации: териториална, със секретар Радко Тодоров Опинчев, и на ТКЗС — Надежда Иванова Амбова. Секретар на общоселския комитет е Георги Филипов Биволарски.

Нов момент в обществено-административното развитие на селото представлява обединяването на общините Медковец и Сливовик. По предложение на ОНС — Михайловград, на 1 октомври 1958 г. Сливовик престава да бъде самостоятелна административна единица и влиза в състава на община Медковец. Като самостоятелна община Сливовик съществува от 27 февруари 1946 г. Обединеният общински съвет избира за председател на ИК Цветан Ценков от с. Вълчедръм, (медковски зет), а за пълномощник на Сливовик е посочен Събко Петров.

Административното обединение на двете села в една община води след себе си и съответни промени в партийно отношение. Още същата година е създаден и обединен партиен комитет начело с Петко Миланов Стоянчев от Медковец. Подобни промени настъпват и в останалите обществено-политически, стопански и културно-просветни организации. Изграждат се партийни организации в ПК „9 септември“, в ТПК, в училището и МТС, а също и партийни групи по бригади, звена, клонове, участъци. По такъв начин както в цялата страна, така и в Медковец се получава едно своеобразно срастване на партийните органи с държавния и стопанския апарат — една от характерните черти на тоталитарната система. Всички и всичко е поставено под контрола на БКП.

В този дух е и идейновъзпитателната дейност на партията, специално място в която заема и създаденият през август 1946 г. Съюз на борците против фашизма и капитализма с около 300 членове.^[1186]

Както е известно, с оглед „построяването на материално-техническата база на социализма“ БКП си поставя за цел да спечели хората чрез класово-партийно възпитание от догматичен стереотип. С оглед на това БКП поема пътя на изграждане на социализма по съществуващия по това време сталински образец. Тя чувствува обаче, че кадрите в низовите организации нямат необходимата теоретична подготовка и практически опит за изпълнението на поставените задачи. За целта се реорганизира цялата идеологическа и културно-просветна работа на партията. В ППО се въвежда редовна партийна учебна година със съответни звена. За въоръжаване на комунистите с класово-партиен подход към проблемите се организират околийски, окръжни и централни семинари и школи. По примера на БКП свои учебни години организират и гравитиращите ОФ, БЗНС и ДКМС, в които се включват безпартийните и младежите. Чрез тях партията се стреми успешно да изпълнява главните задачи, поставяни от партийните конгреси и произтичащи от петилетните планове.

През периода на първия петгодишен план основните усилия на комунистите от Ломския край са насочени към поставянето на селското стопанство на колективистични релси. Така например Околиийският комитет на БКП в Лом взема решение до края на петилетката да се увеличат кооперативните стопанства и обработваемата им площ да надхвърли 2/3 от общата площ на околията. ТКЗС-та в Ломския край са едни от първите в страната, поели инициативата за предсрочно изпълнение на поставените пред селското стопанство задачи за осигуряване суровини за леката промишленост и хранителни продукти за населението.

Важна задача, която решават през втората петилетка селскостопанските работници, е модернизирането на селското стопанство и увеличаване на производството, особено стоковата продукция. Повежда се борба за повишаване рентабилността на селскостопанското производство. През периода 1954-1958 г. се работи главно по организационното укрепване на ППО в селата, по подобряване на техния социален и качествен състав, ликвидиране на груповите борби на равнището на сталинските принципи. За целта, с решение на ЦК на БКП, по селата се изпращат на стопанска административна и партийна работа опитни и верни дейци. Към средата на 1957 г. в Ломска околия приключва в основни линии преустройството на селското стопанство.^[1187] Особено динамичен е периодът 1958-1970 година, когато се окрупняват земеделските стопанства и се създават по-големите административни единици. Нараства броят на комунистите във всички сфери на стопанския и културния живот. Засилва се командната роля на БКП. Издига се лозунгът: „На всенароден поход за повече икономически знания“. Организират се конференции по отрасли, на които се разглеждат въпросите за производителността на труда и начините за повишаването й. Създават се школи за изучаване опита на първенците.

В духа на плановете, колкото се може по-бързо идеологията да се превърне в реална практика, през 1962 г. VIII конгрес на БКП поставя задачата за 20 години (1961-1980) да се изгради социализмът и да се премине към комунизма. Този грандиозен неосъществим план се поставя за реализация и в селското стопанство.

В Медковец също се работи за голям скок към изобилие от продукти и „благоденствие“ на селяните. Започва внедряване на комплексна механизация в полевъдството и животновъдството, в резултат на което полските култури през 1965 г. са увеличени приблизително 2,5, а общата продукция от декар в ТКЗС е с 6,43 лева повече, отколкото средната за страната. Регистрирани са добри резултати в изпълнение на животинската продукция през четвъртата петилетка. Увеличен е средният млеконадой от фуражна крава със 709 литра, или с 45 на сто, а от овца — от 35 на 42 литра.^[1188] Засилва се строителството на пътища, мостове, обществени и стопански сгради. Нараства годишният доход на търговията и услугите.

Общинските народни съвети полагат усилия по-компетентно, задълбочено и отговорно да разглеждат и решават въпросите на културното, битовото и жилищното строителство. Извършва се голяма дейност по благоустрояването, озеленяването и хигиенизирането на населените места, в което участвуват с доброволен труд и местните жители.

Организацията на БКП в Медковец играе командна роля както при утвърждаване на властта си и при разгрома на демократическата опозиция, така и в следващия период — времето на колективизацията и изграждането на тоталитарните структури. Като цяло тя се изявява ревностен изпълнител на поставените от вишестоящите органи задачи. Макар че в нейните редици е имало немалко членове, които с оглед на своето собствено виждане за ролята на частната инициатива в стопанския живот на селото открито изказват несъгласието си с крутите мерки и неподходящи методи на кооперирането на селяните, те се дистанцират и противопоставят. Медковското ръководство обаче с подкрепата на по-горните държавни и партийни органи успява да накара недоволните да се смълчат. По такъв начин възникналите трудности и пречки се преодоляват и партийният курс се провежда в селото.

Първите ръководители, които застават начело на обществения и стопанския живот в селото, са все комунисти от нелегалната борба. Петър Миленов Пилюшки, Рангел Христов Кожлеев, Георги Филипов Биволарски, Рабчо Иванов Опинчев, Методи Александров Конов, Петър Тодоров Митков, Ерменко Христов Беремлийски и Рангел Миленов Пилюшки са първите, които застават начело на комунистическата организация, общината, ОФ, ТКЗС и другите стопански организации. След тях идват и по-млади кадри: Милко Миланов Табаков, Николай Тодоров, Петко Миланов Стоянчов — като партийни секретари, кметове, председатели на ТКЗС или ТПК. Всички те съставляват стабилен номенклатурен състав на местната организация на БКП, на който по-горните органи разчитат напълно. Най-открояващият се обаче комунист — ръководител, в селото си остава Рангел Христов Кожлеев.^[1189] С качествата си на деец от сталински тип, вярващ в непогрешимостта на партията, притежаващ завидна енергия и решителност, макар и с недостатъчно образование, той се оказва за вишестоящите органи най-подходящ за това сурово време. Вземайки под внимание тези му качества, той е изпращан на най-трудните и неприятни участъци. Като партиен секретар (1945-1949), председател на Общинския съвет (1949-1950) и председател на ТКЗС в продължение на 20 години (1951-1970) изпълнява енергично всички поставени партийни и държавни задачи. Властта оценява по достойнство неговите заслуги и го награждава с ордените „Георги Димитров“ и „Златен орден на труда“. Престараването му обаче да преизпълнява държавните доставки, с което „прославя“ селото като първенец, но се отразява неблагоприятно върху доходите на медковчани (по-късно той осъзнава и коригира това свое становище, като защитава, доколкото е възможно интересите и на производителите) и особено участието му в масовизацията на кооперативното стопанство, свързано с насилие и морален тормоз на голяма част от селяните, хвърля сянка върху неговата личност и му спечелва немалко неприятели.

Наред с него по праволинейност и всеотдайност на комунистическото дело, но с по-принизени качества на организатор и ръководител застава Георги Филипов Биволарски.^[1190] Като партиен секретар и председател на общинския съвет през трудните дни на колективизацията (1949-1954), заедно с Рангел Кожлеев, те са главните двигатели на тези събития. Като дългогодишен председател на ОФ той се изявява като ентусиаст в пропагандирането на идеологията на своята партия. Важно място в обществените работи на селото заемат още Рангел Миленов Пилюшки и Петър Тодоров Митков. Като дългогодишни кооперативни деятели и с по-уравновесения си характер те допринасят за избягване на някои слабости и грешки в първите стъпки на кооперативните сдружения.

Основна слабост на кадровата политика по това време в селото е издигането на хората съобразно тяхната идейна и политическа принадлежност, а не въз основа професионалните качества. Неудачите на кооперативното земеделско стопанство се дължат и на факта, че в ръководните органи застават лица с други професии (строителни работници, занаятчии и др., несвързани със селскостопанския труд, без опит и умение в ръководенето на различните отрасли в земеделската дейност, животновъдството и др.), Поради неопитност и липса на професионално отношение се правят груби грешки и извращения. Недалновидни и безотговорни ръководители допускат да се изсече през 1950-1954 г. голяма част от вековните гори в медковското землище. Загуба, която трудно може да се поправи!

Редица медковчани намират място в по-горни изборни органи. Така през 1949 г. Марин Кръстев Пасланджийски е избран за съветник в Околийския съвет в Лом. През 1956 г. Ефтим Дамянов Пандурски е избран също за околийски съветник, а Рангел Хр. Кожлеев — за окръжен. Като член на БЗНС Спас Каменов Биволарски е избран за народен представител през 1953 г.

В процеса на обществената и трудовата дейност в Медковец израстват дейци и специалисти с по-голямо образование, които ръководят с повече познания и опит различните отрасли на стопанството, обществено-политическия и културно-просветния живот в селото.

* * *

В демографското развитие на селото се очертават 2 етапа: увеличаване броя на жителите, което продължава и след 9 септември 1944 до 1957 г., и вторият — характеризиращ се с постепенно намаляване на населението, засилило се особено през последното десетилетие. Притокът на нови жители от други селища продължава, но той е много по-слаб в сравнение със следосвобожденския период до 20-те години на XX век. Броят на придошлите възлиза на 34 души, предимно от Михайловградско (18 души) и Берковско — 15. Миграцията засяга и Медковец, макар че то е едно от малкото села в Ломска околия,^[1191] където този процес се забелязва едва след 1957 година.

Статистическите данни от преброяването на населението показват последователно нарастване и след 9 септември 1944 г. Докато през 1934 г. броят на неговите жители е 4795, през 1946 г. се увеличават на 5024 души за да достигнат в края на 1957 г. 5296 души. За 13 години след това, т.е. до 1970 г., жителите намаляват с 514.^[1192] Тази тенденция продължава и в следващите години. Потокът на изселниците се насочва главно към по-големите и близки градове, където намират препитание в развиващата се промишленост и в строителството. Най-голям е броят им в столицата София — 96, в Михайловград — 37, в Лом — 35, във Враца — 22, Видин — 12. Медковчани има и в голяма част от градовете и селата във всички краища на страната.

Миграцията от селото се засилва главно след масовото коопериране на селското стопанство и особено след внедряване на механизираното обработване на земята, което освобождава голям брой работна ръка. Най-напред напускат повечето от частните стопани — противници на ТКЗС. Изтласкани чрез икономическа принуда и поставени при много трудни условия, те продават каквото могат и заминават на работа по градовете. За това пагубно явление допринасят и недостатъците в организацията и ръководството на стопанството. Незаетите в селското стопанство са принудени да се преквалифицират в други професии. Мнозина медковчани стават строителни работници и организират бригади. Известна в цялата страна със своето трудолюбие и качествена работа става комплексната бригада на Христофор Шупов, състояща се в началото от 22 души. Тя започва своя път от селото, където строи стопански сгради на ТКЗС и жилища. След това взема участие в строителството на завода за захар в Лом.^[1193] По-късно се прославя с работата си на много национални и регионални обекти. Заслужено бригадирът й Христофор Шупов става „герой на социалистическия труд“.

1. Училища, учебно дело и културно-просветен живот

Девети септември 1944 г. бележи нов етап в развитието на просветното дело в страната. По решение на първото отечественофронтовско правителство за разширяване мрежата на учебните заведения в Медковец се открива средно смесено училище (гимназия) с район включващ селата: Медковец, Аспарухово, Расово, Пишурка, Дългоделци, Долно Церовене, Сливовик, Долна Рикса, Буковец, Луковица, Гайтанци, Брусарци, Киселево, Дъбова махала, Дреновец и Крива бара. Първоначално гимназията в селото се открива като клон на Ломската,^[1241] но наскоро след това става самостоятелно средно учебно заведение.

С много трудности е свързано началото на гимназиалното образование в Медковец. Все още не е довършена новата училищна сграда, започната преди 9 септември 1944 г., трудно се намират гимназиални учители с висше образование, в кратък срок трябва да се набавят училищни мебели и пособия. Ръководството на селото и местната общественост обаче проявяват традиционната си готовност за жертви в полза на просветата и образованието и енергичност при решаване на възникналите проблеми. За целта е изграден специален обществен комитет за осигуряване материално-техническа база на новото средно училище. С усилен темп по стопански начин Общинският народен съвет завършва изграждането на втория етаж на сградата. Големи грижи за оборудването й и набавянето на пособия полагат Цветан Атанасов Барлатов и Атанас Тончев Патов. В резултат на всеотдайността на комитета и цялата общественост в навечерието на новата 1945-1946 година учениците и учителският персонал са настанени в удобни за провеждане на учебните занятия класни стаи. Последният етап от строителството на гимназиалната сграда — салон и помещения за кабинети, завършва през 1948 година.^[1242] Останалите три сгради — на централното и двете махленски училища — продължават успешно да задоволяват нуждите на първоначалното и прогимназиалното образование.

Много по-тежък се оказва проблемът за комплектуване на учителския състав на гимназията. Въпреки положените големи усилия на Георги Пасланджийски, първия изпълняващ длъжността директор, всеотдайния ентусиаст Цветан Барлатов и местния общински съвет, много трудно се намират учители висшисти. Причината е в рязкото увеличение броя на гимназиите в страната, почти тройно повече отколкото преди 9 септември. Това налага първите години в гимназията да преподават предимно редовни прогимназиални учители.^[1243] Първият висшист, отзовал се на апела на медковчани — Георги Велков, е назначен за директор. За новата 1945-1946 г. учителите в гимназията са 7, от които 5 щатни и 2 лектори.^[1244] От тази година МНП започва да изпраща гимназиални учители, но те не се задържат дълго поради тежките условия в Медковец: голяма кал през есента и зимата, липсата на културни придобивки и пр. Затова и текучеството на учителския персонал е голямо. Не се задържат и директорите. Въпреки усилията на Общинския съвет и особено на родителския комитет да привлекат учители чрез осигуряване на подходящи квартири и други облекчения, нещата се придвижват много бавно и мъчително. С укрепването на гимназията се увеличава броят и качеството на преподавателския състав. Докато през 1945-1946 г. техният брой е 7 души, и то главно с прогимназиално образование, през периода 1953-1970 г. те са между 13 и 15 души, а в последния период (1971-1985), вследствие намалението на учениците, броят на учителите намалява от 9 до 12, но се увеличават възпитателите. Още в средата на 70-те години^[1245] всички гимназиални учители са с необходимия ценз и квалификация за заеманата длъжност.

Броят на учениците бележи постоянно увеличение докъм 1970 г. От 4 паралелки с 166 ученици през 1945-1946 г. броят им достига 350-380 души през 1970 година. Миграционните процеси по-късно влияят отрицателно върху състава на учениците в селските гимназии. Това принуждава МНП да съкрати част от тях през 1968-1969 г. Тежък момент преживява селото във връзка с решението на отдел „Народна просвета“ и ИК на ОНС в Михайловград за закриване на медковската гимназия. В специално писмо от името на Общинския комитет на БКП, Общинското ръководство на БЗНС, Общинския комитет на ОФ и местният Общински народен съвет до Министерството на народната просвета те решително възразяват срещу това „нецелесъобразно“ решение, като изтъкват отличната материална база, постигнатите много добри резултати в образователната и педагогическата дейност на медковската гимназия „Поп Андрей“ и значението, което тя има за културното и просветното издигане на селото и района. Особено силен аргумент е неправилното райониране на гимназиите в окръга.^[1246]

Подобно писмо е изпратено и до генерал Иван Михайлов, народен представител от Медковския избирателен район. Благодарение на правдивото и много добре мотивирано възражение и намесата на генерала, гимназията остава да съществува. В случая ръководството на селото проявява не само местен патриотизъм, но и гражданска смелост в защита на справедливостта и интересите на населението.

Дълбоките промени в обществено-политическия живот след 9 септември 1944 г. засягат основно и системата на образованието и просветата. Отхвърлени са буржоазните закони, нормите и порядките в училищния живот. Но модел за нови в първите години все още няма. МНП се бави с издаването на нов правилник, няма достатъчно учебници по някои предмети. В структурата на училищата в Медковец до 1950 г. няма промени. Три начални училища и пълна прогимназия с добра материална база. През 1949-1950 г. общият брой на учениците в трите първоначални училища е 347, които се ръководят от 10 учители, 2 групи в детската градина с 54 деца и две учителки. Прогимназиалните ученици наброяват 304 с 10 учители. Прави впечатление, че докато броят на учителите в първоначалните училища и детската градина съответствува на броя на учениците, то учителите в прогимназията са недостатъчни.^[1247]

В търсене на нови, подходящи организационни форми в учебното дело по решение на Министерството на народната просвета, подкрепено от местните органи в Медковец, се създава нов тип единно средно училище по образец на съветските училища. Под единно ръководство на основното училище с 19 паралелки и гимназията с 8 паралелки, с общ брой на учениците 950 започва новата 1950-1951 учебна година.^[1248] Последната промяна в структурата на образователните заведения в селото е направена през 1972 г., когато се създава първото в окръга ЕСПУ „Поп Андрей“.

Характерно за периода на огласеното изграждане на безкласово социалистическо общество в България е силно изразената идеологизация и политизация в обществения живот и бит на населението. Най-ярко проявление тя намира в областта на образователното дело, просветата и културата. За разлика от политиката на буржоазната власт, която до 9 септември 1944 г. официално не разрешава създаването на идейни организации в училищата, с изключение на казионната организация „Бранник“, създадена през последните години на монархическия режим (1940-1944), управляващата комунистическа партия узаконява идеологизацията на учащите се и подрастващото поколение. Нещо повече, тя я издига в основен критерий за оценка в дейността на учителя. Дълбоко убедена в съвършенството на социалистическите идеи, посредством държавната власт тя създава система от организации, мероприятия и действия за внедряване социалистическо съзнание в учащите се. Оттук и догматичното възприемане и подчинение на всички партийни организации и държавни органи, осъществяващи на практика тези идеи. В училищата се създават пионерската организация „Септемврийче“ и комсомолската организация ДКМС, членуването в които е почти задължително. По такъв начин класово-партийното и комунистическото възпитание доминират над патриотичното, а общонационалните и общочовешките културни ценности остават на втори план или са потъпкани. Негативният резултат от този начин на обучение и възпитание тепърва ще излезе налице.

В такава обстановка и в подобен дух протича учебно-възпитателната дейност в медковското ЕСПУ „Поп Андрей“. Учителският колектив, който в началните години изживява колебания и сътресения, постепенно се стабилизира. Като се опира на съветската педагогическа литература, той търси нови методи и форми на обучение и възпитание. Възпитателната система на Макаренко за обучение в колектива, за колектива и чрез колектива се издига в образец на съвършенство и в духа на комунистическите идеи и педагогическа практика.

Гимназията укрепва и все повече печели уважението и подкрепата на населението, което вижда в учебното заведение по-евтино средно образование за своите деца. Учебно-възпитателната работа през 1954-1955 г. учебна година се отчита като добра. Успехът на горния курс, както започва да се нарича гимназията, в сравнение с предидущата година е по-висок. Окуражителен е резултатът от зрелостния изпит. От явилите се 39 зрелостници, 7 души завършват с отличен, 14 с добър, 12 с удовлетворителен, а 6 получават слаба оценка (по петобалната система). Добри са резултатите и в средния курс (прогимназията). Успешно завършват основното си образование 56,28%, на поправителен остават 30% и 14% повтарят. Като учители с най-добра работа се сочат Дишкова, В. Колев, Р. Сгрунджев, Тончева и Г. Вацова.^[1249]

Ежегодно се разширява и подобрява материалната база на СПТУ, която през 1968 г. се оценява като отлична. Създаден е ученически стол, оборудвани са 16 учебни кабинета по металообработване, дървообработване, селско стопанство, машинознание, физика, химия, биология, естетика, фото- и кинодело, радиотехника, УТС, пеене и музика, физкултурен салон. Заслугата за обзавеждането е на цялата медковска общественост, общината, ТКЗС и другите предприятия и учреждения. Големи грижи полага и отделя значителни парични суми за набавяне на училищни пособия ръководството на ТКЗС, което през 1968 г. закупува и пиано за дообзавеждане на кабинета по музика.^[1250] Постоянно нараства и се обогатява фондът на училищната библиотека, който от 500 тома при създаването и достига 5200 към 1980 г.^[1251]

Усилията на учителския колектив са насочени към подобряване на формите и методите на обучение съобразно изискванията на различните етапи. Още през 1948-1949 година учителите от местното основно училище откриват курс по ограмотяване. От 1963 г. към СПТУ се организира вечерно училище, отначало за VI и VII класове, а през 1965 и 1966 г. и за останалите класове от VIII — XI, с което се дава възможност да завършат средно образование хора с възраст над училищната, без да се откъсват от производството. Въвежда се и полуинтернатно обучение, където през 1980-1981 г. се намират 123 души в 6 групи.^[1252] За подпомагане учениците от IV — VII клас към училището функционират 4-6 групи занимални и с възпитатели.

Една от постоянните задачи на ръководството е повишаване професионалната квалификация на учителския състав. За това допринасят и провежданите местни, районни и национални конференции, съвещания, четения и др. На 14 май 1963 г. Окръжната училищна инспекция провежда в Медковец методическа конференция, в която участвуват 40 учители и инспекторите Папалезов и Петров от Михайловград.^[1253] Представители на учителския съвет вземат участие във всички окръжни педагогически четения. През 1984-1985 година изнасят доклади на тези четения трима учители от ЕСПУ в Медковец — Р. Недялкова, Милан Цв. Белчев и Хр. Струнджева. Докладът „Ролята на класния ръководител за професионалното ориентиране на ученика“ на Хр. Струнджева е класиран за националните четения.^[1254] Трима учители са с клас-квалификация. През 1977-1978 учебна година в учителската група има само 1 нередовен учител по френски език, останалите 42 са с висше и полувисше образование.^[1255] Съзнателно и активно учителският състав се включва в изпълнението на поставените от МНП задачи, движения и насоки за повишаване равнището на народното образование. В началните години се борят за масовизиране на обучението чрез осигуряване задължителното посещаване на учебните занятия от децата и на вечерните курсове от по-възрастните, а в последните десетилетия — за прехода към всеобщо средно образование, за професионално ориентиране на учениците, за високо качество и ефективност на обучението и възпитанието, за издигане културното равнище на учениците и тяхното естетическо възпитание. Успешно прилагане на проблемно-познавателния подход в учебно-възпитателния процес активизира учениците и ги поставя в положение на откриватели, което е първата стъпка към интензификация на труда както на ученика, така и на учителя. В условията на научно-техническата революция особено място заема обучението по природоматематичееките дисциплини — математика, физика, химия, биология. Успешно се изпълнява призивът за връзката на училището с живота и необходимата реализация на завършващите млади хора. Учителският съвет умело използува добрата база в селото (фермите на ТКЗС, МТС, завода „Поп Андрей“ и други предприятия) за онагледяване на преподавания материал, получаване на практически знания и възпитаване в учениците на трудови навици и любов към труда. Фактът, че почти всички завършващи XI клас за периода 1976-1979 г., които заедно с дипломите си получават и документ за разряд „шлосер-монтьор“ или „животновъд-механизатор“ постъпват на работа в производството, е положителен атестат за дейността на учителите.^[1256] Изграждането на учебно-промишлени комплекси (УПК) от 1982 г., също дава възможност за реализация на младежите, които със завършване на образованието си добиват и определена професия — оператор на металорежещи машини. От завършилите 37 души през 1984-1985 г. 10 започват работа в МЗ „Поп Андрей“ в Медковец.^[1257] Само за 23 години (1944-1967) от завършилите 1680 младежи в СПУ — Медковец, 550 души се включват в материалното производство.^[1258] Всичко гореизложено и на първо място повишената квалификация на учителите, заедно с отличната материална база и големите грижи на местното ръководство и обществеността в селото, осигурява добра успеваемост в ЕСПУ. Средният успех на гимназията за последното десетилетие (1975-1985) не изостава от този на окръга, а в две години (през 1978-1980) той е по-висок — 4,63 и 4,77.^[1259] Показател за добрата подготовка на завършващите медковската гимназия е и тяхната успеваемост при кандидатствуването им за продължаване на образованието. Ежегодно 12-30 възпитаници^[1260] са приемани във ВУЗ и полувисшите институти в различните области на науката. Статистическите данни сочат, че за 20 години (1958-1979) около 200 висшисти^[1261] са получили своя успешен старт в медковското ЕСПУ. Посочените успехи не изключват и някои неуспехи и слабости в ръководството на СПУ. Текучеството на директорите е голямо: за 40 години са се сменили 16 директори (вж. приложението). Това, разбира се, е повсеместно явление за цялата страна, дължащо се на големите неприятности, които носи този пост при сравнително ниското материално обезпечение за него. Същевременно то показва, че невинаги местният учителски съвет се е радвал на добро сработване. В редица случаи се изтъква, че и дисциплината на учениците не е на необходимата висота.^[1262]

Наред с пряката образователна и възпитателна дейност учителите от медковските училища активно участвуват в извънкласна работа и в обществено-политическия и културно-просветния живот на селото. Като ярки деятели на читалищната дейност, на кооперациите и на ТКЗС, ръководители и участници в общоселски театрални състави, хорове, физкултурни групи се изявяват учителите: Методи Александров Конов, Марин Кръстев Пасланджийски, Атанас Горанов Петков, Рангел Андреев Струнджев, Георги Пандурски, Горан Георгиев, Георги и Кица Пасланджийски, Софрон Хр. Кожлеев, Петко Атанасов Стипцов, Милан Цв. Белчов, Васил Кръстев Кольов, Васил Дончев, Благой Върбанов Ангелов, Иларион Василев, Димитър Виденов и други.

Разнообразни и значими по обем и качество са проявите на извънкласната дейност, организирани от ръководството на СПУ и ЕСПУ — Медковец. Още от създаването на единното училище през 1950-1951 г., заедно с грижите по неговото укрепване се полагат основите на първите ученически звена по художествена самодейност и физическа култура и спорт. Гордост за гимназията е ученическата духова музика и оркестър, създадени през 1960 г.^[1263] и ръководени от учителя по музика и пеене Милан Цветанов Белчев. Те вземат участие във всички не само училищни, но и общоселски прояви. Самодейният драматичен театър (кръжок), чието начало поставят учителите Петко Атанасов Стипцов и Васил Кръстев Кольов, ежегодно подготвя пиеси и се представя достойно на окръжните прегледи в Лом и Михайловград. През 1966 г. учениците — артисти, представят пиесата „Седемнадесетгодишната“, играна с успех в Медковец, Брусарци и Габровница.^[1264]

Създадени са още: 2 състава за хорово пеене и вокална група, състояща се от 130-200 ученици; два оркестъра от 60 ученици, танцов състав от 18-20 ученици, кръжок по художествено слово от 15-20 души и група за политически песни от 7-12 ученици.^[1265] Всяка година самодейните ученически състави изнасят от 2 до 10 спектакъла в Медковец и околните села.

Богата и разнообразна е дейността на физкултурните състави. Наличието на много добрата база — игрище за волейбол, баскетбол и други спортни игри в училищните дворове, и способните и амбициозни учители по физическо възпитание в лицето на Иларион Василев и Димитър Виденов довеждат до създаване на борбени и целеустремени спортни колективи. В училищата са организирани главно секции по гимнастика и волейбол в средния курс, а в горния — и по лека атлетика, футбол и баскетбол. Има и групи за масов спорт, в които се включват 250-300 ученици. Най-добре подготвени са отборите по атлетика и земна гимнастика. В редица състезания те оспорват призовите места с представители на Лом и Михайловград. Изключителен успех постига девическият гимнастически отбор на учителя — треньор, Димитър Виденов, класирал се през 1966-1967 г. на второ място в страната.^[1266] На следващата 1968 г. девойките отново са много добри и завоюват трето място на републиканските селски средношколски състезания. В благородна спортна борба за 4-5 години (1965-1970) възпитаниците на медковското средно училище спечелват 10 купи за I, II и III място и 50 медала и първо място на републиканската спартакиада, организирана през 1965 година. Заслужени награди за високи спортни постижения са златните и сребърните медали на Каменка Илиева Рацова, Величка Петрова Рацова, Нели Йосифова Стоичкова и Атанаска Димитрова Сарафска. От Министерството на просветата е награден със сребърен медал и учителят — треньор Димитър Виденов.^[1267] Неслучайно Медковец е избирано често за пунктови и районни състезания.

Достойно място заемат ученическите колективи при юбилейните чествувания на 1300 години българска държава, 100 години от Освобождението на България от османско иго, кръглите годишнини на Септемврийското въстание, 20 години от създаването на медковската гимназия, както и ежегодните празници 1 май, 24 май, 9 септември 1944 г. и др.

В духа на комунистическата идеология чрез пионерската и комсомолската организации децата се възпитават повече на класово-партийно и интернационално, отколкото на патриотично виждане на събитията и явленията в нашето общество и в света. Особено активно работи ДПО „Септемврийче“, чийто първи дългогодишен ръководител е Латинка Раденкова Стипцова.^[1268] В пионерската дружина се провеждат много мероприятия и показни сборове за дружинните ръководители от окръга. Организират се срещи с партизани и ятаци, сборове, карнавални шествия, среща с Магдалена Баръмова — сестра на Георги Димитров, с партизанския командир Кирил Граменов, съборът на тема „Митко Палаузов — дете-герой“ и други. Разбира се, изнасят се и литературни вечери на народното творчество и на руския език, литературни двубои, диспути, подготвят и се изнасят пиеси.^[1269]

С познавателно значение и патриотично-революционен заряд са организираните от ръководството на училището акции за подпомагане войниците на фронта през 1944-1945 г., в която от училищата са събрани и изпратени 13 970 лева; 22 чифта чорапи, 130 дребни предмета и други неща,^[1270] организираната двудневна екскурзия на 17 ноември 1963 г. до София с посещение на Народния театър „Иван Вазов“ и представлението на пиесата „Иван Шишман“ и изложбата за Септемврийското въстание — 1923 г.; чествуването на революционните родове в селото, организирано съвместно с ОФ през 1967 г. и много други.

Наред с партийно-идейните мероприятия в училището се организират и такива за изграждане в учениците на високи нравствени добродетели на скромност и трезвеност, уважение и почит на по-възрастните и обществено заслужили дейци; изнасят се и беседи за приобщаване към националните и общочовешки ценности на културата и изкуството и борба срещу недъзите и недостойните прояви в обществото, но с абстрактна насоченост и без конкретен адрес. По инициатива и под ръководството на учителя Петко Атанасов Стипцов се организира през април 1963 г. „Вечер на учителя“, която се превръща във вълнуваща среща-разговор както за стария учител пенсионер Марин Кръстев Пасланджийски, така и за учениците. На 17 февруари 1966 г. литературният кръжок организира вечер на поетическото творчество, а на 16 март 1967 г. се провежда разговор с учениците на тема „В човека всичко трябва да бъде прекрасно“.^[1271] Оправдан интерес сред учащите се предизвиква организираната и ръководена от учителя Петко Ат. Стипцов „Вечер на еснафа“. В изнесения доклад, илюстриран със сценки от драматическия кръжок при училището, се бичуват проявите на еснафщина в съвременното общество.^[1272] В началото на 1966 г. с активното участие на учителя Тодор Николов Витански се организира десетдневка, посветена на борбата с тютюнопушеното и алкохолизма. Изнасят се беседи за вредата от тези пороци, а в многотиражката „Средношколски глас“ са поместени статии и карикатури.^[1273] Особено полезни са урежданите често в гимназията литературни четения и срещи с писатели и поети: Стоян Ц. Даскалов, Крум Пенев, Ангел Каралийчев, Иван Бурин, Дора Габе, Калина Малина, Крум Кюлявков и други. Много ученици са наградени, но особено се държи на тяхната всеотдайна работа в духа на комунизма и на класово-партийните интереси на БКП, какъвто е случаят с ученика Искрен Андреев Коцев.^[1274]

По такъв начин с цялата си разностранна дейност ЕСПУ в Медковец се превръща в главно средище за просвета и култура и за възпитаване на млади и стари в духа на поставените от БКП цели и задачи. При все това критичното отношение на медковчани към господстващата идеология и практика не можа да бъде затъмнено и стремежът им към свободно, демократично и гражданско общество остана несломим.

2. Активна читалищна дейност

И след 9 септември 1944 г. медковското читалище „Развитие“ продължава да е център на културния живот и прояви в селото. Все по-широко разтваря вратите си за всички жадни за знания и изяви на културното поприще жители. Цялостната му дейност обаче е поставена под ръководството на комунистическата организация и общинската власт, чиято цел е „построяване на социалистическото общество в селото“. Настъпват големи промени както в състава на ръководството му, така и в идейната насоченост на читалищната дейност. Ръководители на читалището стават членове на БКП или привърженици на социалистическата идеология. Фондът на библиотеката е основно прегледан и произведенията на редица буржоазни автори като Виктор Фалк, Виктор Юго, Емил Зола и много други са инкриминирани от некомпетентни лица, а някои по-будни и практични медковчани обогатиха личните си библиотеки.

При все това постепенно започва да се подобрява материалната база на читалището. След изграждане на гимнастическия салон към гимназията през 1950 г. той е пригоден и се предоставя на самодейните читалищни колективи. По-солидни са субсидиите, които получава от ръководствата на ТКЗС, ПК „9 септември“, МТС, Отечествения фронт и др. Срещу изнасяните спектакли на годишните събрания през 1956-1957 г. читалището получава 10 000 лева, с които успява да закупи и ушие подходящи костюми на участниците в танцовия състав и на дамския битов хор. Мечтите на поколение читалищни дейци за собствена сграда се осъществяват едва 60 години след първото решение на ръководството през 1922 г. С изграждането на монументалния културен дом през 1983 г. читалищните дейци получават отлична материална база.

Пръв председател на читалищното настоятелство след 9 септември 1944 г. е избран Георги Кръстев Пасланджийски — учител и член на БКП. Открива се и нова длъжност домакин-библиотекар. На отчетното събрание, проведено на 21 януари 1946 г., ръководството приема нов устав, съобразен с новия Закон за народните читалища. От протокола става ясно, че на събранието присъствуват 60 членове, които правят следните допълнения към типовия устав, изработен от Върховния читалищен съюз: името на читалището да си остане „Развитие“, месечният членски внос за действителните членове да бъде най-малко 10 лева, по стария курс, а на спомагателните — 5 лева; встъпителният членски внос за действителните членове възлиза на 40 лева. Настоятелството да се състои от 7 членове. С явно гласуване Георги Кръстев Пасланджийски е избран за председател, а Мария Антонова за секретар. Приет е бюджетът за 1946 г. в размер на 213 500 лева в приход и разход.^[1275] Вземат се решения за увеличаване на членския състав, за подобряване комплектуването на библиотечния фонд с нови книги, вестници и списания; да се възстанови дейността на „народния университет“ и театралния колектив; да се сформира читалищен джаз и др. Читалището се включва в новите обществено-политически структури. През 1947 г. то избира свой представител в местния Отечествен фронт и става колективен член на СПК „Георги Димитров“.^[1276] Към читалището се изгражда редколегия с отговорник библиотекаря Андрей Коцев, чиято задача е писане на мобилизиращи лозунги и издаване на стенвестника „Таралеж“. През 1950 г. отговорник на редколегията става Георги Филипов Биволарски. Той започва да издава многотиражката „Ударник“, която впоследствие се преименува в „Гигант“, а от 1959 г. в „Димитровец“.^[1277]

Важно място в читалищната дейност и в общия културен живот на селото заема Андрей Андреев Коцев. В продължение на повече от едно десетилетие (1944-1957) до разболяваното си, със завидна енергия и талант той отдава силите си в народополезни дела. С неговото име са свързани възстановяването и изграждането на първите самодейни колективи в селото. Продължава своята дейност „народният университет“. Изградена е лекторска група от учители и други специалисти, които ежеседмично (всяка сряда) изнасят лекции с различна тематика: на първо място, разбира се, идеологическа, селскостопонска, здравна, патриотична, природонаучна и др.

Още по-голяма просветна дейност разгръща библиотеката. Бързо нараства книжният фонд. Докато през 1943 г. той брои 1338 тома книги и 193 тома списания, то през 1968 г. библиотеката разполага с над 10 500 тома книги,^[1278] за да достигне внушителното 20 000 тома в края на 1980 г. или по 6 тома на глава от населението.^[1279] Само през 1974 г. са закупени 635 тома, раздадени за четене 10 620 тома на 752 читатели и са направени 5034 посещения на библиотеката. Прилагат се разнообразни съвременни форми на работа: обсъждане на книги, колективно четене, рецитали, изложба на новозакупени книги чрез табла, витрини и плакати, препоръчителни списъци, индивидуална работа с читателите; организират се викторини, разговори-двубои, провежда се Седмица на детската книга, десетдневка на съветската книга, мероприятия за деца и родители; практикува се разнасяне на книги по предприятия за деца и родители; практикува се разнасяне на книги по предприятия, ферми и бригади. Библиотеката активно участвува при юбилейните чествувания на Чипровското въстание от 1688 г., въстанието от 1850 г. в Северозападна България, 150 години от рождението на И. С. Тургенев, 100 години от смъртта на войводата Иван Кулин и др. Отговорничката на библиотеката участвува редовно в районни и национални практикуми по библиотечно дело.

Напълно заслужено библиотеката при читалището в Медковец е класирана на първо място сред селските библиотеки в Михайловградски окръг в националния преглед през 1967 г., а библиотекарката Иванка Александрова Беремлийска с първа награда и парична сума 50 лева — морално признание за нейния дългогодишен и всеотдаен труд, посветен на благородното дело.

С осигуряването на по-добри условия за самодейните колективи през 1950 г. председателят на читалището Андрей Коцев организира два театрални състава — от млади и от по-възрастни актьори — с над 30 души участници; танцов състав от 20 младежи и девойки с ръководител Йордан Горанов Павлов. По-късно се създава още един танцов състав само от циганското население. За общ ръководител на танцовите състави е издигнат младежът Ангел Любенов Конов. Създаден е и смесен хор от 100 души (мъже и жени) с ръководител учителя от гимназията Васил Кръстев Кольов. През 1954 г. е организиран и битов женски хор от 55 жени и девойки под ръководството на учителя Софрон Христов Кожлеев.^[1280]

Ръководството на читалището, а след създаването на медковската селищна система и Общинският съвет за изкуство и култура полагат необходимите грижи и отделят средства за повишаване квалификацията на ръководителите и местните самодейни колективи. За периода 1958-1963 г. Цветан Борисов Торньов, режисьор — постановчик на самодейния театър, е изпратен на три 45-дневни курса за театрални ръководители, а Йордан Горанов Павлов на два — през 1970 и 1971 г. Ръководителят на танцовия състав Ангел Любенов Конов в три последователни години (1960-1962) е посещавал едномесечни квалификационни курсове. За издигане на по-високо ниво изпълненията на битовия женски хор читалищното ръководство подсигурява през 1957 г. помощничката на Филип Кутев — Попова, която в продължение на две седмици оказва помощ на хора и неговия ръководител.

Започналата с ентусиазъм и енергичност работа дава добри резултати и Медковец отново се издига като културно-просветен център. През март 1957 г. местното читалище със съдействието на ОЧС — Лом, устройва първия в околията показен карнавален бал, на който присъствуват читалищни деятели от околията. Селото става домакин на районните прегледи за художествена самодейност, където се състезават читалищните колективи от селата Медковец, Дългоделци, Долно Церовене, Сливовик, Брусарци, Дондуково и Дреновец. На прегледите през 1958 г. медковските самодейци стават околийски първенци. Достойно се представят колективите и на националните фестивали. На Първия фестивал участвуват три състава, като най-добре се представя танцовата група, която стига до финала, а на Втория фестивал — до зонално ниво. На Четвъртия фестивал смесеният хор за школувано пеене с ръководител Милан Белчев и танцовият състав с ръководители Стефан Белчев и Ангел Конов стават отличници в окръжните прегледи.^[1281]

Най-големи успехи достига драматичната група, която има традиционно добри изяви още от създаването си след Освобождението. Заслугата за това трябва да се търси в присъствието на двама ярко надарени артисти — самодейци, които показват несъмнени качества и на режисьор-постановчици и ръководители на драматичния състав. Възстановяването на театралния колектив и неговите значими постижения не само в Медковец и съседните села, но и на ломска сцена, до 1957 г. са свързани с името на Андрей Андреев Коцев. След неговото заболяване ръководител на читалищния драмсъстав става Цветан Борисов Торньов, който в продължение на близо три десетилетия води към нови висоти театралното самодейно изкуство в Медковец.

Най-висок връх постига Медковският самодеен театър на Четвъртия и Петия републикански фестивал на селските колективи. С постановката на пиесата „Събота 23“ от Стефан Цанев, играна през 1974 г. в Благоевград, той печели второ място, сребърен медал и лауреатско звание.^[1282] На Петия републикански фестивал през май 1978 г. с пиесата „Просто жена“ от Н. Парушев завоюва и най-високото отличие — златен медал. За дългогодишна всеотдайна театрална дейност и високи постижения Цветан Борисов Торньов е награден със сребърна значка от ВЧС и орден „Кирил и Методий“ II степен. Със сребърна значка от ВЧС е отличен и Андрей Коцев. Голямо е моралното удовлетворение на самодейците от признанието за художествените достойнства на техния спектакъл. Висока е оценката, която прави председателят на журито, режисьорът Йосиф Венков, при връчване на златния медал: „Чиста, неподправена самодейност, почти на професионално ниво.“^[1283] Ласкави отзиви за Медковския самодеен театър и за неговия режисьор — постановчик се отпечатват в окръжния и централния печат.^[1284]

Премиерата на „Чудесната тройка“ от В. Голев, поставена през 1982 година, дава възможност отново да бъде дадена много добра оценка за медковските самодейци. Директорът на Михайловградския театър Аспарух Паунов преценява, че спектакълът е на високо ниво и заслужава да се покаже в окръга и града. Подчертава, че себераздаването на актьорите може да служи за пример и на професионалните артисти. Въз основа на впечатленията от драмсъстава в Медковец представителите на ОСК — Михайловград идват до нови идеи и вземат решения за моралното стимулиране, повишаване на квалификацията и признаването труда на самодееца, които имат значение за цялостното издигане на самодейността.^[1285]

Свой принос за успехите на Медковския самодеен театър имат наред с по-възрастните Марин Кръстев Пасланджийски, Вергин Иванов Боздуков, Петко и Латина Стипцови, Виктория Беремлийска, Цветан Бончев и други, които вземат участие и след 9 септември 1944 г., и едно ново поколение актьори като Петко Луканов, Иванка Беремлийска, Рангел Ризов, Кръстьо и Лиляна Мутафчиеви, Велислав Пилюшки, Тодор Нинков, Иван Борисов Методиев, Василка Методиева, Тодор Качев и други. Особено полезна за развитието на самодейния театър е дейността на Велислав Пилюшки. Като председател на Общинския народен съвет той създава добри условия за работата на самодейците и ги подпомага за преодоляване на многото трудности от всякакъв характер. През разглеждания период на медковска сцена са играни следните пиеси: „Неразделни“, „Госпожа Министершата“, „Люти клетви“, „Службогонци“, „Двубой“, „Съвест“, „Политикани“, „Събота 23“, „Просто жена“, „Блокада“, „Покана от Париж“, „Хубавата Мария“, „Калната топка“, „Хубави дъждове“, „Чакайте на телефона“ („Викат ви от Таймир“), „Чудесната тройка“ и други.

Разбира се, трябва да се изтъкне, че в своето развитие читалищната самодейност в Медковец познава и временни спадове и трудности. В края на 1969 г. ИК на общината отчита, че поради лоша дисциплина и организационни слабости смесеният хор за школувано пеене, двата танцови състава (чавдарчета и младежи) и женският битов хор са в недобро състояние. Предстоящите юбилейни чествувания през 1972-1974 г. принуждават местните власти да набележат мероприятия за решително подобряване работата с колективите на читалището, които предвиждат: масовизация, подобряване на дисциплината и премахване на организационните слабости. Общинският съвет за изкуство и култура, УС на читалището и профсъюзите се задължават: първо, да разнообразят и обогатят живота на колективите чрез срещи с други колективи, гостувания в повече селища, организиране вечери на самодееца, екскурзии, и второ — да настояват пред ТКЗС, ПК, ТПК и МТС да отпуснат средства от културните фондове за обзавеждане на читалищната сграда с модерна техника, снабдяване с костюми, декори, музикални инструменти и друг реквизит.^[1286] Взетите мерки дават определен резултат. Броят на самодейците достига 200 души. Колективите се представят много добре и завоюват престижни отличия. За участниците е организирана екскурзия до Румъния.^[1287]

Известен спад в областта на културата на медковската селищна система и на самото село се наблюдава през 1979-1981 година. Въпреки създадените условия за по-качествена и ефективна културна дейност, ИК на ОНС отчита с неудовлетвореност „застой и връщане назад в сравнение с постигнатото преди“. Причините са главно субективни — незадоволителната работа на Общинския съвет за изкуство и култура.^[1288] И този път временният спад е бързо преодолян. Отчита се добро представяне на фестивала „Копривщица 81“.

През следващия мандат 1983-1986 г. усилията са насочени към по-нататъшното повишаване на социалната ефективност на културната дейност и издигане на нейното качество и идейно-художествено равнище. Към читалище „Развитие“ са създадени два клуба на движението „Единство, творчество, красота“, но е занемарена отново, поради организационни слабости, художествената самодейност.^[1289]

Нова културна придобивка на селото е и киното. Първа прожекция на филм се организира на 27 октомври 1947 г. в мазето на новото училище. Тя се осъществява от подвижния прожекционен апарат на Страхил Исков от София, с който работи Никола Костов Върдзов от Медковец. След национализацията на частните кинопрожекционни апарати през 1948 г. апаратът е предоставен за използуване на читалище „Развитие“. Като кинооператор до пенсионирането си през 1973 г. работи Никола Костов Върдзов. След построяване на салона към гимназията през 1950 г. киноапаратът е инсталиран там, с което се създават много по-добри условия за кинозрителите. Прожекциите се посещават масово от населението, главно младежи и ученици. Ръководството на читалището организира кинолектория^[1290] за обсъждане на филми, като за лектори се използуват предимно учители. Създадена е добра организация и киното изпълнява годишните си планове. През 1974 г. са извършени 458 прожекции срещу 434 планувани, от които е реализиран приход 8300 лева; организирани са 98 колективни посещения с 1935 кинозрители, 16 обсъждания с 3780 участници, киноразкази и други с 132 души.^[1291]

С местна радиоуредба селото се сдобива през май 1953 година. Пръв радиооператор е Латина Горанова Рацова, която усърдно работи в продължение на 13 години — до излизане в пенсия през 1966 година.

С оглед задоволяване нуждите на нарасналия брой учащи се в Медковец е открита книжарница. През 1976 г. тя е реализирала стокооборот на стойност 10 000 лева.

Активна дейност развива и фотоклонът в Медковец, който през 1980 г. е класиран на първо място в окръга.^[1292] Свое място в културния живот на селото има и откритата на 26 октомври 1975 г. музейна сбирка „Поп Андрей“. Само за 5 години потокът на посетители в експозицията на сбирката достига 12 280 души.^[1293]

За увековечаване паметта на загиналите за национална свобода и по-добър социален живот в центъра на селото са издигнати бюст-паметник на войводата кнез Иван Ангелов Кулин (1970 г.), паметник на поп Андрей в цял ръст (1983 г.) и няколко барелефни плочи. Те са свидетелство за значимото място на Медковец в общонационалния политически живот на България.

3. Изявени медковски представители на художествено-творческата и научната интелигенция

Както в миналото, така и в най-новата история на Медковец се изявяват редица талантливи дейци в областта на театралното дело, живописта и научното творчество. Всеки един от тях повече или по-малко има скромен принос в сферата на изкуството и човешкото познание. Оттук и необходимостта имената и дейността им да станат достояние на най-младите медковски поколения.

Сред представителите на художествено-творческата интелигенция се откроява Венера Петкова Симеонова — Гордиенко (от фамилията на Торньовци). Родена е на 29 ноември 1923 г. в Медковец. Основно образование завършва в родното си село, а гимназия в Лом през 1942 година. От дете мечтае да стане певица. Окуражава я прогимназиалната учителка Монка Иванова. След гимназиалното образование учителствува една година и едновременно се подготвя за конкурс в Консерваторията. През есента на 1943 г. взема успешно изпита с оценка отличен по пеене и се записва във висшето музикално училище. По време на следването участвува в организираната от проф. Парашкев Хаджиев, към радиото вокална група „Предаване за децата“. През 1944 г. е приета в новосъздадения хор при Българското радио с диригент Светослав Обретенов, прераснал по-късно в „Българска хорова капела“. После се прехвърля в групата „Росна китка“ в радиото, с която участвува в тримесечно турне в Югославия, Полша и Чехословакия през 1947 година.

След завършване на Консерваторията през 1948 г. постъпва като артистка в новообразуващия се по това време „Музикален театър“. В продължение на 8 години (от 1948 до 1955 г. включително) е в основния артистичен състав на театъра. Играе в много оперети. От 1956 до пенсионирането си през 1979 г. е хористка „екстрена“ категория в същия театър. Пресъздава талантливо ролята на Катя от оперетата „Най-съкровеното“, на Тамара — студентката „В люляковата градина“, кака Гинка от „Бунтовна песен“, на Бахис от „Хубавата Елена“, на Хедерл от „Трите девойки“, както и в оперетите „Волният вятър“, „Сватба в Малиновка“, „Нощ във Венеция“, „Взаимна любов“, „Трембита“, „Целувката на Чанита“ и други.

Свое място заема в изкуството и Николай Евлогиев Попов. Роден е на 22 януари 1920 г. в Медковец в семейство на революционер. Баща му е деен участник в Септемврийското въстание 1923 година. През 1927 г. той е принуден да емигрира в Аржентина и Николай е обречен на тежко, нерадостно детство. След завършване на прогимназия в селото той се залавя с физически труд, за да подпомага изхранването на бедняшкото семейство. След отбиване на военната служба се връща в Медковец и като член на РМС се включва в младежкия живот на читалищния колектив. В негово лице местната театрална трупа намира един талантлив художник-самодеец, който рисува декори, гримира актьорите и изготвя афишите за представленията. Възприел комунистическите идеи, той става ятак на партизаните. След провала на конспирацията е осъден на 15 години затвор. И в тежките затворнически условия намира приложение на своя талант като художник-оформител на излизащия вестник „Налъм“, издаван в Ломския затвор конспиративно. И досега са запазени в някои негови съзатворници десетки скици, рисунки и карикатури от живота и дейността на политзатворниците.

След 9 септември 1944 г. се завръща в Медковец и с младежки жар се включва в масовата политикопропагандна дейност на СНМ и БРП(к). През есента на 1944 г. постъпва в Художествената академия в София, която завършва през 1949 година. От 1952 г. става член на Съюза на българските художници. След това постъпва като художник в Централния дом на народната армия, където работи в продължение на 22 години до пенсионирането си. От 1985 г. се установява отново в Медковец.

Николай Попов създава около 50 художествени живописни творби: пейзажи, портрети и композиции. Участвува периодично в изложби на СБХ. Прави две самостоятелни изложби — в Михайловград през 1984 г. и в Медковец през 1986 г. Участвува в колективи за художествено оформяне на редица изложби. Негови картини има в Националната художествена галерия, в галериите на Михайловград, Берковица. Варна и Стара Загора, както и в редица учреждения в Михайловград, Лом и най-вече в родното му село. Между творбите му се открояват: „Нина“, „Нашенци“, „Балада за с. Крън“, „Бунтът на Аврора“, „Попа с топа“, „Портрет на поп Андрей“, „Два братя дъбрави“, „Основатели на женското дружество в гр. Етрополе“, „Стенопис“ в медковската гимназия, „Септемврийски нощи“, „Пейзаж“, „Ветеран“ и други.

Със свой почерк в изобразителното изкуство се изявява Благой Горанов Иванов (от фамилията на Татарджиите). Роден е на 8 април 1933 г. в Медковец в многолюдно бедно семейство. От ранни години остава сирак, без баща. Основно образование получава в родното си село. Завършва Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ в София през 1961 г. със специалност декоративна монументална живопис (стенопис) при професор Георги Богданов. След приключване на следването в Художествената академия се установява да живее и работи във Велико Търново. В своя творчески път, започнал от 1962 г., Б. Иванов се проявява като високоталантлив художник със завидна подготвеност. Ежегодно участвува в урежданите в града изложби, а също и в почти всички прояви на СБХ от национален характер. Организира самостоятелни изложби във Велико Търново (1969, 1979, 1985-1986), София (1972), Горна Оряховица, Сухиндол, с. Павел, Горна Липница, Боженци, Арбанаси, Драганово. През 1988 г. прави изложба и в родното си село Медковец.

Взема участие в много международни пленери и изложби в България и в чужбина. Негови творби притежават: Националната художествена галерия, почти всички окръжни галерии и редица частни сбирки в страната и чужбина — САЩ, Швеция и другаде. Като художник-приложник има много добри изяви в приложната графика и стенописта, предимно в техниката с графит. Такива са творбите му „Посрещането на руските войски в Търново 1877 г.“, изпълнена върху калкан на сграда във Велико Търново (1973), „Възход“ върху лицевата част на културния дом в с. Медковец (1983), която е дарение на художника. Наред с тези монументални произведения с висока художествена стойност са и живописните творби: „Арабанашки дворове“ (1965), „Църквата «Света София»“ (1967), „Боженци“ — поредица от творби (1965), „Стопански двор“ (1966), „Есен“ (1966), „Вечер“ (1968), „Търновската книжовна школа“ (1972), „Десислава“ (1975), „Вестоносци — април 1876“ (1976), „Майка — април 1876“ (1976) и много други.

Благой Иванов печели авторитетни награди от редица национални или районни изложби, конкурси и други: втора награда от Националната младежка изложба — София (1965), награда от изложбата — биенале „Приятели на морето“ — Бургас (1966), две втори награди от конкурса „Пейзажи“ — Велико Търново (1986 и 1988). Носител е на ордена „Кирил и Методий“ II степен.

В сферата на театралното изкуство изявява своя самороден талант Цветан Борисов Торньов (от фамилията на Табаковци). Роден е на 16 септември 1922 г. в с. Медковец. Прогимназия завършва в родното си село, а гимназия в Лом през 1944 година. Увлечението на Цветан в театралната самодейност води началото още от ученическите години в Ломската гимназия. Той е главният инициатор и постоянен участник в пиесите, които медковските ученици подготвят и представят по време на зимната ваканция в селото. След 9 септември 1944 г. продължава да развива таланта си на актьор и усъвършенствува качествата си на режисьор — постановчик. За това му помагат особено курсовете за художествени ръководители на театралните самодейни колективи във Видин, Берковица и Белица, където е изпращан от читалищното настоятелство. Голямата любов към театъра, силното желание и амбиция да постигне високи успехи в Медковския самодеен театър го карат непрекъснато да повишава своята квалификация по пътя на саморазвитието, самообразованието и поддържането на контакти с редица изтъкнати артисти, режисьори и художници от професионалните театри. Първата му самостоятелна постановка е на „Службогонци“ от Иван Вазов, за която специалистите на окръжния преглед дават висока оценка.

Като режисьор на читалищния самодеен театър Цветан Торньов поставя около 40 пиеси, в които същевременно играе централните роли. Негови са постановките на „Събота 23“ и „Просто жена“, с които театърът завоюва съответно сребърен и златен медали и лауреатско звание на Четвърти и Пети републикански фестивал през 1974 и 1978 година. В дългогодишната си творческа дейност се явява като най-добрия актьор-самодеец, който талантливо пресъздава десетки сценични образи. Заради безспорните му постижения получава много отличия и медали — бронзови, сребърни и златни. Между наградите заслужава да се посочи орденът „Кирил и Методий“ II степен и значката „Отличник“ на Върховния читалищен съюз. Неговата любов и всеотдайност към театралното дело и към обществения живот в родното село са възнаградени с всеобщата признателност и обич на местното население.

В селото е роден и Херувим Николов Рачев — детски писател: 28 ноември 1925 г. Баща му е от с. Дебнево (Троянско), а майка му Анна Миланова Гъньова е от Медковец. В най-ранни години семейството напуска селото и живее последователно в Плевен, Червен бряг, Стара Загора и Русе, където Херувим завършва основното и гимназиалното си образование. След 9 септември 1944 г. се установява в София. Работи в продължение на 30 години във в. „Септемврийче“, в който публикува над 1000 очерка, разказа и пътеписа. Изявява се като талантлив детски писател. По-известни негови произведения са: „Момчетата от крайната уличка“, „Каменни легенди“, „Весела неделя“, „Великият хан“ и други.

Талантливи медковчани се изявяват и в областта на научното дирене и творчество. В това отношение на първо място трябва да споменем известния български учен, професор и доктор Александър Димитров Ничев (1922-17.XI.1988). Роден е в с. Медковец на 11 май 1922 година в семейството на българския патриот — бежанец от Македония, Димитър Ничев и медковчанката Велика Дамянова. През 1926 г. родителите му се преселват във Варна, където той завършва през 1940 г. класическа гимназия. Същата година семейството се установява да живее в София, където надареният Александър Ничев завършва класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1945 г. Пътят му на учен започва през 1949 г. като преподавател по класически езици в Алма матер. Научните му интереси скоро го открояват като учен, литературовед, професор и доктор по класическа филология в Софийския университет. Специализира новогръцка филология в Атина през 1965 г. Декан на факултета по западни филологии (1970-1972) и ръководител на катедра по класическа филология (1970-1978) в Университета.

Започва да печата стихове и преводи през 1940 г. Разработва въпроси на античната естетика, старогръцка литература, българо-гръцки езикови и литературни отношения през епохата на Възраждането и българска литература от края на XIX век. Има над 100 публикации в българския и чуждестранния периодичен печат. Издава следните научни трудове: „История на класическата литература“ (1949, в съавторство с Борис Геров), „Алеко Константинов 1863-1897“ (1964), „Загадката на трагическия катарзис у Аристотел“ (на френски език, 1970) и нови приноси към същата тема — 1982. „Четириезичният речник на Данаиил (гръцка и българска част)“ — 1977 г. и „Костурският българско-гръцки речник от 16 век“ (1987). Значима е и неговата преводаческа дейност. На български превежда редица творби на античните автори: „Софокъл. Трагедии“ (1956), „Есхил. Трагедии“ (1967), „Антични трагедии“ (1977), „Антични комедии“ (1978), „Лукиян. Диалози“ (1971), „За поетичното изкуство“ от Аристотел (1975). Носител е на престижната международна награда „Готфрид фон Хердер“ (1982) и на българския орден „Кирил и Методий“ I степен.

Като учител и общественик се проявява и Петър Софрониев Кузманов (от фамилията на Коновци). Роден е на 25 май 1926 г. в с. Медковец. Произхожда от бедно многодетно семейство. Като член на БЗНС баща му участвува в Септемврийското въстание 1923 година. Петър Кузманов завършва основно образование в родното си село, IV и V клас в Ломската гимназия и Института за начални учители във Враца през 1946 г. Заради социалдемократическите му убеждения и опозиционна дейност властта не само отказва да го назначи учител, но го изпраща в концлагер (1946), а по-късно (1948) отново е задържан за няколко месеца в Държавна сигурност и Софийския затвор. Постъпва в Богословския Факултет през 1948 г., но след първия семестър се прехвърля във Философско-историческия факултет на Софийския университет, в който през 1952 година завършва педагогия и история. Дипломира се и постъпва на работа като учител по история през същата година с писмената гаранция на медковчаните Рангел Христов Кожлеев (председател на ТКЗС) и Никола Каменов Биволарски (журналист във в. „Труд“).

Като преподавател по история работи в гр. Дебелец, В. Търновско (1952-1954), Перник (1954-1956), Хасково (1956-1957), с. Петково — Смолянски окръг, Радомир (1963-1969) и с конкурс в София от 1969 година. Започва да печати статии на политико-обществени теми през 1946 г. във вестник „Свободен народ“. Като гимназиален учител наред с преподавателската работа усилено се занимава и с научнопроучвателна дейност. Автор е на около 40 научни публикации, научноинформативни статии и съобщения, отпечатани в списанията: „Исторически преглед“, „Военно-исторически сборник“, „Известия на архивите в България“, „Български език и литература“, „Векове“ и др. Прави и краеведски проучвания. Издава следните книги: „Селището Перник през вековете“ (1963), „Кнез Иван Кулин“ (1971), „Първият куриер“ (1978) и „Войводата Цеко Петков“ (1989). Съавтор е и на „История на село Медковец“.

През 1980 г. П. Кузманов защитава дисертация на тема „Зайчарската чета на Иван Кулин през 1867 г. в Сърбия“ и получава научната степен „Кандидат на историческите науки“. Член е на Съюза на учените в България. За много добра преподавателска работа и научните му проучвания по история от епохата на Българското възраждане е награден с медала „1300 години българска държава“.

Цветан Рангелов Симеонов (от фамилията на Тиквановци) е друг изявен историк, учител, музеен работник и краевед. Роден е на 18 ноеври 1925 г. в с. Медковец. Основното си образование завършва в родното село, гимназия в Лом, а висше образование в СУ „Климент Охридски“ — специалност история. От 1952 г. се установява на работа в Плевен — отначало като преподавател по история, а по-късно като музеен работник. В продължение на около десет години (1968-1978) е директор на Окръжния исторически музей — Плевен. Наред с музейната работа отделя достатъчно внимание и за научноизследователска дейност. Усилията му са насочени предимно към проучване на въпроси, свързани с Плевенската епопея — 1877 г., блокадата на Плевен и дейността на ген. Едуард Ед. Тотлебен; националнореволюционните борби и просветното дело през Възраждането; някои въпроси от историята на работническото революционно движение в Плевенския край и музейно дело. Активно работи и по историята на Медковец. Над 30 негови научни статии и съобщения са отпечатани в списанията „Исторически преглед“, „Музеи и паметници на културата“, „Векове“ и „Военноисторически сборник“, в „Известия на държавните архиви в България“ и „Известия на музеите в Северозападна България“; в сборниците „Бележити Българи“, „Будители на нацията“, „Плевенският край през Възраждането“ и в други издания и в периодичния печат. Отпечатани трудове: „Данаил Христов Попов. Живот и дело“ (1987), „Блокада и освобождение на Плевен“ (1960), пътеводителите „Главна квартира на руската армия 1877-1878“ в с. Пордим (1968) „Парк-музей «Генерал В. Н. Лавров»“ (1968) и „Плевен“ (две издания, 1977, 1985, в съавторство с Г. Тодорова); и „История на село Медковец“ (в съавторство). Участвува още в съставителството на 14 сборника, библиографии, албуми, пътеводители и брошури, между които сборниците: „Плевен 1877-1967 (страници за нашите освободители)“ (1967), „Апостолът в Плевенско“ (1969), „Плевен 1869-1969. Сто години от създаването на първия местен революционен комитет в България“ (1970), „Пример и вдъхновение за поколенията“ (1978); албуми „Плевенската епопея 1877“ (1960), „Гривица, Плевен, Смърдан“ (1963) и други. Член е на СУБ.

За активна обществена и научноизследователска дейност е награден с ордените „Червено знаме на труда“ и „Кирил и Методий“ II степен.

Към дейците на учителското поприще и на книжовната дейност трябва да посочим и Георги Кръстев Пасланджийски — учител, инспектор, директор и автор на учебници. Роден е на 22 април 1912 г. в с. Медковец. Основното си образование получава в родното село, Педагогическо училище завършва в Лом, а полувисш Учителски институт в Шумен през 1936 г. По-късно като учител завършва задочно Славянска Филология при Софийския университет. Учителствува в медковската гимназия от нейното създаване до 1948 г., отначало като и.д. директор, а сетне учител по български език и литература. От 1948 г. се установява в с. Княжево (дн. кв. на София) като директор на местното училище. Наред с пряката си педагогическа дейност той участвува и в написването на учебници, методически помагала и краеведски проучвания: „Методика на обучението по български език в началното училище“ — учебник за педагогическите училища, II изд. (1959 г., в съавторство), „Методика на обучението по български език“ — учебник за Институтите за начални учители, второ основно преработено издание (1968, в съавторство); „Български език“ — учебник за IV клас на общообразователните училища (1959, в съавторство). Същият учебник е отпечатан отново като 19 издание (1975, в съавторство); „Княжево“ — материали за историята на селото (1987, автор и съставител заедно със съпругата си Кица Иванова Пасланджийска, учителка и авторка на написването на редица учебници и методически ръководства).

Носител е на ордена „Кирил и Методий“ I степен.

Свое място сред работещите и изявени медковчани на научния фронт заема и доцент Николай Георгиев Каменов (от фамилията на Биволарите). Роден е на 27 януари 1924 г. Основното си образование завършва в родното село, гимназия — в Лом, а журналистическа школа и правни науки при Софийския университет. Произхожда от средно земеделско семейство — участник в Септемврийското въстание 1923 г.; родителите му са с комунистически убеждения, които и той възприема още от малък — участвува в съпротивата като ятак и свръзка на партизанския отряд „Христо Михайлов“.

В продължение на 15 години работи като журналист и редактор във вестник „Труд“, съветник в Централния съвет на профсъюзите, завежда катедра по трудово право в Профсъюзния институт „Георги Димитров“, научен сътрудник в Института за правото и държавата към БАН, преподавател в Юридическия факултет и в Икономическия институт „Карл Маркс“ — сега преименуван на Университет за световно и народно стопанство в София.

Хабилитиран доцент е от 1975 г., когато постъпва като преподавател по трудово право, осигурително право, основи на правото, стопанско право и правни основи на журналистиката. Бил е пет години главен редактор на вестник „Икономист“, два мандата декан на факултета по обществени професии.

Участвува активно в научна и нормотворческа дейност. Автор е на много статии, монографии и учебници, между които се открояват: „Правно регулиране на трудовото възнаграждение“, „Правни проблеми на краткосрочното осигуряване“, „Трудово право на НРБ“ и няколко учебника по същата материя.

Носител е на повече от десет ордена и медала, между които може да се отбележи орденът „Кирил и Методий“ I степен.

Списъкът обаче само на тези десетина изявени медковчани не свършва. В продължение на едно столетие от освобождението от османско иго до наши дни завършват висше образование неколкостотин медковски младежи и девойки. Особено голям е техният брой в последните десетилетия. Много специалисти от селото ни се трудят в различни клонове на производството, в ресори на просветата и културата и в обществено-политическия живот: учители, лекари, агрономи, икономисти, финансисти, адвокати, офицери и др. Расте числото и на отдалите се на изследователска дейност като преподаватели във висши учебни заведения, научни институти и гимназии. Ще посочим само известните ни с научни степени (кандидати и доктори на науките) и научни звания (асистенти, доценти и професори):

1. Александър Димитров Ничев — доктор и професор по класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“;

2. Сашо Цветанов Гергов — кандидат на техническите науки и доцент във Висшия машиностроителен институт в София;

3. Цвятко Евгениев Цветков — кандидат на педагогическите науки и главен асистент във ВИФ — София;

4. Петър Софрониев Кузманов — кандидат на историческите науки, гимназиален учител;

5. Искрен Андреев Коцев — кандидат на медицинските науки, лекар;

6. Александър Борисов Манчов — кандидат на селскостопанските науки, инженер;

7. Николай Георгиев Каменов — доцент по трудово и осигурително право във Висшия икономически институт — София;

8. Светлинка Борисова Христова — доцент по организация, управление и моделиране на аграрно-промишленото производство във Висшия икономически институт — София.

9. Детелина Цветанова Боздукова — асистентка във ВМИ — София.

* * *

Драги читателю, тази и такава е в общи линии историята на село Медковец от най-старо време до наши дни. Колкото и да се стремяхме да бъдем обективни при изложението на историческите факти, все пак научните ни виждания и политическите разбирания са намерили едно или друго отражение върху тях. В този смисъл празнотите и неточностите оставяме на благородното внимание на идващите след нас медковски историци и учени.