Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- johnjohn (2017 г.)
Издание:
Автор: Петър Кузманов; Цветан Симеонов; Георги Филипов
Заглавие: История на село Медковец
Издание: първо
Година на издаване: 1995
Националност: Българска
Печатница: Печатница на БЗНС
Редактор: Петър Кузманов
Рецензент: Бойко Киряков; ст.н.с. Владимир Мигев
Коректор: Елена Нягулова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1492
История
- — Добавяне
2. Трако-мизийското племе Трибали
В непрекъснатата борба с природните условия, в сблъсъка със съседните човешки групи и чрез непрестанното подобряване на оръдията на труда и на оръжията за отбрана и нападение тукашните обитатели се придвижват бавно по пътя на обществения напредък. Откритите в нашето землище каменни, керамични, медни и железни находки документират една цивилизация с непрекъснато усъвършенствуваща се материална и духовна култура. Затова все повече автори застъпват гледището, че първият обозрим период в тракийската история обхваща края на медно — каменната епоха (IV хил. години пр.н.е.), когато родовообщинните отношения достигат степента на антагонистично разслоение при определени условия за производство и в техния строеж са налице косвени признаци на съсловно-икономическо деление. Това деление създава най-малко две противостоящи групи в общината: икономически и политически, силната върхушка и по-множествената съвкупност на производителите.[1]
Така че след праисторическите обитатели най-старите жители са племената на многоброен народ, наричан траки. Според гръцкия историк Херодот (V в. пр.н.е.) „тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил непобедим и много по-силен от всички народи“[2]. Разбира се, днес знаем, че в онова далечно време е имало и други по-многочислени етнически общности, отколкото траките, но в случая за нас представлява интерес респектът, който те упражняват върху тогавашното гръцко общество, безсилно да ги покори.
Тракийската народностна общност наброявала повече от 80 племена, етнически групи и разклонения: одриси — по долното течение на река Марица, серди — в полите на Витоша и Софийското поле, агриани в Пернишко, меди — по средното течение на Струма, дантелети — в Кюстендилско, групата на мизите, сред която се открояват трибалите — в северозападните български земи, в чиито граници влиза и Медковското поле.
За по-голяма яснота трябва да кажем, че първото сведение за мизите от доримската епоха намираме у Омир. Като говори за Троянската война, авторът на „Илиада“ изтъква, че сред разположените край морето племена се намират и „сражаващите се отблизо мизи“, които той нарича „гордите мизи“.[3] Днес научното дирене все още не е установило дали мизите са се придвижили от Мала Азия към днешна Северна България, или са се озовали откъм север, или пък са местно население, т.е. потомци на праисторическите обитатели, част от които са се отправили към Мала Азия. Независимо от това интересен факт е, че след Омир племенното име мизи изчезва от изворите за столетия наред и се появява отново в римската къснорепубликанска и ранноимператорска историческа литература, засягаща походите на римските пълководци.
Съществува мнение, че мизите не се споменават толкова дълго време, защото не са имали сблъсквания с други племена и народи и поради това не са привлекли погледа на древните писатели. В подкрепа се привежда сведението на Дион Касий, според когото в стари времена мизите и гетите (в дн. Добруджа) заемат всички земи между Хем (Стара планина) и Истър (Дунав). Лека-полека някои от тях си смесват имената, а след това с названието Мизия бива наречено цялото пространство, което започва от вливащата се в Дунава река Сава и е отделено от Далмация, Македония, Тракия и Панония. В новоозначените с името Мизия предели живеят много племена, сред тях и „тъй наречените нявга трибали“[4].
Все според същия автор (Александър Фол) сведението на Дион Касий съдържа три слоя. Най-късният е от времето на Дион Касий, т.е. II — III в., и отразява географското и административното понятие, взето от римската провинциална уредба. Към този слой спадат и двете известия на Клавдий Птоломей. Според първото, „мизите живеят около Цибрица“, т.е. заемат и част от Медковското поле; второто гласи, че колонията Рациария се намира в територията на мизите. Отнесени към епохата, на която принадлежат, те се вместват в представата на Дион Касий и подсказват, че името „мизи“ (етноним) се употребява вече само за една малка група от населението. Това локализиране се отнася към втората половина на II в. от н.е. По-ранният слой данни от текста на Касий се отнася за заварения от римляните процес на „промяна на имената“. Според този хронологически пласт римляните заварват в посоченото пространство различни племена, названи общо мизи.[5]
Мнението на Дион Касий е, че тези, които живеят отсам Истрос (на юг от Дунава) и до земите на трибалите (т.е. между трибалите и реката), се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички, освен от местните жители. Така че с основание можем да приемем убедителните аргументи на А. Фол, който в резултат на тяхното интерпретиране прави приемливото заключение: „Сведенията показват, че трибалите, както мизите и гетите — както и всички други големи тракийски племена, — не са племе, а племенен състав с разклонения и по-малки групи, които са в непрекъснато движение.“[6]
И така в землището на Медковец от медно — каменната епоха насетне живеят траки от племенния състав на мизите с политическото име трибали. За това свидетелствуват не само древните автори, но и намерените тук археологически находки. В посочените вече 5-6 праисторически селища в Медковското поле, освен цитираните фрагменти са открити още и късове от различни глинени съдове, стрели, копия, медни съдове, игли и др.[7] Този инвентар съставлява материалната култура на живеещите тук трибали и свидетелствува за техния бит и духовен живот.
За трибалските обитатели в нашия роден край напомня и разкопаната преди няколко десетилетия тракийска могила в местността „Цибрица“ в Медковското поле. Тя се намира на около 3-4 км югоизточно от Медковец в ливадата на Петър Гергов Лилов. Всички я наричат Боторска могила по прякорното име на П. Лилов — Боторите. По форма могилата наподобява отрязан конус с височина 15м и основа около 200м2. Могилата съществуваше до 1935 г., когато синът на Петър Лилов, Димитър, правил разкопки с иманярска цел.[8]
Все в тази връзка Симеон Дамянов изтъква, че пребиваващите в далечното минало трибали са оставили трайни следи в Ломския край: „Надгробните могили, разкритите селища край селата Трайково, Сталийска махала, Василовци, Медковец, Якимово и др., и честите находки на най-различни предмети от тракийски произход показват, че те населявали гъсто долината на река Лом и притежавали сравнително висока за онова време култура.“[9] Като доказателство в това отношение могат да се посочат изящно изработените две тракийски сребърни фибули и двете гривни, отнасящи се към Халщадската епоха (700 г.пр.н.е.), открити в местността „Багачина“ между Сталийска махала и Медковец.[10]
На руски език могила означава гроб, без да има смисъла на възвишение. Това показва, че в Боторската могила е погребан тачен трибалски първенец. Според Херодот богатите траки се погребват така: трупът се държи изложен три дена поред; първо оплакват умрелия, а след това колят различни животни и се угощават; сетне го погребват чрез изгаряне или го заравят в земята. „После — пише гръцкият историк — издигат могила и устройват различни състезателни игри. При това най-големи награди се определят при единоборството според значението му.“[11] При разкопаването на Боторската могила Димитър Лилов открива в основата на землената маса обгорени човешки кости — свидетелство, че погребаният тук знатен трибал е изгорен на клада.[12]
Обикновено могилата е издигана недалеч от селището и на известно разстояние от другите гробове, за да има достатъчно свободно място за устройване на игрите — надбягване пеша, с коне или с колесници, единоборства (бой с оръжие, свободна борба и др.). Така че Боторската могила е един надгробен паметник от пръст в чест на високопоставения трибал. Наблизо до възвишението на знатния тракиец заравят неговите коне и колесницата. По аналогия с археологическите находки в Букьовци, Радювене, Летница, Луковит и Враца приемаме, че трибалите са разполагали със силна конница.[13]
Гледището за социалното разслоение сред трибалите и за наличието на здрава политическа организация се подкрепя от намерения изобилен археологически материал в Ломския край: златна гривна при с. Цибър, с единствена по рода си украса — краищата й са две големи сплеснати топки с растителен орнамент зад тях; две сребърни гривни и четири сребърни фибули от с. Сталийска махала.[14]
Особено показателни в това отношение са намерените предмети в Могиланската могила във Враца, които се отнасят от специалистите към първата половина на IV в. пр.н.е., макар че някои гробници се датират от третата четвърт на същото столетие.[15] Между тези изключителни находки привличат вниманието: златен венец (200 г.), 37 кръгли златни пластинки, златни обици, сребърен наколенник, 12 сребърни апликации към конска амуниция и 3 сребърни фиали. Всички те принадлежат на трибалско династическо семейство и сочат за административното подчинение на трибалите от Медковското поле към могъщия династ от Враца, чиито прерогативи не били равностойни с тези на царските особи.
Междувременно развитието на производителните сили довежда до промяна в производствените отношения; оттам и видоизменение в структурата на родовата трибалска община. Съществуващото семейство по двойки, при което мъжът има любима жена и още няколко други, отстъпва място на моногамния брак. При това положение селяните обработват парцели, които все още са общинна собственост, но фактически се владеят от семейството. С подобни поземлени участъци разполагат и старейшините на рода с близките си, които не само се сдобиват с най-плодородните земи, но и държат жреческата, военната и обичайно-правната власт. Всичко това дава на общинските първенци голямо социално предимство.[16]
Тези семейни общини са управлявани от мъжа, т.е. бащата, човек с неограничена власт, който живеел с толкова жени, колкото можел да си купи. И неговото многоженство е не само белег на отживяла традиция, но и стъпка към разполагане с многобройна работна ръка. Главата на семейството живее със синовете и снахите си. Всички те образуват една самостоятелна домашна община, която членува в по-голям човешки колектив — селската териториална община. Съществуващите няколко трибалски селища в Медковското поле се състоят обикновено от 10-15 до 30 къщи, изплетени от пръти и измазани с глина, или от най-примитивни уземки. Близо до къщите са разположени хамбарите, помещенията за добитъка и навесите — целият този комплекс бил ограден със стобор. Около селото се простират мерата, пасищата, горите и водоизточниците — цялото това богатство принадлежи на общината.
Трибалите били отлични бойци. Когато земите им били застрашавани от неприятел и династът от Враца ги призовавал на бойното поле, те се отзовавали с готовност. Поради обществени и стопански причини техните военни единици били леко въоръжени. Пешите бойци си служели изкусно със стрели, копия, ножове, мечове и прашки, а се предпазвали с малките си кожени щитове, т.нар. пелти. Селищата край Дунава формирали конница, която била страшилище за враговете. Трибалите носели лисичи калпаци, ботуши от еленова кожа и ямурлуци, многоцветно изпъстрени.[17]
При тревога пешаците и конниците се подреждат по селски териториални общини, като бойците от всяко патриархално семейство (бащи, синове и зетьове) застават рамо до рамо, а непосредствено до тях заемат местата си техните съседи по къща. Мъжете от едно селище образуват отряд начело със старейшината. Според Йоан Стобей по време на сражение формират четири редици: първата от слабите, втората от най-силните, третата от конниците и последната от жените, които с викове и проклятия възпирали онези, които се опитват да бягат.[18]
Героизмът на трибалите бива определян не само от обичта към родната земя, но и от вярата, че човешката душа е безсмъртна. Проявилият храброст тракиец живее с мисълта, че ще бъде награден на онзи свят с вечно блаженство. Затова Ямблих в своя труд „За живота на Питагор“ твърди, че „всички… трибали… убеждават синовете си, че душата на умрелите не може да загине, но продължава да съществува, та не трябва да се страхуват от смъртта и тъй ги закаляват срещу всякакви опасности“.[19]
Всички опити на съседните и по-далечните човешки общности от предримската епоха да отнемат на трибалите тяхната независимост били безуспешни или скъпо стрували на неприятелите. В „История на Пелопонеската война“ гръцкият историк Тукидит съобщава, че по време на сражението при Делон (424 г. пр.н.е.) „умрял и Ситалк, царят на одрисите, в един поход против трибалите, от които бил победен в битка.“[20]
С безпримерен героизъм трибалите посрещат и Филип II Македонски при Дунавския му поход през 339 г. пр.н.е., отнемат му плячката и тежко го раняват. През 335 г. пр.н.е. Александър Велики се опитва да отмъсти за неуспеха на баща си, но не сполучва да отнеме независимостта на гордите трибали.[21]
Всички тези събития от края на V и през целия IV в. пр.н.е. недвусмислено говорят за могъществото на трибалската държавна организация, чиито предводители от Враца, Сирм и Хелес привличат античните автори със своите политически и военни качества. Но пребиваващата там тракийска върхушка не би действувала успешно без подкрепата на селските трибалски бойци, за което свидетелствуват археологическите находки от Медковец, Сталийска махала и Цибърварош в Ломския край. До идването на римляните в нашия край трибалите си остават самостоятелна политическа и военна племенна общност.