Петър Кузманов, Цветан Симеонов, Георги Филипов
История на село Медковец (3)

2. Географска характеристика

Географските условия имат определено важно значение за историческия процес като икономическо, обществено-политическо и културно градиво за човешкото общежитие от дадена област. В този смисъл географската характеристика на село Медковец е повече от наложителна.

Селището Медковец се намира на 25 км югоизточно от град Лом, с който векове наред е било свързано в стопанско, административно и културно отношение, и на 27 км северозападно от Михайловград (Кутловица, Фердинанд), който днес е център на едноименна област. Селото е разположено сред Медковското поле, върху което се намират още и селищата: Сливовик, Расово, Кърки жаба (дн. Аспарухово), Бъзкъръ̀ (дн. Пишурка); на югозапад и запад граничи със землищата на Луковица (дн. в състава на с. Хр. Смирненски), Брусарци, Крива бара и Василовци; а на изток и югоизток с Долно Церовене и Безденица.

Преди около 120 години нашият край е посетен от видния унгарски етнограф, археолог и географ Феликс Филип Каниц (1829-1904 г.). В труда си „Дунавска България и Балканът“ той дава ценни сведения за географските условия в Медковското поле. „От Славотин — пише той — направих най-напред едно малко отклонение на северозапад, за да се ориентирам в най-южната част на Ломската област, където отбелязах нови 9 селища. Това бе моето последно по-голямо топографско постижение в това пътешествие, после се отправих на североизток към Сливовик и по-нататък през една почти гола равнина. Постепенно се бях спуснал с 300м от водораздела Огоста — Цибрица надолу, и следователно с 1800м от Чипровския балкански проход, и ето ме отново на българската Дунавска тераса. Силно вълниста местност, тя криеше само в най-дълбоките прорези сочна зеленина, въздухът беше страшно горещ и аз се почувствувах щастлив, когато късно вечерта стигнахме в Медковец.“^[1]

По-нататък в труда си унгарският географ изтъква, че в центъра на селото се простирала прелестна горичка, в чиято сянка в 20,00 ч. той зарегистрирал 20°С. Особено му досаждали големите рояци комари, които му попречват да престои на открито. Все пак Ф. Каниц се утешавал с мисълта, че пренощуването му в Медковец са последните часове, които трябвало да прекара на българска земя през 1871 г. „В малката одая на примитивната селска къща — пише той — беше нетърпимо душно, сънят ме напусна, а мисълта за предстоящата езда в очаквания за следващия ден зной не ми донесе утеха. Аз реших да избягна поне последното страдание, към полунощ събудих хората, наредих да се даде зоб на конете, да оседлаят и потеглих. Моето заптие познаваше пътя, въздухът бе необикновено лек, обсипаното със звезди небе осветяваше всичко наоколо и когато розовата заря на източния хоризонт извести за настъпването на първото септемврийско утро, ние бяхме пристигнали вече здрави и читави в Расово. Никога няма да забравя с какви чувства се наслаждавах на великолепието на изгрева, нито неописуемия разкош от багри, съпътствуващ прехода от нощ към ден, нито яркия контраст между златния източен и тъмния западен отрязък от небосвода, нито пък величествената верига на Балкана на юг, огряна от слънчевите лъчи, който, само преди месеци загадъчен, сега вече бе разкрил за мен своите тайни.

Расово и Кърки жаба бяха последните селища, които отбелязах за първи път. С това приключи моето топографско описание на Западна България. За това, каква terra incognita (неизвестна земя — б.а., П.К.) е била тя преди моята работа, би трябвало само да се посочи, че признатата за най-добра карта на Киперт от 1871 г. посочва на погрешно разположената там Цибрица само 4 селища, от които Кустенци не съществува на Дунавската тераса, а Чипровец, Вереница и Габровница всъщност се намират край Огоста, следователно на съвсем друга река. Освен градчето Цибър на река Дунав, нашите карти от 1871 г. посочват край Цибрица само едно-единствено селище, докато моята карта отбелязва сега вече всичките й 33 селища.“^[2]

И така във физикогеографско отношение Медковското поле, заедно с пространството между Медковец и Сливовик, които Ф. Каниц определя като „гола равнина“, има равнинен релеф със слаб наклон на изток. Следствие на ерозийните процеси, землището е пресечено от десетина повече или по-малко дълбоки дола: Цибрица, Сливовишки дол, Слатина, Козаровец, Селската бара или Торловица, Божуровица, Сухата падина или Пенков кладенец, Торлаканската падина, Дарков дол и Хайдушки дол. Всички долове се спускат от запад към изток, само Хайдушки дол се отправя на запад.

Освен от дълбоките долове Медковското поле е слабо пресечено и от двадесетина падини, които се спускат към доловете от юг към север и обратно. Така Джидова, Гъньова, Робова и Малката слатинска падина се вливат в Слатинския дол; Шарковата и Малката пояшка падина се втичат в Козаровец; Преката падина е насочена към Виняшкия дол; Лозанската, Фильовата и Пояки падина се отправят към Селската бара, която дели селото на две части — в тях обикновено повечето от живеещите наблизо селяни отглеждат зеленчуци; Чупренската, Чирепните и падината Гирка се вливат в Божуровица; Янина бара се втича в Сухата падина; Боздуковата, Табаковата и Китовата падина достигат Торлаканския дол или „Пчелиньете“; на югозапад Стойчова падина се съединява с Хайдушки дол.

Природното богатство, на което се радват жителите на селата Безденица, Долно Церовене, Брусарци, Крива бара и Василовци, е непознато за Медковец — през неговото землище не минава никаква река. Наистина известни са блатата Бойчово, Радово, Хвърклина бара, Турските локви, Дурчовите локви и др., но в тях се задържа вода само при изобилни и продължителни дъждове. Затова още преди около стотина години Димитър Маринов се изказва така за лишеното от водни ресурси Медковско поле: „То е изложено на суша. Истина, то лежи на две бари: Божуровец и Козаровец, които се събират в околностите и текат покрай селото, но в тях има вода само когато вали дъжд или се топи зимният сняг. Вода селяните черпят от дълбоко изкопани кладенци, а стоката пие вода в блатото, което е край селото“^[3], т.е. Жеравица — отдавна отводнена и залесена с малка горичка. Освен това в наши дни около селото са изградени няколко малки язовира, а Медковец и домовете на неговите жители са водоснабдени.

Теренът, върху който е разположено селото, е 182м над морското равнище. Този релеф в миналото е позволявал развитието на съобщенията без разход на особено големи парични суми или трудови ресурси. Както ще видим по-нататък, още през време на римското господство, средновековието и турското владичество Медковец се намира на важна пътна артерия, свързваща Сердика (София) — Бонония (Видин). Днес селото комуникационно чрез асфалтиран път се съединява с Расово, разположено на главното шосе София — Михайловград — Лом, и през Сливовик и Славотин с шосето София — Михайловград — Видин. По тези съобщителни линии модерни автобуси редовно пренасят пътници. А от 1913 г. гара Медковец улеснява жителите на нашето родно място, Сливовик и Расово да пътуват по железопътната линия докъдето пожелаят, а също така да отправят и получават багажи, за развиване на търговския и културен обмен. Много преди това обаче, от 1838 г., селяните имат възможност чрез Ломското пристанище и плаващите по Дунава речни кораби да изнасят в Европа зърнени храни, добитък, мед и друга продукция, или да пътуват, работят или емигрират във Влашко, Сърбия, Русия и централната част на континента.

Климатът на Медковското поле е умерено континентален, но загражденията от юг на Стара планина не позволяват да се почувствува влиянието на Бяло и Средиземно море. Затова понякога зимата тук е много сурова и термометърът показва минус 29-35°C, а лятото е сухо и горещо до 42,2°C през август. При все това до неотдавна, когато горите около селото не бяха изсечени, средният годишен валеж в района бе приблизително 600 мм. Липсата на растителногорския пояс понастоящем осезателно се чувствува — средният годишен валеж е 450 мм, а средната годишна температура е 11,4°С.^[4]

Димитър Маринов изнася, че според съобщенията на метеорологическата служба от 1896-1910 г. средният годишен валеж е бил 540 литра на квадратен метър: най-големият — през 1895 г. — 770 литра, а най-слабият — през 1908 г. — 345 литра. Ако дъждът вали непрестанно и по-продължително, количеството на валежа нараства, обаче времето става кишаво, а кишата принася вреда на нивите в Медковското поле. Затова при такава природна картина селяните не без основание казват: „От суша нещо, от киша нищо.“^[5]

Медковското поле не е предпазено от никакъв завет или заслон. На север Карпатите се намират твърде далеч, а от юг Балканът също отстои на около 40 км. Ето защо това местоположение на селото го излага на действието на всички ветрове: от запад към изток, известен под името горняк; от изток към запад — долняк; от пладне към полунощ — южен вятър, лодос или бял вятър; от север към юг — северняк; от юг-изток с име кошава; от североизток — козица. Горнякът разкарва облаците и чисти небето — затова когато времето е кишаво, очакват горняка, който не само чисти небето, но и суши земята. Долнякът докарва облаците, а югът — лятно време дъжд, а зимно, ако има сняг, топи го и донася нов сняг, оттам и народната скоропоговорка: „Юг — за друг.“ След южняка обикновено идва кошавата, който лятно време докарва дъжд и прохлада, а зиме — студ и сняг с виелици, Козицата духа обикновено през зимата, вследствие на което донася голям студ и мраз.^[6]

Според силата, с която духат, ветровете в нашия край биват: полибник — много тих вятър, който подухва (полибва) само вечер (пролет и лято) и прохладява времето; вихрушка — действуващ понякога през летните горещини, и то за секунди; сприя — разразяващ се ненадейно със страшна сила и скорост вятър, който понякога вдига покриви на къщи, обръща коли, издига във въздуха купи сено, изкоренява дървета.

Теренът, върху който е разположено селото, се състои от глинесто-плиоценски наслаги. От полските картографски проучвания и лабораторни изследвания се вижда, че тук са разпространени два почвени типа черноземи и сиви горски почви; те са се образували върху тежки глинести материали. Силно изложените черноземи, средно мощни, се развиват върху терен с по-добър естествен дренаж под преобладаващото въздействие на ливадно-степната растителност. По-голямата част от чернозема в землището на Медковец се развива върху равнинен терен с много слаб дренаж. Единични места от територията са напълно безотточни. При тези условия под влияние на ливадно-степната и горската растителност (някога) са се образували силно изложени черноземи, слаби глиновидни и средно мощни. Този релеф е благоприятствувал за формиране и на глиновидните горски почви. Така че по агропроизводствени свойства тези две почвени различия са много близки.

Плодородието на тези две почви се ограничава преди всичко от твърде неблагоприятните им водно-физически свойства и въздушен режим: тежък механически състав, слаба водопроницаемост, плътно сложение и слаба аерегация. Водната маса се задържа продължително време върху повърхността, вследствие на което се затруднява навременната и качествена обработка на земята. „Почвата — пише Д. Маринов за Медковското поле — е черна смолница, весма плодородна, обаче в населението беше се вгнездило убеждението, че е много слаба и не ражда нищо, по-късно, когато в чифлика «Бъзкария» почна да се работи с модерни плугове и селяните видяха какво плодородие дава тая същата тяхна «слаба» земя, убедиха се в противното.“^[7] Предубеждението на медковчани обаче изцяло се разсейва, когато започнаха да се използуват трактори, редосеялки, сноповръзвачки, вършачки и друга модерна агротехника, експлоатирането на която чувствително повиши добивите и направи по-лек труда на селяните.

Описаните по-горе почви позволяват да се отглеждат през вековете просо, ечемик, пшеница, царевица (от XVII — XVIII в.), слънчоглед, боб, леща, коноп, а след 9 септември 1944 г. на кооператорите бе наложена и тютюневата култура. Тучните пасища и горските ливади пък благоприятствуваха за развитието на животновъдството (волове и крави, биволи и биволици — днес напълно изчезнали, коне и кобили, магарета, овце, кози) и пчеларство, с които Медковец се е славел в далечното минало.

Накрая нека изтъкна, че от вековните природни богатства за Медковец и за района бяха обширните и гъсти горски масиви, които опасваха селото от всички страни, освен откъм Сливовик. Както се изтъкна вече, унгарският географ Феликс Каниц още през 1871 г. намира горичка дори и в центъра на селото. За тази богата някога, пък и до 9 септември 1944 г., горска растителност днес напомнят само топонимичните названия Горуняка, Кленяка, Брестака, Церака и пр. Немилостивото изсичане и унищожаване на горите около Медковец от местните представители на тоталитарния комунистически режим бе най-голямото престъпление, от което нарушената естествена връзка между човека и природата тепърва ще има да се отразява отрицателно върху климата, екологията, стопанската дейност, здравето и духовния живот на населението.

Такива са в общи линии географските условия, при които се появяват и живеят обитателите на медковското землище от най-старо време до наши дни.