Юрий Королков
Кио ку мицу (9) ((строго секретно))

Делници

Мукденският инцидент и по-нататъшното развитие на събитията на континента донесоха на военните нови звания, ордени, парични награди… Получи своето и разузнавачът диверсант Итагаки Сейширо. Той стана генерал и на гърдите му се появи нов орден „Изгряващото слънце“. По този повод кореспондентът Такеучи се яви в мукденската военна мисия, за да засвидетелствува своето уважение и да поздрави Итагаки с новото звание…

Когато разговорът премина към манджурския проблем, Такеучи запита:

— Кажете, генерале, може ли вече по-точно да се определят границите на Манчукуо? За мене те са разлети и неясни…

— Граници ли? — попита на свой ред Итагаки и се разсмя. — За военните, Такеучи сан, граници не съществуват… Всичко зависи от ситуацията, от успеха или неуспеха на армията… Масленото петно има ли граници? Гледайте!…

Итагаки взе лист хартия и с мек черен молив нарисува схемата… След това посегна към порцеланово шишенце с бобово масло и капна върху хартията няколко капки. Петното се размаза, хартията стана прозрачна.

— Можете ли да определите колко ще нарасне това петно? То зависи от количеството масло, излято върху хартията: още няколко капки и неговите граници са други. А при нас тези подвижни граници зависят от това — колко войски се използват за окупация.

Масленото петно продължаваше да се разширява към Амур и китайската стена.

— Нали ме разбрахте, Такеучи сан. Това е за вас, но не и за печата.

— Погледнете — каза Такеучи, — масленото петно се разпространява отвъд Амур, към руското Забайкалие.

— Точно така е! Сферата на великия разцвет на Източна Азия включва севера и юга. Хако ичио! Всичко това са ъгли на японския покрив. За съжаление, в Токио има хора, които ни пречат, но шумливите бентове не могат да издържат дълго тежкия напор на водата…

Действително, в Токио продължаваше скритата борба на военните с гражданските власти. На мястото на изплашения от покушението премиер Вакацуки дойде Инукаи, но и той не задоволяваше екстремистите, групирани около генералния щаб. Наистина, военен министър стана генерал Араки и това можеше да се смята за постижение — на политическата арена Араки беше много по-значителна фигура, отколкото неговият предшественик Минами.

Що се отнася до дейността на премиера Инукаи, той още в първите дни на своето управление предизвика недоволството на военния лагер. Не бяха изминали и две седмици, откакто Инукаи беше заел резиденцията на японския министър-председател, когато Мацудайра — министър на императорския двор — извести ръководителя на новия кабинет, че негово величество е благоволил да даде аудиенция на своя премиер. Министърът на двора му съобщи също, че в определения час дворцовият екипаж ще дойде за Инукаи в неговата резиденция…

Освен императора на беседата присъствуваха министърът на двора, лорд-пазителят на печата и неговият старши секретар маркиз Кидо. Разговорът се водеше около колониалната политика на новия кабинет.

— Какво ще правите, ако армията се обяви против вашето предложение? — запита Хирохито.

Преди това Инукаи току-що бе изложил гледището си, че светът не трябва да възприема събитията в Манджурия като японска агресия. Трябва да се действува по-деликатно, по-дипломатично. Обстановката на континента трябва да се смекчи, да се поразведри. Инукаи отговори на императора:

— Ваше величество, аз ще поддържам своята политика при всички обстоятелства. Надявам се на вашата благосклонна подкрепа, сине небесни, и бих искал покорно да ви помоля да издадете указ за частично изтегляне на нашите войски от Манджурия…

— Сега това ще бъде много сложно — обади се лорд-пазителят на печата, постоянен и личен съветник на императора.

Хирохито не се реши да издаде такъв указ, той също се боеше малко от военните.

На частната аудиенция при императора, освен премиера, присъствуваха още само трима души и въпреки това разговорът стана известен на „Сакура-кай“. Становището на Инукаи предизвика гневно възмущение у младите офицери. Но министър-председателят продължаваше своята политика. Той не се побоя даже да изпрати тайно своя личен посланик Кояно в Китай при Чан Каиши за преговори. Със секретна телеграма Кояно извести премиера, че китайците не биха възразили да започнат преговори. Тази телеграма беше прехваната от сътрудници на военното министерство. Това още повече настрои военните срещу премиера. Речта на министър-председателя в парламента окончателно реши неговата съдба: Инукаи възхваляваше демокрацията и осъждаше фашизма, който печелеше все повече привърженици сред японската военщина.

Мнението на премиера, изказано пред депутатите от парламента, се различаваше от крайните възгледи на известния ни вече Окава Сюмей. Заедно с Хашимота, който беше изтърпял своите двадесет и пет дни гарнизонен арест за участието си в метежа, Окава създаде ново дружество и го кръсти на името на първия император Дзиму. Окава Сюмей, идеолог и философ на могъщите промишлени кръгове, изповядваше възгледи, диаметрално противоположни на мнението на Инукаи. Страната трябва да се отърси от разложителното влияние на демократизма, да се укрепва духът на нацията — прокламираше Окава. Той изтъкваше за пример фашистката партия в Германия…

Окава Сюмей не се ограничи само със словесни спорове. Веднага след като завърши сесията на парламента, директорът на Южноманджурската компания предаде на полковник Хашимота тежък пакет, увит в елегантна фурошика — копринена кърпа с цвят на виолетова перуника. В града беше настъпил „виолетовият“ сезон — по бреговете на токийските изкуствени езера, каналите и дворцовите ровове разцъфтяваха перуниките и токийците носеха фурошики със същия виолетов цвят. Обикновено в тях имаше най-безобидни вещи и кой би могъл да помисли, че във фурошиката на Окава бяха загънати няколко пистолета и запас от бойни патрони.

Една седмица по-късно няколко офицери от военноморския флот нахлуха в резиденцията на Инукаи и застреляха в упор премиера. Офицерите изповядваха закона Бушидо и не считаха за престъпление политическото убийство. Така им внушаваше Окава…

За изминалите две-три години това беше дванадесетото, а може би и петнадесетото политическо убийство в японската столица.

Морските офицери, които убиха министър-председателя, веднага се явиха в най-близкия полицейски участък. Те предадоха оръжието си на дежурния и му съобщиха какво се бе случило в резиденцията на премиера. Офицерите не скриваха това, което бяха извършили.

Но подполковник Хашимота, Окава Сюмей или благоразумният генерал Койшо, снабдили с оръжие заговорниците, естествено, не се явиха в полицията. Те предпочетоха да останат в сянка. В деня, когато погребваха премиера Инукаи, те обядваха в дома на барон Харада. Тук беше и маркиз Кидо, старши секретарят на лорд-пазителя на печата на императора. Барон Харада каза:

— Ако и новият кабинет започне да води същата политика, ще има и второ, и трето убийство… Нали така, Окава сан?

Окава, както другите, насядали край масата, се съгласиха с барон Харада, макар че никой от присъствуващите не говореше за личното си участие в покушението срещу премиера.

След като генерал Танака подаде оставка, начело на правителствения кабинет се изредиха за много кратко време още трима премиери: Хамагучи, Вакацуки и Инукаи. Двама от тях бяха убити, а третият — Вакацуки — по една случайност избягна смъртта. Военните действуваха безогледно в домогванията си на всяка цена да се доберат до властта. Те чувствуваха могъщата подкрепа от страна на промишлените тръстове, за които ставаше все по-тясно на островите. Никой никога не виждаше представителите на дзайбацу, никой не би могъл да ги изобличи в съчувствие, те само даваха пари, а парите не миришат… Може би само Окава Сюмей действуваше по-открито, като поддържаше връзка между военните и промишлено-финансовите кръгове, но и той проявяваше предпазливост.

Създаването на монархическа държава в Манджурия начело с Пуи беше завършено, когато Тайният съвет в присъствието на императора със задна дата одобри свършения факт. Всички пак така бяха насядали край дългите маси и пак така ставаха, вземайки решение. И пак така безмълвен седеше императорът, благославяйки сякаш с присъствието си всичко, което ставаше тук, в Тайния съвет. Председателят каза:

— Предадена ни е молба от Квантунската армия да се създаде правителство в Манджурия, което да управлява държавата. Квантунската армия счита, че би било целесъобразно на трона да се възкачи Хенри Пуи. Молбата е изпратена от командуващия Квантунската армия генерал Хонджо.

— Ние съзнателно забавихме провъзгласяването на монархията — каза един от съветниците. — Сега можем спокойно да го направим. Решението ни няма да причини международна криза, което можеше да се очаква преди година.

Втори съветник възрази:

— Новата държава е създадена по волята на народа на Манчукуо. Ние ще сключим пакт, който предвижда уважение и неприкосновеност на новата държава. Правителството на Манчукуо обяви своята независимост и отделяне от останалия Китай. Това е тяхна вътрешна работа. Ние не нарушаваме международните закони, ако признаем Манчукуо. Що се отнася до секретните клаузи на договора с Манчукуо, за тях никой няма да узнае…

Все пак един от присъствуващите запита:

— А как ще погледнат на това американците, англичаните, французите?

Отговори председателят на Тайния съвет:

— Нашият посланик в Съединените щати се позаинтересува дали американското правителство ще изрази протест, ако императорска Япония признае Манчукуо. Държавният секретар отговорил, че нямат намерение да се намесват в нашите работи, а още по-малко да свикват по този повод международна конференция, Обществото на народите и тем подобни. Нашият посланик предполага, че Вашингтон приема благосклонно излаза на Япония на континента край границите на Съветска Русия.

— Тогава можем спокойно да гласуваме — обади се някой, седнал до председателя.

При гласуването всички станаха до един. Взето бе решение да се предложи на правителството да изпълни молбата на Квантунската армия — Пуи да бъде въздигнат за държавен глава на Манджурия.

Но главоболията във връзка с това се паднаха на четвъртия отдел на щаба на Кваитупската армия. Генерал Хонджо не вземаше пряко участие в това, беше се доверил изцяло на работниците от своя щаб. Само веднъж, на път за кабинета си, той надникна в отдела. При появяването на командуващия офицерите станаха прави.

— С какво се занимавате? — запита генерал Хонджо.

— Правим монархия, ваше превъзходителство…

— Добре, продължавайте — каза Хонджо и затвори след себе си вратата.

Обсъждането в отдела продължаваше. Трябваше да се предвиди всичко до най-малките дреболии, включително и държавното знаме. При Чжан Сюелян то беше светлосиньо с бяло слънце по средата. Решиха така да го променят, че с нищо да не напомня старото. Спряха се на знаме от пет цвята и на всеки цвят определиха символичното значение. Получаваше се нещо внушително: червения — преданост и верноподанство, синия — благоденствие, белия — справедливост, жълтия — приветствие, а за черния цвят мислиха, мислиха, но нищо не можаха да измислят…

След това разискваха за резиденцията на императора — къде да бъде разположена, за разходите по поддържане на двора, за министрите и съветниците, за наименованието на ерата на царуването на императора. За министър-председателя решиха веднага — нека бъде Чен Сяо, дворцовият управител на Тянцзин. По-важно е умно да се подберат японските съветници. Спряха се на двама генерали от жандармерията: Йошиока ще стане личен министър на императорския двор, а генерал Таракасуки — съветник. Той ще стане още и шинтоистки епископ… Полицай-епископ! На Таракасуки ще трябва да се възложи също и управлението на търговията с опиум, която дава основния доход на Квантунската армия. Но Итагаки възрази: нека тази търговия се поеме от Доихара…

Когато всички постове бяха разпределени и всичко беше подготвено, изпратиха делегация за императора. Хенри Пуи с нетърпение очакваше да заеме мястото си на престола. Неотдавна при него беше идвал атаман Семьонов с предложение да бъде нает на служба. Разбира се — петнадесет хиляди саби не падат от небето. Японците подкрепиха Семьонов и атаманът започна да прехвърля конницата си по-близо до Амур.

Атаман Семьонов изпълни същевременно и поръчението на Итагаки — внуши на бъдещия император да напише писмо до военния министър на Япония във връзка с трона: нека му съдействува — той е съгласен. Хенри Пуи написа такова писмо съгласно обичая — върху жълта коприна, и Чен Сяо подпечата посланието с червения императорски печат. Итагаки тържествуваше — нека посмее някой сега да поддържа версията, че императорът е бил отвлечен. Пуи сам се стремеше към императорския трон и молеше за подкрепа.

… Когато Хенри Пуи беше на четири години, по-точно на три, защото на Изток възрастта се изчислява от момента на зачатието, той наследи трона на Цинската династия и баща му го заведе в храма на небето в Пекин, за да съобщи на предците за знаменателното събитие. Пуи не помнеше какви думи бе повтарял шепнешком пред олтара в храма сред грамадните позлатени колони. Той помнеше само виолетовата синева на триетажния покрив, слял се сякаш с цвета на небето, и белия пиедестал на храма, окръжен от мраморна дантелена балюстрада.

Но това, което Пуи запомни за цял живот, беше Хуанцю — Олтара на небето — върху кръглата бяла тераса. Детето император беше доведено тук и поставено в центъра на терасата; подсказваха му да произнесе фразата:

„О, Небе, аз дойдох при теб.“

Пуи произнесе това със слабичкия си детски гласец и изведнъж се изплаши, като чу собствения си глас гръмогласно да му отговаря: „О, Небе, аз дойдох при теб!…“ От могъщия екот сякаш се сгромолясваше небесният свод.

Това беше изкуството на акустиката — древно изобретение, но малкият Пуи от този момент започна да се мисли за най-великия от великите и усети императора в себе си — той говореше с небето и гласът му ехтеше като гръм…

Сега Пуи, назначен от японския полковник за император, отново влизаше в храма, облечен според изискванията на ритуала в древни манджурски одежди, влизаше, за да се поклони на олтара и извести прадедите за назначението си. Но сега той не изпитваше чувства на тържественост, каквито бе изпитвал някога в храма на небето. На душата му беше някак си обикновено, делнично.

Изпъчил гърди, от храма той премина в тронната зала, седна върху разкошния трон и подписа указ за възкачването си на престола под името Кан Де.

„Встъпвайки на престола — беше казано в указа — по волята на небето, ние, императорът, издаваме настоящия манифест… Престолът на манджурската империя се наследява за вечни времена по мъжка линия от синовете и внуците на император Кан Де.“

Ерата на Кан Де, в която започваха да живеят поданиците на неговата държава, беше обявена за начало на ново летоброене.

Но в душата си Пуи нямаше чувството за нещо постоянно, а още повече за вечно. Може би беше права жена му Суан Те, която така скептично се отнесе към японското предложение… В разгара на тържеството Пуи изведнъж изпита желание да се върне в Тянцзин, в сенчестата си градина и в тишината…

Главният дворцов слуга Тен Сяо, който много години всяка вечер помагаше на императора да се съблича и събува, бързо влезе в новата си роля на министър-председател. Той постави почтително императорския печат върху указа и прочете на глас съдържанието му. Всички завикаха „Вансуй!“ в чест на раждането на новата империя, в чест на възкачването на новия император на престола.

До трона стояха в малка група японците — командуващият Хонджо, неговите най-близки сътрудници Итагаки и Доихара, а също и бъдещият съветник на императора Таракасуки. Те също викаха „Вансуй!“ и изразяваха радостта си по повод националния празник.

Това ставаше в столицата на новата държава Чанчун, преименувана в Синцзин по случай възшествието на Хенри Пуи, императора на Манчукуо.

А вечерта в покоите на Хенри Пуи се яви генерал Таракасуки. Той беше успял да свали парадния си мундир, с който присъствуваше на коронацията в тронната зала, и сега беше облечен в тъмнокафяво делнично кимоно.

— Ваше величество — почтително каза Таракасуки, — трябва да подпишете военния договор с командуващия Квантунската армия.

Той разтвори голяма сахтиянова папка и подаде на Пуи тънка четка от косми на сибирски пор, като я потопи преди това в маслен туш.

— Но аз не съм го прочел…

— Нищо, нищо… Аз съм ваш съветник и вече няма да става нужда да се обременявате с досадни работи. Предвидено е всичко, което е нужно. Генерал Хонджо вече го подписа… Моля ви!

Хенри Пуи пое покорно четката и изписа върху договора своето име.

— Господин премиер, поставете императорския печат…

Когато Чен Сяо подпечата договора с червен печат, генерал Таракасуки се обърна към него:

— Господин министър-председател, вие също трябва да подпишете това ваше писмо — приложение към договора.

Чен Сяо успя все пак да прочете набързо няколко реда.

„Моята страна — казваше се в писмото — в бъдеще поверява на Япония националната отбрана на Манчукуо, както и поддържането на общия ред в страната. Всички разходи, необходими за тази цел, поема нашата страна…“

Чен Сяо услужливо подписа подадения му лист. След като поизчака да засъхне туша, съветникът на императора постави, документите в сахтияновата папка.

— Ваше величество — каза Таракасуки, — бих желал да се възползвам от случая и да ви посветя в работите на вашата държава… Отсега вие ще се наричате Върховен управител. Личната императорска охрана ние ще заменим с войници от Квантунската армия… В интерес на вашето спокойствие, моля ви почтително да дадете списък на най-близките роднини на ваше величество, за да им разрешим да посещават двореца. Разбира се, родствениците не бива да отвличат император Кан Де от държавните работи… На вашите министри ще давате аудиенция само веднъж в годината. Ние ще направим всичко, за да не бъде отвличан ваше величество от мъдри размишления за съдбата на монархията… За посланик на императорска Япония при двора на ваше величество е назначен командуващият Квантунската армия… За лични разходи на императорското семейство в бюджета на държавата са предвидени един и половина милиона йени годишно, включително и джобни разходи на ваше величество в размер на сто и петдесет хиляди йени… На мен, вашия покорен слуга и съветник, е възложено да освободя ваше величество от излишни грижи по управлението на държавата… Желая на ваше величество приятни сънища…

Като изложи пред императора всичко, което му бе поръчал генерал Хонджо, Таракасуки се поклони пред Пуи, шумно пое въздух през зъбите си и се отдалечи от императорските покои.

Започна ерата на Кан Де — периодът на царуването на последния император от Цинската династия Хенри Пуи.

 

 

Още не беше завършила агресията в Манджурия и японската военщина вече предприе нови акции за овладяване на Китай. Събитията се прехвърлиха в Шанхай, най-големия пристанищен град в Китай.

Каваи Тейкичи се завръщаше в Шанхай по море с японския кораб „Хотено-мару“, който извършваше рейсове покрай китайското крайбрежие. Той предпочете морското пътуване пред сухопътното през континента, развълнуван от събитията в Шанхай. Тук 19-а китайска армия въпреки заповедта на чанкайшисткото правителство встъпи в бой с японски десант и ето вече цял месец водеше ожесточена борба с интервентите…

Параходът спря на кея срещу Английската банка. Часовникът на кулата, издигаща се над покрива на сградата, показваше полунощ. Мек женски глас на различни езици обявяваше по високоговорителя, че пътниците могат да останат на борда на парахода до сутринта, тъй като в града било неспокойно. Въпреки това част от пасажерите слезе на брега. Сред тях беше и Каваи, решил веднага да се свърже с Одзаки. Той излезе на безлюдния крайбрежен булевард и мина край парка Уайтан до Градинския мост. В парка съгледа едно оръдие и до него японски войници с каски. Патрулът провери документите му и Каваи мина по моста към японските квартали…

Пипнешком той се добра до втория етаж и предпазливо почука на вратата.

— Кой е? — Каваи позна изплашения глас на Ейко, жената на Ходзуми.

— Ейко сан, аз съм — Каваи, извинявайте, отворете!

Одзаки се събуди и също излезе в антрето. Каваи свали обувките си и влезе в стаята.

— Идвам направо от парахода — каза Каваи. — Трябва ми Зорге. Имате ли нещо против да го потърсим веднага?

Малката стаичка, където седяха, служеше за гостна и за детска. Върху рогозката зад паравана спеше малката Йоко. С няколко думи Каваи разказа на Ходзуми за последните събития в Манджурия.

— В Шанхай се повтаря същото, което стана в Мукден — отговори Одзаки, — само че в малко по-друг вариант и, струва ми се, с други резултати. — Одзаки седеше с нощно кимоно от евтин плат, каквито се дават на пътниците в обикновените хотели. — Но ти си прав, трябва веднага да отидем при Рихард…

След няколко минути Одзаки вече обличаше коженото си палто в антрето.

— Ейко, не ме чакай, ще се върна сутринта — каза той, сбогувайки се с жена си.

— Но там стрелят — каза с тревога младата жена.

— Нищо… Бъди спокойна, стрелят по-нататък…

Стрелбата на улицата действително беше утихнала. Но когато преминаха моста и се приближиха към Нанкин роуд, канонадата избухна с нова сила.

Придържайки се към стените на къщите, те вървяха по тъмния мъртъв град, без нито една светлина в прозорците… По проспекта откъм хиподрума изсвириха няколко куршума. Един куршум удари съседната витрина. Счупеното стъкло иззвъня и отново настъпи тишина, нарушавана от далечни изстрели, глухи като подземни взривове.

По околни пътища те излязоха до френския сектор. Няколко пъти се натъкваха на патрули. Лъчът на електрическото фенерче падаше върху белите правоъгълни документи, а след това върху лицата на журналистите. Патрулите бяха различни — японски, британски, френски, но кореспондентските карти им отваряха път.

Разговаряха със Зорге чак до сутринта… Одзаки превеждаше, тъй като Каваи говореше много лошо немски. Със знаци, които само той си разбираше, Рихард записваше в бележника си най-важното. По няколко пъти той задаваше на Каваи като че едни и същи въпроси, уточнявайки за себе си някакви подробности, интересуваше се особено много за военния договор на щаба на Квантунската армия с марионетния император. Но Каваи в края на краищата знаеше твърде малко — Итагаки беше разказал на Такеучи, разбира се, далеч не всичко…

— А сега да помислим какво може да означава всичко това — предложи Зорге и посегна по навик за цигара.

— Според мен — каза Одзаки — за известно време генералният щаб ще съсредоточи вниманието си върху Манджурия и временно ще се откаже от завладяването на Шанхай.

— А новият морски десант на адмирал Нагано северно от града? — попита Зорге. — Деветнадесета армия се оказа в тежко положение.

Няколко дни преди това командуващият японския флот стовари десант морска пехота северно от Шанхай в тила на 19-а китайска армия.

— Да, това е вярно — потвърди Одзаки, — в щаба на адмирал Нагано има данни, че Деветнадесета армия е започнала да отстъпва от Шанхай. Заедно с нея се оттеглят работнически и студентски доброволчески отряди, за да не попаднат в обкръжение. В същото време британският посланик и посланикът на Съединените щати връчиха съвместен протест на адмирал Нагано. Те имат свои интереси в Китай. Французите също се присъединиха към протеста.

— Това достоверно ли е?

— Да, адмиралът сам го потвърди. Аз изпратих информация в редакцията на вестника.

— А китайската страна?

— Чан Кайши издаде нова заповед — Деветнадесета армия да се прехвърли за борба с комунистите.

— Но прокомунистическите настроения в тази армия са много силни — намеси се Каваи. — Как така?

— Тъкмо затова! — Одзаки се надигна и надзърна през прозореца. Навън беше съвсем светло. — Вие много искате от командуващия армията Цай Тинкай, той е настроен антияпонски, но далеч не и прокомунистически… Чувах, че маршал Чан Кайши казал по този повод: нека комунистите бият непослушните ми войски! Той е хитър и вероломен човек… Но не е ли време да си отиваме, господин Зорге…

— Добре, но преди това по чашка кафе — предложи Зорге. — Ще ви го приготвя по специална рецепта.

След закуската нощните гости си отидоха. Стрелбата все още продължаваше, но започваше да се отдалечава от града. Одзаки беше прав — 19-а китайска армия отстъпваше, за да не претърпи поражение — японските войски я обхващаха в клещи, като й нанасяха удари фронтално и откъм тила.

 

 

Няколко месеца преди това (Каваи Тейкичи се намираше тогава в Мукден) Рихард изпрати Макс Клаузен на юг — в Кантон, за да устрои там още една радиостанция. Шанхайският пръстен, както понякога наричаха групата на Зорге, се разширяваше постепенно и сега връзката с Москва, Хабаровск и Владивосток се поддържаше от три града на Китай, като всяка местна група работеше самостоятелно. Всичко, свързано с техническите средства, устройването на предавателите и установяването на връзка — легна върху плещите на Клаузен. За Кантон заминаха трима — Макс, Ана и Константин Мишин, като радист в Шанхай остана да работи чехът Вацлав Водичка.

Взеха със себе си в Кантон готов предавател, направен от Макс с помощта на Мишин. Клаузен се шегуваше: „Преминаваме на серийно производство, а ако потрябва, предавателят ще може да се използва като машинка за мелене на месо…“ Всъщност от многото части на предавателя само малкото тежко динамо имаше някакво отношение към радиотехниката; за непосветения човек останалите части представляваха куп стари домакински принадлежности: пакетчета слюда за кондензатор от газени лампи, изплетена от тънка тел виетнамска ваза, хлеборезачка… Всичко това беше напъхано из куфари и кошници, а динамото беше опаковано в сандък с домакински съдове. По пътя Клаузен се представяше за собственик на фотоателие и в случай на митнически преглед щеше да казва, че динамото му е нужно за работа, когато има прекъсване на електрическия ток. А знаеше се, че в Кантон градската електромрежа не работи добре.

… Бяха изминали само пет години от трагичните събития в Кантон. Гоминданските власти, насъсквайки всевъзможни отрепки, хулигани и декласирани елементи, разгромиха съветското консулство и зверски се разправиха със съветските дипломати — те бяха убити по време на погрома.

Гоминданците направиха контрареволюционен преврат и започнаха да громят Китайската комунистическа партия. Китайският народ бе подложен на тежък терор — половин милион революционни работници, селяни и интелигенти загинаха в гоминданските затвори или бяха обезглавени при масови екзекуции, наказателни експедиции и антикомунистически походи… С цената на кръвта на собствения си народ Чан Кайши и неговите вероломни генерали се стремяха да спечелят благоразположението на империалистите от Япония, Англия и Съединените щати. Но реакцията не тържествува дълго! В Москва знаеха и вярваха, че държавните отношения с Китайската република могат да се възстановят.

Трябваше да се следят настроенията на гоминданците и на представителите на чуждестранните държави, заинтересовани от скъсването на съветско-китайските отношения, за да се предотврати повтарянето на кантонските събития.

Такава задача именно получи Клаузен…

Групата работеше успешно. Но през май, когато след влажните прохладни ветрове настъпи непоносима жега, Макс Клаузен изпрати от Кантон тревожно съобщение:

„Мишин заболя тежко от туберкулоза, климатът действува гибелно върху здравето му. Разрешете да замине за Шанхай.“

Зорге прочете телеграмата. Той и Кляз се съветваха и обсъждаха създалото се положение. През това време на годината в Шанхай няма да е много по-добре за един болен от туберкулоза. Тогава Зорге каза:

— Да запитаме Центъра, аз обещах на Мишин да му помогна да се върне в Русия. Там ще може по-бързо да укрепи здравето си.

Кляз се съгласи, но изказа опасението:

— Но той е емигрант… Служил е при Колчак. Как ли ще погледнат на това в Центъра…

— Че какво от това?… Мишин е заслужил правото си да се върне в родината. Стареца няма да откаже.

Изпратиха до Москва шифрограма, а на Мишин разрешиха да се върне в Шанхай.

Когато Константин Мишин пристигна в Шанхай — още по-слаб, с горящи очи и подозрително ярка руменина, от Центъра беше вече получен отговор. Стареца даваше съгласието си Мишин да се завърне в Москва на лечение. Беше наистина много трогателно да се види как заблестяха очите на болния, когато Рихард му съобщи това.

— Благодаря! Благодаря, Рихард! — развълнуван говореше той. — Да си призная, боях се, че няма да ме пуснат в Русия, и зная, че биха били прави… А сега… сега аз ще отида на Цна. Чували ли сте за Цна — река в Тамбовско? Такава бистра, чиста вода… Ще лежа цели дни на горещия пясък сред гъсталаците на ракитака… И майка ми ще ми носи студено мляко с каната!…

Но изведнъж Мишин се закашля и извади изпод възглавницата носната си кърпа — върху нея се появи алено кърваво петно.

— Пак кръв — каза той, помрачнял за миг. — Но нищо!… Сега то няма значение!… Знаеш ли, Рихард, понякога ми се струва, че това не е туберкулоза, а носталгия. Тежка форма — няма нищо по-тежко от живота на изгнаника. Кога ще мога да замина?

Решиха, че Мишин трябва да тръгне веднага, щом се почувствува по-добре. За болния се грижеше Агнес Смедли…

Но на скиталеца Мишин, захвърлен от бурята на събитията далеч от роден край, не беше съдено отново да види бреговете на Цна. С всеки изминат час той гаснеше и в един горещ тропически ден умря.

Вечерта Одзаки и Зорге се отбиха у Смедли. Агнес почти не участвуваше в разговора. Ходзуми също беше потиснат, но не само от смъртта на Мишин. Той разказа за други произшествия — в британския сектор английски полицаи заловили повече от двадесет прокомунистически настроени китайци, както били на събрание в едно малко ресторантче на булеварда. Предали ги на гоминданската тайна полиция, която ги подложила на жестоки и изтънчени изтезания. Сред арестуваните имало пет души — членове на Лигата на левите писатели, някои от които Ходзуми познавал много добре.

Рихард за пръв път виждаше Одзаки така развълнуван. Той крачеше непрекъснато из стаята, спираше се до прозореца, взираше се с мрачен, невиждащ поглед към канала с плаващи джонки и отново започваше да снове от единия ъгъл до другия. Агнес и Зорге го следяха с очи.

— Нищо не разбирам в тази страна!… Нищо, макар че живея тук от няколко години — говореше Одзаки. — Нашите военни поне знаят какво искат. А тези! Изтребват своите, защото искат да защищават Китай от японците… Виждам като на длан какво ще донесе нашата колонизация. Нашата! Аз също съм японец. Понякога започвам да се ненавиждам… Виждам съюза на китайските предатели с японските окупатори.

Одзаки отново закрачи из стаята.

— Но какво общо имаш ти тук? — опитваше се да го успокои Зорге.

— Това, че се срамувам за своето безсилие… Ето всичко, което можах да направя за тези загинали… Преведох декларацията на Лигата на левите писатели по повод разстрела на двадесет и четиримата… Ето я.

Ходзуми извади от вътрешния си джоб сгънат на четири лист, изпъстрен с йероглифи. Четеше, като превеждаше направо на немски, тъй като Агнес и Зорге не знаеха японски.

„Разстреляха ги на разсъмване. Отначало обречените бяха заставени да копаят гроб, после на войниците заповядаха да ги заровят живи. Петима закопаха. Но такава разправа даже на войниците се стори жестока. Останалите бяха застреляни и ги хвърлиха в същата яма, където бяха заровени живите…

Когато преди екзекуцията войниците отидоха да ги изведат, всички — мъже и жени — запяха «Интернационалът». После тяхното пеене се чуваше и откъм стената на затвора, където ги екзекутираха. То секваше само при изстрелите и отново се подхващаше. Накрая се чуваха да пеят само пет-шест души… Отново изстрели и сега пееше само един човек. Гласът му беше слаб, дрезгав, рязък. Чу се още един изстрел и гласът млъкна…“

Одзаки безсилно отпусна ръката си, с която държеше листа.

— Това е ужасно! — възкликна той. — Разстреляха ги гоминдански войници, когато други войници от Деветнадесета армия и студентски отреди се биеха с японския морски десант, когато в работническите квартали на Шанхай падаха японски бомби… Готов съм да стрелям срещу тези китайски предатели, но не мога да го направя, защото самият аз съм японец… Това е ужасно!

— Чакай, Ходзуми сан — гласът на Рихард стана рязък, очите му се присвиха, веждите му се вдигнаха нагоре, — изпадаш в истерика… Да, да! — с движение на ръката си той спря протестиращия възглас на Одзаки. — Ти сам разказваше, че още като студент или аспирант си превеждал Маркс с някакъв свой колега — Рихард се спря, затрака с пръсти, опитвайки се да си спомни името. — Как беше…

— Фуюно — подсказа Одзаки. — После той умря в затвора Мацуя-ма…

— Да, Фуюно… Чел си с него „Държавата и революцията“, „Капиталът“, книгите на Ленин за империализма… Нима не си разбрал от тези книги главното, че светът е разделен на два лагера, извини ме за сентенцията, на богати и бедни, независимо от расата, цвета на кожата…

— Зная всичко това, разбрал съм го, макар и да не станах комунист — Одзаки прекъсна Рихард, — аз изповядвам хуманизъм.

— Но хуманизмът също предполага борба, за да се утвърди.

— Вярно, ти си прав, Рихард, но искам да кажа друго… Днес и колонизаторите искат да използват марксизма.

— Не те разбирам — призна си Зорге.

— Имам предвид десните японски социалдемократи… Те също поддържат колониалната политика на военната клика гумбацу, делят държавите на богати и бедни. Според тях Япония е бедна страна, притеснена от несправедливото развитие на историята, принудена да живее на островите, докато в същото време срещу нея е несправедливо богатият Китай. Две държави — пролетарска и буржоазна. Затова настояват да се експроприират експроприаторите… Виж какво пишат нашите социалпредатели.

Одзаки извади от чантата си връзка вестникарски изрезки, поразрови ги, извади една и зачете:

„Ако се изхожда от гледището на социализма, нашата страна със стомилионното й население върху малко парче земя, принудена да се свива до крайност, не може в международен мащаб да не бъде наречена пролетарска държава. В противоположност на това Китай, който при такава огромна територия е и сравнително рядко населен, в международен мащаб представлява една буржоазна държава. Пролетариатът днес, застрашен от гладна смърт, има общественото право да постави пред буржоазията с нейните богатства своите искания за защита на жизнените си интереси. Ето защо, когато нашата страна като пролетарска държава се стреми да придобие от буржоазен Китай правото да разработва стопанските му ресурси, това в никакъв случай не е империалистическо заграбване.“

— Но това е проява на фашизъм! — възкликна Зорге. — Спомнете си хитлеристкия „лебенсраум“ — жизнено пространство за сметка на съседните народи. Това е чистопробен националсоциализъм, с чиито лозунги Хитлер се домогва до властта в Германия.

— Да, ами ако китайските комунисти и техните ръководители един прекрасен ден също застанат на подобни позиции, ако започнат да пренасят социалните закони на човешкото общество върху отношенията между държавите, племената, нациите…

— Това не може да бъде — възрази уверено Рихард.

— Почакайте — прекъсна ги Агнес Смедли, — струва ми се, че се интересувахте какво съм донесла от Цзянси.

Почти цял месец Смедли бе прекарала в съветския район, където китайската Червена армия отблъскваше поредната настъпателна акция на гоминданците… Тя отново се беше срещала с интересуващи я хора, работила бе в болница, извършвала бе уморителни преходи с военни части. Агнес разказваше образно, с живи подробности, които даваха ясна представа за картината на живота в освободения район.

През последните месеци Рихард по-рядко се срещаше с Агнес — ту тя заминаваше за някъде, ту той изчезваше задълго от Шанхай или беше зает с работа и със седмици не можеше да се отбие в квартирата й. Агнес седеше притихнала и Зорге не й пречеше да се отдава на мисли, а може би на спомени. Пак беше вечер, както и преди година; изящната, почти абстрактна рисунка върху оранжево-сивите щори повтаряше живота зад прозореца: джонки, платноходки, лодкари под навеси от палмови листа… Пак така през прозореца лъхаше влажна топлина и мирис на спарено от реката. Това чисто външно усещане за нещо, станало вече веднъж, му напомняше и друго — някогашния им разговор, когато под влияние на някакво необяснимо чувство той започна да й разказва своето минало и довери на тази жена най-съкровеното си…

 

 

През есента на тридесет и втора година Ходзуми Одзаки напусна Шанхай. Редакцията му го отзоваваше в Токио. Зорге се опита да го задържи за тъй необходимата им съвместна работа. Одзаки се усмихна и отговори:

— А кой ще ме храни, Рихард? Съвместната ни работа не носи доходи. За убежденията си не мога да получавам пари…

Одзаки замина със семейството си за Япония още с първия параход; не много след това от Москва пристигна нареждане: Рихард да остави за свой заместник Кляз и да тръгне за Центъра веднага щом позволи обстановката.

Беше студено и неприятно време, когато Зорге и Смедли преди отпътуването се разхождаха из безлюден парк. Вървяха по изпръхналата трева, зелена даже през зимата. По върховете на дърветата шумеше вятърът. Агнес се спря до едно дебело дърво, широко разперило клони. Затърси нещо в тревата и когато най-после го намери, подаде го на Зорге.

— Помните ли, Рихард, какво ми бяхте казали за дружбата?

— Разбира се!…

— Това е акация от рода на мимозите. Вижте какви яркочервени зрънца са скрити в узрелите шушулки. На китайски дървото се нарича „Помни ме хиляда години“ — семената му се подаряват на приятели за спомен…

Агнес изпрати Рихард на гарата. Когато влакът тръгна, тя вдигна високо ръка и остана така неподвижна, докато отдалечаващите се вагони не изчезнаха от погледа й…

Зорге беше принуден да остане известно време в Пекин — в Шанхайхуан, близо до китайската стена, беше избухнал нов въоръжен конфликт и влаковете бяха престанали да се движат до Мукден и Гирин. Вестниците писаха, че неизвестен китайски диверсант хвърлил на перона на шанхайхуанската гара бомба в момента, когато там имало японски ешелон с войски. Жертви нямало, но въпреки това Квантунската армия окупирала района на Шанхайхуан южно от китайската стена. Съобщаваше се също, че полковник Доихара се намирал на гарата през време на инцидента.

Железопътната връзка беше прекъсната за една седмица. Зорге потегли за Москва още с първия влак след възобновяване на движението. Железопътната гара Шанхайхуан се намираше на половин денонощие път от Пекин. Японската агресия се разпространяваше извън границите на Манджурия. Влакът спря на гарата за малко. На перона имаше усилени патрули от японски войници, които не разрешаваха на пътниците да излизат от вагоните. От прозорците се виждаха планините, които стигаха до гаровите постройки. Опасвайки върховете им, по скалистите хребети се виеше висока, многометрова стена с амбразури и стражеви кули, издигната в древността за защита от набезите на номади. Сега тя не защищаваше никого. Накъде ли по-нататък щеше да се устреми японската агресия? Рихард си спомни разказа на Каваи за масленото петно върху географската схема на Манджурия, нарисувана от Итагаки. Разпространяващото се петно беше държавата Манчукуо с неопределени граници.

Рихард не знаеше защо го викат в Москва. Вероятно нова работа. Къде ли?… Може би в Германия?… Там положението е много изострено, Хитлер се домогва настойчиво до властта… Какво да се прави, щом трябва… Как го беше казала Агнес?… „Не е важно в коя страна работиш за свободата…“ Да се работи за свободата… А да се защищава съветската страна нима не означава да се работи за свободата на човечеството?!…

Рихард Зорге се връщаше в Москва след тригодишно отсъствие с чувство за изпълнен дълг, готов и занапред да защищава родината навсякъде, където се наложи.

Москва го посрещна със студове, с румената пелена на зазоряването, с бледожълти къдели дим, издигащи се отвесно над комините на къщите, с уличната глъчка, със звъна на трамваите. Москва си беше същата и все пак някак друга. Площадът пред Ярославската гара беше препречен от съоръженията на строящия се метрополитен, от отворените врати излизаше камион със сива, незамръзнала глина.

Колата преодоля стръмнината и се изкачи на площада с Паметника на свободата. Рихард обичаше този монумент с медните скрижали на Конституцията, излети от метала, взет от паметника на някакъв цар… Още един квартал и колата спря пред хотел с изящни мраморни колони. Рихард бе живял тук и преди.

Другарят, който посрещна Зорге на гарата, каза, че го очакват на улица Знаменска. Рихард се преоблече набързо, излезе на улицата и скочи в трамвая, искаше му се именно с трамвай да мине през Арбат. Тук също всичко беше ново — изчезнал бе храмът, който изпълваше площада; площадът беше станал широк, просторен… Близо до паметника на Гогол Рихард премина по булеварда, после кривна в пресечната уличка, спря се пред главната врата на една жълтеникава сграда и натисна копчето на звънеца. Зумерът започна да бръмчи, ключалката се отвори автоматично и Рихард влезе. Познатата стълба с дванадесет стъпала от бял камък; площадката, балюстрадата, прозорчето на дежурния…

След минута той беше в приемната на Берзин. Секретарката Наташа изчезна зад вратата на кабинета и оттам се чу гласът на Стареца:

— Да влиза, да влиза тоя китайски поданик… — Миг след това Берзин сам се появи на вратата и притисна Рихард в мечешките си обятия. — Е, хайде, разказвай, разказвай…

Секретарката затвори вратата, обшита с дебело кече… Разговорът беше дълъг, Наташа няколко пъти им сменя чая, но той все си стоеше на масата, изстинал и недопит.