Юрий Королков
Кио ку мицу (12) ((строго секретно))

„Рамзай“ излиза на предната линия

Първите месеци след пристигането си в Токио Рихард Зорге живя в „Сан“, един хотел от средна ръка, който не можеше, разбира се, да се мери с „Империал“, но имаше репутацията на съвсем солидно заведение. Този хотел с теснички, в японски стил стаи беше разположен встрани от шумната улица Гинза и същевременно не толкова далеч от нея, че обитателите му да се чувствуват откъснати от градския център.

В партера до просторното фоайе беше хотелиерната с неизменните й атрибути: табло за ключовете с вдълбани като на рулетка номера, тежки тефтери за записване на пристигащите, цяла колекция от телефони върху полирана поставка. Наоколо се въртяха услужливи хопове с твърди фуражки и сърмени ширити; те моментално предугаждаха и изпълняваха всяко желание на клиентите. Тук имаше и един постоянен посетител — човек с неопределена външност и възраст. Сутрин, когато Зорге слизаше и отиваше в хотелиерната, за да остави ключа си, този човек или тихо си говореше с хотелиера, или съсредоточено прелистваше книгата за посетителите. Той се покланяше вежливо на Зорге и после, без да се опитва да се крие, неотстъпно го следваше навсякъде. По цели часове той чакаше Рихард пред вратите на германското посолство, пред ресторанта или пред нощния клуб, където Зорге се отбиваше, после го придружаваше до хотела и изчезваше едва късно през нощта, за да бъде рано сутринта отново на поста си.

Беше един „ину“ — „копой“, полицейски осведомител, каквито се изпращаха след всеки чужденец или подозрителен японец. Винаги мълчалив и вежлив, той ходеше като сянка след Зорге, в нищо не се намесваше, нищо не питаше. Само запомняше какво прави и къде ходи следеният от него. Беше необяснимо как този човек, изостанал някъде сред градската тълпа, след половин час отново заставаше зад Рихард, току-що слязъл от таксито в другия край на многомилионния град.

Понякога този зле облечен човек биваше сменяван от друг — млад и разпуснат, а понякога след журналиста крачеше жена с дете на гърба. Появиха се и някакви други хора, които се навъртаха наоколо с безразличен вид. В стаята си Зорге откриваше следи от трескав обиск — някой ровеше в куфара му, без да се погрижи да остави вещите на същите им места. Под диска на телефона Рихард откри един микроскопичен микрофон за подслушване на разговорите му…

Такава беше системата на тоталния шпионаж — надзор над всички подозрителни лица. А за подозрителен се считаше всеки пристигнал в Япония.

Веднъж през зимата, когато времето беше студено, кишаво и пронизващият вятър мяташе по земята мокър сняг, примесен с дъжд, Рихард съжали безмълвния си спътник. Една весела компания журналисти, между които и Зорге, беше тръгнала към „Райнголд“ — германска кръчмичка на Гинза. Зорге вече се беше запознал с много кореспонденти, със сътрудниците на посолството и с някои членове на германската колония, която в ония години наброяваше повече от две хиляди души. На драго сърце те посвещаваха новия журналист в живота на Токио. Водеха го вечер по чайните и по малките японски кръчми. Но често предпочитаха германските заведения, където човек можеше да яде кренвирши със зеле, да пие баварска бира, като се чука с глинените канчета и вика „хох“, да бъбри непринудено, каквото му хрумне.

Смрачаваше се вече, когато кривнаха в една малка уличка с окачени нагъсто фенерчета, множество светещи фирми и припламващи йероглифи. Сякаш стените на улицата фосфоресцираха сред гъстата пелена на падащия сняг. Зорге поизостана от компанията и закрачи с агента.

— Как се казваш? — запита той.

— Хирано.

— Слушай, Хирано, на тебе май ти е много студено — Зорге хвърли поглед към смачканите му обувки, тъничкото палтенце и откритата глава. — Хайде да направим така: аз няма да изляза от „Райнголд“ по-рано от десет часа. Обещавам ти. Иди да се посгрееш, да изпиеш едно саке или да си свършиш някоя работа… Дръж! — Рихард пъхна в ръката на агента няколко дребни монети.

Хирано се повъртя нерешително пред изпъкналата врата, която имаше форма на голяма бъчва, после прекоси улицата и хлътна в една кръчмичка, пред която висеше като лампа смешно чучело на риба с черен цилиндър на главата. На горния праг беше закрепено едно снопче трева, сплетена в здрава плитка, и една узряла оранжева мандарина, за да отпъждат злите духове — такъв беше новогодишният обичай. Хирано пипна талисмана — нека той го пази от неприятности. Полицейският агент не беше сигурен, че този европеец със стремителни вежди няма да го излъже… Но тъй не му се искаше да стърчи на студения дъжд…

„Татко Кетел“, както наричаха съдържателя на кръчмичката, беше германски военнопленник, останал в Япония след Първата световна война. Отначало той все още се стремеше да се върне в своя „фатерланд“, но после се ожени за хазяйката си и отвори собствен бар; народиха му се деца и вече престана да мисли за връщане в Германия. Но татко Кетел се считаше за патриот — в кръчмичката му всичко беше немско, като се почне с фирмата „Райнголд“ и винената бъчва пред фасадата и се свърши с пищните макленбургски полички и разноцветни престилки, с които татко Кетел беше издокарал келнерките си японки. Германците се събираха най-често тук и Зорге не за пръв път идваше при Кетел.

Времето минаваше бързо и весело. Рихард разказваше смешни истории, спомени за Китай, където бе живял до преди една година. Някой каза, че наскоро от Китай пристигнал и подполковник От. Дали Рихард не го познава? Подполковник От? Не, не е чувал. Малко ли съветници е имал Чан Каиши… Зорге отговори нещо, без да даде вид, че проявява интерес към подполковника, но си помисли: не е ли това същият От, за когото беше слушал в Мукден? Разузнавач и протеже на генерал Зект. Интересно!

Когато се наканиха да си тръгват, Зорге погледна часовника си и вдигна ръка:

— Господа, почакайте! Не ме оставяйте сам. Не мога да напусна добрия Кетел преди десет часа. Обещах да изчакам тук до десет моя агент. Той ходи по петите ми, сякаш съм най-опасен шпионин! Трябва да удържа на думата си. Татко Кетел, дай още по една чашка за моя сметка!…

Излязоха от „Райнголд“ късно, отбиха се после във „Фледермаус“ — „Прилепът“, също германско ресторантче, но от малко по-ниска категория. Там, край дървените маси, изтъркани до бяло, бяха насядали пийналите постоянни посетители и разговаряха с келнерките, които едва се виждаха през синкавия тютюнев дим.

Агентът Хирано посрещна Зорге пред вратата на „Райнголд“, въздъхна облекчено и вече не се отдели от него. И все пак тази нощ Рихард Зорге изпрати до Центъра едно от първите си донесения. Той писа:

„Вече не се страхувам от постоянния надзор и различните форми на наблюдение. Смятам, че познавам поотделно всеки агент и методите, с които си служи. Струва ми се, че вече почнах да ги водя за носа…“

Рихард съобщаваше за първите си крачки, за деловите си срещи, за настаняването на хората, тревожеше се, че не може да установи сигурна връзка с „Висбаден“.

Непрекъснато следен, Рихард не бързаше да действува, оглеждаше се, ориентираше се в обстановката. „Бързай бавно…“ — помнеше той съвета на Бер-зин. Но все пак не стоеше със скръстени ръце. И колкото и странно да изглежда, именно това тотално следене, което тъй широко се използваше в Япония, до известна степен улесняваше конспиративната работа на Зорге. Той си направи един твърде важен извод: кемпейтай — японското контраразузнаване — следи безогледно всички, разпилява се, пръска сили и пуска агенти не защото подозира някого, а просто защото такъв е редът. Значи на тоталния шпионаж той трябва да противопостави строго индивидуална, много стегната и предпазлива работа, за да не попадне ненадейно в мрежата, поставена не специално за него, а просто тъй, за всеки случай.

През първите месеци Рихард „си създаваше име“ — той много пишеше за „Франкфуртер цайтунг“, за популярните илюстровани списания, умело установяваше връзки сред дипломатите, сред деловите кръгове, сред политици, артисти и военни чиновници… И само с един човек Рихард не можеше да се сближи, макар да знаеше отлично, че той е тук и дори мимоходом го беше срещал в Дома на печата, в западната част на Гннза, където много кореспонденти имаха свои работни кабинети. Това беше френският журналист Бранко Вукелич, пристигнал в Токио половин година преди Зорге. Вукелич беше уведомен, че трябва да работи под ръководството на „Рамзай“, но не знаеше кой е той. И двамата търпеливо чакаха обстановката да им позволи да се срещнат. Сигнал трябваше да даде Зорге. Разузнавачът придаваше особено голямо значение на срещата си със своя помощник Вукелич и не искаше да допусне и най-малък риск.

Интелигентният, блестящо образован Бранко Вукелич, по националност сърбин, беше токийски представител на френската телеграфна агенция „Хавас“ и освен това сътрудничеше на парижкото списание „Ви“ и на белградския вестник „Политика“. Младолик, с фини черти, с прекрасна осанка, с малко вирната глава, той минаваше за един от най-способните кореспонденти в Токио. Нямаше и тридесет години, когато пристигна в Токио, изпратен от Центъра, за да подготви базата на нелегалната организация. Син на запасен сръбски офицер, Бранко Вукелич учеше в Загребския университет, когато в страната избухна освободителното движение за независимо Хърватско. Като член на една марксистка група двадесет и две годишният студент Бранко Вукелич се отдаде изцяло на революционна работа: участвуваше в демонстрации, пишеше позиви, разпространяваше нелегални вестници, говореше на митинги и, естествено, беше един от първите, озовали се в затвора, когато в страната започнаха арести. Но против него нямаше конкретни улики и скоро беше освободен. Ала оставането му повече в Хърватско беше рисковано и при първата възможност Бранко замина за Париж. Занизаха се години на емиграция, скитане и търсене на препитание, но въпреки всички жизнени несгоди Бранко не напусна Сорбоната, където учеше в юридическия факултет. Съзнателно се отказа от любимата си архитектура и предпочете юриспруденцията. Тогава Бранко още не беше се освободил от младежката си илюзия, че спазването даже на буржоазната законност ще помогне на хората да залазят човешкото си достойнство, елементарната свобода и правото да живеят според собствените си убеждения. Страстен, експанзивен, подчиняващ се на първия порив на душата си, постепенно с годините той все по-ясно разбираше, че в заобикалящия го сложен свят, изграден върху гнетяща несправедливост, не всички неща са такива, каквито са изглеждали в младежките му мечти. Все по-често той си мислеше за страната, в която съществуваше друг ред, където хората живееха по други закони. Отхвърлили старото, те създаваха ново общество. Младият сърбин Бранко Вукелич се прекланяше пред страната, която се наричаше Съветски съюз.

Бранко почна да опитва силите си в журналистиката и литературата. Познаването на чужди езици помагаше за успехите му. Понякога той отскачаше в други страни и веднъж се озова в Дания, откъдето не се върна вече сам в Париж. Беше обикнал датчанката Едит, девойка спортистка, с която се бе запознал в Копенхаген, в спортното дружество на социалдемократическата партия. Едит беше преподавателка по спортни дисциплини в някакъв колеж, отлично играеше тенис и Бранко Вукелич беше покорен още след първата си среща с нея на един тенис корт. Бранко сам играеше добре тенис, но беше поразен от грациозната гъвкавост и красотата на движенията в играта на Едит. Датчанката Едит беше мила и приличаше на Андерсеновата бронзова Русалчица, която стоеше върху камъните на морското пристанище. Точно това и каза Бранко, когато се разхождаха по крайбрежната улица след тенис. Една седмица по-късно те станаха мъж и жена, и възторженият Бранко се чувствуваше най-щастливият човек на света.

Някъде тук, в Скандинавия, в ония години работеше и Зорге, но Рихард и Бранко тогава не се познаваха…

Бранко и Едит Вукелич с петгодишния си син пристигнаха в Токио половин година преди да се появи Зорге. Настаниха се в една къща на улица Санай-тьо, близо до университета Уаседа, в един от аристократичните квартали на града. Обзаведената им с вкус квартира беше предмет на възхищение от страна на всички, които макар и веднъж са идвали тук на приятелски журналистически срещи.

Бранко Вукелич търпеливо очакваше кога между гостите му ще се появи човек с конспиративното име „Рамзай“, който отдавна вече трябваше да бъде в Токио, както предполагаше Вукелич. През изтеклите месеци той беше успял да извърши някои неща около създаването на ядрото на бъдещата нелегална организация — бяха пристигнали радистите Бернхард и Ерна, от Лос Анжелос беше дошъл художникът Мияги, установени бяха връзки с чуждестранни кореспонденти, но ръководителят все още го нямаше — „Рамзай“ не се обаждаше. Вукелич чакаше търпеливо.

Служебните помещения на токийските кореспонденти се намираха в една многоетажна сива сграда с широки прозорци. Тази сграда се наричаше „лагер на печата“, а често на шега и „преспапие“, вероятно защото над входа и висеше една лята бронзова плоча, която наистина приличаше малко на попивателна преса. Бюрото на Зорге беше на третия етаж и прозорецът му гледаше към западната част на Гинза. Агенция „Хавас“ заемаше едно помещение на по-горния етаж. Веднъж Зорге се сблъска лице с лице с Вукелич на стълбището до асансьора. Зорге се наведе, сякаш за да вдигне нещо.

— Извинете, изтървахте нещо — каза той, подавайки на Вукелич някаква хартийка.

Това беше неочаквано — да чуе паролата от човек, с когото толкова често се е срещал тук и когото познаваше като нацистки журналист. Но нито един мускул не трепна по лицето на Бранко.

— Благодаря ви — отговори той. — Това е един стар билет от Парижката опера. Сега той е само спомен…

Асансьорът дойде и двамата влязоха.

— Трябва да се срещнем — тихо каза Зорге.

— Отдавна чакам — усмихна се Вукелич. — Искате ли в събота? Вкъщи ще се събере една компания журналисти, така е най-удобно.

— Съгласен съм.

Зорге излезе, като махна приветливо с ръка.

В събота в квартирата на Вукелич се събраха около двадесет души почти само мъже. Бранко покани по телефона гейши. Те пристигнаха веднага, като пожарна команда… Появата им беше посрещната с весел шум. Гейшите влязоха почтително, изящно облечени, като държаха в ръцете си самисени^[1]. Те събуха в антрето дзорите си и влязоха в гостната по чорапи. По японски обичай всички гости на Вукелич се бяха събули по чорапи и оставили обувките си пред входа.

Бранко Вукелич беше устроил вечер по японски маниер. Всички бяха насядали пред ниски масички, върху възглавнички, с подвити под себе си крака. Гейшите внесоха атмосфера на непринудено веселие. Те насядаха между гостите като стопанки и се заловиха да ги черпят, наливаха им саке, поднасяха кибрит, щом видеха някой да вади цигара. Те поддържаха разговора, пееха, когато ги помолеха, и свиреха със самисените. С идването им гостната стана тъй ярка, сякаш в нея бяха долетели рояк тропически пеперуди.

След вечерята, за да пораздвижат изтръпналите си крака, гостите минаха в пушалнята. Тук обстановката вече беше европейска. И те насядаха в удобните кресла, запушиха, пиха кафе… Лакеите разнасяха напитки, а гейшите им помагаха. Минавайки от една група към друга, Бранко Вукелич стигна до Зорге.

— Елате да ви покажа жилището и лабораторията си — каза той, като го побутна по лакътя. — Вие, доколкото знам, също сте любител на фотографията…

Те преминаха в отдалечената част на къщата. Бранко запали лампата и поведе Рихард към една малка затъмнена стая, до половината облицована с дървена ламперия. На масичката имаше увеличител, а до него всичко за промиване на ленти, по стените — леки шкафчета и етажерки. Това беше фотолюбителска лаборатория, направена умело, удобно и може би само прекалено масивната брава на плътната врата нарушаваше лекия стил, в който беше замислена лабораторията.

— Тук можем да поговорим няколко минути — каза Бранко, като заключи вратата зад себе си. — Преди всичко, здравейте най-после! — той подаде ръка на Зорге. Ръката му беше корава, силна. Зорге обичаше хора с такива силни ръце. Този интелигентен френски кореспондент предизвикваше у Рихард приятелско разположение. — Тук си уредих фотолаборатория — продължаваше Бранко. — Тук инсталирах засега и радиостанцията. Радистите пристигнаха, но пробните сеанси не дават сигурна връзка с „Висбаден“. Изглежда мощността е недостатъчна. Ще трябва да дублираме през Шанхай.

Вукелич отмести масичката, отвори една невидима вратичка в ламперията и измъкна куфарчето радиостанция. Зорге приседна, хвърли бегъл поглед към апарата, отвори капака и каза:

— Радиостанцията ще трябва да се смени. И не ви препоръчвам да я държите тук, опасно е… А с хората какво става? Пристигна ли Джо?

Ставаше дума за художника Йотоку Мияги, когото очакваха от Лос Анжелос.

— Джо е в Токио, но не съм се свързал с него, чаках вас — отговори Вукелич.

— Тогава свържете се, аз също трябва да се срещна с него… И още нещо: в редакцията на „Асахи“ работи журналистът Ходзуми Одзаки. Съобщете му, че Александър Джонсън, неговият китайски познат, би желал да поговори с него. Изпратете при него сигурен човек и, разбира се, само японец. Вие се дръжте настрана… Но, време е…

Никой не забеляза отсъствието им. Те се върнаха в пушалнята през различни врати. Зорге държеше в ръка чаша коняк и се преструваше, че е пил много, беше разговорлив, остроумен, шеговит.

Вечерта мина прекрасно.

След няколко дни в един рекламен токийски вестник се появи малко обявление: колекционер, любител на японски антики, търси да купи „укийое“ — традиционни гравюри от стари японски майстори. Скоро издателят на рекламния, вестник позвъни по телефона на Бранко Вукелич. Един японски художник прочел обявлението и предлага прекрасни „укийое“.

На другия ден журналистът Вукелич и японският художник Йотоку Мияги се срещнаха в редакцията на „Джепънийз адвъртайзър“.

Художникът, нисък японец с тясно, нервно лице, нареди пред Вукелич цяла серия прекрасни „укийое“. Те дълго обсъждаха качествата на всяка гравюра, възхищаваха се на изящните линии, на изразителния рисунък, спореха за качеството на хартията — Мияги предпочиташе японската „хоошо“; тя е нежна; без студен гланц и с мекия си матов цвят прилича на прясно навалял сняг. На тази хартия се пишат дневници, завещания или се правят отпечатъци от старинни гравюри.

Вукелич избра няколко гравюри и помоли художника да му позвъни в агенцията — щял да си помисли. Те незабелязано си размениха половинките на книжната йена — сега всичко беше на мястото си — разкъсаната йена потвърждаваше, че художникът Мияги е именно „Джо“, когото чакаха в Токио.

Скоро Вукелич го представи на доктор Зорге.

Мияги беше роден и отрасъл на юг — на остров Окинава, „сред топли дъждове и мандарини“, както сам обичаше да казва. Но освен топли дъждове там цареше страшен гнет и тежкият живот прогонваше хората отвъд океана. Семейството на Мияги ненавиждаше японските милитаристи. На шестнадесетгодишна възраст Йотоку замина за Съединените щати. Живя в Сан Франциско, Сан Диего, после в Лос Анжелос; учи в художествени училища, но щом стана художник, разбра, че само с изкуство е невъзможно да преживее. Той събра всичките си спестявания, продаде каквото можа и стана съдружник на малкото ресторантче „Бухал“ в един краен квартал на Лос Анжелос. Тук се събираха работнически активисти, профсъюзни функционери, учители, студенти; пристигаха киноартисти от Холивуд, изобщо интелигентна публика и предимно ляво настроена. В Лос Анжелос имаше много германски емигранти. Те се бяха преселили от Европа отдавна, но десетки години в чужбина продължаваха да живеят колективно. Германците също бяха постоянни посетители на „Бухала“ и най-вече за тях художникът беше създал дискусионния кръжок „Ин дер Дамерунг“ („В здрача“). Именно по здрач посетителите се отбиваха обикновено в „Бухала“. Сред германците прогресивните настроения също бяха силни. Годините бяха напрегнати, бурни, всички живееха със събитията, които ставаха в революционна Русия, и напълно естествено Мияги започна да споделя революционните възгледи. Той живееше тогава при една японка, „леля Катабаяши“. Тя се препитаваше от пансиона, който беше организирала, като даваше и обяд на пансионерите си. Тя също беше жена с леви възгледи и в нейния пансион живееха няколко души — членове на кръжока „Ин дер Дамерунг“.

Художникът Йотоку Мияги беше навършил точно тридесет години, когато отново се върна в Япония. Този път в Токио. След няколко години тук пристигна и „леля Катабаяши“.

 

 

… Един януарски ден на 1934 г., когато по улиците цареше новогодишно празнично веселие и приятелите още не бяха свършили традиционните взаимни посещения и срещи, в редакцията на „Асахи шимбун“ се отби художникът Мияги и попита къде може да види господин Ходзуми Одзаки, който работел тук като коментатор по китайските въпроси.

Чиновникът поведе Мияги през лабиринта от тесни проходи и се спря пред бюрото на един широколик японец, облечен в европейски костюм. Той остави настрана коректурите, които четеше, и стана да го посрещне. Чиновникът излезе и след традиционния поклон Мияги каза:

— Одзаки сан, помолиха ме да ви попитам дали не бихте желали да се срещнете с вашия познат от Китай, господин Джонсън…

Одзаки хвърли внимателен поглед към художника, после огледа сътрудниците, които се бяха съсредоточили в работата си.

— Знаете ли какво, хайде да отидем някъде да обядваме — каза той вместо отговор. — Много съм гладен…

Излязоха на улицата и влязоха в един сутерен до хотел „Империал“. Когато келнерът взе поръчката, Одзаки попита:

— Та какво искахте да ми кажете за мистър Джонсън? В Япония ли е той?

Мияги обясни, че Джонсън е в Токио и би желал да възобнови добрите си отношения с Одзаки сан.

— Предайте на мистър Джонсън — предложи Одзаки, — че в неделя имам намерение да отида до Нара — не е далеч, само няколко часа с влака. Добре би било да се срещнем там, например към десет часа до статуята на Големия Буда пред бронзовия лотос. Ако му е удобно, да заповяда, аз ще бъда там при всички случаи…

Когато Вукелич разказа на Зорге за състоялия се разговор, тъй както му го беше предал художникът, Зорге възкликна:

— Такъв си е той! Честна дума, познавам го аз Ходзуми! Ако се съгласи да ни помага, гарантирам ви, че ние вече сме свършили половината от работата. Предпазливост, точност и ерудиция! Уверявам ви, че няма друг човек тъй добре запознат с проблемите на Далечния Изток и особено на Китай… Заминавам! Още повече че по пътя ще мога за малко да спра в Нагоя, там очаквам още една интересна среща.

В събота Зорге замина с вечерния влак за Нара — древна японска столица, град на паркове и храмове, за които тъй много беше слушал и чел.

Влакът пристигна в Нара през нощта, но Рихард можа да се наспи в хотела и рано сутринта беше вече на крак. Времето беше ясно и топло, сякаш не беше зима, и той излезе без палто. Пътят за храма на Големия Буда минаваше през парка и продавачите на сувенири вече опъваха палатките си.

По пружиниращия ситен чакъл Зорге премина към подножието на храма, изкачи се по широките стълби и влезе вътре. Отново го обхвана трепетът на учения, който е открил нещо ново, неочаквано прекрасно. Порази го не толкова величественото изображение на Буда, колкото ръката му — жива, човешка ръка, леко повдигната, предупреждаваща. Неизвестният скулптор я беше отлял от бронз толкова изкусно, че се виждаше всяка линия на разтворената длан, всяка гънка в свивките на закръглените, дълги колкото цял човешки ръст пръсти…

Всичко тук беше необикновено грамадно и на хората се струваше, че гледат околните предмети през някаква вълшебна лупа. Също така многократно увеличени бяха цветята и листата на изящния лотос, пак бронзови и като че ли израснали живи от водата. Зорге даже не чу отначало, че някой тихо му извика. После още веднъж:

— Мистър Джонсън?

Рихар се обърна. Пред него стоеше усмихнат Одзаки и му протягаше ръка.

— Аз съм доктор Зорге… Може би сте се припознали? — Рихард се загледа изпитателно в Ходзуми Одзаки.

За секунда в очите на японеца се мярна недоумение.

— Да, да, доктор Зорге, доктор Зорге — повтори той. — За мен вие винаги ще бъдете този, който сте…

Зорге си беше мислил — как ли ще го посрещне Одзаки. Това беше проверка, може би предизвикателство, предупреждение и Одзаки, без да се поколебае, прие всичко. Той не отпусна протегнатата си ръка. Рихард отговори горещо на ръкостискането, по-красноречиво от думи.

— Много, много се радвам, че ви виждам — каза Одзаки. Гледайте какви великолепни лотоси!…

Заговориха за будисткото изкуство и сякаш съвсем бяха забравили какво ги е довело тук, при статуята на Буда и бронзовите листа на лотоса. Продължавайки да беседват, те излязоха от храма, свърнаха наляво и по алеята с каменните светилници излязоха в парка. Едва тук Одзаки запита:

— Искали сте да поговорите с мен, доктор Зорге?

— Да. Нужна ми е вашата помощ — отговори Рихард. Той реши да говори откровено и прямо. — Аз знаех някога възгледите ви, споделях ги и надявам се, че те не са се изменили.

— Разбира се!… Нещо повече, аз повярвах, че съществува меморандумът на Танака. Помните ли нашия спор в Шанхай?

Навремето Ходзуми Одзаки се беше усъмнил в достоверността на този документ, защото изказванията на генерала относно разширяването на японската агресия в Далечния Изток бяха прекалено цинични и откровени. Съмнителна изглеждаше и мистериозната като в детективски роман история с открадването на меморандума.

— Запомнил съм следната фраза от меморандума — каза Зорге: — „Придвижването на страната ни в най-близко бъдеще към Северна Манджурия ще доведе до неминуем конфликт с червена Русия“. Спомняте ли си? Аз мисля, че тази опасност сега е станала още по-голяма. На международната арена излезе фашистка Германия. Тя търси съюз с милитаристична Япония. Такъв един съюз няма да донесе на народите нищо добро. Аз съм посветил живота си на борбата срещу войната, защото съм я изпитал и не бих желал тя да избухне отново. Преди всичко трябва да се предотврати войната между Япония и Съветския съюз. Помогнете ми в това, Одзаки сан! Ако войната бъде разпалена, тя ще се превърне в трагедия и за Русия, и за Япония! Говоря с вас откровено и чакам също такъв отговор — да или не! Няма да се огорча, или по-точно — поправи се Рихард — няма да почна да ви убеждавам, ако ми отговорите с отказ…

Те бяха стигнали до един овраг и преминаха по насипния мост на другата му страна. Зелени гигантски криптомерии се издигаха високо към небето и въздухът под тях също изглеждаше зелен. Одзаки вървеше дълбоко замислен. Зорге не му пречеше. После Одзаки каза:

— Знаете ли за какво мислех? Ето, ние се срещнахме с вас, говорихме за изкуството, за храмовете, за нашата поезия… Бих предпочел винаги да беседвам само на такива теми. А заговорихме за войната. Ако тя избухне, ще унищожи изкуството, древните храмове, ненужни ще станат стиховете, защото в ожесточени души не прониква поезия. Аз обичам всичко това, не мога да живея без него и следователно преди всичко съм длъжен да се боря против войната. Аз считам, че съм патриот на своята Япония, и затова ви казвам — да, съгласен съм! Готов съм да ви помагам.

Те дълго още се разхождаха из парка, говориха за най-различни неща, но главното беше казано. Тези двама души свързаха съдбите си завинаги.

Зорге замина от Нара с първия влак, а Ходзуми Одзаки остана да разглежда другите храмове. Уговориха се да се срещнат отново в Токио.

След два часа, още по светло, Рихард пристигна в Нагоя, отседна в хотела, който му беше препоръчал подполковник От, и веднага се опита да намери своя познат по телефона.

Зорге се беше запознал с Ойген От случайно преди няколко седмици в посолството. От беше пристигнал с кола, когато Зорге излизаше от посолството. В колата до него седеше жена му, фрау Хелма От, висока, елегантно облечена жена на средна възраст, с тънки, ярко начервени устни. Младоликото и лице контрастираше на пищните й прошарени коси. Това лице беше удивително познато на Рихард, но той никак не можеше да си спомни къде го беше виждал. После изведнъж се сети — та това беше същата Хелма, с която се бе срещал в Германия.

— Ето това се казва среща! — възкликна Хелма, слизайки от колата. Тя му подаде ръката си в тънка ръкавица, през която прозираше много бяла кожа.

— Как попаднахте тук, Ики?… Запознайте се, моят мъж.

От церемонно се представи. Беше облечен в униформата на германски щабен артилерийски офицер с плетени пагони и с Железния кръст на гърдите.

Той каза, че са в Япония от няколко месеца, че е пристигнал тук като военен наблюдател и се намира в Нагоя, в японския артилерийски полк; жена му и децата са в Токио, а той идва от време на време, но се надява скоро да се установи тук за по-дълго: омръзнало му да живее сам.

Така стана запознаването им. Именно тогава се уговориха да се срещнат в Нагоя при първата възможност.

Сега им се предоставяше удобен случай.

Зорге позвъни по телефона в стаята на От, но никой не отговори и той се обади на хотелиера. Казаха му, че ключът не е на мястото си и вероятно господин подполковникът е някъде в хотела, може би в ресторанта. Рихард слезе долу и видя в ресторанта пред листа за менюто Ойген От с жена си и децата. Този път От беше в униформа на японски офицер. Подполковникът стана, поздрави Зорге и го покани на масата. Семейството току-що беше седнало да обядва и Зорге се присъедини към тях. По време на обеда Зорге се шегуваше с децата, показваше им смешни фокуси и хлапетата бяха във възторг от „чичо Рихард“.

Като свършиха обеда, фрау Хелма веднага стана от масата, извини се и се качи с децата горе. Мъжете останаха сами.

От каза, че работел над един военно-политически обзор за генерал фон Бек, но се затруднявал в написването на външнополитическия раздел. Не може ли доктор Зорге да му препоръча някой сигурен, осведомен по тези въпроси човек?

Пред Зорге стоеше мъж с грубо, сякаш набързо изсечено от камък лице — типичен представител на пруската военна класа, който мисли бавно, но солидно, има желязна воля и умее да постига целта си.

— Мисля — каза Зорге, — че политиката на съвременна Япония може да бъде разбрана само в светлината на миналото… Ще поясня мисълта си: император Мейджи преди около половин век е казал, че расата Ямато ще може да започне завладяването на света, след като реализира трите фази на неговия императорски план. Това е, първо, завладяване на Тайван, второ — на Корея, трето — на Манджурия, а след това и на цял Китай. Тайван вече е завладян, Корея също. Сега се осъществява третата фаза — Манджурия е окупирана и идва ред на Китай… Често наричат всичко това политически шинтоизъм — култ към прадедите в политиката. Така или иначе японците следват упорито традиционната политика на господство над света и, нека си говорим открито, считат Европа за полуостров на азиатския континент. Това не е само самурайска география…

Ойген От слушаше внимателно доктор Зорге. Да, именно това му липсва за доклада — далновиден анализ, който да говори за широкия кръгозор на автора. Военният наблюдател ясно си даваше сметка, че от съдържанието на доклада, който той трябва да представи в Берлин, ще зависи неговата по-нататъшна кариера. Преди да тръгне за Япония, От беше получил тайна и съвсем конкретна задача: да уреди сътрудничество между двете разузнавания — на императорска Япония и на нацистка Германия. Той успя да направи много, но далеч не всичко. Нужни му бяха, точни изводи, ясни перспективи. Би било полезно да привлече в работата един такъв човек като Зорге.

Същевременно доктор Зорге продължаваше да развива своята мисъл. Той сякаш се беше увлякъл, говореше високо и темпераментно:

— Сега още една теза: Япония има нужда от военен съюзник за осъществяването на своята политика на континента. Това е ясно. Кого може да привлече? Съветска Русия? Не! Америка, Англия? Също не! Тогава кого? Само Германия! Германският национализъм и японският политически шинтоизъм, ако мога така да се изразя, имат общи идейни корени. Спомнете си „лебенсраума“ и „дранг нах Остен“ — нима военните кръгове на Япония нямат същите стремежи? Оттук аз правя извода — Германия на фюрера също има нужда от съюзници. Такъв съюзник може да бъде днешна Япония. Ето нашата перспектива, основата на нашата политика в Далечния Изток. Аз изказвам свой възглед, който може да не е верен. Ще помисля кой би могъл да ви помогне. Дайте ми няколко дни за това.

— Не смея да помисля за вас — каза От, — но може би вие сам ще се съгласите да ми помогнете.

Зорге очакваше това. Главното сега беше да не се съгласява преждевременно. Той се разсмя:

— Господин От, но аз съм почти невежа по тези въпроси! Каква полза ще имате от мен! Аз самият бих желал да се обърна към вас за консултация. Ще ви намеря по-компетентен човек! Обещавам!

— Не, не, много ви моля. Разбира се, ако можете да намерите време.

— Добре, ще поговорим пак…

Със своите разсъждения Рихард не откриваше Америка. Той просто познаваше добре настроенията в Берлин, беше изучил психологията на нацистките дипломати, които жадуваха да получат потвърждение на собственото си мнение. И ако някой политически наблюдател улучваше мнението на началството, считаха, че той умее да преценява обстановката и че се отличава с остър ум… А фактически една такава оценка е само храна за тщеславието на чиновниците от Вилхелмщрасе, където се намира германското министерство на външните работи. Защо да не подскаже такава идея на Ойген От? Той може да му потрябва, още повече че Рихард има конкретна задача. Под фирмата на някакъв порцеланов завод в Нагоя работи голямо военно предприятие. Изглежда, че то изработва морски мини. Това трябва да се провери, а кой може да знае тези неща по-добре от артилерийския офицер разузнавач, който живее в Нагоя?!

От предложи да се качат горе, имал истински кюмел. Още от Германия. В Япония не можело да се намери…

Когато влязоха в стаята, фрау Хелма седеше в креслото и плетеше. До нея се търкаляше голямо кълбо прежда. Куките бързо играеха в ръцете й. Тя погледна замислено Рихард. Може би бяха минали петнадесет години от времето, когато бяха приятели в Германия. Тогава Хелма беше омъжена за архитект Мей, баварски комунист. После се разведоха. Мей замина за Русия, а Хелма се омъжи за някакъв млад офицер от райхсвера. Значи това е бил От! В ония години Хелма беше с леви убеждения. Как ли мисли сега?…

Когато От излезе, за да отвори кюмела, Хелма се откъсна от плетивото и каза:

— Много съм доволна, че се срещнахме. Помните ли, вие живеехте във Франкфурт до гарата. Имахте старинни мебели и много картини…

— Имате добра памет, фрау Хелма — отговори Зорге.

— Но аз не бих желала в това да бъдат посветени други…

— Несъмнено! — Рихард разбра смисъла на произнесената фраза. — Миналото принадлежи само на този, който го е преживял…

Влезе От с бутилката и я остави на масата. Фрау Хелма продължи да плете.