Юрий Королков
Кио ку мицу (30) ((строго секретно))

Тайна номер едно на Японската империя

В германското посолство генерал Умедзу Йошиджиро беше наричан Кайзер VI Манджурски… След Хонджо, сегашен адютант на императора, той, считано от мукденския инцидент, беше шестият командуващ Квантунската армия. Шестият управител на Манчукуо.

Новият командуващ пристигна в Манджурия в разгара на номонганската битка, когато вече всичко беше загубено и нищо не можеше да се поправи. Той се ужаси от случилото се край Номонган. Как са успели русите да надхитрят такъв опитен и пресметлив генерал като Уеда! Оказа се, че в продължение на два месеца те са набирали сили, давайки си вид, че се готвят за продължителна отбрана. И през това време успяха да създадат трикратно превъзходство над силите на Шеста армия, докато се считаше, че императорските войски превъзхождат числено русите четири до пет пъти… Какви ужасни загуби: 23-а дивизия бе обкръжена в номонганските хълмове и напълно унищожена; 7-а дивизия понесе по-малки загуби, но практически също престана да съществува. Не помогнаха даже съвременните мощни железобетонни укрепления, изградени от инженерните войски на Квантунската армия с оглед на бъдещето — номонганският укрепен район трябваше да стане изходен рубеж за плана „Кан Токуен“, за стратегическия удар срещу Забайкалието. Освен това русите бяха употребили и някакво ново, неизвестно оръжие — реактивна артилерия: ракетите снаряди се изсипаха като порой от клокочещ огън…

Единствено, което новият командуващ успя да направи, бе осъществяването на нощен контраудар по тила на противника. Унищожени бяха около двадесет руски камиона с боеприпаси — и това бе всичко! В подкрепа на Квантунската армия бяха изпратени в района на бойните действия допълнително три дивизии — две от тях бяха снети от китайския фронт. Но не достигаше главното — време. Императорската главна квартира издаде заповед: без да се разширява конфликтът, да се нанесе тежък контраудар с всички сили, с които Квантунската армия разполага, за да се възстанови разклатеният военен престиж на Япония; след това да започнат преговори за уреждане на инцидента (боевете при Номонган все още се наричаха „инцидент“). Но беше ясно. Японските войски продължаваха да търпят загуби. На 16 септември японското командуване подписа примирие с русите.

Скоро след това стана едно, на пръв поглед, незначително събитие, което обаче уязви силно самолюбието на командуващия армията генерал Умедзу. На седми ноември, в деня на руския национален празник, на Червения площад в Москва се състоя традиционният военен парад. Народният комисар Ворошилов слезе долу от трибуната при мавзолея, за да се здрависа с чуждестранните военни аташета. Той се спря пред всеки, а когато застана пред генерал Татабана, Ворошилов му протегна ръка, здрависа се и после, усмихвайки се пред всички, го заплаши с пръст… Когато Умедзу прочете за това в донесението от Москва, стори му се сякаш него, командуващия Квантунската армия, потомъка на древен самурайски род, толкова гордеещ се с произхода си, са нашибали с пръчка като момченце пред всички… Такъв позор никога не бе сполетявал рода на самураите Умедзу. Командуващият се разплащаше за несполуките и грешките на други, защото сега той отговаряше за Квантунската армия.

Като получи назначението си, генерал Умедзу замина от Тянцзин направо за района на бойните действия, без да отива в столицата на Манчукуо, където бе разположен щабът на Квантунската армия. Тук, в блиндажа на командния пункт, той прие армията от своя потиснат от неуспехите предшественик. След като завърши предаването, Уеда подаде на генерал Умедзу един особен никелиран ключ.

— За секретния сейф — каза му той, — аз винаги го държах у себе си.

Изтече доста време преди Умедзу да отвори тежката врата и надзърне в сейфа, до който имаше достъп само командуващият Квантунската армия. В него се съхраняваше свръхсекретната преписка с генералния щаб, указанията на императорската главна квартира, последният вариант на разработения с всички подробности план „Кан Токуен“ — за настъпление срещу съветския Далечен Изток… Като прехвърляше папките, той съгледа една, която привлече вниманието му с няколко предупредителни надписа: „Само за избрания кръг от висшето командуване!“, „Да се съхранява само в сейф!“, „При опасност да се изгори!“. По средата бяха написани йероглифите: „Кио ку мицу!“

Съдържанието на тази папка учуди генерал Умедзу, макар че той, прослужил толкова години в генералния щаб, би трябвало да знае всички военни тайни на Японската империя. Той прочете:

„Дело на отряд №731. Научноизследователски институт на Квантунската армия. Бактериологична война!“

Научноизследователският институт се намираше във военното градче при гара Пинфан, на двадесет километра от Харбин, а неговият филиал — отряд номер 100 — близо до Синцзин. Начело на института стоеше професор Ишии Широ, в разпореждане на когото се намираха три хиляди сътрудници.

Научноизследователският бактериологичен институт на Квантунската армия разполагаше с най-нови лаборатории, изпитателен полигон и собствено летище на гара Анда. Целият район на Пинфан на десетки километри в диаметър бе обявен за забранена зона. Над него се забраняваше да прелитат даже самолети на японските авиационни части, разположени в Манджурия…

Всичко това беше ново за генерал Умедзу. Той прелистваше страниците на най-секретната папка и пред него се разкриваше тайна номер едно на Японската империя.

Институтът беше създаден преди пет години с указ на императора и беше се превърнал в солидно военномедицинско учреждение. Начело на всеки от осемте отдела стояха научни работници, занимаващи се с изследвания в своята област или с подготовката на бактериологично оръжие. И само един — третият отдел, наречен „Управление по водоснабдяване и профилактика на частите от Квантунската армия“, открито се разполагаше в центъра на Харбин, маскирайки дейността на целия институт. Останалите отдели се обозначаваха само с поредни номера.

Новият командуващ се заинтересува от работата на четвъртия отдел, който се занимаваше с масово производство на бактерии на чума, холера, сибирска язва, тиф… Справките, донесенията и отчетите изобилствуваха с цифри, теоретически справки във връзка с използването на бактериологичното оръжие, както и с разяснения относно принципите на технологичните процеси.

Четвъртият отдел имаше: осем котела, приготвящи питателна среда за бактериите, като всеки от тях беше с хиляда килограма вместимост; четиринадесет автоклава за стерилизация и отглеждане на чистата култура болестотворни бацили, хладилни инсталации за съхраняване на готовата продукция, специални помещения за гризачи с десетки хиляди плъхове и мишки, на които се отглеждаха чумни бълхи. Впрочем с отглеждането на бълхи се занимаваше вторият отдел — неговият отчет вероятно поради грешка бе попаднал сред документите на четвъртия бактериологичен отдел.

Готовата продукция се изразяваше в астрономически цифри — милиарди бактерии. В течение на едни производствен цикъл, продължаващ няколко дни, лабораторията приготвяше тридесет милиона милиарда чумни бактерии. Преведено на общодостъпен език, това съставляваше тридесет килограма бактериологична маса. За един месец в отряд №731 се приготвяха триста килограма чумни бактерии, около шестстотин килограма сибирска язва и около един тон холерни бактерии.

Чумните бълхи също се измерваха на килограми. За един производствен цикъл, както се отбелязваше в отчета, от всеки инкубатор се вадеха около десет грама бълхи — приблизително 130 хиляди броя. А в института имаше четири хиляди и петстотин инкубатора! Следователно, един производствен цикъл даваше четиридесет и пет килограма — десетки милиони бълхи.

Петият отдел се наричаше затвор за опитни затворници, върху които се провеждаха медицински експерименти, изучаваше се степента на възприемчивост на човешкия организъм към заразни заболявания. Хора за такива опити се доставяха от полевите жандармерийски поделения и военните мисии — това бяха арестувани партизани или лица, враждебно настроени против японската политика в Манчукуо или пък заподозрени в симпатии към Съветска Русия. Те се наричаха „Специални доставки“. В отряд №731 затворниците бяха обречени на унищожение, от него те не излизаха живи.

Новият командуващ Квантунската армия прелистваше невъзмутимо страниците на документите, подшити към секретната папка. Умедзу беше свикнал да се подчинява и да навлиза добросъвестно в подробностите на всяка възложена му работа. Сега той се запознаваше с кръга от въпроси, влизащи в неговата компетенция. С материалите на втория — експерименталния — отдел, който се занимаваше с проверка и изпробване на бактериологичното оръжие, Умедзу се запозна бегло, но не защото не го интересуваше. Той бе решил сам да посети института, за да има по-пълна представа за действеността на новото оръжие, включено във въоръжението на армията му. Още повече че в заповедта на началника на генералния щаб се подчертаваше: отряд №731 е пряко подчинен на командуващия Квантунската армия.

В научния институт знаеха предварително за идването на командуващия и генералът от медицинската служба Ишии Широ, който си бе избрал конспиративното име Тогоми, чакаше пристигащия гост в хола на главното здание на института. Той беше заобиколен от най-близките си сътрудници, офицери от медицинската служба. Всички начело с професор Ишии Широ носеха общовойскова униформа — също с конспиративна цел.

От Синцзин командуващият прилетя със самолет в Харбин, където го чакаше черна лакирана кола, дълга като щука, с бронирани странични стени и противокуршумни стъкла. Тръгнаха за Пинфан по втвърден от студа глинест път. Вееше фъртуна и в розово-лилавата студена мъгла на току-що настъпилия ден се нижеха пустинните ниви със самотно стърчащите стебла на сухия гаолян. Умедзу зиморничаво се загръщаше в шубата си от топла кожа. Във вестибюла той я хвърли в ръцете на своя адютант и застана пред сътрудниците на института в пълна генералска униформа — с акселбанти и ордена „Слънце“, който не можеше да се помести върху гърдите му и затова беше закрепен към корема, малко под нагръдния му джоб. Висшият орден на империята изобразяваше свещеното огледало на богинята Аматерасу, в рамка от листа на цъфтящ лотос. Старинен меч, гордост на самурайския му род, висеше на колана му. С цяла глава по-висок от всички офицери, събрани във вестибюла, стегнат, строг, с гладко избръснато лице и череп, с неусмихващи се, силно стиснати устни и гордо вдигната глава, той приличаше на древен самурай.

Отначало отидоха в кабинета на професора — командуващият напред, зад него останалите. След традиционния чай започна прегледа на учреждението, поверено на грижите на професор Широ. В оглеждащата група бяха включени само началниците на отделите и генерал Умедзу с началника на разузнаването на Квантунската армия. Даже адютантът на командуващия не беше допуснат до прегледа.

Лабораториите, апаратурата, сияеха от стерилна чистота. Наблизо се издигаха цилиндрични котли, излъчващи приятна топлина. Помолиха командуващия да се поотдалечи и един лаборант в бяла колосана престилка, с маска и гумени медицински ръкавици мина зад стъклената преграда. Той включи някакви кранове, капакът на котела се повдигна и в поставения квадратен термос потече сива сметанообразна маса…

— Сибирска язва — поясни сервилно професорът, — събираме я от повърхността на питателната среда… Важно е културата от бактерии да е абсолютно чиста. В течение на един месец ние можем да дадем седемстотин килограма активна бактериологична маса…

През лабораторията пастеурела пестис — белодробна чума — минаха, без да се спират. Тук също всичко беше абсолютно стерилно, но професор Широ не се реши да отвори котела в присъствието на командуващия. Той се задоволи само мимоходом да даде някои обяснения.

— Чумните бактерии са най-действеното бактериологично оръжие — каза той. — Ако разрешите, ще ви запознаем, господин генерал, с порцеланови бомби за пренасяне на бацили в тила на противника. Те вече преминаха предварителните изпитания.

От производствения отдел преминаха по тесен, дълъг тунел в отдела за експериментална медицина, разположен в помещението на затвора. Пред вратата ги посрещна началникът на затвора. Професорът го представи:

— Моят по-голям брат, майор Широ… В негово разпореждане се намират специалните доставки за опити.

В железните клетки върху рогозки лежаха болните, други бълнуваха, но дори и в това положение те лежаха оковани в крачни пранги. Влажният и спарен въздух беше вмирисан на медикаменти. В една от клетките, прилепила се до решетката, стоеше млада жена с изнемощяло лице и хлътнали, трескави очи. Тя срещна погледа на генерал Умедзу и се извърна. Умедзу запита:

— Коя е тази?

— Рускиня… Ние не се интересуваме, господин генерал, кого ни изпращат за опити. Със специалните доставки се занимава жандармерията. При нея ние имаме работа с рядък случай на многостранен имунитет. Получи смъртоносни дози зараза от тиф, холера, понесе и други инфекциозни заболявания и остана жива. Сега се грижи за болните. Има медицинско образование.

Командуващият не посети подземията с гризачите и инкубаторите за развъждане на бацили — те не представляваха интерес за него. Качиха се в една остъклена кула, откъдето можеше да се обхване с поглед цялото градче. Долу се виждаха някакви лехи, засипани със сняг.

— Ето там — посочи професорът — се намира изпитателният полигон, а по-нататък — служебното летище. Можем да отидем да го видим.

Но Умедзу не разполагаше с време, той беше решил до вечерта да се върне в Синцзин.

— Поздравявам ви с успеха — каза Умедзу. — Поразен съм от размаха на работата на вашия отряд и от перспективите, които чертаят пред нас възможностите на новото оръжие… А сега да се върнем в кабинета ви…

В кабинета Умедзу попита:

— Не е ли време да се провери вашето оръжие в бойна обстановка?

— О, да! Сигурен съм, че изпитанията ще дадат отлични резултати…

— По този повод ще получите от мен заповед… Сам ще съгласувам всичко с генералния щаб… Мога ли да ви бъда с нещо полезен?…

— Бихме желали да се открият филиали за използване на бактериологичното оръжие на главните направления в случай на война с Русия, а именно на направленията за Хабаровск, Ворошилов, Чита и Благовешченск.

— Съгласен съм! Определете точно пунктовете, където според вас трябва да се открият филиали на отряда.

— Ние вече сме обсъдили това, господин генерал… Преди всичко в Хайлар, Сунсу, Хайлин и Линкоу — по протежение на северната граница на Манчукуо.

— Много добре… Ще се върнем на този разговор след изпитанията при бойни условия.

— И още една молба, господин командуващ — каза угоднически Широ — при Номонган действуваше една група от моя отряд. Всички от групата дадоха клетва на камикадзе и я подписаха с кръв. Камикадзе от моя отряд последни напуснаха бреговете на Халхин Гол и заразиха реката с бактерии на сибирска язва. Ходатайствувам участниците в операцията да бъдат представени за награда.

— Изпратете писмени предложения за награди… А сега, време е да тръгвам. Желая ви успех. Гответе се за експедиция на китайския фронт. Мисля, че групата трябва да се възглавява лично от вас.

— Сам исках да ви помоля за това…

Генерал Умедзу напусна бактериологичния институт, носещ наименованието отряд №731 на Квантунската армия.

След продължителни обсъждания беше решено да се вземат пет килограма чумни бълхи и достатъчен запас от порцеланови бомби. За допълнителен експеримент професор Широ нареди да се вземат петдесет килограма бактериологична маса от холера и седемдесет килограма от коремен тиф.

В института започнаха да се готвят за експедицията. Скоро Широ получи потвърдителна заповед от командуващия Квантунската армия: за изпълнение на специалната задача отряд 731 да формира група и да я изпрати в района на военните действия в Китай. Местоназначение — Шанхай.

Професорът уточни в щаба на Квантунската армия бактериологичната група трябваше да действува в Нимбо, южно от Шанхай. Непредвидени събития в института едва не нарушиха срока на заминаването на експедицията на генерал Тогоми, както се наричаше професорът извън границите на института.

 

 

Оксана Орлик беше препратена в института от харбинската полева жандармерия и още в първите дни бе заразена с коремен тиф. В храната й сложиха подсладена вода с огромна доза активни бактерии. От дванадесетте затворници, с които бяха направени опитите, оживя само тя. Това заинтригува японските медици. Едва-що бе почнала да оздравява и решиха да я проверят с холера, а след месец — със сибирска язва, но затворничката №937 продължаваше да живее. Готвеха се да я поставят в групата на пастеурела пестис и да я изпратят в летището Анда за изпитание на порцеланови бомби, но професорът отмени разпореждането — редкият опитен екземпляр представляваше несъмнено научен интерес. Тя приличаше на митичната, живееща в огън саламандра. Той нареди екземплярът да бъде подложен на допълнителни изследвания и наблюдения. Освен това се разбра, че в миналото тя е била медицински работник. Номер 937 беше назначена да се грижи за „пъновете“, подложени на медицински експерименти.

Оксана отдавна беше загубила представа за времето. Откакто я бяха докарали тук, тя не бе виждала нито небе, нито слънце — само мъждивата светлина през прозореца, отразена от калкана на някакво високо здание. Но съдейки по смяната на годишните времена, тя смяташе, че скоро ще се навърши година, откакто траеха непрестанните й мъчения. Човекът, в който за нея се акумулираше световното Зло, вече не беше жив, но Злото продължаваше да съществува край нея, заобикаляше я като в ада… Оксана се сещаше къде е попаднала; тя забелязваше взаимната връзка между нещата в затвора; в санитарната част въвеждаха група затворници, след няколко дни те заболяваха и скоро умираха в изолатора; някои обаче оживяваха — онези, на които предварително се правеха ваксини. Лекарите на затвора водеха пред нея медицински разговори, употребяваха латински термини, без да се страхуват, че някой ще ги разбере. Говореха за сибирската язва, за холерата и даже за чумата. Пастеурела пестис! „Ех, да можеше на вас да ви се пусне пастеурела пестис!“ — мислеше си с яд Оксана.

В камерата довеждаха затворници с премръзнали ръце, умъртвената им тъкан капеше и се показваха костите, ставите на пръстите… Довеждаха обгорени с киселини и огън, заразени от газова гангрена… Колкото й беше възможно, Оксана облекчаваше страданията им, по цели нощи прекарваше до леглото им. Лекарите одобрително й кимаха с глава, но щом болните се съвземаха малко, отново ги извеждаха и повече не се връщаха. На тяхното място довеждаха други, здрави и всичко се започваше отново… Оксана пресмяташе — за една седмица изчезваха десет, петнадесет, а понякога двадесет и пет затворници; излизаше, че за година загиват около шестстотин души — всички докарвани в затвора. Останаха живи няколко души и между тях тя самата — Оксана Орлик.

Сред обречените се появяваха и руси от Харбин и Хайлар. Понякога успяваше да размени с тях по някоя дума: в жандармерията ги разпитвали и инквизирали, а след това ги изпращаха тук… През есента бяха докарани в затвора трима монголски войници. С тях Оксана говори цяла нощ. Заловили ги в плен в боя при заставата край река Халхин Гол… Оксана научи, че японците почнали война с Монголия. Русия помагала на монголците…

По същото време — в началото на зимата — в затвора се появи един млад червеноармеец с разкъсана рубашка, пребит от бой, целият в кървави отоци… Той лежеше върху рогозката в ъгъла на камерата и глухо стенеше насън. Оксана прекара цялата нощ край него. На сутринта му поолекна. Как се зарадва той, когато чу руска реч!

Раненият Степан Демченко също бил заловен при Халхин Гол.

— Да знаеш как са ме били! — шепнеше той… — Жандармите… на разпита… Слагаха ми моливи между пръстите и ги стискаха… Но нищо не им казах — къде съм служил, в каква част, с колко войски разполагаме. Това е военна тайна…

След около две седмици Степан почна да се изправя на крака.

— Кажи ми, Оксанке, не може ли някак си да се избяга оттук?

— Не, оттук никой не се е измъквал.

— А ако всички се вдигнат? Да разбием вратите и да се изскубнем…

— Невъзможно е, Стьопа… Вратите са железни и стените…

Но Степан продължаваше да мисли и да се вглежда в камерата — какво може да се приспособи за хладно оръжие…

Един ден дежурният лекар извика петнадесет номера, отдели от тях петима и приготви спринцовката. Оксана побутна Степан и му пошепна:

— Застани при тези…

Лекарят не забеляза, че в групата има един повече.

Оксана прекара още един страшен ден… Тя знаеше къде ще заведат Степан. Знаеше, че тези, които бяха завързани, ще бъдат бомбардирани от самолет със заразни осколочни бомби. А после, както неведнъж досега, ще ги доведат полумъртви, с набързо бинтовани крака…

След два дни у всички се разви гангрена, четиринадесет скоро умряха, шестима останаха живи. Степан бе поставен под специално наблюдение — рядък случай, когато при газова гангрена човекът оздравява без профилактична инжекция.

— Лекарите не знаят, че са те инжектирали, гледай да не се издадеш — предупреди го Оксана. Ранените му изпонасечени от бомбените парчета крака и ръце постепенно зарастваха и той отново по момчешки зафантазира:

— Следващият път, когато ни поведат някъде, ще се нахвърля върху часовоя на вратата и… напред! Само и другите да ме подкрепят… Ти им кажи, че тук и без това ще се умира… А може и да се измъкнем… През вратата и в степта!…

— Но стаите са заключени, Стьопа… — наричаше стаи камерите, отделени от коридора с плътна ограда от железни пръти.

— А на тебе нали ти отварят — възрази той, — когато влизаш при болните. Направи някак да не заключват вратите… Предупреди, ако може, и горните стаи…

Но всичко стана другояче.

В затвора на военното градче служеше младият войник Терашима. Той изпълняваше конвойна служба — дежуреше при входната врата на етажите или придружаваше затворници. Оксана често беше виждала този войник в затвора и бе забелязала, че той някак особено се заглежда в нея. И то тук… На конвойните не се разрешаваше да разговарят със затворниците. Но веднъж, когато войникът я водеше из санитарната част, той бързо й пъхна в ръката една питка. Оксана го погледна учудена и му каза:

— Аригато…^[1]

— Говориш ли японски?

— Малко.

— Защо си тук? Ще те убият…

— Зная…

Вървяха по дълъг коридор, който свързваше затвора със санитарната част.

— Скрий питката — каза войникът, когато се приближиха до вратата на затвора. — Майка ми ги изпрати… новогодишни питки.

Те се срещнаха още няколко пъти. Веднъж се застояха пред заключения кабинет на лекаря. Наоколо нямаше никой.

— Благодаря ти за питката — съвсем тихо му каза Оксана.

— По нас те се даряват пред Нова година, за щастие.

— Какво ли щастие може да се желае в затвора?

— Защо си тук? — отново я запита Терашима.

— Не зная…

— Как се казваш?

— Казвах се Оксана, сега имам само номер…

— Оксана… Аз имам сестра Юри, тя лови бисери в морето.

— Значи е богата.

— Не! Тя е гмуркачка, помага на татко, защото ние с брат ми сме в армията. Юри е красива като теб. Аз винаги те гледам… Искам да живееш.

— И ме пазиш да не избягам.

— Войник съм, какво мога да направя…

— Тогава не пожелавай щастие на обречените… Или ми помогни…

— Как?

— Пусни хората, отвори камерите.

— Не! Това не може! Аз съм войник… Бих спасил… само тебе.

И все пак Оксана уговори Дзиро Терашима да отключи камерите…

С последната партида „специални доставки“ в затвора бяха докарали един старец руснак, железничар от Харбин. Оксана дълго време проучва и накрая реши да поговори с него. Старецът й съобщи, че в партидата, с която го бяха докарали, имало партизани, заловени от наказателен отряд — ще се опита да ги предупреди. На другия ден той й каза:

— Стане не стане, дъще, ще опитаме. Говорих с партизаните, няма какво да губим!…

Той предложи друг план: да започнат вечерта, когато раздават храната. По това време всички врати са отворени — ще се справят с часовоите и ще си пробиват път по-нататък…

Изминаха няколко дни. И ето че Оксана разполагаше вече с ключа, който й даде Терашима. По неведоми пътища за деня на въстанието бе съобщено на другите етажи в затвора. В притихналите камери чакаха уречения час. Но на сутринта лекарите взеха Оксана в санитарната част и я оставиха там за някакви изследвания. Вечерта тя чу шум, тропот на много крака, изстрели и виене на сирена… Хвърли се към вратата на стаята, но тя беше заключена…

А в затвора още щом конвойните разтвориха вратите, затворниците се нахвърлиха върху тях, отнеха им оръжието и побягнаха по коридора към главното здание. Конвойните успяха да заключат горните етажи и през хола навън се измъкнаха само няколко десетки затворници. Хората тичаха към външните врати, но ги осветяваха с прожектори и войниците, вдигнати по тревога, ги косяха с картечници. Някои се опитаха да се прехвърлят през оградата, да преминат през бодливата тел, но картечният огън ги покосяваше. Преди да се съмне, всичко беше свършено.

Професорът — доктор на медицинските науки Ишии Широ, преживя тревожна нощ. Той си представяше с ужас какво би могло да стане, ако въстаналите се бяха промъкнали в лабораторията и бяха пуснали чумните плъхове или бяха разлели бактериологичната маса… Професорът нареди да се усили охраната на лабораторията и подземията на института.

Войникът Терашима през този ден беше на пост в подземията и не взе участие в потушаването на метежа. Когато дадоха отбой, той излезе навън. При външната врата и при главния корпус лежаха убити. Той вече знаеше, че нито един от затворниците не бе успял да се измъкне от градчето. Терашима влезе в затвора и отиде на етажа, където живееше Оксана; камерите бяха празни, а вратите им разтворени. Значи, и тя е загинала… Войникът не искаше повече да пази хора, които трябва да умират.

Той излезе на улицата, изкачи се в хола на главното здание, влезе в кабинета на професора, разголи корема си и със замах заби в него войнишкия си нож…

 

 

След един месец професор Широ се завърна в Пинфан. Докторът на медицинските науки беше доволен от резултатите на експедицията. Летците от неговия отряд бяха хвърлили бомби с чумни бълхи в тила на китайските войски в района на Нимбо, южно от Шанхай… Есента, когато навън бавно падаха на земята първите снежинки, професорът си почиваше, седнал пред мангал с разпалени въглища; в ръцете си държеше разтворено някакво китайско медицинско списание. Отново и отново той препрочиташе статията, в която неизвестен бактериолог описваше пламналата с голяма сила чумна епидемия в района на град Нимбо и отбелязваше необичайния характер на епидемията — болестта поразяваше хората, но не се придружаваше както обикновено от епизоотия сред гризачите, разпространители на зараза. Китайският бактериолог не можеше да си изясни причините за това. Но те бяха съвсем ясни на професор Широ. Той се изправи енергично и закрачи по килима, потривайки със задоволство ръце. Недоумението на китайския лекар потвърждаваше успеха на бактериологичната му атака…