Юрий Королков
Кио ку мицу (24) ((строго секретно))

Чан Куфин — Приезерната височина

Между политическите дейци, които Рихард Зорге не изпускаше от погледа си, беше и полковник Хироши Ошима — военен аташе в Германия, известен с профашистките си възгледи. Зорге познаваше добре този полковник, който често идваше от Европа в Азия. Рихард се срещаше с него в компания от посетители на нощните клубове, шегуваше се и разговаряше интимно с него. Потомък на древен самурайски род, човек волеви, напомнящ на Бенито Мусолини с квадратното си лице, Ошима се ползваше с голямо влияние в генералния щаб, в двора на императора и сред най-екстремистките правителствени кръгове.

Военният аташе бе участвувал в подготовката на антикоминтерновския пакт, беше решителен привърженик на японо-германския военен съюз и усърдно поддържаше прогерманските настроения сред военните. Сега, когато ключът за шифрованата преписка между Токио и Берлин се оказа в ръцете на германското разузнаване, Зорге имаше възможност постоянно да следи работата на военния аташе Хироши Ошима. Същевременно чрез новия германски посланик Ойген От доктор Зорге получаваше неограничен достъп до германските държавни тайни. Съветският разузнавач се оказа в най-изгодно положение — той научаваше едновременно секретите на двете страни, които бяха най-враждебно настроени към Съветския съюз. Освен това секретар на японския министър-председател принц Коное сега беше Ходзуми Одзаки, а и самият Зорге ставаше с годините все по-доверен човек и съветник на Ойген От. Скоро след като От стана посланик, той предложи на Рихард да заеме длъжността аташе по печата на германското посолство в Токио. Рихард каза, че ще си помисли и… не се съгласи. Предпазливостта надделя, колкото и примамливо да беше предложението. Не трябваше да се рискува — новото назначение щеше да бъде свързано с нова гестаповска проверка. Усърдната, многогодишна подготвителна работа започваше да дава богати плодове.

Когато в Берлин бе подписан антикоминтерновският пакт, в Самбо Хомбу — японския генерален щаб — възникна идеята за размяна на разузнавателни данни с германците против Съветския съюз. Това предложение беше добре дошло за Берлин и скоро съвместната разузнавателна работа прерасна в диверсантска.

В качеството си на частно лице военният аташе Ошима закупи във Фалкензсе — берлинско предградие — голямо имение, огради го с висока стена, засели в него емигранти белогвардейци и заедно с ведомството на Хитлер по безопасността започна да подготвя терористични, диверсионни групи за прехвърляне в Съветския съюз. Тук се печатаха позиви, които посредством въздушни балони се хвърляха на територията на Съветска Русия. Диверсионното предприятие на Ошима от ден на ден се разширяваше все повече: закупиха от Румъния един моторен катер за прехвърляне на диверсанти и нелегална литература до Крим и други участъци от черноморското крайбрежие.

В Афганистан японските агенти почнаха да подстрекават ръководители от военните щабове към враждебни действия против Съветския съюз, но диверсантите постоянно биваха сполетявани сякаш от фатални неуспехи. По някакви неизвестни на Ошима причини неговите хора бяха обстрелвани на съветската граница, а японският резидент в Кабул, който бе успял да спечели доверието на началника на един крайграничен гарнизон, бе неочаквано изгонен от Афганистан…

Запазен е дневникът на Химлер, в който райхсфюрерът пише и за своите срещи с японския военен аташе Хироши Ошима. По онова време Ошима бе станал вече генерал.

„Днес посетих генерал Ошима — пише Химлер. — Той ми съобщи, че съвместно с германския абвер те предприемат голяма разложителна работа в Русия през границите на Кавказ и Украйна. Тази организация може да се окаже полезна в случай на война със СССР. Ошима успял да прехвърли през съветската граница на Кавказ десет човека, въоръжени с бомби. Обаче много други агенти били застреляни от съветските граничари при преминаването на руската граница…“

През новогодишните празници Ошима пак се появи в Токио. С доктор Зорге те се срещнаха на дипломатически прием, устроен от министъра на външните работи господин Арита. Приемът беше в хотел „Империал“.

Този прием събра цвета на висшето токийско общество: дипломати, министри, представители на деловите кръгове, генерали и, разбира се, цяла тълпа журналисти. За известно време се появи даже министър-председателят принц Коное. Той остана сред гостите толкова, колкото изискваше протоколът, и скоро напусна приема, обкръжен от свита правителствени чиновници. Атмосферата стана по-малко официална, по-гръмко зазвучаха гласовете, по-оживени станаха споровете. Сред гостите се разхождаха красиви гейши, изящни, сдържани, с обаятелни усмивки, напудрени до порцеланова белота.

Сред гостите, естествено, бяха и съпрузите От. Рихард стоеше до фрау Хелма. Край тях на тълпи минаваха гости, кланяйки се и поздравявайки познатите си. Всеки се ласкаеше да покаже, че присъствува на такъв банкет. Важно премина край гостите министър Арита със съпругата си — възрастна японка, облечена в тъмно кимоно, извезано със златни фигури. Когато се отдалечиха, Рихард каза шеговито:

— Защо, фрау Хелма, не си направите рокля с такива златни изображения?

— Защо пък?

— За да знаят всички, че вие сте жена на пълномощен посланик…

— Нима тези фигури на роклята имат някакво значение?

— Че разбира се… Ето сребърна бродерия — Зорге кимна към една преминаваща японка. — Тази жена по ранг е по-нискостояща, вероятно жена на съветник… А онази — жена на „просител“, тя няма право да носи злато и сребро дотогава, докато съпругът й не се придвижи по йерархическата стълба…

— Боже мой! Откъде знаете всичко това, Ики?

— Че как! Субординацията сред японските жени има не по-малко значение, отколкото у военните. Имайте го предвид. Впрочем в Берлин също има нещо подобно. Наричаха ви фрау майор, после фрау оберст, а сега, когато Ойген получи ново звание, вие станахте фрау генерал… Към една ваша черна рокля много би подхождала златна бродерия.

Хелма не успя да отговори. Към тях се приближи Ойген От, придружен от генерал Ошима.

— Погледни, Ики, кого срещнах! Генерал Ошима.

Зорге се поздрави с него като със стар приятел — той идваше честичко в германското посолство, когато пребиваваше в Токио. Ошима беше във военна униформа, ордени, акселбанти и златни галони върху ръкавите. Не гърди, а витрина на ювелирен магазин! Ошима стоеше изпъчен с вдигната глава, за да изглежда по-висок, но въпреки това едва достигаше рамото на стоящия до него Ойген От. Ошима говореше свободно немски. Той взе от подноса омоти и подаде на Зорге:

— Ние, японците, заедно с новогодишните пожелания поднасяме на най-добрите си приятели и омоти… Господин посланикът ми разказа за вас много приятни неща… Знаете ли как правят у нас омоти? — и той започна да разказва.

Преди празника във всеки японски дом се мачка в хаван варен ориз; мачка се, докато се превърне в нежно лепкаво тесто без нито едно неразтрито зрънце. Затова казват — желая ви щастие, безупречно като омоти.

Военният аташе каза, че е пристигнал съвсем за малко от Европа, но не би възразил да се срещнат в друга обстановка, за да си поговорят. Уговориха си среща в най-близките дни. Рихард очакваше извънредно много от предстоящия разговор с този самонадеян и несъмнено информиран човек. Кой друг може да знае по-добре от него какво става в Берлин?! Трябва да убеди Ошима, че той, доктор Зорге, е съмишленик на японския екстремист. Как да го направи? Повод за това се създаде още същата вечер.

Сред журналистите, застанали до камината, Рихард Зорге съгледа съветския кореспондент, с когото се познаваше, но се държеше отчуждено, както подобава на истински нацист. Рихард се вслуша в разговора им — говореха за испанските събития, които от толкова месеци вече се коментираха от всички. Като се извини пред събеседника си, Зорге се приближи до своите колеги и се включи в разговора.

— Господа — гръмко възкликна той, за да чуе Ошима, и предизвикателно погледна съветския кореспондент — предлагам да пием за съветските успехи в Испания! — Рихард държеше в ръка недопитата чаша и се правеше на много пиян. — Не желаете ли? Напразно! Германия е заинтересована от танковете и самолетите, които русите изпращат в Испания. Ние ще ги превърнем в старо желязо. Фюрерът и неговите съюзници имат нужда от метал… Нали, господа? Хайде да пием!…

Това беше жестоко и дръзко, но Рихард беше длъжен да играе своята роля. Зорге гаврътна чашката и се разсмя пиянски.

Разсърденият съветски кореспондент отговори рязко:

— Има време, ще погледаме! — Кореспондентът беше приел за чиста монета думите на германския журналист.

Назряваше свада и фон Урах се намеси:

— Господа! Господа! — викаше той, опитвайки се да надвика глъчката. — Господа!… Омръзнаха ми тези политически спорове!… Да говорим по-добре за жени! За испанките… Чуваш ли, Рихард — за дами! За красиви испанки!

Князът вдигна чашата си. Весел смях угаси страстите, но германският и съветският кореспондент след това спречкване престанаха да се поздравяват, а репутацията на Зорге като непреклонен нацист в немската колония се укрепи. Генерал Ошима също стана свидетел на едва предотвратеното спречкване.

В Токио размяната на разузнавателната информация ставаше чрез полковник Усуи от втория отдел на японския генерален щаб. Веднъж или два пъти седмично при него се явяваше помощникът на германския военен аташе, подполковник Петерсдорф. Петерсдорф идваше в генералния щаб винаги в едно и също време, получаваше информацията и се връщаше в посолството. В същото време и Зорге „случайно“ се оказваше в посолството. Често пъти, преди да се затвори в своя кабинет, за да се запознае с получените материали, Петерсдорф се отбиваше при Зорге да си поговорят и да му разкаже последните новини. С Петерсдорф Зорге беше в прекрасни отношения.

След едно посещение в генералния щаб Петерсдорф се сблъска на вратата на посолството със Зорге. Рихард бързаше за някъде. Петерсдорф го спря.

— Слушай — каза той, — трябва да ти кажа нещо. Отбий се за една минутка.

— Пак нещо за дислокацията на руските войски, друго не можеш да ми кажеш — измърмори Зорге. — Виж, това, което аз ще ти кажа, наистина си струва! Само че по-късно, сега бързам…

— Все пак отбий се за минутка, няма да съжаляваш…

Рихард „неохотно“ се съгласи.

Новината беше изключително важна. Японското разузнаване твърдеше, че ако при езерото Хасан започне граничен конфликт, русите няма да го разширят и може би сами ще отстъпят Приезерната височина. Те не били готови за бойни действия в този район.

— Да… — каза провлечено Зорге. — Това има голямо значение. — Той резюмира думите на Петерсдорф. — Височината, за която говориш, доминира над Владивостокското крайбрежие. Тя може да изиграе своята роля в случай на война… Японците отдавна са й хвърлили око.

Сведенията, получени от Петерсдорф, допълваха информацията, която Рихард беше получил от Мияги: за съветската граница заминали геодези, за да уточнят топографските карти на този район. На геодезите бил даден твърде малък срок за работа. Една голяма геодезическа група заминала и към границата на Монголия.

Заслужаваше внимание също и посещението на щабния офицер майор Ямасаки в Дайрен при атаман Семьонов, пристигането на атамана в Токио и срещата му с Араки и офицерите от генералния щаб.

От Харбин също идваха донесения: генерал Хата, ръководител на японската военна мисия, активизираше работата си сред белогвардейците. Японците отново въвличаха в своите авантюристични замисли руската бяла емиграция.

След войната заловеният атаман Семьонов потвърди това в своите показания:

„В 1938 г. японският генерален щаб реши да извърши разузнаване с бой и да започне военни действия при езерото Хасан. Офицерът от генералния щаб майор Ямасаки ми предложи да действувам начело на белогвардейските части с оглед, ако операциите в района на Хасан се развият успешно, в съветското Приморие да бъдат съсредоточени големи сили на японската армия.

Началникът на военната мисия в Харбин, генерал Хата, започна да формира тайни поделения, които по-нататък трябваше да станат гръбнак на белоемигрантската армия.“

Групата на Зорге старателно фиксираше всички преки и косвени факти, които потвърждаваха назряващите събития. От Китай се завърнаха генералите Итагаки и Доихара. Итагаки беше станал военен министър, а генерал Тоджо — негов заместник.

Постепенно се натрупваха данни, че над съветските далекоизточни граници надвисва реална заплаха от военни провокации. Зорге редовно информираше за това Центъра, но едно неочаквано събитие едва не прекъсна дейността на групата „Рамзай“.

Това се случи на 14 март 1938 г. Вечерта Рихард се беше договорил с Клаузен да достави на уреченото място текста на донесението, което трябваше бързо да се шифрира и предаде в Центъра. Но Зорге неочаквано се забави в „Райнголд“. Компанията нямаше намерение да се разотива и не го пускаше. В джоба на Рихард имаше няколко ситно изписани листчета с донесението, което трябваше да се шифрира, а времето течеше бързо. Отдавна беше превалило полунощ, наближаваше часът за връзка с Москва и Зорге седеше като на тръни.

Най-после компанията си тръгна, но приятелите още дълго стояха на улицата до изкуствената винена бъчва пред входа на „Райнголд“. Най-сетне всички се разотидоха, остана само княз Урах, който, както винаги, не бързаше за никъде. А времето изтичаше.

— Слушай, Албрехт — предложи Рихард. — Искаш ли да те откарам с мотоциклета. Сядай отзад. След пет минути ще си бъдеш у дома. Ти знаеш как карам…

— Именно затова не тръгвам с теб. Ти си бесен. По-добре да си взема такси…

Рихард се намираше в ужасен цайтнот^[1] когато, избавил се най-после от княз Урах, се метна на мотоциклета. Той се понесе като вихър над Гинза, остро, като състезател на писта, направи завой и, набирайки скорост, полетя по безлюдните улици на Токио. Оставаха броени минути, но може би щеше да успее да зашифрира поне първата страница. После Клаузен ще се залови за ключа на предавателя, а той ще шифрира останалото.

Прилегнал върху кормилото, Рихард се носеше покрай телеграфните стълбове, които приличаха на гигантски камшици, разсичащи пъргавия въздух. Сега вече е близо… Ето, ще профучи край къщата, където живее Клаузен, ще се убеди, че всичко е наред, и ще се върне. За това е нужна още една минута, но иначе не може… Мощният фар изтръгваше и поглъщаше тъмнината. Улицата беше съвсем пуста. Това беше добре. Иначе не би успял. Ето и американското посолство — лъчът се плъзна по стените на сградата и се устреми напред. И изведнъж от пресечката изскочи лека кола. За спирачката беше вече късно. Рихард обърна към тротоара, колелото се сурна по бордюра, и той почувствува, че мотоциклетът неудържимо се носи към стената на сградата…

Ударът беше толкова силен, че Рихард загуби съзнание. Той лежеше проснат до разбития мотоциклет. Кръв заливаше лицето му. Скоро съзнанието му се върна, но той нямаше сили да стане.

Откараха го в болницата със същата кола, която тъй ненавреме беше изскочила от пресечката. Легнал върху брезентовата носилка в приемното отделение, целият окървавен, той напрягаше всичката си воля, за да не загуби съзнание. А съзнанието му чезнеше също както там — при Вердюн. Тежко раненият човек лежеше пред дежурния лекар и санитарите и отлепвайки с мъка изранените си устни, казваше, че преди да го откарат на операционната маса, той непременно трябва да се види със своя познат Макс Клаузен, трябва да се види незабавно, нека го извикат по телефона.

— Но сега е вече нощ, господине. По-добре да отложим до утре. Нужна ви е незабавна помощ.

Лекарят японец убеждаваше пострадалия, но упоритият европеец не разрешаваше да се докоснат до него. Нека най-напред позвънят на познатия му…

Рихард мислеше сега само как да не загуби съзнание. Той отлично знаеше японското правило — при пострадалия, където и да е той, незабавно се явява полицейски сътрудник, съставя протокол, оглежда вещите му, прави обиск и иска документи. И ако Зорге загуби съзнание, незашифрованите бележки на донесението ще попаднат в полицията. Това значи провал. Безсмислен и глупав… На Рихард се струваше, че умира, и той напрягаше последни сили, за да не потъне преди време в безсъзнание.

Макс Клаузен седеше пред предавателя и ловеше сигналите на „Висбаден“, който трябваше да го повика. Сега за Макс не съществуваше нищо друго, освен тези шумове, които идваха сякаш от далечни галактики. Ана го побутна по рамото — телефонът звъни. Макс сне слушалката и вдигна телефона. Изведнъж той се развълнува и забърза.

— Какво се е случило? — запита с тревога Ана.

— Нещастие… Какво нещастие! — мърмореше Клаузен. — Рихард е катастрофирал и вероятно в него са документите. Прибери апарата, аз отивам за колата…

Ана скри радиопредавателя зад дървения цокъл на стената и излезе след Макс. Той беше изкарал колата и я чакаше на улицата. След няколко минути съпрузите Клаузен бяха в болницата. Те пристигнаха почти едновременно с полицейската кола. Макс се наведе над Рамзай.

— Какво ти е?

— После, после — превъзмогвайки болката, шепнеше Зорге. — Вземи от джоба ми… Всичко, всичко…

Клаузен бръкна в страничния джоб на Рихард, напипа пачката шумолящи листове и ги прибра. В приемното отделение, влязоха полицаите. Рихард вече не ги виждаше. Лекарят констатира, че раненият има тежки контузии на главата, изкълчване на рамото, спукване на челюстта. Бяха му избити няколко зъба.

Отнесоха го в операционната. Клаузен погледна часовника си — беше малко след четири. Навън се развиделяваше. Когато седнаха в колата, Макс каза:

— Ще отидем на улица Нагасаки.

Скоро пристигнаха. Клаузен извади връзката с ключове, които бе взел от Зорге, отключи входната врата и влязоха в жилището му. Върху масата в кабинета му лежеше фотоапарат. Макс бързо извади касетата и я пъхна в джоба си. Изтегли чекмеджетата, сграбчи, без да ги разглежда, някакви книжа и ги предаде на Ана. Върху масата лежеше и един германски статистически справочник. Клаузен го премести в най-далечния ъгъл на библиотечната полица и го покри с някакви книги… Иззвъня телефонът — настойчиво и гръмко. Макс не вдигна слушалката… След няколко минута те бяха отново в колата.

Когато в германското посолство научиха за произшествието, в квартирата на Зорге заедно с княз Урах дойде и полицейският аташе щурмбанфюрерът Хаас. Те огледаха всички стаи и запечатаха входната врата на жилището на германския кореспондент.

А шифрованото донесение с известно закъснение все пак същия ден беше изпратено във „Висбаден“, а оттам в Центъра. За тази цел Клаузен замина за крайбрежието. Сътрудникът на кемпейтай, който следеше радиовръзката, отново записа в служебния дневник следната бележка:

„15 март 1938 г., 19,20 часа. Пак е отбелязана работа на неизвестна станция, предаваща на къси вълни. Засичането на станцията се оказа невъзможно. Предполага се, че предаването е ставало от подводница, близо до полуостров Ицу. Дешифрирането на текста се оказа също невъзможно.“

В специалната папка, която се пазеше в кемпейтай, това беше може би стотната недешифрирана радиограма, излетяла от Япония. Всеки път тайнственият предавател работеше на друга вълна и шифърът не приличаше на предишния.

Рихард прекара на легло в болницата свети Лука близо десет седмици. Той се терзаеше от принудителното бездействие и накрая не издържа: въпреки забраната на лекарите напусна болницата. Това беше към края на май, когато едно радостно събитие вля в него нови сили.

В Токио настъпи знойно лято с неговата задуха и горещи изпарения. Денем Рихард четеше в малката градинка на сянка под старите сакури. Вишните отдавна бяха прецъфтели и на мястото на нежните цветчета се появиха зелените, започнали да пожълтяват зрънца на плодовете. Но горчивите и тръпчиви плодове на сакурата не се ядат. Сакурата цъфти и с това доставя радост на хората. През пролетта Рихард беше в болницата и не можа да се полюбува на красотата на цъфтящите сакури. Сега той мечтаеше да замине за Атами, на брега на океана, да поскита из планината Хакон. В планината расте друг вид сакура — яе-сакура с осемлистни цветове, кичести като карамфил, тя цъфти значително по-късно.

— Мичико — каза той на Ишии, седнала до него на пейката, моля те, Мичико, изпей ми песента за сакурата.

— Добре, Ики сан, аз също обичам тази песен…

Ханако Ниши имаше приятен, нежен глас. Тя запя любимата старинна песен на Зорге…

На пътечката, засадена от двете страни с вишни, се появи фигурата на Петерсдорф. Ишии допя песента, поклони се и си отиде.

Новината, с която дойде при Зорге помощникът на военния аташе, просто не му даваше мира.

Това личеше по лицето му.

— Чуй, Рихард, какво става по света, докато ти слушаш тук стари песни!… Съветски летци доброволци летят над японските острови!… Да, да — доброволци в Китай.

— Ами, това вече не може да бъде! — възкликна Рихард учуден, но вътрешно се задъхваше от радост. — Те нямат такива самолети.

— Представи си, имат! Дошли със скоростни бомбардировачи, хвърлили над градовете позиви и отлетели… В Токио е паника, акциите на борсата спаднаха мигновено. Ето ти Япония! Непотопимият самолетоносач!…

— Но къде е било това? Кога?

— Преди три дни. Летели над остров Кюшу, над градовете Сасебо, Фукуока и Нагасаки. И представи си, по самолетите не бил даден нито един изстрел… А ако вместо позиви бяха намислили да хвърлят бомби?! Какво би им попречило!… Генералният щаб иска да запази в тайна този полет. Всички мълчат, сякаш в устата си имат сливи. Даже и моят приятел, полковник Усуи. Каза ми го съвсем поверително — само на мене.

— Да, май че с русите шега не бива… А някой вестник да се е обадил по този въпрос?

— Японските вестници мълчат… Днес се получиха китайските. Пишат, че полетът е извършен от китайски летци. Но кой ли ще им повярва?!… Москва, както винаги, мълчи, сякаш това не я засяга. Има над какво да се поразмисли човек.

Рихард вече не можеше да се сдържи на едно място и напусна болницата свети Лука.

Той не се чувствуваше добре, мотоциклетната катастрофа силно бе подкопала здравето му. Другите членове на групата „Рамзай“ също не можеха да се похвалят с добро здраве. Човешкият организъм не можеше, изглежда, толкова дълго да издържи подобно нервно и физическо напрежение. Това се отнасяше до всички — и до художника Мияги, болен от туберкулоза, и до Вукелич, и до Клаузен, който страдаше от тежки сърдечни пристъпи.

В радиограмите, които Рихард Зорге изпращаше от Токио в Центъра, напоследък все по-често се промъкваха намеци за изнурителния характер на работата и безпокойство за здравното състояние на другарите му. Отдавна вече бяха изтекли всички срокове за работа на групата в Япония. Скоро след като бе излязъл от болницата, Рихард изпрати в Москва шифрограма:

„Причините за настойчивото ми желание да се завърна са ви известни. Вие знаете, че работя тук вече пета година. Знаете, че това е тежко. Време е да се върна в родината и да остана там на постоянна работа.“

Рихард преценяваше: шифрограмата ще се получи от Урицки, а може да попадне и в ръцете на Берзин — той би трябвало вече да се е завърнал от Далечния Изток. Но отговор не идваше. Той дойде чак в края на лятото, когато започна въоръженият конфликт при езерото Хасан. Разбира се, при тези условия не можеше и дума да става за сменяване на групата. От Центъра съобщаваха, че при създалата се в Европа и на Далечния Изток обстановка не е възможно да се удовлетвори молбата на Рамзай. Зорге и сам разбираше това. Той отговори с шифрограма, в която уверяваше, че той и групата му продължават непоколебимо да стоят на бойния си пост.

„Засега не се безпокойте за нас тук — пишеше той, — макар че тукашната обстановка ни е крайно омръзнала, макар че сме уморени и измъчени, все пак оставаме същите упорити и решителни момчета, каквито сме били и преди, твърдо решени да изпълним задачите, които великото дело ни възлага.“

Хасанският конфликт, избухнал на съветската граница близо до Владивосток, потвърди предупрежденията, които Зорге правеше в донесенията си. В последните дни на юли японските войски завладяха господствуващите височини край езерото Хасан. За тази цел командуващият 19-а дивизия Суетако Камейдзо бе съсредоточил повече от десет хиляди войници в района на Чан Куфън — Приезерната височина.

Упоритата съпротива на малката гранична руска застава беше изненада за японското командуване. Предварителните и уж съвсем точни данни сочеха, че русите няма да защищават височината даже нито един ден. Групата граничари се бе сражавала яростно, но численото превъзходство си каза думата — японското знаме се развяваше над височината Чан Куфън. В генералния щаб тържествуваха — пътят за съветското Приморие е вече открит. Токийските вестници бяха изпълнени с победни военни съобщения. За известно време събитията край езерото Хасан изтласкаха даже войната в Китай на заден план.

Болнав и отслабнал от тежката катастрофа, Зорге никак не можеше да замине за Манджурия, там, където назряваха събитията. Беше решено, че за континента ще замине Бранко Вукелич — кореспондент на френската телеграфна агенция. Рихард трябваше да употреби големи усилия, за да организира това пътуване, да направи така, че сам той да остане в сянка, да не издаде с някаква непредпазлива дума своята заинтересованост.

Бранко Вукелич се оказа в Манджурия в разгара на събитията. Разрешиха му даже да посети района, където се събират трите граници — на Манджурия, Корея и Съветска Русия, където на височината Чан Куфън от няколко дни вече се издигаше японското знаме: червено слънце на бяло платно. Упоени от успеха, японските власти сега вече не правеха тайна от военните събития, провокирани от тях на съветската граница — нека всички видят храбростта на потомците на войнствените самураи!…

Вукелич не беше допуснат непосредствено в района на бойните действия — на височината Чан Куфън, там, оттатък реката, се водеше огневи бой. С командира на 19-а дивизия генерал Камейдзо Бранко води разговор на командния пункт в блиндаж, изкопан под някаква самотна фанза, на брега на реката, криволичеща между скалисти полегати възвишения. Генералът беше в отлично настроение. Той разтвори върху масата чиста, без какъвто и да е знак карта и с видимо удоволствие запозна кореспондента с обстановката в района на бойните действия.

— Ето, това е Чан Куфън… Тук е езерото… Железопътната линия, която прокарахме, загрижени за благоденствието на Манчукуо… Русите се намираха тук до последните дни, но моите доблестни войски се прехвърлиха през Тумен Ула и със смела атака овладяха позициите на русите…

Генерал Суетако Камейдзо беше самонадеян и разговорлив.

— Император Мейджи някога е казал — спомни си той: — „Аз сам ще управлявам страната на Ямато, ще пресека морета и ще разпространя нашата национална слава по всички краища на света…“ Разбира се, в наши дни не бива да се допуска императорът сам да управлява войските. Той всемилостиво възложи на нас да разпространяваме славата на нацията…

— Позволете, генерале — запита Вукелич, — но защо все пак възникна този конфликт, който се превърна във въоръжено сблъскване с русите?

— Е, това е стара история! Русите се базират на някакви си стари карти и твърдят, че този район винаги е бил техен. Глупости! Ние имаме други данни. Нашето правителство даде указания за господин Шигемицу, нашия посланик в Москва, да не влиза в никакви спорове относно картите. Впрочем сега не дипломатите, а военните трябва да регулират отношенията с другите страни…

Посланикът Шигемицу действително бе получил от Токио съвсем точна инструкция как да разговаря с народния комисар на външните работи Литвинов. В нея се казваше:

„Япония има право и се чувствува задължена към Манчукуо да употреби сила и да застави съветските войски да напуснат територията, завладяна незаконно от тях.

Разглеждането и обсъждането на граничните карти, предлагани от русите, категорично да се отбягва…“

Главната причина за възникналия конфликт, според думите на генерала, била тази, че русите завладели свещения хълм, на който местните жители изпълнявали религиозни обреди. Генералът посочи с пръст някаква височинка, разположена на няколко километра зад японските позиции.

— Вероятно това не е височината, господин генерал, за която се води бой — поправи го кореспондентът. — Ако се съди по картата, тя се намира във вашия тил…

Камейдзо се запъна за миг:

— Това… това няма значение. Жителите се молят на всички хълмове… Ние сме длъжни да защищаваме свещените места на техните прадеди…

Генерал Камейдзо извика адютанта си и му заповяда да придружи кореспондента до артилерийските позиции при полковник Танака.

Тук разговорът беше по-конкретен. Полковник Танака, който приличаше на борец, облечен във военна униформа, командуваше артилерията, придадена към пехотните части.

Пиеха зелен чай, Танака издухваше плаващите чайни листенца и също се хвалеше с постигнатите успехи.

Върху височината, на която са били съветските граничари, артилерийският полк изстрелял дванадесет хиляди снаряда. Полковникът изказа съжаление, че сега не може да заведе госта на височината Чан Куфън, от която при ясно време добре се вижда Владивосток и съветското крайбрежие. От военностратегическа гледна точка завладяната височина имала съществено значение за по-нататъшните събития. Полковник Танака не скриваше апетитите си… Когато следващия път Вукелич сан дойде отново, те непременно ще отидат на височината Чан Куфън… Но засега…

Полковник Танака се надигна тежко от рогозката и покани Вукелич при стереотръбата. През нея се виждаше зад реката едно твърде полегато възвишение с плосък, осеян с много камъни връх. И никакъв храст, никакво дърво. Над възвишението се развяваше японското знаме, закрепено на висок прът. Оттам не се чуваше нито един изстрел.

— Само заради тази височина, която ни е нужна, ние бяхме принудени да прокараме тук железопътна линия — каза Танака и завъртя тръбата наляво. Отсам реката, до самия бряг, стигаше железопътна линия. А от другата страна, на руска територия, нищо — добави самодоволно Танака.

Кореспондентът на агенция Хавас Бранко Вукелич се канеше вече да напусне Мукден, когато при Хасан с нова сила се разгоряха боеве. Съветското командуване бе укрепило силите си и нанесе тежък удар по войските от дивизията на генерал Камейдзо. Ожесточените боеве продължиха няколко дни. По японски разузнавателни данни русите създали трикратно превъзходство в жива сила, а освен това съсредоточили върху тесен участък от фронта сто и двадесет оръдия и вкарали в действие танкове и бомбардировачи…

Боевете на Чан Куфън продължаваха, но японските вестници престанаха изведнъж да отпечатват информация за военните действия на съветската граница. Вестниците млъкнаха, сякаш изобщо не е имало никакъв конфликт, сякаш не съществуваше никаква височина Чан Куфън…