Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Кио ку мицу
(строго секретно) - Оригинално заглавие
- Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Кузман Савов, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- SavaS (2017 г.)
Издание:
Автор: Юрий Королков
Заглавие: Кио ку мицу
Преводач: Кузман Савов
Година на превод: 1973
Език, от който е преведено: Руски
Издание: второ
Издател: Партиздат
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман — хроника
Националност: руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2
Излязла от печат: м. януари
Редактор: Надя Узунова
Художествен редактор: Александър Хачатурян
Технически редактор: Тодор Бъчваров
Художник: Тотю Данов
Коректор: Мария Александрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2457
История
- — Добавяне
Ако възседнеш тигър…
Минаваха седмици, месеци и в сиоганската авиационна група на летците доброволци, когато си спомняха за Вадим Губанов, почнаха да казват „беше“ — като за човек, който вече не е между живите…
Изтече една година след събитията при моста Лугоуцяо, с които започна голямата война в Китай, а краят й още не се виждаше. Затегналата се битка на континента обърка картите на бесните гумбацу — генералската клика в Токио, която твърдеше, че за по-малко от месец Китай като презрял пъпеш щял да легне върху порцелановото блюдо на императора. Режи големи резени и яж колкото искаш! Така казваше, генерал Сугояма, военен министър в кабинета на принц Коное. Трябвало само да се започне! Да се даде първият изстрел — и цялата нация, целият народ Ямато щял да се обедини около идеята за напредване по императорския път…
Но се получи непредвидена засечка. След една година война експедиционната армия почна да прилича на ездач, възседнал тигър, нито да скочиш, нито да препускаш… Япония беше здраво затънала във войната с Китай.
Напредването на японските войски по територията на Китай в значителна степен се спъваше от действията на руските летци доброволци, дошли да помогнат на сражаващия се народ. Във връзка с изтичането на една година от японската провокация при моста Лугоуцяо военният министър на гоминданското правителство Хо Инцин — дясна ръка на Чан Кайши — даде интервю на китайските журналисти. Генералът съобщаваше за нарастващата съпротива на Китай спрямо японската агресия, привеждаше факти, разказваше за героизма на бойците от гоминданската армия и за партизаните, сражаващи се в тила на японските окупационни войски. Той припомни и успешните действия на китайските летци, дръзкото нападение върху остров Формоза, удара по летището в Уху, потопяването на самолетоносача „Ямато-мару“, на военните и търговските кораби на противника край китайския бряг и по река Яндзъ, за появата на китайските бомбардировачи над остров Кюшу…
Хо Инцин съобщи резултатите от борбата във въздуха: за една година война японската авиация в Китай, наброяваща две хиляди машини, беше загубила повече от шестстотин от тях. Военният министър съобщи още, че в състава на военновъздушните сили на континента действуват и двеста и петдесет германски и италиански бойни машини, които се обслужват от четиристотин чуждестранни летци и авиотехници, дошли от Европа и сражаващи се на страната на японците. Ето с кого трябва да воюват доблестните китайски летци!
Всички постигнати успехи в освободителната война Хон Инцин отбелязваше като заслуга на китайските въоръжени сили. Той не каза нито една дума за действията на съветските летци доброволци. Това беше тайна…
А сиоганската група и другите авиационни части от съветски летци продължаваха да се бият в китайско небе. От далечна Москва пристигаха нови доброволци да сменят ветераните, които се завръщаха в родината. Но не на всички доброволци беше съдено да видят отново старите си приятели, горите на Подмосковието, украинските степи… Те оставиха кости завинаги в китайската земя, в гробовете край Нанкин, Ханкоу, Кантон или в незнайни гробове по други места. Безследно някъде бе изчезнал и Вадим Губанов.
— Загина казакът в далечна чужбина… — тъжно повтаряше Тимофей Крюкин, който преживяваше тежко гибелта на другаря си.
В началото на есента, смятано по календара, тъй като наоколо все още тегнеше суха тропическа жега, на полското летище стана едно събитие, което внесе радостно вълнение сред летците доброволци. В един от тези дни летците чакаха заповед за излитане и както обикновено седяха на пожълтялата изгоряла трева в сянката на бомбардировача, разперил над земята грамадните см крила. Бяха редки часове на затишие — във въздуха беше спокойно, всички самолети стояха на летателното поле, готови да излетят по сигнал… Тимофей стана да се поразтъпче и се отдалечи малко, за да изпуши една цигара. Извади си табакерата, драсна клечка кибрит и преди още да я поднесе към цигарата си, се ослуша. Във въздуха бръмчеше самолет. По слух Тимофей определи, че към летището се приближава чужд самолет, и в същия момент съгледа във въздуха очертанията на един японски изтребител „И-96“. Той летеше ниско, едва ли не на бръснещ полет и сякаш се канеше да каца. А може би хитруваше… Летците се спуснаха към машините, а дежурните изтребители вече се засилваха да излетят, за да пресрещнат противника във въздуха. Но японският моноплан явно не проявяваше враждебни намерения — насочваше се вече за кацане… Той докосна земята и се плъзна по бетонната писта. Може би някой японец е сбъркал летището?!
Летците измъкнаха пистолети и се спуснаха към заблудилия се японски самолет. А пилотът излезе от кабината, сякаш се връщаше у дома си. Той имаше защитен комбинезон с пагони на японски офицер. Тимофей се спусна също с насочен към него пистолет и изведнъж се спря, не можеше да повярва на очите си — свалил шлема си, срещу него вървеше… Вадим Губанов.
— Ти какво, бе казак, на японците ли служиш?! — възкликна Тимофей, като се съвзе и напъха пистолета в кобура. — Я го гледай ти! Откъде изникна, бе казак? Жив!…
Весела тълпа приятели наобиколи изчезналия летец и Вадим радостно отвръщаше на другарските прегръдки.
— А сега разказвай хубаво, кой вятър те донесе?!
Но да се говори ясно и спокойно беше невъзможно. Чак след като утихна радостното вълнение, Вадим в продължение на много дни разказваше на другарите си за своите приключения, припомняйки си все нови подробности.
… Впрочем всички помнеха въздушния бой над Ханчжоу, в който изчезна Губанов. После…
… Вадим не видя атакуващия го японец, но усети, че серия куршуми прониза тялото на самолета му. Машината стана тромава, неповратлива. Разполагайки с достатъчно запас от височина, той отново се втурна във вихъра на боя, но в този миг откъм облаците се появиха още двадесетина японски моноплана. Противниковите изтребители станаха около три пъти повече. Вадим натисна докрай ръчката за газ и започна да се приближава до един от тях; простреля го отдолу с двете картечници и атакуваният самолет пламна, плъзна се на крило и започна да пада. Японският пилот успя да изскочи от подпалената машина, но много рано разтвори парашута и огънят мълниеносно погълна копринения му купол. Японецът падаше заедно с простреляната машина, повлякъл димящите въжета на парашута си…
В следния миг върху Вадим се струпаха изведнъж два противникови изтребителя, а машината му едва се подчиняваше на управление… Появи се наблизо Антон, той атакува японеца, който бе застанал в опашката на Губанов, но вторият изтребител го простреля отдясно. Новата картечна серия проби резервоарите му, лицето на Вадим бе обляно с масло и бензин… Самолетът повече не се подчиняваше на летеца.
„Ще изгоря!“ — мина му през главата, освободи се от ремъците и изскочи от кабината.
Отначало той падаше, без да разтваря парашута. Земята се приближаваше стремително. Вадим издърпа гривната, отваряща парашута. Въжетата го разтърсиха и той увисна в неподвижния въздух. „Май, че съм жив!…“ Но смъртната опасност още не беше минала. Японският изтребител изстреля една картечна серия по него и прелетя с рев толкова близко, че Вадим усети топлината на двигателя му. Японецът обаче не можа да го улучи, направи завой и се насочи повторно, за да довърши жертвата си. Вадим притегли въжетата на парашута, коприненото платно застана почти вертикално и летецът започна стремително да пада. Изтребителят го догони, стреля, но пак не го улучи… Земята беше наблизо и японският пилот не посмя повече да го атакува.
Парашутът бавно се спускаше над средата на някакво езеро, гъсто обрасло с висока тръстика. Близо до брега на това пустинно езеро се поклащаше лодка с прибрани платна. Вадим отново почна да се плъзга, като притегляше въжетата… непосредствено над водата той се освободи от парашута и цопна дълбоко в нея. Когато се показа от водата, той замаха с ръце и крака, за да се освободи от падналия върху него парашут. И изведнъж силен удар по главата й рамото зашемети Вадим и той отново потъна под водата.
Летецът изплува встрани и се огледа. До разперения върху водата парашут стоеше в лодката си един рибар китаец с малка побеляла брадичка и тънки, възлести като бамбук голи крака. Той държеше греблото, приготвено за удар, и внимателно следеше мястото на потъващия парашут. Като видя Вадим, той вдигна греблото, готов да го стовари повторно върху него.
— Шанго! Шанго! — извика Вадим първите дошли му наум китайски думи. — Руси феди… феди чан…[1]
Старецът отпусна греблото. С уплашено лице той притискаше ръце към гърдите си и ниско се кланяше. Рибарят изглежда беше взел Вадим за японец и сега съкрушен бъбреше извинения. Ударът беше засегнал ранената му ръка, рамото и главата го боляха ужасно.
Старецът помогна на Вадим да се качи в лодката, постави го върху влажните, миришещи на риба мрежи, застана при кърмата и бързо загреба към брега, като постоянно се обръщаше към Вадим, кланяше му се и като се удряше по челото, клатеше отчаяно глава. При брега той хвърли от лодката привързания с въже камък, който му служеше за котва, нагази във водата, привърза лодката към малкото мостче от хлъзгави греди и помогна на Вадим да слезе на брега. С жестове старецът го викаше да го следва и постоянно се кланяше… Със здравата си ръка Вадим напипа пистолета отвори кобура и тръгна след стареца.
Като се измъкнаха от гъстите бамбукови храсти, тръгнаха покрай някаква оризова нива, която се спускаше надолу на зелени терасовидни водни лехи. После отново навлязоха в храсталака и излязоха на някаква поляна. В далечината през клоните на дърветата Вадим съгледа сламени покриви на фанзи. Старецът се спря, обърна се към Вадим, посочи с ръка към тревата, сякаш притискаше нещо към земята с разтворена длан. Той закима с глава и се усмихна, когато Вадим разбра, че трябва да поседне тук и да го изчака. Сухата фигурка на рибаря със сламена шапка изчезна зад завоя на пътеката.
Измина около един час, когато Вадим дочу тихи гласове по пътеката. Придружен от двама селяни, рибарят дойде на мястото, където бе оставил летеца, и неспокойно се заозърта наоколо.
Един от пристигналите, добродушен и усмихнат дебеланко, неочаквано заговори на руски.
— Мене дълго, дълго живяла в Москва — каза той, припомняйки си с усилие думите. — Мене търгувал дребно-дребно, правила така: топка има, топка няма — защрака той с пръстите си, — фокус-мокус… Мене казваха в Москва Ван Ванич…
Рибарят заговори нещо на Ван Ванич, който започна да превежда: старецът молеше да бъде извинен, бил го взел за японски летец… Той съжалявал много и питал силно ли го е ударил с греблото.
Вадим усещаше все по-силно болката, но каза, че нищо му няма, и благодари на стареца за помощта.
Дошлите се посъветваха и решиха, че през деня Ва Дин, както веднага нарекоха Вадим, не бива да ходи в селото. Макар и рядко, в селото се отбивали японци. Когато се стъмнело, щели да го настанят при свой сигурен човек… Старецът разгърна някаква кърпа и остави на земята парче риба и шуплеста бяла питка мантоу — хляб, сварен на пара. Подаде на Вадим кратунка с вода.
Скоро двамата си отидоха и Вадим прекара целия ден с китаеца Ван Ванич.
През нощта, когато наоколо зацвъртяха щурците и като метеори проблясваха летящи светулки в гората, рибарят Сюй дойде отново. Селяните заведоха летеца в една фанза на другия край на селото, до някаква ковачница. Беше късно, но широката врата стоеше разтворена и голият до кръста ковач работеше край пламтящото огнище.
Стопанинът на фанзата Ху Мин посрещна радушно Губанов. Ван Ванич разказа с уважение, че Ху Мин е най-грамотният човек в селото и даже можел да чете вестник. Ху Мин работел в Шанхай като резбар и имал там собствена работилница. Сега живеел тук, защото японците го изгонили от Шанхай.
По-късно във фанзата дойде и ковачът Гун Лин и от него лъхаше на нажежен метал. Жената на Ху Мин предложи да лекува русина. Мръщейки се от болка, Вадим съблече комбинезона си. Китайката дълго разтрива рамото му с тигрова мас, излъчваща остър, тръпчив мирис, а после му даде да пие отвара от женшен. Докато стопанката се занимаваше с лекуването, мъжете седяха благопристойно наоколо и разговаряха.
Вадим запита далече ли е фронтът. Китайците започнаха да спорят и накрая Ван Ванич преведе: ако не беше война — седмица път, но сега човек не може да стигне и за две луни. Без придружвачи Ва Дин не би стигнал, японците ще го хванат веднага. Почнаха отново да спорят, заговориха всички изведнъж.
Ван Ванич каза:
— Да запитаме горските хора. Те малко-малко знаят всичко.
Кои са тези горски хора, той не обясни. На Вадим се стори, че приютилите го селяни нещичко скриват.
Настаниха летеца в тясно килерче с пръстен под и малко прозорче, което гледаше към двора. Килерът беше пълен с бамбукови отпадъци, цепеници и парчета от някакво плътно, тежко дърво, подобно на чемшир. В един от ъглите имаше тесен и висок котел с неизвестно предназначение, взидан в някакво огнище, което се палеше откъм двора.
Всичко това Вадим разгледа на сутринта. Той беше преспал на някакъв тезгях, понеже друго свободно място нямаше. Съдейки по инструментите на полиците, по започнатите и недовършени резбарски фигури и готовите кафяво-червени статуетки на Буда, тук трябва да беше работилницата на Ху Мин.
На сутринта му донесоха храна — една купичка ориз, залят с кафяв сос, и чай в опушен глинен чайник. Дошлият Ван Ванич му каза, че денем не трябва да излиза от килера.
Вадим прекара в килера една седмица, като излизаше само нощем да подиша чист въздух. Денем в работилницата идваше Ху Мин, присядаше под прозорчето и почваше да дяла бамбук с многобройните си извънредно тънки длета. Под ръката му се раждаха морски пейзажи, скалисти брегове, борове, джонки с вдигнати платна…
Вадим се измъчваше от бездействието в задушния килер, а Ван Ванич все обещаваше, че скоро щял да дойде горският човек… Но човекът не идваше. Нощем, когато Вадим излизаше от стаичката си, чуваше в ковачницата на Гун Лин сдържани гласове, тежкото пухкане на меховете, ударите на чук по наковалнята. Веднъж Ван Ванич дойде и му каза да тръгне с него. Освен Гун Лин, резбаря и стария рибар в ковачницата седяха трима непознати мъже. Разпалените въглища в огнището ту погасваха, ту се разгаряха и хвърляха червеникава светлина върху лицата им.
— Чан Фенлин — представи се единият и стана да посрещне Вадим. Той носеше военна фуражка, ватенка, препасана с колан, а краката му бяха обути в меки обувки от полуобработена кожа. Полувойник, полуселянин. На рамото му винтовка японски образец, подобна на карабина. Ван Ванич обясни, че това е човекът, когото чакали…
Тримата въоръжени мъже бяха партизани, а Чан Фенлин — командир на техния отряд. Той запита какво възнамерява да прави руският летец.
— Да се върне по някакъв начин при своите — отговори Вадим.
От онова, което му преведе Ван Ванич, Вадим разбра, че партизанският отряд, който се ръководи от Чан Фенлин, се намира в планините, на двадесет ли от това село. Самият той е бивш войник, служил още при Чжан Цзолин. Японците го принудили да работи на някакъв строеж. После всички работници били натоварени на някакъв стар шлеп и ги потопили, но Чан Фенлин успял да се спаси и избягал. В неговия отряд имало около петдесет души, но оръжието им било много малко, главно пики. Наскоро се сдобили с картечница, но била неизправна и я донесли да я покажат на ковача; той обаче също не могъл да разбере защо картечницата е неизправна. Може би русинът ще помогне.
Командирът на отряда смята, че най-добре е другарят Ва Дин да премине в техния отряд, оставането тук е опасно, в района действувал японски наказателен отряд, изпратен за борба с партизаните. Сега Чан Фенлин щял да отиде в съседния район, но след три дни ще се върне и ще вземе със себе си руския летец.
Съветският летец Вадим Губанов стана китайски партизанин и „съветник на отряда“, а негов преводач — Ван Ванич, уличен фокусник, продавал някога в Москва китайски фенерчета, дрънкулки и цветя.
Отрядът на Чан Фенлин, който действуваше в затънтения район на границата на Хенан и наброяваше отначало няколко десетки души, щом се снабди с оръжие, започна бързо да нараства. От гористите планини и пещерите, издълбани в скалите неизвестно от кого и кога, партизаните ту се спускаха към езерата, ту излизаха на Ханкоуската магистрала и нападаха малки японски гарнизони или обстрелваха преминаващи колони и отново се връщаха в планината. Повече от месец те живяха в един будистки манастир, докато наказателният отряд попадна на следите им и ги прогони оттам. По средата на лятото, когато горещината стана нетърпима и на Вадим му се струваше, че сякаш отново се задушава край нагорещения котел в стаичката на Ху Мин, отрядът превзе околийското градче Лухоу…
Вече четвърти месец Вадим беше китайски партизанин. Мисълта да се прибере при своите не го напускаше, но това изглеждаше невъзможно. Няколко пъти летецът спомена за това на командира на отряда.
— Почакай, Ва Дин, може да дойде и при нас самолет, искам да се свържа с войските…
Какъв ти самолет в планините? Къде ще кацне? Най-много да хвърли оръжие. Но къде? Отрядът постоянно променяше местопребиваването си…
— Как мислиш да се свържеш с войските? — попита го Вадим.
— Засега не зная — признаваше откровено Чан Фенлин.
И с това разговорът приключваше…
Когато след нападението на околийското градче наказателният отряд бе намалил своята активност, партизаните отново се прехвърлиха в района на Лухоу. Разузнавачите съобщиха, че на двадесет ли от града японците са устроили полско летище и са прехвърлили на него няколко самолета. Всеки ден летците идвали от града на летището, а вечер се връщали обратно.
— Виж, това заслужава внимание! — възкликна Вадим, когато Ван Ванич му преведе съобщението на разузнавачите. — Кажи на командира, че трябва да организираме нападение, както върху Лухоу.
— Твоя иска малко лети — пошегува се Ван Ванич, — иска вземе самолет… Многа хубаво, а?
И на Вадим изведнъж му хрумна: наистина, защо пък не! Отмъква един самолет и… славна работа!
— А какви са самолетите? Изтребители ли? — запита Вадим, но разузнавачите не можаха да отговорят: самолети като самолети — обикновени.
Изпратиха отново разузнавачите на летището. Преди това Вадим надълго им обяснява разликата между изтребител и бомбардировач или транспортен самолет, рисува им ги на хартия. Разузнавачите се върнаха и докладваха с увереност: изтребители! — къси, като попови лъжички…
Цяла седмица партизаните наблюдаваха по кое време японците пристигат на летището, кой ги посреща и кога се връщат обратно. Вадим сам обмисляше операцията. Решиха така: по средата на пътя между града и летището да устроят засада: засадата да бъде на такова разстояние от летището, че изстрелите да не се чуват до него. Бомби да не се използват, за да не повредят автомобила. Ще изловят летците, партизаните ще се облекат в техните комбинезони и с техния камион ще пристигнат в летището. Ако часовите отворят входната врата на летището, най-добре е да се промъкнат направо на летателното поле. Ако се наложи, ще таранят вратата с камиона. Както разбра Вадим, тя е дървена, обвита с бодлива тел, и може лесно да се избие от движещия се автомобил.
Ако при влизането стане някаква задръжка, веднага ще почнат бой и ще се промъкнат към самолетите, ще подпалват и взривяват… Тук вече може да се употребят и гранати. И ако обстановката позволи, един от самолетите ще бъде оставен за него, за Вадим.
Близо до града трябва да се устрои на пътя втора засада, за да не се допусне подкрепление.
Командирът на отряда се съгласи с предложения план. Но кой ще кара колата след овладяването й? Това не трябва да е Вадим, защото часовите ще познаят, че е европеец. Само ковачът Гун Лин знаеше малко да шофира. И се спряха на него.
Дойдоха на определеното за засада място още предната вечер и пренощуваха там. Преградиха пътя с камъни, повалиха напреко едно дърво и зачакаха.
Всичко стана така, както предвиждаха. Автомобилът приближи до завоя в определеното време. Под брезентовия навес на откритата каросерия бяха насядали петнадесетина японски летци, а един, вероятно старши офицер, също с шлем и комбинезон, бе седнал до шофьора. Като изскочи откъм завоя, колата рязко спря пред натрупаната преграда. Кинжален огън от две картечници зашиба по кабината и по гърбовете на летците.
Схватката беше кратка и жестока. Въпрос на секунди беше да се изхвърлят убитите от каросерията, да се смъкнат комбинезоните им, партизаните да се преоблекат и да седнат върху каросерията така, както бяха разположени японските летци. Пътят беше разчистен от камъните и поваленото дърво, ковачът включи запалването, превключи на скорост, но… колата не тръгваше. С разтреперани ръце той дърпаше лоста, натискаше стартера, но — никакви резултати. Вадим скочи от каросерията и седна зад волана. Гун Лян беше сбъркал крачната спирачка с педала за газта.
Вадим сам подкара колата, неопитността на Гун Лин едва не провали операцията. Той си сложи японски летателни очила, закопча догоре яката на комбинезона, за да скрие долната част на лицето си…
Когато се приближи до входа на летището, Вадим даде отдалеч продължителен сигнал, без да намалява скоростта. Часовият бързо отвори вратата. Партизаните се вмъкнаха в полското летище…
Започна ръкопашен бой: биха се с приклади и ножове, стреляха, хвърляха бомби. Два изтребителя, подготвени за полет, стояха на пистата за излитане, останалите, не по-малко от десетина, бяха сместени на края на летателното поле, покрити с маскировъчни мрежи. Под куршумите, които летяха откъм караулното помещение, където боят все още продължаваше, Вадим с няколко партизани профуча през летателното поле и спря колата до един от изтребителите. Той изрита настрани трупчетата под колелата на самолета, скочи върху крилото му и влезе в кабината.
Вадим никога не бе летял на японски самолет. Той интуитивно напипа, и включи стартера. Моторът заработи. Даде газ, изтребителят се засили и почна да набира скорост… Само да излети, само да се издигне във въздуха… В края на полосата той меко изтегли ръчния лост към себе си и японската машина се отлепи от земята… През летателното поле към самолетите под маскировъчни мрежи откъм бараката казарма тичаха партизаните. Вероятно боят бе приключил.
Като набра височина, Вадим направи един кръг над летището. Там, по краищата му, където преди малко се намираха самолетите, пламтяха клади.
Вадим знаеше, че отрядът на Чан Фенлин действуваше в района на североизток от Ханкоу. Значи трябваше да лети на запад. Той разтвори планшета, взет от японския офицер. Точно така: ето я Яндзъ — синя жилка върху картата и кафяво мътна долу, под крилото на самолета. Сега всичко е ясно. Местата са му познати! Колко пъти той бе браздил тук китайското небе!
Изглежда беше пресякъл фронтовата линия. Встрани преминаха няколко японски изтребителя. Сметнаха го за свой… Ами по-нататък?… Най-опасно бе да срещне във въздуха свои! Ще го свалят като нищо. Възможно е да го обстрелят и зенитки…, а няма парашут, за да се приземи… Все повече се свиваше сърцето му. Реши да лети, като се притиска колкото е възможно по-близо до земята. А къде да кацне? През тези месеци групата е сменила вероятно десетки пъти летището си. С една дума? — летящи холандци. Впрочем, само да кацне.
И изведнъж Вадим съгледа пред себе си някакво летище, което му се стори познато. Тук се бяха базирали рано през пролетта, но сега е есен и може на него да са се установили японци… Наши са! Вадим разпозна върху летателното поле съветски самолети. Не може да има грешка!… Ето, рулират за излитане „И-15“… Канят се да го пресрещнат във въздуха…
Вадим премина на бръснещ полет и скоро се плъзна по бетонната писта.