Юрий Королков
Кио ку мицу (33) ((строго секретно))

Последното донесение на Рихард Зорге

Напоследък Рамзай, макар и да беше външно спокоен, с подсъзнателния си усет на опитен разузнавач все по-ясно чувствуваше нарастващата опасност.

След безплодните си усилия да открие неуловимата радиостанция полковник Осака беше вече готов да се признае за победен, но един неочакван случай му помогна да възстанови душевното си равновесие.

В резултат на старателното неколкомесечно пресяване на списъците с потенциално подозрителни лица, в тези списъци останаха десетина-двадесет души, между които Рихард Зорге, помощник на германския посланик в Токио, и Ходзуми Одзаки, съветник на министър-председателя и същевременно заемащ висок пост в управлението на Южноманджурската железопътна линия. В списъка влизаше също Бранко Вукелич, ръководител на френската телеграфна агенция Хавас в Токио, художникът Мияги и още няколко известни и уважавани лица.

Полковникът доложи на шефа на общояпонското военно контраразузнаване генерал Накамура своите мисли; генералът се съгласи с Осака и нареди да се прекрати безплодното прецеждане на списъците. Но се случи така, че тези дни „тококо“ — тайната полиция — доложи на полковника, че е поставила под наблюдение Томо Катабаяши, заподозряна във връзки с леви елементи. Поддържала някакъв шивашки курс за млади домакини. На предварителния разпит посочила сред своите познати и художника Мияги, когото познавала още от Сан Франциско. Там държала пансион, в който живеели японци с леви убеждения, между тях бил и Мияги.

Чиновникът от тайната полиция не придаваше никакво значение на онова, което бе докладвал — просто бе изпълнил служебното си задължение. Попаднал бе на някаква си шивачка… Но полковник Осака изведнъж се сепна, като чу името Мияги… „Мияги — познато име, — мъчеше се той да си спомни — май че фигурира в списъка?“

Осака отвори папката. Точно така: „Йотоку Мияги, художник, среща се с офицери от генералния щаб…“

За всеки случай арестуваха шивачката Томо Катабаяшн. Тя не отрече, че действително е живяла някога в Сан Франциско, че имала пансион и после се върнала в Япония заедно с мъжа си. Сега не поддържала с никой от старите си квартиранти каквито и да е връзки. Единственият от тях, когото случайно срещнала, бил художникът Мияги.

Полковникът заповяда да му доведат арестуваната Катабаяши, разпита я лично и нареди да се установи тайно наблюдение над художника Мияги и всички други лица, с които той общува. Наблюдението над художника още повече изостри вниманието на ръководителя на кемпейтай — бе констатирано, че Мияги се среща с Ходзуми Одзаки, познава се с германския журналист доктор Зорге и с други лица, фигуриращи в секретния списък…

Това беше тъкмо в периода, когато японското контраразузнаване беше активизирало работата си по наблюдаването на чужденците, живеещи в Япония. Назряваха големи събития, империята се готвеше за война и милитаристите се стремяха да си осигурят тила срещу евентуален удар. Започнаха се профилактични арести на чужденци. Между чужденците, подложени на усилено наблюдение, се оказаха Вукелич и Зорге, а също и английският кореспондент Джеймс Кокс, който се срещаше с френския журналист Бранко Вукелич. Наблюдението върху доктор Зорге бе възложено на полицейския агент Хирано. През изтеклите години Хирано бе „направил кариера“, бе станал опитен осведомител и съдбата отново го събра с Рихард Зорге.

Най-напред осведомителят от тококо установи къде ходи Зорге. Сутрин, много рано, отива в посолството и прекарва там целия ден. Вечер отива в „Империал“, оттам в ресторантчето „Райнголд“ на улица Гинза, а понякога се отбива за малко във „Фледермаус“. Най-дълго се бави в „Империал“. Сяда винаги на едно и също място — в едно дълбоко кресло до стената, разговаря с някого или просто дреме.

Донесението на агента не заинтригува особено полицията, но все пак бе предадено на полковника в кемпейтай и Осака нареди в стената на ресторанта, край която седи Зорге, да се вгради магнетофон за записване на разговорите му.

Обикновеното следене по улиците и подслушването на телефонните разговори не даваха резултати и Хирано реши да проникне в къщата на улица Нагасаки. Това не беше много трудно за него, тъй като денем, в къщата нямаше никой. Отначало Хирано се настани под верандата, за да разбере кой посещава Зорге, с какво се занимава, за какво говорят. Три дни и три нощи Хирано не мръдна от поста си под верандата, но не можа да постигне нищо. При Зорге не идваха гости; само на два пъти дойде някаква млада жена, която почистваше и си отиваше.

На третия ден Хирано влезе вътре в къщата, огледа всичко, но пак не откри нищо подозрително. Магнетофонният запис от „Империал“ също не даде нищо — Зорге бе разговарял с приятели за различни дреболии, но нямаше даже и намек за някаква секретна информация.

Беше октомври и продължително валеше ситен дъжд.

Напоследък Рихард често се чувствуваше неразположен и правеше големи усилия да стане от леглото. Нощем го измъчваха кошмарни сънища и най-често един и същ — отново изгубил последни сили, той висеше върху телените заграждения край Вердюн. После е в болницата и някой се навежда над него. Ниско, ниско…

— Сестра! — вика той и отваря очи.

Със събуждането кошмарите на миналото изчезват. Няма нито Вердюн, нито болницата, Рихард лежи на кушетката в стаята си на улица Нагасаки. По полиците на стените са наредени книги, древни ръкописи, източни статуетки, които той събира от години. Стаята му е стая на учен ориенталист.

Над него се е навела преданата му Мичико. Тя е облечена в хубаво кимоно, на което са извезани нежни оранжево-жълти хризантеми, и е препасана с широк ярък пояс. Рихард знае, че Мичико се е облякла така за него. Той й се усмихва. Но защо тя е тук? И лицето й е толкова разтревожено?

— Ики сан, вие говорехте нещо насън и стенехте — каза полугласно Мичико. — Не сте ли добре, Ики сан? Направила съм чай. Пийнете!…

Страшно го болеше главата. Изглежда пак започваше грипът. Той посегна за цигара. Мичико взе настолната запалка, запали и му подаде огън.

— Аригато, Мичико!… Благодаря! — Рихард дълбоко вдъхна сладникавия дим, отметна одеялото и спусна крака от кушетката. Мичико запали печката — ярко запламтяха въглените, пръскайки топлина наоколо. И все пак върху пижамата си Зорге наметна халата — тресеше го.

Приятно е, че Мичико е тук… Но защо е нарушила уговорката?

Ишии Ханако сега живееше при майка си и рядко се вестяваше при Рихард. По-голямата част от времето си тя прекарваше в центъра по печата — на Гинза. Така реши Зорге, след като бяха викали Ишии в полицията. Полицейският инспектор, господин Мацунаги, я предупреди много строго: да не поддържа връзка с „косматите“. Мацунаги наричаше така всички европейци, наричаше ги още стебла, израснали на тъмно, заради бялата им кожа. Инспекторът разпитваше Ханако с какво се занимава Зорге, къде ходи, с кого се среща, молеше я да му донесе ръкописите му. Мичико каза, че нищо не знае. Мацунаги я предупреди да не споменава нито дума пред германеца за този разговор.

Ишии плахо попита какво да прави — та тя работи при господин Зорге. Полицейският инспектор нищо не отговори, само измърмори под нос: „Знаем я ние вашата работа…“

Разбира се, още същата вечер Мичико разказа всичко на Ики сан. Той изслуша мрачно разказа на Мичико и изведнъж избухна. В тази минута той приличаше на древния японски бог от храма в Камакура, който олицетворява яростта. Вдигнати вежди, искрящи очи и сурови гънки около устата.

— Добре!… Щом ти забраняват да идваш при мене, аз ще им отговоря със същото! Ще направя така, че нито един японец в Германия да не може да се среща с германки. Ако ще да е и самият посланик Хироши Ошима… Така им кажи. Разбра ли ме?

— Да, Ики сан, разбрах, но какво значение може да има това, щом ми забранят да работя тук… Понакуцвайки, Зорге ходеше напред-назад из стаята, като се сблъскваше постоянно с книжните лавици и непрекъснато пушеше, палейки цигара от цигара.

— Изглежда, все пак ти трябва да заминеш оттук, Мичико… — каза Рихард, като се поуспокои… — Кажи, какво щеше да правиш, ако аз, да предположим, бях умрял при катастрофата с мотоциклета? Това можеше да се случи, нали?

Напоследък Рихард често заговаряше за това. Може би той просто искаше да подготви Ишии за онова, което би могло да се случи. Той много мислеше как да предпази от опасност жената, чиято съдба не му беше безразлична.

— Слушай, Мичико — каза той замислен. — Може би трябва да се омъжиш…

— Не, не!… Не бива да говорите така, Ики сан. — Мичико вдигна ръце, сякаш се защищаваше. Очите й се напълниха със сълзи. — По-добре — в Михара…

Михара е един вулкан, в кратера на който се хвърлят жените, отблъснати от любимия си. Тези думи се изтръгнаха от Ишии неочаквано. Тя се смути и наведе очи.

— Остави на мира Михара, Мичико… Не е ли по-добре да отидеш на остров Маядшима. Чувала си за него, нали? Казват, че там няма нито раждане, нито смърт. Само щастие. Там не се раждат нито птици, нито елени, нито едно живо същество… За това се грижат монасите, които живеят при храма под сянката на криптомериите… Живот — приказка, да отидем там! — Рихард заговори за свещения остров Миядшима от желание да предизвика поне една усмивка върху лицето на Ханако. Но не успя. Отново й заговори: — Мисля за щастието ти, Мичико… Щом не искаш на Маядшима, иди в Шанхай, поживей там, още повече че се налага да изпратя някого там по работа. Аз също ще дойда, ще ти покажа града, заедно ще поплаваме по реката.

— Но аз нямам паспорт — възрази Ишии. — Кой ще ме пусне в Шанхай? После… после, не искам да заминавам оттук. Вие няма да дойдете в Шанхай, Ики сан.

— Но разбираш ли, ти не бива да оставаш тук…

Този разговор те водиха през август — преди два месеца. Сега Ишии рядко идваше тук. Но защо е дошла днес?

— Случило ли се е нещо, Мичико? — запита той.

— Не зная, Ики сан, може и да е дребна работа, но сърцето ми е разтревожено… Вчера пак ме викаха в полицията. Дойдох да ви разкажа… Тук някой е идвал, вижте… Мичико посочи дървената стълбичка, която Зорге използваше, за да взема книгите от горните полици. Върху нея се виждаше неясна следа от гумена подметка. Обувките на Зорге нямаха такива подметки…

Мичико каза, че видяла същата следа навън, под верандата. Какво иска този човек от Ики сан?!

Рихард се опита да успокои разтревожената Ишии: глупости, вероятно е идвал електротехникът — това беше миналата седмица. Ясно е, че е вземал стълбичката, за да стигне бушоните. Но Ишии знаеше, че в петък, когато разтребваше стаята, тези следи ги нямаше… Все пак тя не възрази на Зорге, а се престори на успокоена от думите му. Защо да огорчава Ики сан? Той и без друго си има много грижи. Ики сан сам знае какво трябва да прави. Тя искаше само да го предупреди.

Обстановката действително беше тревожна. Зорге чувствуваше, че обръчът около него се затяга. Но сега той мислеше за едно — само да не се случи нещо днес. Днес е решаващият ден, равносметка на дългогодишния труд на разузнавача. Няколкото реда информация, която ще предаде през нощта в Москва, окончателно ще потвърдят неговия категоричен извод — Квантунската армия тази година няма да нападне съветския Далечен Изток; японската агресия се устремява към южните морета. Япония, разбира се, няма да може да воюва на два фронта. Твърдата съпротива на Съветския съюз беше охладила разпалените глави на японските милитаристи. Той трябва да съобщи това днес в Центъра. Именно днес! Сега е скъп всеки ден, всеки час. Радио Берлин задъхано крещи за победите на германофашистката армия. Но може би войските от Сибир ще успеят да се притекат в помощ на Москва. Как би искал сега Рихард да бъде там, край Москва, за да се бие срещу врага открито, без да се крие! Отдавна му бяха обещали да го отзоват от Япония. Сега вече е време; Зорге счита своята работа за завършена. Днес той ще предаде съобщението, заради което всъщност беше прекарал тук толкова трудни и опасни години. Трябва още веднъж да се напомни в шифрограмата, време е да бъде отзована групата му; тя вече е свършила главното.

Зорге помоли Ишии да прибере и цветята от верандата; те бяха вече увехнали. Не, не, от свежи цветя също няма нужда. Нека вазата да остане празна, онази, която виси към улицата.

Рихард Зорге правеше това, за да предупреди другарите си — обявява в къщата си „карантина“…

Ишии си отиде. Той чу как тя се обу в антрето, как се тропна вратата и вече под прозореца затракаха дървените подметки на обувките й. Рихард седна да работи — трябваше да зашифрира последното съобщение на Одзаки.

Тия дни Одзаки му беше съобщил за заседанието в резиденцията на министър-председателя. Събрали се в неделя съвсем тайно — принц Коное предварително наредил да се освободят всички слуги. Ходзуми Одзаки бил принуден сам да приготвя чая. Затова на няколко пъти излизал от кабинета.

На съвещанието министърът на марината казал: „Ние се намираме на кръстопът и трябва да решим въпроса в полза на мира или на войната.“

Всички се изказали в полза на войната. Само Коное малко се поколебал.

— Аз нося много голяма отговорност за войната в Китай — бавно казал той, — тази война и днес, след четири години, не е дала резултати. Трудно ми е да се реша на нова голяма война…

Военният министър генерал Тоджо рязко възразявал на министър-председателя. Той казал, че войната е нужна даже за да се поддържа бойният дух на армията. Военният министър напомнил нечии думи, казани в началото на века, преди нападението срещу Русия; „Започнете да стреляте и изстрелите ще обединят нацията…“

Разговорът бил разгорещен, но не се повдигнал въпросът за оставката на кабинета Коное.

На съвещанието на петимата министри бяло решено: Япония настъпва на юг. По отношение на Русия се запазва враждебен неутралитет.

Одзаки беше обещал на Рихард да му съобщи на другия ден последните новини, но неизвестно защо вчера не дойде на уречената среща.

Зорге зашифрира телеграмата, в която беше изложил създалата се политическа обстановка. Под припрения му молив се нижеха ред след ред цифри. Групите от цифри говореха:

„… През първите седмици на подготовката за действия против СССР командуването на Квантунската армия нареди да се мобилизират три хиляди опитни железничари, за да осигурят военните съобщения по сибирската магистрала. Мобилизирани бяха всички преводачи, знаещи руски език. Но сега това вече е отменено.“

Зорге завърши донесението си с фразата: „Всичко това означава, че тази година война няма да има.“ Шифрограмата и без друго излизаше малко по-дълга от обикновено, но Зорге помисли малко и добави: „Нашата мисия в Япония е изпълнена. Успяхме да избегнем войната между Япония и СССР. Върнете ни в Москва или ни изпратете в Германия. Аз бих желал да стана редник, за да се сражавам за своето отечество — Съветския съюз — или да продължа разузнавателната си дейност във фашистка Германия. Чакам указания. Рамзай.“

А в навечерието на деня, когато Зорге шифрираше своята последна телеграма, в личната резиденция на принц Коное в Огикуба край Токио ставаха бурни събития. Военният министър Тоджо бе поискал да се свика извънредно съвещание. То бе насрочено за рано сутринта. В правителството още никой не знаеше за разкриването на групата на Рамзай и принц Коное още не беше осведомен за арестуването на доверения му съветник Ходзуми Одзаки. Засега знаеха за това само лорд-пазителят на печата Кидо и неговият съмишленик Тоджо. Военният министър бе решил да действува без всякакво отлагане — да нанесе внезапен удар, да свали кабинета и сам да поеме властта.

Той започна отдалеч.

— Бих искал отново да се върна на въпроса, който не беше решен на последното заседание — каза Тоджо. Не трябва да се отстъпва онова, което вече сме завоювали. В никакъв случай не бива да предаваме позициите си нито на Русия, нито на Съединените щати; ние трябва да продължим войната в Китай, каквото и да ни струва тя. Принц Коное е настроен твърде пасивно, за да може при тези условия да остане начело на кабинета… Възниква опасността армията да престане да се подчинява и в империята да избухнат безредици. Ние нямаме право да рискуваме…

Изненадващо рязкото изказване на Тоджо предизвика всеобщо недоумение. Военният министър заплашваше с безредици и постави въпроса за оставката на кабинета… Но принц Коное съвсем не възнамеряваше да отстъпва някому властта. Избухнаха яростни спорове. И в техния разгар генерал Тоджо хвърли на масата главния си коз — органите на контраразузнаването са разкрили голяма руска разузнавателна организация: нейни членове са проникнали в най-висшите сфери на японската държава. Сред арестуваните е личният съветник на министър-председателя Ходзуми Одзаки…

Лорд-пазителят на печата потвърди съобщението на военния министър.

— В такъв случай… — заяви смутен принц Коное, — в такъв случай съм длъжен да си подам оставката… По-добре е да сляза от политическата арена, аз отдавна вече мисля да се посветя на монашество…

Заседанието беше прекъснато и лорд-пазителят на печата се отправи към двореца, за да съобщи на императора за случилото се. Сега трябваше да се действува стремително. Вечерта Кидо позвъни на принц Коное и му съобщи, че по волята на императора новият кабинет ще бъде съставен от генерал Тоджо…

След смъртта на последния член на Генро Кидо бе издействувал императорски указ, според който препоръките за състава на правителствените кабинети се даваха от съвета на дзюсините — бивши министър-председатели на Япония, но главна роля в него играеше лорд-пазителят на печата.

Генерал Тоджо получи императорски указ да формира новия кабинет. Той очакваше с нетърпение получаването на пакета с печата на императора. Донесе му го министърът на двора Мацудайра. Станал на крака, Тоджо прочете указа.

— Предайте на Негово Величество верноподаните ми чувства — каза той на министъра на двора. — Не ми остава нищо друго, освен да се обърна към божествената воля с молба да ръководи действията ми.

Тоджо се запъти за храма на Мейджи, а оттам в храма на Якусуни, за да съобщи на предците си за своето назначение.

Края на деня и цялата нощ Тоджо прекара в преговори с бъдещите членове на кабинета. Работата беше толкова неотложна, че някои от тях трябваше да бъдат извикани от театър Кабуки по време на представлението, а други да бъдат върнати от гарата непосредствено преди тръгването на влака.

Посред нощ бе вдигнат от леглото му и господин Того. Тоджо предложи на Того портфейла на министър на външните работи, като му обеща, че ще води сдържана политика, и го увери, че не възнамерява да прекъсва преговорите със Съединените щати.

— Главното е да се осигури мир — повтаряше му Тоджо. Господин Того се съгласи да стане министър на външните работи.

На сутринта кабинетът беше формиран. Съветът на дзюсините одобри предложените кандидатури — за това се бе погрижил маркиз Кидо. Оставаше да се получи одобрението на императора.

 

 

Беше около седем часа сутринта, когато Зорге стана от масата. Главата продължаваше да го боли, цялото му тяло беше като смазано. Разбира се, започваше грипът. Как можа тъкмо сега! Рихард погледна разсеяно часовника и забърза — посланикът От вече го чака за закуска.

Той изкара от гаража очукания си „Опел“ и потегли за посолството. Но по пътя се отби в парка Шибуя, където срещу „Империал“ имаше един цветарски магазин, избра букет хризантеми за фрау Хелма и към осем часа беше в посолството.

Той мина на верандата, която беше до апартамента на семейство От. Масата беше наредена, но посланикът още го нямаше. Зорге остави цветята до приборите на Хелма и се запъти към шифъра.

В това помещение, което беше светая светих на германското посолство, можеха да влизат свободно само четирима души: посланикът От, военният аташе Крайчмер, специалният пълномощник на имперското управление за безопасност Майзингер и… Рихард Зорге. Рихард даже не позвъни. Той извади от джоба си една връзка ключове, намери между тях специалния секретен ключ и го пъхна в бравата. Влезе и затвори плътно след себе си тежката врата, облицована със стар дъб. Зорге винаги проверяваше дали вратата е добре затворена… Така го съветваше От.

Встрани от прозореца със стоманена решетка се намираше машината за шифроване. Беше още рано, но шифровачът Ернст беше вече пред машината. Зорге поздрави.

— Добро утро, господин Зорге!… — радушно отговори Ернст.

Рихард надникна небрежно през рамото на шифровача: тъкмо онова, което му трябваше — телеграма за последните събития.

„Бързо. Секретно. С шифъра на посланика. Да се пази само в сейф. 15 октомври 1941 г.

Военни действия на японците против все още силната в боево отношение далекоизточна съветска армия не може да се очакват по-рано от идната пролет, ако комунистическият режим не падне. Упоритостта, която Съветският съюз показа в борбата с Германия, поражда предположението, че японското нападение, ако бъде започнато през август или септември, не би могло тази година да отвори пътищата през Сибир.“

— Това вече зная! — каза Зорге. — Нещо ново няма ли?

— Не, господин Зорге, засега нищо. Може би ще донесат по-късно…

От и жена му бяха вече седнали на масата, когато Зорге отново се изкачи на верандата.

— По какъв случай днес цветя? — подавайки ръката си за целувка, запита Хелма. — В чест на какво?

Зорге се наведе пред фрау От и малко по-дълго от обикновено задържа ръката й в голямата си длан.

— По какъв случай ли? — повтори въпроса й той. — По случай благоволението да закусите с нас…

— Но това става почти всеки ден…

— И всеки път за нас това е събитие… Нали, Ойген?

— Разбира се, разбира се! — шеговито потвърди посланикът.

Закусваха тримата. Но на масата имаше и четвърти прибор — чакаха полковник Крайчмер.

Заговориха за Тео Корд — съветник на посланика, когото им бяха изпратили още през пролетта от Берлин. Това беше един неприятен субект, който си навираше носа навсякъде. Посланикът не го обичаше.

Крайчмер закъсня за закуската и се появи на верандата, когато вече пиеха кафето.

— Извинете ме за закъснението — каза той басово, — но в града става нещо непонятно. Казват, че принц Коное си подал оставката.

От учудено вдигна вежди?

— По какъв повод?

Крайчмер почна да мънка и хвърли поглед към фрау Хелма. Хелма разбра.

— Господа — каза тя, — аз ви напускам. Вие вече започнахте работния си ден… Благодаря за цветята, Ики.

Тя излезе, като хвърли сърдит поглед към Крайчмер.

В кабинета на посланика, където бяха преминали мъжете след закуската, военният аташе каза:

— Тоджо и неговата партия настояват за незабавни военни действия на юг.

— Но Коное е също за „дранг нах Зюд“ — възрази Зорге, — той бълнува за Сингапур. Това не може да бъде повод за оставка. Може би заради Русия?

Рихард Зорге не подозираше, че именно той беше виновник за падането на кабинета Коное. Преди няколко дни кемпейтай, без да има някакви улики, все пак арестува художника Мияги. Откараха го в полицейския участък в района Цукиджи. Още при първия разпит той се хвърли през прозореца, но опитът за самоубийство не успя — художникът падна върху клоните на едно гъсто дърво, опита се да избяга, но полицията го залови. При обиска в къщата на Мияги намериха някакво странно писмо за Манджурската железопътна линия, за запасите от въглища, бензин и стомана. Част от материалите бяха написани на английски.

Арестуваха, освен това, и Джеймс Кокс, английски кореспондент на агенция Ройтер. Той също скочи от прозореца и загина.

„От нищо и никакво хората не се хвърлят през прозореца“ — реши полковник Осака.

Японското контраразузнаване застана нащрек.

Три дни по-късно арестуваха съветника и секретаря на японския министър-председател Ходзуми Одзаки.

В правителствените кръгове арестуването на Одзаки подействува като бомба: съветникът и личен секретар на принц Коное — съветски агент!… Назряваше грандиозен политически скандал. Генерал Тоджо не пропусна да използва изгодната ситуация и да събори нерешителния министър-председател. Принц Коное подаде оставка заедно с целия си кабинет.

Що се отнася до принц Коное, предложиха му да се разболее екстрено и да постъпи в болница. Това беше негласен арест и следователят по особено важни дела се яви при него в болничната стая, за да го разпита по делото Одзаки-Зорге.

Но всичко това стана няколко дни по-късно…

Беседата при посланика От продължаваше.

Военният аташе Крайчмер съобщи още една новина. Полковник Мацамура от разузнавателния отдел на генералния щаб казал, че на съветско-германския фронт била отбелязана появата на сибирски части. За това телеграфирал посланикът Ошима. Според други сведения съветски дивизии напускали Далечния Изток и военни ешелони се движели по Транссибирската магистрала към Москва. Подобни сведения се получили и от германския генерален щаб.

Мацамура казал на Крайчмер: по данни на японското разузнаване, преди да започне Руско-германската война, в Далечния Изток е имало тридесет съветски дивизии, две хиляди и петстотин самолета и толкова танкове. Сега там са останали двадесет и три пехотни дивизии, хиляда танка и хиляда самолета. Русите продължавали да прехвърлят войски на съветско-германския фронт.

— Нищо вече не може да помогне на русите — каза уверено Крайчмер. — Вижте какво казват американските генерали във връзка с това. — Той посочи една статия от последния брой на „Ню Йорк таймс“, обградена с червен молив. Някакъв военнослужещ от военното министерство пишеше:

„Трябва да стане чудо — такова, каквото не е ставало от времето на библията, за да спаси червените от пълен разгром в най-близко бъдеще…“

Зорге пресметна: беше минал един месец от предаването на първото съобщение до Москва за измененото направление на японската агресия.

Той каза:

— Това не може да бъде, Крайчмер! Руснаците не са в състояние да прехвърлят толкова бързо войски от Сибир. Това веднага би изключило единственият им път към Сибир. Транссибирската магистрала не е пригодена за подобни екстрени превози. Нужна е най-малко една седмица, за да се прехвърли на фронта даже една дивизия.

— Съгласен съм, но фактът си остава факт — настояваше Крайчмер. — Всичко става така, като че ли русите са седнали в японския генерален щаб и прекрасно знаят, че на изток сега не ги заплашва никаква опасност.

— Виж, това е възможно — съгласи се Зорге с военния аташе. — Русите имат добро разузнаване… Впрочем това е по неговата част — Зорге кимна към Майзингер, който току-що бе влязъл и изпълнил с фигурата си кабинета на посланика. — Чуваш ли, Йозеф — шеговито продължи Зорге, — казват, че руските агенти проникнали в японския генерален щаб… Ти къде гледаш?…

— Ако аз работех в кемпейтай, това не би могло да се случи — отби удара есесовецът. — Изглежда, ти още не можеш да ми простиш загубата си на покер. Я кажи, по-добре, кога възнамеряваш да се реваншираш?…

Но доктор Зорге беше вече преминал на сериозен тон:

— Ойген, не съобщаваш ли рано в Берлин, че сега японците няма да ударят съветския Далечен Изток? Днес четох шифрограмата.

— За съжаление, не — отговори От. — Нашите надежди да привлечем Япония на своя страна не се оправдаха.

— Японците просто се оказаха по-далновидни, отколкото са мислили в Берлин — каза Зорге.

— Тоест? — запита Крайчмер.

— Номонганските събития, или Халхин Гол, както казват русите, показаха издръжливостта на съветските войски. И сегашната война също. В оценката на събитията е нужна трезвост и, според мен, японците я проявиха. Те не желаят да се втурнат на север със затворени очи, разполагайки със седемнадесетте дивизии на Квантунската армия срещу тридесет съветски.

— Сега те са двадесет и три — уточни Крайчмер. — Освен това японските дивизии имат удвоен състав — значи, тридесет и четири.

— Съгласен съм — продължаваше да спори Зорге. — Тези цифри бяха в началото на войната. Сега край съветската граница стои милионната Квантунска армия и все пак Япония няма да се реши да воюва на два фронта — в южните морета и на север. Тя ще воюва там, където е тънко и лесно се къса. Ето, вижте последните данни…

Зорге извади един лист от бележника си и прочете няколко цифри.

— Откъде имате такива сведения? — запита Крайчмер.

— От най-достоверни източници — от полковник Сугияма от оперативния отдел на генералния щаб.

— Дайте ми ги…

— Моля!… Нямам намерение да ги публикувам в кореспонденциите си. Веднага ще ме изгонят за разгласяване на военна тайна. Вземете ги. — Рихард небрежно подаде листчето на Крайчмер. — Извинявайте, господа, аз трябва да ви напусна… Ойген, ще мина по-късно, ако не се разболея.

Рихард трябваше сега на всяка цена да се срещне с Вукелич. Къде би могъл да бъде той сега? В агенцията, вкъщи? Той набра номера и чу гласа му, запита какво ново има и вметна условната фраза — трябва веднага да се срещнат. Уговориха се да се видят в пресцентъра.

Вукелич чакаше. Срещнаха се на стълбището, здрависаха се и се разделиха. Листчето с шифрованата записка остана в ръката на Бранко.

— Много бързо. Непременно днес — тихо каза Рихард. — Нека Макс да внимава много. При мен не идвайте. Подозирам, че ме следят…

След обед Макс Клаузен се върна от крайбрежието. Той остави колата си пред кантората с мотора към вратата — това означаваше, че задачата е изпълнена — и тръгна да се занимава със своите търговски работи.

Вечерта Рихард прекара с Ханако в „Райнголд“, при татко Кетел. Той беше печален и мълчалив. Замислено се вглеждаше в младата жена.

— Защо ме гледате така, Ики сан? Лошо ли ви изглеждам?

— Не, Мичико… Днес ще те наричам Агнес. Сякаш вчера се запознахме с теб. Помниш ли, ей на онази масичка… Но сега не трябва да се срещаме. Най-добре е да напуснеш Токио.

— Аз ви казах, Ики сан, че никъде няма да замина… Искам да дишам същия въздух, който диша Ики сан, да ходя по същата земя, да гледам същото небе… Защо пък… — Ханако се обърна, скривайки сълзите си.

— Слушай, Мичико, нека да не говорим днес тъжни неща…

Зорге направи усилие над себе си и сякаш се поразвесели. Но от главата му не излизаше мисълта — защо Одзаки днес не се яви на срещата?

След един час те излязоха от ресторантчето и Зорге извика такси. Разделиха се на улицата. Рихард помогна на Ханако да се качи в колата, нежно целуна ръката й и още дълго остана на улицата под лампата, загледан след отдалечаващата се кола — висок, широкоплещест, с кичур немирна коса. Такъв го запомни Ишии. Ръмеше дъжд. Това бе последната им среща. Ханако Ишии никога вече не видя Рихард.

Преди да се върне вкъщи, Зорге мина край кантората на Клаузен. Колата стоеше с мотора към вратата — значи всичко е наред, шифрограмата е отлетяла в етера.

Той все не можеше да се справи с грипа и сега лежеше в леглото. На другия ден Клаузен дойде, въпреки „карантината“. Решиха, че посещението при болния не може да предизвика подозрения. Те се мъчеха да си обяснят, защо Одзаки и Мияги не бяха се явили на срещата? Рихард изказа предположението, че оставката на кабинета може да е създала много работа на Одзаки.

— Добре, а Мияги? — запита Клаузен.

Отговор нямаше. Тревогата не напускаше разузнавачите. Клаузен започна да разказва моряшките си спомени. През двадесет и пета година карал една гемия от Бремен за Мурманск. Тогава за пръв път посетил Съветския съюз…

Рихард запита:

— Значи ти предаде донесението? — Изглежда не слушаше какво му говори Клаузен.

— Предадох, но не всичко. Завърших с израза, че война няма да има. Не ми стигна времето. За отзоваването на нашата група ще предам утре. Сега може да си стягаме куфарите.

А на другия ден Клаузен беше арестуван. И жена му Ана. Арестуваха Бранко Вукелич и още много други — повече от тридесет души. Между арестуваните бяха Джозеф Нюмън, кореспондент на американския вестник „Ню Йорк трибюн“, британският икономист Джордж Сънс — и двамата заподозрени като помощници на Вукелич.

Министърът на правосъдието Ивамура подписа заповед за арестуването на принц Кинкадзу от министерството на външните работи. По нареждане на министъра на правосъдието арестуваха сина на бившия министър-председател на Япония Инукаи. Но министър Ивамура все пак не посмя да арестува сътрудника на германското посолство Рихард Зорге. За това беше нужен подписът на по-важно лице. Заповедта за арестуване на Зорге беше подписана лично от Тоджо — новия министър-председател на Япония.

Предизвикваше подозрение и поведението на бившия министър-председател принц Коное, а също и на германския посланик Ойген От. Но решението на този въпрос беше извън компетенцията на министъра на правосъдието Ивамура…

После бе арестуван и доктор Ясуда. Между арестуваните имаше хора от девет националности. Излизаше, че е разкрита широка международна организация.

Когато рано сутринта агентите на кемпейтай се явиха, за да арестуват Зорге, заедно с тях беше държавният прокурор Мицусада Йошикава, който ръководеше заключителната операция. Той пръв нахълта в стаята на съветския разузнавач и се учуди — това беше стая на учен. В никой частен дом прокурорът не беше виждал толкова много книги. Върху бюрото лежеше разтворен том със стихове на Ранран — древен японски поет. Йошикава прочете старинната „хока“:

Дъжд есенен, мъгла!

Към мене ли?… Не — към съседа

чадърът прошумя…

До тома на Ранран лежеше един дебел германски годишник „Ярбух. 1935“.

Обискът беше много щателен, но не даде никакви улики срещу Зорге.

Следователят Йошикава беше ръководил обиска и при другите арестувани. У германския търговец Макс Клаузен бе намерен зад дървения цокъл предавател на къси вълни, у френския журналист Вукелич бяха открили микрофотолента с негативите на секретни документи, но у доктор Зорге не намериха нищо. Едва по-късно на Йошикава направи впечатление, че Клаузен и Вукелич имаха също такъв германски справочник годишник, както и Рихард Зорге. Какво ли може да означава това? Може би шифър?

Ключът за тайнствените радиопредавания, които толкова години се излъчваха от Япония, беше намерен.

Известието за арестуването на Рихард Зорге направи потресаващо впечатление в германското посолство. Генерал От, който обикновено говореше с тих и равен глас, тъй неподходящ за огромния му ръст, сега просто гърмеше в кабинета си. Лицето му беше станало цялото червено.

— Те искат да ни скарат с Япония! — крещеше той. — Нека избират за това други методи… Това няма да им се размине така! Аз ще накарам Берлин да скъса дипломатическите си отношения с Токио… Ще видят те! Та това е чудовищно, нечувано — да обвинят Зорге, че е съветски агент! Днес те арестуваха Зорге, утре ще арестуват мен. Това е оскърбление за нацията… Слушайте, Майзингер, бягайте веднага в кемпейтай при генерал Накамура и поискайте да освободи Зорге. Нека да не се правят на ударени. Това е тяхна работа — безогледна шпиономания!…

Полковник Майзингер беше застанал наежен, подпрял хълбоци с тежките си юмручища:

— Аз също съм готов, господин посланик, да разгромя цялото японско контраразузнаване. Това е въпрос на чест за всеки есесовец! Аз докрай ще бъда партньор на Зорге.

— Да, да! Действувайте от свое и от мое име! Аз тръгвам за министерството на външните работи. Знам какво да им кажа! Пригответе телеграма за Берлин, в най-решителен тон. Дявол знае на какво прилича това! Трябва да се информира фюрерът…

В министерството на външните работи германският посланик беше приет от новия министър, господин Того. Той беше вежлив, внимателен, но непреклонен и решително отказа да изпълни искането на генерал От.

— Господин посланик — каза Того, — аз съм огорчен, също както и вие, но това е много сериозно… Заповедта за арестуването на Зорге е подписана от новия министър-председател генерал Тоджо. Вероятно това е първият документ, който министър-председателят подписва на високия си пост. Доказателствата са неоспорими — Рихард Зорге е обвинен в шпионаж в полза на Съветска Русия… Приемете моите уверения, господин посланик…

— Но вие сте полудели! — нарушавайки дипломатическия такт, извика От.

— Предполагам, че господин посланикът е прекалено развълнуван, за да си позволява такива изрази… С готовност го извинявам. — Того шумно вдъхна въздух през зъби и стана от креслото. Министърът даваше да се разбере, че аудиенцията е свършила.

Единственото, което можа да постигне От, беше разрешението да се срещне със Зорге в затвора Сугамо. Того обеща да уреди това с полицейските власти. Генерал-майор Ойген От не можеше да повярва нито за секунда, че неговият най-добър приятел, доктор Зорге, който го беше измъкнал от японската казарма в Нагоя, работи за съветското разузнаване. Това е просто невъзможно! Самият От също не е новак в разузнаването и умее да разпознава хората. От познава Рихард близо вече десет години и в известна степен именно на него дължи назначаването си на длъжността германски посланик в Япония.

Дори по-късно, дълги години след като генерал От беше снет от заемания пост поради тази необяснима за него история, той не можа да повярва случилото се.

— Зорге — съветски разузнавач?! Та вие сте луди! — викаше той. — Това не може да бъде. Аз прекрасно го познавах.