Юрий Королков
Кио ку мицу (37) ((строго секретно))

Оранжевата тайна

На шести декември 1941 г., един ден преди японското нападение върху Пърл Харбър, президентът на Съединените щати Франклин Рузвелт подписа заповед — да се пристъпи към изготвянето на атомна бомба, която според изчисленията на учените трябваше да има фантастична мощност. Президентът постави подписа си върху листа хартия с оранжев цвят и нареди всички материали, свързани с разработката на новото свръхсекретно оръжие, занапред да се изпращат до него само на такава хартия. Така те можеха лесно да бъдат различавани между купищата документи, които се поднасят на президента за разглеждане. Рузвелт заповяда оранжевите писма, адресирани до него, да му се предават незабавно.

За да се запази тайната, работата по изготвянето на атомната бомба бе наречена Манхатънски проект — по името на мястото, където се намираше резиденцията на началника на генералния щаб на въоръжените сили Маршал.

Но дълго преди Рузвелт да подпише разпореждането, тайната вече съществуваше, още неоцветена в оранжев цвят, тоест не придобила още държавно значение.

В началото на тридесетте години учените, които се занимаваха с ядрена физика, откриха съществуването на неутрона, който бе в състояние да разцепи атома. Френският физик Жолио-Кюри получи Нобелова награда за откритото от него явление на изкуствената радиация. При получаването й в Стокхолм Кюри бе казал: „Учените, които ще могат да създават и да разрушават елементи, ще могат да осъществяват също и ядрени реакции с взривен характер… Ако се осъществят такива реакции в материята, по всяка вероятност ще бъдат освободени огромни количества полезна енергия.“

Учени от разни страни — в Москва и Берлин, в Стокхолм и Токио, в Рим и Лондон, в някои градове на Съединените щати — насочиха вниманието си към една цел: да разкрият чудната тайна на делението на атома. Но енергията, затворена в атома, можеше да служи и на войната, и на мира, и на съзиданието, и на разрушението. Всичко щеше да зависи от това, в чии ръце ще попадне разкритата тайна на ядрените мощности, кому ще започне тя да служи — на доброто или на злото. И това започна да тревожи умовете на учените. Животът в Европа ставаше непоносим.

В света думата „неутрон“ се произнасяше значително по-рядко, отколкото „Хитлер“.

Един след друг учени физици напускаха нацистка Германия, Италия на Мусолини, Унгария на диктатора Хорти и се преселваха в Англия, Скандинавия и Съединените щати.

Напусна Европа и корифеят на науката Алберт Айнщайн, освиркан от студенти нацисти в един германски университет; от Унгария емигрира Сцилард, станал не много преди това лауреат на Нобелова награда. Неговият пример бе последван от блестящия италиански учен в областта на ядрената физика Енрико Ферми… Различни причини накараха тези учени да отидат в Америка и тук те продължиха да се занимават с изследователска работа. Никой от тях не можеше да каже в каква насока и с какъв успех се водят изследванията на ядрените проблеми в напуснатите от тях страни. От Германия идваха тревожни новини — в лабораториите, изследователските институти и университетите се появили доцент-фюрери, политически надзиратели, контролиращи научната и педагогическата работа на учените изследователи. Ами ако Хитлер е насочил усилията си към получаването на атомно оръжие? Тази възможност не е изключена — в Германия останаха доста учени, преминали на страната на фашизма. Атомна бомба в ръцете на фашистите! Може ли да има нещо по-трагично от тази перспектива?! Светът ще се окаже беззащитен против атомната заплаха. Трябва да се предприемат контрамерки, да се предприемат незабавно. В арсенала на народите, борещи се с фашизма, трябва да има собствено атомно оръжие, самото съществуване на което да може да обуздае Хитлер. Но какво могат да направят учените сами, без подкрепа, въоръжени само с теоретични идеи за разрушаването на атома? Нужни са експерименти, нужни са грамадни средства, за да се превърнат научните идеи в реалност и това да се направи преди още фашизмът да е получил атомно оръжие.

Само атомното оръжие в ръцете на демократичните страни, което да противостои на подобно оръжие, създадено от фашистка Германия, може да спаси света. Така мислеше Лео Сцилард, унгарски учен атомист, попаднал по волята на горчива съдба в Съединените щати. Трябваше да се убеди американското правителство в реалността на заплахата от атомно нападение от страна на фашистка Германия — така мислеше и Енрико Ферми, италианският физик, също запокитен в Съединените щати.

През пролетта на 1939 г., когато на всички беше ясно, че всеки ден може да почне втора световна война, Енрико Ферми отиде в щаба на военноморския флот на Съединените щати. Прие го началникът на техническото управление адмирал Хупър. Италианецът се опита да внуши на адмирала какво значение имат атомните изследвания, как те ще изменят техниката на бъдещите войни и ще предотвратят заплахата от страна на Германия. Но Хупър го слушаше разсеяно, подозирайки в учения някакъв ловък шарлатанин, който е дошъл да измъкне пари за глупавите си експерименти. Адмиралът беше далеч от идеите, които му разясняваше италианският учен. Той попита:

— А защо смятате, че Щатите ще воюват против Германия, а не на нейна страна?… По този въпрос още нищо не се знае.

Ученият повече не се срещна с адмирала.

Неуспехът на Енрико Ферми не обезкуражи физиците. Те потърсиха нови пътища. Решиха, че най-добре е да поговорят с президента, но затова бе нужна авторитетна поддръжка. Сцилард и Ферми се осмелиха да се обърнат към Алберт Айнщайн.

След като се обадиха по телефона, те се отправиха за Лонг Айлънд край Ню Йорк, където ученият прекарваше лятната си почивка. Дълго обикаляха по крайбрежието с едно старо фордче, докато открият най-сетне малката виличка, самотно сгушена до брега.

Посрещна ги възрастен, мустакат човек с лъвска грива от побелели коси, спускащи се до раменете. Беше се наканил да плава с яхта и беше облечен в дочени рибарски панталони, навити до колене, смачкани обувки и риза с отворена яка.

Сцилард му разказа за целта на посещението си и за последните тревожни новини, достигнали до него от Европа. Немците забранили да се извозва уранова руда от окупираната от тях Чехословакия. От Судетите, от Йохимстал, където бе започнал своите опити Жолио-Кюри… Имало сведения, че германският вермахт се е заинтересувал от атомната проблема.

— Трябва да се предотврати страшното бедствие — каза развълнувано Сцилард.

— Трудно ще бъде да се докаже това на военните — възрази Айнщайн.

— Тогава да се обърнем направо до президента!

Алберт Айнщайн далеч не беше уверен, че при тогавашното равнище на изследванията може практически да се реши задачата за верижната реакция. Считаше го за въпрос на бъдещето. Но активността на фашистите го тревожеше. Ученият се съгласи да подпише едно писмо до президента Рузвелт. Нахвърляха заедно проекта на писмото. Айнщайн диктуваше:

— „Вашингтон, Белия дом, до президента на Съединените щати Ф. Д. Рузвелт.

Сър! Някои от последните трудове на Е. Ферми и Л. Сцилард, които прегледах, ми дават основание да смятам, че елементът уран в най-близко бъдеще може да бъде превърнат в нов и важен източник на енергия…

През последните четири месеца благодарение на трудовете на Жолио във Франция, а също на Ферми и Сцилард в Америка, стана възможно да се осъществи ядрена верижна реакция с голяма маса уран, която ще предизвика отделяне на колосална енергия… Напълно е вероятно, макар че това може да се каже с по-малка увереност, на тази база да бъдат създадени изключително мощни бомби от нов тип… Създаденото положение очевидно изисква бдителност и ако се наложи, бързи действия от страна на правителството…“

Скоро Сцилард дойде още веднъж при Айнщайн на брега с окончателно готовия текст и световноизвестният учен подписа писмото до президента. Беше втори август 1939 година.

Но как да бъде предадено то на президента? Трябваше да изтече още доста време, докато се намери човек, който може да направи това.

Банкерът Александър Сакс, американец от руски произход, се ползваше със свободен достъп в Белия дом. Той дружеше с Рузвелт, минаваше за неофициален негов съветник по финансовите въпроси. Сакс подкрепи Сцилард и обеща да предаде писмото на президента. Но случай за това му се удаде едва през октомври, когато в Европа бушуваше вече Втората световна война.

Сакс влезе в кабинета на Рузвелт, когато президентът разглеждаше текущата кореспонденция, подготвена му от секретаря.

— Това, което ви нося — каза Сакс, — не трябва да се залежава на бюрото ви…

Той започна да разказва подробно за писмото на Айнщайн и обяснителната записка, съставена от Сцилард. Но президентът не го слушаше внимателно. Изморяваха го безкрайните непонятни научни термини.

— Вижте какво — призна Рузвелт, — познанията ми в тази област не превишават познанията на полицая, който стои на пост пред вратата на Белия дом…

Сакс прекъсна разказа си и прочете няколко абзаца от писмото на Алберт Айнщайн. Но и това не убеди президента.

— Вероятно всичко това е много важно и интересно — каза той, — но за правителството не е време да се намесва в такива сложни научни проблеми. — Рузвелт явно искаше да отклони по-нататъшния разговор. Той погледна огорчения Сакс и добави: вижте какво, Алекс, елате при мен утре на обяд и ще поговорим…

Александър Сакс цяла нощ не спа от мисли как да убеди президента.

Президентът беше вече седнал да закусва, когато Сакс отново се появи в Белия дом.

— Пак ли ще ме измъчвате с научни проблеми — усмихна се Рузвелт. — Колко време ще ви трябва, за да ми изложите същността на въпроса?

— Не, ще ви разкажа само една стара история — възрази Сакс. — Веднъж при Наполеон се явил един американски изобретател и му предложил да му построи флот с парна тяга. Корабите щели да могат да плават по всяко време и лесно да се осъществи едно нахлуване в Англия. Великият император на Франция проявил недалновидност. Сторило му се невероятно кораби да могат да плават без платна и изгонил учения — знаменития Фултън, изобретателя на парахода… Ако Наполеон бе проявил по-голямо внимание към съвета на Фултън, мисля, че историята на деветнадесети век би се развила иначе… Англия е била спасена от недалновидността на Наполеон.

— С Наполеон ли ме сравнявате — разсмя се Рузвелт — и искате да ме предпазите от неговите грешки. Е, добре!

Президентът взе лист хартия, написа нещо и я предаде на камердинера, който прислужваше на масата. След малко камердинерът се върна с бутилка стар френски коняк и напълни чашите.

— Хайде да пием за това, да не повтаряме големите грешки — каза Рузвелт. — Сериозно ли смятате, че Хитлер може да ни вдигне във въздуха с атомната си бомба?

— Съвсем сериозно! Около нас съществува субатомна енергия. Ние трябва да я поставим под свой контрол.

Рузвелт се замисли. После натисна някакво копче и извика секретаря си генерал Уотсън.

— Вижте какво, Уотсън, върху това си струва да помислим. — Той му подаде писмото на Айнщайн. — То изисква действие…

След десет дни генерал Уотсън по поръчение на президента свика съвещание от военни консултанти. Поканен бе и Сцилард. Сцилард каза:

— Ако се разложи напълно един килограм уран, ще се получи взрив, равен по сила на взрива на двадесет хиляди тона динамит…

— О, това е тъкмо за нас! — възкликна един от военните.

Консултантите подкрепиха молбата на Сцилард — да се отпуснат шест хиляди долара за изучаване на атомния проблем.

С това именно започнаха лабораторните изследвания за създаването на атомната бомба. Две години по-късно Рузвелт подписа разпоредба, напечатана върху хартия с оранжев цвят.

Полковник Гроуз, ръководител на Манхатънския проект, нямаше никакво отношение към ядрената физика. Неговата осведоменост в тази област също беше на нивото на познанията на обикновения полицай, както бе казал Рузвелт. Но въпреки това полковник Гроуз бе назначен за военен ръководител на проекта. Главно негово качество се смяташе голямата му пробивност — да постига всичко, което му е нужно, а имаше много неща за постигане.

По специалност Гроуз беше строител или по-скоро предприемач, защото сам нищо не бе построил, а само се бе разпореждал. Напоследък Гроуз възглавяваше построяването на Пентагона, сградата на военното министерство. Новото си назначение той прие с въодушевление — привличаха го мащабите на предстоящата работа: изпълнението на Манхатънския проект се оценяваше на сто милиона долара. Такава поръчка Гроуз никога не бе получавал!

Полковникът строител се отличаваше с чудовищно тщеславие, завиждаше на успехите на другите. Гроуз реши да използва ситуацията, за да направи изведнъж кариера. Пред военното министерство той постави условието да му се даде веднага звание бригаден генерал.

— Това ми е нужно за работата — заяви той. — Генералското звание въздействува на учените много по-силно, отколкото на военните… А на мен ще ми се налага да се разправям с тези строшени грънци.

„Строшени грънци“ Гроуз пренебрежително наричаше физиците, които минаваха в негово подчинение. Мнозина от тях имаха Нобелови награди и се смятаха за учени от световна величина, но за Гроуз те си оставаха само „колекция от строшени грънци“.

Ограничен и нетактичен човек, Гроуз беше убеден, че в света всичко се решава само с груба сила. Генералът-солдафон, заел поста ръководител на Манхатънския проект, набираше постепенно власт и ставаше неограничен монарх на самостоятелната атомна държава в границите на Съединените щати.

Стойността на Манхатънския проект първоначално бе определена на сто милиона долара, но накрая нарасна на повече от два милиарда. В строителството на атомните заводи бяха заангажирани сто и петдесет хиляди работници. В подчинение на Гроуз се оказаха три засекретени „атомни“ града; заедно с принадлежащите към тях заводи, лаборатории и изследователски центрове те заемаха площ от десетки хиляди квадратни километри. Първият град по степен на секретност беше естествено Лос Аламос, в който се конструираше атомната бомба. Наименованията на тези градове престанаха да се споменават във вестниците, сякаш никога не бяха съществували върху географските карти.

В бащинията си Гроуз създаде собствено контраразузнаване, въведе строга цензура върху частната преписка на учените, организира подслушване на телефонните разговори и записването им на магнетофонна лента, учреди „детектори на лъжата“ за определяне политическата благонадеждност на своите поданици.

През пролетта бригадният генерал Гроуз се задържа по-дълго от обикновено в Лос Аламос. Атомните заводи навлизаха в решителен стадий на строителството и главната лаборатория започна да получава първите нищожни дози атомно гориво, измервано в милиграми. В Пентагона постоянно подканяха Гроуз — атомната бомба е нужна сега, а не след войната. Сталинград направи прелом във войната, русите все по-силно започват да притискат Хитлер. Трябва да се бърза… И Гроуз влагаше всичката си енергия, за да получи по-бързо бомбата.

Всъщност генерал Гроуз имаше основание да проявява тревожно безпокойство за опазване на оранжевата тайна. Друг е въпросът, че тревогите на Лесли Гроуз се бяха превърнали в шпиономания. Той беше готов да подозира в измяна всеки сътрудник на Манхатънския проект — от видния физик, зает с теоретически изследвания на атомните проблеми, до негъра шофьор, превозващ материали на строителната площадка в Лос Аламос.

Беше естествено да се предполага, че германското военно командуване, заето с разработването на собствено секретно оръжие — също атомна бомба или самолетни снаряди, би трябвало да се интересува какво става отвъд океана, какви сюрпризи може да им поднесат американците в хода на световната война. Разбира се, „малкият грък“ — адмирал Канарис, възглавяващ толкова години абвера, не би изпуснал случай да пъхне носа си в Манхатънския проект. Разузнаването си е разузнаване.

Инцидентът, който хвърли в паника Лесли Гроуз и ръководителя на манхатънското контраразузнаване майор Ленсдейл, стана в разгара на изследователските и строителните работи в щата Ню Мексико. По пущинаците на Клентън вече се издигаха бетонните тристаметрови „охлюви“ — реакторите за атомно гориво, израстваха корпусите на плутониевия комбинат, а в Лос Аламос се конструираше дяволската бомба с фантастична взривна сила. Вече след войната, като си спомняше и отново преживяваше тогавашната тревога, Ленсдейл каза веднъж на Гроуз:

— Ама, разбира се, това стана, когато се занимавахме със „сребърната операция“…

— Не, не — възрази Гроуз, — по онова време ние вече бяхме получили първите милиграми плутоний. Комбинатът изработваше всекидневно по няколко напръстника гориво.

Атомистите отчитаха времето по изпълнението на графика на Манхатънския проект. Всичките им действия бяха подчинени само на това.

Що се отнася до „сребърната операция“, тя беше свързана с получаването на няколко хиляди тона сребро от запасите на държавната хазна. То беше нужно за намотки на мощни електромагнити, които разлагаха ураниеви съединения. Благородният метал, който векове наред бе измерван само в унции, сега се измерваше в тонове, в стотици и хиляди тонове. Това изглеждаше толкова невероятно, колкото и ако скъпоценните камъни, измервани в карати, започнеха да се мерят на килограми. Отделът за безопасност, разузнавачите от Манхатънския проект се чудеха какво да предприемат, та получаването на такова грамадно количество сребро да не породи опасни слухове. Не дай боже „сребърната операция“ да привлече вниманието на противника — на немци или на руси, а и на англичани — все едно. Под ръководството на Ленсдейл се намираха около петстотин платени агенти, осведомители, опитни детективи, военни контраразузнавачи и въпреки това на Гроуз му се струваше, че далеч не всичко е направено за запазване на тайната, частица от голямата, непроницаема оранжева тайна.

И предчувствията не излъгаха Гроуз. През един летен ден в кабинета му на Двадесет и първо авеню във Вашингтон нахълта като ураган възбуденият майор Ленсдейл; той затвори плътно вратата и каза заеквайки:

— Генерале, немците се домогват до нашия проект!…

Всичко започна от една незначителна на пръв поглед дреболия. Близо до Ню Йорк, по крайбрежието на Лонг Айлънд, в полицейския участък притичал запъхтян някакъв малчуган. Той разказал заплетено, че видял с очите си как двама души доплавали до брега със спортна надувна лодка. Това било на разсъмване, когато малчуганът, станал от сън посред нощ, вървял по безлюдната пясъчна ивица и си търсел удобно място за риболов. Двамата слезли на брега, скрили лодката и с куфари в ръце излезли на шосето. Единият от тях бил негър, а другият бял. В това време изведнъж пристигнал от Монток електрическият влак. Когато малчуганът дошъл на аутострадата, там вече нямало никого — нито на шосето, нито на перона на гарата, на който току-що бил спрял влакът.

Дежурният в полицейския участък изслушал малчугана с подчертано внимание и като се усмихнал, му казал, че от него ще излезе отличен бойскаут. Дружески го потупал по рамото, обещал му непременно да провери всичко и го изпратил, без да се заинтересува даже за името му.

А няколко дни след това на една гара по Пенсилванската железопътна линия станало още едно събитие, което се оказало, че е свързано с появяването на двамата неизвестни мъже на брега на Лонг Айлънд. В гардероба за съхраняване на ръчен багаж дошъл някакъв пътник извинил се, че загубил квитанцията си за куфара, който оставил днес на съхранение. Служителят му предложил да мине край стелажите и сам да си намери багажа. Човекът посочил уверено един куфар и изброил какво има в него. Служителят отворил куфара, видял изброените вещи и го предал на собственика му.

Но около един час по-късно за същия куфар се явил друг човек — негър, който представил квитанция. Като разбрал, че куфарът му е изчезнал, негърът изпаднал в яростно отчаяние. Хванал се за главата, плакал, викал, че са го ограбили, споменавал за големи ценности и заплашвал, че щял да си разчисти сметките с този проклет немец. Поведението му било странно и служителят заподозрял, че негърът или е откраднал, или е намерил изгубена квитанция и иска да присвои чужд багаж. И извикал полиция.

Тук именно станало и най-важното. След известни увъртания негърът признал, че действително взел куфара на някой си Макс Клайнер и го занесъл в багажното. Клайнер бил немски шпионин, с когото преди една седмица слезли от германска подводница на брега на Лонг Айлънд. Негърът бил предаден във Федералното бюро за разследване и там всекидневно се разкривали все нови и нови, много тревожни обстоятелства. Засега било установено следното.

Негърът Чарлз Робинзон (щат Западна Вирджиния) воювал в Северна Африка, попаднал в плен и бил завербуван от германското разузнаване. Заедно с американеца от германски произход Макс Клайнер били изпратени с подводница към източните брегове на Съединените щати.

След като слезли на брега, Клайнер и Робинзон стигнали благополучно до Ню Йорк, предали куфарите си в багажното и излезли на площада. Край една вестникарска будка, както твърдял Робинзон, Клайнер срещнал случайно някакъв свой стар приятел. Не било изключено тази „случайна“ среща да е била предварително подготвена. Приятелят на Клайнер в момента заминавал от Ню Йорк и щял да отсъствува цял месец. Преди това Макс Клайнер нервничел нещо пред неизвестността как да си намерят жилище, макар и на първо време. Поприказвали малко и той им оставил ключа от квартирата си.

За работата му в германското разузнаване на Робинзон била обещана голяма сума, но в Ню Йорк той започнал да разсъждава иначе. Знаел, че в куфара на Клайнер, в скривалището на двойното му дъно са скрити големи ценности — злато, брилянти и платинени изделия. Робинзон пресметнал, че ценностите струват няколкостотин хиляди долара и решил, че няма защо да се занимава с работа, която може да завърши с електрически стол; по-добре е да открадне куфара и по този начин да си уреди сметките с германците. Чарлз Робинзон така и направил: когато спътникът му излязъл за малко от квартирата, той взел куфара, оставил го на багаж и отишъл да си извади билет, за да замине с първия влак за Западна Вирджиния. Но за свой ужас той разбрал, че Клайнер го е надхитрил — веднага съобразил къде да търси откраднатия му куфар. И разярен от несполуката си, Робинзон разказал всичко, което знаел за германския шпионин… Не знаел нищо за задачите, с които се изпращали германските шпиони в САЩ, а може би и не искал да говори. При разпита все пак успели да изтръгнат от него, че ставало дума за някакво тайно оръжие, което американците готвели против Германия, но не бил посветен в подробностите на задачата; той трябвало само да помага на Клайнер.

Ленсдейл разказа всичко това на генерал Гроуз. Работата се усложняваше и от обстоятелството, че сътрудниците на ФБР не знаеха нищо за Манхатънския проект и затова не придаваха особено значение на арестуването на негъра и на разказите му. Смятаха, че това са дребни работи. А германският агент бе изчезнал безследно заедно с куфара си, натъпкан със злато и скъпоценни камъни.

След като размисли и се консултира, Гроуз реши все пак да посвети в оранжевата тайна поне ръководителя на Федералното бюро за разследване. Чак тогава машината за разследване бе задействувана с пълна сила. Бяха вдигнати на крак всички детективи на Ню Йорк, но отначало това не даде никакви резултати. Макс Клайнер като песъчинка се бе загубил в многомилионния град.

Ленсдейл лично разпита няколко пъти Робинзон, за да разбере какви са отличителните черти на шпионина, навиците му и да открие поне нещичко, което би могло да го насочи по следите на германския агент. Детективите се интересуваха буквално от всичко: как изглежда външно германецът, каква походка има, как пие кафе — отпива ли глътки от чашата или пие с лъжичка… Но арестуваният Чарлз Робинзон даваше само елементарни отговори. Накрая той си спомни, че Клайнер обикновено сутрин ходи за вестници, и когато будкаджията му върне рестото, той го пуска в нагръдния си джоб, не в страничния, а именно в нагръдния. Но това беше дреболия — малко ли са ония, които сутрин си вземат вестници и пускат парите в джобовете си. И все пак решиха да се уловят именно за тази единствена и невдъхваща някаква надежда нишка. В Ню Йорк бяха мобилизирани всички детективи. Сутрин при излизането на вестниците те дежуреха край стотиците градски будки и наблюдаваха уличните продавачи на вестници. Това продължи дни наред, като задържаха всеки, породил и най-малко подозрение, купувач на вестници, но веднага го освобождаваха — нито в един от задържаните Робинзон не позна своя спътник.

И все, пак, благодарение на тази улика, Клайнер беше намерен! Една сутрин той действително си взе вестници от някаква будка и пусна рестото в нагръдния си джоб. Отначало Клайнер протестираше и се възмущаваше, но веднага побеля като платно, когато във Федералното бюро срещна Чарлз Робинзон.

През това време обаче Клайнер бе успял да установи нужните му контакти и бе получил и изпратил в Германия информацията, заради която бе предприел сложното пътешествие през океана с подводница. Но за щастие на ръководителите на Манхатънския проект информацията му беше неточна. Някакъв учен физик, зает с изучаване на теоретични проблеми, но несвързан с Манхатънския проект, бе направил, без сам да подозира грамадна услуга на генерал Гроуз — той бе съобщил, че даже и да съществува идея за създаване на атомно оръжие, практически то можело да бъде реализирано едва в далечно бъдеще. Значи германците не бяха успели да се доберат до оранжевата тайна. Но все пак цялата тази история създаде големи главоболия на Лесли Гроуз.

Наближаваше времето да бъде изпробвана атомната бомба. Беше решено това да стане в Аламогордо, близо до Лос Аламос и избраха за тази цел участък от хиляда квадратни километра. Войната в Европа се приближаваше към своя край и ядрените физици, които създаваха атомната бомба, все по-често почваха да се замислят дали изобщо вече е нужна такава свръхмощна бомба. Съмненията им се усилиха, когато стана известно, че Германия е изостанала с няколко години от Съединените щати в създаването на атомно оръжие. За да се увери в това напълно, генерал Гроуз, станал пръв атомник в Америка, изпрати в Европа разузнавателен отряд, така наречената тайна мисия „Алсос“, която имаше за задача да излови всички германски учени, заети в областта на ядрената физика, а също да тури ръка на оборудването на атомните лаборатории и теоретическите изчисления. Мисията „Алсос“ вървеше понякога и пред настъпващите американски части. Но секретното оръжие, с което Хитлер шантажираше противниците си, излезе блъф. Работата на германските физици в тази област се намираше в зачатъчно състояние.

По този повод Робърт Опенхаймер заговори веднъж с Гроуз. Ръководителят на главната лаборатория на Манхатънския проект Опенхаймер беше наричан „баща на атомната бомба“. Родителят не искаше вече рожбата му да се появи на бял свят.

— Войната свърши — каза той, — фашизмът ще бъде победен и без атомна бомба. Защо ни е тогава тя. Ние създаваме бомбата на същото място, което е било прокълнато от индианските племена. Няма ли потомците да проклинат и нас с вас, генерал Гроуз, ако пуснем в света тази страшна сила?

— Искате ли да знаете моето откровено мнение? — запита го Гроуз. — Бомбата трябва да влезе в действие на всяка цена преди края на войната! Срещу Германия или срещу Япония, все едно, стига да има върху кого да бъде хвърлена!… Дошло е време да се мисли не за войната, а за това, какво ще стане след нея. Трябва да сплашим, чувате ли, да сплашим планетата — целият свят трябва да научи с какво оръжие разполага Америка. Само Америка и никой друг — нито русите, нито англичаните! Разбрахте ли ме, Опенхаймер? Така мисля не само аз — на същата позиция са всички истински патриоти на Америка!

— Но това е фашизъм! — възкликна с негодувание ученият. — Аз също съм патриот, но мисля иначе…

Генерал Гроуз не прости на Робърт Опенхаймер това възклицание. След войната той го изправи на подсъдимата скамейка, обвинявайки го в антиамериканска дейност, в стари връзки с леви елементи.

Ако само учените физици — тези строшени грънци — се бунтуваха против неговите идеи, това би било още нищо. С тях Гроуз лесно би се справил.

Гроуз и съмишлениците му се безпокояха повече от друго — подобни бяха и настроенията на президента!

Със смъртта на президента тревогата на привържениците на атомния шантаж отпадна. Рузвелт умря на 12 април 1945 г. Умря неочаквано и странно. Изведнъж извикал: „Ужасно ме боли глава!“ — и загубил съзнание…

Страната потъна в траур. Разпространи се слух, че президентът не е умрял от естествена смърт… Но слухът беше бързо потушен. След погребението на президента показали на Гроуз подготвената реч на Рузвелт, която той не бе успял да произнесе.

„Днес ние сме изправени пред един изключително важен факт: за да се спаси цивилизацията, ние трябва да развиваме науката за човешките взаимоотношения — да развиваме способността на всички хора да живеят заедно и да се трудят на една и съща планета при мирни условия“ — се канеше да заяви Рузвелт.

Това беше нещо съвсем противоположно на възгледите на генерала предприемач Гроуз, който мечтаеше, да сплаши планетата…

Със смъртта на Рузвелт изчезна главната пречка по пътя на привържениците на атомния шантаж.

Приемник на Рузвелт стана бившият вицепрезидент на Съединените щати, безцветен човек с малко птиче лице и също такъв малък интелект — Хари Труман. Няколко часа след смъртта на Рузвелт той положи клетва. Поставил ръка върху Библията. Труман произнесе някак си неуверено, че ще следва курса на покойния Рузвелт. Но на това си обещание новият президент остана верен само няколко минути.

Потресени от нещастието, съратниците на Рузвелт напуснаха смълчани залата. Беловласият военен министър Хенри Стимсън се спря при вратата, после се върна и отведе Труман настрани, до прозореца на опустялата зала.

— Господин президент — тържествено и тихо произнесе той, — трябва да ви съобщя, че съществува таен проект за създаване на ново взривно вещество с почти невероятна разрушителна мощ. Става дума за атомната бомба, която ще бъде готова в близките няколко месеца…

— За пръв път чувам такова нещо! — възкликна Труман.

Рузвелт никога не бе имал високо мнение за качествата на своя заместник и не го посвещаваше в най-важните държавни работи. Сега вече Хари Труман се приобщаваше към така грижливо пазената оранжева тайна.

— Ако тя избухне — продължи Труман, — ние ще имаме отлична тояга, която ще свърши добра работа и в преговорите, и в по-нататъшните ни отношения със съветското правителство…

Подготовката за изпробването на атомната бомба значително се активизираше. След разгрома на фашистка Германия Япония вече не се надяваше на победа. Тя търсеше пътища за мирни преговори, за да приключи войната; висшият военен съвет на империята реши да се обърне към съветското правителство с молба да му посредничи за преговори със Съединените щати. На принц Коное беше възложено да предаде в Москва лично послание на императора по този повод. Японският посланик в Москва получи с шифрована радиограма указание да изясни дали Кремъл ще се съгласи да приеме императорския пратеник принц Коное. Но отговор не се получи — и Сталин, и Молотов отсъствуваха от Москва; те бяха заминали на съвещанието на тримата големи в Потсдам.

Американските криптографи уловиха и тази радиограма, изпратена от Токио на японския посланик в Москва. И Пентагонът почна още по-енергично да настоява да се ускори изпробването на атомната бомба.

Тя избухна на 16 юли 1945 г. На другия ден бе открита Потсдамската конференция… Труман се беше въоръжил с атомната тояга.

Изпробването на бомбата бе светотатствено наречено „Троица“ — триединен господ бог. В Лос Аламос се подготвяха три бомби: едната за изпробване, а другите две за Япония. Но по това време за трите не достигаше ядрено гориво.

Вечерта времето се развали, заваля дъжд и физиците се колебаеха дали да не отложат изпробването. Гроуз протестира: бомбата трябва да се изпробва на всяка цена! Такава заповед е получил от Пентагона. Италианецът Ферми предложи да се хванат на бас — пробният взрив само Ню Мексико ли ще унищожи или целия свят! Учените до последния момент не знаеха какви ще бъдат последиците от взрива. Опенхаймер нервно се разхождаше из блиндажа, излизаше навън и Гроуз нито за минута не го изпускаше от очи — кой знае какъв номер може да ти сервира!

Продължаваше да вали. Над планините бяха надвиснали буреносни облаци, разсипани от време на време от блясъка на далечни мълнии. От микрофоните се разнасяха над полигона дразнещи звуци на джазова музика, прекъсвана от кратки съобщения за предстоящото изпробване. Все пак заради времето наложи се изпробването да бъде отложено за час и половина.

На пробния взрив беше допуснат само един страничен човек — журналистът Лоурънс. Гроуз го държеше в Лос Аламос като летописец и искаше от него да описва всичко за Манхатънския проект от създаването до изпълнението му. За потомството. В записките на Лоурънс генерал Гроуз беше главният герой.

До взрива оставаха три секунди. Във въздуха излетя зелена ракета. Говорителят отброяваше: „Три!… Две… Едно… Нула!“ Взрив още не се чуваше, но ослепителнобяла светлина, многократно по-ярка от слънчевата, разцепи нощната тъмнина. Беше 5 часът и 30 минути сутринта вашингтонско време.

Някой възкликна в паника: „Боже мой, те са изпуснали контрола над верижната реакция!“

На дванадесет километра височина в небето се разля гъбата на атомния взрив…

Няколко танка, бронирани отвътре с дебели оловни плочи за предпазване на екипажите от радиация, се втурнаха към мястото на взрива. Те трябваше да изминат шестнадесет километра по каменистата пустиня, която бе отново потънала в нощния мрак.

В радиус на един километър и половина от кулата, на която беше закрепена бомбата, се разстилаше мъртва, изгорена земя.

Пясъкът се беше спекъл в стъкловидна зелена кора. Тридесетметровата желязна кула се беше изпарила…

Италианецът Ферми се приближи до Гроуз.

— Сега вече войната ще свърши! — възкликна той.

— Да, но след като хвърлим още две бомби над Япония — твърдо отговори Гроуз.

Скръстил ръце на гърдите си, Робърт Опенхаймер гледаше мълчаливо резултатите от своя труд. Журналистът Лоурънс го запита:

— Робърт, какво чувствувахте през време на взрива?

Опенхаймер го погледна печално и отговори с една фраза от свещената книга на индусите, наричана Бхагавад Гит:

— Аз ставам Смърт, рушител на светове…

Но не Опенхаймер, а генерал Гроуз ставаше смърт. Определянето на обектите за бомбардиране в Япония беше възложено на него, тъй като даже обединената група на началник-щабовете не знаеше за смъртоносното оръжие. Предприемачът-строител беше станал ръководител на атомната стратегия. Той се спря на четири цели — японските градове Кокура, Хирошима, Киото и Ниигата.

Военният министър Стимсън възрази за Киото — център на древна японска култура, средище на исторически ценности… Като генерал-губернатор на Филипините Стимсън бе посетил някога този град и Киото бе го поразил с храмовете и паметниците си на древната култура.

— Ще го построят отново — възрази предприемачът Гроуз. — Киото е разположен на открито място, върху голяма площ и това ще ни улесни в определянето на разрушителната сила на бомбата!…

Авиационният полк от тежки бомбардировачи отдавна беше се пребазирал вече на запокитения сред просторите на Тихия океан остров Тиниан, от който „летящите крепости“ трябваше да поемат за Япония.

Бомбите бяха изпратени с бързоходния крайцер „Индианаполис“, а недостигащият уранов заряд — със самолет след тях.

След като остави секретния си товар на остров Тиниан, крайцерът „Индианаполис“ тръгна обратно и беше торпилиран от японска подводница. Загина целият екипаж повече от хиляда души. Двете атомни бомби „Бебе“ и „Шишко“, направени в прокълнатия от индианските племена Лос Аламос, бяха вече тръгнали към своята зловеща цел.

Атомната смърт надвисна над японските острови…