Юрий Королков
Кио ку мицу (21) ((строго секретно))

Жълтугите цъфтят напролет

Нататък нямаше нищо… Само небе, море и бряг, осеян с плочести като скрижали варовикови камъни. Толкова ослепително бели, че ако не примижиш, е трудно да ги гледаш…

И всичко това тънеше от сутрин до вечер в звънка, знойна тишина…

Всичко наоколо беше безлюдно и диво. Ирина се наслаждаваше на самотата си.

Това място се наричаше Равен нос. Носът се вдаваше в морето и също приличаше на голям скрижал, потопил края си в сините води.

Но след една седмица момичето усети изведнъж нещо подобно на скука. Липсваха й хората, заетостта, с която беше свикнала. Ирина си помисли: „Значи, освобождавам се от умората“. А и леля Шура й каза:

— Ти, дъще, какво като монахиня си седиш сам-самичка в килията?… Да беше отишла да потанцуваш в санаториума или да видиш някой филм.

Ирина се пошегува — няма с кого!

— Голяма работа — нямало с кого! Вземи нашия Степан, лош кавалер ли е?

Степан беше син на съседите, кандидат-студент. Той предложи на Ирина да тръгнат към пристанището по брега. Момчето се стесняваше да се покаже на улицата с елегантната гостенка. И много се страхуваше да не би Ирина да забележи смущението му. Даже само това развесели Ирина. Тя закачливо го хвана под ръка и по целия път се шегуваше, смееше се, заглеждаше го в очите, забавляваше се с момчешкото му смущение и го разпитваше за плановете и мечтите му, за звездите, които той възнамеряваше да изучава.

Степан танцуваше добре. На танцовата площадка той се почувствува по-уверен и се поотпусна. После Ирина бе поканена от някакъв почиващ — загорял висок младеж със звезда на Герой върху бялата риза с разкопчана яка. По кантовете на панталоните му се виждаше, че е военен, може би летец — Ирина не разбираше много от кантове, петлици и нашивки. Той танцуваше леко и красиво и на Ирина й беше приятно да се подчинява на своя партньор в ритъма на веселата музика. Той действително се оказа летец. Казваше се Вадим, а по повод на Златната звезда отговори уклончиво — дадена му била за някакви си работи…

Следващият танц Ирина танцува със Степан, после отново с Вадим. Не без скрито задоволство Ирина забеляза, че Вадим не се отдели от тях цялата вечер. След танците той ги изпрати до пристанището. Едва-що запознали се, Ирина и Вадим до целия път разговаряха, а Степан вървеше навъсен, без да отрони дума.

На кея се застояха дълго в очакване на последния катер. Долу монотонно се плискаше черната, сякаш сгъстена в тъмнината вода. Вадим настойчиво питаше къде живее Ирина, а тя неопределено махна с ръка — оттатък залива. А кога ще се видят? Ирина отговори, че може би със Степан ще могат да се измъкнат още веднъж на танци или на кино…

Катерът пристигна; като се сбогуваха, Вадим задържа ръката на Ирина:

— Кога?

— Не зная… — Опирайки се върху рамото на Степан, Ирина слезе през тесния проход под навеса върху палубата на катера. Катерът се отдели от кея.

— До нова среща! — извика изведнъж Ирина и веднага се ядоса на себе си. Може да си въобрази, че я е покорил със своята Златна звезда!… Но сърцето й се радваше. Добре че отиде на забавата.

Степан смешно се мръщеше и мълчеше. Ирина все го разпитваше кое толкова му е развалило настроението. Чак когато се разделиха пред къщи, той измърмори:

— Какво има за обясняване, и аз да бях Герой на Съветския съюз…

Милото, милото момче! Той вече я ревнуваше от Вадим. Тя се разсмя.

— Ще отидем ли пак в санаториума, Стьопа?

— Не… Трябва да чета за изпити…

Кой би могъл да си помисли в оная ясна, кадифено тъмна южна нощ, че нейният спътник, почти момче, мечтаещо да открива нови, тайнствени светове, ще бъде сполетяно от друга съдба — жестока и неотвратима… Но сега над тях светеха ярки звезди, разхвърляни до самия хоризонт!

И пак Ирина седеше усамотена край Равен нос, обрасъл с ярки жълтуги, но сега тя мислеше за Вадим. Опитваше се да си представи лицето му. Сиви очи… Гъсти ресници… Раздвоена брадичка… Трапчинки на бузите, като на момиче, когато се смее. „… Герой с трапчинки!… Интересно, на колко ли е години… И кога ли е успял да получи звезда? Може би за спасяване на челюскинци? Защо през цялото време мисля за него?… Да не съм се влюбила от пръв поглед!…“

Изминаха още няколко дни. Една сутрин Ирина отиде на морето малко по-късно от обикновено. Тя излезе от храсталака и се спря смутена — на нейното място до скалата седеше Вадим. Ирина бързо загърна полите на жълтия си бански халат и почна да закопчава копчетата му.

— Все пак, намерих ви! — възкликна тържествуващо Вадим. — Три дни съм плувал наоколо.

— И как научихте?

— Информацията е майка на интуицията — засмя се Вадим. — Бяхте ми казали, че живеете като Робинзон край някаква скала, която прилича на платноходка. И ето че ви намерих. Реших да стана ваш Петкан.

Ядосвайки се на обхваналото я смущение, Ирина запита язвително.

— И колко пъти седмично ставате такъв Петкан?

— Защо говорите така!… Исках много да ви видя.

— А къде ви е звездата? — не прекрати язвителността си Ирина. — Да бяхте си я взели да се изперчите на морето.

— Няма как да я окача — отговори мрачно Вадим. — Но вие сте била хаплива…

„Защо, защо говоря тия неща“ — мислеше си Ирина, гледайки огорченото лице на Вадим.

— А това какво е? — посочи тя рамото му, прорязано от дълбок белег.

— За красота…

— И все пак?

— Спомен от Испания, край Мадрид.

Седнаха на припек и Вадим почна да разказва за себе си. Бил доброволец, но воювал само няколко месеца. В един въздушен бой самолетът му бил улучен и той скочил с парашут. Лежал в болницата в Аликанте. Чудесно градче с крайморски парк от финикови палми… Раната се оказала сериозна и го изпратили в Съюза. Сега всичко било наред и скоро щял отново да се върне в частта си…

Изведнъж Вадим присви очи и изгледа Ирина:

— Как успяхте да си изберете рокля с цвета на тези жълтуги?

Ирина погледна жълтугите, после роклята си.

— Да, наистина! Аз обаче не съм забелязала!…

— Вие и много други неща не забелязвате… обаче. — Той не се стърпя да имитира сибирския й говор.

Отвъд залива се чу гонг. Кога стана обед? Вадим влезе в морето и заплува към другия бряг на залива.

Вечерта той срещна Ирина на пристанището при балюстрадата. Дълго се разхождаха по крайбрежната улица, а на сутринта Вадим отново доплува до скалистата платноходка…

Времето изведнъж затече със стремителна бързина. Преди обед те се печаха сред жълтугите и ненадписаните скрижали, а вечерно време се разхождаха в парка на другата страна на залива. Така изминаха две седмици. Ирина живееше като в синкава мъгла, обхваната от празнично, непознато чувство. Но защо тогава, когато Вадим за пръв път, уж на шега, я прегърна през рамото, тя го отстрани рязко.

— Всичко е наред! — усмихна се смутено Вадим. И в стремежа си да преодолее създалото се неловко положение добави нетактично: — Неслучайно казват, че в Сибир цветята нямат мирис, а жените пламък… Ти си сибирчанка.

Ирина го изгледа продължително.

— Недей така, моля те! Не мога да понасям баналности.

Тя стана от рогозката и влезе във водата. Денят беше свършил лошо.

На сутринта бяха забравили за спречкването. Вадим разказваше за Испания, за другарите си, а Ирина за Сибир, за пътуването си в Монголия, говореха си за морето и просто така, за всякакви неща. Ирина си спомни за Оксана и Кондратов, за художника Рьорих и неговата секта, за злополучната любов на Оксана.

— Къде е тя сега? — запита Вадим.

— Не зная. Изчезна внезапно. Остави ми неразбираема бележка: „Най-страшно е, когато убиват чувството ти. Сега зная какво да правя, ще ми помогне художникът Рьорих…“ Може би се е решила да отиде в Хималаите.

— А оня… Кондратов?

— Не съм го виждала оттогава.

От другия бряг отново се чу звънът на гонка. На сбогуване Вадим каза закачливо:

— Изобщо ти си жълта опасност, жълтугата също…

— Ти пак! — Ирина смръщи вежди, после се разсмя: — Но нали казваше, че не те е страх от опасности…

Наближи времето за заминаване и те все по-често се замисляха натъжени. Вадим трябваше да остане още няколко дни в санаториума. Ирина заминаваше първа. Той искаше да отпътуват заедно. Ирина настоя да се завърши лечението. Тя ще го изчака в Москва, ще му пише до поискване.

Вечерта се разхождаха из парка. През гъстия листак на дърветата едва пробиваше бледозелената светлина на фенера.

— Знаеш ли какво искам да ти подаря? Виж — Вадим подаде на Ирина една испанска значка. Бронзов вдигнат юмрук с надпис: „Но пасаран!“ — Няма да минат! — само че сам ще ти я закача.

Той й закачи значката, после изведнъж я привлече към себе си и я целуна непохватно. Ирина се отскубна и без да се оглежда, бързо тръгна към пристанището. Вадим вървеше след нея и смутено повтаряше:

— Ирина… Ирина… недей така… Ирина, почакай! Ще ти обясня всичко…

Ирина се спря и се обърна към Вадим. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не ме изпращай. Не искам… И утре също не ме изпращай. Чуваш ли?! — Тя почти бегом изтича до пристана и скочи в отделящия се от него катер.

Влакът заминаваше от града на сутринта и Ирина настоя никой да не я изпраща. С нея тръгна само Степан — донесе й куфара до пристана. От купето тя гледаше към перона и в душата си се разкайваше, че постъпи така рязко с Вадим. Влакът вече потегляше, когато от алеите на градинката край гарата изскочи Вадим; угрижено протегнал шия, той я търсеше с очи. Ирина вдигна ръка, Вадим се усмихна също, вдигна двете си ръце и ги стисна високо над главата си. Това продължи само миг, влакът набра скорост и вестникарската будка затули Вадим от погледа на Ирина.

В Москва влакът пристигна в ранно слънчево утро. След задушния юг Ирина вдишваше с наслада прохладната и ободряваща свежест. С повишено настроение тя излезе на площада, още безлюден в този ранен час, качи се в трамвая, стигна до Червената врата, а оттук тръгна пеша за улица Оръжейна, където живееха роднини на втория й баща. Тя възнамеряваше да остане там няколко дни до пристигането на Вадим.

Ирина се изкачи на третия етаж и натисна звънеца.

В антрето, задръстено от стари столове, вързопи и изтъркани куфари, мъждееше малка електрическа лампа. Посрещна я една старица — сестра на втория й баща, която огледа първо вратата и бързо зашепна:

— Ах, Иринушка, какво нещастие ни сполетя… Умря нашият Павел Максимович.

Старицата се разплака и взе да бърше очите си с престилката.

В душата на Ирина нещо се скъса. Сякаш всичко притъмня и стана мрачно като в това полутъмно антре. И първото, което си помисли, беше — как ли се чувствува майка й сега!…

Ирина влезе в стаята, остави куфара си, погледна с разсеян поглед през прозореца и седна до масата, върху която имаше прибори и чаши за чай. Старицата говореше нещо, но Ирина не я слушаше.

— Не се отчайвай… Не ти писахме веднага… Ще останеш ли задълго тук? — Тези думи стигаха до нея сякаш от много далеч.

— Не, не, тръгвам си днес. Дано успея да взема самолет. Мама е сама…

— Права си, и на нея й е тежко…

Вкъщи я посрещна угнетяваща тишина. Майка й се държеше добре, само че говореше полугласно.

— Виждаш ли, моето момиче, какво стана… Как ли ще живеем сега…

— Нищо, мамо, ще преживеем. — Сега всички грижи се струпаха върху Ирина.

На Вадим тя не писа веднага, изпрати му писмо до поискване, но след няколко седмици то се върна обратно. Върху плика беше отбелязано: „Обратно, не поискано в срока.“ Писа още веднъж и отново писмото се върна със същия надпис. Следата на Вадим се загуби.

Както се бяха уговорили, Вадим пристигна в Москва след няколко дни. Най-напред той отиде в пощата, предвкусвайки очакващата го радост. Приближи се до гишето и извади удостоверението си:

— До поискване, за Губанов!…

Бързо, както касиерките броят пари, момичето на гишето прегледа една пачка пликове.

— Няма нищо…

Вадим не повярва и запита повторно. Момичето с лека досада отговори отново:

— Казах ви вече — няма нищо… Следващият!

Вкъщи попита:

— Мамо, търсил ли ме е някой по телефона?

— Не.

— Ами писма да са донасяли?

Нито повиквания по телефона, нито писма. Минаваха дни, седмици. Той си мислеше мъчително — какво ли се е случило? В главата му се въртяха най-фантастични мисли. Отхвърляше ги и отново се връщаше към тях. Вбесяваше го собствената му безпомощност. Как не съобрази да вземе адреса й! Вадим знаеше само града, в който живееше Ирина. Изпрати там писмо до поискване, но след един месец то бе върнато с надпис: „Обратно, непотърсено от адресата“. Помисли дали да не замине лично и сигурно би го направил, ако неочаквано не бе извикан по спешност в щаба.

Полковникът, който бе оформил заминаването на Вадим за Испания, го посрещна като стар познат.

— Е, как е, другарю Губанов, оздравяхте ли?

— Струва ми се, че да…

— А починахте ли си?

— Да, благодаря…

Разбира се, полковникът знаеше, че капитан Губанов е вече оздравял, защото върху бюрото му, отрупано с лични дела и хубави зелени папки, лежеше медицинското му удостоверение. Полковникът още веднъж го прочете на глас:

„След излекуването на получената рана годен за летателна служба.“

Полковникът вдигна очи към Вадим.

— Значи, всичко е наред, другарю капитан…

— Мисля, че да…

Полковникът се засуети, кой знае защо премести мастилницата и почна да подрежда купчината с лични дела.

— А какво ще кажете, другарю Губанов, ако трябва пак да заминете на бойна задача? Разбира се, това е въпрос на желание! Помислете!

— Щом трябва, готов съм… Пак ли в Испания?

— Не зная — отклони се от пряк отговор полковникът. — Задачата е секретна. Може би, няма да се съгласите… Защо да говорим предварително. Полковникът се усмихна хитровато. — Значи така. Не ви караме да бързате, помислете си…

— Казах вече — съгласен съм.

— Друг отговор не съм очаквал… Отлично!… Ще ви извикаме след една седмица. Разбира се, за разговора никому нито дума.

В коридора Вадим срещна свой приятел, с когото заедно бяха учили в Качинската летателна школа. Той също чакаше да се освободи полковникът.

— И тебе ли те извикаха? — попита той. — Защо?

— Ами така, за уточняване на някои анкетни данни и за вписване нова графа в служебния ми списък. Нали съм бил в чужбина — пошегува се Вадим.

Една седмица… Но една седмица е недостатъчна, разбира се, за такова далечно пътуване. Значи не ще може да научи какво е станало с Ирина…

В определения ден летците се събраха в щаба на военновъздушните сили и с автобуси ги откараха в околностите на Москва. Настаниха ги в едно бивше графско имение, от което беше останала само една стара къща с колони, сводести прозорци и много широка външна стълба под навес. А наоколо се издигаха нови сгради с аудитории, жилищни помещения и офицерски клуб. На летците четяха лекции за далекоизточния театър на предстоящите бойни действия, за икономиката на азиатските страни, за политическото разположение на силите. Едва тук, в тая стара къща, им съобщиха, че ги изпращат в Китай, където предстои да се сражават на страната на гоминданската армия. Всички останаха изненадани. Някой подхвърли тихо: „Значи, на гости у Чан Кайши…“

Съобщението за Китай беше направено преди офицерът от чуждестранния отдел на генералния щаб да почне да чете лекцията си. Той владееше отлично темата си, говореше свободно и почти не поглеждаше към своите бележки. Той бе чул подхвърлената реплика в залата.

— Е, другари — продължи той, — както виждам, не всички разбирате защо трябва да се ходи на гости у Чан Кайши? Ще говорим откровено. На ваше място и аз бих си задал въпроса, какво ще правя при Чан Кайши. Как така предателят на китайския народ, изменил на идеите на Сун Ятсен, ще получава нашата помощ? Въпросът е напълно законен и трябва да му се даде ясен отговор.

Да, ние знаем кой е генералисимус Чан Кайши. Познаваме даже съпругата му Сун Мейлин — екстравагантната особа, която се меси във всички работи, включително и в държавните, и в чисто военните. Но такива са китайските традиции. Там всяка генералша, независимо от това, дали в миналото си е била актриса или проститутка, се мисли за императрица.

Продажността и вероломството са обичайни за генералите в тази многострадална страна, но за вас по-интересно е да знаете политическата обстановка, характерна за Китай през последните години.

Вие познавате Чан Кайши като организатор на много антикомунистически походи против китайската Червена армия, против обширни съветски райони. Но това е само едната страна на въпроса. Под натиска на масите и пред заплахата Китай да бъде поробен от токийските милитаристи Чан Кайши беше принуден да прекрати гражданската война, да се съюзи с комунистите и да почне борба срещу японската агресия. Това се дължи на обстоятелството, че след като Манджурия беше окупирана, във всички слоеве на населението, включително и сред най-близкото обкръжение на Чан Кайши, се зароди широко антияпонско движение. От Чан Кайши се искаше да възглави борбата против окупаторите, поискаха го най-напред комунистите, които имат подкрепата на народа. Стигна се дотам, че преди по-малко от година в Сиан, където генералисимусът бе отишъл да инспектира войските, той бе отвлечен от членове на антияпонската организация „Спасение на нацията“. Организаторите на отвличането му поставиха условието, че ще го освободят, ако обещае да прекрати борбата с народната армия и почне освободителна война против японците. Чан Кайши се съгласи и бе освободен от краткотрайния плен.

От само себе си се разбира, че никой не знае колко време Чан Кайши ще остане верен на думата си, каква ще бъде политиката му в бъдеще, но вие отивате в Китай не да се занимавате с политика, а да воювате, да изпълните интернационалния си дълг по отношение на китайския народ, дълг, който се съчетава с интересите на съветската държава. Ние разполагаме с достоверни данни, че следващият етап на японската агресия, в случай на победа над Китай, ще бъде нападение върху нашата страна. Не мога да ви кажа източниците, от които черпим тази информация, но, повярвайте, източникът ни е напълно сигурен и добре осведомен по отношение на най-секретните планове на японското правителство.

Пътищата на по-нататъшната японска агресия са ни известни; задачата на съветските доброволци в Китай е да помогнат на китайския народ в справедливата му борба и по този начин да предотвратят заплахата от нападение върху нашите далекоизточни граници.

Офицерът от чуждестранния отдел на генералния щаб предложи да направят почивка и част от лекцията му да бъде посветена на преглед на войната в Китай. Той възхити летците доброволци с отличното познаване на обстановката; говореше така, сякаш сам лично бе използвал материали на японския генерален щаб.

Впрочем, до известна степен, това беше наистина така — информацията, с която той разполагаше, постъпваше редовно в Москва от групата „Рамзай“, работеща в Токио.

А в Китай вече действуваха съветски летци доброволци и военни съветници, включени в състава на гоминданската армия. Голямата група летци, в която влизаше и Вадим Губанов, пристигна в Ханкоу, когато битката с японските завоеватели беше в пълния си разгар.