Юрий Королков
Кио ку мицу (23) ((строго секретно))

Съветските доброволци

Шезлонгите стояха в сянката на цъфтящите мимози, а върху тревата лежаха бойни парашути. Вечно зелените храсти, приличащи на олеандри, излъчваха наоколо силен аромат. Беше утро и дърветата хвърляха дълги сенки, макар че слънцето беше почнало вече да припича доста силно.

Вдигнал глава, Вадим гледаше жълтите кичури на цветовете, показващи се между къдравите листа. Жълтият цвят му напомняше жълтугите по крайбрежната скала и момичето в жълто, със сияещи очи, прибягващо по камъните-скрижали с ненаписаните знаци от книгата на съдбините… Къде ли е тя? Къде?

Ето вече цял месец откакто летците са в Китай. Ден след ден те водят тежки боеве, нанасят удари, понасят загуби… „Война без война“. „Инцидент“. Но „инцидентът“ обхвана цял Китай като тайфун, въвлякъл във вихъра си милиони хора. Линията на фронта се простира на хиляди километри.

Вчера японците бомбардираха летището, а днес е тихо, безоблачно, сякаш нищо не е било… Цъфтят мимозите… Японското нападение не причини особени загуби. Летците успяха да се вдигнат във въздуха, приеха боя и прогониха противника. Няколко бомби попаднаха върху летателното поле и поразкъртиха бетона. Летищни работници засипват сега дупките, заглаждат ги и ги трамбоват. Летателното поле и без това е цялото в кръпки — отгоре добре се виждат по зеленото му платно кръгли кафяви петна там, където са падали бомбите…

— Сега ще ни дадат да се разберем! Самураите се разсърдиха, дръжте се ван юшинци!…

Вадим чува гласа на седналия до него Антон Якубенко. Те бяха воювали заедно в Испания, сега воюват в Китай. Антон е летец от класа, и верен другар. Как само проряза японеца! Направи таран над самото летище.

Това беше тъкмо на другия ден след погребението на Семьон. Момчето нямаше късмет, на третия ден от пристигането си в Китай загина в първия бой. Беше също добър летец, но така стана… Всички се чудеха как е могъл в предсмъртната си минута да кацне на летището. Когато притичаха до самолета, Семьон беше вече мъртъв, целият облян в кръв, а клюмналата му глава лежеше върху лоста за управление. Може би миг преди да умре, той беше успял да изключи запалването и самолетът, вече неуправляван, се изтърколи на летището на зигзаги… Но авиомеханикът Ин Сунлин уверяваше, че Семьон управлявал самолета мъртъв… Може и да е истина!

Погребаха Семьон в червен ковчег с черна траурна лента. Антон също носеше ковчега; той вървеше отпред, като подпираше с рамо и притискаше бузата си към стената на ковчега. Вадим не можеше да забрави лицето на Антон — застинало, като каменно. Същият израз на лицето имаха всички останали летци…

На другия ден отново имаше бой… След третото излитане Антон се върна на летището и доложи, че самолетът му е неизправен и едва успял да кацне. Инженерът прегледа машината и констатира, че картечен откос бе повредил мотора.

— Трябва да се смени. — Инженерът избърса дланите си и се приближи до друг изтребител.

Механиците изтеглиха на ръце машината, поставиха пред колелата й трупчета и в този момент отново обявиха тревога. Застанал на старта, командирът махаше настойчиво с ръка:

— Давай!… Давай!… — Сред рева на моторите думите му едва се разбираха.

Един след друг като от катапулт самолетите се издигаха нагоре във въздуха.

Летището опустя, излетяха и последните самолети. Якубенко притича до командира и козирува:

— Разрешете да взема свободната машина?!

— Давай! — Командирът продължаваше да отпраща самолетите във въздуха. В такива секунди по-добре е към него да не се приближава човек. Малкото му енергично лице ставаше сърдито, напрегнато. Той отдаваше командата отсечено, като се накланяше целият напред и всеки път разсичаше въздуха с ръка. Антон не разбра за кого се отнася това рязко, нетърпящо възражения „Давай!“ — за него или за ония, които рулираха към старта. И продължаваше да стои.

Командирът на групата извика:

— Какво стоиш?!… Давай! Догонвай! — И сам се затича към своята машина.

Механиците изтеглиха самолета от буксата. Авиотехникът го предупреди:

— Дясната картечница засича…

— Достатъчна ми е лявата! Антон изрулира на старта и затвори стъкления капак на кабината. Вдигна ръка — готов за излитане.

Летяха в двойка Антон и Вадим, като догонваха другарите си.

И ето отпред блеснаха японските моноплани. Водачът даде сигнал за атака. Този път силите бяха почти равни — тридесетина японски изтребители „И-96“ срещу толкова съветски самолети.

Времето спря. Вадим винаги изпитваше това усещане при въздушни боеве. Само бясна скорост и мигновена реакция. Чак след боя той възстановяваше в паметта си как бе протекла схватката. Вадим атакува отгоре един тъпонос японски изтребител. Струята трасиращи куршуми премина встрани — японецът успя да се изплъзне. Вадим се вдигна над него и отново започна да набира височина. В този миг отдясно го връхлетя друг японец, но някой от другарите му го прикри с огъня си и японската машина, обхваната от пламъци, полетя към земята. Летецът успя да изскочи от нея и като тъмна топка се понесе надолу. Горящата машина го изпревари и той разтвори парашута…

Последното, което Вадим запомни в този бой, бе машината на Антон, атакуваща японски „И-96“, който от своя страна беше застанал зад изтребителя на Тай Юан — китайски летец от тяхната летателна група. Кой знае защо Антон стреляше само с една картечница.

Боят беше скоротечен и летците, отблъснали нападението на японците, се завръщаха един по един на летището. Вадим се приземи един от първите. Обиколи самолета и опипа с пръсти пробойните — все пак японецът бе успял да прониже тялото на самолета му с една картечна серия. Преброи седемнадесет пробойни. Кабелът на кормилото за завои едва се държеше на няколко стоманени жилчици.

Както се изясни после, Антон през това време още продължавал боя. Той отново атакувал японската машина, натиснал копчето и пуснал една серия. Работела само едната картечница. Японецът приел боя. Антон отново набрал височина и се насочил в челна атака. Нервите на японеца летец не издържали, той се гмурнал надолу, за да се отскубне. По начина, по който водел боя противникът му, Антон разбрал, че летецът е неопитен. Започнал да го преследва, преминал в пикиране и отново му пуснал една серия. Японецът хитрувал, правел лъжливи фигури, отказал се от всяко намерение да продължи боя. Антон го настигал, заставал в опашката му, но все не успявал да го постави в кръстачката на прицела си. И изведнъж, когато от близко разстояние вече се канел с една завършваща серия да приключи боя, Антон усетил, че и втората, лявата му картечница не работи — свършили патроните.

Японският летец, изглежда, бил деморализиран и се отказал от съпротива. Той се мятал ту на една, ту на друга страна, опитвайки се да се спаси с бягство. Не можел да разбере защо този опитен ас през цялото време го държи в прицела си и не стреля. Височината не била голяма; опасявайки се да не се вреже в земята, японецът почнал да лети хоризонтално. Ярост обхванала Антон — уплашеният враг си отивал, а той, обезоръжен, не може да порази, да забие в земята противника… Приближил се съвсем плътно до японския моноплан, изравнил се с него, видял номера върху самолетното тяло — 423, и неразбираеми червени йероглифи до него, погледнал уплашеното, пепелявобледо лице на японеца и му се заканил е юмрук, изругал го, без да чува думите си сред рева на мотора. А японецът погледнал изплашен към Антон и вдигнал ръце, сякаш го попитал: „Какво да правя? Казвай!“

Якубенко посочил с ръка назад към своето летище. Японецът разбрал и направил завой, а Якубенко го следвал отзад и малко отдясно, за да вижда летеца. Подкарвал го към летището и ликувал, ще заведе там жив самурай… От време на време японецът поглеждал назад, но Антон му сочел с ръка посоката на полета.

Оставали само няколко минути до летището. Антон вече виждал летищните постройки и самолетните букси, построени като землянки край летателното поле. Заповядал на японеца да направи завой и се насочи за кацане. Но летецът, разбрал изглежда, че го очаква плен, а може би и това, че съветският пилот е останал без патрони, свил рязко встрани и със завой на сто и осемдесет градуса над самолета на Якубенко полетял назад.

Това било най-голямата наглост на самурая! Антон веднага направил завой и се озовал под него. Над главата си видял корема на японския изтребител с прибран колесник. Пилотът не можел да види машината на Антон и решил, че съветският летец го е загубил, полетял спокойно на североизток към линията на фронта. Антон отново изпаднал в необуздана ярост. Счел постъпката на японеца почти за вероломство, което не бивало да остане ненаказано. Изпробвал картечниците, но те, разбира се, не работели. Тогава се решил на последното, което можело да унищожи врага.

Като отслабил закрепващите го за седалката ремъци, за да може по-лесно и бързо да се изхвърли от самолета, и като отворил капака на пилотската кабина, Антон потеглил към себе си ръчният лост за височина. Напрежението достигнало краен предел, летецът се слял с машината, тя станала част от мускулите му, от нервите му. Прозрачният диск на самолетното витло се приближавал към самолета на врага. Антон увеличил скоростта и врязал острието на диска в лявата му плоскост…

Моторът извил като от остра болка, машината се затресла, но Якубенко съумял да я задържи. Мернало се изкривеното от страх лице на японския летец и в последвалите секунди машината му с работещ мотор се врязала в земята. Кълбета огън и дим изригнали към небето.

Антон се приготвил да скача, но почувствувал, че машината му още се държи във въздуха и се подчинява на управление. Отнел газта и на малки обороти се дотътрил до летището. Витлото било изкривено, рамката пропукана, но, общо взето, самолетът бил запазен.

На летището недоумявали — защо двата самолета, насочили се вече за кацане, изведнъж направили завои и полетели назад. После на хоризонта се издигнал нагоре стълб от дим, а скоро след това долетял с осакатен самолет Антон Якубенко.

Сутринта някой подхвърли:

— Антоне, слепоочията ти нещо са се посребрили…

Други се обадиха:

— В такова положение да изпаднеш, не само слепоочията, но и цялата ти глава ще побелее, и то ако остане на раменете.

По-късно Антон разказваше:

— Летя под самурая, а зъбите ми сами скърцат, страшен яд ме беше хванал. Мисля си, какво да правя! И си спомних за Семьон — когато летяхме за Китай, спорехме с него: може ли наш самолет да издържи таран, или не може. Той твърдеше, че ще издържи, пък аз се съмнявах. А сега си казах, я да опитам! Семьон излезе прав…

Мъртвият летец беше помогнал на живия…

Таранът на Антон Якубенко беше първият таран, извършен от съветски летец. Летците от другите страни не се осмеляваха да го правят, освен само японските камикадзе-смъртници, но това беше по-късно и камикадзе отиваха съзнателно на смърт в името на божествения император. А летците доброволци, израснали в Смоленско, Украйна и Рязанския край, получили китайски имена и дълго време останали неизвестни и безименни, отиваха на смъртен риск в името на живота, в името на дълга.

Всеки руски младеж си измисляше китайско име.

Някой на шега се бе нарекъл по китайски Ван Юшин, преиначавайки древното руско фамилно име Ванюшин. И така продължи оттогава — руските летци на шега се наричаха в Китай ван юшинци. Наричаха се, освен това, и летящи холандци, защото често се налагаше да сменят летищата; разполагаха се ту на едно, ту на друго място, стремейки се да заблудят японците и да създават впечатление, че авиационните части в гоминданската армия са значително повече, отколкото бяха всъщност.

— Ще ни дадат да се разберем след това меле — повтори Антон.

Вадим седеше в шезлонга, заслушан в разговора, но не взимаше участие в него.

И сякаш за да потвърди думите на Якубенко, в летището изведнъж настъпи суматоха. Работниците по летателното поле разхвърлиха кобилиците и кошниците и се затичаха към скривалището зад самолетните букси.

— Тим-бо!… Тим-бо!^[1] — викаха те, напускайки летателното поле.

Летците скочиха от шезлонгите, грабнаха парашутите и пристягайки ги в движение, се затичаха към машините.

Но този път тревогата се оказа лъжлива. Работниците бяха взели своите самолети за японски. Приземи се звеното, което бе отишло на разузнаване.

Летците се върнаха обратно под сянката на цъфналите дървета. Отново заговориха за неотдавнашния бой. Спориха, уточняваха, като си помагаха с жестове — кой летец ще ти говори за въздушен бой с ръце в джобовете!

Заговориха за боя, който се бе запечатал в паметта на всички.

Тогава работниците също бяха викали „тим-бо!“. На мачтата се издигна червеното флагче — сигналът за бойна тревога. В такъв бой още не бяха влизали даже онези, които бяха воювали в Испания. От двете страни участвуваха най-малко по стотина машини. На помощ на сиоганската група дойдоха летци доброволци от съседния отряд.

Японците се готвеха да нанесат масиран удар по Ханкоу. За бомбардирането му се бяха насочили тридесет и осем тежки бомбардировача, съпровождани от изтребители. Но още с първата атака техният боен ред беше разстроен. Изтребителите се въртяха около тях от всички страни като оси. Всичко се разбърка. Във въздуха стана тясно от бръмчащи самолети. Съседният отряд пресрещна и атакува японските изтребители, които изобщо не успяха да стигнат до своите бомбардировачи. Нарушили строя, бомбоносците почнаха да хвърлят бомбите си където им падне, за да може по-лесно да излязат от боя. Но това не им помогна — един след друг политаха към земята простреляни бомбардировачи. Руските изтребители преследваха бомбардировачите до свършване на горивото; оцелелите японци се отдалечиха по посока на морето.

За пръв път противникът понесе в един бой толкова тежки загуби — от тридесет и осемте японски бомбардировача бяха свалени дванадесет. И още девет изтребителя „И-96“ не се завърнаха в базите си. Под остатъците на свалените самолети бяха намерени повече от петдесет трупа. Доброволците загубиха пет самолета. Тримата летци благополучно се спуснаха с парашути, а двама загинаха — от съседния отряд.

След този бой японците промениха тактиката си, отказаха се от масирани нападения срещу китайски градове. Сега техните самолети кръстосваха във въздуха и, без да завързват бой, се стремяха да се доберат до действуващите летища. И, изглежда, бяха успели, ако се съди по вчерашното нападение. Това именно имаше предвид Антон Якубенко, когато спомена, че самураите се разсърдили.

Дойдоха и летците, които се бяха върнали от разузнаване.

— Е, какво?

— Нищо не намерихме… Сякаш са потънали в земята.

— Значи, ясно е, излитат от самолетоносач.

— Та и самолетоносачът не е игла — никъде нищо не се вижда.

Доброволците бяха заинтригувани от едно тайнствено обстоятелство — всеки път във въздуха се появяваха групи японски самолети и изведнъж изчезваха нанякъде. Летците знаеха на пръсти всички японски летища, но на тях обикновено стояха само по няколко машини, а най-често — шперплатови самолетни макети за заблуждение. Японците използваха летищата си за прелитане, нанасяха удар и изчезваха. Къде? Ето над какво доброволците си блъскаха главите.

Някои даже допускаха, че разполагат с подземни летища? Но войната в Китай не бе почнала кой знае откога и японците не биха могли за това време да построят толкова подземни летища за авиацията си. Не, тук имаше нещо друго!

От „ханчето“, както летците наричаха малката постройка, в която бе се разположил щабът на авиационната група, излезе оперативният дежурен с карта и молив в ръце.

— Хайде, ван юшинци, били ли сте на юг? Стягайте си куфарите! — Той повдигна маншета на комбинезона си и погледна ръчния си часовник. — След десет минути командирите на звената при майора! — Майорът бе командирът на групата. — А сега гледайте тук…

Той приклекна и разгъна картата. Използваше молива си вместо показалка.

— Ние сме тук… Ето Ханкоу… — Моливът се плъзна рязко надолу: — Тук е Кантон… А ние трябва да прелетим ето тук… Струва ми се, че тук ще стигнем самураите… Майорът заповяда да се подготвите за излитане.

В „ханчето“ насядаха кой където намери, а някои приклекнаха на пода. Майорът разясняваше задачата.

По сведения, получени от щаба на Чан Кайши, японците се готвят да нанесат удар на юг със силите на няколко дивизии и за поддръжка на сухопътните войски са съсредоточили значителни авиационни сили. Според разузнавателни данни техните самолети се базират на малък остров близо до Хонконг. Островното летище току-що било открито; според данни на фоторазузнаването то е претъпкано от бомбардировачи. Трябва да се нанесе изпреварващ удар не по-късно от следната утрин и с оглед на това трябва да се прелети незабавно на кантонското летище. Изтребителите ще съпровождат група от бомбардировъчна авиация, която днес също ще се пребазира в Кантон.

— Това е, другари! — Майорът удари с длан по масата. — Излитане след четиридесет минути. Не е изключено среща във въздуха с противник.

За противника майорът го каза просто така, за спазване на реда, за да мобилизира още повече летците. Ясно е, че те трябва да си отварят очите във въздуха…

И отново доброволците се вдигнаха във въздуха веднага щом на мачтата се развя червеното флагче. Летящи холандци!

Летяха по звена на различни височини. От ханчжоуското летище излетяха след обяд. Ханчжоу… За този град китайците казват: „Раят е на небето, Ханчжоу е на земята…“ Нито Вадим, нито някой друг от доброволците беше видял този земен рай — само летището му и въздуха… Наистина, два пъти бяха преминали с автобус по улиците му. За едни рай, за други обект, който трябва да се защищава. Същото беше и в Испания — биха се край Гуадалахара, но нито веднъж не стъпиха на нейна земя… А земята им стана родна. Как ли е там! Казват, че Франко надделява: Какъв ти Франко — германците!…

С японски самолети не се срещнаха във въздуха! Кацнаха в Нанчан — да дозаредят с гориво; освен това трябваше да изчакат, за да пристигнат в Кантон на свечеряване.

Докато бензозаредителите пълнеха изтребителите, отидоха да обядват. Преди да излетят, кацнаха бомбардировачите — също тъмнозелени с бели звезди върху син фон като изтребителите — такава бе авиацията на гоминданската армия. Бомбардировачите ван юшинци нахълтаха на тълпа в столовата. Вадим познаваше мнозина от Москва и от Испания, но тук, в Китай, още не беше се срещал с тях, макар че неведнъж ги беше съпровождал във въздуха.

Сред прелетелите се оказа и Тимофей Крюкин — грамаден, весел, с ръчища като на ковач.

— Здравей, казак! Как върви войната? — Тимофей прегърна мечешки приятеля си. Бяха се сприятелили в Испания. Тимофей наричаше всекиго казак, вероятно защото сам беше от казашка станица.

— Пусни ме, казак, ще ми строшиш костите — на шега се замоли Вадим. Той страшно се зарадва на приятеля си. — Е, как е в станицата?

За Тимофей нямаше нищо по-мило от това, да поговори с някого за станицата, и Вадим го знаеше.

— Скоро ще почнат да сеят… Момчетата ще излязат в степта… После вишните ще цъфнат… Да поседне, човек сега пред къщи, да си каже някоя дума със старците!… Лошо ли е?

Тимофей преминаваше от украински на руски и отново на украински.

Отдалечиха се и седнаха по-настрани.

— Седя си и си мисля, Вадим… Къде ли се завират японците, тия дяволски изчадия…

— Утре може би ще ги спипаме — каза Вадим.

— Дано! Но аз си мисля, че някъде шари техен самолетоносач. Аз ще го докопам, помни ми думата…

Майорът заповяда всички да отидат по машините си. Разговорът им беше прекъснат, но се уговориха, ако успеят, да се срещнат в Кантон.

— О, там ще си побъбрим вече на воля!… Всичко хубаво, казак!

В Кантон прилетяха привечер. Излязоха от самолетите сякаш от парилня и усетиха оранжерийно влажния дъх на тропиците, напоен с уханията на треви, цветя и гниещи растения. Настаниха се в един хотел на отвъдната страна на Бисерната река. Хотелът се издигаше на тясната крайбрежна улица, обрасла с гигантски бананови дървета.

В банкетната зала за летците бяха приготвили вече маси, безшумни слуги се трупаха при входа.

— Администрацията не се скъпи — подхвърли Антон иронично, разглеждайки богато сервираната маса с цветя, колосани салфетки и чинии с позлата.

Един офицер от гоминдана приветствува руските доброволци и им пожела бойни успехи. Отговори майорът, като благодари за гостоприемството. Всичко беше церемониално, благопристойно, като на дипломатически прием.

След вечерята веднага се разотидоха по стаите, предстоеше да се става на разсъмване.

За бомбардиране на японското летище на острова близо до Хонконг излетяха на сутринта, когато слънцето, едва надигнало се зад Бисерната река, бе започнало вече безмилостно да напича. В определената въздушна зона бързо се построиха в бойни редове и вълна след вълна полетяха по посока на морето. То беше съвсем близко — половин час полет, но когато, приближавайки целта, легнаха на боен курс, откриха, че летището на острова е празно… През изтеклото денонощие японците успели да пребазират авиацията си, да я предпазят от удара. Вероятно някой ги беше предупредил. Нямаше нищо за учудване — градът гъмжеше от японски шпиони. Предатели, продажни хора в Китай, колкото искаш. Казваха още, че през същата нощ изчезнал безследно офицерът гоминдановец, който беше приветствувал съветските доброволци на богато сервираната маса в кантонския хотел… Може би това беше именно негова работа.

— На ти тебе колосани салфетки! — каза злобно Антон, когато слушаше за изчезването на гоминдановеца. — Тук човек трябва да бъде винаги нащрек!

Този неуспех принуди доброволците да проявяват по-голяма предпазливост. Натрупваше се опит не само в бойните работи. Следващата операция беше подготвена в най-строга тайна, даже не всички летци знаеха за нея.

На изток от китайското крайбрежие, между Шантоу и Фучжоу, далече в морето лежи големият планински остров Формоза^[2] Според сведения на агентурното разузнаване, в северната част на острова, близо до пристанищното градче Тайхоку, японците формирали голямо авиационно съединение. С параходи или по въздуха в Тайхоку се изпращали десетки и десетки самолети. Бойните действия на фронта се разширяваха и несъмнено императорската главна квартира подготвяше нови, в това число и авиационни удари срещу гоминдановската армия. Защо да не разгромят японските резерви още преди да бъдат вкарани в действие.

По цели нощи в щаба престояваха над картите, изучаваха трасето, правеха изчисления и стигнаха до извода, че си струва да се опита. Целта беше много примамлива.

Такъв дълбок рейд в тила на противника летците още не бяха извършвали. Всичко се усложняваше от обстоятелството, че значителна част от пътя — повече от двеста километра — предстоеше да бъде прелетян над море със сухопътни машини. Всяка неизправност, всяка повреда заплашваше с гибел.

За да не подплашат противника, летците провеждаха обикновена бойна дейност — баражираха над градовете, отблъскваха въздушните атаки, сами нанасяха удари — изобщо никакво затишие. Боевете бяха напрегнати и всекидневни. Наближаваше Денят на Червената армия — 23 февруари 1938 година. Именно на този ден бе решено да се извърши нападението срещу Формоза, която японците смятаха за дълбок и недостигаем тил.

С настъпването на нощта всичко беше готово. Излитането беше определено за седем часа сутринта.

Времето се изнизваше бавно, летците току поглеждаха часовниците си — стрелките едва-едва пълзяха по циферблата. Небето почна да се забулва с облаци и това тревожеше летците — ами ако полетът бъде отменен? В щаба дотича синоптикът.

— Е, как е?

Синоптикът разпери ръце:

— Както каже началството… — и изчезна зад вратата.

Някой изруга по негов адрес — какво има да крие, все не можеш да го разбереш…

Малко след това от щаба излезе командирът на групата, а зад него усмихнат и доволен синоптикът, сякаш той лично бе направил времето подходящо за летене.

— По машините, другари! — каза майорът, без да повиши глас.

Главна роля в рейда се отреждаше на бомбардировачите. Първите двадесет машини се вдигнаха във въздуха точно в седем. След десет минути излетя и следващата десетка, а след нея изтребителите.

Като набраха височина в определената зона, самолетите полетяха по лъжлив курс и променяйки го на два пъти, се отправиха накрая право към острова. Когато преминаха над фронтовата линия, времето се развали. Облаци покриха земята, видимостта над морето стана нулева. Летяха над облаците, под ослепителното сияние на слънцето. Висотомерите показваха пет хиляди метра. Дишането се затрудни, не достигаше въздух.

Показаха се върховете на кафеникавите скалисти планини на Формоза — като подводни скали в белезникаво море. Летците не откъсваха очи от водача. „Върви им на самураите!“ — помисли с досада Вадим, като се опитваше да различи нещо на земята. Само безстрастни тъмни върхове, стърчащи в пяната на гъстите облаци, преминаваха под самолета му. Облаците безнадеждно покриваха острова. Какво ли ще реши сега командирът? Да се бомбардира на сляпо през облаците? Да се пробият облаците и да се излезе под тях? Да се завърнат обратно… И изведнъж, когато според изчисленията на щурманите бомбардировачите трябваше да са наближили целта, облачната пелена се разпокъса и се показа земята, а напред някъде се очерта град с правоъгълни квартали, с тъмночервени покриви и по-нататък — ясно открояващо се поле на летище…

Предният самолет поклати крилата си и почна да се спуска. Маньовърът на командира беше последван и от останалите. Излязоха над центъра на града; вдясно се виждаше железопътен мост с ажурна конструкция, по чиито релси пълзеше като стоножка товарна композиция.

Разбира се, от земята също бяха видели изскочилите от облаците самолети. Но кой знае защо, срещу тях не бе даден нито един изстрел. И нито един японски изтребител не се вдигна във въздуха! Нападението беше толкова неочаквано, а самонадеяността на японците толкова голяма, че те даже не помислиха да използуват противовъздушната защита на летището…

Бомбардировачите хвърлиха и последните си бомби и легнаха на обратен курс. Кацнаха на най-близкото летище, заредиха се с гориво и се насочиха към базата си.

В тоя ден Вадим, както и другите изтребители, не даде нито един изстрел във въздуха, но успехът беше грамаден. Японците не съобщиха за загубите си, обаче няколко дни по-късно в английските вестници можеше да се прочете: китайската авиация е извършила нападение върху летището близо до Тайхоку на остров Формоза. Предполага се, че в армията на Чан Кайши се е появила морска авиация. При нападението са били унищожени повече от четиридесет самолета, два склада с авиационни части и цистерни с голям запас гориво. Загинали са около двадесет летци и толкова са били ранени.

Съобщаваше се също, че на международната борса рязко е спаднал курсът на японските ценни книжа. Това също се свързваше с нападението на китайската авиация срещу Формоза.

А същата вечер ван юшинците празнуваха Деня на Червената армия. Те се бяха върнали от полета до Формоза без никакви загуби.

В щаба на китайските войски също ликуваха по повод на успеха и ненапразно — за пръв път на японците беше нанесен такъв удар. Няколко дни по-късно съпругата на генералисимуса, мадам Чан Каиши, която наричаха „далай-дама“, устрои пищен прием в чест на доброволците. Тя на драго сърце заместваше генералисимуса, беше оживена и пъргавата и фигурка се мяркаше навсякъде сред гостите. Мадам властно отдаваше разпореждания и сипеше похвали. Военният министър Хо Инцин като сянка ходеше след съпругата на генералисимуса, усмихваше се и одобрително кимаше с глава при всяка нейна дума. Мадам се наслаждаваше на ролята, която си беше избрала, и се къпеше в чужда слава.

По случай тържеството доброволците бяха сменили комбинезоните си с черни костюми, бели ризи и вратовръзки.

Отначало мадам награди всички с възпоменателни значки: разперени емайлови крила със златни звездички — според броя на свалените самолети. После започна коктейла: слуги разнасяха върху гланцовочерни подноси чашки с маотай, сандвичи с някакви редки специалитети, накисната в оцет риба, а летците, прави, с чинийки в ръце, хапваха от непознатите ястия.

Всичко беше церемониално, благопристойно, както в Кантон, на тържествената вечеря, само че на по-високо равнище. Мадам се ръкуваше, вглеждаше се с лепкави очички в лицата на съветските доброволци и говореше, говореше, без да млъкне.

След приема отново се заредиха бойни дни.

Летяха, биеха се, побеждаваха, погребваха другари.

Започна периодът на тропическите дъждове.

Метеорологичната служба, намираща се в разпореждане на гоминданската армия, работеше лошо. Често летците нямаха никаква представа какво е времето на триста-четиристотин километра от летището. Може би само тук, край Ханкоу, небето е помрачено, а по-нататък нищо не пречи да се лети, да се изпълняват бойни задачи?… Може би, може би…

Дежурният по щаб постоянно викаше синоптиците, синоптиците питаха метеорологичния център, а оттам неизменно отговаряха: картата на времето се уточнява, окончателни данни засега няма.

Тимофей Крюкин като че ли най-тежко от всички понасяше настъпилото бездействие. В тясна мушама, плътно прилепнала към мощната му фигура, той крачеше неспокойно от ъгъл до ъгъл… Ръцете му почти до лактите стърчаха от ръкавите — в целия Ханкоу не можа да се намери за него дъждобран, предлагаха му все някакви маломерни. Приятелите му го закачаха, а Тимофей се ядосваше, дразнеше го всичко — и безкрайните проливни дъждове, и тясната му мушама. Макар и ядосан, той не се стърпя и отиде при дежурния, седна на една табуретка и извади цигара.

Започна отдалеч:

— Слушай, казак, казват, че когато има суша, китайците биели боговете, задето не им изпращат дъжд. Вярно ли е?

— Вярно е, аз също съм чувал… Вадят ги от храмовете и ги пердашат с каквото им падне.

— Какво ще кажеш, да вземем и ние да отупаме някого. Да си го изкараме поне на някого… Например на главния им метеоролог. Как мислиш?…

Дежурният се засмя:

— Е, нямаме право… Виж, като получим нова материална част, лети когато си щеш — и в дъжд, и в мъгла…

— Знаеш ли, аз пък какво ще ти кажа, Игнат? Една мома все отлагала сватбата, отлагала и си останала стара мома…

— Тогава какво да правим?

— Ами, какво… Щом няма кого да набием, ще трябва сами да си разузнаваме времето. Щукнала ми е една идея, казак…

Два дни по-късно, когато малко се поразведри, Тимофей се вдигна във въздуха и се насочи на изток. Притиснат от тежки облаци, той летя до самия Цзюнцзян. През пелената на ръмящия дъжд земята едва се виждаше. И изведнъж — случва се такъв късмет — облаците неочаквано се разсеяха и над главата му блесна слънцето. По-нататък небето беше съвсем чисто — над Яндзъ, разляла се като море, имаше отлична видимост. Летецът направи завой и в най-приятно настроение се върна на летището. След доклада му командирът на групата реши да действуват незабавно.

Още преди да започнат дъждовете бомбардировъчната група възнамеряваше да нанесе удар върху японските кораби на Яндзъ между градовете Уху и Анцин. Можеше да се предполага, че японците тук имат товаро-разтоварни пунктове. Морски транспортни кораби навлизаха с военни материали и войски нагоре по реката и се разтоварваха из пристанищата. Река Яндзъ беше главната снабдителна артерия на японската експедиционна армия. За първия удар по комуникациите се готвеха грижливо, внезапността на нападението трябваше да осигури успеха. Сезонът на дъждовете беше принудил летците да отложат операцията и ето, сега разузнаването на Тимофей Крюкин даде възможност отново да се върнат към изпълнението на замисления план.

Ако се погледне Централен Китай на картата, ще се види кафявото множество от планински вериги, които се спускат от юг към долината на Яндзъ. При ясно време най-удобно беше да се приближат откъм планините, простиращи се до Ханчжоу и крайбрежието. Но как да постъпят сега, когато гъсти облаци са покрили този планински район? И въпреки всичко решението бе да летят, като минат откъм юг.

Деветте бомбардировача тежко се отлепиха от земята и, строени в клин, поеха определения курс. А дъждът не преставаше… Скоро се появиха планинските скали; острите им зъбери се издигаха почти до самите облаци. Скалите все по-често преграждаха пътя, самолетите трябваше с мъка да се промъкват между върховете. Да се лети в клин от девет самолета беше вече тясно и Тимофей даде сигнал да се престроят по звена. Но скоро и за звената стана тясно във въздуха. Скалистите масиви се сгъстяваха толкова близко един към друг, че и за единичен самолет беше трудно да премине през тези теснини. Тимофей подаде нова команда — престояване поединично. Самолетите се подредиха в дълга верига, а облаците все по-ниско ги притискаха към земята.

Планинските върхове приличаха на стълбове, които подпират мътния масив на небето. На Тимофей му хрумна мисълта да пробие нагоре облаците, но веднага се отказа от нея. Планинските върхове се губеха в гъстите облаци и кой знае на каква височина трябва да лети, за да не се набучи на острите скали.

Долу, през синкавата мъгла, се мерна планинска рекичка. Продължиха по коритото й, височината на полета падна до сто и петдесет метра. Отгоре лежеше плътният покрив на облаците, отдолу, съвсем близо, земята, а от двете страни — тъмни, мокри скали… Машините — тежки бомбардировачи — летяха почти на бръснещ полет.

През целия си живот като летец Тимофей не бе изпитвал такова напрежение. Планините притискаха, облаците задушаваха и само напред, в тесния коридор между скалите, се пенеше придошлата от дъждовете рекичка — там беше спасението, а може би, гибелта… Но ето че купищата от облаци и хребети на хуанлинските планини останаха назад. Слънцето сияеше безметежно, небето се синееше. Смъртната опасност беше отминала.

Както беше набелязано, поеха курс към пристанището на Уху. Отдолу се простираше пустинен, безлюден район, залят на много километри от водите на река Яндзъ. Отново се построиха по звена и на широки спирали почнаха да набират височина. Като стигнаха пет хиляди метра, поеха нагоре, по реката, оглеждайки японските кораби.

Недалеч от Анцин, там, където реката прави остър завой, забелязаха флотилия от японски кораби в състав около тридесет съда, която плаваше срещу течението. Отпред, като грамадна ютия, плаваше флагманът с водоизместимост около десет хиляди тона. Японците не обърнаха внимание на самолетите, летящи на голяма височина дълбоко откъм японския тил. Никому не можеше да мине през ума, че това са противникови самолети. Но на летците отново не им потръгна — от запад се задаваше фронт от гъсти облаци. Пристанището на Анцин вече се скри в мрежата на дъжда, облаците заплашваха всеки миг да покрият току-що намерената цел… А от корабите вече бяха забелязали опасността; флотилията, която плаваше в килватерна колона, вече се разсредоточаваше, а над нея започнаха да избухват снаряди — зенитните оръдия бяха открили заградителен огън.

Облачният фронт вече закриваше земята. Големият куп облаци се движеше косо на голяма височина и оставаше единствената възможност — да се слезе ниско, в зоната на огъня, за да може по-сигурно да бъде поразена целта. Щурманът се наведе над мерника; Тимофей се подчиняваше на всяка негова дума. Ревът на моторите заглъхна, машината се спускаше все по-ниско. С цялото си тяло летецът усети, че щурманът хвърли бомбите. Облекчената машина потръпна и се устреми напред. Тимофей придърпа към себе си ръчния лост. Посипаха се бомбите и от другите самолети. Японският флагман, в който попаднаха три бомби, се наклони, от търбуха му блъвна пламък и той се разцепи като орех на две. Два други кораба все още се държаха на вода, но и те започнаха бързо да потъват. Това беше всичко, което видяха летците. Миг по-късно те навлязоха в облаците и като набраха височина, легнаха на обратен курс.

Този ден в бележника на Тимофей Крюкин се появи още един ред, който само той би могъл да разшифрова:

„7 ч. 25 м. 9 СБ; План. теж. обл. Над Янд 5000 мт. Ат. от 2 х Рез: три кор. Ние бзг.“

Това означаваше:

„В 7 часа и 25 минути излетяхме с девет скоростни бомбардировача. Летяхме сред планини и тежки облаци. Над Яндзъ се издигнахме на 5000 метра, атакувахме от две хиляди. Резултат: потопени три кораба, ние се завърнахме на летището без загуби.“

Всички събития от този труден боен ден се побраха само в един ред от бележника на летеца.

Още един бой в китайско небе бе запомнен от летците доброволци. И още един ред се появи в бележника на Тимофей Крюкин. Скоро след „планинския полет“, както летците нарекоха първия си удар върху японските кораби от Яндзъ, сиоганската група доброволци започна да получава нова материална част. Преди да кацнат на запасните летища, скоростните машини бяха прелетели хиляди и хиляди километри — от съветската страна. Ван юшинците горяха от нетърпение да ги изпробват във въздуха, в бой. Но засега те само придирчиво ги разглеждаха на земята, потупваха ги и ги милваха като породисти атове…

После започнаха облитания, тренировки, но бойните задачи все още се изпълняваха със старите самолети. Освен голяма скорост новите машини имаха още едно качество — таванът им превишаваше почти два пъти пределната височина на машините, които дотогава се намираха на въоръжение. Обикновено въздушният бой се водеше на четири до пет хиляди метра височина и много рядко машините се изкачваха до шест хиляди. Това се отнасяше еднакво и за съветските, и за японските бомбардировачи. Но пристигналите самолети леко се изкачваха до деветкилометрова височина и запазваха на нея своята маневреност, скорост и безотказност в управлението. Нерешен оставаше още само проблемът с тренировката на летците — там, на границата на стратосферата, в разреденото въздушно пространство, пилотите трябваше да притежават много по-голяма издръжливост, отколкото при обикновени полети. Освен това и бомбардирането от такава височина изискваше по-голямо майсторство от страна на щурманите.

Опитните летци отново трябваше да преминат като новобранци през медицинска комисия. Военните лекари преглеждаха най-щателно здравеняците, подлагаха ги на най-сложни изпитания, изследваха, проверяваха, анализираха. Ван юшинците мърмореха недоволно, но се подчиняваха. Всеки искаше да участвува в първия височинен бомбов рейд. Височинниците бяха отделени в специална група, на шега ги наричаха „пансионерки“, „въздържателно дружество“ — толкова скромен начин на живот бяха им отредили лекарите. Наистина понякога този режим се нарушаваше, но за това летците нямаха вина. Войната продължаваше — подготовката за височинни полети се провеждаше, без да се прекратява бойната дейност. Така продължи няколко седмици.

Тимофей беше един от първите, който достигна определената височина на новите машини. За нападението се подготвяха тринадесет екипажа. Офицерите от щаба дълго обсъждаха кое летище да се бомбардира. Спряха се на летището край Уху. Доброволците имаха да разчистват стари сметки с японските летци от това летище. То беше най-голямото японско летище, където винаги се струпваха десетки изтребители, понякога петдесет, дори шестдесет „И-96“. Изтребителите често щурмуваха сухопътните войски и летищата и атакуваха във въздуха бомбардировачите. Въпреки голямото напрежение във въздушните боеве, въпреки загубите, които понасяха японските летци, численото превъзходство все пак оставаше на тяхна страна. Доброволците успяваха да издържат техния натиск и да отблъснат ударите им само благодарение на отличния си боен опит, храброст и мъжество. Сега тези качества щяха да бъдат допълнени от новата материална част.

И ето че тринадесетте екипажа по даден сигнал се вдигнаха във въздуха. С всяка измината минута все по-трудно ставаше да се диша; летците усещаха някакво противно отмаляване. След известно време тези явления изчезнаха, но резките движения предизвикваха сърцебиене. Поставиха си кислородните маски. Видимостта беше задоволителна, долу се простираха безброй езера. Местата бяха вече познати — неведнъж бяха летели над тях, само че на друга височина. Приближиха се до Уху незабелязано — на такава височина самолети почти не могат да се видят и чуят от земята.

На зеленото летателно поле се виждаха редици от мънички самолетчета. Трудно беше да се определи колко са на брой. Тимофей посочи на щурмана си с ръка надолу, кимна му с глава и усмихнат го заплаши с пръст: приготвяй се, значи, прави му сметката, ако не улучиш! Щурманът също му кимна и направи успокоителен жест — не се безпокой, всичко ще бъде наред… Но Тимофей знаеше, че не е толкова просто да се улучи целта от такава височина. Даже при силно оптическо увеличение самолетите изглеждаха като полски щурчета в ливада.

Тимофей направи завой и легна на боен курс. Посипа се първата серия бомби, после втората… Бомбите попадаха точно и малките пухкави кълбенца на разривите, разширявайки се, закриха с дима си японските самолети.

Именно в този момент стана нещо, което дълго време след това предизвикваше весел смях у ван юшинците.

Десетина японски изтребители все пак успяха да се вдигнат във въздуха от летището Уху. Те набраха сравнително бързо височина, но когато превишиха шест хиляди метра, тяхната подвижност веднага падна. Японските машини не можаха да се приближат до бомбардировачите даже на разстояние на прицелен изстрел. Виждаше се как изтребителите вирят носове и се мъчат да изскочат нагоре като риби в аквариум, които се задъхват на повърхността на водата, когато не им достига въздух. Всичките им опити да се изкатерят по-нагоре бяха безуспешни — преминавайки ограничения им височинен таван, те се хлъзваха обратно, сякаш се свличаха надолу по заледена стръмнина. Експлозиите на зенитните снаряди също не достигаха целите си, белите им облачета оставаха далече под бомбардировачите.

Без да бързат, тринадесетте бомбардировача направиха още един обход, пуснаха последните си бомби, още веднъж направиха победоносно един голям кръг над летището Уху и чак след това легнаха на обратен курс. А изтребителите „И-96“ все още беснееха, кръжаха под тях като глутница селски кучета, които лаят срещу минаващ по пътя автомобил.

В щаба очакваха с нетърпение завръщането на летците. Тринадесетте екипажа се приземиха благополучно в Ханкоу. Посрещнаха ги на летателното поле всички, които се намираха този ден на летището. А началник-щаба вместо приветствие и поздравления подаде на Тимофей разшифрована радиограма. Военният министър на гоминданското правителство Хо Инцин поздравяваше доброволците с успеха, той бе научил вече за резултатите от въздушния рейд. На другия ден във вестниците бе отпечатано интервю с военния министър, в което той разказваше най-подробно как китайските летци извършили нападението над Уху. Министърът съобщаваше, че при бомбардировката са били унищожени дванадесет японски изтребителя, а двадесет и три са били силно повредени. При нападението на японското летище са загинали сто двадесет и пет летци и авиотехници.

Хо Инцин даваше възторжени отзиви за китайските летци, за нарасналото им бойно майсторство. Доброволците само снизходително се усмихваха — в цялата гоминдановска авиация имаше всичко на всичко седем, само седем летци китайци, воюващи с японците…

Тимофей Крюкин не се отказваше от идеята да открие японския самолетоносач. Сега това беше известно с достоверност — самолетите се базираха на самолетоносача „Ямато-мару“, но авиомайката се появяваше ту тук, ту там, маневрираше изкусно, използуваше бреговата ивица за маскировка, криеше се из заливите и сам дяволът не би могъл да я открие сред дълбоките скалисти шхери. Понякога разузнавачи успяваха да засекат самолетоносача, но излетялата по следата на въздушното разузнаване бомбардировъчна група нищо не намираше, освен скали и море, покрито с мъгла, лабиринт от крайбрежни островчета и заливи по протежение на стотици километри…

Изминаха още два месеца. „Ямато-мару“, самолетоносач с няколко десетки хиляди тона водоизместимост, си оставаше омагьосаният невидим кораб. И най-сетне — успех!

Тимофей беше излетял, в свободен полет на голяма височина над пълноводната Яндзъ. По небето плуваха леки облачета, самолетът ту изчезваше в тях, ту се появяваше отново. Напоследък бомбардировачите правеха такива „обезпокоителни“ полети над река Яндзъ и крайбрежието, като атакуваха военни кораби, морски транспорти и параходи, пренасящи в Китай бойна техника, войски и всевъзможни други товари. Те причиняваха големи щети на противника — през последните десетина дни в района Дунлю бомбардировъчната авиация на доброволците беше потопила дванадесет големи кораба, около четиридесет катера и беше повредила около двадесетина други съда. Японският флот търпеше сериозни загуби. Корабите не можеха да плават вече така свободно, както през първите месеци на войната.

По Яндзъ не се виждаше нито един кораб, а малките съдчета, като забелязваха летящия бомбардировач, побързваха да се прилепят край брега. Но те не представляваха особен интерес — не заслужаваше за тях да се изразходват тежките бомби.

Тимофей, изведе машината по крайбрежието — скали, и пак скали и още — металната синева на морето. Отново безрезултатен полет — беше време да поеме обратно към летището! И изведнъж пилотът и щурманът съгледаха едновременно в един глух залив самолетоносача „Ямато-мару“, закрит с маскировъчни мрежи. Вятърът духаше откъм брега и пелената от мъгла, която покриваше кораба, бавно се изтегляше към морето. Не биваше да се губи и секунда.

— Преминавам в атака! — извика пилотът на щурмана и поведе машината към целта.

Самолетоносачът посрещна летящия към него самолет с ураганен зенитен огън. Корабните зенитчици съсредоточиха огъня на всички калибри срещу устремилата се към тях смърт. Щурманът даде поправка, Тимофей коригира посоката си към кораба и усети как бомбите полетяха надолу. Когато правеше второто захождане, той видя, че близо до самия комин на самолетоносача се е вдигнал стълб черен дим, прорязан от ярки огнени езици. Втората бомба падна до борда, избухна във водата под ватерлинията и в същия момент, като по команда, заградителният огън секна. Единична последна струя от трасиращи куршуми се понесе бавно нагоре, и всичко стихна. Самолетоносачът почна да се накланя на левия си борд, на палубата се събраха множество хора — като мравки в разровен мравуняк — и започнаха да скачат във водата.

Самолетът пусна последните си бомби и легна на обратен курс. Загиващият самолетоносач лежеше килнат настрани и приличаше на грамадна мокра костенурка, излизаща от водата. Летците не видяха последните му мигове.

От летището бяха изпратени два изтребителя на разузнаване. Летците се върнаха и доложиха, че авиомайката се е обърнала с дъното нагоре и е потънала.

Това беше първият и единствен случай в историята на войните, в историята на международната авиация — съвременен мощен самолетоносач да загине от въздушната атака на един-единствен самолет.

Бойните действия на съветските доброволци причиняваха тежки загуби на японската авиация, на морския транспорт и сухопътните войски на полесраженията. И все пак численото превъзходство оставаше на страната на императорската армия. Летците доброволци често трябваше да влизат в бой със сили, превъзхождащи ги два, понякога и три пъти. Въпреки това японските пилоти не устояваха на стремителните им атаки, понасяха тежки загуби и господари на въздушното бойно поле оставаха доброволците.

Рано сутринта на 20 май 1938 година шест бомбардировача с опознавателни знаци на китайската авиация — бяла звезда в син кръг, излетяха на задача, за която, доброволците летци се бяха готвили отдавна. Предстоеше им дълъг път — отиване и връщане няколко хиляди километра — и затова бомбардировачите тръгнаха, без да бъдат съпровождани от изтребители. Само над континента те бяха ескортирани от двадесетина стремителни „И-15“, нови машини, намиращи се на въоръжение в съветската Червена армия. Тези изтребители заедно с летците бяха в разпореждане на китайското командуване.

Няколко пъти летците променяха курса и накрая, когато се откъснаха от китайския бряг, поеха по посока на японските острови. След като разклатиха криле — пожелание за щастлив полет, изтребителите направиха завой и се върнаха обратно. Шестте екипажа тежки бомбардировачи летяха сами над безкрайните морски простори. Както и при полета до Формоза, те летяха със сухопътни машини.

Остров Кюшу, най-южният остров на японския архипелаг, се намира на хиляда километра от китайския бряг. Но от летището до брега им още няколкостотин километра, а като се прибавят и лъжливите курсове, полетът от един обект до друг над Кюшу и завръщането в базата, излизаше, че общо летците трябваше да изминат маршрут не по-малко от четири хиляди километра.

Пред щурманите стояха разтворени карти, на които бяха обозначени три японски града на остров Кюшу: Сасебо, Нагасаки и Фукуока — целите, към които се бяха насочили бомбардировачите. В Сасебо се намираше база на императорския военен флот, във Фукуока — голяма авиационна база, а от Нагасаки тръгваха за Китай транспорти с войски и оръжие. Пристанището на Нагасаки снабдяваше цялата японска армия, воюваща в Китай.

Бомбардировачите прелетяха безпрепятствено до остров Кюшу. Както и на Формоза, те не бяха посрещнати от нито един изстрел на зенитната артилерия — твърде невероятно изглеждаше появяването на противникова авиация на който и да е от „непотопимите самолетоносачи“, както наричаха островите от Японския архипелаг. Всичко протече така, както става обикновено при бомбомятане: самолетите легнаха на боен курс, щурманите се приведоха над мерните прибори; ето центъра на града, разтвориха се бомбените люкове, но… вместо бомби към пристанището Сасебо полетяха касети с позиви, отправени към_японския народ.

На всеки позив с изображение на летящ жерав — древен символ на щастие за японския народ — йероглифни редове призоваваха към мир и заклеймяваха милитаристите, разпалили войната с Китай.

„Войната, която Япония води против Китай — се казваше в позивите, — е нещастие за нашите народи. За това нещастие е виновна военната клика, която иска да унищожи Китай…

Убитите и ранените японски войници са трагедия за техните семейства. Ние ви съчувствуваме. Народът на Китай обича мира. Ако и вие желаете мир, ние ви приветствуваме като най-добри приятели. Войната за нас е само средство за защита. Не вярвайте на недостойните, които ви говорят друго! Не изпращайте в Китай своите синове на сигурна смърт. Нека да живеем в мир и да подобряваме своето благосъстояние…“

За много хора, населяващи японския остров Кюшу, 20 май 1938 г. би могъл да бъде последният ден от живота им, но летците доброволци вместо бомби хвърляха позиви, крито призоваваха към мир и предупреждаваха, че ще получат възмездие, наказание онези, които разпалват войната, предупреждаваха и за неминуемите бедствия, които ще сполетят народа, ако той не съумее да вразуми войнствуващите генерали…

След шест часа непрекъснат полет над море и суша бомбардировачите на съветските доброволци се завърнаха в базата си близо до Ханкоу. Полетът протече невероятно успешно — само на връщане, вече близо до китайските брегове, японските военни кораби се опитаха да ги обстрелят…

Още на другия ден китайските вестници бяха изпълнени с възторжени съобщения за полета до остров Кюшу. Китайската авиация предупреди агресорите! Япония престана да бъде неуязвима! Хилядолетният мит за недосегаемостта на Страната на изгряващото слънце е разрушен! Китайските летци направиха страшно предупреждение на японската клика!

И никой от читателите на тези вестници не знаеше, че безпримерният полет до остров Кюшу беше извършен от обикновени съветски момчета, които на шега се наричаха ван юшинци.

А Вадим Губанов, летец доброволец от сиоганската авиационна група, нищо не знаеше за тези събития. Няколко дни преди полета на Тимофей Крюкин и неговите другари до остров Кюшу Вадим беше свален във въздушен бой. Последен го беше видял Антон Якубенко. Водили бой с японски изтребители — осем на осем. Нормално. Но в разгара на боя върху тях се нахвърлили откъм облаците още осемнадесет японски изтребителя. Двадесет и шест против осем! Вадим подпалил един японски самолет, но в това време върху него се нахвърлили три изтребителя. Антон се спуснал да помогне на другаря си и свалил един от тях. В този момент машината на Вадим пламнала — изглежда, че бензиновият му резервоар е бил улучен от куршум. Вадим успял да изскочи от подпалената машина, прелетял няколкостотин метра и ниско долу разтворил парашута си. В това положение го атакувал един японски летец. Антон се опитал да прогони вражеския самолет, но в същото време други два изтребителя го ангажирали в бой и той загубил Вадим от погледа си. Боят се водел над района на езера, овладени от японците. Ако Вадим не е бил разстрелян от японеца, когато безпомощно се е люлеел на парашутните въжета, може и да се е спасил, но е паднал във вражеска територия.

Минаваха седмица след седмица, месец, втори. Губанов не се завръщаше. Записаха го като безследно изчезнал. В такива случаи само се казва така — безследно. Никой не вярваше, че Вадим е жив, макар никой да не бе видял как е загинал — значи, безследно изчезнал.