Юрий Королков
Кио ку мицу (4) ((строго секретно))

„Сакура-кай“ — Дружество на разцъфналата вишна

Попаднал между чука и наковалнята — между привържениците на предпазливите действия на континента и военните екстремисти, които бяха за незабавна окупация на Манджурия, премиерът Танака беше принуден да подаде оставка. Разговорът му с императора доведе окончателно до падането на кабинета. В двореца за всички беше ясно, че смъртта на Чжан Цзолин не е минала без участието и на някои от армейските офицери. Посветен в задкулисната страна на събитията и стремейки се да потули неприятната случка, министър-председателят Гиичи Танака подготви фиктивен доклад за императора. Той съобщаваше, че не са успели да открият престъпника; що се отнася до лицата, допуснали немарливост и не осигурили охраната на китайския маршал, те били вече наказани, а щабният офицер Кавамота е уволнен. Никой от тях не бил замесен в събитията, а просто било допуснато нехайство…

— Тези думи не съвпадат с онова, което ми бяхте казали преди — студено произнесе императорът и прекрати аудиенцията.

Това беше небивал скандал в живота на височайшия двор.

Танака напусна сконфузен императорските покои. Той излезе от парадния вход, където го чакаше висока, открита каляска, запрегната с врани коне, седна с невъзмутим вид в каретата, изтегна се на седалката, за да скрие от странични погледи онова, което ставаше в душата му, и съпровождан от почетен ескорт конни гвардейци, напусна двореца.

Император Хирохито стоеше до прозореца. Той проследи с очи отдалечаващата се каляска на министър-председателя и се обърна раздразнено към лорд-пазителя на печата:

— Не вярвам на нито една дума на премиера Танака…

— Имате право, Ваше Величество — побърза да се съгласи лорд-пазителят на печата. Освен него в залата присъствуваха министърът на двора и няколко души от императорската свита — най-приближените на трона лица.

Думите на императора скоро бяха съобщени на премиера, което означаваше, че той повече не може да оглавява правителствения кабинет.

 

 

Историята с убийството на Чжан Цзолин постепенно започна да се забравя, но борбата между привържениците на различните методи в японската политика продължаваше. Новият министър-председател Хамагучи беше съгласен, че окупацията на Манджурия ще бъде първата крачка по императорския път на север — към съветското Забайкалие, към Приморието, а оттам, кой знае, може би и към Урал, но временно се въздържаше от решителни действия.

Хамагучи считаше, че политиката на далечен прицел налага извънредно сдържани и пресметливи действия. Новият премиер помнеше поговорката на предците: „Не забравяй миналото, то е най-добрият учител на бъдещето“. Не бива да се повтарят грешките на Руско-японската война. Тогава изглеждаше, че победата над царска Русия е в японски ръце. Но обезсилена, Япония не успя да задържи в ръцете си ориза на победата, вече сварен и готов за ядене. Съдбата мина с паница ориз покрай японската трапеза… Знаеше се, че англичаните и американците не желаеха засилването на островната империя. Това също трябваше да се има предвид. И в края на краищата не стана онова, което беше замислено.

Войната с Русия не доведе до заветната цел — отстраняването й от Далечния Изток не бе постигнато. Завзети бяха само половината Сахалин, половината Манджурска железопътна линия, построена от русите, половината… Все половината от всичко, което биха желали да получат изцяло. В Манджурия останаха и въоръжени сили на царска Русия. В Портсмут двете страни се договориха, че за охраната на своите железопътни участъци ще поддържат контингент, не по-голям от петнадесет войника на всеки километър път. За Япония това съставляваше всичко петнадесет хиляди войници или може би малко повече. Така се роди Квантунската армия.

Портсмутският договор, който в Петербург се считаше за заробващ, се оказа просто един недописан документ, сякаш някой бе започнал да го диктува и го бе прекъснал по средата на думата. Заслужаваше ли заради това да се води тази дълга и изтощителна война?

Интервенцията в Забайкалието и Приморието също не донесе успех. Всичко това трябва да се има предвид, да се прецени и да се действува спокойно и сигурно… Черната дъска в класната стая се изтрива с гъбата и тогава писането започва на чисто. Така трябва да се прави и в континенталната политика — да се започне отначало и да се играе така, че да се спечели сигурно…

Така мислеше новият министър-председател Хамагучи. Той съвсем не беше против активните действия, против завладяването на Манджурия, Съветското Забайкалие и Приморието. Но по-бързо стига оня, който не бърза, който си избира пътя…

А привържениците на незабавните действия виждаха в лицето на Хамагучи пречка по пътя на колесницата на японската държавна политика. Страстите се разбушуваха, когато след лондонската конференция по разоръжаването премиерът Хамагучи се съгласи символично, само символично, да съкрати японската армия с четири дивизии. В генералния щаб това беше възприето като оскърбление към достойнството на императорската армия. Освен това премиерът Хамагучи се осмели да поддържа и одобри съкращаването на бюджета на армията и военноморския флот. Това не можеха да му простят. След няколко дни на перона на токийската гара младият офицер Сагоя се опита да застреля министър-председателя. Той стреля в упор, но Хамагучи беше само тежко ранен.

Месеци наред премиерът се намираше между живота и смъртта; през това време го заместваше министърът на външните работи барон Шидехара. Министър-председателят, станал неудобен на гумбацу — клика от крайнодесни военни, изобщо не стана от болничното си легло — той умря една година след покушението.

Трагичното събитие на токийската гара не беше случаен терористичен акт на отделен фанатик, както писаха вестниците — офицерът Сагоя си направи харакири и преди да умре, пое вината върху себе си. Но всъщност работата беше съвсем друга.

 

 

Есента тази година в Токио беше прекрасна, свежа — времето на хризантемите. Те бяха пищно разцъфтели из парковете и оранжериите. Снежнобели, оранжеви, жълти хризантеми бяха натрупани по огледалните витрини на магазините по Гинза, пълнеха кошниците на уличните продавачки и полиците на цветарските павилиончета. Жените, следвайки ежегодната сезонна мода, се обличаха в изящни кимона, извезани с разноцветни хризантеми, сякаш оживелите цветя бяха излезли от градинските лехи и се разхождаха по улиците на града, образувайки пъстър като дъгата ярък букет, направен от изкусни майстори.

Накичен и оживен беше през тези дни и ресторант „Кинрютей Ин“, намиращ се близо до парка Шибуя в центъра на града. Младите офицери от академията на генералния щаб посещаваха с удоволствие това евтино ресторантче. Съдържателят му умееше да обслужи всекиго, ястията му бяха на умерени цени, а на постоянните посетители се сервираше на кредит. Едва ли някъде другаде в Токио можеше да се намери такова крехко, истинско киотско месо за прославеното скияки. Суровите, тънки като хартия резенчета от розово месо с мраморни жилчици, поставени на масата, винаги предизвикваха възхищението на чревоугодниците.

Месец и половина или може би месец преди да бъде извършено покушението срещу Хамагучи, в ресторант „Кинрютей Ин“ се беше събрала група от двадесетина души млади офицери. Военната им униформа показваше, че са от академията на генералния щаб. Сред компанията имаше само един цивилен и това беше Окава Сюмей, който изглежда играеше тук главната роля.

Тук беше и артилерийският подполковник Хашимота Кингоро, който се отличаваше със своя грамаден ръст и неестествено удълженото си лице с едри черти, сякаш страдаше от хроническа слонова болест. Хашимота се беше завърнал наскоро от Турция, където прекара няколко години като японски военен аташе. Именно в чест на пристигналия подполковник, също възпитаник на академията на генералния щаб, се бяха събрали младите офицери в ресторант „Кинрютей Ин“.

Когато офицерите заеха отдалечената ъглова стая на ресторанта и откачили сабите си, насядаха на плътните възглавници около масата, старата съдържателка в тъмносиво кимоно, отговарящо на възрастта й, поднесе всичко, което беше необходимо за приготвяне на скияки. Окава Сюмей вдигна ръка и помоли за внимание. Той беше необичайно слаб и изнемощял и може би затова носът му стърчеше като клюн на пеликан, а върху него се крепяха големите му очила с дебели стъкла.

— Господа! — започна той, но появата на съдържателката прекъсна речта му.

Девойки внесоха мангали с разпалени въглени и поставиха върху тях дълбоки тигани. Със ситни, плъзгащи се крачки съдържателката се приближи до Окава и като коленичи, тихо запита:

— Окава сан, не желаете ли да ви изпратя гейши?

— Не, не… Днес ще прекараме вечерта в мъжка компания.

Стопанката се поклони до земята и излезе. Лицето й не издаде удивлението, предизвикано от отказа на Окава — досега не бе имало случай този богат посетител да прекара вечер в ресторанта без жени.

— Господа! — повтори Окава. — Днес ние приемаме в нашия кръг един истински самурай — Хашимота Кингоро, завърнал се в страната след дълго отсъствие… Всички ние бихме искали почтително да изслушаме мислите на подполковник Хашимота, които той се съгласи да сподели с нас.

Хашимота Кингоро се понадигна на възглавницата си. Със събрани колене той седеше на петите си, стърчейки над всички като страшния и войнствен бог Хачимана от древния Камакурски храм.

Подполковник Хашимота, човек е крайни възгледи, беше началник на руския отдел в разузнаването на генералния щаб и старателно бе изучавал историята на революционното движение в Русия. След това замина като военен аташе в Турция, обладан от идеята за откъсването на Сибир и Кавказ от Съветска Русия. Сега той отново бе привлечен на работа в генералния щаб.

На Хашимота някога беше подчинен ловкият разузнавач Канда Масатона. Дълго време той живя в Забайкалието и Москва, търгуваше с японски фенерчета, подвизаваше се като уличен фокусник, работеше като перач — переше бельо и събираше информация. В резултат на тази му дейност се появи строго секретният доклад „Материали към операцията срещу СССР“. Това беше преди Хашимота да замине за Турция. Канда пишеше:

„В една бъдеща война подривната дейност в руския тил ще има извънредно важно значение… Възможни са случаи, когато подривната работа ще играе решаваща роля във войната срещу Русия.“

Канда предложи план за диверсионна работа срещу Съветския съюз и Хашимота го възприе изцяло. Техните служебни отношения отдавна бяха прераснали в дружба, и двамата мислеха еднакво.

За арена на бъдещите военни действия Канда считаше Източен Сибир, разбира се, с Приморието и Забайкалието, а освен това Северен Китай и Монголия.

„Ако в Китай по това време има правителство, свързано с Русия — пишеше Канда, — то трябва незабавно да бъде унищожено.“

Канда съветваше да се вземат мерки, които да накарат съветското командуване да допуска грешки и неправилни оценки при водене на операциите, в Далечния Изток. За тази цел е необходима тънка дезинформация. Трябва да се прави всичко, за да се предизвикат недоволство и безредици, трябва да се смъкне комунистическата власт в Сибир и Кавказ. С помощта на руските белоемигранти трябва да се формират диверсионни и терористични групи, да се разрушават железопътни тунели и телеграфни линии, като се обърне главно внимание на транссибирската железница.

Веднъж те седяха тук, в това ресторантче — Канда и Хашимота — само че в друга стая. Хашимота попита?

— Кажи ми, Канда сан, как успя да се опазиш, как не те заловиха русите?

Канда се усмихна:

— Аз само перях бельо… Носеха ми го моите агенти със зашифровани бележки по него. Аз само четях донесенията и ги потапях в сапунената вода. Всички казваха, че добре изпирам бельото…

Те поканиха тази вечер гейши и прекараха весело времето си. След това Хашимота замина за Турция, а Канда зае неговото място в разузнавателния отдел. И ето след две години Хашимота отново се бе завърнал в Япония.

Той се завърна през Русия, като остана известно време в Москва и разговаря поверително с посланика Хирота^[1]. Японският посланик в съветската столица му даде поръчение. „Съобщете в генералния щаб — каза му той, — че трябва да водим твърда политика по отношение на СССР. Трябва да бъдем всеки момент готови за война. При това главната ни цел трябва да бъде не отбрана против комунизма, а завоюване на Източен Сибир. Подскажете, че за създаване на конфликт може да се използват предстоящите преговори относно рибната конвенция. Ако тези преговори доведат до скъсване на дипломатическите отношения, те само ще ускорят осъществяването на нашата кардинална политика в отношенията ни със Съветска Русия. Разбрахте ли ме?“

Хашимота извади от страничния си джоб малко тефтерче и записа в него поръчението на посланика Хирота с шифър, достъпен само за него.

Хирота каза още: „С това ще ми направите голяма услуга, аз не искам и не мога да изпратя такава информация чрез министерството на външните работи. Там още има хора, които не разбират нашите ключови позиции. Предпочитам да имам работа с военните… А сега — каза японският посланик — време е да отида на прием в Кремъл — ще убеждавам русите, че ние с тях сме неразделни приятели.“

Хирота се разсмя и помоли секретаря си да извика колата…

Разговорът продължи с колегата на Хашимота — военния аташе в Москва генерал Касахара. Касахара присъствуваше на разговора с посланика. Той каза и Хашимота си отбеляза в тефтерчето следното:

„Уверен съм, че настъпва момент, когато за нас се създава изключително благоприятна обстановка империята да пристъпи към решаване на проблемите на Далечния Изток. Русия, заета с възстановяване на своята икономика, няма сили да води война. Не е изключено сега да успеем да постигнем своите цели, без да влизаме във война. Ηо ако тя все пак възникне, няма да ни създаде големи затруднения. Трябва да живеем според нашата стара пословица: Ако нищо не предприемаш, няма и да спечелиш.“

 

 

Сега той си припомни тази пословица и започна с нея разговора с младите офицери. Говореше седнал, разкопчал яката, на китела си, и от време на време пъхаше пръстите на двете си ръце в гъстата си черна коса, твърда като тънка стоманена тел. С целия си вид той искаше да покаже, че се намира в своя среда, пред която няма от какво да се стеснява.

— Ако нищо не предприемеш — говореше той, не можеш да разчиташ на успех… Аз пътувах тридесет дни, завръщайки се в Япония, и през цялото време размишлявах как да се избавим от либерализма, който разяжда нашата страна Ямато и ни пречи да вървим по пътя Кондо. И в мен узря план, който искам да споделя с вас.

Япония има само три възможности да избегне застрашаващото я пренаселва не. Пред нас стоят само три врати — емиграция, решително излизане на световния пазар или разширяване на държавната ни територия. Двете първи врати са затворени за нас и от само себе си се разбира, че Япония трябва да побърза да мине през последната разтворена врата. Ние се нуждаем от земи за империята на север, юг, изток и запад, земи, на които Япония ще може свободно да се развива и процъфтява.

За това не можеше и дума да става, ако расата Ямато беше низша раса, неспособна да овладява нови земи. Но ние сме господарска раса и искаме да управляваме сферата на велика Източна Азия. Със силата на оръжието ние ще отстраним всички, които ни попречат в това…

После един през друг офицерите заговориха, че първата крачка по пътя към утвърждаване сферата на велика Източна Азия трябва да бъде Манджурия, че не трябва да се търпят парламентаристите либерали, които се боят от собствената си сянка. Разпалените разговори и изпитото саке нажежиха атмосферата.

Вече се стъмни и през прозорците, облепени с хартия, проникваше бледа, призрачна светлина. Стопанката донесе запалени свещи. Техният неравен, трепкащ пламък едва проникваше през кълбетата тютюнев дим. Някой извика: военните трябва да управляват империята, не ни е нужен парламент… Подкрепиха го. Застанал на колене, заговори Кавамота, същият Кавамота, който ръководеше сапьорите при покушението над Чжан Цзолин. Той беше само формално отчислен от армията, а всъщност беше прехвърлен в академията на генералния щаб.

— Аз съм готов отново да замина за Манджурия, да командувам сапьори! — извика Кавамота.

Окава Сюмей само наблюдаваше и слушаше, изчаквайки температурата да стигне до точката на кипене. Това време дойде. Той каза:

— Кавамота сан, ние ценим вашата доблест, но отначало е нужно да се разчисти теренът около трона, трябва да се изкоренят гнилите пънове… в кабинета.

— Да, да, и ние ще започнем изкореняването с Хамагучи!…

Отново заговори Хашимота, който стърчеше с цяла глава над останалите:

— Споделям вашето негодуване… Висшите офицери и армията мислят по същия начин. Ако парламентът не споделя идеите на предците, не ни трябва такъв парламент… Японската политика трябва да бъде решително обновена. Който е слаб духом, няма място в империята. Побеждават само силните… В традициите на самураите решителните действия никога не са били смятани за безчестни — разбира се, ако действията са породени от благородния порив да се служи на императора. Това не противоречи на понятието за чест. Нека се махнат всички, които пречат! Така гласи Бушидо — законът на самураите. Нека онези, които не са съгласни, отидат във вечността! Хако ичио!…

Хашимота вдигна ръка над главата си, сякаш държеше меч, и рязко я спусна.

Екзалтирани, офицерите наскачаха от рогозките, изтеглиха сабите си и с трясък отново ги пъхнаха в ножниците.

— Хако ичио!… Целият свят под японски покрив! — крещяха офицерите, въодушевени от думите на Хашимота.

— Да образуваме дружество!… Дружество за обновление!…

— И да го наречем „Хризантема“ — цветето на Япония!…

— Не, не! — крещеше капитан Сагоя — дребен, подвижен офицер с лице на фанатик. — Нека го наречем „Сакура-кай“… Когато разцъфнат вишните, ние ще постигнем целта… Хризантеми — това е днес, а ние гледаме в бъдещето.

— Сакура-кай!… Сакура-кай!…

Названието беше прието. Решиха в дружеството да бъдат приемани само млади офицери до чин подполковник включително, както беше и тук, в ресторантчето „Кинрютей Ин“, където старши по чин и възраст беше Хашимота. За него направиха изключение, той стана председател на новото дружество. Гръбнака на дружеството от млади офицери образуваха випускниците на академията на генералния щаб, които изучаваха проблемите по окупирането на Манджурия и Монголия. Официално то бе наречено именно така — изследователско дружество по изучаване на манджурските и монголските проблеми „Сакура-кай“.

След месец и половина японският министър-председател Хамагучи стана първата жертва на дружеството „Сакура-кай“ — той бе тежко ранен от капитан Сагоя.

Но това беше само началото. Към пролетта на тридесет и първа година „Сакура-кай“ наброяваше сто и пет млади офицери. Начело на дружеството си оставаше Хашимота Кингоро. Наричаха го покровителя на заговорите — в продължение на много години в Япония нямаше политическо убийство, покушение или интрига, с които той малко или много да не беше свързан.

Движението на младите офицери намираше подкрепа сред ръководните военни дейци, групирани около Самбо Хомбу — японския генерален щаб. И не само подкрепа — идеята за създаването на дружеството „Сакура-кай“ изхождаше от началника на Самбо Хомбу — другия втори човек в Япония след благословения император. Той се назначаваше от императора и не беше подчинен даже на министър-председателя. Но вторият човек в държавата все пак не беше първи. При това в същото положение се намираше и началник-щаба на военноморския флот, и министър-председателят — те също бяха назначавани от императора и също се смятаха за втори в империята. А военната клика гумбацу жадуваше за самостоятелни действия. Тези действия трябваше да почнат с отстраняването от правителството на всички нерешителни, на всички, κоито пречат, които спъват движението Кондо — движението по императорския път. Най-добре би било, ако начело на правителството застанеше военен. Мисията за обновяване на ръководството на страната беше поета от „благоразумния Койшо“ — началник на бюро по военните работи, координиращ действията на военните и гражданските власти.

Когато назряваха събитията в Манджурия, честолюбивият генерал Койшо беше на петдесет години. Той очакваше с нетърпение отговора от щаба на Квантунската армия, на който беше възложено да разработи подробен план за военна окупация на Манджурия с оглед на по-нататъшното проникване в монголските степи и съветското Забайкалие. По този повод началник-щаба на Квантунската армия съобщаваше, както обикновено секретно, и както обикновено с шифър, достъпен само за ограничен кръг хора:

„Планът на операциите, които ще трябва да доведат до окупирането на Манджурия, представлява една от съставните и най-важни части от общия план на операциите на японските войски срещу Съветския съюз, изпратен вече в първия отдел на генералния щаб. Исканият план се доработва и незабавно ще бъде изпратен, като се вземат най-строги предпазни мерки.“

От ускоряването на военните действия на континента бяха заинтересувани и индустриалците на Япония, главатарите на деловия свят, представителите на могъщата четворка: Мицуи, Мицубиши, Сумимото, Ясуда, владеещи почти половината от националните богатства на страната — монополното производство на самолети, танкове, военноморски кораби, боеприпаси, въоръжение… Тяхната връзка с генералния щаб беше Окава Сюмей, човек, който гледаше на света с остри черни зеници, скрити зад двойните стъкла на очилата му. Сякаш забравил пътя за своя кабинет в Южноманджурската компания, той прекарваше времето си в Токио заедно с Хашимота по уреждане на тайнствените работи, които трябваше да осигурят манджурската операция.

Понякога те идваха в кабинета на Койшо и водеха с него разговори. През дебелите стени на сеизмоустойчивото здание, издигнато след токийското земетресение, тук, във военното министерство, не проникваше никакъв звук от шумящия зад прозорците град. И оттук, през тези стени, също не можеше да излезе нито една тайна, родена в кабинета на началника на бюрото по военните работи. Генерал Койшо с набръчкано лице, със стиснати устни и изпъкнала брадичка, седеше до гола маса, която беше разчистена от всякакви книжа, и мълчаливо слушаше Окава или Хашимота, кимайки с глава в знак на съгласие. Сега той много приличаше на китайската статуетка, непрекъснато кимаща с порцелановата си главичка, която стоеше на полицата зад генерал Койшо. Окава Сюмей забеляза това, когато излагаше плана за свалянето на правителството. Това почти синхронно кимане на главите на статуетката и на генерала дразнеше Окава, отклоняваше го от мислите му. Той просто не можеше да се освободи от усещането, че и главата на Койшо е закрепена с шарнир за неподвижното му туловище. Накрая не издържа и седна в друго кресло, за да не вижда поне кимащата статуетка.

— Извинете, светлината ми пречи на очите — обясни той. — Обикновено това ме дразни… Ето, така е по-удобно, аз продължавам… За демонстрантите са необходими около триста халосни гранати, няколко от които трябва да бъдат истински. Това е идея на Хашимота сан… Ще направим демонстрацията пред входа на парламента и под взривовете на гранатите ще нахлуем в заседателната зала и ще смъкнем правителството. Новият кабинет ще бъде оглавен от генерал Угаки. Струва ми се, че той е дал съгласието си?

— Да, военният министър не възразява — потвърди Койшо. Генералът престана да кима с глава. — Какво ви е нужно още? Разполагате ли със средства?

— Оставете това на мен — отговори Окава, — но са ни нужни хора, изпълнители. Койшо се обърна към грамадния Хашимота:

— Кого бихте искали да привлечете?

— Преди всичко Доихара. Той има опит… Обезателно Тоджо и, разбира се, генерал Тетекава за консултации…

Койшо отново закима с глава. Сега премисляше. Погледът му се спря върху масивното лице на Хашимота.

— Съгласен съм — каза той. — Ще трябва да ми покажете окончателния вариант. За кога планирате инцидента?

— Сесията на парламента се открива на двадесети март. Този ден е най-удобен.

— Да, да, този ден е най-удобен — повтори Койшо и присви устните си, заобиколени от дълбоки бръчки. — Преди решителните действия в Манджурия ние трябва да имаме силно правителство…

 

 

Планът на Окава и Хашимота предвиждаше да се предизвикат безредици през време на демонстрацията пред парламента и това да послужи като повод за армията да се намеси в събитията. След това в Токио ще бъде обявено военно положение и военният министър Угаки ще вземе в ръцете си цялата власт, за да възстанови реда в страната и столицата.

Хашимота Кингоро разви трескава дейност. Окава достави парите за заплащане на викачите, които ще подстрекават тълпата, ще крещят и ще искат смяната на правителството. Чрез военното интендантство Хашимота получи няколко сандъка учебни гранати и ги скри в дома на един от членовете на дружеството „Сакура-кай“. Сред учебните гранати, взети под предлог за полеви занятия, имаше и няколко бойни, истински. По този повод Хаишимота каза: „Нужно е да има и малко кръв, за да изглежда всичко естествено…“

Наближаваше двадесети март — денят на военния метеж, но няколко дни преди срока „разсъдителният Койшо“ извика Хашимота, за да го уведоми, че инцидентът се отменя по указание на Самбо Хомбу — военният министър Угаки не пожелал да възглави преврата. Имаше обаче и по-съществена причина от нерешителността на военния министър. Самият Койшо като член на правителствения кабинет знаеше, че дните на умиращия Хамагучи са вече преброени. Можеше да се очаква, че новият премиер ще води по-решителна политика.

Койшо заповяда гранатите, получени от подполковник Хашимота, да бъдат върнати в склада.

Същата вечер обезсърчените заговорници Окава й Хашимота се срещнаха в ресторантчето „Кинрютей Ин“. С тях беше и невъзмутимият до равнодушие Доихара Кендези. Пиеха и обсъждаха създалата се обстановка. Доихара повдигна вежди, от което лицето му придоби сънен израз, и каза отегчено:

— Не се огорчавайте, не се огорчавайте. Събитията се развиват нормално! Ако единият инцидент не стана, ще има друг… Ще има достатъчно инциденти за вас. Да видим какво ще стане в Мукден…

Оказа се, че полковник Доихара е по-информиран от своите събеседници.

Наскоро след това той изчезна от Токио и се завърна чак в средата на лятото. Доихара замина тайно за Мукден, разговаря с Чжан Сюелян, ползвайки се от правата на приятел и съветник на неговия баща. Той се опита да убеди Чжан Сюелян да обяви Манджурия за независима, да се отдели от Китай и да стане неограничен монарх на новата държава. Доихара му обеща щедра подкрепа под формата на заеми, въоръжение и войски. Но Чжан Сюелян упорствуваше. Той се надяваше на нещо по-голямо — да стане владетел на цял Китай. Дългогодишните междуособици в Китай обещаваха такива възможности.

Доихара се върна с празни ръце.

— В такъв случай — каза му Итагаки — ще действуваме със сила. За Манджурия ще намерим друг император. Да помислим за Хенри Пуи; като дете той вече е бил на китайския престол…

През юли сътрудникът на втория отдел на генералния щаб полковник Доихара Кендези донесе в Токио секретния план за манджурския инцидент. Той беше подписан от началник-щаба на Квантунската армия генерал Мияги, полковник Итагаки и от новия командуващ Квантунската армия генерал-лейтенант Хонджо.

През ония години японското название на генералния щаб — Самбо Хомбо — постепенно започна да се употребява по отношение на неговия ръководител; то се превърна в събирателно наименование на началника на генералния щаб. Както далай-лама в Тибет. Почти както във Ватикана, където главата на католическата църква при ръкополагане става папа Пий с добавяне на поредния инвентарен номер. Но длъжността началник на Самбо Хомбу не беше пожизнена, както във Ватикана — военните патриарси се сменяха в зависимост от обстановката, обаче наименованието Самбо Хомбу оставаше неизменно, както беше неизменна неговата политика.

Преди мукденския инцидент името Самбо Хомбу принадлежеше на генерал-лейтенант Каная. През есента Самбо Хомбу утвърди плана на мукденския инцидент и сложи личния си печат под предупредителните, респектиращи йероглифи: „Кио ку мицу!“

Преди да завърши ритуала и даде благословията си, жрецът на бога на войната — Самбо Хомбу — събра своите служители — военните първосвещеници. Тук бяха благоразумният Койшо, началникът на имперското разузнаване генерал Тетекава, ръководителят на оперативния отдел на генералния щаб Тоджо, завеждащият планирането на военните операции зад граница, командуващият Квантунската армия генерал Хонджо, полковник Доихара…

Говореха по конкретни въпроси; като на шахматна дъска разполагаха хората в предстоящата игра. Доихара съобщи, че в Северна Манджурия е бил убит японският разузнавач, капитан Накамура, заминал за монголската граница като агроном. Не е изключено убийството да е било извършено от контраразузнавачите на Чжан Сюелян. Трупът на капитан Накамура бил изгорен от китайците, но това станало известно чак след два месеца. Полковник Доихара каза, че разследването на гибелта на Накамура би могло да послужи като повод за инцидента.

Всички се съгласиха с полковника, но решиха този повод да остане като резерв. Доихара трябва да замине за Мукден, за да разследва убийството на капитан Накамура. Какво да се прави по-нататък, ще се прецени на място…

Самбо Хомбу разпореди да се изпратят незабавно необходимите за инцидента тежки оръдия.

Всичко беше разпределено съгласно плана: командуването на ротата при нападението на китайските казарми ще се поеме от полковник Кавамота, той има вече опит. Генерал-лейтенант Хонджо трябва незабавно да отпътува за Порт Артур. Японските войски в Корея ще трябва да бъдат приведени в бойна готовност.

Войсковите части във Фушун край Мукден да се натоварят предварително на ешелона. Нека войниците поживеят във вагоните, ако по някаква причина стане нужда инцидентът да бъде поотложен.

Самбо Хомбу внушаваше на всички, че инцидентът в Манджурия трябва да изведе Кантунската армия към съветските граници. В това именно се състоеше стратегическият замисъл на предстоящите събития. Поводът ще бъде намерен от Итагаки, неслучайно го бяха нарекли „Фитил на мукденския инцидент“…

Като че ли всичко беше вече готово, обаче непосредствено преди събитията от Токио трябваше да бъде изпратен в Мукден още един сътрудник на генералния щаб. Министърът на външните работи Шидехара, който заместваше умиращия министър-председател, по незнайни пътища беше научил за самостоятелните действия на военните. Той се обърна към генералния щаб за разяснения. Както и премиерът, Шидехара считаше за преждевременно да се предприемат активни действия на континента. Той настоя незабавно да се изпрати в Манджурия представител на генералния щаб със заповед да се отложи изпълнението на замисления инцидент.

Какво трябваше да се прави? Да се хитрува!…

Началникът на генералния щаб се съгласи с ръководителя на правителствения кабинет. Да, да — за Манджурия ще замине генерал Тетекава. Писмото е вече написано.

Когато преди заминаването Тетекава се отби да се сбогува, Самбо Хомбу му каза:

— Това писмо, Тетекава сан, не трябва да се предава на командуващия… Не е нужно, повтарям… То трябва да се загуби по пътя. Но нека Хонджо узнае съдържанието му и нека поеме цялата отговорност за събитията дори и в случай че бъдат изпратени указания от императора за прекратяване на инцидента. Кажете му устно, че ви пращам със задача да отмените инцидента, но аз самият съм против това отменяване… Гледайте да пристигнете в Мукден така, че нито да закъснеете, нито да изпреварите. Ще ви посрещне Итагаки…

Изпратен с такива сложни, объркани и противоречиви указания, генерал Тетекава, началник на разузнавателния отдел на генералния щаб, замина за Манджурия в средата на септември тридесет и първа година.