Юрий Королков
Кио ку мицу (19) ((строго секретно))

Който иска да улови тигърче…

Политическата обстановка в света все повече се нажежаваше и наподобяваше кратер на грамаден, съживяващ се вулкан — течната лава на застрашителните събития ту набъбваше, готова да прелее, ту спадаше, продължавайки да клокочи в глъбините на кратера, и отново пак се издигаше, заплашваща да изскочи всеки момент от скалистата огнеупорна гърловина и да се устреми надолу по стръмните склонове на вулкана…

Хиляда деветстотин тридесет и шеста година беше година на непрестанни подземни взривове, които не се долавяха много на земната повърхност; нужна беше зорка сеизмична служба, която да предугади събитията и да предпази благодушните, на които се струваше, че светът е стабилен и непоклатим. Серните газове, които съпътствуваха подземните взривове, вече избиваха на повърхността на планетата и тровеха атмосферата на земята.

Германският фашизъм набираше сили, на обикновените хора в Германия се внушаваше да се ограничават в консумирането на масло, защото за народа било много по-важно да разполага с оръдия. В потвърждение на това Хитлер окупира Рейнската област — без оръдия той не би могъл да възвърне западногерманските земи. Оръдията даже не стреляха, а само се превозваха на платформи. Но всеки се сещаше какво би станало, ако те заговорят! Германските еснафи се почесваха по врата — наистина можем да минем и без масло, фюрерът си знае работата…

Мусолини продължаваше войната в Абисиния и завладя етиопската столица Адис Абеба. Обществото на народите призна правото на силния и се отказа от всякакви санкции по отношение на фашистка Италия.

Комисията на Литън, която бе разследвала мукденския инцидент почина скоропостижно и нейният доклад се затри някъде в архивата на същото това Общество на народите. Дипломатически протест против японската агресия бе изразен само с това, че когато късокракият Мацоука с високия цилиндър напусна заседанието на Обществото на народите и си тръгна за Япония, никой не отиде на гарата да го изпрати.

Някои считаха, че ликвидирането на февруарския метеж в Токио е победа на антимилитаристичните сили, но един месец след него премиерът Хирота забрани първомайската манифестация в Япония, а новият министър на финансите, президентът на националната индустриална банка Баба сенсей, подготви и утвърди небивало напрегнат държавен бюджет, който предвиждаше един път и половина увеличаване на кредитите за военни цели. Икономиката на страната преминаваше на военни релси. Министърът на финансите беше наречен почтително сенсей — учител. Той беше заявил: „Нашата икономика може да казва тежката си дума само когато индустриалците се опират на военните сили.“ Учителят Баба провъзгласи съюза между монополите и генералите.

В разгара на лятото мадридското радио в бюлетина си за състоянието на времето предаде: „Над цяла Испания небето е синьо“. Но политическият хоризонт далеч не беше безоблачен. Гласът на кукувицата — сигнал на мадридската радиостанция — и съобщението за синьото небе бяха сигналът за въстанието на генерал Франко против Испанската демократична република, въстание, което се поддържаше от германския фашизъм.

На пръв поглед международната обстановка се формираше благоприятно за японската военщина. Продължителните спорове за насоката на държавната политика и нерешителността на „меките“, както бяха наричани привържениците на умерените действия, постепенно заглъхваха. Ръководителите на армията и военноморския флот намериха общ език — континенталната политика трябва да се разпространява и на юг, и на север. На юг — чак до Сингапур, Филипините и Суматра, а може би и до Австралия, на север пък — към съветското Приморие, Байкал, Сибир и, разбира се, към степите на Външна Монголия. Тези обширни земи все по-често се причисляваха към сферата на великото процъфтяване на Азия под егидата на Япония. Хако ичио! Целият свят под японски покрив!

На съвещанието на министрите през август, на което не бяха поканени даже всички членове на кабинета, бяха утвърдени „Основни принципи на националната политика“. Те съдържаха такива формулировки:

„Като се опира върху великия принцип на взаимоотношенията между императора и неговите поданици, нашето държавно управление си поставя основната цел да осъществи великата мисия на страната на Ямато в областта на външната политика, да превърне империята в стабилизираща сила в Източна Азия, което ни е завещано от деня на създаването на японската държава…“

„Ликвидиране на заплахата от север, от страна на Съветския съюз, като се стимулира развитието на Манчукуо… Това трябва да се постигне, като се следи да бъдат запазени приятелските отношения с великите държави.

Разширяване на нашето придвижване на юг, особено към страните от южните морета.

Увеличаване на войсковите контингенти в Манчукуо и Корея до такава степен, че да са способни в случай на военни действия успешно да нанесат първия удар по въоръжените сили на Съветския съюз, разположени в Далечния изток.

За да се осигури успех на дипломатическата дейност, военните кръгове трябва да избягват откритите действия и тайно да я подпомагат.“

В основните принципи на националната японска политика континентален Китай беше включен в южния вариант на императорския път.

В тайните, сега вече държавни планове на японския кабинет ясно можеше да се разпознае почеркът на Самбо Хомбу — началника на генералния щаб. Стратегическите, мобилизационните и другите военни планове постепенно преминаваха върху страниците на правителствените документи.

През 1937 г. станаха значителни размествания на дейци, заемащи военни и дипломатически постове. Започна се с Квантунската армия. Генерал Итагаки беше върнат в Токио, а на негово място за началник-щаб в Манджурия беше назначен началникът на военната полиция полковник Тоджо. Генерал Доихара замина за Китай на командна работа, а начело на японското правителство застана принц Коное, известен с прогерманските си възгледи.

За пет години от мукденския инцидент след оставката на генерал Танака се смениха повече от десет министър-председатели. Едни бяха убити, други бяха отстранени посредством тайни интриги, но всеки път на министърпредседателския пост идваха нови политици, които все повече допадаха на гумбацу. Грохналият, но мъдър принц Сайонджи, жизнеспособен като костенурка, невинаги вече можеше да влияе върху избора на поредния министър-председател. В продължение на десетилетия, като се почне от епохата Мейджи — дядото на царуващия Хирохито, членовете на Генро имаха задължението да препоръчват на императора новия ръководител на държавата. Сега тези смени ставаха твърде често и принц Сайонджи беше принуден само да се съгласява с утвърждаването на предложените кандидати.

Но всички бивши премиери, независимо от това, кога са възглавявали кабинети в Япония, след оставката си ставаха дзюсини — членове на съвета на най-старите държавни дейци. Всеки от тях до края на живота си запазваше ранга на шинин, с който бе удостояван от императора едновременно с назначаването му за министър-председател. Във всички сложни случаи съветът на дзюсините, в който влизаха също и бившите председатели на Тайния съвет, обсъждаше проблемите и даваше препоръки на императора. И напълно задължително вече дзюсините обсъждаха кандидатурата на новия министър-председател, като съгласуваха, макар и формално, мнението си с последния мохикан от епохата Мейджи — принц Сайонджи.

На пръв поглед предпоследният министър-председател Хирота задоволяваше умбацу, но и той прояви мекушавост. Веднъж в японския парламент се подхвана дискусия — депутатът Хамада се изкачи на трибуната и каза нещо, което отдавна не беше чувано в тази зала: „През последните години военните кръгове започнаха да претендират да играят ролята на движеща сила в нашата политика. Съществуващите в армията възгледи предполагат укрепване на диктатурата, което нанася голяма вреда на народа.“

Хирота премълча, но военният министър Тераучи, син на прославилия се в Сибир маршал, прие предизвикателството и яростно се нахвърли върху депутата, окачествявайки изказването му като оскърбление на армията, което уврежда единството на нацията. Депутатът Хамада отново взе думата: „Да проверим стенограмата — каза той. — Ако там се намерят думи, оскърбяващи армията, ще си направя харакири… Но ако там няма такива думи — нека си направи харакири военният министър Тераучи…“ Военният министър не посмя да продължи спора, поиска да се свика заседание на кабинета и предложи да бъде разпуснат парламентът, за да се предотврати произнасянето и на други такива речи. Но гласовете се разделиха и Хирота не се осмели да разпусне парламента. Това възмути военните. Скоро той бе принуден да си подаде оставката.

Смени го друг премиер — Хаяши; като наказание за допуснатия скандал парламентът беше разпуснат и бяха насрочени нови избори. Но решимостта на Хаяши се изчерпа само с това, да разпусне парламента по указание на военните. Повече той не посмя да направи.

Три месеца след това Хаяши също подаде оставка. А претенциите на военните растяха…

И ето че министър-председател стана принц Коное, макар че военните настояваха правителственият кабинет да се възглавява от генерал на действителна служба в армията. Съветът на дзюсините все пак бе намерил за нужно да препоръча принц Коное. Сметнаха, че принцът, макар да няма военно звание, до голяма степен споделя възгледите на генералите. Идването му на власт нямаше да създава впечатление за военна диктатура.

Генералният щаб също не възразяваше.

Когато председателят на Тайния съвет поздрави по телефона Сайонджи с формирането на кабинета, престарелият принц отговори: „Какво има за радване тук, Харада сан? Трябва да плачем, а не да се радваме…“

Сайонджи хлопна телефонната слушалка, макар че това съвсем не беше вежливо.

Щом принц Коное пое кормилото на държавния кораб, дейността на Самбо Хомбу чувствително се оживи. Начело на генералния щаб сега застана принц Канин, също представител на императорската фамилия. Апологетите на войната стигнаха до извода, че е настъпил най-удобният момент да се премине към конкретни действия. Новият началник-щаб на Квантунската армия Тоджо направи доклад до ръководителя на Самбо Хомбу:

„Ако се разглежда сегашната обстановка в Китай от гледна точка на една война против Съветския съюз, най-целесъобразна политика за нас трябва да бъде нанасянето на удар върху нанкинското правителство, което би отстранило заплахата за нашия тил.“

Военните ръководители се сменяха, но насоката на политиката си оставаше една и съща. Дипломатите, както и генералите, проявяваха все по-голямо нетърпение, страхувайки се да не изпуснат момента. Главният съветник на министерството на външните работи Мацуока насърчаваше и подтикваше съмишлениците си.

„Великият дух на Хако ичио — казваше той на заседание на Тайния съвет — винаги е бил традиция за страната Ямато. Ние трябва да осъществим моралните принципи на прадедите си и да заемем подобаващо място в света.

Япония е страна с божествен произход. Това значи, че нашата страна ще получи благословия от небето, когато пристъпи към изпълнение на божествената воля. Ако се противопоставим на тази воля, небесата ще ни накажат. Нашата задача е да създадем силна въоръжена държава.“

Дипломатът говореше като военен. Като се позоваваше на антикоминтерновския пакт, той добави:

„Причината за японо-китайския конфликт е идеологическа. Нашата империя трябва да осигури реда в Азия. Япония трябва да освободи източните страни от гнета на империализма.“

Мацуока развиваше същата теза, която някога бяха изказали десните японски социалдемократи: съществуват бедни и богати държави — страни пролетарии и страни капиталисти. Китай трябва да подели богатствата си с нуждаеща се Япония…

Всички тези разсъждения, донесения и оперативни планове тогава не бяха известни на хората от групата „Рамзай“, но те като сеизмолози се вслушваха внимателно в глухите и далечни трусове в глъбините на политическия живот.

Разместванията сред японските ръководни дейци неочаквано се отразиха върху дейността на групата „Рамзай“. Ходзуми Одзаки, който продължаваше да работи като външнополитически наблюдател на влиятелния вестник „Асахи“, се беше сприятелил с един от секретарите на Коное — негов съкурсник от университета, Кадзами Акира — и чрез него се беше запознал с принц Коное, когато бъдещият премиер беше обикновен член на палатата на перовете. В състава на палатата влизаха членовете на императорската фамилия, барони, маркизи — цялата японска висша аристокрация — и освен това най-големият богаташ от всеки град, оня, който плаща най-голям данък в града от дохода си. Свързан с феодалната висша аристокрация, с промишлените кръгове и генералитета, Коное доста бързо направи кариера в палатата на перовете и стана неин председател.

Този човек с високо, полегнало назад чело, със съсредоточен вид и тясно енергично лице се отличаваше с тщеславие, остър ум и способност да използва нужните му хора. Лицето му имаше нещо от чистокръвните коне в императорските конюшни. Може би тази прилика се дължеше на големия му, леко прегърбен нос и острите му удължени уши с прилепнала към врата долна месеста част.

Принц Коное проявяваше интерес към колониалните проблеми — възглавяваше научноизследователското дружество „Епохата Шоуа“, което се занимаваше с изучаването на проблемите на Източна Азия. Разбира се, добрият познавач на Китай Ходзуми Одзаки се оказа твърде полезен човек в научното дружество, още повече че произхождаше от древния род на шогуна Текугава, а това при избора на приятели имаше съществено значение за принца с императорска кръв Фуджимаро Коное.

Ходзуми Одзаки заемаше още един пост, който му служеше като прекрасен източник на информация. От известно време той беше станал консултант на изследователския отдел на Южноманджурската железопътна линия. Под названието „изследователски отдел“ се маскираше групата за икономическо разузнаване на един широко разклонен индустриален концерн, който командуваше работите в Манджурия. Компанията на Южноманджурската железопътна линия държеше контролния пакет от акции на много японски индустриални и търговски обединения, действуващи в Северен Китай. Тази компания си разменяше информация с най-големите индустриални концерни, между които Мицуи и Мицубиши. „Изследователският отдел“ получаваше изчерпателни сведения за военната индустрия на Япония и често пъти от своя страна изготвяше секретни справки за японския генерален щаб.

Що се отнася до художника Мияги, той продължаваше да се занимава с армията в малко по-друг план — движеше се между най-обикновените офицери, но това съвсем не означаваше, че Мияги получава второстепенна информация.

Между приятелите на Мияги, работещи във военното министерство, имаше един млад офицер, любител на живописта, с когото те честичко се срещаха в града, а понякога излизаха заедно да рисуват от натура в някое село, на брега на реката, промъквайки се в най-затънтените, но чаровни кътчета. Веднъж рано през пролетта те бяха поставили триножниците си, за да рисуват един стар храм над изоставено езеро с лебеди, които непрекъснато се изплъзваха от зрителното им поле.

— Жалко — каза приятелят на Мияги, като отпусна палитрата си, — днес не ще успеем да завършим, а сега аз дълго няма да имам възможност да се върна към тази картина… Ще трябва да се занимавам с един макет, огромен като това езеро…

Офицерът между другото каза, че на макета е изобразен целият Китай с планините и речните долини. За макета — той представлявал точно копие на една едромащабна карта — била отделена специална голяма зала. За останалото Мияги се досети сам и побърза да се срещне със Зорге. Любителят художник, който работеше в управлението за стратегическо планиране, беше дал на разузнавачите крайчеца на нишката, която им позволи да направят много важни изводи. Щом в управлението за стратегическо планиране се прави макет на Китай — значи готвят се някакви важни събития…

Почти едновременно с това Одзаки научи и една новина, която го заинтересува. Секретарят на министър-председателя му каза поверително, че най-после е получен външнополитическият план на правителството, съгласуван с генералния щаб. На редовната явка в хотел „Империал“, където ежедневно се срещаха десетки журналисти, Одзаки предаде на Зорге всичко, което беше чул от секретаря на министър-председателя. Срещнаха се още веднъж, за да обсъдят по-нататъшните си стъпки. Прехвърлиха много варианти и се спряха на най-простия: Одзаки трябва направо да се обърне към министър-председателя с молба да го запознае с външнополитическия план. Основанието му щеше да бъде съвсем логично — съветникът на правителството по китайските въпроси трябваше да бъде в течение на предстоящите събития.

Следващата сряда, когато „любителите на закуски“ си приготвяха любимото скияки, Одзаки каза на премиера:

— Коное сан, как мислите — не следва ли да ме запознаете по-отблизо с външнополитическия план на правителството?

Коное се замисли: планът е строго секретен, но все пак Одзаки е съветник, той трябва всичко да знае…

— Аз мисля — каза най-после Коное, като слагаше на тигана тънките филийки месо, — че това трябва да стане. Елате в канцеларията, ще наредя да ви запознаят с материалите.

Повече не се върнаха към този разговор. Одзаки наля в тигана бира и добави соя — по този начин месото получаваше по-пикантен вкус.

— Господа, скиякито е готово! — тържествено провъзгласи той и като подхвана ловко с клечките нежното, получило кафяв цвят от соята, парченце месо, го пусна в чашата си с разбито сурово яйце.

В тиганите поставиха нови порции месо и зеленчук и наизвадиха цигарите си.

После отново заговориха за перспективите на политиката на кабинета и премиерът подхвърли една фраза, която накара Одзаки да наостри уши.

— Който иска да улови тигърче, трябва да влезе в пещерата при тигрите… Иначе нищо няма да излезе…

Какво означаваше тази фраза в устата на Коное? Зад нея също се криеше нещо.

Преди да отиде в канцеларията на министър-председателя, Одзаки взе от Рихард Зорге един мъничък плосък апарат, получен наскоро от Москва. Рихард отдавна го чакаше и няколко пъти пита за него в Центъра. Там се колебаеха — апаратът е една прекалено голяма улика, дали си струва риска, — но Зорге настоя: разбира се, риск е, но няма друг начин да се получат копия от документите.

Отначало Одзаки пъхна фотоапарата в чантата си, но по пътя го премести в джоба на сакото си. Това го спаси. Чиновникът, който завеждаше секретните документи, се поклони ниско и каза, че вече е получил от принц Коное необходимите указания, но моли господин съветника да почака няколко минути. Чиновникът изчезна и се върна с една кафява папка.

— Заповядайте в кабинета, там ще ви бъде по-удобно — каза чиновникът. — А чантата оставете при мен, такъв е редът… — Този чиновник, пазител на секретните документи, положително беше свързан с кемпейтай. Един апарат за микроснимки в чантата… Ако го откриеха, по-нататъшният път на Одзаки можеше да бъде само пътят към затвора Сугамо — към бесилката.

Заведоха го в отделна стая, ключалката щракна — бяха го заключили и той остана насаме с най-секретния документ, в който се излагаха перспективите на японската политика за близките две години.

„Прието от съвета на петте министри…“

„Военните приготовления в армията включват увеличаване на контингента от войски в Манчукуо и Корея…“ — прочете Одзаки на първа страница. Меко, почти безшумно щракна затвора на фотоапарата му, после още веднъж, още… Документът беше голям, съдържаше много страници. Обърнат към прозореца и заслонил масата, на която лежаха строго секретните скици, Одзаки прелистваше и щракаше с фотоапарата. Пренавиваше филма и отново щракаше, както тревожните удари на сърцето му.

Последна страница, последно щракане… Одзаки прибра апарата и се залови да чете документа.

Зорге очакваше с нетърпение изхода на операцията. Вукелич донесе промитата лента чак вечерта и двамата се заловиха за работа. Напрягайки зрение, с помощта на увеличителя те прочетоха меморандума на правителството на император Хирохито. Главното в японската политика беше решаването на китайския проблем. Министерският съвет виждаше целта си в това, с благословията на небето да осъществи „императорския път“ в Китай. Тук се повтаряше същата фраза, която Коное бе подхвърлил по време на закуската: „Който иска да улови тигърче, трябва да влезе в пещерата при тигрите…“

Подготвянето на японската агресия против гоминдановски Китай съвсем не значеше, че опасността от нападение на Япония срещу Съветския съюз е намаляла.

За Рихард беше ясно, че нападението срещу Китай се разглеждаше от японските милитаристи в светлината на подготовката за една голяма война против Съветска Русия. Това се потвърждаваше от данните за числеността на Квантунската армия, с които разполагаше Зорге.

През време на „мукденския инцидент“ Квантунската армия наброяваше петдесет хиляди войници — двайсет процента от японската армия. Пет години по-късно покрай далекоизточните граници на Съветския съюз се намираха вече двеста и седемдесетте хиляди войници на Квантунската армия. Числеността на всички японски войски беше нараснала. Но Квантунската армия растеше неимоверно бързо — към 1937 г. една трета от японската армия вече се намираше в Манджурия.

Зорге пресметна: броят на танковете в Квантунската армия през тези години се беше увеличил единадесет пъти, самолетите бяха станали близо три пъти повече, оръдията — четири пъти. Към границата на Съветския съюз се строяха стратегически пътища, в Северна Манджурия — военни складове, казарми, летища…

Не, по всичко изглеждаше, че японските милитаристи нямат никакво намерение да изменят враждебната си политика спрямо съветската страна.

И все пак след дълги размишления, като съпоставяше фактите и анализираше събитията, Рихард Зорге стигна до малко по-друг извод. Той зашифрира и поръча на Клаузен да предаде следната радиограма в Центъра:

„Японците се стремят да създадат впечатление в другите държави, че се готвят незабавно да влязат във война със Съветския съюз. Аз съм склонен да мисля иначе: Япония не възнамерява да почне война в най-близко време. Цялото й внимание е съсредоточено върху континентален Китай. Изпращам потвърждение с обикновена връзка.“

Информацията, получена от Зорге за предстоящите събития в Китай, беше толкова значителна, че налагаше да бъде документално потвърдена. Фотоснимките на документа, прочетен от Одзаки, трябваше незабавно да се изпратят в Москва. Същия ден, когато Рихард отиде при своя радист със зашифрованите листове, изпъстрени с цифрови групи, когато Макс слагаше слушалките и се готвеше да предава, Зорге премина в малката кухничка, където Ана шеташе около горящата кухненска печка, и й каза:

— Анушка, не ти ли омръзна да се занимаваш с домакинството?

Ана погледна Зорге въпросително:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че трябва да отскочиш за една минутка до Шанхай.

— Хубава минутка!… Много ли е нужно?

Цял живот Ана се смяташе за страхливка, но въпреки това нямаше случай да е отказала да изпълни поръчение на Зорге. Беше се примирила още в Китай, когато се запозна с Макс и заживя с него в бившата си квартира, научи, че механикът Клаузен не е само механик, но и таен радист. Ана запомни завинаги една нощ, която я бе поразила. Една вечер неизвестно защо Макс си легна ядосан. Заспа късно е изведнъж Ана чу отначало неясно бълнуване, а после по-ясни думи. Насън той сякаш крещеше в слушалката „Мюнхен, Мюнхен… Аз те чувам, Мюнхен!“ Ана внимателно побутна мъжа си по рамото. Той веднага се събуди.

Макс се смути, даже побледня, когато Ана го попита, какъв е този Мюнхен. Клаузен й обясни, както се бяха уговорили със Зорге, че е антифашист и изпълнява специални задачи, свързани с борбата на китайската Червена армия. Ана винаги беше стояла далеч от политиката, но тя обичаше своя Макс, независимо от това с какво се занимава, и постепенно започна да му помага.

А в Токио тя стана истинска конспираторка: помагаше на Макс да пренесе разглобената на части радиостанция, дежуреше, когато той чукаше с ключа непонятните тирета и точки, изпълняваше функцията на връзка, получаваше и предаваше някакви неща и винаги сърцето и се свиваше от страх. В интерес на конспирацията, а може би за да си спомня за Красний Кут, Ана си бе завъдила кокошки — купуваше им храна и под зърното пренасяше радиочасти. Ходенето й из града не предизвикваше подозрения у никого, но все пак тя се боеше, боеше се тъй, както се боеше, когато Рихард за пръв път я изпрати за връзка в Шанхай, за да предаде някому нещо…

— Кога трябва да замина? — запита Ана.

— Веднага, още с първия самолет. Облечи се по-елегантно.

Рихард й разказа какво трябва да прави, как да се държи и с кого да се срещне.

И ето тя отново пътува за Шанхай, този път със самолет.

Самолетът летеше на голяма височина. През илюминатора се виждаше тежката, метална синева на морето и бреговата ивица, подчертана от белоснежната лента на прибоя. Ана разсеяно гледаше надолу, понякога отмяташе глава върху мекото облегало на креслото си и даваше вид, че дреме. Външно тя беше съвсем спокойна: разговаряше мило с едрочелия генерал, който седеше до нея, благосклонно приемаше проявите на кавалерство, но тревогата и усещането за опасността не я напускаха, вледеняваха сърцето й.

Ана се опитва да не мисли за фотографската лента, скрита в колана под роклята й, но не може. Кой знае защо, тя започва да пресмята: колко метра са дълги тридесет и осемте ролки фотолента и колко снимки съдържат. Ана прави сложни аритметични сметки, обърква се и пак започва отначало. Получават се повече от хиляда кадри, значи хиляда секретни документа, хиляда страници, чертежи, фотографии.

Генералът услужливо я пита, не желае ли мандаринов сок. Ана се усмихва, благодари. Те пият разхладително питие и говорят за времето.

В самолета има много военни и може би затова маршрутът е малко изменен — отначало летят за Пхенян, Порт Артур, а после за Шанхай. Когато настъпва пауза в разговора, Ана отмята глава и затваря очи.

Но спомените не могат да отвлекат мислите й за фотолентата. За свой ужас тя започва да усеща, че краищата на твърдия филм, бодливи като трън, се врязват в тялото й и всяко движение й причинява остра болка. Струва й се, че по бедрата й се стича кръв. Ами ако кръвта пробие през роклята й? Замръзва неподвижно в креслото си, но самолетът се поклаща и това й причинява нови болки.

А японският генерал, седнал до нея, продължава да й оказва внимание, настойчиво я ухажва и тя се усмихва в отговор на закачките му. Боже мой, кога ли ще свърши това мъчение!…

Да можеше само Зорге да знае, че неговият куриер, Ана Клаузен, омотана с фотолентата като буба в пашкул, лети в самолета до първия контраразузнавач и диверсант на Япония Кендези Доихара! Генерал Доихара летеше за Манджурия. Той беше назначен за командир на четиринадесета дивизия, която се прехвърляше от Япония на континента, в Китай. Това беше преди да започне голямата война. Доихара отново беше предвестник на страшни, кървави събития.

Едва пред Порт Артур генералът, сбогувайки се, каза името си. Било му приятно да се запознае с такава интересна жена…

В Порт Артур всички военни слязоха и местата им се заеха от нови пътници, но те бяха малко; до Шанхай самолетът летя почти празен.

На летището, изморена, разбита, тя нае един рикша и се отправи за хотела. До определената среща оставаха повече от два часа. Ана се оправи, преоблече се, извади от колана си филмите, сложи ги в една кутия от бонбони, която старателно зави и превърза с лента. Когато се стъмни, Ана Клаузен излезе от хотела и тръгна за Баблинг уел роуд, улица Гърмящ извор. Сега тя беше в светъл летен костюм и на ревера на жакета й се чернееше брошка с изкуствен диамант. Чехите и судетските немци са чудесни майстори на такива украшения.

Уличните лампи бяха вече светнали, когато Ана спря пред витрината на универсалния магазин. В ръцете си носеше една дамска чантичка и кутия с бонбони. Беше погълната от разглеждането на изложените накити, когато изведнъж пред нея се появи жена със същата диамантена брошка.

— Я — извика жената, — вие имате също като моята брошка!

— Донесоха ми я от Карлсбад — отговори Ана с условната фраза.

Те стояха като две приятелки, срещнали се случайно на улицата. Жената помоли Ана да подържи пакета й — нещо попаднало в обувката й.

— Благодаря ви, сега е добре.

Ана й подаде своя пакет и те се разделиха. Задачата беше изпълнена. Ана Клаузен въздъхна с облекчение.

Тя се върна в хотела, разви пакета и извади от него една зелена пачка долари. В Английската банка Ана внесе парите по сметката на мистър Клаузен…