Юрий Королков
Кио ку мицу (36) ((строго секретно))

В затвора Сугамо

Германският посланик продължаваше да беснее и крещи. Недоволен от разговора с министъра на външните работи Того, той се яви при новия министър-председател Тоджо, посети брата на императора, но и тук, и там получи отказ.

До Берлин беше изпратена подробна шифрограма с настоятелна препоръка — да се окаже дипломатически натиск върху Япония и да се поиска категорично освобождаването на Зорге. Рибентроп отговори, че за всичко е доложено на Хитлер и решението ще последва по-късно.

Оберщурмбанфюрер Майзингер не излизаше от кабинета си и заплашваше, че ще изпрати в концлагер всеки, който каже дори една лоша дума за Рихард… Майзингер работеше над един документ от двадесет и два пункта, от който следваше, че Рихард Зорге не може да бъде виновен за нищо. Той ще предаде този документ в кемпейтай, на генерал Накамура. Само на него, на своя японски колега, който е длъжен да разбере. Полицейският аташе изпрати доклади до имперското управление на безопасността в Берлин на Химлер, до абвера — на всесилния адмирал Канарис. Той молеше шефа на гестапо Мюлер да подготви архивна справка за живота на Зорге в Германия. Своето писмо той започна с думите: „Майн либер партайгеносе Мюлер!“ — скъпи мои партиен другарю…

Германският посланик и полицейският аташе бяха готови да вдигнат на крак цяла Германия, но нищо не излизаше — японците държаха на своето.

Пет дни след арестуването на Зорге посланикът получи разрешение да се срещне с него в помещението за свиждане в затвора Сугамо. Следователят го предупреди, че може да зададе на арестувания само три въпроса: как се чувствува, счита ли се за виновен и от какво се нуждае. И само толкова. Такова е изричното условие за срещата.

Ойген От стоеше до вратата на стаята за свиждане, придружен от трима японски чиновници, когато през противоположната врата въведоха Зорге. Винаги елегантен, стегнат, добре избръснат, сега той беше в арестантски дрехи, с груби големи обувки и брадясал. Рихард се държеше уверено, с високо вдигната глава. До Зорге също имаше трима полицаи.

От направи крачка към Зорге, но следователят с жест спря посланика. Разговаряха от разстояние. Посланикът зададе първия въпрос.

— Как се чувствувате, Ики?

— Благодаря, не се оплаквам от нищо — спокойно отговори Рихард.

— Считате ли се за виновен?

Японците се разшаваха неспокойно.

— Току-що ми забраниха да отговарям на този въпрос — Зорге кимна към охраната. — Да не говорим за това…

От се смути. За него беше важно да получи отговор именно на този въпрос. Той запита:

— Какво мога да направя за вас, Ики?

— Благодаря, нищо не ми е нужно… Ние с вас едва ли ще се видим вече, господин посланик. Предайте поздрави на семейството си.

Свиждането свърши. От припряно добави:

— Хелма ме помоли да ви предам това.

Един от полицаите се приближи до Зорге и му подаде пакета. Изведоха го.

В килията той разгърна пакета. В него имаше плодове и топло одеяло с инициалите на Хелма — „Х. О.“, а освен това копчета за ръкавели — подарък от От. „Копчетата май че са излишни“ — усмихна се Зорге и погледна арестантската си куртка.

В продължение на много дни Зорге се държеше предизвикателно, настояваше за среща с германския посланик, протестираше против незаконното му арестуване. След свиждането му с От Рихард Зорге беше отново извикан на разпит. Разпитът се водеше от държавния прокурор Йошикава. Той отново питаше признава ли се Зорге за виновен като участник в нелегалната организация. Рихард даваше лаконични отговори, но от подсказващите въпроси на прокурора той все повече се убеждаваше, че седналият пред него дребничък японец знае вече много неща. Сега главното беше да защити останалите, да поеме върху себе си цялата отговорност. Това решение се оформи окончателно, когато няколко седмици след арестуването му следователят при един от разпитите извади от бюрото си трите германски справочника, с помощта на които групата шифрираше своите радиограми.

— И сега ли ще отричате връзката си с Москва? — извика прокурорът, като размахваше томовете. — Ваш ли е този справочник?

— Да, мой е, но какво отношение може да има към делото един стар германски справочник? — запита равнодушно Рихард.

— Ето какво! — Йошикава отвори папката и прочете последната телеграма на Зорге до Москва: „Всичко това означава, че тази година война няма да има…“ — Вие ли сте писали това? — с тържествуващ тон запита прокурорът. — Излишно е вече да отричате. Ключът на шифъра е в ръцете ни. Сега поне признавате ли, че сте били шпионин на Москва?!…

Беше безсмислено да отрича, но Зорге каза:

— Никога не съм бил шпионин! Аз само се борех против войната… Аз съм комунист и гражданин на Съветския съюз… Но бих желал да отложим разпита, днес съм много уморен. По-късно сам ще напиша всичко, което сметна за възможно.

— Тук аз решавам кога да се води разпитът! — каза Йошикава. — Впрочем един момент…

Изведоха Зорге в коридора. Държавният прокурор позвъни на министър-председателя Тоджо и му доложи, че Зорге се признава за руски комунист и моли да се отложи разпитът.

— В никакъв случай! — викна в слушалката министър-председателят. — Продължавайте разпита до пълно изтощаване на арестувания! Иначе нищо няма да постигнете…

Генерал Тоджо, бившият началник на военната жандармерия в Квантунската армия, знаеше как се водят разпити…

Зорге не беше бит, нито измъчван по време на разпитите: беше заповядано чужденците да не бъдат изтезавани, защото това може да доведе до дипломатически усложнения. Изключение правеше само Бранко Вукелич. Считаха го за французин, понеже представляваше френска телеграфна агенция. А Франция е победена страна, кой ще се съобразява с нея! Вукелич понасяше твърдо и най-жестоките изтезания. Пребит и окървавен го довеждаха в стаята на следователя, но той пак мълчеше. Веднъж прокурорът, разярен от мълчанието му, запита: „Какъв е този човек: французин или американски индианец, който си е отхапал езика?! Накарайте го най-после да говори!“ Но така и не можаха да накарат Вукелич да говори.

Художникът Йотоку Мияги също беше изтезаван, бит с бамбукови пръчки и той мечтаеше по-скоро да умре, защото болното му тяло, разяждано от туберкулозата, не можеше да издържи дългите мъчения.

Рихард помоли да му дадат една пишеща машина и хартия. Той каза, че е отвикнал да пише на ръка и няма желание да свиква отново с перото… Разправията на арестувания с администрацията на затвора трая дълго, но накрая победи Зорге. Прокурорът нареди да се даде машина на арестувания.

И ето, той седи в единичната килия, насаме с отворената машина върху дъсчената маса. С какво да започне? Нужно ли е всичко това? Нужно е!

Рихард разбираше: той сигурно няма да може да се измъкне от японския зандан. Но нека хората да научат как е живял и нека да го запомнят с добро. Той, Рихард Зорге, ще разкаже за миналото си, за онова, което отдавна е забравено и не може вече да повлияе върху работите, свързани с групата на Рамзай. Ще започне отдалеч и ще пише, без да бърза. Това ще му позволи да се отърве от текущите разпити. В затвора също е важно да спечелиш време. И нека това да бъде неговото завещание, в което той ще изложи убежденията си, възгледите си.

Рихард започна с официалната справка:

„Аз, Рихард Зорге, съм роден на 4 октомври 1895 г. в Аджикент, Южен Кавказ. Баща ми е бил инженер от една германска петролна компания в Баку. Майка ми е рускиня и произхожда от бедно железничарско семейство. Семейството ни има революционни традиции. Дядо ми и неговите братя са били активни участници в революцията от 1848 г.“

Рихард не помни ранните си детски години. За тях му е разказвала майка му, Нина Семьоновна, която все още живее в Хамбург, без да знае за съдбата на сина си.

На тригодишна възраст Зорге попада в Германия и прекарва там повече от четвърт век, до момента, когато пристига в Съветския съюз. Рихард е последното дете в семейството на инженер Алфред Зорге и има още четирима братя и сестри.

Бащата на Рихард някога е участвувал в експедицията на Свен Хедин в Централна Азия. Работил е в Руската императорска петролна компания, а след завръщането си в Германия става закупчик на машини за петролните фирми в Русия.

„… Преди да започне войната — пише Зорге, — детските ми години протичаха сравнително спокойно, аз живеех в заможно семейство, което принадлежеше към класата на буржоазията. Вкъщи не чувствувахме никакви материални затруднения. Но в себе си носех нещо, което ме отличаваше малко от останалите… Текущите политически събития в Германия ми бяха известни много по-добре, отколкото на големите. Дълго време аз педантично изучавах политическата обстановка. Поради това в училище даже ми бяха извадили прякора «министър-председателя».

Известно ми беше, че дядо ми е посветил живота си на работническото движение. Знаех също, че възгледите на моя баща бяха право противоположни на възгледите на дядо ми. Баща ми беше типичен националист. А брат ми беше с ултралеви разбирания.“

Детството и юношеството на Рихард Зорге свършили през лятната училищна ваканция на деветстотин и четиринадесета година. Учениците се връщали от екскурзия до Швеция. Те пътували с последния германски параход — била започнала войната и корабите, застигнати от урагана на събитията, бързали да се приберат в пристанищата си.

Кайзерова Германия живеела сред опиянението на шовинистични настроения, по улиците се чували викове „хох!“ и се носели портретите на кайзера, тъй както в Русия по това време носели портрета на царя…

Романтиката на новото, досадата от училището, стремежът да започне нов живот и, разбира се, шовинистичното опиянение около него, вземано за патриотизъм, решили съдбата на момчето. Рихард не се върнал вече в училище. Скришом от всички най-младият Зорге се записва доброволец.

Това е началото на съдбата му. И ето финалът — Зорге е в затвора и може би единственият път оттук нататък е пътят към ешафода. Зорге не знаеше какво ще стане с него, но беше готов за най-лошото. Сега, когато животът е изживян, той мислено се питаше: така ли трябваше да живее? Да, така!

„… Първата световна война от 1914–1918 г. оказа изключително силно влияние върху цялата ми по-нататъшна съдба — пише Зорге. — Даже и да нямах никакви други убеждения, само омразата ми към тази война щеше да бъде достатъчна, за да стана комунист…“

Но това не станало изведнъж. Шовинистичните му настроения се изпарявали постепенно. За това много му помогнал един войник, бивш хамбургски строителен работник. Той скривал от всички левите си убеждения, но пред Рихард Зорге се разкрил. Този войник скоро бил убит на Западния фронт. Рихард запомнил завинаги разговорите, които водил в окопите с войника от Хамбург. Този строителен работник бил първият човек, който накарал Зорге да се замисли за онова, което става около него. Рихард бил раняван на няколко пъти. Той странствува от болница в болница, после на фронта и пак в болницата — ново раняване, много тежко, този път при Вердюн. Изпращат го в Кьонигсберг.

За младия войник се грижи една милосърдна сестра, дъщеря на лекар, която му носи книги от къщи. Надупчените от снарядни парчета кости зарастват бавно, минават месеци… Рихард, който не се разделя с патериците, започва често да посещава дома на болничния лекар. Оттогава са минали двадесет и пет години, но и до днес Рихард често чува насън гласа на сестрата, вижда наведената над него фигура на момиче с бяла касинка… За войника Зорге било грамадно щастие да седи в уютната квартира на лекаря и да слуша думите му. Лекарят бил ляв социалдемократ и дъщерята споделяла възгледите на баща си. Тук Рихард за пръв път чул имената на Роза Люксембург, Карл Либкнехт, Владимир Ленин… Ще минат много години и Рихард ще прочете думите на Ленин, посветени на брата на дядо му — Фридрих Алберт Зорге. Рихард ще стане дълбоко убеден, твърд, предан на делото комунист. Но тогава, в полевата болница, той едва започвал да се приобщава към революционното движение.

„По това време, а именно през лятото и есента на 1917 г. — пише Зорге, — аз с болка на сърцето почувствувах, че тази война е безсмислена, че тя сее навсякъде безпричинни опустошения. И двете страни вече бяха загубили в тази война по няколко милиона души. И никой не можеше да предвиди колко милиона още ще имат същата съдба…“

За Рихард Зорге войната свършила с това, че той се върнал вкъщи с патерици. Постъпил в Берлинския университет. В това време в Русия бе избухнала Октомврийската революция.

Майката на Рихард, Нина Семьоновна, дъщеря на киевски железничар, посрещнала с радост вестта от Русия за започналата революция. Сега тя била вече възрастна жена, но все още тъгувала за Русия, мечтаела да види отново родния си край. И Рихард й останал завинаги благодарен за чувствата към родината и към революцията, споделени с нейния син.

В единичната килия, изолиран от целия свят, в затвора Сугамо, Рихард излагаше своето кредо, нека знаят тъмничарите, че той не може да бъде сломен!

„… Руската революция — пише той, — ми посочи пътя към международното работническо движение. Аз реших да подкрепям това движение не само теоретически и идейно, но и сам да стана частица от това движение. Оттогава винаги, когато съм вземал решения дори по моите лични въпроси, съм следвал този път. И днес, посрещайки третата година на Втората световна война, а особено имайки предвид германо-съветската война, аз още по-твърдо вярвам, че решението, което съм взел преди двадесет и пет години, е било правилно. Заявявам това най-решително, след като съм обмислил всичко преживяно през тези двадесет и пет години и особено през последната година…“

Комунистът Зорге не съжаляваше за изминатия път. Революционните събития увличат младия студент. В Кил той работи нелегално сред матросите, промъква се тайно във военните казарми, зове на борба, на революция. Скоро в Кил избухва революционно въстание на моряците от германския военноморски флот. Рихард е в редовете на въстаналите моряци.

После Берлин, Хамбург, срещи с Телман, революционен кипеж… А през затишията — изпити, лекции, студентски събрания, митинги. Но ето че Рихард завършва Хамбургския университет. Сега той може да се отдаде изцяло на партийна работа.

За този период Зорге пише:

„… През 1918 г. аз вече бях член на социалдемократическата организация в Кил. Създадох кръжок сред моряците. През време на моряшкото въстание участвувах в демонстрациите…

От Кил се преместих в Хамбург. Там, в университета, работех над една дисертация и получих званието доктор на социологическите науки. От Хамбург се прехвърлих в Аахен. Работех като асистент. Бях член на стачния комитет. Уволниха ме. Работех в мините в Холандия. През 1919 г. станах член на Германската комунистическа партия. От ноември 1920 г. до 1921 г. в Солинген бях редактор на партийния вестник. През 1920 г. участвувах в потушаването на контрареволюционния метеж на Кап…“

Освен това той участвува в Хамбургското въстание, в революционните боеве в червена Саксония. После работи нелегално във Франкфурт, ръководи охраната на нелегалния конгрес на Германската компартия… Разбира се, в германските полицейски архиви трябва да се пазят подробни донесения за активната работа на комунистическия функционер Рихард Зорге. Някога той се страхуваше, също както се страхуваше и Ян Карлович Берзин, че гестаповците могат да се натъкнат на тези архиви. Сега тук, в затвора Сугамо, това вече нямаше никакво значение, защото се отнасяше само до биографията на Зорге, и той продължаваше подробно да разказва за себе си. Нека враговете му знаят с кого имат работа! Зорге беше тръгнал в последния бой като военен кораб с вдигнат на мачтата боен флаг.

 

 

Бяха минали много седмици след арестуването на Зорге, а Майзингер все още не преставаше да трие прага на кемпейтай, доказвайки невинността на своя партньор в играта на карти. Веднъж, когато Майзингер отново дойде в японското контраразузнаване, полковник Осака му предложи да провери някои данни, отнасящи се до доктор Зорге. Есесовецът се съгласи на драго сърце, но като прочете справката, избухна от негодувание: излизаше, че Зррге е бил комунистически функционер, близък с Ернст Телман — вожда на германските комунисти.

— Това пък откъде сте го взели?

— Арестуваният Рихард Зорге сам даде тези показания…

Полицейският аташе просто разпери ръце:

— Е, оттук няма накъде повече!… Рихард Зорге — приятел на Телман! — Майзингер шумно се разсмя. — Представяте ли си вие що за глупост е това, що за фантастика!… Впрочем, добре, аз се заемам да проверя, но не завиждам на състоянието, в което ще изпадне вашият следовател, господин полковник, когато получи сведението от германската тайна полиция…

Майзингер с възмущение разказа на От за новата измислица на японските контраразузнавачи, но все пак изпрати запитване до гестапо.

След известно време полковник Майзингер прочете телеграмата от Берлин и не можа да повярва на очите си: началникът на гестапо Мюлер съобщаваше, че всички сведения за Зорге, изпратени от Токио за проверка, се потвърждават напълно от материалите на полицейските архиви…

Майзингер започна да разбира колко майсторски беше успял да го заблуди Зорге. Сега той започна да крещи навсякъде, че никой, освен него, не успял да забележи съветския разузнавач комунист. Той взе да настоява пред кемпейтай Зорге да бъде предаден в ръцете на гестапо.

Историята с арестуването на доктор Зорге и неговата група несъмнено подкопа репутацията на Ойген От, но в продължение на още две години той остана германски посланик в Япония.

Берлин не губеше надежда да въвлече източния си съюзник във война със Съветска Русия и това намираше благоприятен отзвук във военните кръгове на империята. През март четиридесет и втора година Рибентроп изпрати в Токио указания, които сега, след арестуването на Зорге, оставаха неразкрита тайна.

„През тази година — пишеше Рибентроп на посланика От — Германия ще постави на всяка цена Русия в такова положение, че тя ще престане да бъде решаващ фактор във водената война. Веднага след това ние възнамеряваме да навлезем в Близкия Изток, за да се срещнем с Япония на бреговете на Индийския океан…“

Рибентроп намекваше за предстоящото голямо настъпление на германските войски в Южна Русия към брега на Волга при Сталинград и за намерението им да окупират Кавказ, което ще им позволи да започнат похода към Индия.

„Държавите от оста — продължаваше Рибентроп — през тази година трябва да предприемат по-нататъшни смели настъпателни операции, за да завършат колкото е възможно по-бързо и с най-малки загуби войната… Японският флот трябва да излезе в Индийския океан и да установи свои бази в Мадагаскар: Аз считам, че един поход на японската армия против Владивосток, а след това към Байкал ще има първостепенно значение.

Посланикът Ошима е солидарен с мнението ми и обещава да направи всичко възможно, за да убеди правителството на Япония да нападне Владивосток и Източен Сибир през тази година. Той ми каза: «Сега е най-удобният момент да се нанесе ударът върху Русия. Японската армия винаги е считала, че такива действия са необходими. Въпреки че ние водим широки настъпателни операции на юг, аз, Ошима, съм за настъпление в Русия. Това ще реши съдбата на Япония.»

Съобщавам ви всичко това, за да имате предвид нашето становище в разговорите си с влиятелни ръководни дейци на Япония.“

Посланикът От скоро получи възможност да информира Берлин за настроенията в Токио:

„Изхождайки от конфиденциални данни, в Манджурия продължава подготовката за нападение срещу Русия. Тукашните влиятелни кръгове са на мнение, че след успешното завършване на кампанията на юг Япония ще се насочи против Русия и ще завладее Владивосток, Приморието и Северен Сахалин.

Нахлуването в Съветския съюз тук се смята за решен въпрос. Институтът за тотална война, учреден от императора още през четиридесета година, е разработил план за окупирането на съветските територии в Далечния Изток. В сферата на процъфтяването на Източна Азия според този план влизат Приморието, Забайкалието и Външна Монголия. Сибирската железопътна линия ще бъде поставена под съвместния контрол на Германия и Япония. Набелязано е разграничителната линия между тях да минава през Омск. Предвидени са също и мерки да не се допусне в Сибир да се концентрират славяните, които ще бъдат изгонени от европейската част на Русия.

Намесата на Япония във войната се поставя до голяма степен в зависимост от успеха на германските войски в Кавказ и при Сталинград.“

През миналата година за японските милитаристи сигнал за настъпление в Русия трябваше да бъде падането на Москва. Но Москва бе защитена. Сега такъв сигнал трябваше да бъде Сталинград. Последователите на Кондо — движението по императорския път — нито за момент не се разделяха с мисълта за присъединяването на съветския Далечен Изток към империята.

Прокурорът и следователите чакаха с нетърпение Зорге да завърши своите писмени показания. А Зорге не бързаше и пишеше само онова, което не можеше да има никакво оперативно значение за работата на Центъра.

Своята изповед той завърши със следните редове:

„… Главната ми цел беше да защищавам социалистическата държава, да пазя СССР, отклонявайки от него различните антисъветски политически машинации, както и заплахата от военно нападение.

Съветският съюз не желае политически конфликти или военни стълкновения с другите страни. Той няма намерение да извършва агресия срещу Япония. Затова аз и моята група дойдохме в Япония съвсем не като нейни врагове. За нас никак не подхожда оня смисъл, който обикновено се влага в понятието «шпионин». Лицата, които са станали шпиони на страни като Англия или Съединените щати, търсят слабите места на Япония от гледна точка на политиката, икономиката или военното дело и насочват ударите си против тях. Ние, събирайки информация в Япония, далеч не сме изхождали от подобни замисли… Центърът ни е инструктирал да се стремим с цялата си дейност да отклоним евентуална война между Япония и Съветския съюз. И аз, намирайки се в Япония, се посветих на разузнавателна дейност, като се придържах твърдо, отначало докрай, към тези указания…

Основен източник на информация за мен беше германското посолство в Токио. Тази информация ми се даваше доброволно. За да я получа, не съм прилагал никакви действия, които биха могли да бъдат наказуеми. Никога не съм прибягвал до заплахи или насилия…“

Това беше линията, която поддържаше Рихард Зорге, за да се защити. Като артилерийски разузнавач в решаващата минута той се опитваше да привлече огъня върху себе си и да отклони удара от другарите си. Иначе Зорге не можеше и да постъпи. Като боец интернационалист и човек на високия граждански и партиен дълг, Рихард Зорге се ръководеше от чувството на другарство и братство между хората, обединени от една благородна, хуманна идея! Тази идейност му даваше увереност и твърдост в неговата последна борба, когато всичко вече беше свършено и оставаше само да запази своята чест и достойнство докрай. Не е достатъчно да бъдеш герой през живота си, нужно е да съумееш да не се опетниш с мимолетна слабост пред смъртта, да напуснеш живота с вдигната глава… Така искаше да постъпи Рихард Зорге, подготвен за честна смърт от целия си героичен живот.

Следователите и държавният прокурор получиха най-сетне писмените „показания“ на Рихард Зорге. Но това беше нещо съвсем различно от онова, което те очакваха. Вместо показания по делото в ръцете им бяха спомените, размишленията и завещанието на един човек, който разказва историята на своя живот.

И отново започнаха дълги, изтощителни разпити. Сега следователите разполагат с главната улика срещу организацията на Рамзай — папката с дешифрираните донесения, които организацията е изпращала до Центъра в продължение на много години. Излизаше, че само през последните три години по етера са били изпратени 65 420 петзначни групи. Това са 327 хиляди цифри! Следователите по делото срещу групата на Рамзай са изчислили педантично всичко по години. Излизаше, че през 1939 г. тайният предавател на Рамзай е изпратил в етера 23 139 цифрови групи, шифриращи секретни донесения на Зорге. През 1940 г. радистът Клаузен е работил още по-интензивно и е изпратил до Центъра 29 179 цифрови групи. През следващата година те са били по-малко, само 13000, но следователите установили, че обемът на информацията и нейната значимост не са се намалили, а по-скоро обратно.

— Признавате ли тези цифри? — запита следователят при разпита.

— Нямал съм време да се занимавам с подобни сметки — отговори Зорге. — Мисля, че ако някой друг не е предавал съобщения от Япония на нашата вълна, вероятно тези цифри са верни. Но предполагам, че това далеч не е всичко.

— Какво значи „не е всичко“? — запита следователят.

— Нима сте убедени, че вашите радиопеленгатори са работили толкова идеално? Много предавания са могли да минат и незабелязани от вашите радисти.

— За да ви изправим пред съда, за нас е напълно достатъчно и това, с което разполагаме.

— О, в такъв случай не ви е нужно да знаете толкова много! Достатъчни са няколко факта. Когато ние изпращахме радиограмите си в Центъра, започваха да маршируват милиони…

Следователят хвърли злобен поглед към арестувания. Поведението на Зорге го вбесяваше. Привличайки огъня върху себе си, Зорге отвличаше вниманието на следователя от другарите си.

Когато представиха на Рихард списъка на информациите, изпратени от него до Центъра, той иронично възкликна:

— Даже не съм допускал, че сме свършили толкова много работа!

През май 1942 г. в японския печат се появи първото съобщение за арестуването на групата на Зорге.

„През втората половина на октомври 1941 г. — се казваше в съобщението на министерството на правосъдието — токийското полицейско управление арестува редица лица, принадлежащи към една международна шпионска организация, възглавявана от доктор Рихард Зорге. Неотдавна прокуратурата на токийския окръжен углавен съд завърши разследването по делото на главните участници в тази организация. Петима души, съставляващи ядрото на организацията, се привличат към углавна отговорност по обвинение в престъпления, предвидени в закона за запазване на военната тайна. Днес в токийския углавен съд започва процедурата на предварителното следствие.“

По-нататък се изброяваха имената на подсъдимите, тяхната възраст, професии и домашни адреси: доктор Рихард Зорге, 47-годишен, кореспондент на вестник „Франкфуртер цайтунг“ в Япония; Бранко Вукелич, 38-годишен, сътрудник на агенция Хавас; Йотоку Мияги, 40-годишен, художник; Ходзуми Одзаки, 40-годишен, бивш сътрудник на управлението на Южноманджурската железопътна линия; Макс Клаузен, 44-годишен, собственик на хелиографско ателие…

„Рихард Зорге пристигнал през есента на 1933 г. в нашата страна със задача от Коминтерна да създаде в Япония червена разузнавателна организация. Тук се свързал и обединил усилията си с Бранко Вукелич. По-късно към тях се присъединили Одзаки, Мияги и Клаузен. Изброените пет души образували ядрото на тайна разузнавателна организация. В продължение на много години, включително до арестуването им, обвиняемите са се занимавали със събиране на различна секретна информация за нашата страна и посредством технически и други средства за връзка са предавали събраната информация в своя «Център»“.

Предварителното съдебно следствие продължи половин година, но нито тайната полиция — тококо, нито контраразузнаването успяха да открият нещо ново. По делото Зорге бяха привлечени към отговорност хора от девет националности. Допълнителни улики против тях нямаше — Зорге бе поел цялата отговорност върху себе си.

Няколко месеца преди да бъде арестуван, Рихард бе изпратил Едит Вукелич заедно със сина й в Австралия и сега тя бе недосегаема за кемпейтай. През тези месеци обаче контраразузнаването бе успяло да попадне на следите на доктор Ясуда. Той бе арестуван през юни.

— Това е оня тип, който е спасил Зорге от смърт — каза полицейският агент, довел в затвора възрастния лекар, — той му е дал лекарство, без което руснакът едва ли би оживял.

Изминаха почти две години от арестуването на групата „Рамзай“. На 29 септември 1943 г. съдът произнесе присъдата: Рихард Зорге и Ходзуми Одзаки бяха осъдени на смърт, Вукелич, Клаузен и Мияги — на доживотен затвор. Но Мияги, тежко болен от туберкулоза, доживяваше последните си дни; в тежко състояние се намираше и Вукелич. Затворническият режим ги убиваше и без смъртна присъда.

А в затвора Сугамо след потвърждаване на присъдата отново се занизаха мъчителни дни. Всеки ден можеше да бъде последен за осъдените на смърт. И така продължи месеци…

Рано сутринта на 7 ноември 1944 г. в единичната килия на Ходзуми Одзаки влезе началникът на затвора. Одзаки пишеше нещо, привел се над дъсчената маса: Той вдигна глава. Зад началника на затвора той съгледа стражата и разбра всичко.

— Себун?^[1] — запита той.

— Да — отговори началникът на затвора.

— Мога ли да допиша писмото си?

— Ще почакам…

Ходзуми се надвеси над последната страница на недовършеното писмо.

„Зная добре — написа Одзаки, — че близките ме осъждат. Те считат, че съм извършил нещо чудовищно и невероятно, че от моя страна е жесток егоизъм не само да престана да мисля за себе си, но и да пренебрегна щастието на жена си и детето си. Може би те са посвоему прави. Но аз много ясно виждах близкото бъдеще и бях така завладян от него, че не ми оставаше време да се грижа за себе си и своето семейство. Даже, по-точно, аз не считах това за нужно. Бях дълбоко убеден, че посвещавайки се в служба на идеята, поставена от живота на нашето поколение, аз служа на висши интереси — свои и на семейството си.

Искам да повторя отново: «Отворете очите си широко, вгледайте се в нашата епоха!»

Който може да разбере повелята на времето, няма нито да завижда на другите, нито да въздиша за нещастното си семейство. Моята работа ми позволява да видя бъдещето, да го постигна, на това бях отдал цялото си сърце. Нека ме споменават именно с това. Това именно моля да предадете на всички.“

Ходзуми Одзаки стана от масата. Облече се в черното церемониално кимоно с бели йероглифи.

— Готов съм — каза Одзаки.

Началникът на затвора се поклони и пусна осъдения да мине пред него. Изведоха го. След това началникът на затвора се запъти към единадесета килия на втория етаж. Като се поклони на затворника, той деловито запита: същото ли е името на затворника — Рихард Зорге?

— Да, аз съм Рихард Зорге. — И той стана от табуретката, на която седеше с книга в ръцете.

— На колко сте години?

— На четиридесет и девет.

Началникът на затвора уточни адреса, на който Зорге бе живял в Токио преди арестуването, и като се убеди официално, че пред него е именно той, осъденият на смърт, церемониално се поклони още веднъж.

— Възложено ми е да ви предам — каза той, — че по нареждане на министъра на правосъдието Ивамура днес смъртната ви присъда ще бъде изпълнена… От вас очакват, че ще умрете спокойно.

Отново традиционен поклон, на който Зорге отговори с кимане.

— Ще дадете ли някакви разпореждания? — пита началникът на затвора.

— Не, последното си желание съм изложил писмено.

— Искате ли да направите някакво последно изявление?

— Не, всичко, вече казах.

— В такъв случай моля да ме последвате.

— Готов съм — спокойно отговори Зорге.

Това беше подло, дребнаво отмъщение — присъдата над комуниста да се изпълни в деня на неговия голям празник…

Рихард излезе от килията. В коридорите отекна тропотът на тежките му обуща. Скоро в затвора Сугамо отново настъпи тишина…

Отведоха Зорге през двора в едно тясно тухлено помещение. Там го чакаха прокурорът, палачът и един будистки свещеник. Рихард Зорге застана сам под бесилката, върху люка, направен в пода. Той вдигна ротфронтовски юмрук над главата си и високо каза на руски:

— Да живее Съветският съюз!… Да живее Червената армия!…

Палачът преметна примката.

Беше десет часът и тридесет и шест минути сутринта токийско време. В Москва — шест часа по-рано. По предутринните улици на съветската столица минаваха войските на Червената армия. Оръдия и танкове се отправяха към Червения площад, за да участвуват в Октомврийския парад.

Наближаваше победата на Въоръжените сили на Съветския съюз над германския фашизъм, победата на Съветската армия, в чиито редове беше и комунистът разузнавач Рихард Зорге…

Беше 7 ноември 1944 г.

Тялото на екзекутирания Зорге бе заровено в гробището Дзашигатани — гробището на непотърсените трупове, както се наричаше това мрачно, запуснато място в окрайнините на Токио.

А прахът на Ходзуми Одзаки бе предаден на жена му.

Два дни след изпълнението на присъдата пристигна пощенска картичка за Ейко от Ходзуми. Той й пишеше:

„Става все по-студено… Но аз се надявам да се съвзема и да победя студа. Сгряват ме чувствата. Нашата любов прилича на падаща звезда, която лети във вечността…“

Любовта прилича на звезда, летяща във вечността!